Нощ в Легло от Рози - и произтеклите от това усложнения

[Martix]

Започнах този разказ за годишния конкурс с идеята за оригинален хорър, но тогава така и не го довърших. Сега вече многото ми свободно време ми позволи да го довърша. Идеята доста се измени и разказът стана поне двойно по-дълъг от предвиденото. Моля за някаква критичка, пък била и съвсем кратка.

Нощ в Легло от Рози
И произтеклите от това усложнения

Заслужаваше ли си? Представи си, тогава си нямах ни най-малка представа в какво се забърквам. Просто се колебаех - да посетя ли прочутото езеро Лох Нес.

Преди да продължа, смятам, че трябва да ти разкажа за заниманието си. Казвам се Ани и съм,..бях студентка трета година в Манчестърския Университет. Изучавах психология и по-специално вярата в така наречените свръх-естествени феномени. През ваканциите пътувах до различни „култови места”и свърталища на чудовища и духове. Опитвах се да открия закономерности и да разбера защо все още имаше много хора, които вярват в тези неща. Смятах да използвам тези пътувания, за да направя по тях дипломната си работа. Е, в някои случаи съдбата ни се усмихва. Този не беше един от тях.

Бях закъсала с парите и едно пътуване до Шотландия щеше да се отрази зле на и без това ограничения ми бюджет. А и Лох Нес беше някак прекалено обикновен. С толкова развит туризъм, в района сигурно е останала по-малко мистика, отколкото в чиновнически кабинет. Исках тази година да посетя някое по-затънтено кътче. Спрях се на място, за което не бях чувала до този момент – село Горен Хилшир. В селото се намирала прочутата Къща на Сенките. Готическо здание, незнайно как попаднало в такова затънтено селце. Селото било „известно” и с камъните душегубци, разпръснати из него. Предполагам не е нужно да пояснявам, че на табелката пред него гордо се кипри надпис, в интернет открих и снимка:

Горен Хилшир
Население – 0 души

Мястото със сигурност си беше страшничко, със или без призраци, а и пътят до там излизаше доста по-евтино. Изборът беше направен и вече с нищо не мога да го променя.

Тъй като до там нямаше релси, нито дори нормален път, реших да отида първо в съседния Долен Хилшир. За разлика от призрачния си брат в това село имаше хора. Представи си очудването ми, когато там открих дори един турист. Заблуден младеж, решил да пренощува в Къщата на Сенките. Местните хора естествено пуснаха в ход всичките си номера за пред туристи. Мястото било зло. Душегубците щели да ме погубят. Всички с искрен израз на лицата ме предупредиха в никакъв случай, ама никакъв, даже да не си и помислям да преспивам в леглото от рози. Никой, заспал на това легло, не се събуждал. Бяха толкова добри актьори, че за малко да им повярвам. Очаквах представлението им с нетърпение, но тъй като ми омръзнаха отработените им физиономии ги уверих, че няма да заспивам с розите. Естествено, точно това смятах да направя. Ако случайно момчето, което видях ме придружеше, нощта наистина можеше да стане незабравима. Беше голям красавец, а и от тази обстановка надали някъде можеше да се намери по-подходяща. И двамата пренощувахме в хотела на селото. Една малко по-спретната къщурка, очаквано лишена от каквито и да било удобства. Не посмях да го заговоря, но разочарована научих, че планът ми се проваля. В селото пускали само по един турист на вечер, в съответствие с някаква традиция. Хубавецът предложи аз да отида в Къщата първа. Какъв кавалер! Като истинска дама приех.
На сутринта един от селяните ме закара до Горен Хилшир. Не стигаше, че ме друса цял час по планинските пътеки, ами и ме остави на достатъчно голяма разстояние от селото, тъй като много се страхувал от душегубците. Каза, че ще ме чака на същото място на другия ден, качи се на коня си и си замина, малко по-припряно от нормалното. Можеха да пратят някой по-смел. Наложи се да вървя още двадесет минути пеша, докато стигна до целта си. Не беше като в интернет. Времето беше идеално – ако си призрак. Гъста мъгла покриваше това, което някога явно е било затънтено село, а сега си беше нещо много по-жалко. Не можех да си представя какво друго може да има на такова място. Всъщност село е доста силна дума. След кратко обикаляне си изградих представа за Горен Хилшир. Състоеше се от двадесетина къщи, или по-скоро колиби, разпръснати тук там камъни душегубци, които се познаваха по това, че са високи почти колкото обграждащите ги колиби, също така са остри, прави и... А, да - пият души. Това последното не е доказано, но стои чудесно в длъжностната им характеристика. Замалко да забравя. В селцето се намираше и Къщата на Сенките. Сякаш беше донесена от магия. Не успях да се сетя нито една причина подобно здание да бъде построено във възможно най-забутаното селце. Няколко колиби и до тях двуетажно имение. Някога може би е била уютно място, но сега вече лесно се познаваше защо е кръстена така. Фасадата беше мокро сива и неуютна. Изглеждаше сякаш в нея не е живял никой от столетие и май така си беше. Няма да ти губя времето с обиколката на селцето и ще премина към интересното.

Невпечатляващата външност на сградата се преобрази коренно щом пристъпих прага. Пак беше основно сива, но по един много по-впечатляващ начин. Ако накараш холивудски режисьор да ти опише перфектната сцена за снимане на ужаси той със сигурност ще ти покаже снимки от Къщата на Сенките. Можех да се закълна, че къщата е доста по-обширна, отколкото изглежда, гледана отвън. Подът беше каменен, а стените – украсени с множество картини. Почти всички мрачни и изобразяващи някакви вампироподобни хора. В централната зала го имаше задължителния кристален полилей. Обстановката обаче не е толкова необичайна. Това, което наистина ме впечатли, бяха ефектите. В другите призрачни обиталища, които съм посещавала, рядко е имало нещо наистина призрачно, като изключим обзавеждането. Е, имало е няколко изключения, при които местните са се опитвали да направят обстановката по-малко гостоприемна. Веднъж дори някой се беше качил на покрива, за да играе коледния фантом от Ийстминстър. Не беше особено страшно, но пък стана страшно смешно, когато се подхлъзна и падна от покрива. Какво? Не ме гледай с такъв укор. Знам, че не трябва да се смеем на чуждото нещастие, но на какво друго да се смеем? И днес си спомням случката с усмивка. На човека не му беше много смешно, но така става като се забъркваш с призраци.

Май много се отплеснах. Та, в това обиталище всичко беше изпипано така, сякаш къщата е поддържана от самия фантом от операта. За такова малко селце организацията беше прикалено добра. Стори ми се доста неестествено и това не беше първото неестествено нещо, което видях през този ден. А относно ефектите. Просто трябва да ги видите. Пердетата се полюшваха от невидим вятър. Доста се чудих как го правят този номер. Кристалчетата на полилея също се полюшваха. Удряха се едно в друго със звън. Усещането беше много призрачно. А споменах ли фигурите, които се виждаха с крайчеца на окото. Май не. Ами постоянно виждах такива. Бих ти ги описала, но най-доброто описание, което мога да дам е:
- Мога да се закълна, че имаше нещо.
Не е много описателно, нали? Така става, като гледаш нещо само с крайчеца на окото си, но не можеш да го фокусираш. И да преминем към черешката на тортата – леглото от рози. Това май беше единственият предмет в къщата, който не изглеждаше призрачен. Е, може би малко, но определено не беше полюшвано от невидим вятър. Леглото се наричаше така, не защото беше посипано с розови листенца, както ми се искаше, а заради четирите резбовани колони в четирите му краища. Дърворезбата беше майсторски изработена. По колоните пълзяха изключително детайлни рози. Не съм убедена, че в действителност розите пълзят по стените, но тези определено го правеха и при това им отиваше. От бодлите и листенцата, до цветовете, на които единственото, което липсваше, беше подходяща боя, толкова беше красиво, че се изпариха и най-малките ми страхове. А и леглото си беше страшно удобно. Заспах почти моментално и тогава стана интересно.

Май не ти разказах за древния орден, провеждал сбирките си в къщата. И за това, как членовете му примамвали нищо неподозиращите си жертви в къщата и там им изпивали душата. Не ти разказах по рано, защото разбрах за всичко това точно в онзи момент. Не че някой ми разказа историята. Оо, не. Станах очевидка. Ако има нещо по страшно от това да се събудиш обградена от напяващи мъже, то това е да се събудиш обградена от напяващи мъже, докато доскоро дървените рози, оживяват и по един не особено учтив начин те приковават към леглото. Споменах ли , че бодлите им се впиваха в тялото ми по един неприсъщ на дървото начин. Има ли смисъл да ти описвам подробно реакцията си. Скромно ще споделя, че попищях малко, не че имаше кой да ме чуе. Извивах се и се дърпах с всички сили, че и малко отгоре, но това по никакъв начин не затрудни главния жрец, или какъвто там беше онзи тип с маската. Розите се впиха още по-дълбоко, а онзи най-спокойно взе в ръце рога, подаден му от един от другарите му и с ритуални жестове го заби в сърцето ми. Най-силната болка, която съм чувствала през живота, си мина през цялото ми тяло. Започнах да се унасям въпреки нетърпимата агония, докато жрецът започна да събира изтичащата ми през рога кръв в бокал. Тогава се събудих.

Беше поне десет часа по обяд. Времето беше все така гадно, но поне не ми беше студено. Инстинктивно попипах гърдите си, но не чувствах никаква болка в сърцето. Някои сънища се превръщат в кошмари и нещата не се оправят, докато не се събудиш. Този не беше от тях. Той стана кошмар, след като се събудих. Доста бързо осъзнах, че не само не чувствах болки в сърцето. Всъщност не чувствах нищо. Никакви страдания, никакви неразположения. Още не бях озъзнала какво се беше случило, не че и днес мога да кажа със сигурност. След като станах от леглото, обаче, ужасът се стовари върху ми, или поне би го сторил, ако можех да чувствам ужас. Не можех да се облека. И нямам предвид един от онези дни, в които преглеждаме основно целия си гардероб отново и отново и все ни се струва, че нямаме нищо подходящо. Буквално не можех да се облека. Призраците обикновено биват представяни като сиво-бели чаршафосани фигури, които могат да минават през стени. Е, ако това е вярно, аз определено не съм призрак. Ръцете ми не минаваха през дрехите ми, правейки ме неспособна да ги докосна. Всъщност стана точно обратното. Всичко сякаш беше свръхплътно. Усещането е толкова непознато, че ще ми е много трудно да ти го опиша. Представи си нещо подобно на пълна липса на триене. Ръката ти сякаш се плъзга по всичко и те прави неспособен на дори най-обикновен допир, но без наистина да се плъзга. Така става, когато тежиш, колкото перце, като същевременно не можеш да усетиш това, което докосваш. Това, че трябваше да се разхождам гола из пустата къща, не ми се стори чак такъв проблем. Нали нямаше кой да ме види.
Е, оказа се, че има. Излязох от стаята, като хвърлих един последен поглед на измамно застиналите рози, и тогава разбрах колко оживена е всъщност къщата на сенките. В коридора имаше поне двадесетина души. Всъщност души наистина е най-подходящата дума. Във всички тях нямаше достатъчно цвят дори за едно розово листенце, но все пак ги виждах съвсем ясно. Двадесетина странници, чиито съдби са били преплетени от една къща и едно легло. Повечето бяха видимо млади, макар че по дрехите на някои от тях съдя, че са по-стари от дядо ми. Пръв ме заговори един старец. Май че беше единственият старец сред тази разнородна група. Каза ми:
-Не искахме да те стряскаме. Затова те изчакахме да посвикнеш, преди да се появим.
Не, че можеха да ме стреснат, и да искаха. А на забележката ми, че не са били невидими, чакайки да се окопитя, а просто са чакали в коридора старецът отвърна:
-Когато си призрак нямаш много възможности за придвижване.
И продължи:
-Веднъж загубиш ли плътта си не можеш да си я върнеш. Може би се чудиш защо тук има толкова много от нас. Отговорът е съвсем прост. Ние не можем да напуснем. И не защото невидими договори ни обвързват с отвъдния свят и с мястото на смъртта. Нищо подобно. Причината е много по тривиална. Не можем за отворим вратата. Нито прозореца. А за призрачно изпаряване и дума не може да става. Хората са затворници в плътта си. А ние сме затворници на липсата на плът. Единственият начин някой от нас да напусне къщата е жив човек да влезе, отваряйки ни краткотраен миг, през който да се измъкнем. При влизането ти някои от нас се измъкнаха, но щяхме да сме благодарни ако беше подържала вратата отворена малко по-дълго. Повечето от призраците нямат търпение да излязат на свобода, не че имат какво да я правят. Затова и през повечето време дежурят край вратата в очакване някой всеки момент да влезе през нея. Аз обаче не. Прекарах живота си в търсене на безсмъртието. Накрая го намерих. Най-голямата ми грешка. Сега вече знам, че смъртта е най-голямата благословия, изсипвала се над човешкия род. Докато бях жив обаче мислех само за това как да продължа да живея вечно. Когато разбрах, какво всъщност е да си безсмъртен, вече не можех да върна този дар, или по-скоро проклятие. Свободата няма значение, когато не можеш да я вкусиш. Затова останах в къщата и до днес се опитвам да спра проклятието. Без особен успех.
Докато духът говореше другите не обелваха нито дума. Днес вече разбирам, че не са намирали смисъл в това да казват каквото и да било. Не са изпитвали нужда да разкажат своите истории. Незнам какво беше различно в стареца. Изведнъж настана някаква промяна. В началото не осъзнах какво става. Само видях как призраците се стрелнаха нанякъде. Старецът ме каза забързано:
-Някои влезе. Другите се измъкнаха, но се боя че за теб вече е късно. Ще трябва да изчакаш следващия посетител. Странно, друг път не са идвали толкова скоро след последното посещение. Бързо, да се опитаме да го предупредим. А, между другото, казвам се Олакин Флеминг.
И аз му се представих с фамилията си – Ли. Поне разбрах какво причинява невидимия вятър. Олакин в всичка сила блъскаше пердетата като успяваше съвсем леко да ги разклати. Опитах се да му помогна, но с подобен успех. Новият посетител беше красивият младеж, който бях видяла. Странно, но вече не ми се струваше толкова красив. Прекарахме голяма част от деня в опити да го предупредим, но той явно не обръщаше особено внимание на призрачната обстановка. През това време Олакин ми разказа за немия. Никой не знаел името му и затова му викали така. Не бил обелил и една дума откакто Олакин бил в къщата, а самият ням може би бил тук много по-отдавна. Когато ми го показа щях да се стресна ако можех. Фигурата изглеждаше толкова немощна и прегърбена. Оплетена в кристалния полилей. Нереалността на призракът го правеше абсолютно неспособен да се измъкне от този затвор. Олакин не знаеше как се беше озовал там горе. Едно беше ясно – щеше да остане там докато полилеят падне от старост. Олакин ми разказа и за песента на немия. С нечовешки усилия той напрестанно клател кристалчетат на полилеят и чрез тях пеел. Според Олакин тази песен разказвала историята на немия, а може би много повече. Докато траеше доста дългият му разказ ние продължавахме да се опитваме да предупредим младежа, но без успех. В началото беше в приповдигнато настроение. После започна да изглежда все по угрижен. Дали търсеше мен? Не разбрах тогава, тъй като леглото сякаш го хипнотизира. Започна да обикаля все по-близо до него, а в погледа му се четеше все повече умора. Накрая не издържа и легна. Заспа моментално. Прекарах няколко часа в мълчаливо наблюдаване на тялото му. Нямаше какво друго да правя и без това. В мен обаче нищо не трепваше. Сякаш не наблюдавах млад мъж, а някакъв неудушевен предмет. През цялата нощ не видях нито един жрец, нито пък розите оживяха. Сънищата си остават сънища. Историята обаче се повтори. Той се събуди като призрак. Олакин му разказа своята версия на нещата. След това дните потръгнаха бавно и монотонно. През повечето време стояхме до входната врата и слушахме песента на немия. Олакин се кълнеше, че бил на ръба на някакво прозрение за същността на песента, но за мен тя си остана просто тракане на кристалчетата. С младежът, който разбрах, че се казва Антонио, решихме да избягаме от къщата при първа възможност. Така и направихме. След няколко седмици или години в къщата влезе поредният посетител. Олакин ни умоляваше да останем и да опитаме да предупредим клетника. Умоляваше ни да останем и да опитаме да разгадаем песента заедно. Може би просто копнееше за човешко общуване. Ние, естествено, избрахме свободата.

Песъчинките няма да ми стигнат, за да ти разкажа всичките си преживявания навън. Столетията бродене из света. Често виждах сродни души. Никога не си казвахме нищо. Нямаше какво да си кажем. Нищо не отнема желанието за живот така, както безсмъртието. След време дори се върнах в къщата. Тя сякаш беше неподвластна на времето. Селата отдавна бяха погълнати от потока му, но не и Къщата на Сенките. Само входната врата беше зейнала, явно в резултат на някоя страховита буря. Олакин все още беше там. Нищо не се беше променило. Освен, че наистина беше направил пробив в разбирането на симфонията на немия. С моя помощ за няколко десетки години успяхме много да напреднем в разчитането на кристалчетата. Олакин се оказа прав. Историята на немия наистина беше от решаващо значение за съдбата на човешкия род. Накрая обаче ми омръзна и оставих Олакин да се мъчи с доразгадаването. Беше отделил толкова много време на това. Накрая със сигурност ще се справи, ако вече не го е направил. Аз обаче не се интересувах вече от съдбата на човечеството, нито от другите тайни, скрити в песента. Друга идея изпълни съзнанието ми – да изпея моята песен. Да разкажа моята история. През годините, прекарани като призрак, аз наблюдавах как човечеството напредваше все повече и повече. Хората поумняваха, може би дори станаха по-добри. През всичките тези години обаче никой не заподозря за съществуването ни. Хиляди и хиляди изгубени души, бродещи по света. Неспособни да направят нищо друго освен да продължат да живеят. Ако това може да се нарече живот. Така и не разбрах как действа леглото. Дали беше дело на древен орден. Или беше някаква врата към отвъдното. Дали беше единствено или имаше и други капани за души пръснати из света. Може би никога няма да разбера. Особено сега.
Това всъщност не е първият ми опит да споделя с някой жив какво ми се случи. На мен и на много други. Прекарах години в безплодни опити. Развявах това, което не се очакваше да бъде развято на места, където нямаше какво да го развее. Опитах да подреждам неживи предмети в неестествени форми така, както сами не могат да се подредят. Опитвах какво ли не. Хората обаче са готови да си затворят очите, дори ако ще и самият Исус Христос да слезе на огнен кон. Всъщност особено ако това се случи. Неестественото не е нормално за техния свят и следователно не съществува. Ако видиш нещо силно неестествено, значи имаш проблеми с очите. Какво по-просто и сигурно обяснение от това. Дори опитах да напиша историята си на един плаж като използвам песъчинките. Вятърът, разбира се, провали опита ми, но от там получих сегашната си идея. Трябваше да оставя съобщение, което е толкова недвусмислено, толкова ясно, че никой дори да не се осмели да не вярва на очите си. И при това трябваше да го направя така, че никой жив човек да не може да го е направил. Чаках толкова дълго. Но мисля, че си заслужаваше. Хората най-накрая решиха, че добрата стара Земя не им е достатъчна. О, ако знаеха колко повече са всъщност, отдавна щяха да са насочили всичките си усилия в тази насока. Както и да е, вече стартира програмата за колонизиране на далечни планети. Е, не е така романтично, както в Стар Трек или в Блек Лийп. Няма ги мигновените пътувания към непознати цивилизации. Междузвездните пътувания в реалността са много по-скучни. Дори на флагманския кораб Прима от първата колонизаторска флота няма кой знае какво да се прави. Ако си нормален човек, просто си спиш в ковчега за дълбоко замразяване. Няма друг начин да преживееш тристагодишното пътуване. Ако си призрак обаче, прекарваш времето си в писане. Песъчинките са доста труден материал, но аз имам време. Май е време да ти разкрия плана си. Той не се заформи, когато разбрах за колонизаторската инициатива. Появи се малко по-късно. Когато разбрах за Паметника на Човечеството. На някой хитър политик му хрумнало да си направи реклама покрай изстрелването на корабите и патронирал построяването на паметника. Това не е точно паметник в смисъла на каменна фигура. На планетата, на която отиваме, няма растителност в земния смисъл на думата. Не е сигурно и дали там има живот. Паметникът представлява една картина. Един спомен за Земята. Той е модел на парк. Просто красива градина под похлупак. За мой късмет създателите му решили, че ще е по-тържествено, ако паметникът е херметически затворен и по този начин недостъпен. Един символ, който да напомня на колонистите за това, което са имали на Земята и за това, което могат да постигнат на Аврора. Никак не ми беше трудно да се вмъкна преди да го довършат. Охраната около кораба наистина беше доста стегната, но е трудно да спреш някого, когото нито виждаш, нито усещаш. Сега вече, в открития космос, съм сама в паметника. Малко по малко пиша историята си. Оформям песъчинките на изкуствения плаж, подреждам листата, така че да сочат към написаното. Дано някой го забележи. За късмет паметникът беше така подробно документиран, че никой няма да се усъмни, че написаното си е било там още преди заминаването. А и никой няма дотстъп. Всички спят докато корабният компютър ги пробуди едновременно непосредствено преди кацането. Ако докато четеш това повярваш дори на една моя дума знай, че съм в паметника. Не мога да изляза, но спокойно. Нямам намерение да бягам. Ще стоя точно в началото на надписа, а вие, ако можете, ме изследвайте. Опитайте да регистрирате по някакъв начин присъствието ми. Дано да успеете. А, ето че пристиг...

[Zee]

Дали заради дъждовното и студено време днес, предразполагащо към подобни занимания, но разказчето беше леко и приятно за четене и към края ми хареса. Хорър обаче определено не е. По-долу нахвърлях впечатленията си, които обаче са в унисон с мрачното време и може да ти се сторят дребнави и заядливи на моменти. Затова ги слагам в спойлер.

Spoiler: show

В заглавието би трябвало да има само 1 главна буква (според мен). А споменаването на Лох Нес в третото изречение е някак излишно, при положение, че тя не отива там.
Учудване, а не очудване.
Плановете й за туриста са пресилени, та тя едва го е видяла, а вече планира незабравима нощ с него, само защото бил много красив? Но пък, противно на дръзките й намерения, не смее да го заговори? Или неправилно разбирам израза “незабравима нощ” и всъщност става дума за незабравимо разглеждане на туристически забележителности.

Бяха толкова добри актьори, че за малко да им повярвам. Очаквах представлението им с нетърпение, но тъй като ми омръзнаха отработените им физиономии ги уверих,... тя няма как да “очаква” това, което смята за представление, защото то вече е в ход пред нея.
Друсане цял час с неидентифицирано МПС по планинските пътеки (не са ли пътища все пак?) ми се стори прекалено дълъг път за села, за които се предполага от имената им, че са близки. Или поне от израза “ме закара” предположих, че е МПС. Но след едно изречение той се качва на коня си и си заминава... значи е било ЖПС (живо превозно средство). В такъв случай “закара ме” не е правилния глагол и е добре да се спомене, че стигат до селото яздейки.
Защо да е неестествено в селце с двайсетина къщи да има двуетажно имение? На мен ми се струва съвсем в реда на нещата. В какво друго да живее феодалът?
Сякаш беше донесена от магия. Не успях да се сетя нито една причина подобно здание да бъде построено във възможно най-забутаното селце... сега вече лесно се познаваше защо е кръстена така. Фасадата беше мокро сива и неуютна. Изглеждаше сякаш в нея не е живял никой от столетие и май така си беше. Не знам, на мен не ми е достатъчно това описание, за да разбера защо й викат Къщата на сенките, предвид: Невпечатляващата външност на сградата... Ако е невпечатляваща външността й, какво толкова й се диви героинята?
При описанието на вътрешността на къщата случката с падналия от покрива разваля ефекта от призрачността. Може би е добре да се сложи някъде преди това.
Призрачни мебели си го представям като прозрачни, нестабилни в реалността, не просто полюшващи се перденца и полилеи (може пък да е от вятъра? - все пак къщата не е с алуминиева дограма, нали?) Изчезващи, щом им обърнеш гръб, неясни, местещи се, внезапно появяващи се... призрачни...
По-рано и по-страшно, а не по рано и по страшно. Защото по рано е все едно по първи петли, по светло, по тъмно, по вечерно време... Но вече не съм сигурна, може да са променили правилата; имаше време, когато при степенуването се слагаха тирета. А почнах да се колебая, защото наскоро си купих книга, писана от разни учЕни, дето не ги бяха слагали. Та не знам...
Беше поне десет часа по обяд - това не е ли все още сутрин?
Тя защо се събужда без дрехи? Останах с впечатление, че толкова бързо й се доспа, докато се възхищаваше на Леглото, че нямаше време на се съблича. Другите призраци са с дрехи, значи не е автоматичен ефект.
Нищо не отнема желанието за живот така, както безсмъртието.
Призраците = безсмъртни? Хм.
обикновено призраците = мъртви...
Така и не разбрах как действа леглото. Дали беше дело на древен орден.... противоречи на по-ранното й изказване: Май не ти разказах за древния орден,
провеждал сбирките си в къщата.
патронирал - има ли такъв глагол?
Последният абзац е много дълъг, не може ли да се раздели на няколко отделни?
Паметникът (картината) - струва ми се, че е по-добре да бъде наричан само “картината”. Вместо - аз съм в Паметника, да бъде - аз съм в Картината, по-добре звучи, по-запомнящо е и докато тя обяснява какво прави в нея, е по-лесно за визуализиране.
Финалът ми хареса, напомня ми един разказ на Шекли, който завършваше с “а сега ще ких...” Но дали не трябваше да има още малко текст, нещо за пристигането, отварянето на Картината, изуменото втренчване на екипажа в написаното и може би едно “кхъмм... здравейте”...

Предвид края, май обръщението на героинята към читателя трябва да е “вие” а не “ти”, освен ако на кораба няма само един-единствен жив човек.

Искам да уточня. Въпросите, които задавам, не чакат отговори. Един прочит е всичко, което и най-добрите майстори на словото могат да желаят от читателите си. И ако читателите не са разбрали нещо, няма смисъл да им се обяснява в допълнително издание на произведението - защото това означава, че произведението само по себе си не е успяло да го направи.

Това са въпроси, породени от неразбиране на определени части и целта им е да насочи вниманието ти към възможни несъответствия в разказа. А усещането за това е чисто субективно, не претендирам да имам някаква специална квалификация в областта, освен дето мога да чета и имах свободно време

[Itilon]

Много ми е странен този текст. Идеята не е лоша, но реализацията...

На най-повърхностно ниво имам проблем с логиката зад няколко момента, който ми пречи да повярвам в това, което чета. На първо място в изоставена от един век къща не е възможно да намериш картини, кристален полилей или очевидно скъпо легло. По начало ми е трудно да повярвам, че изобщо ще откриеш мебели в къща, изоставена преди една година - където и да живееш, какво да говорим за столетие. Да не споменавам, че такива аксесоари като пердетата - ако не бъдат поддържани - се съсипват бързо и би трябвало въобще да ги няма. Наличието на всички тези подробности, разбира се, може да се обясни с това, че героинята ти е доста тъпа примерно и къщата не е изоставена, но едва ли това е мисълта.

Малко по-рано: хората в предното село я предупреждават какво ще й се случи - от текста става ясно, че съвсем правдиво. При положение, че тя разказва историята си дълго време след като разбира, че са прави, не е нормално да ги обявява за актьори. Това може и да мине в трето лице, но в първо е просто неправилен начин за поддържане на съспенса.

Нещо подобно става и с параграфа с древния орден. Героинята може и да е разбрала за него в момента, в който ляга в леглото, но при положение, че пише постфактум вече очевидно е наясно със съществуването му и оправданието й не минава. И като стана дума, нищо в описанието й не показва категорично, че участва в ритуал на орден, еле пък древен (да не говорим за провежданите в къщата сбирки - как реши, че тази не е първата? Впрочем какви сбирки и какъв орден като впоследствие става ясно, че става дума за някакъв смъртоносен сън? И в тази връзка, какво се случва с тялото й, ако е умряла в съня си? И защо тя не може да си облече дрехите, но другите призраци са облечени?).

Имам проблем и с пейсинга - три четвърти от разказа описва с някакви дребни детайли период от трийсетина часа, а за много по-малко текст след това изминават столетия. Тук мислех да напиша още и че не мога да повярвам как някой може да помни толкова много подробности след сума ти време, но щом става дума за призрак, който няма физически мозък - какво пък може и да мине.

Което въобще не се отнася за изречения от типа на "щях да се уплаша, ако можех да изпитвам страх". Ако ти липсва физическата възможност да изпиташ нещо, няма как да знаеш дали си щял да го почувстваш или не. Прочее като за напълно безчувствено създание, твоята героиня използва прекалено огромно количество епитети и изрази, описващи емоционалност.

Има още доста, но ме мързи да пиша, затова две неща: краткият разказ не би трябвало да допуска нищо излишно (т.е. без което историята може да мине). Песента на немия и значимата й роля за човечеството сигурно са много интересни, но по никакъв начин не допринасят с нищо за развитието на текста, така че не виждам какво правят в него - същото впрочем се отнася и за младежа, който героинята среща. И второ, да описваш на пътници в звездолет, че корабът им няма нищо общо със Стар Трек е... странно. Целият последен параграф не звучи като написан за някакъв бъдещ читател, пътуващ на космически кораб - той е за настоящ читател сега. Същият проблем го има на още доста места, де, а не това е целта.

Малко разхвърляно се получи, но е доста късно и това е най-доброто, което мога за момента . Идеята има потенциал, според мен, но й трябва много много работа още.

[Martix]

Благодаря за коментарите. Няма да отговарям поотделно на забележките, защото мога само да се съглася. Имаше един съвет:
За нищо на света не показвайте на други хора първият си разказ. Е, май го наруших, но хора сме. Ако не дай си боже напиша втори, ще се постарая да има по малко несъответствия(и мен ме дразнят, но май редакцията се оказа недостатъчна).

А относно:
Но дали не трябваше да има още малко текст, нещо за пристигането, отварянето на Картината, изуменото втренчване на екипажа в написаното и може би едно “кхъмм... здравейте”...

Целият разказ представлява надпис, намерен (може би) в паметника. Краят е и краят на надписа. Не случайно целият разказ е написан от първо лице. Всеки допълнителен текст от трето лице би развалил идеята, че това, което четеш е написано в пясъка (а аз тази идея си я харесвам и съм готов да се боря за нея ).

ПП: Zee, много добре казано, затова и няма да обяснявам какво съм искал да кажа.