Тя не гние, може всичко да покрие.

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Couatl
Sorcerer
Posts: 492
Joined: Wed Feb 02, 2005 8:24 pm
Location: In the temple of the purple feathers

Тя не гние, може всичко да покрие.

Post by Couatl » Mon Jul 20, 2015 1:30 pm

Всяка вечер той се качва на върха на кулата. Гледа града отвисоко.Какво е градът? Светещи точици в нозете му, които се гонят подредено по булевардите. Всяка точица – изолирана от другите. Всяка точица с един, двама, трима или четирима пътници в себе си, навигираща по улиците на нощния град, изолирала в себе си малката среда на събеседниците, затворила ги в балон от външния свят.
Той вижда радиовълните, които излизат от телефоните на тези пътници по булевардите, свързани в една обща невидима мрежа. Телефонът на онзи като косъм пуска връзка през антените и с електрически пукот донася гласа – радостен, тъжен, гневен, делови в пространството зад някоя друга светлинка. Магия. И така за кратко двете са обединени в хаоса на отношенията по пътя, подчинени на строгите правила на ЗДДП.
А към него тези електрически мрежи протягат ли сребърните си пръсти? Разбира се. Ето, телефонът му звъни. Но той не е дошъл тук да се свързва с някого. Той забелязва, че му звънят, но не вдига. Сега е неговото време. Нека звънят. Звъненето е молба до деловодството му, входяща молба за връзка. Но той не е длъжен да отговори или дори да я разгледа. Деловодителката ще я приеме, секретарката ще я докладва и ще я оставят без отговор.
Не, ако той искаше да сподели с някого красотата на тази гледка щеше да го вземе тук, не да му я обяснява по телефона. Но само неговите очи виждат кабелите. Оптични и шарени, с жички във всичките осем цвята на дъгата, свързващи портовете в сървъра на града. Интересни кабели. Връзката по тях може да се осъществява дори и да липсват повечето оптични влакна. На някои е останала само червената жичка, на други – само жълтата. Някои пък винаги са имали само синя. Някои ги дразни частичната дезинформация, която си предават по само две от безбройните кабелчета с цвета на дъгата и се опитват да си инсталират още. Други хич и не искат да чуят за нови. Някои не разбират как сигнала става по-слаб, други се чудят защо е толкова силен. Някои търсят пари по него, други децата си. Трети просто пускат хормонални коктейли. Има и хакери. Въобще – забава.
А той обича да изважда портовете си. Иска да гледа отгоре. Не защото е надменен, не. Защото му е омръзнало. Омръзнало му е да гледа нещата отвътре. Само един поглед не стига. Ако си на единия край на кабела виждаш само жичките, които излизат при теб, но нямаш достъп до тези на другия човек. Колко от тези, които започват при теб излизат при него? А той какви ти праща и какви си мисли, че получава? Не, за да видиш това трябва да гледаш кабела отгоре, отстрани не става. А затова трябва да се изключиш и да се качиш тук при него, където електрическият вятър не стига и само звездите светят над вас. Оттук се вижда.
И трябва и да се надяваш, че кабелът е прозрачен. Иначе как да видиш жичките вътре?
Комуникация. Никой обаче не е свързан само с един кабел, не. Всеки има много портове, от които излизат много информационни пипала. И тези паяжини от електрически вълни се събират в хъбовете. А как се чувстват хъбовете? Светещите точки в това поле от светлинни нишки, всеки консуматор и батерия едновременно, включени в една постоянна верига от импулси и въпреки това потънали в собствената си слепота един за друг.
Той обича да седи изключен горе на кулата. И да наблюдава този силиконов храм, защото само той го разбира. Тази пластмасова вселена го омагьосва, хипнотизира. Ще дойде да я гледа утре пак. Всяка нощ ще идва тук, ще се качва горе за да гледа бързащите фарове със закрепени за себе си изолационни кафези от желязо, стъкло и пластмаса с надупчен скелет, пронизан от сребристи силиконови косми в нюансите на дъгата. Утре пак - нова пакет електрическа медитация.
...

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 9 guests