винаги сме знаели какво ще се случи, ако се случи – не го ли бяхме виждали стотици пъти? – добрите граждани, улисани в работа, внезапното прекъсване за спешен репортаж, многоликата тълпа поглежда нагоре, малчуганите сочат небето и викат, устите зяпват, куче лае, коли замират, пазарски плик плясва на асфалта, а там, в небето, наближава...
...
въртят се летящи чинии, лазят светлини и светят лазери. Стройна паника струи калейдоскопно по света. (Навсякъде освен при комунягите, естествено, Ванюша и космическите Варвари пият водка със сельодка, братя-дяволи от Космоса и Комсомола) Близък кадър, светнало момичешко лице, чернобяло върху лента от петдесетте, трепка със шестнайсет кадъра в секунда. Устата й е мека яма, пълна с неми писъци, блещукат в мрака бели зъби. Иноземни буболечести гадини ни взривяват, пръскат ни на звезден прах, трагичен крах на демокрацията
край на лентата
лъч от зарево в приемлива отсянка на божественото, мек и гладък като мед, дълъг и възбуждащ като пръст на господар върху открит корем. Ореоли греят по сълзите във очи отворени широко, както греят по росата, превръщат я във скъпоценни камъни, дори от светлината сведените стръкове отдолу да горят. Грейва нейде горе спасителен ковчег, пътува от небето към земята. Отгоре идва възглас:
– Въздигнете се! Пречистете се чрез нас! Живейте дълго, благоденствайте!
Близък план на триединство от лица през пастелен филтър – майка, татко и дете. Гласовете им прозвънват ярко, бойки като лай по изгрев, блещукат на слънцето бели зъби. Стягайте коланите, момчета и девойки, светът е зрънце звезден прах в очите ни! Свръхсветлинно се изстрелваме
край на лентата
на Земята пада студена, безмълвна звезда. В космическия камък като в гробница, той се буди от съня между звездите с голо стенание и очи, оголени в мрака. Пристъпва вън, грубият му звяр припълзва до него. Тръгват. Пети и лапи прекръстосват прашната земя. Хълбоци мърдат неуморно. Човечеството, стегнато като в кошара, следи смрачаващото се небе със страх. Близък кадър на лицето му. Устата му – черта, неподвижна и немилостива. Той върви, звярът му се влачи, едничка точица, червена, грее от гладката повърхност на муцуната му. В тази черта неподвижна и точката червено се таи неизбежност. Съди единият, другият сече. Горко на грешните.
Клаату барада никто
край на лентата
Нямаше съд, възмездие, възнесение. Няма защо да ви казвам. Виждате и не разбирате, като всички. От деня, когато се случи, изминаха точно осемдесет години. В деня, когато се случи, бях точно на осемдесет години. Но както и да е. Със сигурност сте виждали някъде нещо по-странно. Може би в дома си, в огледалото си.
Тогава още живеех в дома за стари хора край морето. Старо място, олющено, до гадене преситено с аромат на рози и петунии. Дом "Слънце". Намираше се в края на летен курорт – построили дома заедно с първия хотел, още в детството ми. Плажа наблизо пустееше занемарен. Никой не строеше там. Общината бе забранила. Един ден пратиха човек да ни каже. Говореше усмихнато, отчетливо, малко високо, доволно. Как щели да облагородят домовете за стари хора, сиропиталищата, детските градини; и прочие. Градини, пейки, място за концерти, като едно време. Дращеше постоянно по едното си ухо, тъй че докато си затръгва то бе заприличало на шипков плод върху редкия храсталак на косата му.
Сутрин санитарките минаваха по етажите, тропаха по вратите, провикваха се тържествено като на Второ пришествие. Нощем отдалеч някакви огризани звуци прелитаха глухо: крясъци, смехове, музики, ритми омешани – зверилник от шум, жив оглозган до откъслечни дъхове, попилени отвън, додето стигне до тук.
Аз имах самостоятелна стая, жест от страна на семейството ми по-скоро към останалите обитатели на дом "Слънце", понеже от време на време вървях насън и вършех непристойни неща, или разговарях и се боричках с някого срещу себе си, който всъщност не бе там. Огромен в нощта, надникнала през прозореца, издут се до тавана, до всяка стена - на усет бе мъж, макар в полусън да не виждах нищо, освен понякога на лунната светлина опънато чело, блеснало, и тежки потрепващи устни. Будех се сам. Отвън черен клон човъркаше луната.
Внукът ми бе дошъл веднъж за рождения ми ден, да ми остави нова пижама и комплект книги – стари, негови навярно, прочетени вече. Пижамата, извадена от някой потънал в нафталин кашон, опари ноздрите ми. Двете й половини бяха сгънати спретнато: нещо ново, без петна по мишниците и крачолите. Книгите бяха на английски. Внукът ми чул от сина ми веднъж, че разбирам езика. Взех ги от ръцете му с усмивка, с усмивка ги разгледах и прелистих. Имаше една пожълтяла, надута от старо намокряне, прогорена от цигара. Много препрочитана. Бавно заотгръщах страниците, движех очи, подсмихвах се. Внукът ми остана доволен, умилен. Заразказва ми за книгата, кой как какво къде, автора това и онова. Да, да, ами разбира се, усмихвах се аз.
Шеговито ми рече, че сам в стая е точно както трябва, нека другите се блъскат по двама-трима. Сам си е най-добре.
Лете сестрите подканяха старите хора да се съберат на широкия общ балкон, за да гледат залеза над морето, да си говорят, да гледат телевизия на открито. Старите хора слизаха по ламаринените стъпала към общия балкон, а зад завесите на прозореца ми чувах глухо отгласите на бастуните, гласовете и шептящите пантофи. Току някой повиши тон, събрал през деня сили за дрезгав, старовойнишки изблик на веселие. Някои дни аз също излизах с останалите. Загръщах с лекото бежаво яке, което носех и зиме, и лете. Слизах внимателно от четвъртия етаж, с ръка на парапета, която след това миришеше бледо на ръжда. Някои от останалите се преобличаха в сака и рокли, дори се хващаха подръка и споделяха думи и смях над чаши кока-кола или швепс, или понатъртени ябълки от кухнята на някое заведение или бар в курортното гъмжило. Двойките всеки ден бяха различни. Всеки от старците бе дошъл или бе изпратен в дома сам; изглежда никой вече не изпитваше нужда да споделя усмивки с едно и също лице срещу себе си.
Под позлатата на залеза и инерцията, която в тези живи привечери набирахме, за да надбягаме още една нощ, очите ни блуждаеха в празното все повече, кожата добиваше аромата на пергамент сред пламъци. Имаше една жена, Антония, случило се бе веднъж, късно през август, да стоим един до друг – тя, отпусната назад на стол, потънала в червено одеало, сресана (от ръцете й като стръкове сушена мащерка се вдигаше ухание на билков сапун, заедно с парфюма на самотна роза, голяма колкото юмрук, в скута й); аз – облегнат напред на перилата. В стисната ми длан пареше плитка резка. Розовият храст ме бе одраскал, докато скърша цвета. Едното око на Антония бе почти склопено, каквото се виждаше от него под клепача лъщеше, тънко като сребърен конец. В другото трептеше светлинка, може би случаен лъч отразен, или събрано в празното око, отразено, малкото слънчево езеро насред морето, подпалено от залеза. Някъде отзад, скрит под чадър, жужеше телевизорът, хората говореха, някаква сестра викаше жизнерадостно в нечие ухо. Безмълвно се прибрах. Същата нощ не сънувах онзи.
Дойде краят на лятото, дойде рожденият ми ден.
Седях в общата всекидневна, на кресло, чиято тапицерия бе избродирана с преплитащи се пурпурни лози, износена, изрехавяла от хиляда дрямки и разсеяната ласка на апатични пръсти. Внукът нямаше да дойде. Заминал си бе. Нищо. Когато си на осемдесет и ослепяваш бавно, простото повтаряне – на дни, на дъхове, – е удоволствие. Всичко на вселената се стреми към смъртта си, но да се бърза е ненужно.
В скута ми и на пода край краката ми се мотаеше космато одеало. Треперливия приток на вятъра полюляваше завесите, пастелено-зелените им плетки непристъпни за очите ми дори на метър. Предната вечер бе валяло за пръв път отдавна и се опитвах да подуша влажния есенен въздух през прясната пот, обрамчила ръкавите на санитарките. Телевизорът бръмчеше зад мен. Малцина го гледаха.
Точно до мен, Мария се бе покатерила на леглото до стената (стоеше там, ако някой има нужда да полегне). Скупчила нощница между подути колене, тя постави с пръст невидим Х на същата дата както винаги и захлипа с мокри глътки и тихи стонове, докато не заспа, опряна на стената. Дойде санитарка и я положи внимателно на възглавницата, зави я.
Не й беше мястото тук. Бе на двайсет и пет. Дълги месеци не го знаех. Нещо ме караше да се страхувам да погледна лицето й, а в кратките зървания отдалеч (от два-три метра) виждах само главата й, превита върху изкривен гръбнак, тези подути колене, като топки на верига от кост. Слушах ощавения й глас. След това обаче Петър, клюкар с едно рамо по-ниско от другото, топящ се в мръсна инвалидна количко, комуто пет инсулта необяснимо бяха оставили кажи-речи само способността да говори, ми разказа за нея и брат й, който работеше като лекар тук и така й бе намерил този дом. Всички разбира се я приемаха за една от нас.
Календарът мухлясваше занемарен незнайно откога и пейзажът му – небе като снежно поле и замръзнало море (от някоя зима значи; коя зима?) – полека се бе превърнал неравномерно сивкаво петно.
Уморено зачовърках мисълта дали прескачащата игла на времето ми носи все още удоволствие. Програмата на телевизора внезапно бе прекъсната от спешен бюлетин. Не беше ясно отпървом за какво става въпрос, понеже говорителят изглежда имаше сериозен говорен дефект. Около половин минута, силно развълнуван, той буксуваше на "Дами и господа –". После млъкна. Обърнах се. За моите очите размазаните образи на екрана имаха толкова смисъл, колкото имаха датите за Мария. Движеха се камери, приближаваха, фокусираха. Имаше движение, стори ми се, че чух прибой. Морето ли показваха? Станах, понечих да се приближа. Нещо се случи. Не на екрана. В света. Мария промърмори нещо насън.
Ръцете ми се разтрепераха, изтърваха одеалото. Навести ме неканен спомен. Старите студени яснооки утрини, очакването. Седя на пейка в парка, зелена, лющи се подпухнала, а аз седя и гледам слушам чакам; тъмни съзвездия дъждовни капки по панталона ми, дъждът кълве коравите обувки, целува с окръглени устни гладките хладни бузи на локвите, круширали кестени под оронените сенки на съсухрени есенни корони. Гледам слушам, чакам.
Някой да пристъпи отзад, нещо да прошушне, да се завърти някое невидимо колело, опасало света, нещо да промени. В общата дневна хората висяха като на конец, ала чувствах, че махалото на света се е скъсало.
В следващите дни пристигаха новини, след това спряха, защото нямаше кой да ги съобщава. Неколцина от дома починаха, защото нямаше кой да се грижи за тях (само една санитарка и братът на Мария още идваха на работа), а понякога от страх или блаженство. Намираха ги усмихнати; с протегнати ръце; с изскочили очи и хрип, заседнал в гърлото, макар да нямаше какво да движи гърлото им; понякога не ги намираха.
Първият път, когато опитах да сложа край, гледах изумен как кръвта ми се разнищва с часове в димящата вана. Опитах още няколко пъти и се отказах завинаги, от страх, че интересът към явната ми безсмъртност и начините, по които да я предизвиквам, може да ме обладаят напълно.
Скоро напуснах дома. Пътувах. Изпитвах света, доколкото ми бе възможно, търсех смисъл, безплодно. Помня мъчно изкачване по път, по склон, към плоско възвишение на една морска скала, недалеч от старата ми къща. Чорлави треви шъщяха по краката ми и по средата на пътя вятърът започна да довява мелодията на нечленоразделни гласове. Този ден повечето небе бе там. Светеше с гладка, мека светлина като нефритената вътрешност на раковина. Покорих възвишението и стигнах до една сграда. Над входа пишеше "Училище за надарени деца Вертоломей". В градината, в една от лехите, насред купища изкоренени теменужки, седеше млад мъж и натискаше мъртвите цветове обратно в меката почва с тънки длани. Току вдигаше глава, заслушваше се в гласовете, по-близки вече, но все така несъчленими в думи. Заговорих го. Ето какво ми каза:
– Ами, поръчахме на всичките деца да излязат, да засадят по едно дърво, нали, защото решихме, че ... че е част от материала за учене, знаеш, корени, канали, семена... а и отговорност, да се грижат за нещата, да са отговорни всеки за себе си. – Ударенията на последните думи бяха остри, сякаш мъжът почукваше с палка по дъска, но аз гледах следите от засъхнали сълзи по крайчетата на устата му. – Знаеш какво имам предвид. Той поспря, размаха с патос стиска смачкани цветя. – И всичките дървета умряха. – Млъкна, ръката с цветята се отпусна, цветята се пръснаха; погледна ме ужасяващо. – Дума, дума, дума, дума, дума, дума, дума, дума, дума, дума. Ела да видиш. – Подскочи, задърпа ръкава ми. Миришеше на влажна земя и изветрял афтършейв. Гласът му бе слаб, объркан. – Всички. Умряха.
Засмя се стряскащо, спря рязко. Устата му се превърна в черта, той отръска пръст от костюма си, прокашля се, прекръсти се.
– Готови ли сме? Хайде с мен.
Почувствах се сякаш ще ме води при директора или ще ме представи на класа. Последвах го, връхчетата на треперещите ми пръсти – хладни върху краката ми дори през вълнените ми джобове. В някакъв момент той ме спря с вдигната ръка и си свали панталоните. Редките косъмчета на бледите му хълбоци настръхнаха, но той като че ли не усещаше студения вятър.
– Ти също, ти също. Такъв е етикетът, разбираш – каза той с усмивка и свити рамене.
– Добре. – Постоях с ръце в джобовете. – Продължаваме ли?
– Да, разбира се – рече той, сякаш бях сторил поисканото.
Далеч вдясно от пътя, водещ незнайно къде, се бе изтегнала тънка ивица море, замряло, зелено като гърба на змия. Гнусен сладникав аромат постепенно изтласка солта от въздуха и надвисна над главите ни, макар бризът още да духаше. Развален плод. Нещо друго, по-противно. Приближавахме странните гласове.
Пристигнахме.
– Бяха ябълки. Не знам защо умряха, просто умряха. – Леко негодувание в тона му.
Кафеникавите, костеливи останки, някога ябълки, сега се валяха сбръчкани сред изправените мумии на ябълкови дървета и детски тела. Съхнещи като огризки на вятъра, с крака, посадени в земята, телата без панталони пееха. Наистина такъв бе етикетът и ме жегна срам, че не го спазвам.
Всяка глава бе превита в поза на смирение и размисъл. Дълги коси милостиво криеха лицата. Всяка уста издаваше едничък тон, всяка уста – различен тон, всеки звук замръзнал като скъпоценен камък на верижка. И сред замръзналия звук и оголен неживот стоеше
Край на лентата