Момичето от кулата (новела)

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Darkoslav
Smallfolk
Posts: 2
Joined: Fri Sep 14, 2012 5:18 pm
Contact:

Момичето от кулата (новела)

Post by Darkoslav » Sat Sep 15, 2012 1:19 am

В чуждо време и пространство

…Когато клепачите ми залепнаха пътувах и се реех. Малки, тъмни светлинки обкръжиха съзнанието ми. Отначало бяха бледи и неясни. Разперих ръце за да ги докосна, да ги прогоня. Не зная защо, но не ми хареса нещо в лекото им заплашително поклащане. Бях почти сигурен, че не вещаят нищо добро надвиснали над мен колебаещи се и настоятелни. Опитах инстинктивно да се отърва от натрапчивото им присъствие. Тогава осъзнах грешката си. С коварните си трептения те ме тласнаха към мрачният свят в който бях пленник толкова дълго, че за малко да забравя всичко останало...

Тъмнината се простираше навсякъде. Отначало предположих, че зрението ми е завинаги повредено, но осъзнах, че песимистичните ми подбуди са без основание. Смътно съзрях сива точица която сякаш раздираше коварната, плътна завеса мрак, простираща се около мен и отвъд. Когато започнах да свиквам с тъмнината надигнах глава.
- Сложи си враторъззззкааааа!!! – избоботи нечий хриплив глас. Мога да ти запазя една, закачи си я. Ще приличаш досущ на старото си аз! – дрезгавият шепот дращеше в ушите ми. Тук без нея ще се изгубишшшш…. ще те държа за нея … ще те водя…

Не смеех да издам звук. Зъбите ми се впиха в свитите навътре бузи. Металният вкус на кръвта ми ме накара жадно да преглътна и сухото ми гърло се навлажни.

- Неееее, не се сттрраахувай. Водил съм те и преди, само че не си знаел. Довери ми се отново или се дави в свободата си! Дави се сган, потъвай и плюй гной!

Сърцето ми бушуваше. Пулсът ми се ускори. Панически ръцете ми напипаха копринения плат на мека възглавница, която извадих изпод пулсиращата си глава. Всъщност цялото легло върху което бях отпуснал болното си тяло бе застлано с копринени завивки. Не смеех да помръдна. Поиска ми се да се завия през глава и да подсмърчам с навлажнени очи. От къде се взе всичко това? Нима полудявам?

- Кой се разпорежда тук!!! – опитах се да прикрия паническият ужас сковал тялото ми.

Тишина…

- Къде си уродлива твар? Покажи лицето си – объркването пържеше мозъкът ми.

ТИШИНА…!!!

Видях я за последен път. Лицето и бе размазано, унило. Нямаше я и искрената усмивка често обагряла жизненият и лик. Очите се рееха в смътното пространство и блуждаеха бездушни в празнотата на утрешният ден. Усещах ръката й объркана, нежна и трепереща. Сякаш цялата топлота и загриженост извираща от ядрото на малката червена кутийка ритмично тупкаща в гръдният й кош, се разливаше по тялото й за да ми предаде желанията й. Усещах люлякът в косите й. Сладникавият й парфюм караше очите ми да се оцветяват в бяло и да заменят мъглявите картини с кристални и незабравими спомени. Главата ми гореше, а от дефектният зрителен орган с които бях възнаграден капеше безцветна солена течност. Не можех да я спра, дори и с неумолимата борба на цялото ми същество. Не можех да й кажа „Отивай си по дяволите, не виждаш ли, че смъртта иска да ме отнесе някъде отвъд този побъркан свят”. Болничното легло ме приковаваше и неумолимо ми напомняше, че аз съм негов пленник завинаги. Вечността е неопределен период от време, който не можех да си обясня тогава. Всичко ни се струва необятно и необяснимо докато не попаднем в капана му и не ни се наложи да го разберем. Обикновено всеки урок си има цена която трябва да бъде платена. Последното нещо останало в съзнанието ми бе шепотът на нежният й глас „Нали щяхме да сме заедно завинаги. Не си отивай, страх ме е. Остани тук …”

Напипах краят на леглото и провесих крака, за да докосна подът. Панически залюшках глезени във въздуха, ала не усетих повърхност под тях. Върнах краката си обратно и протегнах схванатите си ръце. Наложи се да използвам едната за упора позволявайки на другата да се изпъне докрай. Успях да напипам студен мраморен под. От разтягането гръбнака ми изпука и ледени тръпки се прокраднаха в костите ми. Мраморът наистина бе студен. Разстоянието от спалното ложе до подът бе огромно. На кого ли му е нужно толкова високо легло - или това бе домът на огромно същество, или изведнъж краката ми се бяха смалили. Скочих от леглото със затворени очи и мраморът посрещна босите ми стъпала. Глезените ми се напрегнаха поемайки тежестта на тялото ми. Стоях така няколко секунди и вдишвах застоялият въздух. Ноздрите ми се сбръчкаха от дъха на старост и влага. Дали това място е обитавано? Ако бе така защо нямаше светлини? Може би тук не им бяха нужни такива. Озадачих се от предположението за „им” на такова място. Постепенно река от неканени мисли заля съществото ми:

Картината със самотното момиче, която подарих за седемнадесетият й рожден ден изплува пред мен. То седеше в изкривена, неправилна поза върху резбован, дървен стол. Една улична лампа мъждукаше в стаята и множество ръце се протягаха иззад червената дамаска затисната от напора на отчаяното тяло върху й. Кубинките на краката й бяха небрежно нахлузени и чифт черни връзки се гонеха по мрачната настилка.Чорапите й – прозрачни и разкъсани се бяха свлекли, пълзящи надолу по гладката и кожа.

Озадачен тръснах глава и прогоних тревожните мисли. Трябваше да се съсредоточа върху обкръжаващата ме „нереалност”. Започнах да пълзя. Голите ми колене се влачеха. Звукът от шляпането на потните ми длани върху мрамора кънтеше в главата ми. Това място бе огромно, бях сигурен в това. Беше много трудно да пълзиш в пълен мрак. Единствената ми отправна точка сивееше в далечината. Може би там щях да намеря нещо или някой. Влачейки се несигурно до ухото ми достигнаха смътни звуци. Отначало не бях убеден, че наистина има някакъв шум, но колкото повече напредвах, толкова по настойчив бе звукът. Постепенно започнах да разграничавам откъслечни гласове. Бих го определил по скоро като шепот. Изведнъж звукът започна да наподобява детски шепот. Различавах поне три гласа, ту се извисяваха в дрезгав фалцет, ту заглъхваха отново в монотонно жужене. Бях започна да свиквам с миризмата на това странно място. Чудех се дали наоколо няма някакви препятствия в които лесно можех да ударя наведената си глава. „Това никак няма да бъде зле” помислих си, така можех моментално да се отърва от самотата и страхът, които ми натрапваше това място. Детската глъч бушуваше в главата ми. Слухът ми се изостри в отчаян опит да различи някакви слова и да ме отърве от скучната прегръдка на плътният мрак. Студен вятър се завихри около мен, точно когато очите ми започнаха да различават нюансите на тъмата. Отделни участъци от подът върху който неумолимо протърквах кожата на краката си постепенно ставаха видими. Ожулените ми глезени щипеха и пулсираха. От къде ли идваше този полъх носещ миризма на горска почва? Безмилостно забих колене във вече грапавият под и ускорих придвижването си. Изведнъж бликналата светлина прободе чувствителното ми зрение. Обгърна ме болезнена белота и очите ми сякаш горяха. Дали не бях загубил зрението си. Постепенно болката отмина и с нея се проясни всичко. Намирах се в добре осветено помещения. Непоносимата светлина струеше от огромен, широко разтворен прозорец. На пътя на слънчевите лъчи три дечица се боричкаха. Търкаляха се по земята, скачаха и се кикотеха. Двете рошави момченца които очевидно бяха близнаци, се опитваха да докопат чернокожото девойче, което тракаше на среща им с дървеното си кречетало. Кога ли бяха започнали тази налудничава игра? Дали знаят за моето присъствие? Тъкмо си задавах тези въпроси, когато момиченцето тичайки ненадейно се удари в наведената ми глава. Врата ми се изви болезнено. Очите ми се затвориха, сякаш за да ме предпазят от удара. За миг загубих ориентация, а главата ми увисна надолу като котва. Помислих, че с врата ми е свършено. Слюнка се стичаше през отворената ми уста. Езикът ми свободно се клатушкаше, сякаш бях ходил до зъболекаря, който често ме тъпчеше със скъпите си упойки. Клепачите ми се повдигнаха и съзрях устната си течност върху прогнилия камък. Ръцете ми трепереха. Не бях чул изпукването на врата, напълно възможно бе да няма такова, но болката съпътстваща неправилното движение на главата ми бе изумяваща. Пред погледа ми се рееха шарени петна, като при всяко притваряне на очните ми завеси те променяха цвета и формата си.

- Който не може да ходи, остава без глава – сподавено изсъска чернокосото момиченце.

- Оставай без главааааа ахахаахах – засмя се дългоносият близнак.

- Без главата да си останеш! – изкрещя брат му.

Опулих се. Смаях се. Какви са тези безсърдечни човечета с малки телца. Може би са някакви демонични създания сътворени от безкористен звяр? Кой ли още обитава това място? Дадох си сметка че си нямам и идея какво да отговоря, за да не нараня достойнството на малките изроди. Страхувах се от тях. Ако наистина бяха някакви демонични създания, не биваше да ги ядосвам. Дългоносият извади шарени кубчета и започна да ги подрежда. Слагаше ги едно върху друго, толкова бързо, че не можех да проследя движенията му. За по- малко от минута издигна цветен замък. Лицето му безжизнено и надменно не преставаше да злобее. Бързокракото момиченце подскачаше на тънко плетено въженце и малките и червени обувки набиваха напукваха каменните кубчета съставляващи опората под нозете ми. Намръщеният с широките шарени панталонки и несъмнено този от когото най-много се боях, дялкаше каменния под със закривен нож. Всички те ме гледаха злобно. Ярост искреше от изкривените им, уродливи физиономии.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 0 guests