пак сърдитата принцеса

[thia]

моля да ме извините. прочетох много за правописните грешки и за молбата да се поправят, но пак бях оставила доста.
пускам още две глави и чакам някакъв коментар, ако обичате!

3 глава
-Значи принцесата е опърничава. Колко мило! – промърмори тихо Халоран, но кралицата го чу, защото той почти седеше в скута и. Скъсаната рокля лежеше безпомощно на пода, а на нейно място беше дошъл безнадеждно прозрачен пеньоар. Друг път да мислиш чии рокли късаш! – упрекна се той и отчаяно впери поглед някъде в деколтето и. Досега не вярваше, че може да съществува целулит на гърдите или, че някой може да се гордее с него, но кралицата беше въплътеното доказателство и за двете. Халоран за пореден път вдигна мислено очи към тавана. Мислено – немислено, ама ангелчетата по фреската се занимаваха с определено неангелски неща. Ела, ела да видиш, Матилда!
Кралицата посръбваше шнапс. Не вино или шери, а именно шнапс.
-Не, тя просто е своенравна. – обясни Гримгерда. – Вие не разбирате, тя просто е придирчива.
-И аз това казвам, опърничава – настоя той и се опита да се поотдалечи, но леглото беше меко и дупето на кралицата , дълбоко хлътнало сред завивките, караше всичко да се стича към нея. – Всъщност , ваше величество, хайде да минем на „ти”. Аз, както вече стана дума, съм Хал. Теб ще те наричам Герда. Няма да пием на брудершафт,защото с пиенето ти и сама отлично се справяш, а и вече ми наповръща дрехите което обикновено става на по-късен етап, след пийването. Та, Герда, осветли ме, ако не те затруднява, колко точно опърничава е принцесата?
- А? – хлъцна кралицата – Точно ли?
-Да, в стойности. Колко, примерно, кандидати е отблъснала? 10 ,20?
-Да ви,.. тоест, да ти кажа честно, когато престанахме да ги броим бяха станали 38, или там някъде.
-Фю-ю-ю-ю – подсвирна Халоран. – Че толкоз ли е хубава?
Гримгерда беше в затруднение и си и личеше. На Халоран пък му стана ясно. Главата си залагаше, че тази така наречена, Бернадина е по-младо копие на майка си. И че не тя отблъскваше принцовете, а те с безкрайна мъдрост, и което е по-важно, като хора с добър вкус, бягаха като опарени, когато я видеха. Интересно, как Герда се е задомила, недоумявяше той, а тя продължаваше да е в затруднение. Явно най-сетне шнапсът беше подействал.
-Как да ви.. ти кажа, тя е още дете. Мисли само за танци, за коне и...и така нататък. Не усеща тежката отговорност на сана си... хлъц... Палава е и е рижа. – тя наведе глава и леглото конвулсивно потръпна.
Рижа? Това го обърка. За сметка на това, въображението му се разигра. Картинката, която му представи накрая, беше още по-страшна от тази срещу него. Пропорциите бяха същите, косата и мустачките, обаче, рижи, плюс младежки пъпки по лицето. Тъй де, тестостерон.
-Разбирам. – без майтап, разбираше. Явно работата наистина беше безнадеждна. Дори почти успя да разбере колко е била отчаяна, за да го повика.
-На колко години е все пак ъ-ъ-ъ Бернадина?
-Скоро ще навърши двайсет и девет години, Хал. – рамото и отново опря в неговото. Той стана и закрачи из стаята.
-Дете!
-Ами да! –разгорещи се кралицата – Тя е толкова наивна, толкова невежа за нещата от живота... само книжки, романчета някакви...
-Мога да си представя – промърмори Халоран,погледна в чашата на Герда и смело и доля от шнапса. Почти беше изсмукала бутилката. – Значи да сме наясно: искаш дъщеря ти да се омъжи преди да навърши трийсет.
-Ами да – кимна отсечено тя. Сега успя да го забележи. Брадичката и се пльосна върху втората брадичка, а пък те върху деколтето. Халоран с почти научен интерес наблюдаваше ефекта на затихващите вълнички. – Иначе ще е срам и позор, не мислиш ли?
-Честно ли? Хич! Но щом това е желанието ти, дай да го формулираме и да почвам работа. Трябва да ме назовеш с цялото ми име – Зигфрид Нахтигал Халоран...
-А-а-а-а-а – провлачи тя и заклати пръст съвсем не по кралски. Можеше да се закълне, че е виждал този жест у не една пристанищна кръчмарка. – ето откъде идвало „Зигфрид” – логиката и куцаше, но тя продължи. – А аз се чудех как „Зигфрид” се съкръщава на „Хал”.
-Как, как? С мерак.– промърмори отегчен Халоран и продължи по-високо – Запомни ли го? Зигфрид Нахтигал Халоран. Започваш така и си казваш желанието. Давай, че докато не го направиш не мога да изляза оттук, а май твоите хора отвън са решили все пак да видят дали наистина си добре. – кимна към вратата, която учудвящо стоически издържаше на удари снещо тежко, на-вероятно греда.
-Зигфрид Нахтигал Халоран – започна Гримгерда и главата и заплашително се зклати. После тя ослепително се усмихна и с тази безумна усмивка продължи – Искам дъщеря ми, Бернадина, да се омъжи за някой принц преди да навърши трийсет години. – най-сетне главата и клюмна, брадичките и подбрадието преминаха през фазите на затихващите колебания, после тя рязко вдигна лице и със затворени очи изтърси - И нека бог ти помага! Амин!
Халоран беше толкова шокиран, че му трябваха поне 20 секунди, за да схване какво стана, а после се заля в бурен кикот.
-Боже, боже – повтаряше той – още така не ме бяха пращали на бой. Тази Бернадина трябва да е наистина безнадежден случай. Бог да ми помага! Ми да помага, ако може!
Гримгерда се беше предала и шумно хъркаше с брадичка, тоест с брадички, върху гърдите си, поддържана в седнало положение явно само от кралското си достоинство и стегнатия корсет. След малко се предаде и вратата, за да разкрие скупчилата се в коридора тълпа. Невидим, Халоран литна над множеството все още хихикайки си под нос.


4 глава


Принц Вилем не беше красив. Но това все още беше половин беда. Кръстът му в този живот беше, че бе суетен, а съгласете се, този проблем е в пълен дисонанс с първия от посочените, и диалектическото противоречие между тях внасяше смут в гардероба на принца, но пък държеше камериерите му нащрек. Камериерите, да , правилно сте разбрали. И те не бяха двама. Дори не трима. Бяха шестима и до един по-хубави от шефа си, а това вече понамирисваше на доморасла трагедия или пък на държавна измяна, зависи откъде ще го погледнете.
И тази сутрин Вилем не беше във възторг от отражението си, но поне на камериерите им беше спестено обичайното мърморене, докато го кичеха със значки, портупеи и пръстени. Принцът не беше притихнал заради шока от видяното, докато кралицата прелиташе от врата на врата в ранни зори. Причината седеше в креслото насреща,зорко следеше ритуала по украсяването му, облечена в костюм, който поразително напомняше пораздърпано мъжко долно бельо със скучен бял цвят и обидно проста кройка.
Принцът възмутено вдигна очи към гипсовите орнаменти на тавана, за да не мисли за другите странности във вида на посетителя. Държанието му, обаче беше като на човек, който не само знае какво иска, а и как да го получи и това допълнително потискаше Вилем. Това си беше обичайната му реакция в компанията на подобни хора.
-Мон принс,- заговори фигурата с дълбок плътен глас – що не вземете да ми кажете ще се ожените ли за принцеса Бернадина или не?
Докато обмисляше как се отговаря на подобен нагъл въпрос, мъжът отново проговори:
-Е хайде де, би трабвало вече да сте наясно по въпроса. Според майка и, тук сте вече цял месец.
-Не зная как да ви наричам, сър – обади се накрая принцът.
-И това внася смут в мисловните ви процеси? Добре де, наричайте ме.. а-а-а Зигфрид Халоран, лорд Нахтигал – когато Вилем се облещи насреща му, Халоран кръстоса обутите си с ботуши крака и все така спокойно излегнат в креслото, дружелюбно предложи – може и просто Хал, близък приятел на нейно величество.
-А-а-а – сивкавите очи се плъзнаха повторно по бельото на посетителя. – Разбирам.
-Не съм толкова сигурен – гостът се усмихна свойски – но карай да върви. Та какво става с принцесата? Свалихте ли я?
-Какво трябва да значи това, лорд Зигфрид?
-Ами-и покорихте ли я с чара си, завъртяхте ли и главата, хайде, споделете със стария Хал!
Очичките объркано примигваха насреща му.
-Сър, никой джентълмен не би обсъждал аспектите на любовните си...
-Джентълмен, ама друг път – прекъсна го Халоран – но виж, „любовни” ми харесва. Та значи принцесата сдава крепостта?
Само това, че принцът наистина не знаеше как да се държи в присъствието на толкова уверени в себе си хора, го накара да отговори. Трябва да го отбележим за негова чест. Но ако допълним, чу Вилем беше страшен любител на рицарски романи и беше на крехката деветнайсетгодишна възраст, може би ще го разберете по-добре. Както и да е. Той нямаше никакъв шанс да излезе победител при един словесен двубой с Халоран. Пък и не само в словесен, но да не избързваме, дяволът си беше в съвсем мирно настроение и май доста се забавляваше.
-Не съм сигурен, милорд. По-скоро бих отговорил отрицателно. – Вилем хвърли поглед в огледалото и приглади русолявата си коса. – Освен това, нейно височество ми довери – тук той се приближи до Халоран, въпреки че кой нормален човек доброволно би се приближил до него? Повечето хора винаги инстинктивно бяха усещали кривите чени кинжали на енергията, които бушуваха около него и избягваха да стоят прекалено близко. – че има връзка с учителя си по танци. И то от дълго време. Дори да проявя разбиране и ... такт по въпроса, все пак си остава налице факта, че освен че е по-опитна от мен, принцесата е и доста по-възрастна. Милорд, -прошепна Вилем – говори се, че принцесата е към трийсетте. Не че и личи, нали разбирате...
-Да, да. – съгласи се замислен Халоран и завъртя обицата на ухото си. – При пълните хора е така. Възрастта трудно се определя.
Принцът го гледаше странно. Харесва обеците, но го е страх да си продупчи ухото, прецени Халоран.
-Не бих я нарекъл точно пълна, милорд.
-Разбира се, ваше височество, не бихте. Какво ще кажете за „внушителна”? Все пак е принцеса. Да не забравяме това.
-Щом мислите, че е подходящо...
-Напълно – кимна дяволът. – Та значи казвате, няма да стане работата? Онази със сватбата – уточни той, когато срещна неразбиращия поглед на принца. Просто прекалено неразбиращ, дори за 19 годишно момче.
Вилем подръпна куртката си.
-Сър, не зная с какво право ме разпитвате... Всъщност като близък приятел на семейството...
-Давайте нататък, милорд.
-Да, да – отново се смути принцът – та дори да пренебрегнем ъ-ъ-ъ-ъ близкото приятелство на нейно височество със... съвсем неподходящ човек... Това мога да направя, разбирате нали , тъй като тя съвсем откровено го сподели с мен, което и прави чест...
Чест, дрън-дрън – отбеляза наум Халоран. Малката просто е искала да те разкара, драги. Бернадина! Как ли се съкращава?Дали на Бърни или на Дина?
-...Все пак остава да отбележим съвсем непристойното поведение на... близките и. Може би не знаете, сър, а и съжалявам ако ви огорча, но тази сутрин майка и, простете, нейно величество кралицата, прелетя крещейки и ... п-п-плюейки – тук той потръпна – по коридора с не съвсем ... завършен тоалет.
-Зная, зная. Това беше случайно. Доколкото разбирам, нещо свързано със земния магнетизъм и прекалено многото метални банели в корсета и. Но да си остане между нас. Съмнявам се да успее да го направи втори път.
Халоран сви и разпусна все още изтръпналите си пръсти и си отбеляза да се въздържа в бъдеще от разнасяне насам-натам на кралски особи с наднормено тегло.
-Не се съмнявам в думите ви, сър, но всички заят, а и говорят, че нейно величество е доста активна и недискретна във...
Принцът се затрудни и Халоран помогна:
-Креватните подвизи?
-Бих казал, близки приятелски връзки, сър Зигфрид – потръпна момчето. – Ами ако и дъщерята има подобна склонност? Много е вероятно даже. При това възпитание, което е получила, това което е видяла... Аз държа бракът ми да е удачен или поне достатъчно благоприличен. Родителите ми, също.
-Разбирам.
-Ами кралят!
-Да?
-С неговите пехливански борби, и конни надбягвания, и бокс...- младежът беше сбръчил нос от отвращение, от което в лицето заприлича леко на много овехтял набръчкан домашен пантоф.
-О-о-о – Халоран още не знаеше нищо за краля, освен името – Телрамунд. Майчице, кой садист ги беше кръщавал всичките! Но пък „Телрамунд” много удобно се свеждаше до миролюбивото и звучно „Мунди”, а то пък особено му допадаше. – Мислех, че това са позволени кралски забавления, принце.
-Няма да споря за това с вас, милорд, но доколкото зная, не е прието след това владетелят да се усамотява с победителя.
-Може да играят шах или да говорят за военна стратегия. – подхвърли разсеяно Халоран, тресейки се вътрешно от смях. Кралят беше хомо! Ега ти фарса! Браво бе, Мунди!
Вилем не коментира забележката. Може би не си струваше. Но пък изтърси нещо, което накара Халоран да наостри уши, а после да се разкикоти от все сърце.
-Освен това, милорд, принцесата определено не ме харесва. Постояно ми съсипва дрехите. Това, че ме блъсна с коня си в реката, може и да е било случайно. Злополуката със соса онзи ден, също. Поне така си мислех преди да разреже черния ми испански жакет с рапирата си. Когато я... укорих , тя ми каза, че колкото и да се труфя – тя използва точно тази дума, милорд – по-хубав няма да стана. Разбирате, нали, не ме харесва. Все пак не мога да си позволя да се оженя за личност, която нито ме харесва, нито ме уважава, по-стара е от мен, изказва се с пренебрежение за разсъжденията ми за ...модата и модните танци, а освен това язди и се фехтува по-добре от мен! В крайна сметка , рапирата и би трябвало да е обезопасена, така може и да ...нарани някого!
Докато Халоран разтърсваше гипсовите вълнички по тавана със смеха си, Вилем се поздрави за благоразумието да си премълчи последната част от инцидента с рапирата. Странният благородник в креслото не разбра, че беше пострадала и долната половина на черния испански костюм. Но докато жакетът беше безнадеждно накълцан, а сребърните копчета липсваха, то повредата на панталона беше възстановима само с едно добро изпиране, въпреки че включваше дори бельото и чорапите му. Чак до обувките.
Бернадина тогава също се беше смяла, а той беше избягал от залата със силно наранено честолюбие.
Момчето е глупаво и надуто, но не чак толкова. – мислеше в това време Халоран. – Обаче работата с него е безнадеждно оплескана. Тази принцеса трябва да е доста забавна личност! И как иначе, с такова семейство? Но дори да можеше да убеди принца, който определено пребиваваше в напреднала фаза на негодувание, в блестящите перспективи на един брак с принцесата на Валдхайм, все пак не можеше да е чак такъв садист към потомството, което би се пръкнало от този съюз. И без да чете трудовете на монаха Мендел за граховите зърна, на всеки безпристрастен наблюдател му ставаше ясно, че децата им ще са безобразно грозни. Ама наистина. Както и да се комбинираха гените на рижата, пъпчива и дебела Бернадина и хилавичкия, с тесни рамене, стърчащи тазови кости и още по-стърчащ тесен нос Вилем, нещата не бяха розови. Само тъничката русолява коса какво струваше! Да не говорим за безцветните унили очи, тесните устни и меко казано въздълги зъби! Да естетът у него, който се беше занимавал стотина години с икебана, яростно заспори с онзи, лудия, който настояваше именно този зет да е наказанието на Гримгерда за призоваването. После неохотно отстъпи пред довода, че каквото и страшно нещо да е направил човек, да има чак толкова грозни внуци, е прекалено злобно отмъщение. Освен това, да си признаем, Халоран се забавляваше със задачата си. Кралицата спокойно можеше да поиска дъщеря и да стане първа красавица и умница и той щеше страшно да се озори, докато изпълни желанието и. Но тя не се беше досетила за тази възможност. Затова пък, на Халоран му мина доста по-забавна идея как точно да си свърши работата. Щом иска принц, ще го получи! За чудо и приказ, при това. А и щастливата булка няма да има причина да обижда външността му. Халоран отправи безмълвна, но гореща благодарност към богинята на добрите идеи, потри ръце наум и наяве, и реши веднага да приведе плана си в действие.
Тук е мястото да хвърлим светлина върху една малко спорна черта от характера на нашия герой. Въпреки годините на дзен-практика, той продължаваше да е импулсивен и самоуверен. Ама страшно. С каквото и да решеше да се заеме, той го правеше бързо, хвърляше цялата си енергия в проекта, а вие би трябвало да пресметнете, че енергия за хвърляне определено не му липсваше, прескачаше или чисто и просто прегазваше всички препятствия и неблагоприятни обстоятелства по пътя си. Ако не можете, все пак, да си представите на какво прилича един устремен с всички сили към целта си, неуязвим и всемогъщ...добре, де, почти всемогъщ, дявол, ще ви предложим проста аналогия. Не, не онази с торнадото. По-скоро нещо като скутер, пресичащ на пълна скорост тропическо езеро с богата флора и фауна. Килът пори водата, витлото пени повърхността на водата и прави на салата разните му лилии, лотоси и прочие водорасли. На някоа задрямала жаба също не и се разминава и салатата престава да е постна. Двигателят гърми, и водните, пък и не само водните птици с крясъци напускат района на бедствието. Рибките благоразумно се скатават в подмолите и остават там дълго след като безумната машина е отминала. И за да допълним картинката, можем да споменем водния паяк, чиято въздушна камбанка е спукана, жабешкия хайвер, изхвърлен на сушата от вълните. Не е зле, скутерът да е блъснал някое малко пристанче, но не е наложително. Въпреки, че е възможно. Триста коня са това, не е шега работа.
В този ред на мисли, да се върнем към Халоран. Не че той пренебрегваше подробностите. Нищо подобно! Просто нямаше никаква причина да им обръща внимание. Плюс това, бързаше да се върне при онази така обещаваща формула, и за жалост забрави принципите на „ахизма”, на които го учеха така обичаните от него джайнисти през последния век и половина. За което, обаче, не можем да съжаляваме истински. Неговото неблагоразумие, в крайна сметка, е причината да бъде написана тази история.
Та той се втурна, както се казва, през глава, да свърши работата, но преди това не забрави да посъветва бедния принц Вилем, на когото и ние от известно време престанахме да обръщаме подобаващото на ранга му внимание:
-Ваше височество,като стана ясно, че няма да ви се отвори парашутът, тоест искам да кажа, няма да има годеж и сватба, защо не вземете да си заминете с чест от полесражението? Мисля, че след днешните преживелици, всеки би ви влязъл в положението. – после Халоран плесна с ръце и остави Вилем в компанията на празното кресло, половината от изумените камериери и два ботуша с остри върхове, токове и безброй тегели.
Може да не се срещнем повече с Вилем, затова справедливостта изисква да проследим по-нататъшните му действия. Стъпки логични и благоразумни, предвид обстоятелствата. Първо, той отвори уста, за да извика, но не успя.Когато все пак се получи, единственият ефект от крясъка му беше, че дотърча дружно другата половина камериери и цялата тълпа се скупчи на вратата, невярващо или неразбиращо блещейки очи към височеството. Принцът, разбира се,избра точно тази врата, за да се евакуира. В галоп. Тогава май все още не играеха бейзбол, но това се беше истински хоумрън. Тези, които не успяха да се отдръпнат, а те бяха горе-долу всички, нападаха един върху друг и кой знае защо, се опитаха да хванат принца за петите. При което той изгуби едната си обувка с филигранна златна катарама. Като че ли нямаше ръце, протегнати по-нагоре от стъпалата на обезумялото височество, но някъде се отпра шев, скъса се плат и Вилем се озова, бясно въртейки очи, почти в обятията на принцеса Бернадина. С не съвсем завършен тоалет,както самият той се беше изразил наскоро. Да го види някой с цепнат панталон, беше по-малкото зло. Проблемът беше, че налетя на човека, който беше основната причина за пробойните в достойнството му през последните дни, и който с всяка своя поява застрашаваше целостта на гардероба му.
Може Бърни да беше тръгнала да се извини за онази работа с рапирата, както я беше посъветвал вчера баща и, след сериозна заплаха от ембарго върху конюшнята. Може пък това да нямаше нищо общо, а просто, защото си беше мило момиче, когато не се опитваха да я сватосват, да се беше съжалила над сантименталния младеж, и да идваше да повдигне духа му, като го покани да се поразходят. Не знаем. И никога няма да разберем, защото вчера си е за вчера, намеренията са си намерения, а днес Халоран вече беше дръпнал стартера на скутера.
Та значи Вилем замръзна на място пред принцесата, отвори уста и много искрено и сърцераздирателно извика: „Мразя ви!”, и тогава върху него, пък и върху нея, се изсипа половин тон разтревожени камериери. О това, естествено достойнството му отново пострада, най-вече, защото надигайки се от мърдащата купчина тела, и предостави чудесен изглед на задните си части в разпран панталон и кипнали отвътре белоснежни дантели на гащите. Не можем да се сърдим на принцесата, че се засмя. Но ако му беше спестила последната реплика, може би той нямаше да напусне двореца още преди обяд и да създаде такъв смут сред прислугата и придворните. Но не се знае.
-Е, все пак не се носите на метър над земята – отбеляза тя смеейки се. – Макар че щеше да ми е любопитно да го видя. Но финалният плонж беше впечатляващ. Сериозно, сър, защо все пак бягате от камериерите си? – тя хвърли поглед към този , който притискаше ципелката на височеството към гърдите си, и към друг, който се мъчеше да наметне хусарска наметка върху раменете му. Като се има предвид дърлжината на споменатата дрешка, ако намеренията му бяхя да прикрие деликатните части от анатомията на принца, камериерът щеше да направи по-добре да я върже на кръста му. Но нейсе! – Все пак струва ми се, че те са прави и се налага да се преоблечете. - продължи Бернадина с тон, като че наставляваше провинило се дете. – Простете, ще ви оставя да завършите тоалета си.
Бернадина се врътна на токовете на ботушите си, в които бяха напъхани краищата на голф за езда. Бяла, широка, мъжка, определи Вилем, риза, завършваше тоалета на принцесата, която никак не беше пострадала при сблъсъка. Ефирната фигурка се скри в напречния коридор, а слугите, нащрек от сутринта за разни неразбории, вече се трупаха в коридора и шушукаха. Принцът усети, че очите му са пълни със сълзи на обида, гняв, а може би и болка. Коляното и лакетят го боляха здравата от съприкосновението с пода. С удоволствие би се врътнал и би затръшнал вратата под носа на любопитния персонал, но навреме се сети за изгледа отзад. Отстъпи бавно гърбом. Този път тълпата камериери навреме се отдръпна.
Всъщност, до края на живота си Вилем така и не разбра, че е срещнал, макар и за кратко, съвсем жив и истински дявол. Беше убеден, с онази убеденост, която може да съществува само ако човек сам е минал през дебрите на логиката, за да я постигне,че е видял духа на Арнолд, стария любовник на кралицата – коняр и развратник, ако се съди по ботушите и долното бельо. Но така и не можа да проумее, защо този дух, призрак или привидение, толкова се вълнуваше от съдбата на принцесата. Ако не беше невъзможно, щеше да приеме, че тя му е дъщеря, но нямаше начин – Бернадина беше дребна, рижа, с лунички и зелени очи.С две думи, беше одрала кожата на баща си, крал Телрамунд. А непознатото проявление на астрала имаше съвсем друг екстериор.