Върколашка история
Високо горе всичко е различно. С неуместна грация пътеката се извива по склона на планината, постепенно изкачвайки се към върха. Що се отнася до мен, аз се опитвам да я следвам с още по-лишената от смисъл липса на такава. Въпреки постоянно натяквания факт, че се занимавам с туризъм от пет годишен, днес не се чувствам комфортно. Нямам представа каква е причината за това, но вече успешно съм се спънал в четири-пет корена, одрах се на някакви храсти, които дори не ги знам как се казват, и за малко не полетях в една мъничка пропаст, след като се подхлъзнах на шепа кръгли камъни.
Но продължавам да вървя. Сигурно ще се запиташ защо го правя, при положение че не ми харесва (което вече си разбрала по някакви неведоми интуитивни пътища). Мога да започна да си измислям достоверни истории. Лесно е – исках да се поразходя, не, да събера мислите си, да погледна към София от висините, да се порадвам на залеза (все едно съм freaking възрожденски поет). Възможно е да оставя подобен въпрос без отговор. А мога и да се замисля каква всъщност е истината.
Когато излязох от къщи, слънцето едва беше изгряло. Сега часът е 17:35 и скоро ще се стъмни, така че, предвид настоящото ми местоположение в средата на нещо, на което по-сериозните усойни иглолистни гори могат само да завиждат, идеята, че ще се радвам на залеза, отпада от списъка. Същото се отнася и за останалите лесни отговори – няма как да видя София от висините, преди да стигна до тях (вероятно утре), а в житейската ми философия целодневните разходки заемат мястото непосредствено след по-изтънчените китайски мъчения.
Така че остава само сънят. Не ми се мисли за него – постоянно повтарящата се картина на образа ти, тичащ в средата на нищото, преследван от и-аз-не-знам какво, пълна със страх, страх, страх, ме кара да пребледнявам, да скачам от леглото и, в този случай, да се втурна в полумрака навън.
Разбира се, ако бях спрял да помисля, щях да се сетя, че телефоните съществуват от има-няма век и половина. Тогава щях да ти позвъня, ти щеше да вдигнеш сънена и ядосана, но все пак у дома, да кажеш едно нервно „ало” и да оставиш неизказан въпроса какво, по дяволите, искам в шест часа сутринта.
- Извинявай – щях да прошепна аз. Сетне щях да добавя някакво безумно глупаво любовно обяснение от типа, че ми липсваш и искам да те чуя, да се върна в леглото и да прекарам остатъка от утрото в мисли за предстоящата ни среща.
В реалния живот, обаче, аз изскочих навън и следвайки постепенно изтъняващия ти образ, се изгубих сред дърветата. Докато намеря пътеката, същата която с някакво квази-сизифово упорство следвам сега, изминаха часове и само ту изникващия, ту изчезващ образ пред мен ме караше да вярвам, че не съм полудял (противно на всяка логика, както вероятно ще ти хрумне). Но пък известно време смятах, че сънувам.
В момента вече съм на друго мнение. Продължавам да вървя, докато сенките се сгъстяват, камъните наедряват, а храсталаците стават все по-нахални и все по-бодливи. Нещо упорито се опитва да ми подскаже, че ситуацията, в която съм се озовал може да мине за реална само в част от по-гадните среднощни филми, обаче аз още по-упорито се опитвам да го разкарам.
А ти си пред мен, пред мен, пред мен. Осъзнавам, че цял ден не съм казал и една дума, и решавам да те повикам.
- Хей, хей... ! Какво правиш? – изкрещявам. Фигурата, изведнъж станала зловещо реална (и съвсем различна от теб), бавно се обръща.
Толкова лесно било!
Висока е, при това толкова, че няма как да мине за човек, дори да не бяха другите очевидни белези, като вълчата физиономия, огромните покрити с козина ръце (дали в подобни случай не е редно да се казва „крайници”?) и преднамерено острите зъби. Трябва ли да споменавам за червените очи, които определено не изглеждат като имат място на този свят?
Опа! Сега е мой ред да бягам.
). Ще помисля за малко повече описателни подробности!
