Ка ли ще ви дойде това?

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
thia
Commoner
Posts: 25
Joined: Wed Feb 23, 2011 7:22 pm
Location: от кюстендил съм, но живея в италия

Ка ли ще ви дойде това?

Post by thia » Wed Apr 25, 2012 8:13 pm

Едва не се спъна в края на дъската. Хем сама я беше сложила така, че да бележи началото на пътеката. В последния момент успя дя я прескочи, но снопа светлина от фенерчето нервно плисна жълто по околните храсти. Коста беше поизостанал на стръмното и сега се чу как изтракаха инструментите, когато остави на земята големия чувал и се отпусна до него. Изпънал напред крак, порови в джоба си и извади цигари. Потупа по дъното на пакета и направо с устни издърпа цигарата.
-Потрай, не пали точно сега, почти стигнахме. – измърмори тя и продължи да рови в храстите зад дъската. – Тук някъде ги оставих днес, аха...
Измъкна наръч съчки – две лескови, две букови, две ясенови и по една от бор, смърч и ела. Обърна се към Коста, видя кълбото дим, което го беше обвило и приседна до дръвцата.
-Не можеш да изтърпиш без цигара – сбръчи нос. – Има още само десетина минути.
-Да ама аз нося скапания чувал по нанагорното, нали? – Дишането му още беше неравно след изкачването.
-То оставаше и аз да го нося – тя се размърда и извади сухо клонче изпод задника си. – Дай по-живо, след малко ще стане десет часа.
Тя изключи фенерчето, след като беше погледнала часовника си. Сред зелените петна, които заплуваха пред очите и едва различаваше огънчето на цигарата.
Предстоеше им да се спуснат стотина метра надолу по хълма, до мястото на разкопките. Надяваше се, че никой няма да види огъня. Селото беше от другата страна на рида, но дано не беше останал някой овчар да пренощува наблизо със стадото си. Ако не друго, ще вземе да викне хората да гасят пожар.
Чу как Коста плю в дланта си и изгаси цигарата там. „Разумно”, помисли си тя. При тази суша една искра стигаше, за да пламне гората. Добре, че долу всичко беше разкопано и наоколо нямаше нито трева, нито храсти.
„Трябва да направиш ритуала” - беше казал баща и днес по телефона. Тя си беше представила изсъхналото му тяло, проснато като смачкана дреха в инвалидната количка. „По всичко личи, че находката ви е важна и опасна. Направи го колкото се може по бързо, преди някой глупак да е пострадал. Аз веднъж, само веднъж, го пропуснах, дори не го пропуснах, а не се подчиних на знака, и цял живот...” Баща и беше млъкнал, а когато продължи гласът му хриптеше от ярост и безсилие. „Тъпите археолози с техните четчици, ролетките, преструвките и псевдонаучните им методи! Когато някой от тях пукне, след като е отворил некропол, никой не обръща кой знае какво внимание. Слепи са като кутрета! А уж това тяхното било емпирична наука! А по-умните или по-предпазливите и да не вярват, ей така, за всеки случай, пращат такива като вас да им вършат черната работа. Да влизат първи в гробницата – тях да ги грабне спотаената смърт. А може би тя не иска човек. Може за откуп да стигне кокошка или катеричка...”
Тя светна с фенерчето и примижа от ярката светлина. Дърветата сякаш се приближиха, а тъмнината отзад стана по-дълбока. Погледна часовника.
-Мамка му, хайде!
Оказа се, че в тъмнината спускането е по-неприятно от изкачването. Камъните хвърляха странни сенки и почти не виждаше къде стъпва. На два пъти падна и втория път се наложи да търси между камъните една от съчките от наръча.
Долу беше по-лесно. Двайсетина дни вече влизаше и излизаше от изкопите. Лесно стигна до мястото, малко по-встрани от основните разкопки, където преди два дни беше намерила плочата. После там беше струпала накуп найлони, дъски и теодолита и се беше погрижила да утъпче добре пръстта наоколо. Там, където отдолу кънтеше на кухо.
Оставаха няколко минути до единайсет. Налагаше се да бърза. До полунощ огънят трабваше да прегори.
Не изчака Коста да се спусне при нея, а извади пакетче аптекарска сяра и поръси с нея в кръг около мястото, където знаеше, че е плочата. Още през деня беше отбелязала в пръстта посоките на света. Капна поред на северната, западната, южната и източната част от кръга по три капки живак от шишенцето, което носеше. Прекрачи вътре и подреди пръчките.
-Дай запалка – подвикна без да се обръща. Едва когато чу стъпките на Коста се изправи и извика: - Не, не влизай в кръга! Хвърли ми я. – улови я, забелязвайки вдигнатия нагоре ироничен поглед на мъжа.
Спи си, спи си страшилище,
спи кръвопиецо,
спи и сънувай какво ти се иска,
какво ти се иска след толкоз години
на дим да обърнеш,
на пепел да сториш или на бяла пара.
Това не е огън, а бяла жарава,
с черни въглени на теб наречени.
Каквото сънуваш, да го във вода пуснеш,
до го във стомна затвориш,
да го на пепел изпишеш.
Да ти се стомната строши,
да се на пепел излее...
Ръката и потрепери докато запалваше боровата съчка, но оттам–нататък заклинанието се затъркаля, а малкият огън пламна весело. Извади последната кутийка от джоба си и тръсна щипка прах в огъня.
-Ей! – извика Коста, когато проблясна бяла светлина, като че беше хвърлила в пламъците магнезий.
Тя не се откъсна от обряда.
Спи си , спи си страшилище,
спи кръвопиецо,
спи и сънувай!
И утре е ден, утре ще пиеш.
Това не е слънце, ами е огън,
огън за тебе, за курбан, за жертва...
Кой знае защо гласът и беше охрипнал. Тя обикаляше около огъня и подхвърляше съчките като в транс. Погледна часовника си и дойде на себе си. Беше почти полунощ. Излезе през западната част на кръга. Отиде до Коста, който беше зяпнал тъпо огъня и взе глинената купа от чувала. Наля вода и се върна в кръга. По пръчките вече нямаше огън. Само сини пламъчета от време на време облизваха жълтата жарава. Почти не виждаше циферблата и приклекна до огъня. Стрелките се бяха слели. Протегна се и остави купата с вода върху жарта. Тя моментално се спука и я обгърна бял облак пара и пепел.
Когато димът, пепелта и парата се разпръснаха, тя лежеше възнак на изток от огъня. Нямаше кой да види кататоничната физиономия на Коста. Цигарата догаряше в ъгълчето на полуотворената му уста. Той беше застинал с лакти, опрени на коленете, а от манерката в отпуснатата му надолу дясна ръка шуртеше струйка вода.

Тъпанът отекваше глухо някъде в самия и корем. Отблясъците на факлите мазно пълзяха по влажните стени. Почти можеше да види как огънят се поклаща, навежда, стихва и се разгаря в такт с барабана. Млъкнеше ли тъпанът, пламъците едва-едва мъждукаха в синкаво и тъмнината настъпваше откъм стените и стигаше почти до Хавенод. Тогава, сякаш уплашен да не го докосне чернотата, да не го притисне, да не го заклещи и удуши, той поемаше дълбоко дъх, като че малко оставаше да запретне ръкави и да си плюе на дланите, и подхващаше отново ритъма. Всъщност, нямаше ръкави за запретване, нямаше и риза, и потта лъщеше по хлътналите му гърди и се стичаше по ръцете, които стискаха дебелите бухалки на тъпана. Той се потеше, а на нея и беше студено. Факлите, разгорели се отново, не топлеха. Всеки удар караше гърдите и да се свиват и тръпките от каменния под да разтърсват тялото и, да разцъфват като бодливи снежинки някъде вътре в нея.
Какви странни факли... като че огънят беше затворен зад черни окадени решетки. Това пък как ли и беше хрумнало... факлите бяха такива, каквито винаги са си били – напоено със смола кълбо лико в кошничка от ковано желязо. Понякога капеха, но като че ли бяха по-добри от обикновената борина и горяха по-дълго.
Дум-дум-дум... отново заби тъпанът. Тряс-тряс-тряс... кънтеше разнитената ламарина отляво на вратата. Някой беше намерил точното място за вдигане на най-много шум и се трудеше упорито, най-вероятно с гаечен ключ, водопроводна тръба или друг варварски инструмент. Фургонът се тресеше и дрънчеше като спукана камбана.
-Да, да – извика тя, но беше сигурна, че онзи отвън не я чу. Измъкна се от влажното... Влажно? ...легло. Усети, че се олюлява като пламъците тази нощ... пламъци...пламъци...пламъци? Хм, глупости някакви се въртяха в главата и. Беше и малко хладно, даже така някак ситно-ситно трепереше отвътре...
Следващият удар я уцели точно в слепоочието. Болката по своите си пътища се стрелна към тила, а оттам към гръбнака и дясната и ръка. Всеки следващ удар я пронизваше все по-силно, докато се придвижваше сред разхвърляния безразборно багаж към вратата. Не издържа на шума и се провикна с цяло гърло:
-Да, да, мама му стара, чух! Трябва да съм умряла, за да не чуя! – ударите спряха. – Ти ли си, Коста? Ще ти откъсна главата, идиот такъв!
Натисна дръжката, а погледът и попадна върху мръсните и пръсти. Това си беше нормално. Ръцете и бяха мръсни винаги, когато беше на разкопки. След цял ден чоплене в земята, намаше начин да са с маникюр, белички и мекички. Само че сега под ноктите освен пръст имаше май и...кръв? Като че беше ровила или дращила земята с нокти. Пръстите определено я наболяваха.


Има и още, както са се досетили тези, които са издържали до тук. Интересно ми е обаче, дали на някого му е интересно.

User avatar
hell _spawn
Smallfolk
Posts: 12
Joined: Fri Apr 06, 2012 12:16 am

Post by hell _spawn » Sat May 05, 2012 10:45 am

Mnogo dobre e napisano stilovo, na dobur ezik, s dobri izrazni sredstva i t.n.

Zapo4va interesno i naprejenieto se poddurja nqkude do kraq na riuala. Sled tova oba4e trqbva da stane ne6to, za da se zadurji interesa na 4itatelq. Posledniqt abzac e krasiv i dobre napisan, no za men e malko bezsmislen ili ne mu e tam mqstoto, poneje edinstveniq efekt koito suzdava e da ubie tempoto na razkaza. Tova moje da se okaje fatalno za nqkoi 4itateli, koito prosto da se otkajat da produljat.

Kakto i da e, davai natatuk da vidim razvruzkata!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 7 guests