Цената на света (Четвърта годишна месомелачка)

[LightOne]

Цената на света

Светлините пред очите му изгаснаха. Погледът му бе замъглен, колкото и пъти да се телепортираше, все още не можеше да отстрани този проблем. Постепенно картината пред очите му се избистри. Намираше се в детска стая, боядисана в синьо с най-разноцветни дракони. Имаше малко легло, където спеше бебе, което нямаше още навършена година. Той не се съмняваше, че бе изпратен в правилното време, но все пак бе длъжен да се увери в това. Провери информацията във визьора си - 01:00 28 февруари 2009г. ул. Кокиче 25 бл.20 ап.21. Телепортирането бе преминало успешно. Целта му се намираше в този апартамент. Бебето се размърда и се събуди. Очите им се срещнаха. Личицето му се сгърчи и то се разплака. Той не го винеше – видът му основателно можеше да уплаши когото и да е. Но с плачът му възникваше непредвиден проблем. Той трябваше да го спре, но не бе обучаван в тази област. Да го ликвидира – това му бе абсолютно забранено. Направи единственият му известен начин да успокои бебе – взе го в ръце и започна да го люлее като пистолетът се опираше в главичката му. Бебето се успокои и притихна. Малките му ококорени очи го изследваха. Когато бе помислил, че опасността е преминала, внезапно вратата се отвори. Той не успя да реагира, защото не искаше грубо да хвърли бебето обратно в леглото. В стаята влезе млада жена навярно майката на бебето.Тя включи осветлението. Русите й коси се спускаха по бялата й нощница. Сините й очи бяха разширени от уплаха.
- Не прави нищо на детето ми – помоли го тя с тих треперещ глас.
Той разпозна този глас. Разпозна жената, въпреки че тя трябваше да е поне с 10 години по-млада, откакто я помнеше. Пред него стоеше собствената му майка. От години, дори и в много по-напечени ситуации той не бе губил самообладание. Сега маската на хладнокръвието, калена в стотици критични ситуации се бе счупила за един миг.
- Какво искаш? Кой си ти? – Той само я гледаше като отдавна забравен сън. – Как накара бебето ми да се успокои? Нарани ли го?
Той продължаваше да мълчи, но сведе очи от майка си към малкото човече в ръцете си. То, от своя страна, му се усмихна. Той осъзна друго потресаващо откритие – държеше в ръце своето минало. Бебето инстинктивно бе усетило, че то не би могло да е в опасност в неговите ръце. Как би навредил на собственото си тяло?
- Дръпни се от вратата, Мария – зад майка му бе застанал мъж не повече от 25-годишен.
В ръцете си държеше пистолет, който бе насочил срещу него. Майка му се отдръпна и застана от другата страна на леглото. Той знаеше кой е този мъж. Неговата цел.
- Остави синът ми в леглото. Бавно.
Синът му. Нима това бе баща му. Човекът за когото цял живот бе мечтал да срещне. Той все пак постави бебето обратно на мястото му, като майка му веднага го взе в прегръдките си.
- Свали бавно оръжието на земята – нареди баща му – свали и шлема си, да видя лицето ти.
Той покорно извърши всичко, все още опитвайки се да осмисли ситуацията. Не можеше да повярва, че бе изпратен да ликвидира собствения си баща. Никой не го бе предупредил за това. Очакваха от него безпрекословно да изпълни задачата си. Способен ли бе на това в момента ?
- Кой си ти?
- Аз съм агент Стражев – излъга той.
- За кого работиш? – баща му продължаваше да държи пистолета насочен в гърдите му.
Най-накрая той събра разбитите късове самообладание и състави бърз план за действие. Ръката на баща му трепереше нестабилно. Явно не бе използвал често оръжието. Стаята бе малка и ако действаше бързо...За един миг той изтръгна пистолета от ръцете на баща си и го повали на пода преди изобщо да може да реагира. Опря дулото в тила му и натисна спусъка. Майка му започна да крещи, а бебето да плаче. Тя го нападна, но той я блъсна на земята. Стана, взе оръжието си и шлема и излезе от стаята. Затвори вратата и стисна здраво дръжката й. След миг майка му се опита да я отвори. Като не успя, започна да блъска по нея.
- Нее! Нее! Убиец! Ще те намеря! Ще те намеря и убия! Заклевам се! Ще си платиш!
Плачът на бебето се опитваше да я заглуши. Той не можеше да издържи повече истеричните писъци. Бръкна с пръст в устата си. Натисна малкия чип, вграден в небцето му. Светлините запълниха очите му. Писъците спряха. Мисията бе изпълнена.

Той влезе бесен в командната зала.
- Агент Радев. Отново перфектно изпълнена задача – посрещна го генерал Кралев.
- Защо не ми казахте?! - едва сдържаше спокойия си тон.
- Какво да ти кажем? – попита го една от Висшите. Органът, който водеше тайната организация. Той не можеше да види лицата им, скрити в другата част на залата, погълната в пълен мрак
- Това бе баща ми и Вие ме пратихте да го ликвидирам.
- Нима това щеще да промени задачата ти? Ако го бяхме направили – рискувахме да се провали мисията.
- Точно обратното. Рискувахте да я провалите именно като не ми го съобщихте.
- Такава информация не би трябвало да те интересува – обади се старчески дрезгав глас от тъмнината. – Ти трябва да изпълняваш поставените задачи без да замесваш собствените си чувства. Нужно ли бе това да го казвам на най-добрия ни агент?
- Не. Няма нужда. Изпълнявам точно каквото ми заповядате. Простете моето избухване.
- Оттеглете се. Прекъснахте важно заседание. Само отлично свършената работа ни въздържа да ви накажем за вашето нахлуване.
- Слушам.
Радев излезе, но гневът му бушуваше. Искаше обяснения, но Висшите нямаше да му ги дадат. Все пак се опита да се успокои – гневът можеше да му струва скъпо.

Затвори вратата на стаята си с трясък. Не можеше още да се успокои. Това не бе характерно за него. Тридесет години усилен труд и желязното му хладнокръвие му бе хвърлено на вятъра. Стаята му бе малка - с едно легло, маса и компютър. Нищо не показваше, че я обитаваше един от най-добрите агенти на Тайната организация за превантивни мерки. Той отиде до мивката и наплиска лицето си. Прокара мократа си ръка през черната си гъста коса. След това избърса продълговатото си лице. Но не можеше да забрави лицето на майка си. Образ, който той никога не бе виждал. В спомените му тя бе красива, но виждайки я с десет години по-млада, му се струваше още по-изумително красива. Днес се бе сбъднал най-големият му блян. Бе отново видял своята майка и най-накрая своя баща. Но това бе постигнато на висока цена. На ужасна цена. Радев се вглеждаше в лицето на човека, когото бе разрушил живота му. Човекът отнел бащата от живота му.
Вратата се отвори и в стаята влезе генерал Кралев. Генералът бе нисък, с дълги побелели мустаци.
- Как се чувстваш агент Радев?
- Как мога да се чувствам след като убих собствения си баща? – отвърна хладно и сдържано Радев.
- Разбирам те, но знаеш, че изпълнявайки мисиите, ти трябва да оставяш всяко чувство на заден план.
- И го правех перфектно. Иначе как досега щях да съм сред най-добрите? Но моят баща. Защо моят баща? Защо никой не ми е казал за него досега.
- Много добре знаеш защо.
- Васил Радев. Българин. Учен, политик, президент на Република България. Създател на партия „Българска слава”, която поема управлението на странта. Създател на Империята, която управлява света и срещу чиято тирания и злини се борим. Като учен изобретява неутронните бластери, които му помагат в безумния план за разширение на България. Този план води до началото на Световната война, като с помощта на модерните оръжия унищожава половината човечество и земна твърд. Човекът, заради когото Организацията за превантивни мерки е създадена. Виждаш ли? Наизустил съм го като всеки друг.
- Ти направи добро на света, Радо. Ликвидира го във време преди изобщо да му е хрумнало безумния му план.
- Мой менторе, аз го осъзнавам. Въпреки това не ми помага. Защо никой не ми е споменавал кой е моят баща? Знаели сте през цялото време.
- Не трябваше да го научаваш по този начин. Но какво щеше да промени това? Ако не ти, някой друг щеше да го направи. А ако ти бе отказал, това означаваше твоята смърт.
- Винаги през целия си съзнателен живот най-горещото ми желание бе да намеря и убия двамата неизвестни, които разрушиха живота ми. А сега знам, че единият съм бил самият аз. Аз съм виновен за положението, в което се намирам. Аз съм виновен да нямам баща.
- Не си виновен ти. Изпълняваше заповед.
- Може би не трябваше да я изпълнявам.
Радев поиска да си върне думите назад, но бе твърде късно. Генералът го гледаше, но лицето му не издаде какво бе чул.
- Тридесет години аз те наблюдавах как израстваше. Взех те под опеката си и те обучавах, за да стигнеш най-високото място, където си сега. Дълги години двамата заедно се борихме за това да преодолееш кошмарите от детството си. Нима сега отново ще позволиш да разрушават живота ти. Стегни се. Ако искаш да изпълниш следващата си задача, която ти възложиха Висшите.
- Да, мой менторе.
- Почини си. Всичко е към своя край. Може би ни остана само още една последна мисия, за да забием смъртоносен куршум на Империята.
Кралев излезе, а Радев продължи да се взира в лицето си – лице на убиец. Кошмарите. Мислеше си, че бе успял да забрави за кошмарите си. Кошмарът – спомен отпреди тридесет години, когато убиха майка му пред очите му. Спомен как без баща и майка бе принуден да се запише в Академията за военно обучение, откъдето тръгна кариерата му в Тайната организация. Световната война му бе показала кой е врагът – Империята. Империята, чиято власт бе покорила цялото човечество само за няколко години, но с цената на много кръв и зверства. Той се бореше срещу Империята именно заради смъртта на майка си. Дори след тридесет години лицето на убиеца й не бе избледнял – висок, с мускулесто тяло, с продълговато лице, косата му бе рижава и имаше руси мустаци. Очите той не помнеше. Единственият детайл който се губеше в паметта му. Радев с почуда гледаше окървавената си ръка, която бе забил в стъклото. Гневът му отново взимаше превес. Докато мажеше с мехлем наранената си ръка, той опипа с език чипът „инсталиран” в горната челоюст на устата. Това устройство го връщаше обратно в настоящето, когато приключеше задачите си. За първи път след операцията той истински пожела да го махне. За първи път осъзна, че е можел да има друг живот със семейство и без тайни организации. Живот без омразни чипове. Да върши това, което иска, а не каквото му заповядват. Повече от всичко точно сега искаше да изтръгне чипа. Но не можеше.

Намираше се в командната зала. До него стоеше генерал Кралев, а срещу него бе мракът, който покриваше Висшите.
- Агент Радев имаме задача за Вас – каза му женският глас. – Смея да твърдя, че това е последната задача. Със смъртта на д-р Васил Радев смятахме, че сме нанесли смъртоносен удар на Империята. Но сме сгрешили. Той е бил свързан, но не той е създател на Империята. След дълго претърсване и сверяване на данните открихме човека, който е стоял зад началото на всичко срещу което се борим. Това е твоята следваща цел.
Екранът встрани от Радев се активира и се показа снимка.
- Д-р Мария Радева.
- Не! – извика той.
- Какво има агент Радев? Някакъв проблем със задачата? – обади се дрезгавият мъжки глас.
- Нима не е видим проблемът? Искате от мен да убия майка си. Искате да ликвидирам цялото си минало. Видяхте много добре как приех резултата от предишната ми мисия, но все пак искате да ми я възложите.
- Въпросът за вашата лоялност и хладнокръвие бе дълго разискван, но въпреки разногласията пред нас нямаше избор.
Радев познаваше по гласа само двама от Висшите. Този грохнал, слаб старчески глас никога не бе чувал да се намесва досега.
- Ще бъда ли отстранен ако откажа мисията?
- Казах, че нямаме избор – отговори непознатият глас – Тази мисия може да бъде изпълнена само и единствено от теб. Не можем да си позволим да те ликвидираме.
- Не разбирам. Има агенти, които също могат да се справят не по-зле от мен.
- Те са мъртви. Провалиха се. Не можаха да се доближат до нея.
- Невъзможно. Аз проникнах в дома им изключително лесно.
- Така е, защото ги пращахме тридесет години назад. Помниш ли къде живя преди толкова време?
- Живеех с майка си в една къща. В нея се чувствах отцепен от света.
- Точно така. Малко след като майка ти оглавява Империята – тя се укрива в къща, откъдето управлява. Тя с основание се страхува , че проектът й ще създаде смъртни врагове. Но тази къща не е била обикновено скривалище. Тя е съоръжена със свръхмодерни защитни системи за времето си, разработени от баща ти и довършени от майка ти. С цената на най-добрите си агенти установихме, че защитата й е непробиваема. Никой не може да влезе вътре неканен.
- Защо не сте опитали да я ликвидирате преди да се запечата в къщата?
- Защото тя също така стои в основата на създаването на Организацията. Иронично, нали? Не можем да я убием преди момента на нашето създаване, защото тя дава това разпореждане от своя непробиваем бункер, който не напуска до края на живота си.
- А как аз ще проникна тогава?
- Все пак има начин. През входа е можело да минават само двама души без опасност за живота им – д-р Радева и нейният син, тогава десетгодишен. Макар и с тридесет години по-стар защитната система ще те разпознае и така ще проникнеш.
- Това е последната мисия, агент Радев. С нея ще бъде сложен край, както на Империята, така и на Организацията. Ще сложиш край на всичко с тази мисия – каза женският глас.
- Искате от мен да унищожа семейството си, за да спася света.
- Искаме да изпълниш поставената зададча. Когато приключиш, ще те освободим и ще ти осигурим охолен живот.
- Можеш ли да се справиш с поставената задача, агент Радев? – рутинният въпрос, с който се поставяше край на заседанието.
- Да. Но искам дегизировка.
- Добре. Активирайте времевия-пространствен агрегат.
Кралев се приближи до машината, докато окачваха жиците по него.
- Внимавай. От тази мисия зависи всичко. Обмисли внимателно своите действия.
- Не се безпокойте. Вече имам план.
- Кодът за достъп до залата е Последен изстрел – прошепна му той, така че никой наоколо да не може да чуе.

Светлините пред очите му изгаснаха. Погледът му бе замъглен. Постепенно картината пред очите му се избистри. Намираше се на пръв поглед пред къща. Добре си спомняше тази къща. Нямаше нужда да проверява визьора си, за да знае къде се намира. Но всичко трябваше да е перфектно в тази мисия. Визьорът му показа - 01:00 2 март 2019г. Ул. Рай 97 София. Пристъпи на пътеката. Веднага усети, че защитатната система около него се бе активирала, но той продължи напред по пътеката и спря пред вратата.
- Моля идентифицирайте се – проговори роботизиран глас.
Радев приближи очите си до двете дупки издълбани във вратата. Освен тази проверка, той усети как цялото му тяло изтръпва. Вратата се отвори без той да е я докосвал.
Влезе в антрето. Вратата се затвори зад него. Радев се огледа. Спомените му изплуваха. Спомени отпреди тридесет години. Спомени за неговата майка. Кошмар, който дълги години той бе мислел, че е заличил, изникна пред очите му. Кошмарът как застрелват майка му пред очите. Радев опипа фалшивите руси мустаци. Изобщо не бе забелязал, че всъщност приличаше на човека, който бе мразил, който обвиняваше, че е разрушил живота му. Можеше ли да го направи? Да бъде човекът, който винаги бе мразил. Можеше ли да изпълни мисията? Светът зависеше от неговата саможертва. Бе изпълнявал всички мисии безпрекословно. Веднъж не се бе възпротивил на заповед. Но сега и след предната мисия Радев чувстваше гняв към Висшите, които искаха от него това. Но все пак трябваше да се подчини. Това му бе втълпено през всичките години обучение.
- Не мърдай! – нареди му познат глас.
Вътрешната му борба бе намалила бдителността му и не бе забелязал чуждото присъствие. Пред него стоеше майка му, така както я бе запомнил за последен път. Лампите светнаха. Радев не се опита да извади оръжието. Тя държеше пушка, насочена към него.
- Кой си ти? – бе забравил колко бе красива за него. По-красива от бледите му спомени.
- Спокойно. – каза той – Само ще сваля визьора си.
- Как влезе тук? Как разби системата?
- Не съм я разбивал. Защитата сама ме пусна.
- Това е невъзможно. Програмирала съм да разпознава само мен и сина ми. Кажи, как я преодоля?
- Не съм направил нищо, за да я измамя. Казах ти, системата ме разпозна и пусна.
Зениците на майка му се разшириха.
- Нима искаш да ми кажеш, че ти си...
- Тихо. Той те слуша. – прекъсна я и посочи с очи момчето зад нея.
- Радо! Отивай в стаята!
- Кой е този, мамо?
- Чу ли какво ти казах?! Марш в стаята веднага!
Момчето изплашено изтупурка по стълбите към горния етаж, откъдето бе слязло. Но Радев знаеше, че момчето не бе отишло в стаята си, а ги подслушваше от стълбите. Затова той прошепна:
- Телепортирах се от бъдещето. Вярваш ли ми? Майко?
- Значи машината на баща ти е проработила най-накрая? - попита го шепнешком, но все още не сваляше оръжието.
- Да. Проработи. Аз съм с тридесет години по-възрастен от сега.
- Този визьор. Напомняш ми на някого. Човек със същия визьор видях преди години. Извърши непоправимо зло.
- Знам, защото това бях аз. Аз убих баща си – Очите й отново се разшириха и лицето й се смръщи разгневено. – Но не знаех кой е той. Повярвай ми. Те не ми казаха това. Те не ми казаха, че убивам собствения си баща.
- Те? Кои са те?
- Висшите. Те управляват организацията, която съхранява машината на баща ми и изпраща агенти в миналото, за да поправят бъдещето.
- За да поправят бъдещето?! С какво право?! Кажи ми имената им. Лицата им.
- Не ги знам. Никога не съм ги виждал на светло.
- Те ли те изпратиха?
- Мисията ми е да те ликвидирам. Но аз няма да го направя – побърза да я успокои. – Няма да им се подчиня. Може да ми струва живота, но няма да предам и теб.
- Очите. Познах те по очите. Очите на човека, когото се бях зарекла да намеря и унищожа. Причината за усилената ми работа през тези години.
- Изслушай ме. Имам план, който може да спаси и двама ни.
Последното изречение на неговия ментор чак сега придобиха смисъл. Знаеше ли Кралев, че той ще направи точно това?

Радо бавно заслиза по стълбите. От мястото, където се бе скрил не можеше да чуе разговора между майка му и среднощния странник, който се бе появил изневиделица. Стараеше се да пристъпва леко и тихо. Така незабелязано, той стигна до ръба на стената и погледна с едното си око към коридора. Непознатият го видя и извика:
- Умри!
При което стреля в майка му. Тя извика от болка и се строполи на пода. Дрехите й веднага почервеняха, кръвта й оцапа пода. Момчето закрещя и се хвърли върху странника. Онзи обаче го хвана и обездвижи. След което го изкара навън от къщата. Момчето се опитваше да се съпротивлява, но безуспешно. Най-омразният човек за него в този момент, го обърна към себе си и клекна така, че лицата им да са на едно ниво.
- Слушай! Слушай ме!
От заповедничският му тон момчето се изплаши и се кротна.
- Майка ти е мъртва. Ти си сам-самичък сега и не можеш да останеш в къщата. Но има кой да ти помогне. Отиди на бул. Изгрев. Там търси Военната академия. Те ще се погрижат за теб.
- Не искам! Искам само да те убия. Да те убия!
- Сега не можеш. Но ако отидеш в Академията, там ще те обучат толкова добре, че да можеш да ме победиш. Отиди там, ако искаш да ме убиеш. Никога не се връщай тук. Никога.
Въпреки заслепилият го гняв, момчето реши да го послуша. О, щеше да намери тази Академия. Щеше да се обучава от военните. Щеще да стане най-добрият и най-силният, за да не може никой повече да го контролира като кукла.
- Сега бягай! Бягай!
Радо се затича по правата улица. Но се спря и се обърна назад, точно за да види как непознатият бърка с ръка в устата си и се изпарява сякаш никога не бе съществувал. Миг по-късно къщата се взриви и избухна в пламъци.
- Нееe! Мамо!
Побягна към опожарените останки на стария му дом. Строполи се на моравата и заплака. За последен път в живота си.

Радев гледаше в нищото пред себе си, докато откачаха жиците от тялото му. Не забеляза дори, че за пръв път погледът му не бе замъглен. Той пристъпи встрани от машината. Тичащото момче бе още пред очите му. Бе го обрекъл на тридесет трудни и мъчителни години.
- Ти успя! Успя! – ген. Кралев го върна в настоящето. Генералът видимо не можеше да скрие задоволството си.
- Мисията ви е преминала успешно, агент Радев – обади се женският глас от тъмнината. – Поздравления. Империята бе обезглавена благодарение на теб.
Радев не проговори. Нямаше нищо за казване.
- Сега от нас зависи кой да поеме управлението на света – каза старческият глас – Агент Радев, ти си пенсиониран с почести и ще ти осигурим охолен живот.
- Но ако искаш може да участваш в новата организация. Доказа, че си заслужил доверие.
- Какво ми предлагате?
- Организацията поема управлението на света на мястото на Империята. Ти можеш да поемеш обучението на военните ни сили. Ще създадеш нови първокласни агенти. Какво мислиш?
- Значи за това е било всичко? За да заемете мястото на Империята. Това е...
Но преди да може да довърши отговора си, нещата в залата се промениха коренно. Нахлуха неколцина имперски войници, които бързо ликвидираха всички присъстващи освен Висшите, Радев и Кралев. Никой не можа да опита съпротивление.
- Какво става тук? – попита ген, Кралев
- Никой да не е посмял да помръдне..
В помещението бе влязъл още някого. Въпреки че бе по-стара с тридесет години Радев можеше да я разпознае. Старостта не бе увредила красотата й. Войниците се наредиха пред нея, насочили оръжия към Висшите. Радев забеляза, че те носиха очила за нощно виждане.
- Аз съм д-р Мария Радева. Жената, чиято смърт вие подготвяхте. Преди години аз и моят син инсценирахме смъртта ми. Тридесет години аз се укривах, за да не оставя следи. Чаках този ден, този миг, за да си отмъстя, че разрушихте семейството ми. Няма какво да си кажем. Ликвидирайте ги.
Войниците изхабиха пълнителите си в мрака, а оттам се чуха предсмъртните викове на Висшите.
- Успяхме генерале – обърна се д-р Радева към Кралев. – Вашата лоялна служба през всичките тези години към Империята ще бъде богато възнаградена. Време е да призная, че не направих грешка като поверих грижите за сина ми на Вас.
- Служа на Империята – отвърна с леко кимване генералът.
- Колкото до теб – тя заговори на Радев. – За теб нашата последна среща бе преди минути, а за мен изминаха тридесет години, в които преценявах всяка секунда от своето отмъщение. Ти много ми помогна, спасявайки живота ми.
Тя извади оръжието си и го насочи към него.
- Но аз трябва да те убия.
- Какво?! Защо?
Радев не проумяваше. Да не би майка му да бе полудяла? Той не искаше да я нарани, а най-накрая да я прегърне.
- Заклех се да убия човека отнел съпруга ми. Заклех се да го направя на всяка цена дори да струва живота на сина ми. Аз спазвам клетвите си. Съжалявам.
Радев реагира без дори да се замисля. Отскочи встрани като в същия момент извади оръжието си и започна да стреля. С по един изстрел той поваляше войниците, които не успяха да реагират. Всичко се случи толкова бързо, че не усети към кого отправи последният си изстрел. Той извика от отчаяние, но вече бе късно. Майка му лежеше на пода с дупка в челото. И последното парче от миналото си отиде безвъзвратно. Той хвърли оръжието на земята и извика колкото му глас държи.
- Доказа защо те смятам за най-добрия агент. Дори аз не бих се справил толкова добре – похвали го ген. Кралев.
- Моля? – опита се да се успокои Радев. – Сега какво? Ще бъда ликвидиран за смъртта й, нали? Заслужавам го.
- Може би било така. Ако ти не бе единственият наследник на Империята, господарю.
- Какво? – не можа да повярва на ушите си. Нима менторът му го бе нарекъл „господарю” ?
- Ти си сега най-могъщият човек в света. Ти си новият лидер на Империята. Да се махаме оттук. Ще те заведа при Имперските Съветници, за да се запознаеш с новата мисия, ако така мога да се изразя, господарю.
Радев го последва. Двамата вървяха по обезлюдените коридори, без да проговорят. Радев се опитваше да осмисли събитията от последните минути. Бе загубил всичко, което бе скъпо за него – семейството, за да спечели всичко – властта над света. Това бе цената на света. Най-сетне на изхода ген. Кралев наруши мълчанието:
- Каква е твоята първа заповед, Императоре?
Радев опипа чипа в устата си.
- Първото нещо, което искам, е да махна тази дяволска машина от устата си, колкото се може по-бързо. Причини ми много злини.
- Разбирам – усмихна се Кралев.
- А след това да унищожа другото дяволско изобретение – машината на времето.
- Още от сега си поставяте трудни цели, господарю. Но както добре знам, няма нищо трудно за Вас.
Двамата се качиха в автомобил, който ги чакаше отвън и тръгнаха по стръмният планински път под ярките лъчи на слънцето.


Край

Тъй след като преминем фактите, колко зле е ситуацията с моя авторова милост, то бих искал да хвърля повечко светлина върху инфодъмпа. Правих, струвах - ставаше по-лошо и по-лошо, затова го оставих толкова идиотски сковано. Та ако може най-вече съвети в тая насока, че с тоя инфодъмп хич не се спогаждаме, гадинка мръсна.
Нека месомелачките започнат сега!