Top Five Joss Whedon Characters (and why) - SPOILERS

[Trip]

Ани, имай време сега, може ли?

[Random]

Напълно подкрепям горния пост Нямам търпение и аз.

[tigermaster]

+1

[Roland]

Аз чакам да видя за Уилоу какво ще каже Ани

[JohanVladimir]

(Продължение на миналия пост - ексклузивно за Роланд.)

Уилоу изобщо не ми е в списъка, защото не излезе начело по никой от петте критерия, които избрах. Но тъй като критериите са произволни, веднага ще се намери някой, класацията по който тя да оглави. Ето например – Уилоу най-много прилича на мен. Не говоря за проекция, т. е. за идентификация – ролята, с която най-често се идентифицирам, е Джайлс и ще пиша за него по-нататък. Говоря за пряко сходство. Различно е и се чудя как да го обясня.
Ако Бъфи непрекъснато ме провокира, предизвиква ума, чувствата и въображението ми в опити да я разбера, да я усетя, да осмисля развитието й, което я прави толкова важна за мен, както вече споделих, то Уилоу през цялото време ми е ясна. Аз просто знам какво й е и защо се тя държи по този начин. Въобразила съм си, че тя има моя характер и мотивация, което е субективно и илюзорно, разбира се. Виждам в нея моите недостатъци и им се дразня, сиреч превърнала съм я в обект, върху който да пренасям раздразнението си от собствените грешки и слабости.
Между другото, не знам дали знаете, но Бъфивърсът си има голям фендъм в академичните среди, което пък естествено си има и яростни критици. Значи едни претенциозници обясняват ужасно умно и подробно колко велик е тоя текст, други претенциозници пък ги обвиняват в пристрастия и ги гледат отвисоко. Чета ги тия работи и горещо се моля никога да не изпадам в едната или другата позиция. Никога да не се изкуша да впрегна интелект и ерудиция, за да наложа на хората собствения си вкус, интереси и предпочитания, аргументирайки ги като значими. Както и никога да не седна да съдя и соча с пръст някой за това какво гледа по телевизора и му се радва. Хайде дано. Тук сегиз-тогиз попадам на понятието „гилти плежърс”. Не знам откъде го изровихте това понятие, обаче от все сърце ви пожелавам да го преосмислите.

Уилоу Ханиган
№ 1 по близост до мен



Разбира се, решението непрекъснато да сравнявам и съпоставям тази роля със себе си е субективен избор, който съм направила съзнателно или не в някакъв момент. Човек може да се сравни с всеки и всичко нали, мога и с Кърк Дъглас да се сравня, ако се наложи. Изборът за множество уподобявания обаче ме поставя в ситуация на интимна близост с Уилоу, едновременно вълнуваща и смущаваща. Аз дълбоко разбирам всичко, свързано с нея, и това ме кара дълбоко да се срамувам.
Знам например защо Уилоу и аз бяхме такива задръстени зубърки в училище и така охотно позволявахме на всички да ни използват. Защото това беше нашият изначално сбъркан начин да имаме приятели, чувствахме се виновни, че успяваме повече от другите и бидейки мили и услужливи, изкупвахме вината си, ставахме приети и одобрявани. Хората почваха да ни харесват.
С времето обаче тая нечиста сделка с другите около нас се превърна в източник на огромно напрежение. От една страна бяхме развили потребност да бъдем приемани и одобрявани, а от друга – осъзнавахме колко дълбоко несправедливо е да угаждаме постоянно на хората, независимо, че става дума за най-близките ни родители, приятели и любими. Това е чисто пубертетски бунт, който обаче ние с Уилоу не изживяхме през пубертета, ами той си остана в нас до много по-късно и ни беляза непоправимо.
Когато си възприел, че ще те харесват и одобряват едно, заради постиженията ти, и второ, защото се раздаваш, това води първо до чудовищна амбиция и мания за перфектност, второ – до неспособност да си оградиш лично пространство, да отказваш, да се противопоставяш. Непоносимо е. Болезнената потребност да ставаш все по-добър, за да си все по-полезен и все повече ценен, те яде отвътре. Замъглява способността ти да мислиш трезво, да преценяваш, да сложиш точната граница. Устремен напред и нагоре, изобщо не разбираш, че всъщност се суркаш надолу.
Другият момент е, че е дяволски трудно, мамка му. Непрекъснато да се надбягваш със себе си, да се мъчиш да се надскочиш, да си вечно неудовлетворен от постигнатото. Не може ли да има и някой пряк път, някой лесен начин, като с магия? Не може ли да излезеш замалко от този задушаващ калъп, в който сам си се набутал, да бъдеш поне за ден лош, себичен, изсмукващ другите така, както те те смучат цял живот? Не може ли просто да спреш и да починеш, да махнеш с ръка, да се отпуснеш. Можеш, разбира се, и го правиш – то е винаги нещо крайно и отчаяно, нещо чудовищно глупаво, което целият свят изобщо не го е очаквал от тебе. Това е онзи ужасяващо закъснял пубертетски бунт, който преживяван от възрастен човек, има наистина унищожителни последици. Най-унищожителната е всъщност собственото ни чувство за вина, че сме разочаровали някого. Онова все същото убиващо усещане, че сме за нещо виновни, което си носим още от училище и което през годините така ни горя отвътре, че се превърна в ненавист към тия, които ни го причиняват, нищо че иначе безумно ги обичаме. Боже, така ги обичаме, защо не ни простят, защо не забравят, че ги разочаровахме.
И третият момент е, че ние с Уилоу така и не се научихме да губим. Да приемаме загубата спокойно и разумно, като зрели и интелигентни хора, каквито всички смятат, че сме. Понеже цял живот сме се стремили към съвършенството, към постижения, понеже сме влагали всичкия хъс, ум и труд, за да станем във всичко, с което се захванем, истински „про”, понеже сме успявали десетки пъти. Не е честно да загубим. Не сме го заслужили. Заслужаваме да сме обичани и щастливи, нима не се старахме достатъчно? Не може това да се случва точно на нас, защото този удар, който светът ни нанася е толкова гаден, толкова несправедлив, толкова незаслужено нелеп, че ние ще му отвърнем!
А след това ще се давим завинаги в чувството за вина, защото още от деца никога така и не се научихме да удряме…
Ей такива неща. А и мойта коса понякога е също червена.

[Roland]

Уау, мерси! Това беше доста... разголващо.

Мисля, че трябва да гледаш Firefly. Считам, че ти е нужно за израстването.

Също така какво точно е основно различното между Уилоу и Фред?

[JohanVladimir]

Дам, ексхибиционистично се получи. Извинявай.
Благодаря ти, че си загрижен. Винаги гледам каквото кажеш, но не разчитай на израстването. Както споделих, пия хапчета против поресване
Фред е много различна от Уилоу, но в момента не бих се впуснала в сравнения, защото не съм догледала докрай "Ейнджъл" - главно по причина, че превъртам за енти път епизоди и сцени от "Бъфи". Плюс ми намирисва, че Фред също няма да оглави класация, прекалено много интересни мъже има в тоя свят
А няма как да не подредиме всичко в класации, нали?

P. S. Между другото, първоначално мислех да класирам добросъвестно от първо до пето място Спайк, с цялата подробна аргументация и отбрана колекция "спайку". Ама ми се дописа и за другите, освен това нищо лошо не сте ми направили

[JohanVladimir]

Антъни Стюарт Джайлс

№ 1 като ролева идентификация



„Джайлс, ако знаеш какви ги свършихме. Зандър заряза Аня посред сватбата и тя демоняса. Доун краде като разпрана. С парите така сме я закъсали, че заработвам в закусвалня. И правих секс с труп.”
Реакцията на Джайлс, след като изслуша горното откровение, така дълбоко да ми хареса, че ми навя някои мисли. Заразмишлявах например колко дълбоко ни е вкоренен онзи културен стереотип за социалните роли, които всички ние изпълняваме във всекидневните си взаимодействия. Ако си човек на средна възраст и общуваш с младежи, то ти влизаш в ролята на родител. И точка. Пък така да ги мразя точките в тоя живот.
Че така е устроен светът, доказателството е и една от основните драматични линии при Джайлс – той непрекъснато биваше поставян в ролята на „бащата”, току се коментираше способността или неспособността му да се справи с тая роля, в един епизод даже, като се разпаса и преспа с Джойс. Два пъти. Същевременно той непрекъснато се бунтуваше срещу тази наложена му роля, молеше Бъфи да го възприема поне като „готиния чичо”, щом толкова иска да го вкара в роднински клишета, а в един момент, като опит да го избегне, съвсем буквално избяга, и то точно когато имаха най-голяма нужда от него.
Джайлс е възрастен човек и това си е. Според закостенелите ни ментални матрици по тази причина на него му е отказано да бъде приятел. Отказано му е и точка. Никой не го пита той как се възприема и какво иска или не иска. Не може стар човек като него да го раздава приятел на младежта. Може да се преструва, ако иска, но рано или късно родителската роля ще го застигне и ще го впримчи, пък ако ще да се пръсне от яд.
Колко ужасяващо устойчив и противен е този стереотип, вероятно може да разбере само човек, който наближава 40-те, а по някаква причина общува предимно с 20-годишни. Естествено, че си много различен от тях. Но защо, за бога, трябва да го играеш родител? (Тука под „родител” имам предвид едно пределно обобщаване на определен тип неравнопоставеност, при която едната страна е вечно мъдрата и правата, а другата страна е глупавата и грешащата, едната страна поучава, другата се учи, едната се грижи, а другата ти се качва на главата.) Казано по-абстрактно, защо възрастта така неизбежно конструира власт, с произтичащата от нея отговорност? Казано пък съвсем просто, откъде накъде аз трябва да чувствам отговорност за простотиите, които вършат 20-годишните ми приятели? Ами ако вместо това единствено смях ме напушва?
Тогава?