Дълго се чудех къде да постна това. Да е за кино – не е за кино, макар и да има допирна точка. Да е възмущение – да, но пак не съвсем. Има нещо общо с класическа музика – но твърде малко. Общият форум пък хептен не става, защото не е по тематиката на форума.
Общо взето – това е тема за театър и най-прилича на критика на латиносериали (макар, че и това не е точно така) затова го поствам тук.
Та преди няколко дни попаднах на ето тази статия.
http://www.mediatimesreview.com/june03/ ... elArte.php
Изумен съм.
И възмутен.
Да замениш интелигентното шекспирово остроумие с улична постановка?
„Сън в лятна нощ”, „Много шум за нищо”, „Укротяване на опърничавата”, „Цимбелин” – с безименен фарс, изнесен на градския пазар?
Не можеш.
Защото подходът на Шекспир, а и на всички драматурзи след него, е погледът и отношението към действителността, а този на комедия дел’ арте – нейното целенасочено изопачаване в зависимост от щенията на публиката. Която в най-широката си част е представена от бедни и неграмотни хорица.
Да, импровизацията действително е актьорско майсторство, но въпросът е не дали е или не е – а какво е неговото ниво.
Защото комедия дел’ арте, макар и изиграла съществена роля във формирането на съвременния европейски театър, макар и дала немалко вдъхновение на драматурзи като Молиер и Бомарше и композитори от ранга на Моцарт – е фарс, който сам по себе си по нищо не се различава от съвременните латино сапунки. Ама по абсолютно нищо!
Я сега да видим какво точно е комедия дел’ арте.
И така – там по принцип няма точен сценарий и ясни реплики на героите. Сценарият, особено в посткласическия перод – понякога даже много сложен и заплетен – все пак не е във форма на пиеса, а в повествователен стил: какво се случва, кой какво прави и какво трябва да стане в края. Обикновено са писани от самите актьори. Персонажите са неизменни. Точно определени, поименно назовани и строго еднопластови. Един актьор обикновено се е специализирал в един образ и го е играл през целия си живот.
Ето по-съществените персонажи – без които комедия дел’ арте не е комедия дел’ арте:
- Панталоне. Отрицателен герой. Скъперникът. Независимо дали е богат (което почти винаги е така) или беден – Панталоне е образът на оня, който се радва само на парите и на нищо друго. В класическата форма на комедия дел’ арте Панталоне понякога има жена (обикновено млада и хубава), която му изневерява. Но по-често е вдовец с една или две дъщери, които мисли как най-изгодно да задоми. А те не искат да се омъжват за избраните от него. Прототип на молиеровия Арпагон, а по-късно – и на балзаковия Гранде. Както и на маса други комедийни образи. Паналоне обикновено е богат търговец, но никога не е аристократ. Ясно защо – за да не се дразнят благородниците, които по онова време имат достатъчно власт да се разправят много бързо и много безцеремонно с някакви си артисти, дръзнали да ги засегнат. Затова, когато Бомарше поставя „Сватбата на фигаро или един безумен ден”, заимствайки някои от персонежите в комедия дел’ арте, но добавяйки граф Алмавива – чийто образ в този жанр не съществува – аристокрацията е изпаднала в истински бяс. Тъй като публиката обикновено е от по-бедните слоеве на населението – естествено недолюбва богатите. За нея те са скъперници, алчни типове, на които не им пука за нищо друго, освен как да богатеят все повече. Затова публиката иска да види омразните й богаташи излъгани. И си получава зрелището: в края на краищата Панталоне винаги е осмян, излъган, дъщерите му се омъжват за своите любими, а неговата жена му слага рога.
- Бригела. Също отрицателен герой. Подлецът, използвачът, сплетникът, интригантът. Един от слугите на Панталоне. Той не е богат, но иска за забогатее и не се спира пред нищо, за да извлече изгода. Находчив, интелигентен, изобретателен, но абсолютен гадняр. В класическия период на комедия дел’ арте обикновено е женен за Коломбина, която също му изневерява. Бригела е възпитателният образ в комедия дел’ арте. Той самият произхожда от простолюдието, както и основната част от публиката на представленията, но с него се казва: ето такъв не трябва да бъдеш. Защото в края на краищата интригите на Бригела се провалят, а Коломбина е щастлива с друг.
- А този друг обикновено е Арлекино. Основният положителен образ в комедия дел’ арте, централен и безспорно най-колоритният персонаж в нея. До степен името му да стане нарицателно и при всяко споменаване на комедия дел’ арте – първият образ, който обикновено извиква съзнанието ни, да е именно неговият. Той е другият слуга на Панталоне, но добродушен и остроумен. Ключов персонаж във всяко представление. Задачата му е да накара публиката да се индентифицира с него. Той също е от простолюдието, но е носител на най-доброто от него. Непрекъснато вкарва и измъква господаря си от неприятни и комични ситуации. Честен, незлоблив, остроумен и разбира се – влюбен. Образът му присъства във всички разновидности на комедия дел’ арте – независимо дали става дума за северната или южната част на Италия или за Франция, откъдето всъщност е и по-популярното му име – Арлекин. Образът му прониква дори в Русия, слага началото на руския куклен театър, където централният образ е Петрушка, който по същество си е почти непромененият Арликино. Прототип на Фигаро от „Сватбата на Фигаро” както и на безкраен низ персонажи в театъра и в киното – чак до наши дни. Тъй като публиката обикновено се идентифицира именно с Арлекино – тя очаква той накрая да спечели (пари – от Панталоне и любов – от любимата). И също получава това, което иска. Панталоне е прецакан, Бригела си получава заслуженото, а Арлекино тържествува. Или се жени.
Споменатото по-горе трио е най-древната, първоначалната форма на комедия дел’ арте и съществува за относително кратък период от време. Добавят се и други персонажи, които обаче са най-вече поддържащи и са добавени по необходимост.
- Коломбина. Първият женски образ в комедия дел’ арте и единственият постоянен в класическия й вариант. Добавен е, когато Арлекино е започнал да се влюбва. Образ на находчивата, хубава и влюбена (не в мъжа си!) селянка. Положителен образ. Въпреки, че изневерява на мъжа си, което в онези времена е считано за престъпление и гробищата са били пълни с такива Коломбини – защото независимо от характера на съпруга, законите в католическата част на Европа чак до началото на ХIХ безусловно му дават правото да убие и жена си, и всеки мъж, който е заварил насаме с нея си при заворена врата. Няма лабаво! Но какво говоря – в някои райони на Сицилия и Сардиния до ден днешен за измамения съпруг, въпреки наказателните закони, е въпрос на чест да убие жена си, а „рогоносец” е обида, която се измива само с кръв и с нищо друго! Но както казахме – комедия дел’ арте не е отразяване на реалността, а нейно съзнателно изопачаване. Затова и Коломбина е положителен персонаж. Олицетворява нещастно омъжените жени по онова време и нейната роля е да покаже, че въпреки мъжа си, с малко повече хитрост и находчивост – те също могат да бъдат щастливи. В периода на упадъка на комедия дел’ арте Коломбина обикновено престава да изневерява на мъжа си, въпреки че понякога се поддава на нечии настойчиви ухажвания и става образ на вярната съпруга. Но нейното остроумие и находчивост се запазват.
- Пулчинело. Също положителен образ. Старият, добродушен ерген. Лакомникът. Дава мъдри съвети на Арлекин. Първообраз на английския фолклорен герой Пънч и в облагороден вид – прототип на Алфонсо от „Така правят всички”. Във Франция е наричан Полишинел. Там този персонаж понякога се съвместява с този на Доктора и на изхода се получава доктор Полишинел – или лекар, или посветен в тайни, магически науки. Неутрален образ на образования авантюрист, представете си дипломиран вариант на Робин Худ (а когато е маг – нещо като средновековен Фантомас), който мами богатите, за да помогне на бедните, болните и страдащите, без обаче да забравя и себе си. Първият персонаж в комедия дел’ арте, носител и на трагични черти и с това пропуква комедийното й начало. Между другото – именно в този образ се вживява и прословутият граф Калиостро, който е реално съществувала личност.
- Докторът. Грациано. Балоардо. Имената се менят, но персонажът – не. Отрицателен образ. Лекар, юрист, философ, богослов или преподавател по нещо. Задължително – образован. Но понеже публиката почти винаги се състои от хорица, които не знаят дори буквите – на нея й доставя страхотен кеф да види, че ей този – с дипломите – въпреки всичките му там университети, учености и т. н., всъщност е пълен невежа. И знае по-малко дори от тях – неграмотните. Тъй като комедия дел’ арте е фарс, строго съобразен с очакванията на публиката – тя си получава зрелището: докторът всъщност е шарлатанин. Може и сто дипломи да извади – все едно: нищо не знае, говори дълго и безсмислено, цитира погрешно, а когато е лекар – използва прегледите на жени за опипване и задявки. С Панталоне са големи приятели. В живота това почти никога не е било така. Всъщност – и в наши дни ученият и търгашът трудно се сприятеляват. Но тъй като простолюдието вижда, че лекарите, нотариусите, адвокатите, частните учители, философите и т. н. обслужват предимно богатите (които са в състояние да си платят за услугите) – за простоватото въображение е логично да приеме, че те играят в един отбор. Докторът е прототип на Тартюф, на Базилио от „Сватбата на Фигаро”, а по-късно – в малко по-фриволно тълкуване – и на Дулкамара от „Любовен еликсир” на Доницети.
- Капитано. Военен. Също отрицателен персонаж, впоследствие допълнен, а по-късно – изцяло заменен от образа на Скарамучио. Обикновено именно Капитано е първият избраник, за когото Панталоне иска да омъжи едната от дъщерите си (Докторът е другият). Капитано непрекъснато разправя за военните си подвизи, но тъй като публиката ненавижда кондотиерите, чието въплъщение представлява той – военният задължително е страхлив и малодушен, а всичките му приказки са чисто самохвалство.
- Изабела и Розаура – дъщери на Панталоне. Абсолютно безгласни букви и непостоянни образи в класическия вариант на комедия дел’ арте. Единственото, което ги характеризира, е несъгласието им с волята на баща им да ги омъжи за избраните от него годеници. Обикновено това е заради любовта им към някого другиго – най-често Арлекино (когато той не е влюбен в Коломбина) и Педролино. Жената на Панталоне е още по-безгласна буква – често пъти тя няма и кой знае колко реплики, дори няма и постоянно име.
- Педролино. Във франция – Пиеро. Образ на младия любовник, почти винаги – и поет. Обикновено е влюбен в някоя от дъщерите на Панталоне, но не пропуска сгоден случай да ухажва всяка засукана девойка или булка, която му се изпречи.
В този си вид просъществува най-дълго време и той се счита за класически.
Средата на ХVIII век. заварва комедия дел’ арте в незавидно състояние. По сцените на Европа отдавна се играят пиесите на Шекспир. Комедиите на Молиер и Бомарше и трагедиите на Расин. Чиито герои в основната си част вече не са еднопластови и отношенията между тях никога не са в една-еднинствена плоскост. Всички те (с изключение на Расин, който често експлоатира митологията) са си харесали по нещо от комедия дел’ арте и са го включили в творчеството си. По-късно тръгват и оперите на Моцарт, чиито герои са еднопластови само в творбите, които е написал като дете. По онова време специално във Франция италианските персонажи са напълно заменени и допълнени с френски, а за които това не е било възможно – са изритани от френска сцена, заради просташкия им хумор. Комедия дел’ арте вече е раздала най-доброто от себе си и жанрът започва сам да се влияе от развитието на сценичните изкуства. Накратко – кравата започва да бозае от телето. Като начало – дъщерите и жената на Панталоне стават постоянно присъстващи образи. Впоследствие се добавят и нови.
- Влюбените. Инаморато и Инамората (влюбеният и влюбената). Това са първите, изцяло заимствани от развития театър персонажи. Имената им биват различни. Влюбеният например, често се казва и Леандър. Образи на чистите души, страстно и безрезервно влюбени един в друг. Това вече не са класически комични образи, а съчетават и доста трагични черти. Защото преди да се стигне до хепиенда, трябва да преминат през много страдания и изпитания.
- Фиорнета. Персонаж на куртизанката, изкушаваща влюбения, но той не се поддава. Най-често в мрежите й попада Доктора. По-рядко – Панталоне.
- Фиамета и Оливета – прислужници на Панталоне. Хитри и находчиви – женските еквиваленти на Арлекино и Бригела.
- Кантарина. Певица. Персонажът е навлязъл в комедия дел’ арте в периода, когато близо половината от представлението са станали песните и танците. По онова време е нямало интернет, телевизия, радио и т. н. и музиката и танците са били кажи-речи единственото масово забавление.
- Палячио. С този образ комедия дел’ арте се опитва сама да иронизира себе си. Персонаж на артист – неудачник. Днешните циркови клоуни са негови наследници.
- Каратериста. Това пък е присмехулникът.
- Ла Руфиана. Клюкарка. Гласовита лелка, която си вре носа навсякъде и знае всичко. Образът й навярно се е появил по необходимост – за да напомня на публиката за какво става дума в комедията. Щото... Я, пребройте персонажите! Панталоне с неговите пари, които иска да умножи, а все не се получава. Дъщерите, които иска да омъжи не за тези, които те обичат. Арлекино и Педролино, които се опитват да му попречат, интригите на Бригела, който иска да намаже от цялата работа, Коломбина, която въпреки всичко успява да бъде щастлива, самохвалният Скарамучио и тирадите на Доктора, шляещите се насам-натам влюбени, опитващият се да бъде артист Палячио, скечовете на Фиамета и Оливета, изкусителката Фиорнета и Каратериста, който пък се присмива на всичко и всички... Представяте ли си цялата тази попара да ви се изсипе наведнъж?
Това далеч не са всички, добавени в късния период персонажи. Има още десетина, но те са непостоянни.
И Арлекино понякога започва става тъжен. И да плаче. Ами да – публиката, макар от простолюдието, все по-често предпочита да се бръкне малко по-дълбоко и да гледа истински театър или истинска опера. Където персонажите, макар и силно романтизирани, идеализирани или демонизирани, все пак са къде-къде по-реални от тези в уличните представления. Където оношенията са по-сложни и по-интересни от плоските му остроумия. Невероятно раздутите улични трупи привличат все по-малко публика, а набиращият скорост театър с по-малко актьори постига по-голям ефект. Как да не плаче?
Последният образ в комедия дел’ арте е добавен от испанците. По онова време Испания вече е загубила колониите си, златото от конквистите отдавна е изхарчено, войните са низ поражения, повечето благородници са обеднели и страната е в лошо икономическо състояние. Тоест – на испанците много-много не им е до смях.
- Ел Командоре. Този персонаж е присъствал в комедия дел’ арте за толкова кратко време, че почти винаги се пропуска. Нещо повече: трябва сериозно да се поразровиш – и то основно в испански източници – за да го намериш. Положителен персонаж на благородника, най-често – обеднял, но съхранил честта и достойнството си. Испанец, бе – испанец до върха на шпагата! Това е последният пирон в ковчега на комедия дел’ арте. На първо място защото образът излиза сполучлив и е заимстван светкавично от повечето европейски драматурзи. Но никога – в комедии. Защото той вече категорично не може да мине за комичен. Командоре е изцяло трагичен образ. Той замества Панталоне и въпросът вече не е дали ще умножи богатството, а дали ще запази честта си. Не дали ще омъжи дъщерите си, а дали ще ги защити. Но подмениш ли конфликта, премахнеш ли Панталоне – всички задължителни персонажи от жанра стават излишни. И комедия дел’ арте престава да бъде комедия дел’ арте. Престава изобщо да бъде комедия. Всичко в нея се трябва да се върти около Панталоне, неговите пари и неговите дъщери. Махнеш ли го – край.
И... край. През 1800 г. комедия дел’ арте вече не съществува.
Финита ла комедия.
Дел’ арте.
Краят на комедия дел’ арте доста сполучливо може да се проследи в пиесата „Каменният гост” и операта „Дон Жуан” по нея. Казват, че това е най-мрачната опера на Моцарт. Истина е. Както обаче е истина и това, че тази най-мрачна опера започва като комедия. Лепорело – незлоблив, интелигентен и остроумен, същински Арлекино – шеговито изброява любовните подвизи на господаря си. Помага му и го измъква от неприятни ситуации. А разглеждайки образа на Церлина, няма как да не открием в нея някои черти на късната Коломбина. Действието продължава да се развива като комедия до убийството на Командора. Вкараш ли в обръщение смъртта на положителен герой – комедията престава да бъде комедия. И става трагедия.
А сега нека търсачите на силни усещания да включат телевизора, да потърсят който и да е латиноамерикански сериал и да насилят нервите си да изгледат поне един епизод. Със сигурност ще намерите богатия Панталоне, който иска да омъжи дъщеря си по сметка за някого като Капитано. Както и самия Капитано. А тя, моля ви се – не ще и да чуе. Ще намерите доста персонажи от комедия дел’ арте. По ирония на съдбата тъкмо наследниците на испанците са възродили този жанр. Само че това ли е пример за актоьорско майсторство? Ако е така – да поизтупаме от праха Освалдо Риос и да го провъзгласим за вечен еталон!
Само че не е така. За щастие.
За щастие сценичното изкуство се е развило, обогатило се е с различни гледни точки към действителността. Дало е живот и на един друг жанр – киното.
Тук е мястото за възражения от типа на „Ама чакай: Дарио Фо казваше, че самият той е черпил идеи от комедия дел’ арте. И че съвременният театър започва именно, представлява един неин осъвременен образ и тя трябва да бъде реабилитирана.”
Ама това не го казва само Дарио Фо – казват го всички италианци! Както и всички гърци – за древногръцката драма. Реабилитирайте я!
Просто като се качиш на една Нобелова награда – по-далеч ти се чува гласа!
Бил черпил песонажи и идеи от комедия дел’ арте... Ама това не го прави само той. И Шекспир го е правил, при това – много по-често и с много по-голям замах. Нищо, че основно по разкази и записки на очевидци – зщото той никога през живота си не е успял да види такова предствление. Когато правиш комадия – няма как да не опреш до чертите на типично комедийни персонажи, нали? А те са си готови, развити... там – в комедия дел’ арте.
Безкрайно уважавам творчеството на Дарио Фо, но не съм съгласен, че то има повече допирни точки с нея, отколкото чието и да било друго. Да вземем за пример най-популярната му у нас комедия – „Марихуаната на мама е най-добра” (става и която и да е друга). Комедийни образи – да. Брадати, но неувяхващи скечове – да. И смях, смях!... Само че към края на пиесата всички се променят. Старите вникват в проблемите на младите. Младите пък разбират, че наркотиците на са път към тяхното решаване. Променя се даже онзи дебил – полицаят от СъАБъГъЗъНъ (специализираната агенция за борба със зависимостта от наркотици). И разбира, че не може така еднозначно и безпардонно да съди когото и да било за каквото и да било.
Това вече не е комедия дел’ арте.
И няма как да бъде.
Защото помните ли – съвременният театър е отражение на действителността, а комедия дел’ арте – нейно изопачаване.
И до ден днешен, видим ли в пиеса или филм нереални еднопластови персонажи – неизменно определяме творбата като тъпа и плоска. Като латиносериал. Защото днес само там в чист вид можем да срещнем образи и конфликти, взети направо от комедия дел’ арте, макар и с някои трагични отенъци. Това също е фарс, както и комедия дел’ арте. Още в началото, със завръзката – веднага става ясно каква ще бъде развръзката. И въпросът е не дали краят ще е щастлив, а през какви перипетии ще преминат героите, за да се стигне до хепиенда. Което е единственият подход в комедия дел’ арте – 1:1.
Но за щастие – истинското съвременно сценично и кино изкуство не е това.
И всичко това започва с един английски драматург, който безспорно е силно повлиян от комедия дел’ арте, но заимства и обогатява най-доброто от съществуващото до неговото време. Измисля или преработва реални сюжети и прави героите си хора. Със своите предимства и недостатъци и със своите абсолютно реални отношения и конфликти. И дава на света онова, което днес наричаме съвременен европейски театър.
Уилям Шекспир.
Той затова е и велик.