.Източникът
Есента поглъщаше града, в който живеех. Майката природа отгръщаше своята гугла и пускаше на свобода безкрайни дъждове и прелестна феерия от цветове. Хората тичаха с вестници над главите си и плискаха в локвите с изтърканите си сандали. Малки магазинчета в центъра на града затваряха и припрени продавачи бързаха да приберат малотрайната си продукция. Бездомни кучета и котки се криеха в непромокаема бърлога и наблюдаваха вилнеещото бедствие. Цялата област беше обвита в булото на проливен дъжд, а аз все още се лутах във водовъртежа от бързо преливащи канализации и нестихващи вихрушки.
Безкрайни есенни коси от ситен дъжд се вплитаха в мен и изцеждаха последните ми жизнени сили. Вятърът се усилваше и капките се плискаха в лицето ми. Тичах между улиците, превърнали се в реки и се криех под издадените покриви на стари къщи. Коли не се виждаха в гъстият, като мъгла дъжд. Зоркият ми поглед се оглеждаше отчаяно наляво и надясно, за да открие някое жълто такси готово да ме прибере в последния му курс до предградията. Пресичах един от най-големите булеварди в града, който приличаше на бушуваща океанска вълна, готова да помете всичко по пътя си. Реших да премина точно през центъра на кръстовището. Цопнах с крак в дълбока локва и се понесох по дългия и кален път до края на другия тротоар. Стъпките ми бяха тромави и непохватни и едва се отделяха от мокрия и лепкав асфалт. Тичах на сляпо, но вече си представях как се сгушвам до стената на обувен магазин, който със сигурност беше затворил преди края на работното време.
Лъч светлина премина покрай лицето ми. Безмилостният порой застина насред наелектризирания въздух и аз дочух в далечината ропот на мощен мотор. Заслепиха ме фаровете на жълто ламборгини. Успях да забележа младо лице с руса коса под огромното предно стъкло на модерната кола. Той нямаше да спре. Всъщност може би нямаше да ме забележи. Технологичният звяр не можеше да ме избегне. Движеше се с много над допустимата скорост и аз щях да бъда прегазен от гениалните ламаринени щрихи, проектирани за маниакално ускорение. Вече виждах кръвта, която щеше да се слее с наводнения централен булевард и след няколко оборота на извънземния двигател щях да прекратя окончателно връзка с планетата земя.
Преди да огъна бронята на италианската супер кола, видях с краят на изплашеното ми око как черна сянка се спуска с невероятна скорост към мен. Тя беше по-бърза дори от металния саркофаг летящ по пътя. Не можех да помръдна жвакащите ми обуща, не можех и да извадя ръцете си от подгизналите ми джобове . Преди да помисля да се отдръпна, две здрави хватки се вкопчиха в раменете ми и ме издигнаха високо над бедстващия град. Вдигнах глава към съществото, което ме беше отвлякло от ужасяващата катастрофа. Беше невероятно. Имаше дълги криле с размерите на двама или трима средно високи мъже. Тялото му беше обсипано с искрящи пера обагрени в редуващи се скъпоценни камъни и диаманти. Погледнах спасителя си в очите. Те бяха златни, а ирисът им блестеше в тихоокеанско светлосиньо. Лицето му беше почти бяло. Това беше истински ангел. Той ме разтресе като парцалена кукла и се устреми към облаците предизвикали страшната буря в моя град.
-Няма да го оставим тук.
-Защо?
-Трябваше да го оставиш да умре. Това беше неговата съдба. Ние не сме богове и не се месим в чуждите проблеми.
-Аз ще му покажа всичко в нашия свят. Аз ще бъда неговият учител.
-Не разбра ли Икарус? Няма повече учители и ученици. До второ нареждане Небесата са затворени за нови пришълци.
-Никой не може да ни нарежда какво да правим. Нали това беше най-свободния от всички светове.
-Свободата е най-изкривеното понятие в тази вселена. Mомчето се събужда.
Бях изпаднал в безсъзнание. Вече си спомнях какво се беше случило и в главата ми отекваше странния разговор. Мислех бавно, но осъзнавах че едното същество ми симпатизира. Мъгливо съзирах два силуета, които едвам се разграничаваха от виолетовото сияние на стаята. Те се раздвижиха и единия от тях се уголеми, а другия просто изчезна. Търкайки сънено клепачи, видях, че висок мъж облечен в бяла тога е седнал до мен. Той отгърна внимателно завивката и ме хвана за ръка.
-Здравей, приятелю. Аз съм Икарус.
-Здравей.
-Радвам се че успях да те спася от каменния свят.
-Какво искаш да кажеш?
-Искам да кажа, че те откъснах от материалната обвивка на твоя свят.
-Аз жив ли съм? Ние на земята ли сме?
-По-жив си от когато и да било, но ще разбереш това по-късно.- каза Икарус и излезе.
Мъжът с когото си говореше Икарус не беше в стаята. Изправих се на крака и започнах ободрително да се раздвижвам. Чувствах се различно. През тялото ми преминаваха леки тръпки. Май бях хванал някаква болест или поне имах симптомите на такава, но това не ме тревожеше повече от неизвестността. Моят спасител ме подкани да престъпя извън стаята. Там блестеше неописуема бяла светлина. Прекрачих прага и навън открих зелена поляна с хиляди малки къщи и планина, която се извисяваше високо в небето. Облаците се белееха и излъчваха белезникаво сияние, а слънце не се виждаше. Нямаше го. „Какъв е този свят, в който няма слънце?” си помислих, като оглеждах целия небосвод в търсене на жълтия светилник.
-Свят без слънце е един различен, но също толкова прекрасен свят.
-Сега ще те заведа на място наречено Училище във вашия свят. Там ще разбереш защо те доведох тук.
Икарус ме хвана за рамо и размаха небрежно ръка във въздуха, като описа няколко дъги във формата на огледало. От контурите на въображаемия предмет бавно започнаха да изпъкват бели снежинки свързвайки двата края на илюзорния обръч. Убеден, че възприемам действителността по изкривен начин потърках очи с двете си ръце и когато разтворих широко клепачи не виждах нищо. Къщата и планината бяха изчезнали безследно. Без да направим дори една крачка ние се озовахме в тунел от летящи предмети, които вилнееха в различни посоки и с различна скорост. Два сини коня, една розова ряпа и лилав сапун минаха през тялото ми без да усетя, че ме блъскат или дори допират. След това видях огледало, през което минахме и тунелът свърши. Озовахме се пред огромна и величествена сграда. Вратите й бяха прозрачни. Забелязваха се тънки струи от дим, който се движеха в хаотични посоки из очертанията на голяма порта. По нея се изписваха странни рисунки, микс от животинския и растителния свят. Покривът се извиваше в змиевидна форма и се вплиташе в няколко огромни вековни дървета. Стените бяха от полупрозрачни камъни и на места бяха изписани различни текстове на непознат език. Доближих се до тях в опит да ги разчета, но те изчезнаха. Появиха се в другия край на Училището. Икарус се усмихна и влезе през вратата без да я отваря. Все едно я нямаше, но и нямаше дръжка с която да я отвори. Реших да го последвам, но когато се опитах да премина се блъснах. Тялото ми се удари в метал, който беше гладък като стъкло. Объркан се отдръпнах пълзешком назад.
-Повярвай ,че няма врата и ще преминеш.
-Глупости. Това е някакъв фокус. Не си мисли, че повярвах на онези три де холографски трикове, на които ме подложи. - казах и се засилих към вратата.
Одарих се много лошо. В крайна сметка това наистина беше реално. Това е дяволско място. Аз съм в ада. Искам да се прибера у дома. Искам да се махна оттук. Изправих се и инстинктивно се затичах напред, където и да беше това. Не гледах къде стъпвам и къде отивам, просто исках да избягам.
-Подаръкът, който ти направих е незаменим. Не вярвам, че искаш да се върнеш към онези лицемерни и подли души готови да се продадат за една стотинка.
-Аз обичам сестра ми, към къщата ми, обичам парка в центъра на града. Не искам да ги разменя за нищо на света.
-Промяната е винаги трудна. Смятам, че имаш още неизпълнени дела. Не можеш да отречеш, че ако те бях оставил на земята щеше да бъдеш мъртъв. Ще те вкарам в Училището по заобиколен начин, но разбира се само ако искаш.
Не виждах Икарус, но чувах неговия глас. Докато разбера какво става вече бях преплел крака и се търкалях неуправляемо върху една мека и чисто бяла пътека. Пред мен отново се появи чудноватата сграда. Моят спасител беше пред нея и скръстил ръце, очакваше моето решение или просто искаше да ме остави да размисля. Исках да повярвам на думите му и да осъзная какво се е случило, но разума ми не можеше да пререже лентата на съмнението. Скръстих крака и вдишах блажения пролетен въздух. Не исках да се съпротивлявам на този свят, но не исках да знам че съм загубил всичко. Тежко ми беше да приема, че никога няма да мога да се прибера и да видя сестра си.
-Време е да събудиш истинската си същност и да отвориш нова страница в живота си. - прошепна тихо Икарус.
-Добре. Покажи ми вашия свят. – казах смело и се изправих. Нямаше на кого да се доверя. Не виждах къде другаде мога да отида.
Икарус се приближи и ме хвана силно за ръка. От гърбът му израснаха две дълги крила и с няколко резки размаха те ни отнесоха високо в небесата Отдалечихме се от Училището. Отдалечихме се от планината. Достигнахме един рехав облак обграден от хвърчащи скали. Когато се приближихме забелязах, че това са огромни скъпоценни камъни, които изграждаха блуждаещ затворен кръг. Моят спасител се обърна към мен и се усмихна. Той пусна моята ръка и изчезна дълбоко в магическия обръч. Аз все още летях и понесен от въздушните течения се слях с безплътния сив облак. Погледнах надолу и видях как краката ми се забиват в дървени дъски, а когато изправих глава бях прегърнал огромна саксия от бодливи рози. Не виждах почти нищо освен бодли и зелени стъбла, но с периферното си зрение разбрах, че се бях разбил в помещение с врати, прозорци, много цветя и всичко познато ми от живота преди да налетя на онази противно бърза кола.
-Не се притеснявай. Ще оправя вазата след, като разгледаме.
Икарус отлепи растението от мен и го постави внимателно на пода. Изтърсих се от листата и забилите се в блузата ми остри бодли. Въпреки всичко преместих вазата и я поставих в средата на стаята унищожавайки хармоничния изглед на дузината цветя в оранжерията. Видях, че Икарус стой край прозореца и рее мислите си далеч из планините и реших да разгледам останалите помещения. Надявах се да открия отговори. Видях че дръжката на вратата е инкрустирана с непознати символи и я щракнах смело. Тя се запъна. Нещо ми пречеше да отворя обикновената врата. Чудейки се какво става тук, започнах силно да въртя и дори с две ръце да бутам и натискам. Комичният ми неуспех не смути моят спасител и той се доближи до мен.
-Може светът да ти изглежда познат, но всъщност го познаваш твърде малко.- рече Икарус с мек глас и пристъпи до вратата, къде просто притисна с ръка вратата по нейните панти и тя се отвори.
-Имам чувството, че всичко тук ще е предизвикателство за мен.
-Не, няма да е. Просто рационалното ти мислене пречи да се отпуснеш и да пробваш различен начин, за да постигнеш целите си.
Икарус отстъпи място и ме остави да вляза първи. Беше тъмно. Дори светлината от стаята, в която се разбих не пробиваше мрака. Плъзнах ръка по стената, за да се светна лампа, но не намерих такава и се шмугнах в тъмнината. Усетих че гравитацията не действаше върху тялото ми. Краката ми не успяха да намерят твърд под, но не пропаднах. Не можех да вървя, но ръцете ми леко ръкомахаха във въздуха и аз се придвижвах неусетно. Обърнах се да видя дали и Икарус ще ме последва, но той затвори вратата и аз останах в безкрайния мрак. Чувах някакъв тих глас, но не можех да разбера какво ми казва. Напъвах всеки нерв от мозъка си, за да достигна да съобщението от самия край на необятното.
-Повярвай и създай. Повярвай и създай.
Бях изпаднал в транс. Не знаех къде се намирам, но поне мракът беше изчезнал и на негово място имаше една прозрачна сива мъгла. Реех се безжизнен и безчувствен в пространството. Повторих чутите думи на глас. Дълбоко в мен се събуди някаква искрица и вля енергия в безжизнените ми ръце. Те буквално оживяха и пръстите започнаха леко да трептят в някакъв хармоничен ритъм. Можеше да се оприличи със свирене на някакъв сложен музикален инструмент. Малко след това се успокоиха и ме обгърна внезапна желание да отхвърля тази сива реалност. Размахах силно двете си ръце и забелязах как след себе си те оставят цветни следи. Впечатлих се много и започнах с цялото си тяло да размятам и разпръсквам навсякъде около мен дъги с формата на човешки ръце и крака. Набързо сътворих една почти магическа градина и се оформи нещо като остров земя с шарена покривка от цветя. Аз се реех безгрижно край него и се вживявах в ролята на вдъхновен художник. Приближих една до друга ръцете си и ги съсредоточих в една точка. След това внимателно ги разпрострях върху мъглата и успях да обрисувам пейка. Тя беше с бели контури. Дори не се задържаше в пространството, но след като цапнах две ръце върху нея и тя се оцвети точно както в градината в която се разхождах всяка Неделя. Направих и дълги пътечки, високи дървета и дори малко езерце в което плуват бели лебеди. Това беше точно копие на спомена за парка преди бурята. Седнах на пейката, където всичко оживяваше пред очите ми. До мен стоеше стар човек четящ вестник. Едно дете дойде до мен и ме помоли за дребни, за да си купи сладолед. Мислех, че нямам, но когато бръкнах в джоба си извадих и му дадох.
-Справяш се повече от добре.
Обърнах се и видях Икарус. Той се усмихна и седна до мен. Погледна ме и очакваше въпроси. Аз мълчах. Просто се любувах на стария ми град и живота преди есенната буря.
-Може ли да бъда тук вечно?
-Разбира се. Винаги можеш да разрушиш и създадеш нова реалност тук. Но, не трябва да забравяш, че има енергия която подхранва всяко твое желание, източник от които ние всички черпим своите сили.
-Разкажи ми за този източник. Защо ние на земята не можем да правим тази магия?
-Дълга история. Важното е да знаеш, че без този източник сме безсилни да правим тези невероятни чудеса.
-Какво стана с мен, когато бях в тъмната стая?
-Сложно е за обяснение. Няма думи в езика, който познаваш за да ти го опиша, но общо казано се отдели една част от съзнанието, за да се отвори едно доста по-голямо и необятно супер силно съзнание там в твоята глава. - каза Икарус посочвайки моето слепоочие.
-Защо постоянно се усмихваш?
-Защото приемам света такъв какъвто е по-лесно.
-Значи ти си всезнаещият бог, когото всички приемат и слушат?
-Има и други, като мен. След време и ти ще станеш такъв ако поискаш. Сега искаш ли да излезем от тази реалност и да разгледаме източника.
-Ами добре. А може би искам да остана още малко тук.
-Добре.
Икарус стана от пейката. Завъртя се любопитно няколко пъти попивайки светът ми и се изгуби в една каменна пътечка водеща извън парка. Изчезна. Бях само аз и моят свят. Отидох до фонтана, прескочих ръба на преградата, изправих се и цопнах с отпуснато тяло във водата. Започнах да цамбуркам във водата с широко разпънати длани. Вълните от фонтана пръскаха всички. Виждайки лудостта ми децата се втурнаха към мен с усмихнати лица и започнаха да ме пръскат. Майките им идваха да ги усмиряват, а пък възрастни дами шептяха нещо тайно и обсъждаха деградацията на младото поколение. Да тук прекарах най-хубавите си години. Нямаше защо да се откъсвам това парче история от моето съзнание. Всяка фибра от зажаднялото ми за спомени тяло възприемаше безполезното злословене и неподправена детска съпричастност. Излязох от водата и едно прекрасно момиче дойде да ми донесе кърпа. Изненадващата помощ ме стресна и дори потърсих нещо нередно в нейната постъпка. Тя се доближи и ме погледна в очите.
-Чудесен ден за баня в парка?
-Ами да. Винаги съм искал да поплувам заедно с децата. Прекрасно е.
-Няма нищо по-хубаво от водата.
-Няма нищо по-хубаво от това красиво момиче, което да ти подаде суха кърпа.
-Мерси.
-Искаш ли да се поразходим. Макар че в това хубаво време сигурно вече си обиколила целия парк.
-Да се разходим.
-Супер. Тъкмо ще ми обясниш за неочакваната помощ ако мога да я нарека така.
Момичето се усмихна нежно и двамата тръгнахме към езерцето с лебеди. Тя не ми каза защо ми е помогнала. Говорихме си за най-обикновени неща за малкия град, за дебелият чичко в центъра на града който не преставаше да привлича клиенти с невъзпитаните си крясъци, за голямата суматоха по обяд когато прегладнели работници се втурваха в полупразните кафенета и ресторанти и поръчваха месо и бира. Държах за ръка симпатичното момиче и я погледнах в очите. Това беше моята сестра. Прегърнах я и заплаках. Не вярвах на очите си. Ето защо тя знаеше всеки детайл от спомените ми за квартала, в който живеех. Сестра ми не обели й дума. Тя се усмихна и ме погледна втренчено в очите. Лицето й заискря с неотразима сила. Отдръпнах се настрана и пуснах ръката й. Нещо в нея я прогаряше и изпълваше цялата и същност с бяла пустота. Тя изстрелваше от себе си безкрайни сребърни стрели и замерваше целият парк. Всеки убийствено бял къс прерязваше част от ослепителната природа и одраскваше зелената картина. Лебедите, езерото, старите пейки, вечно извиращият фонтан и прекрасното момиче се изпариха. Всичко остана някъде дълбоко заровено в моето съзнание.
Отново бях в безсъзнание. Главата ме болеше. Събудих се на един много висок хълм и лежах в близост до няколко камъка образуващи навес, който ми правеше сянка, а слънцето се търкаляше по небесната пътека и успяваше да спусне безкрайните си ръце, за да отвори прашасалите ми очи. Свестих се бързо и видях жълти глухарчета, които се търкаха в дебелите и силни храсти. Лежах на една полянка в подножието на хълм. Погледнах надолу и видях рутещи се камъчета, които разпръскваха навсякъде скалист пясък и надробени млади скали. Склонът под мен беше стръмен. Виждаха се и остри камъни, по които не бяха пораснали мъх и лишеи. Нямах си и идея какво трябваше да правя, но видях стара пътека към върха, която определено ме караше да мисля че води към малко село или поне хижа. Стомахът ми се свиваше, но край мен нямаше нищо за ядене. Пребърках бързо джобовете си и след като не намерих нищо се отправих нагоре.
Изкатерих се по един широк и грапав камък и тръгнах по тясна пътека до върха. Веднъж мислех, че няма откъде до продължа, но успях да намеря проход, за да се придвижа напред. По пътя се натъкнах на само два или три вида храсти с узрели плодове. Те бяха с различна форма и различни шарки невиждани досега в света, когото напуснах. В началото се страхувах да ги вкуся, но потърках в блузата ми случайно паднал и добре узрял плод и го опитах. Вкусът наподобяваше мандарина, а цветът му беше в мастилено синьо. Сочният му сок беше изключително ободряващ и ме задържаше сит с часове. Бродих из лилавите храсти и каменните поляни и малко по малко достигнах най-високата точка на моето пътуване. Бях горе. На върха. Можех да се завъртя и да видя къде в действителност бях попаднал. Това беше летящ остров, а около него плаваха сини облаци.
-Тук е източникът.
-Какъв е този остров? – обърнах се и видях Икарус. Бях сигурен че е той. Наставническият му глас оставяше отпечатък в съзнанието ми..
-Тук живеем, творим и мечтаем.
-Къде е източникът?
-Точно зад теб.
Обърнах се, но зад мен нямаше нищо. Тоест имаше стръмна скала и хиляди стъпки надолу трева и пак стръмна скала.
-Мисля ,че е време да сглобиш целият пъзел.
Икарус изчезна. Аз седнах върху голата земя и гледах прекрасния пейзаж простиращ се до края на блестящата светлина, озаряваща целия небосвод. Бели облаци и странни мисли се рееха пред мен и малко по малко осъзнавах какво трябваше да разбера. Изправих се и се засилих надолу по хълма. Бягах с всички сили. Краката ми не спираха да се блъскат в острите камъни. След секунда те щяха да се преплетат и неуправляемото ми тяло да се свлече по сивия стръмен склон в румено червена поток от кръв. Знаех ,че това няма да стане. Открих източника. Отделих се от хълма и полетях. Ръцете ми се превърнаха в две перушинести здрави крила и аз се спуснах волно над лилавите гори и зелените поляни. Бях свободен.
