Първият откъс е началото на пролога на първа книга - Тъмнината, която предхожда. Преводът е мой, но е нередактиран, имайте предвид
Пролог
Руините на Куниюри
Едва след мига съзнаваме какво го предхожда. В самия миг не разбираме нищо. И така ще определим душата както следва: онова, що предхожда всичко.
– Айенсис, Третият човешки анализ
2147 Година на Бивника, Планините на Демуа
Никой не може да издигне стени срещу онова, което е забравено.
Цитаделата на Ишуал падна в зенита на Апокалипсиса. Ала не защото армия нечовешки Сранки превали стените й. Нито някой от драконите, носещи огъня на пещта в сърцата си, събори портите й. Ишуал бе тайното убежище на Върховните крале на Куниюрите и никой, дори Не-Богът, не можеше да обсади тайна.
Месеци по-рано Анасуримбор Ганрелка II, Върховен крал на Куниюри, избяга в Ишуал с останките от домочадието си. От стените неговите стражи гледаха с тъга към тъмните гори под тях, с мисли, поразени от картини на горящи градове и виещи множества. Когато вятърът стенеше, те се вкопчваха в безчувствения камък на Ишуал, припомнили си роговете на Сранките. Повтаряха си един на друг полугласни успокоения. Не бяха ли избягали от преследвачите си? Не бяха ли стените на Ишуал силни? Къде другаде можеше човек да преживее края на света?
Чумата покоси първо Върховния крал, както може би бе редно: Ганрелка не правеше нищо друго в Ишуал, освен да плаче и да се разкъсва от безсилен гняв, така както само Император на нищото може да се гневи. През следващата нощ членовете на рода му отнесоха тялото долу в гората. Там видяха очите на вълци, в които се отразяваше светлината на кладата. Не пяха погребални песни, само няколко угнетени молитви.
Преди утринните ветрове да успеят да разпръснат пепелта на Върховния крал към небесата, чумата бе достигнала още двама: конкубинката на Ганрелка и нейната дъщеря. Сякаш преследвайки кръвната му линия до най-тънкия разклон, тя поразяваше все повече и повече хора. Стражите по стените станаха по-малко и въпреки че все така гледаха планинския хоризонт, виждаха малко. Писъците на умиращите изпълваха мислите им с твърде много ужас.
Скоро вече нямаше дори стражи. Петимата Рицари на Трис, които бяха спасили Ганрелка след катастрофата на Полята на Еленеот, лежаха безжизнени в леглата си. Върховният везир лежеше проснат върху магическите си текстове, а златната му роба бе оцветена в червено от кръвта на собствените му вътрешности. Чичото на Ганрелка, повел героичната атака над портите на Голготерат в ранните дни на Апокалипсиса, висеше от окачено на тавана въже в покоите си, въртейки се бавно на течението. Кралицата гледаше във вечността от напоени с гной чаршафи.
От всички онези, които бяха избягали в Ишуал, оцеляха само копелето на Ганрелка и Жрецът-Бард.
Ужасено от странното държание на Барда и едното му бяло око, младото момче се криеше, излизайки само когато гладът му ставаше непоносим. Старият Бард постоянно го търсеше, пеейки древни песни за любов и битка, но пелтечейки думите по богохулен начин.
– Защо не се покажеш, дете? – викаше той, докато се препъваше сред коридорите. – Нека ти попея. Да те омая с тайни песни. Нека споделя с теб величието на отминали времена!
Една нощ Бардът хвана момчето. Първо го погали по бузата, а после по бедрото.
– Прости ми – мърмореше отново и отново, ала само от сляпото му око падаха сълзи.
– Няма престъпления – изфъфли той после. – Не и когато никой не е оцелял.
Ала момчето оцеля. След пет нощи то примами Жреца-Бард на високите стени на Ишуал. Когато мъжът се запрепъва в пиянски ступор, то го блъсна през парапета. После стоя дълго време на ръба, загледано през здрача в разбития труп на Барда. Накрая реши, че се различава от другите само по това, че още е влажен. Убийство ли беше, когато никой не е оцелял?
Зимата прибави студа си към празнотата на Ишуал. Облегнато на парапета, детето слушаше как вълците пеят и воюват из тъмните гори. Вадеше ръце от ръкавите си и ги обвиваше около раменете си срещу студа, мърморейки песните на мъртвата си майка, докато почти приветстваше хапещия вятър по бузите си. Тичаше из дворовете и отвръщаше на вълците с бойните викове на Куниюрите, размахваше оръжия, които го препъваха с тежестта си. А от време на време, с разширени от надежда очи и суеверен ужас, мушкаше мъртвите с меча на баща си.
Когато снегът се разтопи, викове го доведоха до предната порта на Ишуал. Загледан през тъмните процепи, той видя група подивели мъже и жени – бегълци от Апокалипсиса. Когато мернаха сянката му, те завикаха, молейки за храна, убежище, каквото и да е, ала момчето бе твърде изплашено, за да отговори. Трудният живот ги бе дарил със зловещ вид – изглеждаха диви, като вълчи народ.
Когато започнаха да се катерят по стените, той избяга в коридорите. Също като Жреца-Бард, и те го търсиха, като му обещаваха безопасност. Накрая един го намери свит зад бъчва сардини. Когато заговори, гласът му не бе нито нежен, нито суров:
– Ние сме Дуниайни, дете. Каква причина имаш да се боиш от нас?
Ала момчето стисна меча на баща си и извика:
– Докато хората са живи, ще има престъпления!
Очите на мъжа се изпълниха с почуда.
– Не, дете – каза той. – Само докато хората се мамят.
За момент младият Анасуримбор само го зяпна. После някак тържествено остави меча на баща си и пое ръката на непознатия.
– Аз бях принц – измърмори то.
Мъжът го отведе при другите и заедно те отпразнуваха странния си късмет. Надаваха възгласи – не към Боговете, които бяха отхвърлили, а един към друг – че тук намираха обща кауза. Тук можеха да отгледат свещено съзнание. В Ишуал бяха открили убежище срещу края на света.
Все още кльощави, но облечени в кожите на крале, Дуниайните изтриха с длето магическите руни от стените и изгориха книгите на Великия везир. Бижутата, халцедонът, коприната и златните одежди погребаха заедно с труповете на цяла една династия.
И през следващите две хиляди години светът ги забрави.
Вторият откъс представлява части от началния рикап от втора част - Пророкът-Войн - който обобщава бексторито на поредицата. Спокойно, няма спойлери.
Онова, което предхожда
Първият Апокалипсис унищожил великите Норсирайски нации на Севера. Единствено Югът, Кетиайските народи на Трите Морета, оцелял опустошението на Не-Бога, Мог-Фарау, и неговия Консулт от генерали и магове. Изминали години и Човеците от Трите Морета забравили, както е присъщо на всички Човеци, ужасите, преживени то дедите им.
Империи се издигали и падали: Киранеас, Шир, Ценей. Късния Пророк Инри Сейджен направил нова интерпретация на Бивника – най-святата от всички реликви – и само за няколко века вярата на Инритизма, организирана и администрирана от Хилядата Храма и техния духовен водач, Шриаха, покорила целите Три Морета. Великите магически Школи, като Алените Кули, Имперския Саик и Мисунсаите, се появили в отговор на религиозните гонения на Малцината – онези с дарбата да виждат и творят магия. Използвайки Хорае, древни артефакти, които правят носителите си недостижими за магия, Инритите воювали срещу Школите в неуспешен опит да прочистят Трите Морета. Тогава Фейн, Пророкът на Самотния Бог, обединил Кианците – пустинните народи на югозападните Три Морета – и обявил война на Бивника и Хилядата Храма. След векове на кръвопролития и няколко джихада Фанимите и техните безоки магьосници-жреци, Кишауримите, завладели почти цялата западна територия на Трите Морета, включително светия град Шимех – родното място на Инри Сейджен. Само умиращите останки на Нансурската Империя продължавали да им се противопоставят.
Сега Югът е разкъсван от война и конфликти. Двете велики религии на Инритизма и Фанимството враждуват неспирно, макар и търговията и поклоненията да се толерират, когато е изгодно и за двете страни. Големите родове и народи се борят за военно и търговско надмощие. Малките и големи Школи сплетничат помежду си, но двойно повече срещу новопоявилите се Кишаурими, чиято магия – Псюке – Схоластиците не могат да различат от сътворения от Бог свят. Междувременно Хилядата Храма преследват тленни амбиции под водачеството на корумпирани и некомпетентни Шриахи.
Първият Апокалипсис се е превърнал в най-обикновена легенда. Консултът, оцелял след смъртта на Мог-Фарау, е избледнял до мит – нещо, с което старите жени да плашат малки деца. След две хиляди години единствено Схоластиците от Завета, които преживяват Апокалипсиса всяка нощ през очите на древния основател на Школата им, Сешуата, си спомнят ужаса и пророчествата за завръщането на Не-Бога. Въпреки че могъщите и образованите ги смятат за глупаци, техният контрол над Гносиса – магията на Древния Север – буди уважение и смъртна завист. Тласкани от кошмари, тези магьосници бродят из лабиринтите на властта, търсейки из Трите Морета следи от своя древен и неумолим враг – Консулта.
И както винаги, не откриват нищо.
Свещената Война е името на великата армия, призована от Майтанет, водач на Хилядата Храма, за да освободи Шимех от езичниците Фаними от Киан. Вестта за призива на новия Шриах е достигнала всички части на Трите Морета и правоверните от великите Инритски нации – Галеот, Туниерус, Се Тидон, Конрия, Велики Аинон и техните васали – пътуват до град Момемн, столицата на Нансурската Империя, за да се превърнат в Мъже на Бивника.
...
Анасуримбор Келхус е монах, пратен от своя орден, Дуниайните, в търсене на баща си, Анасуримбор Моенгхус.
След като открили тайното скривалище на Куниюрските Върховни Крале по време на Апокалипсиса преди около две хиляди години, Дуниайните са изчезнали от света и са се размножавали в търсене на по-бързи рефлекси и интелект, неспирно обучавайки се в пътя на тялото, мисълта и лицето – в името на логиката, свещения Логос. В усилие да се трансформират в съвършено изражение на Логоса, Дуниайните са прекроили цялото си съществуване в името на овладяването на ирационалността, която определя човешката мисъл: история, обичаи и страсти. По този начин те вярват, че накрая ще осмислят онова, което наричат Абсолюта, и ще се превърнат в истински самодвижещи се души.
Ала тяхната изолация е към своя край. След тридесет години изгнание, един от тях, Анасуримбор Моенгхус, се е появил в сънищата им, настоявайки да му пратят неговия син. Келхус знае единствено, че баща му живее в далечен град на име Шимех, ала поема на опасно пътешествие през земи, отдавна изоставени от човеците. Докато зимува с трапер, наречен Люет, той открива, че може да чете мислите на мъжа в нюансите на изражението му. Родените в света хора, осъзнава Келхус, не са нищо повече от деца в сравнение с Дуниайните. В експериментите си той разбира, че може да вземе всичко от Люет – всяка привързаност, всяка саможертва – само с думи. Ами баща му, който е прекарал тридесет години сред такива хора? Каква ще е силата на Анасуримбор Моенгхус?
...
Ако някой се заинтересува, отговарям на въпроси. Книгите са ужасно яки и си струват четенето, особено за фенове на Мартин и Ериксън.