Две капки кръв

[Syber]

Хмм чувствам се доста странно, като се има предвид че чета списанието от 11-ти брой насам, а за пръв път се включвам във форум ама айде:-)))
Та моя милост реши да изпрати един от своите разкази, за съжаление не един от първите ми опити (първите злощастни опити за литературни произведения се простиха с живота при един непредвиден формат на харда). Та това разказче престоя няколко месеца на вездесъщия хард и реших че е крайно време да го изложа в публичното пространство с цел да видя какви ще са отзивите. Все пак за един "творец" това е важно:-)))
Разказчето нещо бие към horror, е само ако сте по-чуствителни естествено. засяга и някои социални теми...
Е още приказки след него...



Две капки кръв

Две капки кръв – проляти са за тебе
Две капки кръв – защото те обичам
Две капки кръв – защото те изгубих
Две капки кръв – защото в теб се вричам
Две капки кръв – падат с черен звън…

Две капки кръв….
Две капки кръв се отделят от треперещите ми пръсти и падат на плочките… на плочките в банята на проклетата хотелска стая…Все още течащият душ отнася кръвта на странна червеникава и разклонена ивица която потъва в канализацията – моята кръв – пада на плочките и се разбива на красиви алени цветя…. С кръвта изтича и животът ми, но не ми пука особенно… в крайна сметка точно това исках – нали точно затова си прерязох вените – дълбоко, на няколко места и на двете ръце…Не вярвах че ще боли толкова, но това ще е последната болка която ще изтърпя в скапания си живот, той вече не ми трябва, това е последното, което наистина мога да направя. Всъщност – почти не усещам вече болка, но ми е студено – започвам да се треса, силите ме напускат… губя представа за времето, не знам кога точно взех ножчето в ръка…. Не знам точно кога заостреното парче метал се вряза в плътта ми по нареждане на треперещата ми ръка – вече няма значение. Никакво. Предполагам че ми остава малко време, затова бих искал да ви разкажа историята си, колкото и жалка да ви се струва…
Вероника.
Вероника – име събрало в себе си всичката красота, любов, мъка и отчаяние които познавам на този свят… Вероника… Моята Вероника – момичето което толкова много обичам и което съдбата ми отне с такава лекота с която вятърът отнася есенно листо…съдбата за мен е кучка, нека ви го кажа отсега…. Откакто се помня съм сирак – не знам кои са родителите ми, за мен те никога не са съществували – цял живот се блъскам по домове и училища – отхвърлен отвсякъде, отрепката, която винаги беше по-умна и по-силна от всички и затова най-мразен….Вечен аутсайдер – преминал съм през много работи – заводи, чистач, мияч на чинии, дори бачках на един строеж – заедно със скапани мангали, които толкова мразех, та аз съм израстнал с тях и въпреки че всички сме “братя” все пак никога не сме… Успях да завърша езиковата в родния ми град, мечтаех да стана писател…мечтаех толкова много неща – да съм самостоятелен, независим от скапаната държава и институции, от общежития, от надзиратели… когато навърших 18 дори успях да си наема квартира…но…всичко вече е минало и няма значение… вече не. Не и без нея… Бяхме съученици в езиковата – тя беше единствената, която се осмели да се докосне до мен, ня беше единствената която се сприятели с мен, тя беше единствената която ме обичаше.. Дори сега не мога да повярвам колко щастлив съм бил и какъв късметлия – невероятно красиво и умно момиче да се влюби в теб…Да тя беше и доста богата, въпреки че това за мен нямаше значение – беше важна само Тя, само и единствено Тя…. Излизахме тайно, защото не исках техните да й навредят, да й попречат да се вижда с мен, но както разбрах после никаква тайна не е било…
Тайните – може би именно тайните ни убиха – тайната която разбрах твърде късно – защото бях глупак… Когато гледах в прекрасните й черни очи виждах само щастливото си отражение, когато се заривах в невероятната й черна коса, когато целувах гърдите й… Колко вълшебни дни и безсънни нощи на щастие прекарахме заедно и колко малко все пак бяха….
Когато започна да става все по-бледа и сякаш по-измъчена, когато започна да изпада в състояния непонятни за мен – аз не знаех какво й е, не смеех да я попитам, боейки се да наруша егоистичното си щастие… Мисля че когато разбрах вече беше късно – след поредния скандал тя най сетне ми каза каква е болестта й – Хероин… Беше я пречупил хеоринът, била е в негова власт още преди да се запознаем…. Разказа ми през сълзи че не може да намери повече пари, че се задушава, че нещо я разкъсва… имах спестявания, които пазех за кандидатстване, но й дадох – опитах се да я накарам да се откаже, но тя каза че не може, че е твърде късно…. Хероинът беше разял волята й… Както по-късно с ужас разбрах беше разял и волята й за живот… Тя беше прерязала вените си във ваната на един хотелски апартамент – не искаше да намесва нито мен нито родителите си – от полицаите разбрах, че е написала на стената:

НЕ МОГА ПОВЕЧЕ СБОГОМ ОБИЧАМ ВИ

Написала го е с кръвта си – била е чисто гола… сега аз стоя на пода – на плочките, под душа… не исках да легна във ваната, опасявах се че ще се удавя.. във собствената си кръв…Сложих си единствените си бански които съм си купил някога – от едно море което изкарах заедно с нея.. и което никога нямаше да забравя в случай че исках да живея… Банските – ми помагат да запазя смелост въпреки че треперя, пък и не искам да ме намерят гол…както нея.. Тогава полицаите ме извикаха и ми съобщиха, помня че плаках както никога преди – като малко дете.. дори като малък не съм плакал така… Знаете ли кое ми харесваше в това да пиша истории – истории за любовта, смелостта, омразата, безпомощносттта – това че имах шанс да пречупя света през собствената си призма, да се опитам да го покажа на другите… Светът… Светът за мен беше Вероника, когато тя отне живота си, този свят рухна, призмата се разби на хиляди парченца които го показваха гаден, уродлив, загниващ, мрачен - както правят и сега…
Полицията ме разпитва, питаха ме дали съм наркоман, дали съм я подтиквал да взема наркотици, какво съм й правел…. А аз можех само да гледам в една точка и да се опитвам да се върна в реалността, но такова нещо нямаше… Помня само сълзите стичащи се по бузите ми и шамарите на полицаите, жалки опити да бъда доразбит, едва ли имаше по-малки парченца…. Баща й и брат й също ме причакаха и пребиха после, не им попречих, защото се чуствах виновен, чуствах се адски виновен защото можех да я спра – но аз не опитвах достатъчно… Изхвърлиха ме от работа – тогава някаква интернет зала, изгониха ме от квартирата, преебаха живота ми по всички възможни начини – но аз не им се сърдех – живота ми свърши още когато разбрах…
Успях криво-ляво да намеря една порутена квартирка – където карах няколко месеца на доизживяване, бяха се отказали от мен – решиха че не е нужно повече да си цапат ръцете…
Всяка вечер сънувах един и същи кошмар – аз се приближавам към мрачната стая и отварям вратата – цялата баня е в кръв – тя лежи във ваната – плува във собствената си кръв, която изглежда почти черна, поглеждам я и я изваждам…. прегръщам я – голата й кожа е ледена – но красотата й е запазена….прекрасното лице и дългата коса къпеща се в кръвта… прекрасните гърди вече не притежаващи меката топлина, а само ледения ужас – прекрасните й крака покрити от мрачен кървав воал… Красотата и е запазена, но това е ужасяваща мъртва красота – навеждам се към вече побелелите устни и ги целувам – тя отваря очи и О ужас – те са бели мъртвешки очи – гледащи ме от вечносттта – устните и се извиват в зловеща усмивка и една страховита ръка набраздена от дълбоки рани се забива в гърба ми с нокти като бръсначи…. Тя ме прегръща на свой ред, а аз крещя..
Крещя и се събуждам – подскачам от леглото блед и мокър от ледената пот…
Вероятно ще кажете че животът трябва да се живее, че съм твърде млад и така нататък, но вие не разбирате… Тя се завърна… и ме вика при себе си…. Когато се погледна в огледалото виждам нея – по същия начин по който я виждам в онзи кошмар… виждам в огледалото цялата стая в кръв и нея.. само че в белите й очи чета любов – за пръв път от толкова време… Обръщам се и за миг виждам всичко.. а после видението изчезва.. но тя винаги успява да ми каже – “Обичам те” Последния път не се обърнах – преборих се с ужаса и погледнах в огледалото – тя ми каза – “Обичам те, ела при мен…. ще бъдем заедно завинаги”…А аз кимам и сълзите се стичат от очите ми – за пръв път от шест месеца се усмихвам…

Съзнанието ми се замъглява, краят идва и скоро ще сме заедно – не ме интересува къде – в Рая, Ада или друго място свободно от оковите на този свят…Ще сме заедно.. не искам да гледам в огледалото сега.. Вече дори не мога да се вдигна, но… чувам шепота й, прекрасния….пре.. прекрасния й глас който ми казва, че ме обича…к-казва ми че ме обича….
А две капки кръв се отронват от пръстите ми и падат с черен звън на плочките….може би последните….
Две капки кръв…




Съжалявам за всички повторения, граматически или пък стилови грешки. дано да ви е допаднало поне малко.
Идеята възникна "за миг" така да се изразя:-))) Странно усещане е това, много странно...
За раждането на идеята ти трябва миг и то подсъзнателно (или един Господ знае откъде точно идва идеята), но за да го пратиш на листа... За последния разказ (който всъщност е втора част от четвърта част на една пенталогия, която се надявам да завърша някога, а може би.. дори да я издам:-)))) ми трябваха два месеца и нещо и стана 161 страници... върви го търси...
Идеята за този разказ всъщност може би е била през цялото време в подсъзнанието ми и причината е едно момиче - сираче..
Даа шибаната българска действителност и нейните рожби...
Та отплеснах се в приказки пак.
Е като не ми се спи толкова може пак да си приказваме:-)))))
А да - All rights reserved
Syber entertainment company
2004:-)))))

[Dilvish the Damned]

Поздравления, много добре си се справил! Определено е въздействащо, мога да кажа.

[JaimeLannister]

Да, силно е...

[The Dragon]

Доста интересно:) Поздрвления

[Ambartanen]

Не ,че много разбирам ,ама ми хареса доста .

[Morwen]

Да, доста е депресиращ, особено описанието в началото, браво:)

[Regsa]

Стилно и красиво! Болезнено красиво...

[Syber]

Благодаря много, радвам се че ви е харесало.

[Black_Sun]

Силно и тъжно като дъжд на погребение.
За миг бях там - банята - и виждах кръвта да тече от моите вени - и в огледалото да виждам лицето на много мъртво и много любимо момиче.