И така, това не е точно разказ, макар че можеше да бъде... замисълът доста, хм... се "разду", но все не остава време да пиша... Чакам мнения - и колкото повече критика, толкова по-добре...
Dies Irae*
Не помнеше името си. Не знаеше кой е, кое е това място и как се е озовал тук. Наслаждаваше се на плътната уханна течност през която пореше с крайниците си. Около него имаше други предмети и тела с различни очертания. Доставяше му удоволствие да ги опипва, да усеща формите. На няколко пъти чужди ръце се плъзгаха по него – без враждебност, любопитни и нежни. И тогава достигна плацентата. Първата граница с която се сблъскваше необремененото му съзнание. Беше гладка, твърда и прозрачна. Опита се да я разкъса, но нищо не излезе. Тъкмо се канеше да се оттласне обратно навътре в топлия течен простор, когато видя светлините. Опря лице в плацентата и присви очи. Светът навън бе черен с изключение на прелитащите отблясъци. Бяха ярки и мигновени – едва уловими от окото. Поредният проблясък причини светлинна експлозия в ирисите му.
Вече не беше в обгръщащата топлина на утробата. Рееше се в кумулационното си поле високо над повърхността. Знаеше кой е. И наблюдаваше гибелта на собствената си цивилизация.
Там долу някои щяха да го нарекат най-големия стархливец и предател в историята, а други – спасител на човешкия род. Той просто се надяваше, че постъпва правилно.
Рояците мострели на н’каите се впиваха като свредели в падналите градове, обсипвайки ги с всепоглъщащи вълни от плазма. След тях се появяваха австракските рачета – извънземните касапи, които довършваха оцелелите. Гордото човечество трябваше да изчезне завинаги. Само трептенията на космическото информационно пространство, уловили вибрациите от съществуването му, щяха да запазят спомен за него. Умът му трудно успяваше да си представи тоталните мащаби на бедствието. Отдавна изчезналите братя се появиха така внезапно. Изпълнени с гняв и горчивина за забравата на която бяха обречени от останалите хора. Затворени в черната дупка на Австрак, те живели милиони години, развивайки обществото си до върховния етап на цивилизацията, в който успели да преодолеят законите на материята и времето и да излязат от вечния си затвор. В началото човечеството радушно приветства загубения си клон. А когато успя да прозре жестоката истина вече бе твърде късно. Кутията на Пандора бе отворена. От всички човешки качества наричащите себе си н’каи човеци бяха запазили само озлоблението, подклаждано от фанатичното желание за отмъщение.
Новините за падането на Раша дойдоха неочаквано. Последваха ги още по-шокиращите съобщения по ансибала за изпепеляването на Амброзия, Карма, Африкана, Еос, Ел Мар...
Земята знаеше, че ще настъпи и нейното време. Австраките и н’каите не бяха подчинени на времепростарнствените ограничения. Съпротивата на аватарите забави зловещата атака, но колкото да бъде създадена Утробата. Посланичествата на чуждите раси се оттегляха от човешките светове с обещания за помощ, която за всички бе ясно, че ще пристигне късно. Земляните имаха малко време – додтатъчно за последна молитва към древните им богове.
Шари К’ла Фрийни бе оцветила красивото си лице в багрите на скръбта – Карлос знаеше, че мимфанската посланичка е проляла собствената си лимфокръв, за да изпълни ритуала. Тъжната мимфанка го откри в пустинята край река Йордан, където бе разтворил полетата си в очакване на виденията. Мястото бе избрал случайно поради уединеността му и по-късно в паметта му проблесна смътния спомен за библейския Апокалипсис, разиграл се именно по тези места.
Голото й хуманоидно тяло го накара да потръпне за миг от сексуална възбуда. Засрамено потисна инстинктите си, отблъсвайки хормоналната атака с ензимна защита и потресено огледа многобройните надлъжни разрези, обезобразили тялото на К’ла Фрийни, от които все още се стичаше кръвен секрет. С жестокия обред на съпреживяването мимфаните изразяваха дълбоката си болка за нещастието на най-близките си.
На източния хоризонт потъмнелия небосклон вещаеше пустинна буря. Предвестници на сироко заформяха малки пясъчни спирали около тях.
- Тъжен ден за твоя свят, братко – по грациозното й тяло пробягваха леки трепети от ефирните мимфански полета – приеми водата ми за старданието ти.
- Моята сестра трябва да се погрижи за безопасността на своите акхи.
- Ша! – гневно изсвистя К’ла Фрийни. – Мимфаните отдавна потеглиха към К’шаа Джаи. Ваи ме проводи тук. За да ти предам това – моето кагни.
Само бе чувал за тази изумителна форма на клонинг. Шари К’ла Фрийни бе велик аватар, но едва сега можеше да оцени истински могъществото й. С част от което се разделяше подарявайки му кагни. Този дар я обричаше на смърт.
- Кагни ще ти донесе щастието, което К’ла Фрийни винаги е желаела да ти достави, но никога не е била в състояние.
Мимфаните имаха два пола, но те се проявяваха като белези в развитието на един и същи индивид. Някога, в своята младост К’ла Фрийни е била мъж, колкото и невероятно да изглеждаше това на Карлос, но сега стоеше пред него като чудно привидение – въпреки ужасните си наранявания. Женските мимфани имаха изключително сходни с човешките черти – напомняха му на елфи от древните истории. Кагнито на К’ла Фрийни щеше да се развие в човешка метаформа, запазвайки извънземното съзнание на мимфанката и нейните спомени. Колко нелепо бе да мисли сега за човешките си нужди. К’ла Фрийни в човешки облик щеше да остане, за да бди над него, но мимфанката щеше да изчезне завинаги от живота му сега.
Пое в шепата си матовия яйцевиден инкубатор. В него се развиваше двойничката на К’ла Фрийни, въплътена в човешки хромозоми. Прозрачните ръце на мимфанката го докоснаха нежно за сбогуване и грациозната й фигура навлезе в прашния порой на вихъра. Блуждаещите сред дюните вихрушки вече бяха обединили усилията си в един всепомитащ циклон. Карлос Гамбоа стисна здраво инкубатора и събра полетата си, за да посрещне бурята и виденията си.
Долу рачетата методично разравяха пепелищата и разкъсваха полета, плът и кост. Карлос потисна желанието си да простре защитния си пласт върху обречения град. Това щеше да задържи за известно време австраките, но на края те щяха да го преодолеят и да го заловят изтощен и обезсилен. После щяха да влязат в ума му и да разберат за Утробата.
Преди да поеме към мястото на рандевуто се замисли за миг. Изпепеленият град под него бе Рим. Някои казваха, че бил вечен. Разтвори антигравитационното си поле и се понесе към орбитата на Земята.
Полетата му създадоха ефекта на градиентния вятър, за да неутрализират триенето в атмосферата. За секунди невидимите криле го пренесоха през петстотинте километра на топосферата, стратосферата, мезосферата и термосферата. Под него останаха белите пелени на облаците и проблясъците на статичното електричество сред тях. Погледът му обходи сумрачното пространство на орбитата.
Те стояха замръзнали като статуи на древното земно готическо изкуство. Зловещо безмълвни – кобалтовосиви на цвят и величествени, плод на мрачно въображение и мистични технологии, изобразяваха зверове от кървави извънземни епоси и митологии. Корабите на австраките сякаш бяха извън времето. Като експонати в космически паноптикум. Вероятно някои от тях бяха на милиони земни години и бяха виждали изгрева на на безброй чужди слънца и залеза на много непокорни цивилизации.
Като рояци насекоми мострелите, халкандрите и сарките се изстрелваха от корабите-майки към синия свят под облачния покров, носейки му плазмения си дар. Това бяха последните мигове на човечеството.
На тъмния фон на Космоса тънките нишки на десетките полета, които Карлос бе отворил сияеха с металически блясък и създаваха впечатлението, че се намира в центъра на гигантска сребърна паяжина. Беше застанал на точното място от видението. Моментът скоро щеше да настъпи.Отворите се появяваха за кратко време и никога в едно и също място в пространството. Все още никой нямаше обяснение за тях. Извънземните ги смятаха за творение на Изчезналите. Както и всичко останало, което не разбираха. Твърде ограничено разбиране за толкова развити същества.
Мислите му бяха прекъсанти от топлото приканващо сияние на отвора. Хвърли последен поглед към планетата под себе си и изчезна в процепа раздрал пространството.
*Ден на гнева (лат.)
DIES IRAE
Moderators: Trip, Random, Marfa
На пръв поглед горното и долното нямат връзка, но само почакайте:)...
БЕОР
Човекът, който не знаеше нищо, се събуди внезапно в ледения си обков. Отне му известно време, за да задейства ноктите на пръстите си към натиск върху най-миниатюрните ледени кристалчета. Постепенно освобождаваше пространство – първо за движение на фалангите си, после за пръстите, дланите, китките. Не знаеше как голото му тяло поддържа топлината си, но леда около него се топеше и бе поглъщан от порите на кожата му. След упорит труд се освободи напълно от ледените си окови и се озова в малка водна кутийка. Дишаше във водата, но не знаеше как. Някакъв импулс му подсказа накъде да насочи прокопаването на тунела си в ледената маса. Внезапно осъзна, че в себе си има познание, което се появява на части в ума му при сблъсъка с някоя преграда. Това не беше точно познание, а по-скоро ноебясними умения, които му се притичаха на помощ.
Светлинното петно, което се появи през изтъняващия лед беше първия спомен, който доведе до поток от други факти, концепции и възприятия. Удвои усилията си в пробиването на път навън от леда, без да знае къде ще го отведе той. Светлината се усили и при поредното гребване в твърдия лед човекът усети как пръстите му преминават през тънка ледена кора и излизат в свободно пространство без съпротивление. След пореден устрем проправи отвор достатъчен за измъкването му от ледения затвор. Започна да се изтегля бавно от студената вода на тунела си и пое в гърдите си първата глътка свеж въздух. Остра вътрешна болка го запокити на заскрежената ледена повърхност. Силни течения се впиваха в тялото му и думата „вятър ” бавно се оформи в главата му, носейки след себе си вихър от нови думи, спомени и знания.
Смътно познат звук, идващ нейде от далечината, прикова вниманието му.
Вълци!
Нови и нови лавини от познание се натрупваха на хълмове в необятната равнина на съзнанието му.
Остана да лежи неподвижно. Усещаше с всичките си сетива приближаването на двете същества. Долавяше мириса им, шумът, който издаваха, барабанеше като тътен в ушните му миди. Когато го откриха те дълго стояха на разстояние и го наблюдаваха. Накрая се приближиха. Усети топлия влажен език по лицето си. Знаеше, че следващото усещане ще е от зъбите, остри като ножове, наредени по чувствителната като човешка длан челюст.
Двете му ръце заработиха едновременно в пълен синхрон. Дясната сграбчи едното животно за гръкляна и с леко изместване на китката го прекърши, а лявата мълниеносно се насочи към сърдечната област на другия хищник и се вряза през кост и плът, вкопчвайки се в сърцето и пръсвайки го с едно стискане. Двата звяра бяха мъртви преди да реагират по какъвто и да е начин на нападението.
Човекът, който доскоро не знаеше нищо, се зае да си изработи примитивно оръжие от ребрата на единия вълк. С негова помощ одра двете животни и се нахрани лакомо със суровото им месо. След това наряза кожите им на ивици и чрез жилите ги съши в прилични дрехи – панталон, груби мокасини и наметка с качулка от вълча глава.
Едва сега мъжът огледа околността. Във всички посоки се простираше бяла ледена равнина през която бродеха снежни вихрушки. Човекът реши да последва дирите на двете животни. Тръгна в лек тръс. Бяга без да променя темпото до свечеряване. Натъкна се на още няколко вълка и на един самотен гигантски лос, които не го обезпокоиха. Вечерта се затрупа със сняг и спа непробудно до изгрева на следващия ден. След това продължи пътуването си. Така изминаха няколко дни – човекът бягаше от сутрин до вечер, като спря само два пъти за да ловува и за да си измайстори лък и стрели от почерняло дърво, разпростряло клони насред равнината. Вода не пиеше, но ядеше сняг. Вятърът, примесен със снежинки, се усилваше.
На десетия ден от самотното си пътешествие съзря в снежната виелица човешки фигури. Приближи ги без страх. Бяха трима мъже с червени коси и бради, облечени като него в кожени дрехи, но с много по-фина изработка, и въоръжени с копия и големи брадви. Теглеха след себе си голяма шейна с натрупани на нея кожи. Те заговориха на бърза и насечена реч. Човекът с вълчите дрехи установи изненадано, че разбира странната реч и дори може да я говори.
- Какво търсиш толкова навътре в пустошта, вълчи братко? – запита го мъжът, който бе най-възрастен в групата.
- Поел съм към земята без сняг – отговори и осъзна, че казва истината.
Тримата червенокоси диваци се засмяха.
- Където и да е това, не е близо – изкоментира възрастният – ако ни помогнеш със събирането на кожи, можем да те вземем с нас до бреговете на Великото езеро, където се събират шаманите. Те може да знаят за това място без сняг.
Човекът се съгласи.
- Как да те наричаме? – попита един от другите двама мъже.
- Вълчи брат.
Тримата ловци на кожи казаха, че са от племето на танаите, клон от големия племенен съюз на шейбите. Те се представиха като Големия мечок, Малкия мечок и Бързата пъстърва. Първоначално на Вълчия брат му изглеждаха еднакви като само напредналата възраст отличаваше Големия мечок от другите двама. След това се научи да ги разпознава – Бързата пъстърва имаше осакатяване на левия крак и понакуцваше, а Малкият мечок бе по-млад от Големия мечок и не куцаше като Бързата пъстърва. След първият им общ лов, Вълчият брат установи, че копието е много по-добро оръжие за ловуване на лосове и захвърли веднага лъка си. Бързата пъстърва се захили и закуцука да прибере изоставеното оръжие. От едно иглолистно дърво, което Големият мечок му посочи, човекът с вълчата кожа си изобрети копие два пъти по дълго от тези на танаите. Те отново се засмяха и казаха, че нищо няма да улови с него, защото толкова тежко копие никой човек не може да хвърли.
На следващия лов Вълчият брат метна копието си в снежната виелица и другите го помислиха за луд. След това откриха копието му забито наполовина в тялото на огромен черен лос. Човекът с вълчата кожа изимитира успешно смеха на танаите и реши, че вече е човек, който знае някои неща.
БЕОР
Човекът, който не знаеше нищо, се събуди внезапно в ледения си обков. Отне му известно време, за да задейства ноктите на пръстите си към натиск върху най-миниатюрните ледени кристалчета. Постепенно освобождаваше пространство – първо за движение на фалангите си, после за пръстите, дланите, китките. Не знаеше как голото му тяло поддържа топлината си, но леда около него се топеше и бе поглъщан от порите на кожата му. След упорит труд се освободи напълно от ледените си окови и се озова в малка водна кутийка. Дишаше във водата, но не знаеше как. Някакъв импулс му подсказа накъде да насочи прокопаването на тунела си в ледената маса. Внезапно осъзна, че в себе си има познание, което се появява на части в ума му при сблъсъка с някоя преграда. Това не беше точно познание, а по-скоро ноебясними умения, които му се притичаха на помощ.
Светлинното петно, което се появи през изтъняващия лед беше първия спомен, който доведе до поток от други факти, концепции и възприятия. Удвои усилията си в пробиването на път навън от леда, без да знае къде ще го отведе той. Светлината се усили и при поредното гребване в твърдия лед човекът усети как пръстите му преминават през тънка ледена кора и излизат в свободно пространство без съпротивление. След пореден устрем проправи отвор достатъчен за измъкването му от ледения затвор. Започна да се изтегля бавно от студената вода на тунела си и пое в гърдите си първата глътка свеж въздух. Остра вътрешна болка го запокити на заскрежената ледена повърхност. Силни течения се впиваха в тялото му и думата „вятър ” бавно се оформи в главата му, носейки след себе си вихър от нови думи, спомени и знания.
Смътно познат звук, идващ нейде от далечината, прикова вниманието му.
Вълци!
Нови и нови лавини от познание се натрупваха на хълмове в необятната равнина на съзнанието му.
Остана да лежи неподвижно. Усещаше с всичките си сетива приближаването на двете същества. Долавяше мириса им, шумът, който издаваха, барабанеше като тътен в ушните му миди. Когато го откриха те дълго стояха на разстояние и го наблюдаваха. Накрая се приближиха. Усети топлия влажен език по лицето си. Знаеше, че следващото усещане ще е от зъбите, остри като ножове, наредени по чувствителната като човешка длан челюст.
Двете му ръце заработиха едновременно в пълен синхрон. Дясната сграбчи едното животно за гръкляна и с леко изместване на китката го прекърши, а лявата мълниеносно се насочи към сърдечната област на другия хищник и се вряза през кост и плът, вкопчвайки се в сърцето и пръсвайки го с едно стискане. Двата звяра бяха мъртви преди да реагират по какъвто и да е начин на нападението.
Човекът, който доскоро не знаеше нищо, се зае да си изработи примитивно оръжие от ребрата на единия вълк. С негова помощ одра двете животни и се нахрани лакомо със суровото им месо. След това наряза кожите им на ивици и чрез жилите ги съши в прилични дрехи – панталон, груби мокасини и наметка с качулка от вълча глава.
Едва сега мъжът огледа околността. Във всички посоки се простираше бяла ледена равнина през която бродеха снежни вихрушки. Човекът реши да последва дирите на двете животни. Тръгна в лек тръс. Бяга без да променя темпото до свечеряване. Натъкна се на още няколко вълка и на един самотен гигантски лос, които не го обезпокоиха. Вечерта се затрупа със сняг и спа непробудно до изгрева на следващия ден. След това продължи пътуването си. Така изминаха няколко дни – човекът бягаше от сутрин до вечер, като спря само два пъти за да ловува и за да си измайстори лък и стрели от почерняло дърво, разпростряло клони насред равнината. Вода не пиеше, но ядеше сняг. Вятърът, примесен със снежинки, се усилваше.
На десетия ден от самотното си пътешествие съзря в снежната виелица човешки фигури. Приближи ги без страх. Бяха трима мъже с червени коси и бради, облечени като него в кожени дрехи, но с много по-фина изработка, и въоръжени с копия и големи брадви. Теглеха след себе си голяма шейна с натрупани на нея кожи. Те заговориха на бърза и насечена реч. Човекът с вълчите дрехи установи изненадано, че разбира странната реч и дори може да я говори.
- Какво търсиш толкова навътре в пустошта, вълчи братко? – запита го мъжът, който бе най-възрастен в групата.
- Поел съм към земята без сняг – отговори и осъзна, че казва истината.
Тримата червенокоси диваци се засмяха.
- Където и да е това, не е близо – изкоментира възрастният – ако ни помогнеш със събирането на кожи, можем да те вземем с нас до бреговете на Великото езеро, където се събират шаманите. Те може да знаят за това място без сняг.
Човекът се съгласи.
- Как да те наричаме? – попита един от другите двама мъже.
- Вълчи брат.
Тримата ловци на кожи казаха, че са от племето на танаите, клон от големия племенен съюз на шейбите. Те се представиха като Големия мечок, Малкия мечок и Бързата пъстърва. Първоначално на Вълчия брат му изглеждаха еднакви като само напредналата възраст отличаваше Големия мечок от другите двама. След това се научи да ги разпознава – Бързата пъстърва имаше осакатяване на левия крак и понакуцваше, а Малкият мечок бе по-млад от Големия мечок и не куцаше като Бързата пъстърва. След първият им общ лов, Вълчият брат установи, че копието е много по-добро оръжие за ловуване на лосове и захвърли веднага лъка си. Бързата пъстърва се захили и закуцука да прибере изоставеното оръжие. От едно иглолистно дърво, което Големият мечок му посочи, човекът с вълчата кожа си изобрети копие два пъти по дълго от тези на танаите. Те отново се засмяха и казаха, че нищо няма да улови с него, защото толкова тежко копие никой човек не може да хвърли.
На следващия лов Вълчият брат метна копието си в снежната виелица и другите го помислиха за луд. След това откриха копието му забито наполовина в тялото на огромен черен лос. Човекът с вълчата кожа изимитира успешно смеха на танаите и реши, че вече е човек, който знае някои неща.
Semper fidelis
ШЕНШЕДАЙ
Сайрони усети гъдела на струйката кръв пропълзяла по гърба й преди остротата на болката да проникне в нея. Прецени, че раната не е дълбока и ще се отърве с няколко шева. Приготви се да поеме следващата атака на противничката си. Лицето на Найерни се изкриви от усилие и тежкото острие на меча залитна неточно. Сайрони използва загубата на равновесие в съперничката си и я подсече с крак. Найерни се стовари в прахта и по потната й кожа полепнаха дребни песъчинки. Младата хаоке не изчака завършващия удар на по-опитната си партньорка, а светкавично се претърколи и с полусалто отново се изправи на крака. Мечът не се бе отлепил от ръката й. Добре отработено движение. Сайрони вътрешно се поздрави за напредъка на ученичката си. Веднага след това реши да приключи дуела и с бясна поредица мощни удари принуди Найерни да отстъпи. С последния си въртящ замах изби оръжието от ръцете на противничката си и с две леки рязвания сряза превръзките на нагръдника й, без да засяга кожата й. Големия заоблен бюст на Найерни се изсипа и няколко от наблюдаващите ги момичета хаоке се засмяха. Найерни коленичи пред нея и се поклони до земя. Сайрони отговори изправена на поклона.
- Ударът ти е коварен, реагираш добре – Сайрони размота навитата плитка от обръснатата си глава и я пусна да виси свободно – работи за баланс, трябва да контролираш тялото си във всеки един миг. А сега бягай да зашиеш нагръдника си, преди да те е видяла Лампейди. Ще се видим след три слънца.
- Да, айанга – Найерни се поклони ниско още веднъж.
Сайрони прибра меча си в канията и го метна на гърба си, нахлузвайки кожения му ремък. Беше се обляла в пот. Коженият нагръдник, препаската и сандалите прилепваха към нея и тя с охота се насочи към езерцата. Останалите хаоке също нападаха по земята докато ги подминаваше. Личната й прислужница Нилани я последва, носейки на рамо бялата й роба. Градините с басейните бяха непосредтвено зад олеандровите дръвчета, ограждащи тренировъчните площадки. Стотици айанги се излежаваха голи по бреговете на изкуствените езерца, други се бяха потопили във водата. Облечени в сиво хаоке притичваха, за да угодят на абсолютните си господарки. В клоните на олеандъра цвъркаха синигери.
Сайрони се спря до огледалните води на Кръглото езерце и свали нагръдника и препаската. След това събу сандалите и ги остави до меча, който бе подпряла на вишнево дръвче израсло на брега. С блаженство се потопи в хладните обятия на езерото и опря гръб в брега. Нилани затършува в полите на сивата си роба и измъкна малка кесийка в която пазеше игли и конци. Малката хаоке намаза раната й с лучен мехлем и с вещина започна да я зашива.
Последните светлици на късия есенен ден се стапяха зад ръба на Киренайския вулкан и няколко сръчни момичета хаоке разпалваха восъчните фенери край Езерцето. Сайрони се замисли за предстоящата си среща. Наина Корани желаеше да я види. Великата майка бе прехвърлила сто години и живееше в Драакската кула на склона на вулкана, заобиколена от най-приближените си айанги. Рядко се появяваше по алеите на Ванолия. Сайрони я бе виждала отдалеч и само от спомена за това потръпна. Корани бе живата легенда на Шеншедай. Участничка в Поклонението в Нанхар, водач на Бринското въстание, лично бе обезглавила Захр Ал-Садик, Лъва на Алеф. Тази уникална жена бе свидетел и участник в най-ужасяващите събития през последните два века – войните между шанаи и абедини за полупустинната земя Брин-Хафа.
Нилани бе свършила с шевовете и сега разплиташе плитката й. Малката хаоке нямаше право на плитка поради ниския си ранг и трябваше да поддържа главата си напълно обръсната – затова тя изпитваше голямо удоволствие да се занимава с плитката на господарката си. Сайрони я нахока да побърза и момичето припряно приключи с косите й и се зае да оскубе веждите й. Тази вечер Сайрони трябваше да блести.
- Не мога да повярвам – Тaхиани се спусна грациозно във водата и й се усмихна – непобедимата Сайрони е позволила да я наранят. Коя е късметлийката?
Сайрони също се усмихна на майка си. Бе два пъти по-възрастна от нея, а си оставаше все така красива. Гордееше се, че прилича на нея.
- Една хаоке. Засега мисли по-бързо, отколкото се движи, но скоро ще постигне равновесие. Наистина е много добра и обмислям да попитам Лампейди да ми я остави за постоянно. Нилани има нужда от компания.
Зад тях бе изпуснато едно радостно ахване.
- Нилани, изтичай да ми донесеш портокали от Островчето – Сайрони смигна на майка си, а зад тях се разнесе топуркането от крачетата на младата хаоке.
Тaхиани се приближи до Сайрони, лъхвайки я с аромат на кайсия.
- Разбрах, че Корани те е извикала.
Сайрони кимна. Кайсия с примес на ванилия.
- Пристигнал е пратеник на Съвета на шанаите. Новините от Дулиен са предизвикали тревога в Кулата. Разговарях с Дилани. Великата майка не е била на себе си след срещата с човека от Старите земи. Страхувам се, Сайрони. Мисля, че наината ще поиска от теб Услуга – мургавото тяло на Тахиани се бе прилепило до кожата й.
Сайрони я прегърна. Красивото лице на Тахиани се притисна към нейното. В обществото на Шеншедай нямаше нищо лошо в това майка и дъщеря да са любовници, но двете не бяха опитвали, въпреки привличането помежду им. Това е нещо повече от похот. От тази утроба е тръгнал моя живот. Усещам, че все още връзката с нея е твърде силна.
В далечината, на дървеното мостче, свързващо Островчето с брега, под светлината на восъчните фенери Нилани пълзеше и събираше портокалите, които бе изпуснала в бързането си.
След като се изкъпа в Кръглото езерце, Сайрони освободи Нилани и се сбогува с Тахиани. Прибра се в малката си къща на върха на Острата скала и коленичи на дървения под, покрит с рогозка от вплетени дървесни кори. Жилището й бе тясно и скромно обзаведено – имаше само твърд нар, каменни тежести с които тренираше мускулите си, ведро с вода и малка дървена статуя на Зира. По стените бяха окачени седемте меча с които Сайрони се бе сдобила при победите си на годишните турнири.
Усещаше се странно. Нямаше намерение да медитира, но нещо по-силно от волята й я ръководеше в този момент. Затвори очи и потъна в молитвата на Сянката. Мракът в съзнанието й постепенно отстъпи на познатата картина. Сумракът на изоставения древен град я изпълваше с покой. Неестествена тишина владееше това място и тя се озърташе, за да долови някакво движение. Както винаги Черната жена се появи внезапно и се усмихна с искрящобелите си зъби. Тя се приближи с грациозността на котка. Гърдите й се полюшваха налети и лъскавочерни, с настръхнали зърна, и Сайрони изпита почти сексуална тръпка. Черната жена докосна с тънките си изящни пръсти шията й.
- Сайрони, дълго те чаках и не се стърпях. Прости ми, че без твое желание те доведох тук.
- Тук е приятно, нямам нищо против. Ще ми говориш ли за Сянката? Или ще се упражняваме с меча?
- Този път не – усмивката на Черната жена помръкна – трябва да ти кажа нещо много важно. Толкова съжалявам, Сайрони.
Сайрони за първи път виждаше прекрасното лице на Черната жена така тъжно. Тя се обърна с гръб и младата айанга още веднъж се възхити на антрацитената кожа на жената, която отразяваше сребристия блясък на единствената луна, грееща високо над забравения град.
- Нуждая се от кръвта ти, Сайрони – образът на жената започна да избледнява и думите й идваха сякаш от много далеч – ела в Страната на хребетите и намери Пещерата на костите. Ела и ми донеси кръвта си, плът моя. Те идват и е време да напусна своя затвор.
Забравеният град и сребърната луна бяха размили очертанията си и Сайрони внезапно осъзна, че се намира на ветровитото било на огромна планина. Черната жена също я нямаше. Виждаше облаци около себе си, а долу низините се губеха в сивота. Тъмни вековни дървета се извисяваха по протежение на хребета. Сайрони не бе сигурна от какъв род могат да бъдат тези израсли толкова на високо гиганти. Помисли, че вероятно са засадени от човешка ръка. Сред дърветата блестеше бледа светлина. Отправи се към нея. Когато приближи забеляза, че това е сияние, което излиза от отвор на пещера, спускаща се навътре в недрата на планината. Вятърът в дърветата напомняше на тъжна песен. Сайрони влезе в пещерата, пристъпвайки предпазливо и опитвайки се да открие източника на сиянието. Внезапно разбра, че това бяха мъховете, които фосфоресцираха от стените на пещерата. Наведе се, за да огледа от близо странните светещи растения, когато чу ехото от далечен вик, идващо от вътрешността на пещерата. Звучеше сякаш някой вика за помощ. Сайрони се затича и внезапно усети, че пропада. Не бе видяла пукнатината в бледата светлина на мъховете. Тялото и се охлузи от пързалянето в неравната кухина. Накрая усети, че пада свободно във въздуха. Навярно бе прелетяла десетина яри, когато тупна тежко на повърхност осеяна с някакви сухи съчки. Извика, но й отговори само собственото й ехо. Опита да се надигне, но тялото не й се подчиняваше. Опипа с ръка около себе си и улови една от клечките. По докосването до гладката й повърхност веднага установи, че това е кост. Опита да се влачи няколко яри, но накрая се отказа. Цялата повърхност бе осеяна с кости, които я нараняваха, а когато ги разравяше, отдолу се появяваха още кости. В съзнанието й изскочи името на това място. Пещерата на костите.
Събуди се и забеляза, че е легнала в необичайна изкривена поза. Беше се придвижила до стената и рогозката се бе събрала под тялото й, създавайки неприятно усещане за изтръпване. Стана и седна на нара. За да се отърве от замаята реши да извърши нещо рутинно. Захвана се да наточи меча си.
Вечерта настъпи бързо и Лампейди дойде, за да отведе Сайрони в Кулата. Някога Сайрони беше прислужница на възрастната ветеранка и изпитваше страхопочитание към нея, докато не започна да я побеждава на арената. Лампейди бе ненадминат майстор на шеншедайските бойни изкуства и бе най-добрия учител, който Сайрони можеше да си пожелае. Нейните изтощителни тренировки доведоха до първите й видения за Сянката. Старата айанга имаше изправена стойка и се движеше грациозно и плавно като хищна котка. Непрекъснатите упражнения бяха запазили тялото й мускулесто и гъвкаво. Лампейди не беше красива, а дълбокия белег разцепил скулата й я правеше дори страховита. Бившата й господарка винаги носеше плитката си навита на главата – сякаш непрекъснато бе готова за бой. Тази вечер Лампейди бе оставила оръжието си и това изглежда я притесняваше. Официалната черна роба й стоеше някак не на място и тя непрекъснато подръпваше и изглаждаше полите й. Лампейди бе свикнала да носи само препаска и нагръдник и широките дипли я изпълваха с досада. За разлика от нея Сайрони се чувстваше много добре в копринената си дреха. Нилани бе сложила грим и пудра на лицето й и я бе обляла с ибуански парфюм. Младата айанга усещаше приятна топлина малко под корема си. В Кулата имаше мъж. Никога не бе напускала Шеншедай и не бе виждала тези странни създания – мъжете. Едно време с Кайани и Тирейди се изкачваха на Острата скала, за да наблюдават светлините на Храра и да си мислят, че ей сега ще видят някой мъж, което, разбира се, бе невъзможно от такова голямо разстояние. По-големите айанги се споглеждаха заговорнически когато Сайрони или някоя от връстничките й ги питаха за мъжете. Тихиани й бе обяснила процеса на сношаването и нуждата от него, но Сайрони така и не успя да си представи Червея. Звучеше й малко гнусно да допусне в себе си някакво спаружено червейче. При мисълта тя сбърчи нос. Все пак щеше с огромно любопитство да се оглежда за Господаря на червея, както жените хаоке наричаха мъжете.
Двете с Лампейди се качиха в закрита двуколка, теглена от две добре сложени хаоке и потеглиха по Планинската алея, която водеше от Ванолия директно към Драакската кула. По протежение на цялата алея бяха поставени мраморни светилници, които всяка вечер се палеха и осветяваха пътя до Кулата. В тъмнината тези светлини приличаха на златен меч пробол чернотата. Като малка Сайрони често се бе катерила по склоновете на Киренай заедно с приятелките си, но никога не бе стъпвала в Кулата. Тя впери поглед в ярките светлини на високото здание. Кулата се извисяваше на стотици яри, докато всички останали постройки на Шеншедай бяха едноетажни. Историята на построяването й не бе известна – Архивистките смятаха, че е изградена от най-старата цивилизация, процъфтяла на вододела между Дулиен и Абдира, чието име вече никой не помнеше. Древните драаки били следващия народ, оставил издяланата си писменост по стените на Кулата. След това се появили абедините и накрая жените-войни, които завоювали архипелага Шеншедай, предвождани от божествената Зира.
Лампейди потърка по навик стария си белег и въздъхна. Тя трябваше да придружава Сайрони като нейна раини – бивша господарка – но старата айанга мразеше церемониалностите и възнамеряваше да се отплати на някогашната си хаоке с оплаквания по целия път.
- Тази дреха е непоносима – възмущаваше се Лампейди – а похарчих за нея цяло състояние на пазара в Храра. Така като те гледам и ти си се натруфила повече отколкото трябва.
- В Кулата има мъж, Тахиани ми каза.
- Ммм, не си и помисляй разни работи. Имаш още година до Разцъфването. Прекалено млада стана айанга – Лампейди пак подхващаше старата си песен и Сайрони се усмихна вътрешно – още трябваше да ми кърпиш препаските. Новата ми прислужница – Миани – не я бива дори да изпее една ванолска балада.
Сайрони състрадаваше на малката Миани – най-много от всичко Лампейди обичаше да слуша стари балади за забравени войни и герои. С господар като Лампейди, Миани със сигурност щеше да усъвършенства освен бойните изкуства и певческите си умения. Както и изкуството да слуша вечното й недоволно мърморене.
Двуколката спря на десетина яри от входа на Кулата. Високата сграда бе построена с гигантски каменни блокове и основите й заемаха пространство, което вероятно можеше да побере Кръглото езерце. Двете айанги слязоха от кабинката и хаоките изтеглиха двуколката към равна площадка където бяха насядали други облечени в сиво прислужници. Пред вратите на Драакската кула ги очакваха три високи жени с пурпурни роби. На челата им бяха татуирани свещените знаци на Богинята – три вертикални черти и една пресичаща ги хоризонтала. Една от тях – изключително красива жена с руса плитка и зелени очи – пристъпи напред и ги поздрави.
- Раини Лампейди, айанга Сайрони, радвам се да ви посрещна в Дома на Майката. Наината ви очаква. – Дилани, сестрата на майка й и навярно следваща наина, им направи знак да я последват.
Другите две айанги останаха пред входа на Кулата – те бяха почетния караул. Преди да влезе през гигантската двукрила бронзова врата Сайрони хвърли поглед назад. Ванолия и Храра светеха в низините с хилядите си разноцветни фенери, а отвъд тях в мрака трепкаха беглите проблясъци на Кралско море. Светът на Сайрони изглеждаше съвсем малък от склоновете на вулкана.
Бяха пристигнали в Часа на молитвата. В централната зала на Кулата близо двеста облечени в пурпурно айанги бяха коленичили на каменния под и опрели лицата си в него с изпънати напред ръце. Дилани и двете новодошли също се прилепиха към пода и започнаха да редят наум молитва към Зира, Богинята на женското начало.
Ти ни доведе на Острова на изобилието.
Даде ни плодовитост, за да раждаме дъщерите си.
Показа ни Великото изкуство, за да сме непобедими.
Опази ни от боговете на разрухата и смъртта.
Бъди господарка на съдбите ни, вечна Зира.
Каквото пожелаеш, ние ще го изпълним.
Заклеваме се в името на Сянката и Меча.
Първа се надигна Великата майка. Всички останали я последваха. Сайрони се огледа в просторната зала. Каменните стени и пода бяха полирани и по тях бяха изписани дълги редове на древния драакски език. Залата се осветяваше от хиляди свещи, забодени в сребърни купели, които висяха окачени по стените на вериги. В дъното имаше издигнат пиедестал, инкрустиран с безценни камъни и миниатюри. На него бе поставен Трона на Зира. Това беше солиден, украсен с изящни дърворезби стол от вековно мауанско дърво. Наината коленичи на пода в подножието на пиедестала. Сайрони усети как корените на плитката й се изправят. Корани бе движещ се мъртвец. Имаше ужасяващо гръбначно изкривяване, кожата й бе набръчкана като сгънат на много слоеве пергамент, а лицето и представляваше зловещ череп със зеещите си очни кухини в които блестяха дребните пламъчета на очите й. Старицата нямаше плитка, защото отдавна бе оплешивяла напълно, а темето й бе изпъстрено с огромни старчески петна. Пурпурната роба скриваше останалата част от този жив скелет. Казваха, че е прехвърлила двеста години, а ако питаха Сайрони бе на хиляди.
Айангите започнаха да излизат през множеството изходи на залата. Останаха само Дилани, Сайрони, Лампейди и наината. Опразнената зала изглеждаше като търбуха на легендарното морско чудовище, което според легендите погълнало Зира. Въпреки многото светилници цареше сумрак. Вертикалните колони с драакски надписи по купола на свода и стените сякаш бяха ребрата на незнайния звяр. Трите айанги коленичиха на почтително разстояние от наината и замряха в поклон с чела опрени на пода.
- Лампейди, всички говорят за твоята ученичка – гласът на Великата майка бе глух шепот, но Сайрони разбираше ясно всяка дума – твърдят, че е най-изкусната айанга въртяла меч от времената на самата Зира.
- Здраво държи желязото, вярно е – Лампейди говореше в типичния си стил и Сайрони едва се удържа да не прихне – но се е била само на малки турнирчета. А и Сянката й помага. Още не е виждала битка – там е друго. Ако ще да си по-силна и от Зира в жътвата с меча, една стрела може да те откаже от практикуването й в този живот, преди да си проляла и капчица кръв.
- Сайрони, дъще на Тaхиани – наината впери немигащ взор в младата айанга – разбрах, че си получила видения за изкуството на Сянката.
- Владея много малко от тайните й – отвърна Сайрони без да повдига поглед.
- Силата й отдавна ни напусна. През годините все по-малко айанги имаха видения за Сянката. На Шеншедай вече няма друга айанга освен мен, която да може да преминава в света на сенките. И всеки път все повече се изкушавам да си остана там. Кажи ми, Сайрони, във видението ти имаше ли някой друг? – пламъчетата на Корани се свиха до едва забележими искри.
- Всеки път, когато медитирам, се появява една жена-воин. Плитката й е кървавочервена, а кожата й – черна като въглен. Облечена е само със сребриста препаска и носи диадема на главата си.
- Духът на Зира – Корани кимна разбиращо – и аз съм я виждала, но само веднъж. Тя говори ли ти?
- Показва ми как да влизам в Сянката. Но последният път ми каза нещо странно.
- Дала ти е задача.
Сайрони погледна изненадано старицата. Откъде можеше да знае?
- Поиска да отида в Страната на хребетите и да намеря Пещерата на костите – Сайрони потрепера при спомена на мястото, което бе посетила във видението си.
- Очаквах дълго този знак – пламъчетата на Корани съвсем бяха загаснали – но защо го е изпратила на някой толкова млад? Богинята не прави нищо без причина.
- Каза, че иска кръвта ми.
Корани дълго мълча.
- Знаеш ли какво означава това, млада Сайрони?
Сайрони поклати глава.
- Ти си наследница на потомството на Зира. Твоята кръв е кръвта на Зира. Само тя може да върне плътския й облик.
Думите на Корани се забиха като мечове в мислите на Сайрони. Това обясняваше тъгата на Черната жена от видението. Богинята искаше Услуга и Сайрони трябваше да се подчини.
- Каквото пожелае богинята, аз ще го изпълня. Заклевам се в името на Сянката и Меча. – Аз съм Меча на Сянката, аз нося изкуплението на света и сама определям съдбата си, аз съм дъщеря на Шеншедай.
- Богинята е предопределила твоя път, Сайрони, и вече никой не може да го промени. А сега искам да ми покажеш Изкуството – наината плесна с ръце, но се чу по-скоро изщракване на кости – толкова отдавна не съм виждала истински боец на Сянката.
Дилани се изправи и от дрехата си извади два къси меча. Единия подаде на Сайрони. След това свали пурпурната си роба. Отдолу бе по препаска и нагръдник. Сайрони не бе подготвена. Тя също свали робата си и я хвърли настрана. Остана чисто гола – само по сандали. Нави плитката си на темето и повдигна меча. Подхвърли го от едната си ръка в другата, за да усети тежестта му. Двете заеха позиции в пространството между Корани и Лампейди.
Дилани и Сайрони се поклониха според древната церемония на шеншедайските дуели. В следващия миг Дилани вече нападаше. По-остро и мигновено от всяка нейна противничка досега с изключение, може би, на Лампейди. Сайрони държеше оръжието си отпуснато и отбягваше ловко ударите на леля си. Тялото й с цвят на канела се мяташе като в лудешки танц под бледата светлина на свещите. В един миг Дилани нанесе залъгващ удар и внезапно промени посоката на измамния замах. Лампейди подскочи, виждайки как меча на айангата разполовява Сайрони. Но тя вече не беше там. За секунда тялото й изчезна от залата и в следващия момент се появи във въздуха над Дилани посред полет на невероятно салто. Сайрони се приземи на краката си в гръб на Дилани и светкавично постави острието на меча на оголения врат на своята противничка. Дилани разбра, че е изгубила и отпусна тялото си, признавайки правото на победа на Сайрони. След това се просна на пода в поклона на загубилия. Поклон, който Сайрони бе изпълнявала само пред Лампейди.
- Сянката – разнесе се шепота на наината – нашето най-древно оръжие. Загубихме я заедно с вярата си. Но ти, Сайрони, си призвана да ни я върнеш. Да ни поведеш отново по пътя на Зира.
- Ще изпълня всяко нейно желание – все така гола Сайрони отново бе коленичила на студения камък до Лампейди.
- Ще последваш виденията си. Завръщането на Сянката е знакът на Зира. Богинята се е събудила в каменния си гроб.
- Но как ще открия гробницата й? – Сайрони имаше чувството, че всичко случило се в Кулата е сън.
- Аз ще те заведа.
Подобен глас Сайрони не бе чувала никога. Някой бе проговорил зад гърба й. Наината се бе изправила и Сайрони си позволи да се обърне.
Господарят на червея бе стоял в залата през цялото време, скрит в сенките на една колона. Лицето и главата му бяха почти изцяло окосмени. Тялото му бе облечено в бляскави метални доспехи, а дръжката на меча му стърчеше над лявото му рамо. Но най-запомнящото се нещо в него бяха очите му. Черни като нощ, те не се отделяха от младата айанга. За първи път в живота си Сайрони се почувства неудобно без дрехите си.
Сайрони усети гъдела на струйката кръв пропълзяла по гърба й преди остротата на болката да проникне в нея. Прецени, че раната не е дълбока и ще се отърве с няколко шева. Приготви се да поеме следващата атака на противничката си. Лицето на Найерни се изкриви от усилие и тежкото острие на меча залитна неточно. Сайрони използва загубата на равновесие в съперничката си и я подсече с крак. Найерни се стовари в прахта и по потната й кожа полепнаха дребни песъчинки. Младата хаоке не изчака завършващия удар на по-опитната си партньорка, а светкавично се претърколи и с полусалто отново се изправи на крака. Мечът не се бе отлепил от ръката й. Добре отработено движение. Сайрони вътрешно се поздрави за напредъка на ученичката си. Веднага след това реши да приключи дуела и с бясна поредица мощни удари принуди Найерни да отстъпи. С последния си въртящ замах изби оръжието от ръцете на противничката си и с две леки рязвания сряза превръзките на нагръдника й, без да засяга кожата й. Големия заоблен бюст на Найерни се изсипа и няколко от наблюдаващите ги момичета хаоке се засмяха. Найерни коленичи пред нея и се поклони до земя. Сайрони отговори изправена на поклона.
- Ударът ти е коварен, реагираш добре – Сайрони размота навитата плитка от обръснатата си глава и я пусна да виси свободно – работи за баланс, трябва да контролираш тялото си във всеки един миг. А сега бягай да зашиеш нагръдника си, преди да те е видяла Лампейди. Ще се видим след три слънца.
- Да, айанга – Найерни се поклони ниско още веднъж.
Сайрони прибра меча си в канията и го метна на гърба си, нахлузвайки кожения му ремък. Беше се обляла в пот. Коженият нагръдник, препаската и сандалите прилепваха към нея и тя с охота се насочи към езерцата. Останалите хаоке също нападаха по земята докато ги подминаваше. Личната й прислужница Нилани я последва, носейки на рамо бялата й роба. Градините с басейните бяха непосредтвено зад олеандровите дръвчета, ограждащи тренировъчните площадки. Стотици айанги се излежаваха голи по бреговете на изкуствените езерца, други се бяха потопили във водата. Облечени в сиво хаоке притичваха, за да угодят на абсолютните си господарки. В клоните на олеандъра цвъркаха синигери.
Сайрони се спря до огледалните води на Кръглото езерце и свали нагръдника и препаската. След това събу сандалите и ги остави до меча, който бе подпряла на вишнево дръвче израсло на брега. С блаженство се потопи в хладните обятия на езерото и опря гръб в брега. Нилани затършува в полите на сивата си роба и измъкна малка кесийка в която пазеше игли и конци. Малката хаоке намаза раната й с лучен мехлем и с вещина започна да я зашива.
Последните светлици на късия есенен ден се стапяха зад ръба на Киренайския вулкан и няколко сръчни момичета хаоке разпалваха восъчните фенери край Езерцето. Сайрони се замисли за предстоящата си среща. Наина Корани желаеше да я види. Великата майка бе прехвърлила сто години и живееше в Драакската кула на склона на вулкана, заобиколена от най-приближените си айанги. Рядко се появяваше по алеите на Ванолия. Сайрони я бе виждала отдалеч и само от спомена за това потръпна. Корани бе живата легенда на Шеншедай. Участничка в Поклонението в Нанхар, водач на Бринското въстание, лично бе обезглавила Захр Ал-Садик, Лъва на Алеф. Тази уникална жена бе свидетел и участник в най-ужасяващите събития през последните два века – войните между шанаи и абедини за полупустинната земя Брин-Хафа.
Нилани бе свършила с шевовете и сега разплиташе плитката й. Малката хаоке нямаше право на плитка поради ниския си ранг и трябваше да поддържа главата си напълно обръсната – затова тя изпитваше голямо удоволствие да се занимава с плитката на господарката си. Сайрони я нахока да побърза и момичето припряно приключи с косите й и се зае да оскубе веждите й. Тази вечер Сайрони трябваше да блести.
- Не мога да повярвам – Тaхиани се спусна грациозно във водата и й се усмихна – непобедимата Сайрони е позволила да я наранят. Коя е късметлийката?
Сайрони също се усмихна на майка си. Бе два пъти по-възрастна от нея, а си оставаше все така красива. Гордееше се, че прилича на нея.
- Една хаоке. Засега мисли по-бързо, отколкото се движи, но скоро ще постигне равновесие. Наистина е много добра и обмислям да попитам Лампейди да ми я остави за постоянно. Нилани има нужда от компания.
Зад тях бе изпуснато едно радостно ахване.
- Нилани, изтичай да ми донесеш портокали от Островчето – Сайрони смигна на майка си, а зад тях се разнесе топуркането от крачетата на младата хаоке.
Тaхиани се приближи до Сайрони, лъхвайки я с аромат на кайсия.
- Разбрах, че Корани те е извикала.
Сайрони кимна. Кайсия с примес на ванилия.
- Пристигнал е пратеник на Съвета на шанаите. Новините от Дулиен са предизвикали тревога в Кулата. Разговарях с Дилани. Великата майка не е била на себе си след срещата с човека от Старите земи. Страхувам се, Сайрони. Мисля, че наината ще поиска от теб Услуга – мургавото тяло на Тахиани се бе прилепило до кожата й.
Сайрони я прегърна. Красивото лице на Тахиани се притисна към нейното. В обществото на Шеншедай нямаше нищо лошо в това майка и дъщеря да са любовници, но двете не бяха опитвали, въпреки привличането помежду им. Това е нещо повече от похот. От тази утроба е тръгнал моя живот. Усещам, че все още връзката с нея е твърде силна.
В далечината, на дървеното мостче, свързващо Островчето с брега, под светлината на восъчните фенери Нилани пълзеше и събираше портокалите, които бе изпуснала в бързането си.
След като се изкъпа в Кръглото езерце, Сайрони освободи Нилани и се сбогува с Тахиани. Прибра се в малката си къща на върха на Острата скала и коленичи на дървения под, покрит с рогозка от вплетени дървесни кори. Жилището й бе тясно и скромно обзаведено – имаше само твърд нар, каменни тежести с които тренираше мускулите си, ведро с вода и малка дървена статуя на Зира. По стените бяха окачени седемте меча с които Сайрони се бе сдобила при победите си на годишните турнири.
Усещаше се странно. Нямаше намерение да медитира, но нещо по-силно от волята й я ръководеше в този момент. Затвори очи и потъна в молитвата на Сянката. Мракът в съзнанието й постепенно отстъпи на познатата картина. Сумракът на изоставения древен град я изпълваше с покой. Неестествена тишина владееше това място и тя се озърташе, за да долови някакво движение. Както винаги Черната жена се появи внезапно и се усмихна с искрящобелите си зъби. Тя се приближи с грациозността на котка. Гърдите й се полюшваха налети и лъскавочерни, с настръхнали зърна, и Сайрони изпита почти сексуална тръпка. Черната жена докосна с тънките си изящни пръсти шията й.
- Сайрони, дълго те чаках и не се стърпях. Прости ми, че без твое желание те доведох тук.
- Тук е приятно, нямам нищо против. Ще ми говориш ли за Сянката? Или ще се упражняваме с меча?
- Този път не – усмивката на Черната жена помръкна – трябва да ти кажа нещо много важно. Толкова съжалявам, Сайрони.
Сайрони за първи път виждаше прекрасното лице на Черната жена така тъжно. Тя се обърна с гръб и младата айанга още веднъж се възхити на антрацитената кожа на жената, която отразяваше сребристия блясък на единствената луна, грееща високо над забравения град.
- Нуждая се от кръвта ти, Сайрони – образът на жената започна да избледнява и думите й идваха сякаш от много далеч – ела в Страната на хребетите и намери Пещерата на костите. Ела и ми донеси кръвта си, плът моя. Те идват и е време да напусна своя затвор.
Забравеният град и сребърната луна бяха размили очертанията си и Сайрони внезапно осъзна, че се намира на ветровитото било на огромна планина. Черната жена също я нямаше. Виждаше облаци около себе си, а долу низините се губеха в сивота. Тъмни вековни дървета се извисяваха по протежение на хребета. Сайрони не бе сигурна от какъв род могат да бъдат тези израсли толкова на високо гиганти. Помисли, че вероятно са засадени от човешка ръка. Сред дърветата блестеше бледа светлина. Отправи се към нея. Когато приближи забеляза, че това е сияние, което излиза от отвор на пещера, спускаща се навътре в недрата на планината. Вятърът в дърветата напомняше на тъжна песен. Сайрони влезе в пещерата, пристъпвайки предпазливо и опитвайки се да открие източника на сиянието. Внезапно разбра, че това бяха мъховете, които фосфоресцираха от стените на пещерата. Наведе се, за да огледа от близо странните светещи растения, когато чу ехото от далечен вик, идващо от вътрешността на пещерата. Звучеше сякаш някой вика за помощ. Сайрони се затича и внезапно усети, че пропада. Не бе видяла пукнатината в бледата светлина на мъховете. Тялото и се охлузи от пързалянето в неравната кухина. Накрая усети, че пада свободно във въздуха. Навярно бе прелетяла десетина яри, когато тупна тежко на повърхност осеяна с някакви сухи съчки. Извика, но й отговори само собственото й ехо. Опита да се надигне, но тялото не й се подчиняваше. Опипа с ръка около себе си и улови една от клечките. По докосването до гладката й повърхност веднага установи, че това е кост. Опита да се влачи няколко яри, но накрая се отказа. Цялата повърхност бе осеяна с кости, които я нараняваха, а когато ги разравяше, отдолу се появяваха още кости. В съзнанието й изскочи името на това място. Пещерата на костите.
Събуди се и забеляза, че е легнала в необичайна изкривена поза. Беше се придвижила до стената и рогозката се бе събрала под тялото й, създавайки неприятно усещане за изтръпване. Стана и седна на нара. За да се отърве от замаята реши да извърши нещо рутинно. Захвана се да наточи меча си.
Вечерта настъпи бързо и Лампейди дойде, за да отведе Сайрони в Кулата. Някога Сайрони беше прислужница на възрастната ветеранка и изпитваше страхопочитание към нея, докато не започна да я побеждава на арената. Лампейди бе ненадминат майстор на шеншедайските бойни изкуства и бе най-добрия учител, който Сайрони можеше да си пожелае. Нейните изтощителни тренировки доведоха до първите й видения за Сянката. Старата айанга имаше изправена стойка и се движеше грациозно и плавно като хищна котка. Непрекъснатите упражнения бяха запазили тялото й мускулесто и гъвкаво. Лампейди не беше красива, а дълбокия белег разцепил скулата й я правеше дори страховита. Бившата й господарка винаги носеше плитката си навита на главата – сякаш непрекъснато бе готова за бой. Тази вечер Лампейди бе оставила оръжието си и това изглежда я притесняваше. Официалната черна роба й стоеше някак не на място и тя непрекъснато подръпваше и изглаждаше полите й. Лампейди бе свикнала да носи само препаска и нагръдник и широките дипли я изпълваха с досада. За разлика от нея Сайрони се чувстваше много добре в копринената си дреха. Нилани бе сложила грим и пудра на лицето й и я бе обляла с ибуански парфюм. Младата айанга усещаше приятна топлина малко под корема си. В Кулата имаше мъж. Никога не бе напускала Шеншедай и не бе виждала тези странни създания – мъжете. Едно време с Кайани и Тирейди се изкачваха на Острата скала, за да наблюдават светлините на Храра и да си мислят, че ей сега ще видят някой мъж, което, разбира се, бе невъзможно от такова голямо разстояние. По-големите айанги се споглеждаха заговорнически когато Сайрони или някоя от връстничките й ги питаха за мъжете. Тихиани й бе обяснила процеса на сношаването и нуждата от него, но Сайрони така и не успя да си представи Червея. Звучеше й малко гнусно да допусне в себе си някакво спаружено червейче. При мисълта тя сбърчи нос. Все пак щеше с огромно любопитство да се оглежда за Господаря на червея, както жените хаоке наричаха мъжете.
Двете с Лампейди се качиха в закрита двуколка, теглена от две добре сложени хаоке и потеглиха по Планинската алея, която водеше от Ванолия директно към Драакската кула. По протежение на цялата алея бяха поставени мраморни светилници, които всяка вечер се палеха и осветяваха пътя до Кулата. В тъмнината тези светлини приличаха на златен меч пробол чернотата. Като малка Сайрони често се бе катерила по склоновете на Киренай заедно с приятелките си, но никога не бе стъпвала в Кулата. Тя впери поглед в ярките светлини на високото здание. Кулата се извисяваше на стотици яри, докато всички останали постройки на Шеншедай бяха едноетажни. Историята на построяването й не бе известна – Архивистките смятаха, че е изградена от най-старата цивилизация, процъфтяла на вододела между Дулиен и Абдира, чието име вече никой не помнеше. Древните драаки били следващия народ, оставил издяланата си писменост по стените на Кулата. След това се появили абедините и накрая жените-войни, които завоювали архипелага Шеншедай, предвождани от божествената Зира.
Лампейди потърка по навик стария си белег и въздъхна. Тя трябваше да придружава Сайрони като нейна раини – бивша господарка – но старата айанга мразеше церемониалностите и възнамеряваше да се отплати на някогашната си хаоке с оплаквания по целия път.
- Тази дреха е непоносима – възмущаваше се Лампейди – а похарчих за нея цяло състояние на пазара в Храра. Така като те гледам и ти си се натруфила повече отколкото трябва.
- В Кулата има мъж, Тахиани ми каза.
- Ммм, не си и помисляй разни работи. Имаш още година до Разцъфването. Прекалено млада стана айанга – Лампейди пак подхващаше старата си песен и Сайрони се усмихна вътрешно – още трябваше да ми кърпиш препаските. Новата ми прислужница – Миани – не я бива дори да изпее една ванолска балада.
Сайрони състрадаваше на малката Миани – най-много от всичко Лампейди обичаше да слуша стари балади за забравени войни и герои. С господар като Лампейди, Миани със сигурност щеше да усъвършенства освен бойните изкуства и певческите си умения. Както и изкуството да слуша вечното й недоволно мърморене.
Двуколката спря на десетина яри от входа на Кулата. Високата сграда бе построена с гигантски каменни блокове и основите й заемаха пространство, което вероятно можеше да побере Кръглото езерце. Двете айанги слязоха от кабинката и хаоките изтеглиха двуколката към равна площадка където бяха насядали други облечени в сиво прислужници. Пред вратите на Драакската кула ги очакваха три високи жени с пурпурни роби. На челата им бяха татуирани свещените знаци на Богинята – три вертикални черти и една пресичаща ги хоризонтала. Една от тях – изключително красива жена с руса плитка и зелени очи – пристъпи напред и ги поздрави.
- Раини Лампейди, айанга Сайрони, радвам се да ви посрещна в Дома на Майката. Наината ви очаква. – Дилани, сестрата на майка й и навярно следваща наина, им направи знак да я последват.
Другите две айанги останаха пред входа на Кулата – те бяха почетния караул. Преди да влезе през гигантската двукрила бронзова врата Сайрони хвърли поглед назад. Ванолия и Храра светеха в низините с хилядите си разноцветни фенери, а отвъд тях в мрака трепкаха беглите проблясъци на Кралско море. Светът на Сайрони изглеждаше съвсем малък от склоновете на вулкана.
Бяха пристигнали в Часа на молитвата. В централната зала на Кулата близо двеста облечени в пурпурно айанги бяха коленичили на каменния под и опрели лицата си в него с изпънати напред ръце. Дилани и двете новодошли също се прилепиха към пода и започнаха да редят наум молитва към Зира, Богинята на женското начало.
Ти ни доведе на Острова на изобилието.
Даде ни плодовитост, за да раждаме дъщерите си.
Показа ни Великото изкуство, за да сме непобедими.
Опази ни от боговете на разрухата и смъртта.
Бъди господарка на съдбите ни, вечна Зира.
Каквото пожелаеш, ние ще го изпълним.
Заклеваме се в името на Сянката и Меча.
Първа се надигна Великата майка. Всички останали я последваха. Сайрони се огледа в просторната зала. Каменните стени и пода бяха полирани и по тях бяха изписани дълги редове на древния драакски език. Залата се осветяваше от хиляди свещи, забодени в сребърни купели, които висяха окачени по стените на вериги. В дъното имаше издигнат пиедестал, инкрустиран с безценни камъни и миниатюри. На него бе поставен Трона на Зира. Това беше солиден, украсен с изящни дърворезби стол от вековно мауанско дърво. Наината коленичи на пода в подножието на пиедестала. Сайрони усети как корените на плитката й се изправят. Корани бе движещ се мъртвец. Имаше ужасяващо гръбначно изкривяване, кожата й бе набръчкана като сгънат на много слоеве пергамент, а лицето и представляваше зловещ череп със зеещите си очни кухини в които блестяха дребните пламъчета на очите й. Старицата нямаше плитка, защото отдавна бе оплешивяла напълно, а темето й бе изпъстрено с огромни старчески петна. Пурпурната роба скриваше останалата част от този жив скелет. Казваха, че е прехвърлила двеста години, а ако питаха Сайрони бе на хиляди.
Айангите започнаха да излизат през множеството изходи на залата. Останаха само Дилани, Сайрони, Лампейди и наината. Опразнената зала изглеждаше като търбуха на легендарното морско чудовище, което според легендите погълнало Зира. Въпреки многото светилници цареше сумрак. Вертикалните колони с драакски надписи по купола на свода и стените сякаш бяха ребрата на незнайния звяр. Трите айанги коленичиха на почтително разстояние от наината и замряха в поклон с чела опрени на пода.
- Лампейди, всички говорят за твоята ученичка – гласът на Великата майка бе глух шепот, но Сайрони разбираше ясно всяка дума – твърдят, че е най-изкусната айанга въртяла меч от времената на самата Зира.
- Здраво държи желязото, вярно е – Лампейди говореше в типичния си стил и Сайрони едва се удържа да не прихне – но се е била само на малки турнирчета. А и Сянката й помага. Още не е виждала битка – там е друго. Ако ще да си по-силна и от Зира в жътвата с меча, една стрела може да те откаже от практикуването й в този живот, преди да си проляла и капчица кръв.
- Сайрони, дъще на Тaхиани – наината впери немигащ взор в младата айанга – разбрах, че си получила видения за изкуството на Сянката.
- Владея много малко от тайните й – отвърна Сайрони без да повдига поглед.
- Силата й отдавна ни напусна. През годините все по-малко айанги имаха видения за Сянката. На Шеншедай вече няма друга айанга освен мен, която да може да преминава в света на сенките. И всеки път все повече се изкушавам да си остана там. Кажи ми, Сайрони, във видението ти имаше ли някой друг? – пламъчетата на Корани се свиха до едва забележими искри.
- Всеки път, когато медитирам, се появява една жена-воин. Плитката й е кървавочервена, а кожата й – черна като въглен. Облечена е само със сребриста препаска и носи диадема на главата си.
- Духът на Зира – Корани кимна разбиращо – и аз съм я виждала, но само веднъж. Тя говори ли ти?
- Показва ми как да влизам в Сянката. Но последният път ми каза нещо странно.
- Дала ти е задача.
Сайрони погледна изненадано старицата. Откъде можеше да знае?
- Поиска да отида в Страната на хребетите и да намеря Пещерата на костите – Сайрони потрепера при спомена на мястото, което бе посетила във видението си.
- Очаквах дълго този знак – пламъчетата на Корани съвсем бяха загаснали – но защо го е изпратила на някой толкова млад? Богинята не прави нищо без причина.
- Каза, че иска кръвта ми.
Корани дълго мълча.
- Знаеш ли какво означава това, млада Сайрони?
Сайрони поклати глава.
- Ти си наследница на потомството на Зира. Твоята кръв е кръвта на Зира. Само тя може да върне плътския й облик.
Думите на Корани се забиха като мечове в мислите на Сайрони. Това обясняваше тъгата на Черната жена от видението. Богинята искаше Услуга и Сайрони трябваше да се подчини.
- Каквото пожелае богинята, аз ще го изпълня. Заклевам се в името на Сянката и Меча. – Аз съм Меча на Сянката, аз нося изкуплението на света и сама определям съдбата си, аз съм дъщеря на Шеншедай.
- Богинята е предопределила твоя път, Сайрони, и вече никой не може да го промени. А сега искам да ми покажеш Изкуството – наината плесна с ръце, но се чу по-скоро изщракване на кости – толкова отдавна не съм виждала истински боец на Сянката.
Дилани се изправи и от дрехата си извади два къси меча. Единия подаде на Сайрони. След това свали пурпурната си роба. Отдолу бе по препаска и нагръдник. Сайрони не бе подготвена. Тя също свали робата си и я хвърли настрана. Остана чисто гола – само по сандали. Нави плитката си на темето и повдигна меча. Подхвърли го от едната си ръка в другата, за да усети тежестта му. Двете заеха позиции в пространството между Корани и Лампейди.
Дилани и Сайрони се поклониха според древната церемония на шеншедайските дуели. В следващия миг Дилани вече нападаше. По-остро и мигновено от всяка нейна противничка досега с изключение, може би, на Лампейди. Сайрони държеше оръжието си отпуснато и отбягваше ловко ударите на леля си. Тялото й с цвят на канела се мяташе като в лудешки танц под бледата светлина на свещите. В един миг Дилани нанесе залъгващ удар и внезапно промени посоката на измамния замах. Лампейди подскочи, виждайки как меча на айангата разполовява Сайрони. Но тя вече не беше там. За секунда тялото й изчезна от залата и в следващия момент се появи във въздуха над Дилани посред полет на невероятно салто. Сайрони се приземи на краката си в гръб на Дилани и светкавично постави острието на меча на оголения врат на своята противничка. Дилани разбра, че е изгубила и отпусна тялото си, признавайки правото на победа на Сайрони. След това се просна на пода в поклона на загубилия. Поклон, който Сайрони бе изпълнявала само пред Лампейди.
- Сянката – разнесе се шепота на наината – нашето най-древно оръжие. Загубихме я заедно с вярата си. Но ти, Сайрони, си призвана да ни я върнеш. Да ни поведеш отново по пътя на Зира.
- Ще изпълня всяко нейно желание – все така гола Сайрони отново бе коленичила на студения камък до Лампейди.
- Ще последваш виденията си. Завръщането на Сянката е знакът на Зира. Богинята се е събудила в каменния си гроб.
- Но как ще открия гробницата й? – Сайрони имаше чувството, че всичко случило се в Кулата е сън.
- Аз ще те заведа.
Подобен глас Сайрони не бе чувала никога. Някой бе проговорил зад гърба й. Наината се бе изправила и Сайрони си позволи да се обърне.
Господарят на червея бе стоял в залата през цялото време, скрит в сенките на една колона. Лицето и главата му бяха почти изцяло окосмени. Тялото му бе облечено в бляскави метални доспехи, а дръжката на меча му стърчеше над лявото му рамо. Но най-запомнящото се нещо в него бяха очите му. Черни като нощ, те не се отделяха от младата айанга. За първи път в живота си Сайрони се почувства неудобно без дрехите си.
Semper fidelis
МАФУР
От седмици в Порт Мафур се стичаха хиляди поклонници в очакване на този ден. Отвъд каменните стени на града на десет лоти навътре в пустошта се простираха разпънатите шатри на дошлите да се поклонят на тримата пророци. Тези дни по калдъръмените улици на пристанищния град можеха да се видят представители на всички държави от континента, както и от всевъзможни секти, фракции, ордени и касти. Според властите в Порт Мафур близо три милиона души бяха извървели пътя от всички краища на Абдира до града, за да присъстват на Светия ден – Набат.
Рахим Бин Уалид, Върховният кабир, плъзгаше погледа си по тълпите, изпълнили огромния пристанищен площад, потръпвайки от религиозен възторг, докато изкачваше стъпалата, виещи се спираловидно около дългата половин лота Свещена колона – Яхудата. Философи-пацифици, облечени в бели тоги, от съседната страна Низам бяха застанали редом с войнствените чернодрехи фанатици от пустинното емиратство Талек; забулените мъже от мауанските племена мълчаливо съзерцаваха Яхудата, а до тях еретиците от отдалечния Алеф, обожествяващи Биндар, се молеха проснати по очи под жаркото слънце; сурански самоубийци въодушевено пееха религиозните си химни, джофурски наемници отегчено проверяваха снаряжението си, марвакски търговци смирено бяха навели глави в религиозен унес, а почти навсякъде се синееха шапчиците на мафурските жители. Мнозина от тези хора се срещаха единствено на бойното поле, но Великата вяра ги бе обединила, за да дойдат в този свещен ден с мир. На север отвъд минаретата на Порт Мафур се синееше Алла Джаар – Огледалото на бога – което варварите от Хафа и Дулиен наричаха Кралско море, сякаш някой техен крал можеше да го владее. На шестотин лоти навътре в континента Абдира, южно от морската пустош започваше друг коренно различен свят – Великата пустиня Даар, гордостта и проклятието на абедините, откъдето идваха повечето от присъстващите на площада.
Изкачването на кабира бе бавно и мъчително под неумолимото абдирско слънце. Така и трябваше да бъде – като мъките на пророците, превели народите си през Протоците на сълзите, където сега управляваха жените-войни. Бин Уалид бе много възрастен. Имаше спомени от свободните дни на Хафа и коварната измама на поклонниците в Нанхар, бе участвал в походите на Захр Ал-Садик и бе оплаквал смъртта му от минаретата на Агуба. Някога се закле да отмъсти на варварите за подлостта и днес щеше да запали искрата на своето отмъщение. В Свещените пророчества бе казано, че всеки път е път на смъртта – важното е как си го извървял. Рахим Бин Уалид усещаше, че неговия път е към края си. Щеше му се да умре в Хафа, мястото, където бе изживял младостта си, искаше да го погребат под зелените хълмове на Агуба и тленните му останки да се слеят с пръстта на Свещените земи. Затова днес той трябваше да събуди гнева на абедините. Войната за Хафа гореше благодарение на непримиримите талеки, водени от Амр Гаиб, Бичът на пустинята, но силите на безстрашния талекски емир не можеха да се сравняват с огромните армии, които шанаите изсипваха всяка година в земята, наричана от тях Брин. В същото време хиляди абедини умираха в безсмислени войни помежду си, водени за властта над малки оазиси, пресъхнали потоци и обезлюдени села. А Хафа ги очакваше с палмовите си гори и пълноводни реки, с изобилните зелени долини и пасбища. Само трябваше да протегнат ръце, за да я вземат. Беше настъпило времето да довърши делото на Ал-Садик.
Най-сетне кабирът достигна върха на Колоната и подпря уморено ръце на каменната платформа. Сърцето му се блъскаше като птица в клетка в гърдите му. Ибуанският лечител му бе казал, че няма да преживее следващия прилив, ако изпълни ритуала на катеренето. Рахим Бин Уалид знаеше, че това е най-важния момент в живота му и си струваше един прилив по-малко. Развърза въжето от шията си и Камъкът на съдбата падна тежко на изписания с изсечени пророчества връх на Яхудата. Беше голям колкото главата му, но поне три пъти по-тежък. Имаше матов цвят и бе лепкав от отварите на Черните магьосници. Няколко мухи бръмчаха замаяно около него, привлечени от изпотеното му тяло. Отдолу милионното стълпотворение се вълнуваше леко, издавайки възбуден шепот. Кабирът се изправи и вдигна ръце.
- Алла ак алед Бин! – въпреки немощтта на тялото, гласът му бе все така разтърсващ.
- Алла ак алед Бин! – поде тълпата и призива заглъхна бавно, минавайки като вълна през човешкия океан.
- Мъже на пясъците! Деца на Абдира! Дълго време пустинята е наш дом, толкова дълго, че забравихме от къде сме дошли. В Свещените прорчества Аджай е казал: „Град да се вдигне там където тече буйна река и растат плодни дървета.” В старите дни дедите ни пасяха стадата си по сочни ливади и разораваха рохка и плодна земя, дадена им от бога. Тогава дойдоха варварите и харесаха Градините на бога. С острие и пламък те прокудиха предците ни от Божията благодат. Деца на Абдира. Пустинята твърде дълго бе наша мащеха. Забравихме Хафа. Забравихме Острова на тишината. Забравихме Градините на бога. Аджай, Биндар и Федун ни дадоха пророчествата си, за да знаем как да живеем, а не да забравяме. И в Първото пророчество е казано, че Даар не е дом, а изпитание. За да станат овчарите воини. Днес аз не виждам тук овчари. Виждам мъже изпълнени с гняв, които се самоизбиват. А истинският враг е кацнал на хълмовете на Агуба, скверни Свещените земи и се надсмива над глупостта ни. Войнството на Даар е сляп звяр за който е дошло времето да прогледне. Нека им покажем силата на Вярата. Да се върнем по старите пътища на Алла. Време е да владеем, а не да се молим. „Това що е съградено от меч – от меч ще бъде пометено!” Пророчеството гласи, че гнева на пустинята ще се изсипе над Старата земя, когато Камъкът се пукне във всички посоки на света.
Рахим Бин Уалид надигна Камъка на съдбата над главата си и се изправи до ръба на Яхудата. Беше хвърлял Камъка десетки пъти, но той винаги бе оставал цял. Не и днес. От месеци Бин Уалид го обработваше със заклинанията на Черните магьосници. В Пророчествата никъде не бе написано, че не може да се въздейства на Камъка.
- Това е Камъка на съдбата и нека той сега покаже пътя ни.
Каменният къс полетя в бездната под Колоната и загасващия взор на кабира не успя да види дали се разпада на земята. Но ревът, който се разнесе, постепенно подеман от нови и нови гърла, бе най-внушителния звук, който Рахим Бин Уалид бе чувал в дългия си живот. Камъкът бе счупен. Хиляди ятагани разкъсаха въздуха над главите на множеството като сребърни мълнии, запалени от жестокия огън на слънчевия овал. Рахим Бин Уалид усети разкъсващата болка в сърцето си. Устната му кухина се напълни с кръв. Това беше добър начин да умре. Щеше да си спести слизането от Колоната, помисли си с облекчение.
Очите му не бяха затворени, но пред тях се разкриваше изглед към съвсем друг площад и взорът му бе ясен както на младини. Приказните бели кули на Агуба се извисяваха като древни неръкотворни доказателства за божествеността на Свещените земи. Мъртъв съм и Алла изпълни желанието ми - да видя отново Хафа, Божията благодат.
Тогава до избистрения му слух достигна песента, която бе раздирала сърцето му през всички дни на живота му. Оплакването на Захр Ал-Садик. Огледа се. Отново бе в минарето на Слоновата моска. От височината на взора си виждаше големия Празничен площад, изпълнен с хора – имаше и абедини, и шанаи – прост народ, дошъл да гледа смъртта на една легенда. В средата на площада бе издигната дървена площадка за екзекуции. Захр Ал-Садик бе изправен на нея с ръце вързани на гърба и тяло стегнато в тежки окови – дори и без ръцете си Лъва на Алеф беше смъртно опасен. Бяха го виждали как прегризва гърлото на враг. Очите на пустинния воин бяха изкълвани от гарвани, докато висеше прикован на градските стени, и кървави дири се стичаха по лицето му. Но той отново стоеше изпънат като струна, готов за атака – горд и несломим като пустинята. Природата ни прави жестоки или милостиви, смели или плахи, пресметливи или безразсъдни, но има една искра, която притежаваме още преди да получим живота си и която ни прави такива, каквито сме в сърцата си. Когато отмине всяка суета и склопим очите си в този свят, тя остава с нас, за да ни отведе към други изумителни места. Рахим никога нямаше да забрави тези думи на Ал-Садик. Сега всички виждаха кой е той – воин на истината, несъкрушим и вечен като небесата към които се извиваше песента на оплаквачите.
Тълпата се разтвори с грохот, за да направи път на малкия отряд жени-войни, които обиколиха площадката, пазена до момента само от градските стражи. Змията от Нанхар бавно се изкачи на дъсчения подиум. Бе обръснала главата си и от лъщящото й теме висеше само една тънка и дълга плитка, но беше все така красива и измамна, както в деня, когато я видяха за първи път. Колко пъти предупреждава Ал-Садик за нечистите помисли на сърцето й, които прочиташе в шейтанските й очи. Той винаги отвръщаше, че пътя му е предопределен и че не се страхува от никой враг или приятел.
Жената от Острова на тишината бе облечена в традиционните бойни дрехи на Шеншедай – нагръдника и препаската. Тя се приближи до Ал-Садик и започна да му шепне на ухото. Рахим се изненада, че Лъвът не я уби на място със захапката си. Ако това не бе смъртния одър на Захр Ал-Садик, младият кабир можеше да повярва, че Змията му шепти любовни думи на прощаване. Устните й се впиха в неговите и Рахим изумен забеляза, че слепият пълководец също я целува жадно. В следващия момент Корани Змията от Нанхар се откъсна от слепеца, изтегли леко закривения си шеншедайски меч с едно острие и след плавния й замах главата на Захр Ал-Садик хвръкна във въздуха, последвана от кървав фонтан, и тупна на площадката като парцалена топка. Гърдите на Рахим експлоадираха в болезнен напев. Гласът му се разнесе над оглушалия от викове Празничен площад и всеки друг звук се стопи в агонията на скръбната му песен.
Миризмата на зловоние нахлу през ноздрите му и цялото му същество се загърчи в задушаващата хватка на обонянието. Насеченият глас на Черния магьосник достигна до него сякаш от много далеч.
- Бин Уалид, има още дни за теб на света. Остави Гостенката да си върви. Тя все се дърпа, но ти не искаш да я пуснеш. Абар, дай му още от изварената течност.
Усети, че му наливат от зловонието в устата и започна да се противи. Гъгнива гореща смес потече по страните му. Рахим Бин Уалид отвори старческите си очи и сумракът на подземията поздрави примрежения му късоглед поглед.
- Шадар, ти ли си? Да не би да съм попаднал в ада?
- По-скоро се завръщаш от там – Черният магьосник загрижено се почесваше по брадавицата на носа си, докато измерваше пулса му – ще имаш нужда от почивка, но водачите едва ли ще имат такова търпение.
- Събраха ли се? – Рахим Бин Уалид подскочи от твърдото си болнично легло.
- Чакат те в Морския палат. Амр Гаиб вече се изпокара с всички.
- Трябва веднага да отида там!
С помощта на Абар, който извика четирима роби с носилка, Върховният кабир се добра до величествената сграда и бе внесен в Голямата зала за аудиенции. Осемте велики водачи бяха заели местата си на кръглия подиум и разгорещено спореха. Когато забелязаха появата му посмекчиха тона си, но им личеше превъзбудата.
- Алла ил Алла!
Всички отвърнаха почтително на поздрава му.
- Настъпиха дните за които говорят Пророците, чада мои. Забравете различията си и се оставете на Вярата да ви напътства.
- Господарю Рахим, кой ще ни поведе? Един трябва да е водачът, а не осем – момчето бутафорен султан на Мафур Ал Агаиб винаги говореше мъдро.
- Амр Гаиб вече обяви, че няма по-достоен от него и че той не би се подчинил на никой друг – насмешливият гласец на евнуха от Алеф Нимр Таир загатна на Кабирът за какво е цялата кавга.
- Дори и на мен ли няма да се подчиниш, Амр Гаиб? – стрелна го с поглед Рахим Бин Уалид.
Амр Гаиб мълчаливо се изправи. Бе гигант, какъвто рядко се срещаше в Абдира, с квадратно безизразно лице и очи, които караха човек да повярва, че и в пустинята може да сковава лед. Ако не бяха тези очи, можеше да мине за красив мъж. Единственият, който можеше да се доближи до харизмата на Захр Ал-Садик.
- Господарю Рахим, много добре осъзнаваш сам, че не си в състояние да тръгнеш на война – Амр Гаиб бе известен с това, че говори истината за всеки право в очите му.
- Прав си, Амр Гаиб, прости глупавите приказки на стария човек. Предлагам всеки да стане и сам да посочи избраника си за водач – Рахим Бин Уалид се надигна немощно от носилката си – аз избирам Ал Агаиб. Защото е най-малък, но най-мъдър сред вас. А тази война ще се води не само с ятаган в ръка.
Нимр Таир се изправи – изглеждаше ужасно пълен дори в широките си дрехи.
- Нека бъде Ал Агаиб. Амр Гаиб ще е страшилището, което плаши врага, но през това време някой трябва да води военните съвети. Всеки от нас може да бъде това, тогава защо не Ал Агаиб.
- Ал Агаиб е дрисльо, който не знам какво изобщо прави тук. По-добре викнете фустата на майка му да води тези съвети – Амр Гаиб не бе сядал и се извисяваше като дърво над останалите – аз гласувам за себе си. А военните съвети ще провеждам на бойното поле.
Мушараф Мандан, джофурецът с най-неусмирим характер сред водачите след Амр Гаиб, се изправи и посочи към талека.
- Ето моя водач. Ще следвам само човек, който може да върти оръжието.
Селим Мейхин, болнавият низамец, избра Ахли Саади, безухия дервиш от Суран, а Ахли посочи Селим Мейхин.
Тефик Н’Джар, дребничкия господар на мауанските племена, се вдигна за Амр Гаиб. Талекът бе обожаван от останалите пустинници. А и големите са най-добрите защитници за малките.
Марвакът Мурабек Хадад провъзгласи момчето султан за правилния избор – Мафур бе най-голямата империя на Абдира и нейния господар заслужаваше да води останалите, твърдеше търговският емир. Амр Гаиб бе реагирал с бесен поглед. Гласовете за него и Ал Агаиб бяха три на три, а оставаше да си каже думата само малкият господар на Мафур.
- Избирам Амр Гаиб – заяви синът на малоумния Ал Обайди.
Морският палат прокънтя от смеха на великият талекски емир Амр Гаиб, който напомняше пукота на трошащи се скали. Навярно и Алла се забавляваше отгоре.
ШЕНШЕДАЙ
Тя е все още малко момиче.
Тахиани си спомняше дните преди да й я вземат и да я настанят в приюта на хаоките. През дългите летни следобеди ловяха пеперуди покрай бреговете на Техула, а после ги пускаха на свобода – фантастична феерия от разноцветни точици, които се оплитаха за миг в цветен вихър преди да се разпръснат надалеч. Сайрони заплиташе винаги в плитката й белите камбанки на теменугите, които събираше щъпукайки по склоновете на Киренай, а после се смееха заедно на намусените погледи, които им хвърляше Лампейди, когато ги видеше. После влезе в приюта, сдружи се с лудетините Кайани и Тирейди, и се започнаха пакостите. Първоначално белите им бяха безобидни – крадяха мечове и се измъкваха от задължителните часове за хигиена, за да се дуелират. Айангите, охраняващи глинените стени на Ванолия, веднъж ги бяха заловили, докато се опитвали да прескочат стените, за да отидат до пристанището в Храра и да видят истински Господари на червея. След суровото наказание с камшик, което й наложи Лампейди, Сайрони бе избягала от приюта и дойде в къщата й, където дълго плака. Сърцето на Тахиани се бе късало на другата сутрин, когато я водеше обратно при Лампейди – знаеше колко корава господарка можеше да е тя. Но знаеше и че никой друг няма да я подготви по-добре за света, който я чакаше зад стените на Ванолия. На сбогуване Сайрони й беше обещала нещо. Никога повече няма да плача.
Беше най-гордата айнга на Шеншедай, когато Сайрони предизвика Лампейди на двубой, за да извоюва свободата си и я победи. След това дойдоха победите й на турнирите и виденията. Всички във Ванолия говореха за момичето воин. И за Сянката. Когато Сайрони й разказа за Черната жена и тайнственото й обучение, Тахиани за първи път изпита силно безпокойство за дъщеря си. Но го бе стаявала до днес.
След разказа на Дилани за случилото се в Драакската кула, Тахиани дълго бе настоявала сестра й да си спомни дали добре е запомнила разговора между наината и Сайрони.
- Но защо е избрала нея? Ако е вярно това, че носи нейната кръв, то ние двете също бихме могли да бъдем принесени в жертва.
- Разсъждаваш като майка, Тах. Богинята знае най-добре от какво има нужда. И не е ставало въпрос за жертва.
- А само за няколко капки кръв, така ли? Няма да позволя детето ми да умре заради някаква приумица на старата.
- Нима обвиняваш Корани, че е измислила всичко това? Сайрони сама разказа за видението си.
- Ти по-добре от мен знаеш на какво е способна Великата майка.
Дилани наведе смълчана глава.
- Корани е човекът, който защити Шеншедай от нашествието на Забулените мъже. Дори да е причинила някакво зло – то е било заради нас, нашите деца и нашия свят.
- Права си, Дилани, прости ми.
Тахиани се изправи и надяна меча си над лявото рамо. Можеше да се бие и с двете ръце, но предпочиташе лявата. Тялото й бе закалено и силно, никога не бе спряла да изпълнява упражненията на Лампейди за сила и издържливост. Седем пъти бе напускала Шеншедай, а това щеше да бъде осмото й пътуване. Първият път бе след Разцъфването й, когато отиде да открие първия си мъж. Човекът, който й даде Сайрони. Беше пустинник, огромен и мускулест, надви я в пряк бой на Игрите в Бадра и като награда си бе пожелал да прекара една нощ с нея. Нощите станаха малко повече, с усмивка си спомни Тахиани. След това винаги бе излизала от Ванолия като наемник, да се бие за чужди армии и владетели, като част от дипломатическите игри на Корани, с които Шеншедай оставаше извън амбициите на дулиенските крале. Последната й мисия в Брин-Хафа продължи две години и бе труден период за нея – не виждаше как расте дъщеря й, убиваше невинни, а един ден отново намери бащата на Сайрони, но този път на бойното поле. Никога дотогава ръката й не бе трепвала преди да нанесе фаталния удар, но тогава го стори. Нещо в нея й подсказваше, че трябва горко да съжалява за тази проява на милост.
Двете с Дилани излязоха от глинената й къщичка, разположена в началото на Планинската алея. Спуснаха се по клисурата и достигнаха високите три човешки боя стени на Ванолия, отвъд които беше крайбрежието на големия остров Шеншедай, който бе дал името си на целия архипелаг. Там ги чакаха Сайрони и малката й жизнерадостна хаоке Нилани.
- Искаше да тръгнеш без да сме се простили – в гласа на Сайрони имаше упрек, напомнящ й за едно малко нацупено момиченце отпреди цяла вечност – аз все още съм жива.
- Мила Сайрони, никога не бих сторила това. Мислех да те потърся вечерта преди да замина. Корабът за Брин отпътува рано сутринта.
- Ще те чакам тогава.
Двете с Нилани се отправиха към склона по който бяха накацали неравно построените схлупени къщички на Ванолия. Жените никога не се бяха отличавали като добри строители. Добре, че от тук бяха минали древните, за да ни вдигнат поне една кула.
Дилани изчака да я пропуснат на портала на стената и се сбогува с нея. Бяха сестри, но Дилани бе много по-голяма и винаги бе играла ролята на майката, която Тахиани не бе имала. През всички тези години Дилани й бе давала храброст и напътствия. Един ден щеше да бъде наина и майка за цял Шеншедай.
Тя е все още малко момиче.
Тахиани се разхожда дълго по морския бряг преди да влезе в Храра. Пристанищния град представляваше гледка съвсем различна от простичкия живот във Ванолия. Хилядите лоши миризми, безразборни дървени бараки и купища боклук по трите криви улички бяха главните отличителни черти на Храра. И, разбира се, мъжете. Мъже с канелени кожи от абединските владения, едри и свадливи певанци, гримиращи се като жени, мълчаливи забулени мъже от дълбоката пустош на Даар, високомерни мъже от великите империи отвъд Страната на хребетите, за които Тахиани само беше слушала. Навсякъде мъже. Някога щеше да й е интересно. Сега бе по-скоро плашещо. Толкова много груби и войнствени същества само на една глинена ограда от крехкия свят на Шеншедай.
Откри лесно малкия линдидски контрабанден кораб. Десетина гребци подковаваха веслата си на палубата, докато въздебел човек, с плешива глава и вежди закриващи плътно очите му, раздаваше заповеди на три от използваните на Дулиен езици. Тежкият мъж трябваше да е капитанът, макар Тахиани да не бе сигурна как малкото корито се задържа над вълните с такъв товар на борда.
Представи му се и извади кесията със злато, за да заплати за пътуването. Неусетно до тях се бе приближил моряк с превръзка на едното око и разчорлена брада, стърчаща във всички посоки. Миризмата му принуди Тахиани да сбърчи нос.
- О, я какво си имаме тук! – проговори фъфлейки морякът – Не знам на кое да се радва повече проклетото ми око. Торба от метала с любимия ми цвят и капризна гостенка на галерата. Като гледам вече сте си свършили сделките, ще мога ли да ти отнема височайшата посетителка за кратък урок по плуване, Юн?
- Махай се, Нъм. Тази жена си плаща пътя до Касапския залив и ти няма да я закачаш, докато е на борда на „Костенурката”.
- Отлично, капитане – Нъм козирува вяло – ще се видим на сушата, гълъбице.
Морякът се отдалечи към трапа и слезе от кораба.
- Пиян е през цялото време, когато сме на котва – избърбори Юн – или спи, или прави поразии. Но е много добър кормчия. Не се безпокойте – за утре ще намеря някой друг, ако не изтрезнее.
Тахиани направи уговорките си с капитан Юн и си тръгна. Бързаше да излезе от Храра и мина напряко през Безлюдната улица. Тя всъщност не бе безлюдна – така я беше кръстил някой умник, защото повечето хора бяха вътре в бардаците, които се намираха на нея. Тук живееха жените курви – най-голямата атракция на всяко пристанище и най-презрените жени на Шеншедай.
На последната пряка дочу мазния глас на Нъм.
- О, колко малък е света – мъжът засука сплъстената си брада – знаеш ли, харесва ми тази твоя прическа – може би ще ми направиш една такава и на мен?
- Върни се на галерата, за да изтрезнееш, моряко.
- О, високомерие ли долавям? – Нъм й налетя с неподозирана бързина и сила.
Тахиани се приплъзна, навеждайки едното си коляно, и без да се замисля навря целия си показалец в здравото око на залитналия контрабандист. Очната му ябълка изскочи като скъсано копче и увисна на тънкия си нерв. Крясъкът на Нъм беше нечовешки. Дано капитан Юн успее да си намери нов кормчия до сутринта. Айангата се изправи и избърса пръста си в нагръдника. Остави клетника да се превива като обезумял на земята и продължи пътя си.
Премина глинената стена и се почувства, сякаш е свалила от себе си мръсна дреха. Насочи се към Кръглото езерце, за да премахне напълно от тялото си миризмите на Храра.
След като се изкъпа, мина през къщата си и облече ефирна роба върху голото си тяло. Замисли се, че така намеренията й ще са явни за всеки. Не я интересуваше. Само Сайрони бе от значение.
Пътят към жилището на Сайрони минаваше покрай Техула и й навя спомени. Двойка лебеди влюбено бяха сплели глави, застанали по средата на бавно течащата река. Беше чувала, че лебедите са неразделни до края на дните си. Сред водните лилии близо до брега видя разцъфтял лотос. Наведе се да го откъсне. Спря се. Бе усетила нейното присъствие.
- Реших да се поразходя, за да те посрещна, и се сетих – Сайрони говореше тихо, почти до ухото й – за онзи храсталак, в който си играех като малка. Беше ми построила колиба, за да се крия, когато искам да съм сама, помниш ли?
- Хайде да видим дали още е там – Тахиани я хвана за ръка и двете бавно се насочиха към гъсталака.
Високият колкото човешки бой малинов храст бе завладял дълъг участък от брега на Техула. Намериха пътечката - беше се смалила, но успяха да се проврат и да навлязат в храстите. Малините бяха презрели и се мачкаха в копринените им роби, оцветявайки ги във винен цвят, а бодлите безпощадно се закачаха за тях и ги разкъсваха. Колибката бе рухнала – само купчина дъски, изгнили от дъждовете и преливанията на реката, напомняха за съществуването й.
Тахиани погледна Сайрони в очите. Знаеше, че си приличат като близначки с голяма разлика във възрастта – от баща си Сайрони бе наследила само високата фигура и канелената кожа. Какво изпитваше – любов към по-младото си аз или сексуална възбуда?
Сайрони се наведе и хвана ръбовете на робата й. Тахиани послушно повдигна ръце и се остави да й свали копринената дреха. Робата на Сайрони също падна. Гладките им обезкосмени тела се докоснаха, потръпвайки от малиновите тръни, впили се в плътта им. Легнаха на смачканите си дрехи, галейки се нежно по интимните части. Устните им се докоснаха първо плахо и леко, след това в дълга, поглъщаща целувка, която ги остави без дъх и представа за време.
Любиха се безкрайно и нежно. Отдавна се бе смрачило, а топлата нощ се осветяваше от двата полегнали един до друг лунни сърпа. До слуха им достигаше тихия ромон на Техула и крякането на жабите, пронизващо нощта. Телата им бяха боядисани в сладък сок от малини и съсирена кръв от безбройните одрасквания по кожата. Възбудата им достигна върха си, след това просто лежаха една върху друга, топлещи се и заслушани в дъха си.
- Жената от Сянката реална ли е? – попита внезапно Тахиани.
- Колкото ти и аз сега. Всичко което знам за Сянката ми го показа тя.
- И накрая поиска кръвта ти?
- Опитвам се да не разсъждавам така за това. Не зная дали ще трябва да умра, това е нещо което не мога да си представя. Предпочитам да мисля за дългия път до Хребетите, за теб, за Мъжа.
Тахиани се изправи в седнало положение и обгърна коленете си.
- За него ли си мислеше докато беше с мен?
- Не ми излиза от ума. Не знам какво да направя.
- Беше ли ти хубаво с мен?
- Да, но...
- Но?
- Чувството е различно...
- Аз зная. С мъж ще се чувстваш като център на неговия свят, Сайрони. Той ще се опита да бъде нежен, но винаги ще си остане груб. И тъкмо в тази непохватност се крие онова, което ние, жените, търсим в мъжете. Той ще те награби цялата, ще проникне вътре в теб, ще достигне до центъра на удоволствието ти, а понякога и на болката. И ще те остави без дъх. Мъжът просто... не е жена.
Сайрони се гушна в нея както правеше като малка.
- Защо всъщност сме се изолирали така? Мъжете не изглеждат толкова лоши.
- Лоши са. Но и те самите не го съзнават. То е вътре в тях. Тяхното проклятие. Мъжете искат да владеят. Над земите си, над слугите си, над жените си. За тях рано или късно ти се превръщаш в част от всичко онова, което те задължително трябва да имат в своята колекция, за да се перчат пред останалите от своя вид.
- Как ли се чувстват жените, които прекарват целия си живот с един мъж?
Тахиани й се усмихна.
- О, това съвсем не е задължително. Само в най-лошия случай – двете се разсмяха. – Навярно свикват с това което са. Но аз не мога да си представя по-ужасен начин да прекараш живота си.
Зазоряваше се. Двете се облякоха в скъсаните си и изцапани роби и отново дълго се смяха, докато се разглеждаха. След това тръгнаха по течението на реката. В далечината изгревът бе събрал небето и отразяващото го Кралско море в общо кървавочервено платно.
- Дни на кръв идат – тихо промълви Тахиани – които много хора, будещи се с тази зора, няма да преживеят. Пази се, Сайрони – не знам защо имам усещането, че твоята смърт е все още твърде далеч във времето. Обещавам ти, че ще се срещнем пак.
Двете се прегърнаха на раздяла. Тахиани усети влагата по бузата на единствената си дъщеря, която обичаше повече от всичко на този свят.
Сайрони се усмихна през сълзите си.
- Защо никога не спазваме обещанията, които даваме?
От седмици в Порт Мафур се стичаха хиляди поклонници в очакване на този ден. Отвъд каменните стени на града на десет лоти навътре в пустошта се простираха разпънатите шатри на дошлите да се поклонят на тримата пророци. Тези дни по калдъръмените улици на пристанищния град можеха да се видят представители на всички държави от континента, както и от всевъзможни секти, фракции, ордени и касти. Според властите в Порт Мафур близо три милиона души бяха извървели пътя от всички краища на Абдира до града, за да присъстват на Светия ден – Набат.
Рахим Бин Уалид, Върховният кабир, плъзгаше погледа си по тълпите, изпълнили огромния пристанищен площад, потръпвайки от религиозен възторг, докато изкачваше стъпалата, виещи се спираловидно около дългата половин лота Свещена колона – Яхудата. Философи-пацифици, облечени в бели тоги, от съседната страна Низам бяха застанали редом с войнствените чернодрехи фанатици от пустинното емиратство Талек; забулените мъже от мауанските племена мълчаливо съзерцаваха Яхудата, а до тях еретиците от отдалечния Алеф, обожествяващи Биндар, се молеха проснати по очи под жаркото слънце; сурански самоубийци въодушевено пееха религиозните си химни, джофурски наемници отегчено проверяваха снаряжението си, марвакски търговци смирено бяха навели глави в религиозен унес, а почти навсякъде се синееха шапчиците на мафурските жители. Мнозина от тези хора се срещаха единствено на бойното поле, но Великата вяра ги бе обединила, за да дойдат в този свещен ден с мир. На север отвъд минаретата на Порт Мафур се синееше Алла Джаар – Огледалото на бога – което варварите от Хафа и Дулиен наричаха Кралско море, сякаш някой техен крал можеше да го владее. На шестотин лоти навътре в континента Абдира, южно от морската пустош започваше друг коренно различен свят – Великата пустиня Даар, гордостта и проклятието на абедините, откъдето идваха повечето от присъстващите на площада.
Изкачването на кабира бе бавно и мъчително под неумолимото абдирско слънце. Така и трябваше да бъде – като мъките на пророците, превели народите си през Протоците на сълзите, където сега управляваха жените-войни. Бин Уалид бе много възрастен. Имаше спомени от свободните дни на Хафа и коварната измама на поклонниците в Нанхар, бе участвал в походите на Захр Ал-Садик и бе оплаквал смъртта му от минаретата на Агуба. Някога се закле да отмъсти на варварите за подлостта и днес щеше да запали искрата на своето отмъщение. В Свещените пророчества бе казано, че всеки път е път на смъртта – важното е как си го извървял. Рахим Бин Уалид усещаше, че неговия път е към края си. Щеше му се да умре в Хафа, мястото, където бе изживял младостта си, искаше да го погребат под зелените хълмове на Агуба и тленните му останки да се слеят с пръстта на Свещените земи. Затова днес той трябваше да събуди гнева на абедините. Войната за Хафа гореше благодарение на непримиримите талеки, водени от Амр Гаиб, Бичът на пустинята, но силите на безстрашния талекски емир не можеха да се сравняват с огромните армии, които шанаите изсипваха всяка година в земята, наричана от тях Брин. В същото време хиляди абедини умираха в безсмислени войни помежду си, водени за властта над малки оазиси, пресъхнали потоци и обезлюдени села. А Хафа ги очакваше с палмовите си гори и пълноводни реки, с изобилните зелени долини и пасбища. Само трябваше да протегнат ръце, за да я вземат. Беше настъпило времето да довърши делото на Ал-Садик.
Най-сетне кабирът достигна върха на Колоната и подпря уморено ръце на каменната платформа. Сърцето му се блъскаше като птица в клетка в гърдите му. Ибуанският лечител му бе казал, че няма да преживее следващия прилив, ако изпълни ритуала на катеренето. Рахим Бин Уалид знаеше, че това е най-важния момент в живота му и си струваше един прилив по-малко. Развърза въжето от шията си и Камъкът на съдбата падна тежко на изписания с изсечени пророчества връх на Яхудата. Беше голям колкото главата му, но поне три пъти по-тежък. Имаше матов цвят и бе лепкав от отварите на Черните магьосници. Няколко мухи бръмчаха замаяно около него, привлечени от изпотеното му тяло. Отдолу милионното стълпотворение се вълнуваше леко, издавайки възбуден шепот. Кабирът се изправи и вдигна ръце.
- Алла ак алед Бин! – въпреки немощтта на тялото, гласът му бе все така разтърсващ.
- Алла ак алед Бин! – поде тълпата и призива заглъхна бавно, минавайки като вълна през човешкия океан.
- Мъже на пясъците! Деца на Абдира! Дълго време пустинята е наш дом, толкова дълго, че забравихме от къде сме дошли. В Свещените прорчества Аджай е казал: „Град да се вдигне там където тече буйна река и растат плодни дървета.” В старите дни дедите ни пасяха стадата си по сочни ливади и разораваха рохка и плодна земя, дадена им от бога. Тогава дойдоха варварите и харесаха Градините на бога. С острие и пламък те прокудиха предците ни от Божията благодат. Деца на Абдира. Пустинята твърде дълго бе наша мащеха. Забравихме Хафа. Забравихме Острова на тишината. Забравихме Градините на бога. Аджай, Биндар и Федун ни дадоха пророчествата си, за да знаем как да живеем, а не да забравяме. И в Първото пророчество е казано, че Даар не е дом, а изпитание. За да станат овчарите воини. Днес аз не виждам тук овчари. Виждам мъже изпълнени с гняв, които се самоизбиват. А истинският враг е кацнал на хълмовете на Агуба, скверни Свещените земи и се надсмива над глупостта ни. Войнството на Даар е сляп звяр за който е дошло времето да прогледне. Нека им покажем силата на Вярата. Да се върнем по старите пътища на Алла. Време е да владеем, а не да се молим. „Това що е съградено от меч – от меч ще бъде пометено!” Пророчеството гласи, че гнева на пустинята ще се изсипе над Старата земя, когато Камъкът се пукне във всички посоки на света.
Рахим Бин Уалид надигна Камъка на съдбата над главата си и се изправи до ръба на Яхудата. Беше хвърлял Камъка десетки пъти, но той винаги бе оставал цял. Не и днес. От месеци Бин Уалид го обработваше със заклинанията на Черните магьосници. В Пророчествата никъде не бе написано, че не може да се въздейства на Камъка.
- Това е Камъка на съдбата и нека той сега покаже пътя ни.
Каменният къс полетя в бездната под Колоната и загасващия взор на кабира не успя да види дали се разпада на земята. Но ревът, който се разнесе, постепенно подеман от нови и нови гърла, бе най-внушителния звук, който Рахим Бин Уалид бе чувал в дългия си живот. Камъкът бе счупен. Хиляди ятагани разкъсаха въздуха над главите на множеството като сребърни мълнии, запалени от жестокия огън на слънчевия овал. Рахим Бин Уалид усети разкъсващата болка в сърцето си. Устната му кухина се напълни с кръв. Това беше добър начин да умре. Щеше да си спести слизането от Колоната, помисли си с облекчение.
Очите му не бяха затворени, но пред тях се разкриваше изглед към съвсем друг площад и взорът му бе ясен както на младини. Приказните бели кули на Агуба се извисяваха като древни неръкотворни доказателства за божествеността на Свещените земи. Мъртъв съм и Алла изпълни желанието ми - да видя отново Хафа, Божията благодат.
Тогава до избистрения му слух достигна песента, която бе раздирала сърцето му през всички дни на живота му. Оплакването на Захр Ал-Садик. Огледа се. Отново бе в минарето на Слоновата моска. От височината на взора си виждаше големия Празничен площад, изпълнен с хора – имаше и абедини, и шанаи – прост народ, дошъл да гледа смъртта на една легенда. В средата на площада бе издигната дървена площадка за екзекуции. Захр Ал-Садик бе изправен на нея с ръце вързани на гърба и тяло стегнато в тежки окови – дори и без ръцете си Лъва на Алеф беше смъртно опасен. Бяха го виждали как прегризва гърлото на враг. Очите на пустинния воин бяха изкълвани от гарвани, докато висеше прикован на градските стени, и кървави дири се стичаха по лицето му. Но той отново стоеше изпънат като струна, готов за атака – горд и несломим като пустинята. Природата ни прави жестоки или милостиви, смели или плахи, пресметливи или безразсъдни, но има една искра, която притежаваме още преди да получим живота си и която ни прави такива, каквито сме в сърцата си. Когато отмине всяка суета и склопим очите си в този свят, тя остава с нас, за да ни отведе към други изумителни места. Рахим никога нямаше да забрави тези думи на Ал-Садик. Сега всички виждаха кой е той – воин на истината, несъкрушим и вечен като небесата към които се извиваше песента на оплаквачите.
Тълпата се разтвори с грохот, за да направи път на малкия отряд жени-войни, които обиколиха площадката, пазена до момента само от градските стражи. Змията от Нанхар бавно се изкачи на дъсчения подиум. Бе обръснала главата си и от лъщящото й теме висеше само една тънка и дълга плитка, но беше все така красива и измамна, както в деня, когато я видяха за първи път. Колко пъти предупреждава Ал-Садик за нечистите помисли на сърцето й, които прочиташе в шейтанските й очи. Той винаги отвръщаше, че пътя му е предопределен и че не се страхува от никой враг или приятел.
Жената от Острова на тишината бе облечена в традиционните бойни дрехи на Шеншедай – нагръдника и препаската. Тя се приближи до Ал-Садик и започна да му шепне на ухото. Рахим се изненада, че Лъвът не я уби на място със захапката си. Ако това не бе смъртния одър на Захр Ал-Садик, младият кабир можеше да повярва, че Змията му шепти любовни думи на прощаване. Устните й се впиха в неговите и Рахим изумен забеляза, че слепият пълководец също я целува жадно. В следващия момент Корани Змията от Нанхар се откъсна от слепеца, изтегли леко закривения си шеншедайски меч с едно острие и след плавния й замах главата на Захр Ал-Садик хвръкна във въздуха, последвана от кървав фонтан, и тупна на площадката като парцалена топка. Гърдите на Рахим експлоадираха в болезнен напев. Гласът му се разнесе над оглушалия от викове Празничен площад и всеки друг звук се стопи в агонията на скръбната му песен.
Миризмата на зловоние нахлу през ноздрите му и цялото му същество се загърчи в задушаващата хватка на обонянието. Насеченият глас на Черния магьосник достигна до него сякаш от много далеч.
- Бин Уалид, има още дни за теб на света. Остави Гостенката да си върви. Тя все се дърпа, но ти не искаш да я пуснеш. Абар, дай му още от изварената течност.
Усети, че му наливат от зловонието в устата и започна да се противи. Гъгнива гореща смес потече по страните му. Рахим Бин Уалид отвори старческите си очи и сумракът на подземията поздрави примрежения му късоглед поглед.
- Шадар, ти ли си? Да не би да съм попаднал в ада?
- По-скоро се завръщаш от там – Черният магьосник загрижено се почесваше по брадавицата на носа си, докато измерваше пулса му – ще имаш нужда от почивка, но водачите едва ли ще имат такова търпение.
- Събраха ли се? – Рахим Бин Уалид подскочи от твърдото си болнично легло.
- Чакат те в Морския палат. Амр Гаиб вече се изпокара с всички.
- Трябва веднага да отида там!
С помощта на Абар, който извика четирима роби с носилка, Върховният кабир се добра до величествената сграда и бе внесен в Голямата зала за аудиенции. Осемте велики водачи бяха заели местата си на кръглия подиум и разгорещено спореха. Когато забелязаха появата му посмекчиха тона си, но им личеше превъзбудата.
- Алла ил Алла!
Всички отвърнаха почтително на поздрава му.
- Настъпиха дните за които говорят Пророците, чада мои. Забравете различията си и се оставете на Вярата да ви напътства.
- Господарю Рахим, кой ще ни поведе? Един трябва да е водачът, а не осем – момчето бутафорен султан на Мафур Ал Агаиб винаги говореше мъдро.
- Амр Гаиб вече обяви, че няма по-достоен от него и че той не би се подчинил на никой друг – насмешливият гласец на евнуха от Алеф Нимр Таир загатна на Кабирът за какво е цялата кавга.
- Дори и на мен ли няма да се подчиниш, Амр Гаиб? – стрелна го с поглед Рахим Бин Уалид.
Амр Гаиб мълчаливо се изправи. Бе гигант, какъвто рядко се срещаше в Абдира, с квадратно безизразно лице и очи, които караха човек да повярва, че и в пустинята може да сковава лед. Ако не бяха тези очи, можеше да мине за красив мъж. Единственият, който можеше да се доближи до харизмата на Захр Ал-Садик.
- Господарю Рахим, много добре осъзнаваш сам, че не си в състояние да тръгнеш на война – Амр Гаиб бе известен с това, че говори истината за всеки право в очите му.
- Прав си, Амр Гаиб, прости глупавите приказки на стария човек. Предлагам всеки да стане и сам да посочи избраника си за водач – Рахим Бин Уалид се надигна немощно от носилката си – аз избирам Ал Агаиб. Защото е най-малък, но най-мъдър сред вас. А тази война ще се води не само с ятаган в ръка.
Нимр Таир се изправи – изглеждаше ужасно пълен дори в широките си дрехи.
- Нека бъде Ал Агаиб. Амр Гаиб ще е страшилището, което плаши врага, но през това време някой трябва да води военните съвети. Всеки от нас може да бъде това, тогава защо не Ал Агаиб.
- Ал Агаиб е дрисльо, който не знам какво изобщо прави тук. По-добре викнете фустата на майка му да води тези съвети – Амр Гаиб не бе сядал и се извисяваше като дърво над останалите – аз гласувам за себе си. А военните съвети ще провеждам на бойното поле.
Мушараф Мандан, джофурецът с най-неусмирим характер сред водачите след Амр Гаиб, се изправи и посочи към талека.
- Ето моя водач. Ще следвам само човек, който може да върти оръжието.
Селим Мейхин, болнавият низамец, избра Ахли Саади, безухия дервиш от Суран, а Ахли посочи Селим Мейхин.
Тефик Н’Джар, дребничкия господар на мауанските племена, се вдигна за Амр Гаиб. Талекът бе обожаван от останалите пустинници. А и големите са най-добрите защитници за малките.
Марвакът Мурабек Хадад провъзгласи момчето султан за правилния избор – Мафур бе най-голямата империя на Абдира и нейния господар заслужаваше да води останалите, твърдеше търговският емир. Амр Гаиб бе реагирал с бесен поглед. Гласовете за него и Ал Агаиб бяха три на три, а оставаше да си каже думата само малкият господар на Мафур.
- Избирам Амр Гаиб – заяви синът на малоумния Ал Обайди.
Морският палат прокънтя от смеха на великият талекски емир Амр Гаиб, който напомняше пукота на трошащи се скали. Навярно и Алла се забавляваше отгоре.
ШЕНШЕДАЙ
Тя е все още малко момиче.
Тахиани си спомняше дните преди да й я вземат и да я настанят в приюта на хаоките. През дългите летни следобеди ловяха пеперуди покрай бреговете на Техула, а после ги пускаха на свобода – фантастична феерия от разноцветни точици, които се оплитаха за миг в цветен вихър преди да се разпръснат надалеч. Сайрони заплиташе винаги в плитката й белите камбанки на теменугите, които събираше щъпукайки по склоновете на Киренай, а после се смееха заедно на намусените погледи, които им хвърляше Лампейди, когато ги видеше. После влезе в приюта, сдружи се с лудетините Кайани и Тирейди, и се започнаха пакостите. Първоначално белите им бяха безобидни – крадяха мечове и се измъкваха от задължителните часове за хигиена, за да се дуелират. Айангите, охраняващи глинените стени на Ванолия, веднъж ги бяха заловили, докато се опитвали да прескочат стените, за да отидат до пристанището в Храра и да видят истински Господари на червея. След суровото наказание с камшик, което й наложи Лампейди, Сайрони бе избягала от приюта и дойде в къщата й, където дълго плака. Сърцето на Тахиани се бе късало на другата сутрин, когато я водеше обратно при Лампейди – знаеше колко корава господарка можеше да е тя. Но знаеше и че никой друг няма да я подготви по-добре за света, който я чакаше зад стените на Ванолия. На сбогуване Сайрони й беше обещала нещо. Никога повече няма да плача.
Беше най-гордата айнга на Шеншедай, когато Сайрони предизвика Лампейди на двубой, за да извоюва свободата си и я победи. След това дойдоха победите й на турнирите и виденията. Всички във Ванолия говореха за момичето воин. И за Сянката. Когато Сайрони й разказа за Черната жена и тайнственото й обучение, Тахиани за първи път изпита силно безпокойство за дъщеря си. Но го бе стаявала до днес.
След разказа на Дилани за случилото се в Драакската кула, Тахиани дълго бе настоявала сестра й да си спомни дали добре е запомнила разговора между наината и Сайрони.
- Но защо е избрала нея? Ако е вярно това, че носи нейната кръв, то ние двете също бихме могли да бъдем принесени в жертва.
- Разсъждаваш като майка, Тах. Богинята знае най-добре от какво има нужда. И не е ставало въпрос за жертва.
- А само за няколко капки кръв, така ли? Няма да позволя детето ми да умре заради някаква приумица на старата.
- Нима обвиняваш Корани, че е измислила всичко това? Сайрони сама разказа за видението си.
- Ти по-добре от мен знаеш на какво е способна Великата майка.
Дилани наведе смълчана глава.
- Корани е човекът, който защити Шеншедай от нашествието на Забулените мъже. Дори да е причинила някакво зло – то е било заради нас, нашите деца и нашия свят.
- Права си, Дилани, прости ми.
Тахиани се изправи и надяна меча си над лявото рамо. Можеше да се бие и с двете ръце, но предпочиташе лявата. Тялото й бе закалено и силно, никога не бе спряла да изпълнява упражненията на Лампейди за сила и издържливост. Седем пъти бе напускала Шеншедай, а това щеше да бъде осмото й пътуване. Първият път бе след Разцъфването й, когато отиде да открие първия си мъж. Човекът, който й даде Сайрони. Беше пустинник, огромен и мускулест, надви я в пряк бой на Игрите в Бадра и като награда си бе пожелал да прекара една нощ с нея. Нощите станаха малко повече, с усмивка си спомни Тахиани. След това винаги бе излизала от Ванолия като наемник, да се бие за чужди армии и владетели, като част от дипломатическите игри на Корани, с които Шеншедай оставаше извън амбициите на дулиенските крале. Последната й мисия в Брин-Хафа продължи две години и бе труден период за нея – не виждаше как расте дъщеря й, убиваше невинни, а един ден отново намери бащата на Сайрони, но този път на бойното поле. Никога дотогава ръката й не бе трепвала преди да нанесе фаталния удар, но тогава го стори. Нещо в нея й подсказваше, че трябва горко да съжалява за тази проява на милост.
Двете с Дилани излязоха от глинената й къщичка, разположена в началото на Планинската алея. Спуснаха се по клисурата и достигнаха високите три човешки боя стени на Ванолия, отвъд които беше крайбрежието на големия остров Шеншедай, който бе дал името си на целия архипелаг. Там ги чакаха Сайрони и малката й жизнерадостна хаоке Нилани.
- Искаше да тръгнеш без да сме се простили – в гласа на Сайрони имаше упрек, напомнящ й за едно малко нацупено момиченце отпреди цяла вечност – аз все още съм жива.
- Мила Сайрони, никога не бих сторила това. Мислех да те потърся вечерта преди да замина. Корабът за Брин отпътува рано сутринта.
- Ще те чакам тогава.
Двете с Нилани се отправиха към склона по който бяха накацали неравно построените схлупени къщички на Ванолия. Жените никога не се бяха отличавали като добри строители. Добре, че от тук бяха минали древните, за да ни вдигнат поне една кула.
Дилани изчака да я пропуснат на портала на стената и се сбогува с нея. Бяха сестри, но Дилани бе много по-голяма и винаги бе играла ролята на майката, която Тахиани не бе имала. През всички тези години Дилани й бе давала храброст и напътствия. Един ден щеше да бъде наина и майка за цял Шеншедай.
Тя е все още малко момиче.
Тахиани се разхожда дълго по морския бряг преди да влезе в Храра. Пристанищния град представляваше гледка съвсем различна от простичкия живот във Ванолия. Хилядите лоши миризми, безразборни дървени бараки и купища боклук по трите криви улички бяха главните отличителни черти на Храра. И, разбира се, мъжете. Мъже с канелени кожи от абединските владения, едри и свадливи певанци, гримиращи се като жени, мълчаливи забулени мъже от дълбоката пустош на Даар, високомерни мъже от великите империи отвъд Страната на хребетите, за които Тахиани само беше слушала. Навсякъде мъже. Някога щеше да й е интересно. Сега бе по-скоро плашещо. Толкова много груби и войнствени същества само на една глинена ограда от крехкия свят на Шеншедай.
Откри лесно малкия линдидски контрабанден кораб. Десетина гребци подковаваха веслата си на палубата, докато въздебел човек, с плешива глава и вежди закриващи плътно очите му, раздаваше заповеди на три от използваните на Дулиен езици. Тежкият мъж трябваше да е капитанът, макар Тахиани да не бе сигурна как малкото корито се задържа над вълните с такъв товар на борда.
Представи му се и извади кесията със злато, за да заплати за пътуването. Неусетно до тях се бе приближил моряк с превръзка на едното око и разчорлена брада, стърчаща във всички посоки. Миризмата му принуди Тахиани да сбърчи нос.
- О, я какво си имаме тук! – проговори фъфлейки морякът – Не знам на кое да се радва повече проклетото ми око. Торба от метала с любимия ми цвят и капризна гостенка на галерата. Като гледам вече сте си свършили сделките, ще мога ли да ти отнема височайшата посетителка за кратък урок по плуване, Юн?
- Махай се, Нъм. Тази жена си плаща пътя до Касапския залив и ти няма да я закачаш, докато е на борда на „Костенурката”.
- Отлично, капитане – Нъм козирува вяло – ще се видим на сушата, гълъбице.
Морякът се отдалечи към трапа и слезе от кораба.
- Пиян е през цялото време, когато сме на котва – избърбори Юн – или спи, или прави поразии. Но е много добър кормчия. Не се безпокойте – за утре ще намеря някой друг, ако не изтрезнее.
Тахиани направи уговорките си с капитан Юн и си тръгна. Бързаше да излезе от Храра и мина напряко през Безлюдната улица. Тя всъщност не бе безлюдна – така я беше кръстил някой умник, защото повечето хора бяха вътре в бардаците, които се намираха на нея. Тук живееха жените курви – най-голямата атракция на всяко пристанище и най-презрените жени на Шеншедай.
На последната пряка дочу мазния глас на Нъм.
- О, колко малък е света – мъжът засука сплъстената си брада – знаеш ли, харесва ми тази твоя прическа – може би ще ми направиш една такава и на мен?
- Върни се на галерата, за да изтрезнееш, моряко.
- О, високомерие ли долавям? – Нъм й налетя с неподозирана бързина и сила.
Тахиани се приплъзна, навеждайки едното си коляно, и без да се замисля навря целия си показалец в здравото око на залитналия контрабандист. Очната му ябълка изскочи като скъсано копче и увисна на тънкия си нерв. Крясъкът на Нъм беше нечовешки. Дано капитан Юн успее да си намери нов кормчия до сутринта. Айангата се изправи и избърса пръста си в нагръдника. Остави клетника да се превива като обезумял на земята и продължи пътя си.
Премина глинената стена и се почувства, сякаш е свалила от себе си мръсна дреха. Насочи се към Кръглото езерце, за да премахне напълно от тялото си миризмите на Храра.
След като се изкъпа, мина през къщата си и облече ефирна роба върху голото си тяло. Замисли се, че така намеренията й ще са явни за всеки. Не я интересуваше. Само Сайрони бе от значение.
Пътят към жилището на Сайрони минаваше покрай Техула и й навя спомени. Двойка лебеди влюбено бяха сплели глави, застанали по средата на бавно течащата река. Беше чувала, че лебедите са неразделни до края на дните си. Сред водните лилии близо до брега видя разцъфтял лотос. Наведе се да го откъсне. Спря се. Бе усетила нейното присъствие.
- Реших да се поразходя, за да те посрещна, и се сетих – Сайрони говореше тихо, почти до ухото й – за онзи храсталак, в който си играех като малка. Беше ми построила колиба, за да се крия, когато искам да съм сама, помниш ли?
- Хайде да видим дали още е там – Тахиани я хвана за ръка и двете бавно се насочиха към гъсталака.
Високият колкото човешки бой малинов храст бе завладял дълъг участък от брега на Техула. Намериха пътечката - беше се смалила, но успяха да се проврат и да навлязат в храстите. Малините бяха презрели и се мачкаха в копринените им роби, оцветявайки ги във винен цвят, а бодлите безпощадно се закачаха за тях и ги разкъсваха. Колибката бе рухнала – само купчина дъски, изгнили от дъждовете и преливанията на реката, напомняха за съществуването й.
Тахиани погледна Сайрони в очите. Знаеше, че си приличат като близначки с голяма разлика във възрастта – от баща си Сайрони бе наследила само високата фигура и канелената кожа. Какво изпитваше – любов към по-младото си аз или сексуална възбуда?
Сайрони се наведе и хвана ръбовете на робата й. Тахиани послушно повдигна ръце и се остави да й свали копринената дреха. Робата на Сайрони също падна. Гладките им обезкосмени тела се докоснаха, потръпвайки от малиновите тръни, впили се в плътта им. Легнаха на смачканите си дрехи, галейки се нежно по интимните части. Устните им се докоснаха първо плахо и леко, след това в дълга, поглъщаща целувка, която ги остави без дъх и представа за време.
Любиха се безкрайно и нежно. Отдавна се бе смрачило, а топлата нощ се осветяваше от двата полегнали един до друг лунни сърпа. До слуха им достигаше тихия ромон на Техула и крякането на жабите, пронизващо нощта. Телата им бяха боядисани в сладък сок от малини и съсирена кръв от безбройните одрасквания по кожата. Възбудата им достигна върха си, след това просто лежаха една върху друга, топлещи се и заслушани в дъха си.
- Жената от Сянката реална ли е? – попита внезапно Тахиани.
- Колкото ти и аз сега. Всичко което знам за Сянката ми го показа тя.
- И накрая поиска кръвта ти?
- Опитвам се да не разсъждавам така за това. Не зная дали ще трябва да умра, това е нещо което не мога да си представя. Предпочитам да мисля за дългия път до Хребетите, за теб, за Мъжа.
Тахиани се изправи в седнало положение и обгърна коленете си.
- За него ли си мислеше докато беше с мен?
- Не ми излиза от ума. Не знам какво да направя.
- Беше ли ти хубаво с мен?
- Да, но...
- Но?
- Чувството е различно...
- Аз зная. С мъж ще се чувстваш като център на неговия свят, Сайрони. Той ще се опита да бъде нежен, но винаги ще си остане груб. И тъкмо в тази непохватност се крие онова, което ние, жените, търсим в мъжете. Той ще те награби цялата, ще проникне вътре в теб, ще достигне до центъра на удоволствието ти, а понякога и на болката. И ще те остави без дъх. Мъжът просто... не е жена.
Сайрони се гушна в нея както правеше като малка.
- Защо всъщност сме се изолирали така? Мъжете не изглеждат толкова лоши.
- Лоши са. Но и те самите не го съзнават. То е вътре в тях. Тяхното проклятие. Мъжете искат да владеят. Над земите си, над слугите си, над жените си. За тях рано или късно ти се превръщаш в част от всичко онова, което те задължително трябва да имат в своята колекция, за да се перчат пред останалите от своя вид.
- Как ли се чувстват жените, които прекарват целия си живот с един мъж?
Тахиани й се усмихна.
- О, това съвсем не е задължително. Само в най-лошия случай – двете се разсмяха. – Навярно свикват с това което са. Но аз не мога да си представя по-ужасен начин да прекараш живота си.
Зазоряваше се. Двете се облякоха в скъсаните си и изцапани роби и отново дълго се смяха, докато се разглеждаха. След това тръгнаха по течението на реката. В далечината изгревът бе събрал небето и отразяващото го Кралско море в общо кървавочервено платно.
- Дни на кръв идат – тихо промълви Тахиани – които много хора, будещи се с тази зора, няма да преживеят. Пази се, Сайрони – не знам защо имам усещането, че твоята смърт е все още твърде далеч във времето. Обещавам ти, че ще се срещнем пак.
Двете се прегърнаха на раздяла. Тахиани усети влагата по бузата на единствената си дъщеря, която обичаше повече от всичко на този свят.
Сайрони се усмихна през сълзите си.
- Защо никога не спазваме обещанията, които даваме?
Semper fidelis
БЕОР
Бреговете на Беор са все така пусти и сковани от студ, а снежните ветрове продължават да смразяват човешката плът с дъха си. Много години изминаха откакто мъглите на Китовото море скриха от погледа ми за сетен път тази прокълната земя. Но боговете на забравената корсиданска империя, макар и запечатани в незнайните си гробници, все още изпращат възмездието си срещу натрапниците, нахлуващи в техните древни владения.
Веригата от неразрушим брински метал, която свързва шията на Уана за китката ми, е като задушаващ спомен за старите грешки. Някога стъпих на този бряг като неусмирим фанатик, убивах и издевателствах в името на империя прогизнала в кръв и изкована от гняв. Сега идвам като окаян просител, готов да положа в краката на господарите на този свят жалките останки от достойнството и живота си.
Казвам се Рен Корба. Наследник съм на дълъг и славен трегорнски род. Мнозина в Трегорн все още смятат, че короната на Урн по право трябва да се носи от мъж от Ванайското коляно, чийто пряк потомък съм аз. Това е достатъчна причина Теор да ме ненавижда, поне според мълвата в Шадуун. Процесията, която ме съпроводи окован през целия столичен град до азгаартския кораб, трябваше да ознаменува края на Ванайската династия и нейния позор.
Стоманеносивият покров на северното небе е озарен от сияйна виолетова светлина. Варварските племена, обитаващи Беор, вярват, че Зимното сияние е дело на дървените идоли пред които се прекланят. Тези дивашки божества са далечен отглас на вярата в истинските богове. Тивиат, Ваор, Неа, Ноктур и Зира, петте въплъщения на божествеността. И Неродения бог. Онзи, който чакаме. Знаем, че те не са създатели на природата, но могат да я подчинят. Могат да превърнат реката в море и камъка в планина. Някога и те са били смъртни души, но дарът на Забравените ги извисил и те го използвали, за да доведат хората във всичките им форми на Дулиен, далеч от омразата на Враговете. След Спасението човешките народи плъзнали по всички краища на континентите Дулиен, Абдира и Беор, някои дори отплавали към Края на света. Хората, преди обединени от общ враг, отново се разединили и започнали да воюват помежду си за територии и могъщество. Боговете, които също имали своите човешки страсти, повели свои собствени народи и често се сблъсквали, проливайки кръвта на последователите си. Дошло времето на Големите войни – най-тъмните години в историята на Дулиен. От хаоса на битките се издигнали великите герои, които, решени да спрат безумието на боговете, убедили Ваор и Ноктур, че трябва да се оттеглят и да се завърнат когато хората наистина имат нужда от тях. Когато ни открият Враговете. Тази история за времената преди Гибелта ни разказват Свитъците от Ваал.
Вятърът се усилва и моряците трябва да викат все сила, за да се чуят. Палубата вече е мокра от високите вълни, разбиващи се в бордовете. Пиратската шхуна „Морски дявол” внезапно се озовава във вихъра на страховито тътнеща морска буря. Прегръщам здраво Уана и се държа за якия ствол на главната мачта. Недалеч от нас моята спътничка и охранителка Шая Азилийката със смайващ баланс се разхожда по хлъзгавата и непрекъснато накланяща се палуба, опирайки се на перилата на борда. Другите двама слуги на Теор, които трябва да ме отведат до зимните обиталища на унките – Маан Раста и Трао Мегат – също са излезли от каютите си и безмълвно са се вторачили в стихията на разбушуваното море.
Капитанът на пиратския кораб – посивял морски вълк с два страховити белега, кръстосали се на лицето и едноок – с- кривогледо зелено око се приближава, залитайки в широката си мушама и с глас одрезгавял от издаването на команди в съревнование с тътена на бурята, заявява на Шая:
- Коритото ми няма да изтрае до залива, благородна шуай. Трябва да излезем от бурята, инак бедното ми око не ще зърне пак пристанищата на Азгаарт.
- Този кораб ще акостира на беорския бряг, капитан Трип – Шая Идун е застанала зад гърба на пирата и ръката й е отпусната върху азилийския кинжал, висящ на колана й.
- Искате от мен да се завра в червото адово? Морските дяволи ще ме изядат по-скоро! – ръката му посочва закачената с такелажни въжета на една ниска рея спасителна лодка, която се полюшва заплашително от вятъра.
Внезапно една мускулеста ръка се впива с железен захват в гърлото на Трип и го повдига на педя над палубата. Трао Мегат пак се извисява с една глава над пирата. Еакът казва само:
- Към брега.
Едноокият пират се сгромолясва на дървената палуба. Моряците от екипажа му са спрели да снемат платна и да обтягат въжета и с нескрита злоба наблюдават еака. В ръцете им проблясват остриета. Една дума на Трип е достатъчна, за да се нахвърлят върху Мегат. И да намерят смъртта си. Едноокият капитан се повдига тромаво в мушумата си и маха с ръка. Несъмнено знае колко струва един еак в бой.
- Нека е вашето. Дано Тивиат се смили над старото ми корито.
Трип се обръща към настръхналите си хора и нарежда:
- Хайде, момчета, подкарайте тая изгнила черупка към залива. Все някоя буря трябва да й е последна.
След час „Морски дявол” пуска котва в плитчините на Зимния залив. Бурята се е оттеглила навътре в морето, но грохотът й все още достига ясно до нас. Трип се приближава до мен, докато тримата ми пазачи наблюдават спускането на лодката във водите на залива, и казва:
- Шуай, не знам какви мътни те водят насам с тази верига, но сигурно не е за добро. Бих ти помогнал, но не ми се ще тези тримата главорези да се разбеснеят на палубата ми.
- Благодаря, капитан Трип. Боговете направляват пътищата ни и ние можем само да ги следваме. Те няма да ми навредят, защото аз не искам да избягам.
Капитанът поклаща глава и измърморва някаква моряшка ругатня.
- Ей тази бразда тука – Трип поглажда единия си белег, който започва от слепоочието му, минава през кухината на изваденото му око и завършва край ъгълчето на устните му – ми я направи един еак преди години. Предупреждавам ви, благородни шуай, тези не се хабят в думи – докато го напсуваш и ти е отсякъл главата. Ама вие си знаете… И си пазете дамата, видях аз онзи с лисичата физиономия как я заглежда.
Разделям се с капитана и заедно с Уана се качваме в лодката. Притискам я до себе си – тя е моята единствена любима и жената, която вечно ще обичам. Жената, която ще предам.
Ледените пръски на високите вълни ме карат да потреперя. Маан Раста и Трао Мегат равномерно гребат, докато Шая Азилийката, известна като Шая Тигрицата на Азилия, е вперила поглед в разчистилото се от облаци небе на Беор, оцветено от спиралата на Сиянието.
Капитан Трип не иска да губи време с прибиране на лодката и скоро черните платна на „Морски дявол” изчезват зад сивия хоризонт.
На брега вече имаме посрещане. Няма да се налага да търсим унките. Те са тук. Стомахът ми се свива при мисълта за това, което предстои. Мина толкова много време от Похода на Йейрек.
Уана е разтревожена. Не е виждала дивите си съплеменници повече от десетилетие – откакто я отведох от Ледения храм. За това време тя се превърна в истинска благородна шуай и макар да не прие вярата към истинските богове, ме почиташе като съпруг и ми роди дъщеря – нашата малка Сийта. Тялото й е все така знойно и изпълващо ме с възбуда както в онзи първи ден, когато я съзрях на бойното поле сред замръзналите Безименни равнини. Скосените й очи са като два блестящи азилийски кинжала с цвета на мириадски елмази. Кожата й е мургава и мека – по-нежна от най-скъпата певанска коприна. Сребристите й коси отразяват виолетовия блясък на Зимното сияние под което е израсла. След като слизаме от пиратската лодка тя изправя гордо осанка и по лицето й не трепва нито мускул. От очите й лъха онази варварска дързост с която ме посрещна в своя храм. Пред своите съплеменници тя отново е принцесата на унките Уана Аор Шатун, Ледената звезда, дъщерята на великия вожд Нордам Аор Шатун – наследник на древните корсидански императори и непобедим леден войн. Усещам, че ръката й се пъхва в моята и това потвърждение за нейната близост ми е по-скъпо от всичко. Ледените води на плитчините са дълбоки до колене и бързаме да се откъснем от студените им прегръдки.
Седмината унки са възседнали космати сиви коне от беорската порода, размножавана още преди хилядолетия от древните господари на тази земя – в резултат тези животни бяха изключително издържливи при дълги преходи сред мразовитата пустош, макар и да не бяха така бързи като дулиенските и абдирските си събратя. Петима мъже и две жени. Облечени са с кожени ризи, панталони и наметки, всеки е въоръжен с лък, стрели и меч. Лицата им са боядисани с белите цветове на свободата – това показва, че не принадлежат към определен клан. Вероятно са ловци, чийто клан е избит, или прокудени за някакво престъпление. Заговаря една от жените – изглежда тя е водач на групата. Говори гърлено на крайбрежното ункско наречие, което разбираме аз, Уана и Трао Мегат.
- Йае. Какво води топлите хора на север и защо нашата сестра е окована към този мъж?
- Идваме от Трегорн, Земята отвъд Старата вода – отговаря еакът – пратени сме при вожда Нордам Аор Шатун. Дълго време е минало откакто не е виждал родната си дъщеря. Тя бе пленена по време на похода на Йейрек, но моя господар реши да я върне.
Унките остават безмълвни, но очите им ни оглеждат внимателно.
- Откога еаките имат господар? – пита най-сетне жената, сега забелязвам, че долната й устна е сцепена до върха на брадичката.
- Еаките са мъртви. Трао Мегат сам избира на кой да служи.
- Ледена звезда – проговаря мъж с еленова кожа наметната на раменете и главата, който досега се е взирал в нас мълчаливо – това си ти.
Усещам подрънкването на веригата. Уана трепери. Парата на дъха й излиза на пресекулки.
-Йае, Нощен гмурец. Ти си жив.
Ръката ми се свива конвулсивно в юмрук. Това е мъжа от който отнех навремето Уана.
Бреговете на Беор са все така пусти и сковани от студ, а снежните ветрове продължават да смразяват човешката плът с дъха си. Много години изминаха откакто мъглите на Китовото море скриха от погледа ми за сетен път тази прокълната земя. Но боговете на забравената корсиданска империя, макар и запечатани в незнайните си гробници, все още изпращат възмездието си срещу натрапниците, нахлуващи в техните древни владения.
Веригата от неразрушим брински метал, която свързва шията на Уана за китката ми, е като задушаващ спомен за старите грешки. Някога стъпих на този бряг като неусмирим фанатик, убивах и издевателствах в името на империя прогизнала в кръв и изкована от гняв. Сега идвам като окаян просител, готов да положа в краката на господарите на този свят жалките останки от достойнството и живота си.
Казвам се Рен Корба. Наследник съм на дълъг и славен трегорнски род. Мнозина в Трегорн все още смятат, че короната на Урн по право трябва да се носи от мъж от Ванайското коляно, чийто пряк потомък съм аз. Това е достатъчна причина Теор да ме ненавижда, поне според мълвата в Шадуун. Процесията, която ме съпроводи окован през целия столичен град до азгаартския кораб, трябваше да ознаменува края на Ванайската династия и нейния позор.
Стоманеносивият покров на северното небе е озарен от сияйна виолетова светлина. Варварските племена, обитаващи Беор, вярват, че Зимното сияние е дело на дървените идоли пред които се прекланят. Тези дивашки божества са далечен отглас на вярата в истинските богове. Тивиат, Ваор, Неа, Ноктур и Зира, петте въплъщения на божествеността. И Неродения бог. Онзи, който чакаме. Знаем, че те не са създатели на природата, но могат да я подчинят. Могат да превърнат реката в море и камъка в планина. Някога и те са били смъртни души, но дарът на Забравените ги извисил и те го използвали, за да доведат хората във всичките им форми на Дулиен, далеч от омразата на Враговете. След Спасението човешките народи плъзнали по всички краища на континентите Дулиен, Абдира и Беор, някои дори отплавали към Края на света. Хората, преди обединени от общ враг, отново се разединили и започнали да воюват помежду си за територии и могъщество. Боговете, които също имали своите човешки страсти, повели свои собствени народи и често се сблъсквали, проливайки кръвта на последователите си. Дошло времето на Големите войни – най-тъмните години в историята на Дулиен. От хаоса на битките се издигнали великите герои, които, решени да спрат безумието на боговете, убедили Ваор и Ноктур, че трябва да се оттеглят и да се завърнат когато хората наистина имат нужда от тях. Когато ни открият Враговете. Тази история за времената преди Гибелта ни разказват Свитъците от Ваал.
Вятърът се усилва и моряците трябва да викат все сила, за да се чуят. Палубата вече е мокра от високите вълни, разбиващи се в бордовете. Пиратската шхуна „Морски дявол” внезапно се озовава във вихъра на страховито тътнеща морска буря. Прегръщам здраво Уана и се държа за якия ствол на главната мачта. Недалеч от нас моята спътничка и охранителка Шая Азилийката със смайващ баланс се разхожда по хлъзгавата и непрекъснато накланяща се палуба, опирайки се на перилата на борда. Другите двама слуги на Теор, които трябва да ме отведат до зимните обиталища на унките – Маан Раста и Трао Мегат – също са излезли от каютите си и безмълвно са се вторачили в стихията на разбушуваното море.
Капитанът на пиратския кораб – посивял морски вълк с два страховити белега, кръстосали се на лицето и едноок – с- кривогледо зелено око се приближава, залитайки в широката си мушама и с глас одрезгавял от издаването на команди в съревнование с тътена на бурята, заявява на Шая:
- Коритото ми няма да изтрае до залива, благородна шуай. Трябва да излезем от бурята, инак бедното ми око не ще зърне пак пристанищата на Азгаарт.
- Този кораб ще акостира на беорския бряг, капитан Трип – Шая Идун е застанала зад гърба на пирата и ръката й е отпусната върху азилийския кинжал, висящ на колана й.
- Искате от мен да се завра в червото адово? Морските дяволи ще ме изядат по-скоро! – ръката му посочва закачената с такелажни въжета на една ниска рея спасителна лодка, която се полюшва заплашително от вятъра.
Внезапно една мускулеста ръка се впива с железен захват в гърлото на Трип и го повдига на педя над палубата. Трао Мегат пак се извисява с една глава над пирата. Еакът казва само:
- Към брега.
Едноокият пират се сгромолясва на дървената палуба. Моряците от екипажа му са спрели да снемат платна и да обтягат въжета и с нескрита злоба наблюдават еака. В ръцете им проблясват остриета. Една дума на Трип е достатъчна, за да се нахвърлят върху Мегат. И да намерят смъртта си. Едноокият капитан се повдига тромаво в мушумата си и маха с ръка. Несъмнено знае колко струва един еак в бой.
- Нека е вашето. Дано Тивиат се смили над старото ми корито.
Трип се обръща към настръхналите си хора и нарежда:
- Хайде, момчета, подкарайте тая изгнила черупка към залива. Все някоя буря трябва да й е последна.
След час „Морски дявол” пуска котва в плитчините на Зимния залив. Бурята се е оттеглила навътре в морето, но грохотът й все още достига ясно до нас. Трип се приближава до мен, докато тримата ми пазачи наблюдават спускането на лодката във водите на залива, и казва:
- Шуай, не знам какви мътни те водят насам с тази верига, но сигурно не е за добро. Бих ти помогнал, но не ми се ще тези тримата главорези да се разбеснеят на палубата ми.
- Благодаря, капитан Трип. Боговете направляват пътищата ни и ние можем само да ги следваме. Те няма да ми навредят, защото аз не искам да избягам.
Капитанът поклаща глава и измърморва някаква моряшка ругатня.
- Ей тази бразда тука – Трип поглажда единия си белег, който започва от слепоочието му, минава през кухината на изваденото му око и завършва край ъгълчето на устните му – ми я направи един еак преди години. Предупреждавам ви, благородни шуай, тези не се хабят в думи – докато го напсуваш и ти е отсякъл главата. Ама вие си знаете… И си пазете дамата, видях аз онзи с лисичата физиономия как я заглежда.
Разделям се с капитана и заедно с Уана се качваме в лодката. Притискам я до себе си – тя е моята единствена любима и жената, която вечно ще обичам. Жената, която ще предам.
Ледените пръски на високите вълни ме карат да потреперя. Маан Раста и Трао Мегат равномерно гребат, докато Шая Азилийката, известна като Шая Тигрицата на Азилия, е вперила поглед в разчистилото се от облаци небе на Беор, оцветено от спиралата на Сиянието.
Капитан Трип не иска да губи време с прибиране на лодката и скоро черните платна на „Морски дявол” изчезват зад сивия хоризонт.
На брега вече имаме посрещане. Няма да се налага да търсим унките. Те са тук. Стомахът ми се свива при мисълта за това, което предстои. Мина толкова много време от Похода на Йейрек.
Уана е разтревожена. Не е виждала дивите си съплеменници повече от десетилетие – откакто я отведох от Ледения храм. За това време тя се превърна в истинска благородна шуай и макар да не прие вярата към истинските богове, ме почиташе като съпруг и ми роди дъщеря – нашата малка Сийта. Тялото й е все така знойно и изпълващо ме с възбуда както в онзи първи ден, когато я съзрях на бойното поле сред замръзналите Безименни равнини. Скосените й очи са като два блестящи азилийски кинжала с цвета на мириадски елмази. Кожата й е мургава и мека – по-нежна от най-скъпата певанска коприна. Сребристите й коси отразяват виолетовия блясък на Зимното сияние под което е израсла. След като слизаме от пиратската лодка тя изправя гордо осанка и по лицето й не трепва нито мускул. От очите й лъха онази варварска дързост с която ме посрещна в своя храм. Пред своите съплеменници тя отново е принцесата на унките Уана Аор Шатун, Ледената звезда, дъщерята на великия вожд Нордам Аор Шатун – наследник на древните корсидански императори и непобедим леден войн. Усещам, че ръката й се пъхва в моята и това потвърждение за нейната близост ми е по-скъпо от всичко. Ледените води на плитчините са дълбоки до колене и бързаме да се откъснем от студените им прегръдки.
Седмината унки са възседнали космати сиви коне от беорската порода, размножавана още преди хилядолетия от древните господари на тази земя – в резултат тези животни бяха изключително издържливи при дълги преходи сред мразовитата пустош, макар и да не бяха така бързи като дулиенските и абдирските си събратя. Петима мъже и две жени. Облечени са с кожени ризи, панталони и наметки, всеки е въоръжен с лък, стрели и меч. Лицата им са боядисани с белите цветове на свободата – това показва, че не принадлежат към определен клан. Вероятно са ловци, чийто клан е избит, или прокудени за някакво престъпление. Заговаря една от жените – изглежда тя е водач на групата. Говори гърлено на крайбрежното ункско наречие, което разбираме аз, Уана и Трао Мегат.
- Йае. Какво води топлите хора на север и защо нашата сестра е окована към този мъж?
- Идваме от Трегорн, Земята отвъд Старата вода – отговаря еакът – пратени сме при вожда Нордам Аор Шатун. Дълго време е минало откакто не е виждал родната си дъщеря. Тя бе пленена по време на похода на Йейрек, но моя господар реши да я върне.
Унките остават безмълвни, но очите им ни оглеждат внимателно.
- Откога еаките имат господар? – пита най-сетне жената, сега забелязвам, че долната й устна е сцепена до върха на брадичката.
- Еаките са мъртви. Трао Мегат сам избира на кой да служи.
- Ледена звезда – проговаря мъж с еленова кожа наметната на раменете и главата, който досега се е взирал в нас мълчаливо – това си ти.
Усещам подрънкването на веригата. Уана трепери. Парата на дъха й излиза на пресекулки.
-Йае, Нощен гмурец. Ти си жив.
Ръката ми се свива конвулсивно в юмрук. Това е мъжа от който отнех навремето Уана.
Semper fidelis
АЗГУТ
Монетата бе обърната. Дарио Лансърт извърна лице при силния порив на бриза, идващ от бурните простори на Китово море. Беше застанал на терасата на мраморния Крайбрежен дворец в който легатите провеждаха заседанията на Търговската комисия. Дворецът бе построен до самото пристанище и на петдесет яри от него в момента акостираше гигантски кораб от Ибуан. По огромните му палуби имаше стотици хора с матови кожи и цветни дрехи. Голи роби с тръпнещи от азгутския студ тела, моряци от абдирските пристанища, търговци в скъпи южняшки коприни и техните лакеи – всички се трупаха около траповете, опънати до кея. Очите на стотина зяпачи следяха недоумяващо чернокожите мъже и жени, които слизаха от кораба-крепост. На самото пристанище суматохата бе още по-голяма – море от човешки тела се разливаше в двете посоки на Крайбрежната улица, която се протягаше покрай стотиците корабни пристани, които се губеха до двата хоризонта. Самият Гробен залив представляваше умопомрачителна гледка за новодошлите в азгутската столица – гора от хиляди мачти бе изникнала от морските вълни и закриваше сивотата на Китово море на много яри в далечината. От бурното море в кръгозора се обхващаше само една тънка безцветна ивица на облачния северен хоризонт.
- Азгут никога не е бил така велик като днес!
Дарио не се обърна. Познаваше дрезгавия глас на Айро Тейсит. Старият легат бе един от гласувалите против предложението му. Имението на Тейсит бе в Лонтия, на западния бряг на Азгут, и навярно сбръчкания кльощав легат никога в живота си не бе посещавал източната граница на Републиката.
- Днес сложихте края на това величие, легат Тейсит! – Дарио се завъртя и погледна дребния лонтиец.
- Ронстър са купени с обещание да получат Ниврелия. Ниврелските легати бяха убедени да не гласуват в замяна на Антийските брегове. Южняците се оказаха най-лесни за манипулиране. Мелинт ги излъга, че пътят за Долните кралства ще премине през Юга – Тейсит се изхили и Дарио оцени иронията му – всички много добре знаем, че западняците ще го опекат на шиш ако позволи това да се случи.
- Защо ми казваш всичко това?
- Исках да знаеш, че и на запад има хора които разбират истинските затруднения на Републиката. Мелинт е търговец, войната му е ясна колкото поезията на някоя кокошка. Мисли си, че не легионите, а Синята стена брани Изтока. Но ако тръгнем открито срещу него, утре ще бъдем намерени с глави в скута. Той е некоронованият крал на Запада.
- Проблемите на Запада вече не ме засягат. Азгут днес е Изтока. Паднат ли Тарен, Антар и Ронст няма да има Азгут.
- Изтокът си е Изток, легат Лансърт. Азгут отдавна не съществува. Запада е Мелинт, а Изтока сте вие и Ронстър. В Юга всички са се хванали за гушите и чакат Гендро Енрал да заспи за последно, за да разграбят земите му. Скоро беорските колонии ще обявят формално независимостта си, която отдавна имат, а Кантос ще се изсмива на опитите на Запада да иска данък от името на Азгут. Всички, които все още желаят Азгут да е обединен очакват вие да го поведете към това. Както някога в Брин.
- Бил си в Брин?
- Някои от нас не са били цял живот легати, Инджар – тънка усмивка се появи по лицето на лонтиеца.
Така го бяха нарекли абедините някога в един далечен пустинен свят – Инджар – Милостивия.
Айро Тейсит се отдалечи по терасата. Дарио проследи за миг с поглед хилавия легат и се отправи към залата. В огромното помещение на Комисията легати от различните клики все още се заклеймяваха взаимно, но това бе само воя на чакалите, появяващи се винаги след битка. Фир Тал Дара му кимна без да променя вечно леденото изражение на лицето си.
- Приеми болката ми за Нийр и Джола – Дарио помнеше синовете на антарианеца от обсадата на Антар – кога заминаваш, Фир?
- Веднага, не мога да понеса повече западняшко съжаление. Но с удоволствие бих взел със себе си няколко мечоносеца от Парадния легион. Сред тях има и антарианци.
- Това ще вбеси Мелинт и Арсър, нали? С удоволствие ще го уредя - Мелио Меанда ми е длъжник. Ако ги попитат, ще казват, че те ескортират до източните предели. Сбогом, приятелю, и не подценявай остротата на меча.
- Трегорнските мечове ръждясват от антарианска кръв – генерал Дара направи крива гримаса, която при него трябваше да мине за усмивка.
Атио го посрещна в предверието на двореца с червената му пелерина. Дарио я наметна и се отправи към изхода. На улицата го чакаше малахитената колесница с легатските символи и герба на рода му. Само Съветниците имаха привилегията да оставят колесниците си пред самия дворец. Двамата с Атио се качиха и Дарио сам взе поводите и подкара трите черни абдирски жребци по павираната алея, която заобикаляше двореца и навлизаше в града. Преминаха бързо през оживените централни улици на Асторийн и навлязоха в ниската част на столицата. Отново излязоха на крайбрежната улица, но на съвсем друго място. Пред тях се простираха трите Моста на славата, които свързваха континенталната част от града с Острова на гробниците. Колесницата бавно мина по първия мост и Дарио слезе от нея, нареждайки на Атио да го чака до моста. След това тръгна по мраморната алея между извисяващите се фамилни гробници, обвити в бръшлян и подслонени в сенките на вековна върбова гора. Повървя около пет яри преди да забележи силуетът в черна роба, застанал до гробницата на Арсърите. Дарио се приближи. Човекът бе с гръб и по тихия му шепот можеше да се разбере, че се моли. Легатът изчака да свърши молитвата си. Внезапно човекът в робата се обърна и отметна качулката си. Красивото лице на червенокосата жена не подведе Дарио нито за миг. Той знаеше, че Сирия Яго не е нито мъж, нито жена.
- Казах ви, че един ден ще ме потърсите, легат Лансърт – гласът на жената бе плътен и обаятелен.
- Надявах се това време никога да не настъпи. Но монетата е обърната. Отхвърлиха предложението ми. Не разбраха, че нямат избор. Трябва да предам собствената си страна, за да я спася.
- Братството ще ви подкрепи, ако изпълните нашите условия. Спомняте ли си ги?
- Легализиране на религията ви и позволение за практикуване на учението ви в пределите на Азгут.
- Позволение за практикуване на магия без наказателно преследване, за извършване на опити върху човешки и животински тела, за проповядване сред населението и привличане на последователи. За вечни времена.
- Ще получите вичко това, доколкото не нарушавате законите на Азгут. Готови ли са кинжалите ви?
- Кога искате да стане?
- Веднага. Тази нощ.
- Кажете ми имената.
Дарио Лансърт пъхна ръка в полите на тогата си и усети студената повърхност на бринската монета. Монетата беше обърната.
- Еранио Мелинт, Мейро Ласинт, Далио Салинт, Еруен Диста, Енроол Наан, Вало Алинт, Лио Арсър, Лауро Меанда, Клавио Арсър, Данио Емерал и Ренио Ронстър. Единадесетте Съветника – Дарио Лансърт беше дванадесетият.
Единадесет смъртни присъди. Трима от Съветниците бяха негови лични приятели. Но нито един не бе подкрепил предложението му, заслепени от западняшкото злато. Приятелството ни остава пред портите на Асторийн, обичаше да се шегува Ренио Ронстър.
- Така да бъде – жената покри главата си с качулката и тръгна навътре по алеите.
- Онова нещо – провикна се след нея Дарио – за Града на мъртвите... Носи се слух, че сте участвали в заклинанията... Вашият клан има ли нещо общо с онази кланица?
- Дори за нас е непосилно да унищожим цял град, легате – Сирия Яго се обърна за миг към него и изчезна зад мраморния масив на древна гробница.
Дарио бе готов да се закълне, че е видял череп под черната качулка. Изтича след тъмната фигура, но жената мистик се бе изгубила сред гробниците. Някога Сирия Яго му спаси живота в бринската пустиня и предрече този ден. Каза, че Азгут ще се преклони в краката му, оплискани с благородна кръв. Дарио потръпна – монетата бе обърната. Водите на Вендуин миеха мъртъвците на Ниврелия и трегорнските псета плячкосваха градовете по Вечната река. Синята стена бе твърде дълга и с малки гарнизони, за да се отбранява успешно. Легионите на Трегорн щяха да направят пробив и да подложат на опустошение вътрешността на Азгут, докато неговите затлъстели легати гласуваха половината наемнически легиони да се разпуснат поради раздути разходи за отбрана и средствата да се преразпределят за нови статуи и пътища. Докато се връщаше към колесницата мислите му се върнаха към гласуването. Залата на Търговската комисия никога не се бе издувала така по шевовете, а бе избрана именно защото бе най-голямата зала на Легията. Всички легати бяха дошли – дори водилите битките по бреговете на Вендуин. Дарио бе настоял да дойдат, за да убедят лично Легията в сериозността на положението. Гигантското помещение кънтеше от дребни подмятания, злобни коментари, надменен смях и разпалени разговори, бълвани от три хиляди гърла. Представителите на всички азгутски доминиони бяха заели места в спиралната зала. Дарио бе заел заедно със сподвижниците си Източните скамейки и около него бяха насядали генералите на трите речни легиона – Фир Тал Дара, Алио Моринт и Икая Джар. Антарианецът Фир Тал Дара, командващият на Кучетата, се бе изправил първи при зова на доместора за тишина. Редиците на Източните и Южните скамейки веднага бяха утихнали, но присмехулните подвиквания от Западните по адрес на генерала чужденец принудиха доместора да използва Рога на помирението. След смразяващия кръвта тътен легатите се умълчаха смутени. Наперените младоци от Западните скамейки, които не бяха зачели призива на доместора, изглежда за първи път участваха в подобен голям форум и при звука на Рога бяха насядали омърлушени, гледани с гняв дори от западните легати. Гласът на Дара се разнесе над залата гръмовен и неподлежащ на оспорване – глас на човек свикнал да командва пет хиляди антариански мечоносци. Лицето му допълваше картината – два свирепи белега минаваха успоредно през него и му придаваха зловещ вид.
- Говоря за трите речни легиона и отговарям за думите си. Тук, за да потвърдят казаното са Алио Моринт и Икая Джар, генерали на Легиона на Братята и Трети речен. На третия ден от месеца на Змията съгледвачите ни донесоха за голяма армия прехвърляща се при местността Седемте мечки, която се намираше по средата на пътя между стана на моя легион – Кучетата на Антар и Трети речен. Поведох всички налични фаланги, които не патрулираха по протежението на реката, и на триста големи яри от стана се събрах с отрядите на Ирмао Бана и Слин Трошача. Бяхме четири хиляди души, всичките с боен опит над десет години, участвали в битката за Ендал и в обсадата на Антар. Когато наближихме Седемте мечки започнахме да срещаме мъртъвци по пътя. Бяха десетки, бягали и посечени в гръб от преселедвачите си. Всички от отряда на Мъртвите души, ветераните на Трети речен. Скоро достигнахме мястото на сражението. Целият отряд на Мъртъвците бе насечен и оставен за храна на мършоядите. На купчина в средата на клането бяха струпани отрязаните им глави с избодени очи – думите на Дара предизвикаха гневни гласове по скамейките – погребахме ги и поехме към стана на Трети речен. Засадата бе близо до Летните притоци – изскочиха от блатата в страни от пътя и бяха хиляди. Трегорнци с боядисани в червено лица и гърди, всичките майстори на боя с късата пика. Тази засада бе поставена за конниците от Трети, защото всеки знае, че антарските мечоносци избиват пиконосците от времената на Черната война. Превъзхождаха ни тройно. Паднаха половината ми хора, но нито един враг не напусна бойното поле. Загубихме целия отряд на Мълчаливите, които влязоха първи в боя.
Битката при Летните притоци действително бе най-голямото сражение след Черната война на азгутска земя. Дарио бе все още юноша, когато мъжете от неговия род се завърнаха в Таренските лесове, носейки на раменете си осоленото тяло на баща му – умрял след като повел победния щурм срещу Стага, последната трегорнска крепост отсам Вендуин. Самият той бе служил седем години във Втори легион на Братята, заедно с Илио и Кено. Отдавна минало време. Тръсна глава и се заслуша в думите на западняка Еранио Мелинт.
- ...храним три легиона, когато един е достатъчен да отблъсне нахалните трегорнци. Уважаеми генерал Дара, скърбим за душите на Мъртвите души и Мълчаливите – усмивката на легат Мелинт бе всичко друго, но не и скърбяща – но те са изпълнили дълга си. Бъдете уверен, че Азгут няма да забрави подвига им и те ще получат заслужено място в новия пантеон, който ще украсява Ниските порти на града. Което ме принуждава да обърна внимание на истинския проблем, който ни е призовал от всички части на Републиката. Бюджета за военно дело е бреме, което забавя развитието на търговията, културата и науката. Признавам, че нападенията на трегорнците са обезпокоителни, но това са отдалечените покрайнини на Азгут, които дори не са зад Синята стена. Градчета като Ендал, Тарен и Ниврелия от години не плащат данъци и само формално се числят към Републиката. Разбирам и притесненията на Дарио Лансърт, който е кръвно свързан с Тарен, но нека не забравяме, че нашия основен дълг е към Републиката. От две години големите търговски платноходи, които се строят по ибуански образец стоят недовършени в корабостроителниците поради липса на средства. От тях според изчисленията на търговските гилдии годишно може да се печели сума приблизително равна на половината от хазната за една година. За да се развива търговията също така Асторийн трябва да е по-привлекателен и преуспяващ. Строежът на голям път през Акшаите до Кантос и Долните кралства е готов да започне – стига да се отпуснат необходимите средства. И забележете – това толкова ценно съоръжение ще се построи само за пет години и ще ни струва колкото прехраната на Легиона на Кучетата на Антар за същия период. А и защо да заделяме нови средства за Източните граници, когато морските ни територии са подложени на разграбване от азгартските разбойници. Не е ли по-разумно да насъскаме пиратските господари един срещу друг, за да се самоизбиват. Това ще ни излезе много по-евтино от нова военна кампания по вода. Няколко подкупа и обещания за легатски титли и пиратите ще се самоизядат. Трябва да напомня, че и статуята на Ваор е все още в строеж, а празненствата за Великата година наближават. Колониите в Беор изпитват затруднения в преговорите с местните туземци, Кантос отново се бунтува поради високите данъци. Смятам, че военните имат достатъчно сила, за да спират трегорнските нападения, дори бих препоръчал разпускането на наемническите легиони. Аз, Еранио Мелинт, говорих за Запада, благородни шуай.
Шумът, настъпил в залата след последните думи на Мелинт напомняше грохота на битка. Фир Тал Дара се бе изправил и жилите на мускулестите му ръце се издуваха, докато стискаше юмруците си. Ако можеше да се добере до Еранио Мелинт, нямаше сила, която да спаси западняка. На Дарио не убегнаха аристократичните подметки в думите на Мелинт. Хулите от Източните редове се сблъскваха с възторжените възгласи на Западните, а неутралните южняци мълчаха. Мълчанието е одобрение.
Доместорът разпореди тишина и не му се наложи да повтаря. Той се обърна към Източните скамейки и попита:
- Иска ли някой да говори за Изтока?
Всички погледи се отправиха към Дарио. Той бавно се надигна.
- Аз съм Дарио Мела Лансърт и ще говоря за Изтока. Земите отвъд Стената страдат. Еранио Мелинт казва, че те не са част от доминионите на Азгут, че не плащат данъци, че бюджета на армията е голям. Той иска да строи пътища и монументи, да величае отминалите войни и победи. Той иска търговията да просперира, да се отървава от враговете си с дипломация и да тъне в разкош като ибуанските принцове. Аз казвам – Трегорн е вечният съперник на Азгут на бойното поле, на социална основа, в религията и в ценностите. Любопитен съм как щеше да реагира уважаемия легат Мелинт ако Запада беше граница с Трегорн. Защото всеки военен стратег знае, че Трегорн не напада изолирано. В Запада са свикнали да се борят с пиратски атаки. Но пиратите са малобройни, те грабят и се отеглят, докато Трегорн тръгва на война с цялата си мощ. Това което се е случило при Летните протоци и Седемте мечки, обсадата на Ендал и опустошението на Ниврелия не са разбойнически набези. Трегорн ни изучава. Те са пуснали авангард от необуздани псета, за да видят нашата реакция. Следващия удар ще бъде с основните сили на Империята. Според разузнавчите ни Северният легион, който брани Аскаргот, се е появил внезапно край Вендуин, останалите им основни сили отдавна са се разположили по бреговете на реката. Няма друга причина за това освен подготвяна тотална атака срещу Азгут. Силите на Трегорн са известни – те имат двадесет легиона от по пет хиляди души, три от тях вече са храна за лешоядите след битката при Летните притоци. Ако нахлуят с петнадесет легиона, както очаквам аз и всички генерали на Азгут – пътят им до Асторийн няма да е повече от месец. В момента ние имаме три легиона, като Кучетата са наполовина, които бранят областите отвъд Стената. По самата стена, която е дълга десет хиляди големи яри сме разпръснали още един легион – това прави по петстотин души на хиляда големи яри. По-нататък на нападателите могат да се противопоставят само новобранци от подготвителните корпуси в Алеран и Хегона. Да разпускаме наемниците, казва Мелинт. Тези наемници обсадиха собствените си домове в Антар, за да изпълнят дълга си към Азгут. Мълчаливите, които така прискърбно бяха отбелязани, нанесоха най-голямото поражение на Трегорн в Черната война. Генерал Фир Тал Дара е загубил двамата си сина, които бяха в отряда на Мълчалвите. Уважаеми Еранио Мелинт, къде са вашите синове? Доколкото разбрах по-големия вчера е бил спипан в някакъв бардак на Утринния остров. Изтока се охранява от четири легиона, чието издържане е поето изцяло от Тарен, Ендал, Ниврелия, Ронст, Браван и Стага. Градовете, които не плащат никакъв данък на Републиката всъщност издържат една трета от армията й. Те сами досега са се грижили за отбраната си, но при атака на Трегорн с петнадесет легиона ще рухнат. Затова сега е времето Азгут да прати подкрепление. Защото мине ли тергорнската армия през Синята стена никакви пътища, паметници и платноходи няма да са в състояние да я спрат. Единственото утешение за Запада е, че ще падне последен. Утре смятам да замина за източната граница, за да организирам защитата на Тарен. Ето защо днес е последната ми възможност да внеса предложението си, което обмислям от месеци.
Дарио замлъкна за миг и огледа смълчалото се хилядно множество. Много от южняците бяха подкупени от богатите западни легати, но източните легати бяха колкото западните и южните взети заедно. Предложението трябваше да мине. Стига съвестта на няколко южняци да проработеше, в което той не се съмняваше. Домовете на Енралите и Меанда не бяха далеч от Великата река. В противен случай... ръката му бе стиснала монетата на Сирия Яго, която пронизваше плътта му със студенината си.
- Призовавам всички легати на Азгут, мъже от Великите родове, от Старите родове, мъже на Юга, Изтока и Запада, мъже от чужди земи, получили доверието и благодарността на Азгут за своята лоялност. Гласувайте да бъде сключен незабавно съюз с Господарите на Акшаите за защита от нападение от изток. Знаете какво ще пожелаят в замяна планинците. Мисля, че мините на Мириад могат да бъдат заменени от несметните богатства, които самия Мелинт обеща, че ще ни донесе морската търговия. Нека вашият глас е гласът на Азгут. Аз съм Дарио Мела Лансърт и говорих за Изтока.
Дарио Лансърт седна на скамейката и се заслуша в избухналите емоции. Знатните южняци отново мълчаха. Одобрение или коварство означаваше това? Усети на рамото си тежката ръка на Фир Тал Дара. Преди двадесет години бяха рамо до рамо и в истинските битки, но битката днес бе много по-важна.
Доместорът най-сетне успя да усмири залата, използвайки за втори път Рога на помирението. Влязоха броячите – петдесет души с дълги дървени тояги. Доместорът разпореди всички съгласни с предложението на Дарио Лансърт да вдигнат дясна ръка. Броячите започнаха да минават по редовете и да докосват вдигнатите ръце на легатите с върховете на тоягите си, което бе знак, че са преброени. Дарио наблюдаваше внимателно развоя на гласуването. От южняците само престарелия столетник Гендро Енрал бе вдигнал гордо съсухрената си старческа ръка и хвърляше презрителни погледи към съседите си. Сред западняците очаквано нямаше вдигнати ръце. Най-голямата изненада за Дарио бяха седмимата легати от Ниврелия и трийсетимата Ронстър. Всички те бяха останали със свалени ръце. Обяснение винаги можеше да има, естествено. Ниврелия бе мъртъв град – навярно западняците бяха обещали дребни владения на двамата ниврелци в спокойния Запад. Какво бе обърнало Ронстър, беше се учудил. Те винаги се бяха противили на големите суми, които трябваше да се заделят за легионите, но сега собствените им владения бяха непосредствено заплашени.
- Сега да гласуват с лява ръка тези легати, които са против предложението на Дарио Лансърт – дрезгавия глас на доместора все още отекваше, носен от акустиката на залата, когато ръцете на южняците и западняците вече бяха вдигнати вкупом.
Най-голямото изумление за Дарио бяха вдигнатите ръце на ронстърци, докато ниврелците останаха неутрални. Той стана и с бързи крачки се отправи към украсените врати на терасите на Крайбрежния дворец. Зад него заглъхваха радостните викове на западняците и ругатните на източните легати. В кънтящата зала доместорът четеше резултатите от гласуването, които бяха ясни на всички. Вратите на терасата се затвориха и глъчката остана назад. Дарио се приближи до мраморните перила и се взря в гигантският ибуански платноход „Принцът на Ибуан”, акостиращ на централния асторийнски пристан, чийто корпус бе украсен с миниатюрни дърворезби, изобразяващи същества от абдирската митология. Извади ръка от тогата и погледна блестящата монета в ръката си. Спомни си думите на бринската вещица. Монетата се обръща и обръща, но само веднъж с цел. Обърни я с намерение и аз ще съм там. Братята ми ще чакат сигнала ти, за да въздадат справедливостта, която ще ти бъде отказана от боговете. Само обърни монетата и ела при Гробовете, за да оплачем бъдещите мъртви. Времето на монетата бе дошло.
Вечерните сенки бяха взели в обятията си мраморния Асторийн, прелестната столица на Дъждовния Азгут. Колесницата на Дарио Лансърт прелетя бързо през портите на голямата градска къща на легата и спря в затревения вътрешен двор. Старият иконом Пайнио веднага пое сбруите от Дарио и започна да разпряга абдирските коне с помощта на Атио. На каменните стъпала на верандата бе застанала Рилна – облечена в певанска рокля и все така красива. Печатът на възрастта изглежда сякаш я бе подминал, но Дарио го забелязваше винаги щом до нея застанеше Елна, която бе нейно по-младо копие.
- Уморен ли си, съпруже? Позволи ми да се погрижа за духа ти.
Дарио я пое в прегръдката си. Ухаеше на ибуански парфюм. Ръката му се плъзна по крехкия й гръбначен стълб и спря на кръстчето й. Рилна Галън бе единственото нещо в този ужасен ден, което можеше да го накара да се зарее в мечти, макар и за миг. Желаеше я както някога, в скалистия замък на баща й. Той я пусна и се обърна към Атио.
- Тази нощ вратите да бъдат залостени и да не се допуска никой. Нареди на антарианските старжи да са особено бдителни и да ме предупреждават за всичко, което им се стори подозрително. Къде са Дун и Елна?
- Още не са се прибрали от лова. Може да са решили да пренощуват извън Асторийн.
- О, в името на Ваор, трябва да изпратя Атио да ги открие.
- Какво се е случило, Дар? Отхвърлиха ли предложението?
Дарио я погледна и кимна. Поведе я навътре в къщата. Докато вървяха по дългия коридор към трапезарията той й разказа накратко случилото се в Крайбрежния дворец.
- Трябва да ми простиш, господарке на дома Лансърт. Наруших най-святите клетви. Монетата е обърната.
- Онази жена-демон появи ли се? – Рилна изглеждаше бледа на светлината от факлите.
- Да – Дарио се вгледа в зелените й очи – тази нощ в Асторийн ще умрат единадесет високопоставени мъже, за да живее Републиката. Кажи ми спасител ли съм или предател?
- В бъдещето е твоя отговор – Рилна каза това на родния си език – планинската реч – а тази вечер бъди само мой съпруг.
АЗГУТ
Йентът Дейн Метухо бе служил вярно на дома Лансърт в продължение на половин век. В началото постъпи при бащата на Дарио като личен телохранител, а след това се превърна в домашен лекар и довереник. Бе предвождал процесията с мъртвото тяло на Ерио Лансърт след обсадата на Стага и онзи ден, когато старият господар издъхна в ръцете му, бе най-черния в неговия живот. Оттогава не се бе чувствал така безпомощен. Беше лекувал шарката и детските настинки на Дарио, а после и тежките му рани от военните експедиции в Брин и Антар. Сам акушира ражданията на Дун и Елна, а след това съветва Рилна как да запази хубавата си фигура. Навреме бе отрязал гниещата тъкан от лицето на Дун след ухапването от ловното куче на Оларио Арсър и въпреки грозния белег, който остана, му спаси живота. Сега йентското учение не можеше да му помогне. Огромното животно бе премазало тялото на младежа и самото му оцеляване си бе истинско чудо. Дарио не се бе отделял от сина си и едва предната вечер отиде в Дома на Съвета. Дейн Метухо потръпна. Асторийн беше разбунено гнездо на стършели след случилото се по-миналата нощ. Повечето легати напуснаха града след отхвърлянето на предложението на Дарио и властта над Републиката отново се държеше изцяло от Съвета. Чийто единствен жив представител бе Дарио. Прегърбеният йент все още не успяваше да проумее как могат да бъдат избити едновременно най-строго охраняваните мъже в най-големия и могъщ град на света. Същата нощ, когато Атио се завърна с ридаещата Елна и изпадналия в безсъзнание Дун, гневни викове, тропот на копита и дрънчене на оръжие разбудиха утихналия Източен хълм, където се извисяваше триетажната градска къща на Лансърт. На портите на двора пристигна самият Мелио Меанда, коменданта на градската стража. Той донесе ужасяващте новини за покушенията срещу останалите членове на Съвета. Тогава само Лансърт и Мелинт бяха все още между живите. Домовете им се натъпкаха с мълчаливи гингарски наемници със сънени физиономии. На сутринта Еранио Мелинт бе намерен с прерязано от ухо до ухо гърло в собствения си кабинет. Петимата гингарци, които го пазеха, също бяха мъртви. Малко професионални убийци можеха да извършат подобен удар. А да го осъществят за една нощ в единадесет асторийнски палата бе дръзко и сложно начинание.
В къщата на Лансърт тази сутрин бе пристигнал млад чиновник от Дома на Съвета, за да го придружи до огромната обществена сграда от където се управляваше цялата Република. Когато беше в града Дейн Метухо рядко напускаше Източния хълм и пътуването в закритата колесница по красивите улици на централен Асторийн, където не бе стъпвал, му се стори като посещение на чужда страна. Гъмжилото на градската тълпа го уморяваше, но трябваше да изпълни желанието на Дарио. Насили се да не забелязва хорския поток и се съсредоточи върху архитектурата, която разнасяше славата на Азгут надалеч. По протежение на десетките павирани улични ръкави бяха издигнати дълги редици от мраморни статуи на велики азгутски герои. Насред площадите се извисяваха гигантски монументи на Петимата, а всички сгради бяха от бял мрамор или боядисани в бяло. Чужденците наричаха Асторийн Белия град.
На много места строежите все още кипяха – на една улица десетина потни работници издигаха дървени скелета около неимоверен мраморен къс, докато плешив скулптор ги следеше с изцъклен поглед и нервно подръпваше върха на брадата си. Преминавайки по Каменната алея, Дейн Метухо с вълнение различи в един от каменните войни лика на Ерио Лансърт. Направи му впечатление облечен в черно проповедник, застанал в подножието на недовършена статуя на Ноктур и наобиколен от голяма тълпа. Беше маг от забраненото в Азгут Черно братство. Преди много години се бе сблъсквал с членове на тази секта в Абдира, където те процъфтяваха сред хаоса на Брин. Мостът на Могъщите се протягаше над Градския канал надиплен като вълна от непознаващото граници въображение на някой каменоделец и йентът и по-младият му водач трябваше да изоставят колесницата. Отвъд Канала като самотна планина, просната сред хълмчетата на останалите сгради, надвисваше Домът на Съвета.
Дейн Метухо никога не бе виждал подобен дворец. Изглеждаше масивен и четвъртит, което не загрозяваше великолепието му. Домът на Съвета имаше фасада украсена с фини миниатюри, всечени от гениално длето в мрамора, която се издадяваше напред като носа на кораб, а всеки негов ъгъл бе оформен като заострена кула и тези кули се издигаха подобно на стражеви копия над другите части на сградата. Започна да брои етажите по прозорците, но се отказа на десетия, а навярно оставаха още толкова. Когато доближиха внушителното здание, Метухо осъзна, че миниатюрите, които бе съзрял в далечината, са съставени от още по-дребни и изкусни елементи, поразяващи с мекотата и детайлността си.
Влизайки в чудовищно голямата сграда йентът с благодарност си помисли за предвидливостта на Дарио да му изпрати водач. Коридорите на Дома му се сториха като безкраен лабиринт. Младежът обясни, че действително са замислени като такъв и чиновниците и останалите служители, трябвало да следват рисунките по стените, за да се ориентират.
- Ето, например, сега трябва да достигнем Залата за преговори, която ще намерим следвайки историята за Великото посланичество.
Дейн Метухо се загледа в един от фрагментите на стената вляво на който в цял ръст бяха изрисувани трима души със сплетени молитвено ръце, които се кланяха на гигант с двуостра брадва в ръката. Тримата пророци и Тивиат. Все по-очарован йентът последва младия си водач, без да откъсва поглед от сменящите се картини по стената. Ето – Тивиат допуска Федун, Аджай и Биндар в покоите на боговете без да знае какво коварство готвят посланиците. По-нататък Неа и Ваор приемат молбата на тримата абедини. След това Ноктур се прощава с децата си. Върволицата от митологични събития ги отведе до последната сцена на двубоя между Ноктур и Тивиат, която бе изобразена на огромна дървена врата с дърворезба. Младежът усмихнато обяви че са пристигнали и почтително побутна тежките крила на вратата.
Залата в която влязоха бе огромна. Висящите от свода свещници, които я осветяваха, се държаха на тежки вериги високо над главите на множеството. На Дейн Метухо му бе трудно да прецени веднага, но навярно в залата имаше над хиляда души. Повечето бяха струпани в нещо като шпалир от двете страни на дванадесет златни трона, наредени в полукръг, от които бе зает само един. Златната дузина. Дарио изглеждаше много остарял. За една нощ сивата му коса бе станала почти бяла. Десетките чиновници, съветници, стратези и търговци, които изчакваха ред за срещите си с него, шумяха като развълнувано море.
Метухо и младежът бяха много назад в тълпата, но разговорът на Дарио Лансърт със застаналите на почетно разстояние от десет крачки трима чернокожи мъже се чуваше съвсем ясно. За тъмнокожите говореше гигант с обръсната глава и златна халка на носа.
- Мъжете кухаи изпращат на Дванадесетте стари мъже на Азга клетвата си за мир и приятелство – мускулестият посланик говореше не съвсем правилен азгутски трав – мъжът Мбаса Комбо разбра, че мъжът Лансърт е последния Стар мъж на народа си. Затова всички писма и подаръци на Седемте лъва ще бъдат предадени на него.
Чернокожите мъже бяха от далечната страна Ибуан за която повече се знаеше от абдирските търговци. От там в Азгут бяха достигнали причудливи подправки, парфюми и сушени плодове, но присъствието на черните като гарванови пера мъже бе нещо ново за азгутците. Навярно това бе събрало и толкова много хора в Залата на преговорите. Дейн Метухо знаеше за огромния кораб акостирал в асторийнското пристанище. Атио му разказа, че е голям колкото цялата къща на Лансърт.
Ибуанският посланик плясна с ръце и в дъното на залата се разтвори голяма двукрила врата досущ като тази през която бяха влезли младият чиновник и Дейн Метухо. През нея започна да се точи дълга редица от голи до кръста мъже и жени, всеки от които носеше някаква ценност или затворен фино изработен съндък. Кожата им лъщеше на сумрачната светлина и изглеждаше златиста.
- За да бъде мирът между народите на Азга и Ибуан здрав като костите на най-голямото животно, Седемте лъва изпращат на Старите мъже слонова кост, за да потече богата търговия ви дават скъпоценни камъни от делтата на Агуан, а за да има вечно доверие ви даряват сто силни и работливи мъже и жени слуги с различни ценни умения от кръвта на черните хора.
В краката на Дарио бяха изсипани купчини от диаманти, слонски бивни и статуетки от слонова кост и сребро. Дейн Метухо видя блесналите при вида на скъпоценностите погледи на много азгутци. През цялото време неговият бивш повереник бе слушал мълчаливо чернокожия посланик. Сега се изправи в целия си ръст и гласът му проряза залата.
- Азгут ще приеме подаръците на Ибуан, но хората в Републиката не могат да се подаряват, защото те сами са си господари. Не мога да приема робите ви. Но всеки от тях ще получи подслон и работа, ако желае да остане в Азгут.
- Мъжът Лансърт може да прави каквото си иска с робите – сега те са негови. Щом желае – нека ги освободи.
- Те са свободни откакто са стъпили на земята, чийто закон признава пълното равенство между хората.
- Чуден закон е това, защото хората никога не могат да бъдат равни – невъзмутимо отбеляза посланик Мбаса Комбо със странния си акцент – ето, мъжът Лансърт стои на златен стол и е облечен в коприна, докато навън по улиците на този град видях просяци и бездомници. Ибуан няма бездомници, защото бедните са роби и винаги имат подслон и храна. А има роби които са много по-преуспели от свободните хора. Мъжът Мбаса Комбо е един от тях.
- Значи вие сте роб? И вероятно сте част от подаръка на вашите принцове?
- Мъжът Мбаса Комбо ще е щастлив да служи на новите си господари.
- Посланик Мбаса Комбо вече няма господар. Той може да избере дали да бъде занаятчия или воин, просяк или скитник. Това е закона на Азгут.
В залата се разнесе развълнуван шепот. Мисленето на странните чернокожи хора бе твърде объркващо за цвилизованите азгутци. Но в много отношения изглежда Ибуан изпреварваше значително дулиенските народи. Дарио му беше споменал, че Азгут дори строи кораби по ибуански чертежи, купени от абдирски корсари от Еранио Мелинт.
Ибуанските посланици и робите напуснаха залата с неразгадаеми изражения. Никой от тях не изглеждаше особено доволен от новополучената си свобода. Дейн Метухо ги разбираше. Петдесет години бе по-предан от роб на Лансърт и не можеше да си представи живота без своите господари. Те бяха неговото семейство. Моя свят.
Седналият на ниска масичка до златните тронове дребен и побелял писар извика с креслив глас нещо и от множеството излезе мъж с черно наметало и качулка на главата. Дейн Метухо не можеше да различи лицето му, но знаеше какъв е. Черен брат.
- Юрай Хало, за братството на Нощта – по-високо се провикна писарят и тълпата утихна.
- Господарю Съветник, нашите върховни жрици Сирия Яго и Шаин Нлари очакват отговора ти. Те казаха да ти предам, че са изпълнили желанията ти и сега следва да ги възнаградиш.
- Така и ще бъде – отвърна Дарио уморено – пиши, Хирио – аз, Дарио Мела Лансърт, с пълномощията си на Съветник-легат, дадени ми от народа на Азгут, обявявам пълна амнистия за затворените магове на Черното братство на територията на Азгут и с едикт на Републиката позволявам да проповядват и извършват свещените си церемонии, да посвещават граждани на Републиката в учението си и да се ползват с привилегиите на останалите признати религиозни общности. Кажете ми, Юрай Хало, предадохте ли молбата ми на вашата жрица?
- Тя каза, че ще дойде.
Дарио кимна замислено.
Мъжът с черната качулка не помръдваше.
- Има ли още нещо? – попита Дарио.
- Господарю, обещахте...
- А, да – Хирио, добави. За вечни времена.
- За вечни времена? – надигна учудено глава писарят.
- Ако искаш му измисли някоя по-юридическа формулировка.
Слеващият просещ среща бе жреца на Божествената мисия – официалната църква на Азгут, чиято власт бе само в рамките на Асторийн, защото в различните части на Азгут легендите за петимата велики обожествени човеци се различаваха – в Лонтия се кланяха на Ноктур, а останалите смятаха за символи на греховните човешки страсти, в Юга обявяваха Ваор и Тивиат за двулик бог, а на изток в Стага и Тарен приемаха за богове и Петимата. Божествената мисия даваше сакралното право на Ваор, бога син човешки – осъществил великата мечта на хората да постигнат всемогъщество. От което Ваор се бе отказал. Тази религиозна линия бе останала в наследство от последните императори от династията на Арсърите и бе възприета като универсална защото навсякъде в разноликия Азгут Ваор бе сред най-почитаните богове. И от тук идваше големия спор с Трегорн, където славеха бога-воин Тивиат Кървавия.
- Гражданино Съветник – Орсио Арсър имаше неприятен пресипнал глас – слугите на Ваор очакват да свикате събор за избиране на нов Съвет. Държавата не бива да остава в безвластие. По границите бушува война с Трегорн, а се носят слухове за отцепнически настроения и в колониите. Асторийн се е напълнил с еретици – още не мога да повярвам, че позволихте на Черните братя да разнасят демонските си вярвания и ритуали в цивилизованото общество на Азгут.
- Бъдете сигурен, че съдбата на Азгут не излиза от главата ми – отвърна уморено Дарио – ето защо останах тук и изпратих свой наместник в Тарен, за да подготви защитата на крепостта. За да бъде избран нов Съвет е нужно време, а решенията трябва да се вземат сега. Затова призовах Великите родове да ме обявят за повременен диктатор.
- Диктатор – вие? – Лицето на жреца се разтегна от изумление – Лансърт са сред най-старите поддръжници на Републиката. Нима ще потъпкате всичко за което са се борили предците ви?
- Да, за да го запазя. А именно защото всички знаят нагласата ми ще са уверени, че няма да злоупотребя с властта си и ще я върна на новоизбрания Съвет.
- Кога ще се проведе това събиране на Родовете? – присви очи Орасио Арсър.
- Технически вече се проведе – остава само Хирио да напише указа за назначението ми, но днес съм го затрупал с работа, както виждате.
- Не сте съгласували това с Божествената мисия. Как смятате да управлявате без подкрепата на Религията?
- Аз съм само административен изпълнител, уважаеми жрецо Арсър, не се намесвам в интимните религиозни възгледи на гражданите. Освен това членовете на вашата фамилия подкрепиха назначаването ми, така че очаквам вие също да уважите избора им.
Орасио Арсър се намръщи и смутолеви:
- Така да бъде! Само се надявам да не обявите и абдирската вяра за официална религия.
- Религиозните дела са си ваше дело. Черното братство бе валидизирано след съвещания с теолози от Академията в Ефон, които потвърдиха чисто мистичния му характер. Освен това членовете му се задължиха да спазват законите на Азгут и сами да предадат онзи от тях, който ги наруши.
- Черните братя са магьосници – упорстваше Арсър – трагедията на Града на мъртвите бързо бе забравена, но скоро ще осъзнаете грешката си. Няма да заставам на пътя ви, съветник Лансърт, но ще ви държа под око. Нека Ваор бди над Азгут и гражданите му.
Орасио Арсър се отдалечи с гордо вдигната глава, сякаш навираше в очите на всички благородния си произход. Полите на златистата му свещеническа роба се влачеха след него като шлейф на владетел, което го правеше да изглежда още по-нелеп. Дейн Метухо го познаваше добре и не го харесваше, но в гнева му срещу Черното братство го подкрепяше. Какво прихвана Дарио? Сам видя какви ужаси причиняваха Черните магове в Брин.
Дребният Хирио поклати с глава при въпросителния поглед на Дарио Лансърт и Съветникът се изправи, показвайки, че възнамерява да се оттегли.
Младият чиновник даде знак на Дейн Метухо да го последва. Промъкнаха се през тълпата и влязоха в тъмен коридор, завършващ с желязна врата. Младежът извади дълъг назъбен ключ и го пъхна в ключалката. С леко поскърцване вратата се отвори и двамата влязоха в малка стая изписана с изображения на Ваор и Неа. През друга подобна врата след миг се появи и Дарио. Отблизо изглеждаше още по-състарен и прегърбен.
- Благодаря ти, че дойде, Дейн – Дарио се отпусна в един от трите обикновени стола в стаята и с кимване показа на младежа, че е свободен.
Когато останаха сами, йентът се доближи до седналия мъж и му нанесе силен удар в лицето. Главата на диктатора на Азгут отхвръкна на една страна, но по лицето му се изписа широка усмивка.
- Заслужих си го. Зная, че Черните братя не са ти по вкуса, но, повярвай ми, нямах избор.
- Те кормят живи хора, Дарио. Нали не мислиш, че са променили методите си? Магиите им се извършват с човешки вътрешности. Не забравяй, че почитат Тивиат и се смятат за негови ученици.
Дарио наведе глава и лицето му посърна.
- Как е Дун?
- Жив – това е най-важното. Тялото му от кръста надолу е безполезно. Гръбнакът му е счупен и подобна травма не може да се лекува.
- А с магия?
- Днес ми изглеждаш много изтощен, Дарио. Имаш нужда от почивка.
- Говоря сериозно, Дейн. Има една жена, която може да върши чудеса. Веднъж ми спаси живота. Помолих да я повикат днес да прегледа Дун.
- Коя е тя?
- За това по-късно.
Вратата от която стария йент бе дошъл с младежа се отвори и влезе мъж на годините на Дарио с лека бронзова антийска броня и зелен плащ. Едната му вежда изглежда бе замръзнала във вечно въпросително повдигане. Ушите на новодошлия стърчаха така отчетливо сякаш се опитваха да избягат колкото се може по-далеч едно от друго. На бедрото му се полюшваше меч, чийто ефес разкриваше певанската му изработка.
- Дейн, запознай се с господаря на Западните Акшаи шуай Кай Гибън. Той ще придружи теб и Дун до замъка на Строн Галън.
МЕЛО
Площадката пред Академията бе изпълнена с бъбриви стари учени и техните жадни за знания възпитаници. Хайло Арсър не откри своя настоятел сред тълпата и се приближи до перилата на терасовидния площад. Поглеждайки надолу видя бурните вълни на Кралско море, които продължаваха под Скалата на Ефон, която бе издадена над морето. Антос Наривал живееше със страха, че един ден подровената скала ще се откъсне и ще пропадне в морето заедно с целия град, разположен на нея. Затова настоятелят му обитаваше имение извън Ефон. И винаги закъсняваше за академичните беседи.
Зад гърба си Хайло чу дрезгав старчески глас:
- Момче, къде е твоя майоро? Пак ли е отплавал в търсене на непознати земи в библиотеката си? Казват, че била по-голяма от континент.
Хайло се обърна и почтително кимна на сприхавия лингвист Габа Трилиана, който не пропускаше възможност да уязви Наривал, макар че науките с които се занимаваха бяха много различни. Хайло бе чувал, че спора между двамата възникнал още докато били домини в Академията.
- Подобна загриженост за моите координати не ти е присъща, скъпи ми Трилиана – разнесе се буботещия линдидски акцент на Наривал – хайде, млади момко, да вървим да чуем какви са ги надробили пак уважаемите майори, преди тази проклета скала да е полетяла в морето заедно с всички нас.
Антос Наривал се отличаваше рязко от останалите енциклопедисти в Академията. Той отказваше да носи традиционната сива тога и винаги се докарваше с дрехи в крещящи цветове от различни места по света. Днес бе облякъл жълта абдирска номадска дреха с ръкави достигащи почти до земята. Косите му бяха разпилени по всички посоки, а единственото поддържано нещо у него бе брадата, която редовно оформяше – мустаци не носеше. Костеливото тяло му даваше вид на аскет, но Хайло знаеше, че Антос Наривал е най-разпасания майоро в Ефон. Той можеше да си позволи това, защото бе и най-богатият. Настоятелят му бе по-голям брат на лудия линдидски крал Нюл Наривал, но се бе отказал от престола, за да дойде в Ефон и да се занимава с любимата си география. Другите майори му се подиграваха, защото, въпреки че бе най-големият познавач на географията на известния свят, най-дългите пътувания, предприемани някога от Антос Наривал, бяха редките му посещения на родния Линдид.
Звънът на Камбаната на Академията възвести, че е настъпило време за началото на академичните беседи, които се провеждаха всеки месец в строго определено време. Възрастните майори и младите им възпитаници с нетърпение се устремиха към тесните входове на гигантската постройка, която преди хиляди години бе подслонявала и самите богове.
- Как върви онова твое проучване на древните карти в Архива? – запита го нехайно Наривал, докато си пробиваха път към голямата академична аудитория, където щяха да се проведат споровете.
- Има една стара абдирска карта, която е трудна за разчитане. Опитвам се да определя точността й в сравнение с най-новите ни карти. Мисля, че е изключително прецизна за времето, когато е направена.
- Така ли? – повдигна вежди Наривал. – Може би няма да е зле да ми я донесеш по-късно да я погледна.
- Да я открадна от Архива? – смаяно запремигва Хайло.
- Е, какво толкова – само ще я вземем назаем, а после ще я върнем обратно. Никой няма да обърне внимание.
Хайло замълча. Антос Наривал никога не се бе спирал на границите на забраненото, когато ставаше дума за географски открития. А картата наистина се различаваше от останалите старинни карти в Архива. Странно бе, че никой не я е забелязал досега. Странно бе, че Антос Наривал, прекарал живота си в изследване на забравените документи и карти в Академията, не я бе открил – но тя действително стоеше забутана в едно мрачно ъгълче на Архива, в което слоя прах се трупаше дебел колкото човешки пръст. Освен изумителните данни, които излагаше, картата бе изписана на гърба с дребен почерк на непознат език, който Хайло не бе срещал никъде в безбройните древни книги и карти, преминали през ръцете му.
Когато влязоха в аудиторията, Антос Наривал посочи на Хайло да седне на един от първите редове и се запъти директно към катедрата. Там проведе кратък спор с престарелия ректор Булиус Гебрал, който накрая напусна подиума ръкомахайки гневно. Антос се изкашля шумно и кипежа сред редиците пейки се поусмири. Лицето му доби тържествуващо изражение.
- Уважаеми майори и домини, щастлив съм да ви съобщя за дошлата от Линдид вест, че експедицията на адмирал Антрал е завършила успешно и осемте острова, които предположих, че ще открият действително са били там – усмивката на Антос Наривал стана още по-широка – надявам се, че си давате сметка какво означава тази новина? Това е най-отдалечената суша на изток и предполага възможни нови земи отвъд нея. Може би цял нов неоткрит континент ни чака някъде там...
- Какво има на тези острови? – Трилиана се бе изправил от задните редове.
- Моля? – огледа се недоумяващо Наривал.
- Какво са открили на тези острови? – Хайло усети, че Габа Трилиана смята да съкруши напълно триумфа на настоятеля му. – Имат ли някакви обитатели, природни богатства, гори и планини, плодни земи? Или поне някакви руини?
- Ами, всъщност, те са скалисти – замисли се Наривал – има чайки и пещери. Красива пясъчна крайбрежна ивица и неизгаснал вулкан...
- Ясно – Трилиана седна доволно.
Антос Наривал завъртя безпомощно очи в залата. Всички го наблюдаваха мълчаливо. Потвърждаването на съществуването на островите, които той бе намерил на древна карта, бе сериозно постижение в областта на географията, но повечето енциклопедисти в Ефон не обръщаха чак толкова голямо внимание на подобни събития, които ставаха някъде далеч и не можеха да бъдат показани веднага с нагледен опит. Антос Наривал разпери отчаяно ръце и слезе от катедрата. Извика Хайло и двамата се отправиха към вратите на аудиторията, докато зад гърба им Булиус Гебрал започна да съобщава реда на дискусиите.
- Не мога да повярвам – разочаровано бумтеше гласът на Наривал – това се предполага, че е най-образованата публика на света, а не могат да проумеят величината на едно подобно откритие. Според драакската карта, на която са отбелязани тези острови, недалеч на изток от тях има огромна по площ суша, чийто граници излизат извън картата. Само ако флотът на Антрал бе продължил още месец в същата посока... И отново този проклет Трилиана. Наизустил е двайсет мъртви езика и си мисли, че знае всичко!
Хайло изчака гнева на Наривал да попремине и му заяви, че възнамерява да се върне в Архива, за да продължи проучването си. Не можеше да се появи пак на беседите без настоятеля си.
- Знаеш ли, Хайло, имам великолепна идея. Защо не отидеш да вземеш онази тайнствена карта и не дойдеш у дома, за да я анализираме подробно. Може би на нея е отбелязано повече, отколкото се вижда.
Мнението на Антос Наривал за всяка карта бе подобно. Хайло завиждаше на ентусиазма му след провала с оповестяването на новото откритие пред научната общност. Разделиха се и Хайло се запъти към Архива. Той бе разположен в отделна сграда недалеч от главния корпус на Академията. Дори бе проектиран като нейно миниатюрно копие. Сградата се състоеше от два купола, свързани с по-ниско тяло. По пожълтелите стени, изградени от крайбрежни камъни, бяха плъзнали гъсти бръшлянови пипала. Хайло влезе през масивната дървена врата и попадна в свят на сумрак, прашни лавици и вековни паяжини. Иззад едно грамадно бюро от мауанско дърво се дочу писклив старчески глас:
- Затвори вратата! Пряката слънчева светлината вреди на книгите!
Архиварят бе джудже с плешиво теме и щръкнали рошави вежди над очите. Той се показа в цял ръст, награбил куп с подвързани в кожа книги, и, без да обръща повече внимание на Хайло, се запъти към лабиринта от лавици и изчезна зад една от тях. Младият възпитаник на Академията хлопна тежката врата и навлезе в географския отдел на Архива без да чете указанията по етажерките, защото ги знаеше наизуст. Картите, които бе изровил за проучване, бяха на мястото си, а най-отдолу бе ценната абдирска карта. Тя беше изработена върху цяла щавена агнешка кожа и всеки специалист можеше да й даде пет века само като я погледнеше. Но по границите на държавите, които изобразяваше, Хайло бе установил, че е на над хиляда години. Много преди Гибелта, много преди абедините да напуснат Дулиен, навярно бе от времето на самите драаки, или още по-стара – от епохата на грейдите. Мастилото по картата бе почти изтрито и много от наименованията не можеха да се разчетат, но това не бе от значение, защото Хайло и без това не разбираше загадъчния език на картата. От обратната й страна бяха изписани стотици редове на същия език, но навярно с по-късна давност, защото бяха добре запазени и четими. Хайло се огледа – сградта на Архива беше празна, защото всички майори и домини бяха на дискусиите. Той сгъна внимателно картата и я пъхна в пазвата си. Докато излизаше джуджето му хвърли за миг изпитателен поглед, а след това изръмжа и отново се потопи в царството си.
Навън Хайло си пое дълбоко въздух от напрежение, а и за да прогони дъха на застояло, който изпълваше Архива. Отправи се с бавни крачки към конюшните на Академията, откъдето взе един от конете, които се полагаха на Антос Наривал, и препусна през изпълнените с народ улички на Ефон. Градът бе сравнително малък, но Академията разнасяше името му по всички краища на Дулиен, а и отвъд тях. Палатите на заможните семейства бяха няколко на брой, а останалите живееха в приветливи и спретнати предимно двуетажни варосани къщи, каквито имаше навсякъде из Долните кралства. Почти всички жители на градчето работеха за Академията или нещо свързано с нея. Затова и нямаше просяци по улиците, както в останалите градове на Мело, само от време на време се навърташе по някой скитник, решил да си потърси работа на пристанището.
Пътят до имението на Антос Наривал бе застлан с дялани камъни и копитата на коня зачаткаха по тях веднага щом младият домин напусна пределите на града. Когато достигна до портите на обграденото от малка горичка имение, Хайло се натъкна на Наривал, който също тъкмо пристигаше. Бръкна, за да извади картата, но настоятелят му го спря с ръка.
- Първо вечеря и вино, а работата – след това.
След пиршеството, което им устроиха линдидските прислужници на Наривал, Хайло се запита как настоятелят му можеше да бъде толкова кльощав, когато изяжда такива количества храна. Антос Наривал изпи една чаша вино от кралската винарна в Ашуей, пратено му от неговия добър приятел краля на Мело, както сам се похвали, но Хайло само отпи от учтивост. Когато приключиха с вечерята, Наривал го отведе в кабинета си, който бе отрупан с разтворени карти, пергели за измерване на координати, макети на карти и купища стари книги.
Хайло извади картата и я разпъна на украсено с фина резба бюро, което Наривал разчисти с един замах. Очите на стария географ се впиха в контурите, начертани по съсухрената агнешка кожа. Устните му замърмориха неразбрано. Мина доста време, без настоятелят му да вдигне поглед от картата и на Хайло му се доспа. Но когато срещна ликуващият поглед на Антос Наривал разбра, че вечерта тепърва започва.
- Била е в Архива, казваш – във възбудата си Наривал започна да говори на линдидски трав и Хайло едва го разбираше – отдавна бях загубил надежда, че от там може да излезе нещо подобно. Прекарах десетки години в тършуване във всичките му потайни долапчета!
- Навярно сте пропуснал да погледнете на най-очебийното място – открих я в купчина линдидски карти на Дулиен отпреди Гибелта.
- Линдидските карти! – Наривал се плесна по челото – Никога не бих се сетил да погледна там. Мислех, че всички линдидски карти са ми известни и тези там са някакви копия на оригиналите, които имаме в Албийн.
Ученият отново потъна в картата, но този път подхвърляше по някое изумено възклицание.
- Толкова стара! Може да е създадена от някой бог. Това тук е Абдира, несъмнено, а по-надолу е изобразен някакъв остров за който не съм чувал. Наистина е много прецизна, мда... Интересно каква ли е тази пунктирна линия, която пресича цяла Абдира и завършва в Ибуан?
- Мислих за това и ми се струва, че е обозначен някакъв маршрут.
- Маршрут? Да! Напълно възможно! Но първо трябва да я разчетем. Колко жалко, че текстът е толкова повреден.
- Обърнете я от обратната страна. Там има някои пояснения.
Линдидският принц нежно подхвана кожата и я преобърна. Дълго се взира в странните изпълнени с майсторски завъртулки и точици писания.
- Това е мунгайска реч – заяви убедено Наривал – народът, който я е говорил отдавна е унищожен от абедините, но някои негови наследници вероятно са успели да се преселят при сродниците си от Ибуан и са асимилирани от тях. Трябва да разбера на всяка цена какво пише тук!
- Познавате ли някой който да има познания по този език?
- Сам ще го разчета, триста слепи тигъра!
Хайло се досети кой навярно бе единственият който разбираше древната писменост. Междувременно Наривал се захвана да прави таблици за разчитане на мунгайската азбука. Минаха часове и Хайло бе задремал подпрян на скъпото бюро, когато в просъница чу бесните ругатни на настоятеля си. Това го разбуди напълно. Наривал скачаше като подивял из кабинета си, крещейки на себе си:
- Не и не! Никога няма да поделя това велико откритие с този нещастен, захлупен, извратен, късоглед, прегърбен и... издребняващ певански буквоядец. Заклевам се в честта си на наследник на Наривалите.
- Значи няма да разчетем картата? – попита невинно Хайло.
Изправен пред тази фрапираща мисъл Антос Наривал побягна през вратата на кабинета викайки името на един от слугите си. След няма и минута се върна напълно овладян и с начумерена физиономия реши да пробва още веднъж да разгадае думите на картата.
Не мина дълго време и отвън се дочу тропот и цвилене на коне. Един стар слуга доведе в кабинета именно човека за който си мислеше и Хайло.
- Дано не си ме извикал посред нощ само за да ми съобщиш, че и осемте ти острова са потънали в морето! – дрезгавият говор на Габа Трилиана звучеше почти войнствено – Кажи ми, че това за мунгайският текст не е уловка, за да дойда до тук и да ми приложиш линдидските си мъчения като отмъщение за днес!
Антос Наривал уморено махна към картата на бюрото.
- И на мен ми е трудно да приема, че веднъж и ти можеш да се окажеш от полза с купищата си непотребни знания – линдидецът се подпря тежко на бюрото, сякаш бдеше над агнешката кожа.
Трилиана се наведе ниско над текста и постави на дясното си око увеличаващо стъкло. Хайло долови как дишането на стария лингвист започна да се учестява с всеки изминал ред. Лицето му първо порозовя, а после почервеня. Когато Габа Трилиана вдигна късогледия си поглед от картата, целият сияеше.
ТРЕГОРН
Блен Галън бе застанал на каменните стъпала на императорският дворец в Шадуун и наблюдаваше двете млади момичета, които се упражняваха с меч на големия вътрешен двор. Над тях стара есенна ябълка бе оклюмала под тежината на плодовете си и едната девойка събираше опадалите ябълки и ги подхвърляше във въздуха, докато другата безпогрешно ги разсичаше на две. От небето ръмеше лек дъжд, но момичетата не му обръщаха внимание, макар косите им да бяха прилепнали. Звънливите им смехове отекваха в околните стени на двореца.
Тъмнокосата и синеока девойка, която държеше меча, хвърляше бегли погледи към Блен, а той не отделяше сивите си очи от нейната стройна фигура и запленяващо лице. Знаеше, че Келън и Верхайен скоро ще се зачудят къде се е дянал, но, оставяйки се на инстинкта си, наследникът на Акшаите спусна каменните стъпала и се приближи към момичетата.
- Хвърлете ми две! – Блен извади тежкия певански меч и го отпусна пред себе си.
Русокоската хубавелка, която подхвърляше плодовете, посегна да вдигне две ябълки, но другата я спря.
- И аз мога с две – каза тъмнокосата красавица – понякога. Опитай с три!
Тя разбута с крак нападалите разполовени резени и взе три обрулени ябълки. Както бе наведена ги подхвърли внезапно нагоре. Блен замахна мощно и две от ябълките паднаха разрязани идеално по средата, а третата остана набучена на върха на меча му.
- Като за първи опит не е зле – призна тъмнокосата.
- Как се казваш? – Блен впи взора си в езерните й очи.
- Аз съм Рийса – намеси се бъбриво русокосата девойка – а тя е...
- Мога и сама да говоря, Рийса – тъмнокосата хубавица го погледна предизвикателно – скоро ще разбереш коя съм.
Неусетно дъждът се бе засилил и от далечината се разнесе гръм. Една ябълка се откъсна и падна на главата на Блен. Двете момичета се засмяха.
Сбръчканото лице на стара прислужница се подаде от остъклен с обсидиан прозорец и извика:
- Вие двете госпожички, веднага да се прибирате, че ще се простудите. И донесете ябълки за шуай Ийла.
Двете му се ухилиха дяволито и награбиха няколко ябълки, след което се завтекоха към ниската вратичка на слугинските помещения.
Две малки слугинчета с меч. Ще трябва да ги открия след преговорите. Този град може и да ми хареса. Постоя още малко под пречистващите струи на дъжда и усети неподозираното чувство, което си бе пробило път през закоравялата от битки и жестокости обвивка на сърцето му. Там бяха останали водите на две дълбоки езера. Блен изкатери с два скока каменните стъпала и влезе в обширната тронна зала. След официалната церемония по посрещането придворните се бяха пръснали на малки групички, отдалечени от трона, където двама мъже, облечени с почти еднакви прости бойни туники, бяха потънали в разговор. Келън и Верхайен навярно обсъждаха бъдещото съюзничество, но Блен опитваше да избягва тази тема, защото знаеше, че баща му никога няма да превие крак пред Трегорн. Те не искат просто съюзници, а васали, и Келън е готов да им се подчини. Но истинските господари на Акшаите бяха Галън и Блен чувстваше в гърдите си неизмеримата гордост да бъде наследника на великата планинска династия.
При появата му Теор Верхайен се усмихна и весело подхвърли:
- Навън изглежда е заваляло – императорът приятелски сложи ръка на рамото му – Блен, може ли да поговорим насаме? Прости ми, Ивар, но трябва да му направя предложение на което няма да устои.
Ивар Келън кимна и се отдалечи към изкусните гоблени, покриващи стените на залата. Теор Верхайен впери ледените си сини очи в Блен и веселостта му се изпари. Той го поведе към опустялата закрита тераса, където под каменната козирка двамата помълчаха известно време, заслушани в шепота на дъжда.
- Сега няма да ти говоря като любезен домакин, граф Галън. Пред теб е императорът на великата източна империя и от отговора ти зависи дали ще бъдеш мой първи съюзник или заклет враг – на Блен не убегна васалната титла с която Верхайен се обърна към него.
- Аз съм син на Строн Галън, господаря на Акшаите и не се боя от Трегорн, императоре. Вашите легиони стотици години са спирани под урвите на моята планина. Така ще бъде и занапред ако вдигнете ръка срещу нас.
- Думите ти ми показват, че не съм се излъгал в теб, Блен – тонът на Теор Верхайен стана отново учтив – това което искам да ми дадеш не са Акшаите, а Азгут.
- Азгут навярно е прекалено голям хап и за двама ни. Те вече завоюваха Западните Акшаи и трябва да се съобразяваме с тях.
- Доколкото си спомням имате и родствена връзка.
- Рилна сама избра пътя си. Тя си остава моя сестра, но това не може да ме спре да воювам срещу Азгут.
- Отплатата ми ще бъде най-скъпото нещо, което мога да ти дам – в очите на Теор планинецът съзря мрачен блясък – моята кръв. Ти ще станеш мой син. Ще те оженя за дъщеря ми Лита и един ден, ако си достатъчно умен да опазиш главата на раменете си, можеш да бъдеш следващия император на Изтока, но вече обединен с Азгут, както в древните времена. Подкрепен и от собствената си планинска държава, ще имаш най-великата империя съществувала някога на Дулиен. Искам отговора ти сега, Блен Галън.
Планинският принц вдигна очи към забуленото с тежки дъждовни облаци небе. Преди малко се бе влюбил в най-красивото момиче на света, а сега му предлагаха брак с друга и власт за която не можеше и да сънува. Зад сребърния воал на дъжда силуетът на старата ябълка се поклащаше и проскърцваше като изоставена на дъжда хлипаща старица. Блен никога не се бе колебал да вземе решение до днес. Езерните очи или света.
- Ще бъда твой съюзник, императоре. – Прости ми, татко. – Но Акшаите никога няма да бъдат провинция на Трегорн.
- Казах ти, че искам Азгут – Теор се завъртя и по лицето му разцъфна усмивка – Лита, тъкмо навреме. Ела, да те запозная с наследника на Акшаите, дъще.
Високото момиче, което тъкмо се бе появило на закритата тераса накара Блен Галън да се вкамени. Беше облечена в бяла копринена рокля с усукани дантели, тъмните й коси бяха повдигнати в стегната дворцова прическа, а лицето й бе напудрено до бяло, като тънката линия на устните бе очертана с червило. Клепачите на очите й бяха изрисувани с тъмносин грим, но въпреки неузнаваемото лице, Блен съзря езерния блясък. Момичето с ябълките.
Привидението се приближи и направи грациозен реверанс.
- Лита Верхайен, шуай. Трета с това име.
- Блен Галън, син на Строн Галън – с мъка отвърна планинецът – позволете ми да кажа, че красотата ви е изумителна.
Теор Верхайен се хилеше доволно отстрани.
- Лита, това е твоят бъдещ съпруг. Обръщай се към него с нужното уважение.
Думите на Верхайен я накараха да сведе рязко глава. Срам или ярост? Блен помисли за миг, че момичето ще залитне. Тя явно не подозираше за намеренията на баща си. Замаята й се изпари веднага и тя се изправи с цялата си гордост и хубост.
- Да, татко!
Теор Верхайен се извини и ги остави сами. Блен знаеше, че императорът е нагласил тази среща, но не му се сърдеше.
- Ти искаш ли това? – Лита го гледаше със същата дързост като преди на двора.
- Признавам, че бях неподготвен, но те обикнах от първия миг – Блен Галън за първи път изричаше подобни думи, но искрено ги вярваше.
- Това е... обнадеждаващо.
Блен премигна и се засмя на глас. Лита също се бе усмихнала. Но това трая само миг и лицето й отново замръзна в бялата си маска.
- Баща ми поиска нещо в замяна, нали?
- Азгут.
- Не мога да повярвам, че съм оценена толкова скъпо. Азгут е вечният блян на императора. Втълпил си е, че обединението на древния Шанай, е мисията на живота му.
- Цената му си заслужава. Ще бъдеш моя жена, Лита Верхайен, и ще те отведа в Скалния дворец, откъдето ще управляваме света.
- Една война срещу Азгут може да продължи десетилетия. И неуспехът е също толкова вероятен като победата. Помисли дали си струва да повличаш планинското си кралство в това.
- Бих те откраднал още сега!
- Направи го! – отново дръзкият поглед.
- И да бъдем цял живот бегълци? Не, ще завладея Азгут за теб, а децата ни ще владеят над Дулиен и съдбата му.
- Аз не искам Азгут. Това е желание на баща ми.
- Условието му, за да се оженя за теб.
- Ами ако моето условие е друго.
- Само го кажи.
- Остави Азгут, укрепи Акшаите и ще избягам с теб. Теор Верхайен ще побеснее, но няма да има време да се занимава с нас. Целият му разсъдък е обсебен от покоряването на Азгут.
- Аз съм влюбен в теб, но също така съм човек на честта. Ще те заслужа честно и ще ти бъда верен до гроб – беше се приближил до нея и мускулестите му ръце обгърнаха талията й.
Лита Верхайен се откъсна грубо и, докато се отдалечаваше, му извика:
- Никога няма да ме имаш, Галън. Не желая да бъда поредното украшение за честта ти.
Когато Блен се прибра в залата, Теор го посрещна и, като видя унилостта му, подхвърли:
- Малко е своенравна, Тивиат знае какви ти ги е наговорила, но ще я научиш да те слуша. Ела да разбереш какъв план имаме с Ивар Келън за теб.
Слугите бяха наредили скромна трапеза – на малка кръгла маса недалеч от трона бяха сервирали кана с вино и изящно блюдо с риба. В Трегорн лакомията бе сред най-големите грехове.
Двамата планинци и императорът започнаха да обсъждат стратегията за нахлуването в Азгут. Освен тях единствените присъстващи в залата останаха седем стражи, които имаха пълното доверие на Теор Верхайен. След два часа приключиха. Императорът повика сенешалите си и под строгите им погледи сключи с Келън и Блен подробен съюзнически договор, изброяващ всички права и задължения на страните. Когато Блен излезе на двора вече се бе мрък
Монетата бе обърната. Дарио Лансърт извърна лице при силния порив на бриза, идващ от бурните простори на Китово море. Беше застанал на терасата на мраморния Крайбрежен дворец в който легатите провеждаха заседанията на Търговската комисия. Дворецът бе построен до самото пристанище и на петдесет яри от него в момента акостираше гигантски кораб от Ибуан. По огромните му палуби имаше стотици хора с матови кожи и цветни дрехи. Голи роби с тръпнещи от азгутския студ тела, моряци от абдирските пристанища, търговци в скъпи южняшки коприни и техните лакеи – всички се трупаха около траповете, опънати до кея. Очите на стотина зяпачи следяха недоумяващо чернокожите мъже и жени, които слизаха от кораба-крепост. На самото пристанище суматохата бе още по-голяма – море от човешки тела се разливаше в двете посоки на Крайбрежната улица, която се протягаше покрай стотиците корабни пристани, които се губеха до двата хоризонта. Самият Гробен залив представляваше умопомрачителна гледка за новодошлите в азгутската столица – гора от хиляди мачти бе изникнала от морските вълни и закриваше сивотата на Китово море на много яри в далечината. От бурното море в кръгозора се обхващаше само една тънка безцветна ивица на облачния северен хоризонт.
- Азгут никога не е бил така велик като днес!
Дарио не се обърна. Познаваше дрезгавия глас на Айро Тейсит. Старият легат бе един от гласувалите против предложението му. Имението на Тейсит бе в Лонтия, на западния бряг на Азгут, и навярно сбръчкания кльощав легат никога в живота си не бе посещавал източната граница на Републиката.
- Днес сложихте края на това величие, легат Тейсит! – Дарио се завъртя и погледна дребния лонтиец.
- Ронстър са купени с обещание да получат Ниврелия. Ниврелските легати бяха убедени да не гласуват в замяна на Антийските брегове. Южняците се оказаха най-лесни за манипулиране. Мелинт ги излъга, че пътят за Долните кралства ще премине през Юга – Тейсит се изхили и Дарио оцени иронията му – всички много добре знаем, че западняците ще го опекат на шиш ако позволи това да се случи.
- Защо ми казваш всичко това?
- Исках да знаеш, че и на запад има хора които разбират истинските затруднения на Републиката. Мелинт е търговец, войната му е ясна колкото поезията на някоя кокошка. Мисли си, че не легионите, а Синята стена брани Изтока. Но ако тръгнем открито срещу него, утре ще бъдем намерени с глави в скута. Той е некоронованият крал на Запада.
- Проблемите на Запада вече не ме засягат. Азгут днес е Изтока. Паднат ли Тарен, Антар и Ронст няма да има Азгут.
- Изтокът си е Изток, легат Лансърт. Азгут отдавна не съществува. Запада е Мелинт, а Изтока сте вие и Ронстър. В Юга всички са се хванали за гушите и чакат Гендро Енрал да заспи за последно, за да разграбят земите му. Скоро беорските колонии ще обявят формално независимостта си, която отдавна имат, а Кантос ще се изсмива на опитите на Запада да иска данък от името на Азгут. Всички, които все още желаят Азгут да е обединен очакват вие да го поведете към това. Както някога в Брин.
- Бил си в Брин?
- Някои от нас не са били цял живот легати, Инджар – тънка усмивка се появи по лицето на лонтиеца.
Така го бяха нарекли абедините някога в един далечен пустинен свят – Инджар – Милостивия.
Айро Тейсит се отдалечи по терасата. Дарио проследи за миг с поглед хилавия легат и се отправи към залата. В огромното помещение на Комисията легати от различните клики все още се заклеймяваха взаимно, но това бе само воя на чакалите, появяващи се винаги след битка. Фир Тал Дара му кимна без да променя вечно леденото изражение на лицето си.
- Приеми болката ми за Нийр и Джола – Дарио помнеше синовете на антарианеца от обсадата на Антар – кога заминаваш, Фир?
- Веднага, не мога да понеса повече западняшко съжаление. Но с удоволствие бих взел със себе си няколко мечоносеца от Парадния легион. Сред тях има и антарианци.
- Това ще вбеси Мелинт и Арсър, нали? С удоволствие ще го уредя - Мелио Меанда ми е длъжник. Ако ги попитат, ще казват, че те ескортират до източните предели. Сбогом, приятелю, и не подценявай остротата на меча.
- Трегорнските мечове ръждясват от антарианска кръв – генерал Дара направи крива гримаса, която при него трябваше да мине за усмивка.
Атио го посрещна в предверието на двореца с червената му пелерина. Дарио я наметна и се отправи към изхода. На улицата го чакаше малахитената колесница с легатските символи и герба на рода му. Само Съветниците имаха привилегията да оставят колесниците си пред самия дворец. Двамата с Атио се качиха и Дарио сам взе поводите и подкара трите черни абдирски жребци по павираната алея, която заобикаляше двореца и навлизаше в града. Преминаха бързо през оживените централни улици на Асторийн и навлязоха в ниската част на столицата. Отново излязоха на крайбрежната улица, но на съвсем друго място. Пред тях се простираха трите Моста на славата, които свързваха континенталната част от града с Острова на гробниците. Колесницата бавно мина по първия мост и Дарио слезе от нея, нареждайки на Атио да го чака до моста. След това тръгна по мраморната алея между извисяващите се фамилни гробници, обвити в бръшлян и подслонени в сенките на вековна върбова гора. Повървя около пет яри преди да забележи силуетът в черна роба, застанал до гробницата на Арсърите. Дарио се приближи. Човекът бе с гръб и по тихия му шепот можеше да се разбере, че се моли. Легатът изчака да свърши молитвата си. Внезапно човекът в робата се обърна и отметна качулката си. Красивото лице на червенокосата жена не подведе Дарио нито за миг. Той знаеше, че Сирия Яго не е нито мъж, нито жена.
- Казах ви, че един ден ще ме потърсите, легат Лансърт – гласът на жената бе плътен и обаятелен.
- Надявах се това време никога да не настъпи. Но монетата е обърната. Отхвърлиха предложението ми. Не разбраха, че нямат избор. Трябва да предам собствената си страна, за да я спася.
- Братството ще ви подкрепи, ако изпълните нашите условия. Спомняте ли си ги?
- Легализиране на религията ви и позволение за практикуване на учението ви в пределите на Азгут.
- Позволение за практикуване на магия без наказателно преследване, за извършване на опити върху човешки и животински тела, за проповядване сред населението и привличане на последователи. За вечни времена.
- Ще получите вичко това, доколкото не нарушавате законите на Азгут. Готови ли са кинжалите ви?
- Кога искате да стане?
- Веднага. Тази нощ.
- Кажете ми имената.
Дарио Лансърт пъхна ръка в полите на тогата си и усети студената повърхност на бринската монета. Монетата беше обърната.
- Еранио Мелинт, Мейро Ласинт, Далио Салинт, Еруен Диста, Енроол Наан, Вало Алинт, Лио Арсър, Лауро Меанда, Клавио Арсър, Данио Емерал и Ренио Ронстър. Единадесетте Съветника – Дарио Лансърт беше дванадесетият.
Единадесет смъртни присъди. Трима от Съветниците бяха негови лични приятели. Но нито един не бе подкрепил предложението му, заслепени от западняшкото злато. Приятелството ни остава пред портите на Асторийн, обичаше да се шегува Ренио Ронстър.
- Така да бъде – жената покри главата си с качулката и тръгна навътре по алеите.
- Онова нещо – провикна се след нея Дарио – за Града на мъртвите... Носи се слух, че сте участвали в заклинанията... Вашият клан има ли нещо общо с онази кланица?
- Дори за нас е непосилно да унищожим цял град, легате – Сирия Яго се обърна за миг към него и изчезна зад мраморния масив на древна гробница.
Дарио бе готов да се закълне, че е видял череп под черната качулка. Изтича след тъмната фигура, но жената мистик се бе изгубила сред гробниците. Някога Сирия Яго му спаси живота в бринската пустиня и предрече този ден. Каза, че Азгут ще се преклони в краката му, оплискани с благородна кръв. Дарио потръпна – монетата бе обърната. Водите на Вендуин миеха мъртъвците на Ниврелия и трегорнските псета плячкосваха градовете по Вечната река. Синята стена бе твърде дълга и с малки гарнизони, за да се отбранява успешно. Легионите на Трегорн щяха да направят пробив и да подложат на опустошение вътрешността на Азгут, докато неговите затлъстели легати гласуваха половината наемнически легиони да се разпуснат поради раздути разходи за отбрана и средствата да се преразпределят за нови статуи и пътища. Докато се връщаше към колесницата мислите му се върнаха към гласуването. Залата на Търговската комисия никога не се бе издувала така по шевовете, а бе избрана именно защото бе най-голямата зала на Легията. Всички легати бяха дошли – дори водилите битките по бреговете на Вендуин. Дарио бе настоял да дойдат, за да убедят лично Легията в сериозността на положението. Гигантското помещение кънтеше от дребни подмятания, злобни коментари, надменен смях и разпалени разговори, бълвани от три хиляди гърла. Представителите на всички азгутски доминиони бяха заели места в спиралната зала. Дарио бе заел заедно със сподвижниците си Източните скамейки и около него бяха насядали генералите на трите речни легиона – Фир Тал Дара, Алио Моринт и Икая Джар. Антарианецът Фир Тал Дара, командващият на Кучетата, се бе изправил първи при зова на доместора за тишина. Редиците на Източните и Южните скамейки веднага бяха утихнали, но присмехулните подвиквания от Западните по адрес на генерала чужденец принудиха доместора да използва Рога на помирението. След смразяващия кръвта тътен легатите се умълчаха смутени. Наперените младоци от Западните скамейки, които не бяха зачели призива на доместора, изглежда за първи път участваха в подобен голям форум и при звука на Рога бяха насядали омърлушени, гледани с гняв дори от западните легати. Гласът на Дара се разнесе над залата гръмовен и неподлежащ на оспорване – глас на човек свикнал да командва пет хиляди антариански мечоносци. Лицето му допълваше картината – два свирепи белега минаваха успоредно през него и му придаваха зловещ вид.
- Говоря за трите речни легиона и отговарям за думите си. Тук, за да потвърдят казаното са Алио Моринт и Икая Джар, генерали на Легиона на Братята и Трети речен. На третия ден от месеца на Змията съгледвачите ни донесоха за голяма армия прехвърляща се при местността Седемте мечки, която се намираше по средата на пътя между стана на моя легион – Кучетата на Антар и Трети речен. Поведох всички налични фаланги, които не патрулираха по протежението на реката, и на триста големи яри от стана се събрах с отрядите на Ирмао Бана и Слин Трошача. Бяхме четири хиляди души, всичките с боен опит над десет години, участвали в битката за Ендал и в обсадата на Антар. Когато наближихме Седемте мечки започнахме да срещаме мъртъвци по пътя. Бяха десетки, бягали и посечени в гръб от преселедвачите си. Всички от отряда на Мъртвите души, ветераните на Трети речен. Скоро достигнахме мястото на сражението. Целият отряд на Мъртъвците бе насечен и оставен за храна на мършоядите. На купчина в средата на клането бяха струпани отрязаните им глави с избодени очи – думите на Дара предизвикаха гневни гласове по скамейките – погребахме ги и поехме към стана на Трети речен. Засадата бе близо до Летните притоци – изскочиха от блатата в страни от пътя и бяха хиляди. Трегорнци с боядисани в червено лица и гърди, всичките майстори на боя с късата пика. Тази засада бе поставена за конниците от Трети, защото всеки знае, че антарските мечоносци избиват пиконосците от времената на Черната война. Превъзхождаха ни тройно. Паднаха половината ми хора, но нито един враг не напусна бойното поле. Загубихме целия отряд на Мълчаливите, които влязоха първи в боя.
Битката при Летните притоци действително бе най-голямото сражение след Черната война на азгутска земя. Дарио бе все още юноша, когато мъжете от неговия род се завърнаха в Таренските лесове, носейки на раменете си осоленото тяло на баща му – умрял след като повел победния щурм срещу Стага, последната трегорнска крепост отсам Вендуин. Самият той бе служил седем години във Втори легион на Братята, заедно с Илио и Кено. Отдавна минало време. Тръсна глава и се заслуша в думите на западняка Еранио Мелинт.
- ...храним три легиона, когато един е достатъчен да отблъсне нахалните трегорнци. Уважаеми генерал Дара, скърбим за душите на Мъртвите души и Мълчаливите – усмивката на легат Мелинт бе всичко друго, но не и скърбяща – но те са изпълнили дълга си. Бъдете уверен, че Азгут няма да забрави подвига им и те ще получат заслужено място в новия пантеон, който ще украсява Ниските порти на града. Което ме принуждава да обърна внимание на истинския проблем, който ни е призовал от всички части на Републиката. Бюджета за военно дело е бреме, което забавя развитието на търговията, културата и науката. Признавам, че нападенията на трегорнците са обезпокоителни, но това са отдалечените покрайнини на Азгут, които дори не са зад Синята стена. Градчета като Ендал, Тарен и Ниврелия от години не плащат данъци и само формално се числят към Републиката. Разбирам и притесненията на Дарио Лансърт, който е кръвно свързан с Тарен, но нека не забравяме, че нашия основен дълг е към Републиката. От две години големите търговски платноходи, които се строят по ибуански образец стоят недовършени в корабостроителниците поради липса на средства. От тях според изчисленията на търговските гилдии годишно може да се печели сума приблизително равна на половината от хазната за една година. За да се развива търговията също така Асторийн трябва да е по-привлекателен и преуспяващ. Строежът на голям път през Акшаите до Кантос и Долните кралства е готов да започне – стига да се отпуснат необходимите средства. И забележете – това толкова ценно съоръжение ще се построи само за пет години и ще ни струва колкото прехраната на Легиона на Кучетата на Антар за същия период. А и защо да заделяме нови средства за Източните граници, когато морските ни територии са подложени на разграбване от азгартските разбойници. Не е ли по-разумно да насъскаме пиратските господари един срещу друг, за да се самоизбиват. Това ще ни излезе много по-евтино от нова военна кампания по вода. Няколко подкупа и обещания за легатски титли и пиратите ще се самоизядат. Трябва да напомня, че и статуята на Ваор е все още в строеж, а празненствата за Великата година наближават. Колониите в Беор изпитват затруднения в преговорите с местните туземци, Кантос отново се бунтува поради високите данъци. Смятам, че военните имат достатъчно сила, за да спират трегорнските нападения, дори бих препоръчал разпускането на наемническите легиони. Аз, Еранио Мелинт, говорих за Запада, благородни шуай.
Шумът, настъпил в залата след последните думи на Мелинт напомняше грохота на битка. Фир Тал Дара се бе изправил и жилите на мускулестите му ръце се издуваха, докато стискаше юмруците си. Ако можеше да се добере до Еранио Мелинт, нямаше сила, която да спаси западняка. На Дарио не убегнаха аристократичните подметки в думите на Мелинт. Хулите от Източните редове се сблъскваха с възторжените възгласи на Западните, а неутралните южняци мълчаха. Мълчанието е одобрение.
Доместорът разпореди тишина и не му се наложи да повтаря. Той се обърна към Източните скамейки и попита:
- Иска ли някой да говори за Изтока?
Всички погледи се отправиха към Дарио. Той бавно се надигна.
- Аз съм Дарио Мела Лансърт и ще говоря за Изтока. Земите отвъд Стената страдат. Еранио Мелинт казва, че те не са част от доминионите на Азгут, че не плащат данъци, че бюджета на армията е голям. Той иска да строи пътища и монументи, да величае отминалите войни и победи. Той иска търговията да просперира, да се отървава от враговете си с дипломация и да тъне в разкош като ибуанските принцове. Аз казвам – Трегорн е вечният съперник на Азгут на бойното поле, на социална основа, в религията и в ценностите. Любопитен съм как щеше да реагира уважаемия легат Мелинт ако Запада беше граница с Трегорн. Защото всеки военен стратег знае, че Трегорн не напада изолирано. В Запада са свикнали да се борят с пиратски атаки. Но пиратите са малобройни, те грабят и се отеглят, докато Трегорн тръгва на война с цялата си мощ. Това което се е случило при Летните протоци и Седемте мечки, обсадата на Ендал и опустошението на Ниврелия не са разбойнически набези. Трегорн ни изучава. Те са пуснали авангард от необуздани псета, за да видят нашата реакция. Следващия удар ще бъде с основните сили на Империята. Според разузнавчите ни Северният легион, който брани Аскаргот, се е появил внезапно край Вендуин, останалите им основни сили отдавна са се разположили по бреговете на реката. Няма друга причина за това освен подготвяна тотална атака срещу Азгут. Силите на Трегорн са известни – те имат двадесет легиона от по пет хиляди души, три от тях вече са храна за лешоядите след битката при Летните притоци. Ако нахлуят с петнадесет легиона, както очаквам аз и всички генерали на Азгут – пътят им до Асторийн няма да е повече от месец. В момента ние имаме три легиона, като Кучетата са наполовина, които бранят областите отвъд Стената. По самата стена, която е дълга десет хиляди големи яри сме разпръснали още един легион – това прави по петстотин души на хиляда големи яри. По-нататък на нападателите могат да се противопоставят само новобранци от подготвителните корпуси в Алеран и Хегона. Да разпускаме наемниците, казва Мелинт. Тези наемници обсадиха собствените си домове в Антар, за да изпълнят дълга си към Азгут. Мълчаливите, които така прискърбно бяха отбелязани, нанесоха най-голямото поражение на Трегорн в Черната война. Генерал Фир Тал Дара е загубил двамата си сина, които бяха в отряда на Мълчалвите. Уважаеми Еранио Мелинт, къде са вашите синове? Доколкото разбрах по-големия вчера е бил спипан в някакъв бардак на Утринния остров. Изтока се охранява от четири легиона, чието издържане е поето изцяло от Тарен, Ендал, Ниврелия, Ронст, Браван и Стага. Градовете, които не плащат никакъв данък на Републиката всъщност издържат една трета от армията й. Те сами досега са се грижили за отбраната си, но при атака на Трегорн с петнадесет легиона ще рухнат. Затова сега е времето Азгут да прати подкрепление. Защото мине ли тергорнската армия през Синята стена никакви пътища, паметници и платноходи няма да са в състояние да я спрат. Единственото утешение за Запада е, че ще падне последен. Утре смятам да замина за източната граница, за да организирам защитата на Тарен. Ето защо днес е последната ми възможност да внеса предложението си, което обмислям от месеци.
Дарио замлъкна за миг и огледа смълчалото се хилядно множество. Много от южняците бяха подкупени от богатите западни легати, но източните легати бяха колкото западните и южните взети заедно. Предложението трябваше да мине. Стига съвестта на няколко южняци да проработеше, в което той не се съмняваше. Домовете на Енралите и Меанда не бяха далеч от Великата река. В противен случай... ръката му бе стиснала монетата на Сирия Яго, която пронизваше плътта му със студенината си.
- Призовавам всички легати на Азгут, мъже от Великите родове, от Старите родове, мъже на Юга, Изтока и Запада, мъже от чужди земи, получили доверието и благодарността на Азгут за своята лоялност. Гласувайте да бъде сключен незабавно съюз с Господарите на Акшаите за защита от нападение от изток. Знаете какво ще пожелаят в замяна планинците. Мисля, че мините на Мириад могат да бъдат заменени от несметните богатства, които самия Мелинт обеща, че ще ни донесе морската търговия. Нека вашият глас е гласът на Азгут. Аз съм Дарио Мела Лансърт и говорих за Изтока.
Дарио Лансърт седна на скамейката и се заслуша в избухналите емоции. Знатните южняци отново мълчаха. Одобрение или коварство означаваше това? Усети на рамото си тежката ръка на Фир Тал Дара. Преди двадесет години бяха рамо до рамо и в истинските битки, но битката днес бе много по-важна.
Доместорът най-сетне успя да усмири залата, използвайки за втори път Рога на помирението. Влязоха броячите – петдесет души с дълги дървени тояги. Доместорът разпореди всички съгласни с предложението на Дарио Лансърт да вдигнат дясна ръка. Броячите започнаха да минават по редовете и да докосват вдигнатите ръце на легатите с върховете на тоягите си, което бе знак, че са преброени. Дарио наблюдаваше внимателно развоя на гласуването. От южняците само престарелия столетник Гендро Енрал бе вдигнал гордо съсухрената си старческа ръка и хвърляше презрителни погледи към съседите си. Сред западняците очаквано нямаше вдигнати ръце. Най-голямата изненада за Дарио бяха седмимата легати от Ниврелия и трийсетимата Ронстър. Всички те бяха останали със свалени ръце. Обяснение винаги можеше да има, естествено. Ниврелия бе мъртъв град – навярно западняците бяха обещали дребни владения на двамата ниврелци в спокойния Запад. Какво бе обърнало Ронстър, беше се учудил. Те винаги се бяха противили на големите суми, които трябваше да се заделят за легионите, но сега собствените им владения бяха непосредствено заплашени.
- Сега да гласуват с лява ръка тези легати, които са против предложението на Дарио Лансърт – дрезгавия глас на доместора все още отекваше, носен от акустиката на залата, когато ръцете на южняците и западняците вече бяха вдигнати вкупом.
Най-голямото изумление за Дарио бяха вдигнатите ръце на ронстърци, докато ниврелците останаха неутрални. Той стана и с бързи крачки се отправи към украсените врати на терасите на Крайбрежния дворец. Зад него заглъхваха радостните викове на западняците и ругатните на източните легати. В кънтящата зала доместорът четеше резултатите от гласуването, които бяха ясни на всички. Вратите на терасата се затвориха и глъчката остана назад. Дарио се приближи до мраморните перила и се взря в гигантският ибуански платноход „Принцът на Ибуан”, акостиращ на централния асторийнски пристан, чийто корпус бе украсен с миниатюрни дърворезби, изобразяващи същества от абдирската митология. Извади ръка от тогата и погледна блестящата монета в ръката си. Спомни си думите на бринската вещица. Монетата се обръща и обръща, но само веднъж с цел. Обърни я с намерение и аз ще съм там. Братята ми ще чакат сигнала ти, за да въздадат справедливостта, която ще ти бъде отказана от боговете. Само обърни монетата и ела при Гробовете, за да оплачем бъдещите мъртви. Времето на монетата бе дошло.
Вечерните сенки бяха взели в обятията си мраморния Асторийн, прелестната столица на Дъждовния Азгут. Колесницата на Дарио Лансърт прелетя бързо през портите на голямата градска къща на легата и спря в затревения вътрешен двор. Старият иконом Пайнио веднага пое сбруите от Дарио и започна да разпряга абдирските коне с помощта на Атио. На каменните стъпала на верандата бе застанала Рилна – облечена в певанска рокля и все така красива. Печатът на възрастта изглежда сякаш я бе подминал, но Дарио го забелязваше винаги щом до нея застанеше Елна, която бе нейно по-младо копие.
- Уморен ли си, съпруже? Позволи ми да се погрижа за духа ти.
Дарио я пое в прегръдката си. Ухаеше на ибуански парфюм. Ръката му се плъзна по крехкия й гръбначен стълб и спря на кръстчето й. Рилна Галън бе единственото нещо в този ужасен ден, което можеше да го накара да се зарее в мечти, макар и за миг. Желаеше я както някога, в скалистия замък на баща й. Той я пусна и се обърна към Атио.
- Тази нощ вратите да бъдат залостени и да не се допуска никой. Нареди на антарианските старжи да са особено бдителни и да ме предупреждават за всичко, което им се стори подозрително. Къде са Дун и Елна?
- Още не са се прибрали от лова. Може да са решили да пренощуват извън Асторийн.
- О, в името на Ваор, трябва да изпратя Атио да ги открие.
- Какво се е случило, Дар? Отхвърлиха ли предложението?
Дарио я погледна и кимна. Поведе я навътре в къщата. Докато вървяха по дългия коридор към трапезарията той й разказа накратко случилото се в Крайбрежния дворец.
- Трябва да ми простиш, господарке на дома Лансърт. Наруших най-святите клетви. Монетата е обърната.
- Онази жена-демон появи ли се? – Рилна изглеждаше бледа на светлината от факлите.
- Да – Дарио се вгледа в зелените й очи – тази нощ в Асторийн ще умрат единадесет високопоставени мъже, за да живее Републиката. Кажи ми спасител ли съм или предател?
- В бъдещето е твоя отговор – Рилна каза това на родния си език – планинската реч – а тази вечер бъди само мой съпруг.
АЗГУТ
Йентът Дейн Метухо бе служил вярно на дома Лансърт в продължение на половин век. В началото постъпи при бащата на Дарио като личен телохранител, а след това се превърна в домашен лекар и довереник. Бе предвождал процесията с мъртвото тяло на Ерио Лансърт след обсадата на Стага и онзи ден, когато старият господар издъхна в ръцете му, бе най-черния в неговия живот. Оттогава не се бе чувствал така безпомощен. Беше лекувал шарката и детските настинки на Дарио, а после и тежките му рани от военните експедиции в Брин и Антар. Сам акушира ражданията на Дун и Елна, а след това съветва Рилна как да запази хубавата си фигура. Навреме бе отрязал гниещата тъкан от лицето на Дун след ухапването от ловното куче на Оларио Арсър и въпреки грозния белег, който остана, му спаси живота. Сега йентското учение не можеше да му помогне. Огромното животно бе премазало тялото на младежа и самото му оцеляване си бе истинско чудо. Дарио не се бе отделял от сина си и едва предната вечер отиде в Дома на Съвета. Дейн Метухо потръпна. Асторийн беше разбунено гнездо на стършели след случилото се по-миналата нощ. Повечето легати напуснаха града след отхвърлянето на предложението на Дарио и властта над Републиката отново се държеше изцяло от Съвета. Чийто единствен жив представител бе Дарио. Прегърбеният йент все още не успяваше да проумее как могат да бъдат избити едновременно най-строго охраняваните мъже в най-големия и могъщ град на света. Същата нощ, когато Атио се завърна с ридаещата Елна и изпадналия в безсъзнание Дун, гневни викове, тропот на копита и дрънчене на оръжие разбудиха утихналия Източен хълм, където се извисяваше триетажната градска къща на Лансърт. На портите на двора пристигна самият Мелио Меанда, коменданта на градската стража. Той донесе ужасяващте новини за покушенията срещу останалите членове на Съвета. Тогава само Лансърт и Мелинт бяха все още между живите. Домовете им се натъпкаха с мълчаливи гингарски наемници със сънени физиономии. На сутринта Еранио Мелинт бе намерен с прерязано от ухо до ухо гърло в собствения си кабинет. Петимата гингарци, които го пазеха, също бяха мъртви. Малко професионални убийци можеха да извършат подобен удар. А да го осъществят за една нощ в единадесет асторийнски палата бе дръзко и сложно начинание.
В къщата на Лансърт тази сутрин бе пристигнал млад чиновник от Дома на Съвета, за да го придружи до огромната обществена сграда от където се управляваше цялата Република. Когато беше в града Дейн Метухо рядко напускаше Източния хълм и пътуването в закритата колесница по красивите улици на централен Асторийн, където не бе стъпвал, му се стори като посещение на чужда страна. Гъмжилото на градската тълпа го уморяваше, но трябваше да изпълни желанието на Дарио. Насили се да не забелязва хорския поток и се съсредоточи върху архитектурата, която разнасяше славата на Азгут надалеч. По протежение на десетките павирани улични ръкави бяха издигнати дълги редици от мраморни статуи на велики азгутски герои. Насред площадите се извисяваха гигантски монументи на Петимата, а всички сгради бяха от бял мрамор или боядисани в бяло. Чужденците наричаха Асторийн Белия град.
На много места строежите все още кипяха – на една улица десетина потни работници издигаха дървени скелета около неимоверен мраморен къс, докато плешив скулптор ги следеше с изцъклен поглед и нервно подръпваше върха на брадата си. Преминавайки по Каменната алея, Дейн Метухо с вълнение различи в един от каменните войни лика на Ерио Лансърт. Направи му впечатление облечен в черно проповедник, застанал в подножието на недовършена статуя на Ноктур и наобиколен от голяма тълпа. Беше маг от забраненото в Азгут Черно братство. Преди много години се бе сблъсквал с членове на тази секта в Абдира, където те процъфтяваха сред хаоса на Брин. Мостът на Могъщите се протягаше над Градския канал надиплен като вълна от непознаващото граници въображение на някой каменоделец и йентът и по-младият му водач трябваше да изоставят колесницата. Отвъд Канала като самотна планина, просната сред хълмчетата на останалите сгради, надвисваше Домът на Съвета.
Дейн Метухо никога не бе виждал подобен дворец. Изглеждаше масивен и четвъртит, което не загрозяваше великолепието му. Домът на Съвета имаше фасада украсена с фини миниатюри, всечени от гениално длето в мрамора, която се издадяваше напред като носа на кораб, а всеки негов ъгъл бе оформен като заострена кула и тези кули се издигаха подобно на стражеви копия над другите части на сградата. Започна да брои етажите по прозорците, но се отказа на десетия, а навярно оставаха още толкова. Когато доближиха внушителното здание, Метухо осъзна, че миниатюрите, които бе съзрял в далечината, са съставени от още по-дребни и изкусни елементи, поразяващи с мекотата и детайлността си.
Влизайки в чудовищно голямата сграда йентът с благодарност си помисли за предвидливостта на Дарио да му изпрати водач. Коридорите на Дома му се сториха като безкраен лабиринт. Младежът обясни, че действително са замислени като такъв и чиновниците и останалите служители, трябвало да следват рисунките по стените, за да се ориентират.
- Ето, например, сега трябва да достигнем Залата за преговори, която ще намерим следвайки историята за Великото посланичество.
Дейн Метухо се загледа в един от фрагментите на стената вляво на който в цял ръст бяха изрисувани трима души със сплетени молитвено ръце, които се кланяха на гигант с двуостра брадва в ръката. Тримата пророци и Тивиат. Все по-очарован йентът последва младия си водач, без да откъсва поглед от сменящите се картини по стената. Ето – Тивиат допуска Федун, Аджай и Биндар в покоите на боговете без да знае какво коварство готвят посланиците. По-нататък Неа и Ваор приемат молбата на тримата абедини. След това Ноктур се прощава с децата си. Върволицата от митологични събития ги отведе до последната сцена на двубоя между Ноктур и Тивиат, която бе изобразена на огромна дървена врата с дърворезба. Младежът усмихнато обяви че са пристигнали и почтително побутна тежките крила на вратата.
Залата в която влязоха бе огромна. Висящите от свода свещници, които я осветяваха, се държаха на тежки вериги високо над главите на множеството. На Дейн Метухо му бе трудно да прецени веднага, но навярно в залата имаше над хиляда души. Повечето бяха струпани в нещо като шпалир от двете страни на дванадесет златни трона, наредени в полукръг, от които бе зает само един. Златната дузина. Дарио изглеждаше много остарял. За една нощ сивата му коса бе станала почти бяла. Десетките чиновници, съветници, стратези и търговци, които изчакваха ред за срещите си с него, шумяха като развълнувано море.
Метухо и младежът бяха много назад в тълпата, но разговорът на Дарио Лансърт със застаналите на почетно разстояние от десет крачки трима чернокожи мъже се чуваше съвсем ясно. За тъмнокожите говореше гигант с обръсната глава и златна халка на носа.
- Мъжете кухаи изпращат на Дванадесетте стари мъже на Азга клетвата си за мир и приятелство – мускулестият посланик говореше не съвсем правилен азгутски трав – мъжът Мбаса Комбо разбра, че мъжът Лансърт е последния Стар мъж на народа си. Затова всички писма и подаръци на Седемте лъва ще бъдат предадени на него.
Чернокожите мъже бяха от далечната страна Ибуан за която повече се знаеше от абдирските търговци. От там в Азгут бяха достигнали причудливи подправки, парфюми и сушени плодове, но присъствието на черните като гарванови пера мъже бе нещо ново за азгутците. Навярно това бе събрало и толкова много хора в Залата на преговорите. Дейн Метухо знаеше за огромния кораб акостирал в асторийнското пристанище. Атио му разказа, че е голям колкото цялата къща на Лансърт.
Ибуанският посланик плясна с ръце и в дъното на залата се разтвори голяма двукрила врата досущ като тази през която бяха влезли младият чиновник и Дейн Метухо. През нея започна да се точи дълга редица от голи до кръста мъже и жени, всеки от които носеше някаква ценност или затворен фино изработен съндък. Кожата им лъщеше на сумрачната светлина и изглеждаше златиста.
- За да бъде мирът между народите на Азга и Ибуан здрав като костите на най-голямото животно, Седемте лъва изпращат на Старите мъже слонова кост, за да потече богата търговия ви дават скъпоценни камъни от делтата на Агуан, а за да има вечно доверие ви даряват сто силни и работливи мъже и жени слуги с различни ценни умения от кръвта на черните хора.
В краката на Дарио бяха изсипани купчини от диаманти, слонски бивни и статуетки от слонова кост и сребро. Дейн Метухо видя блесналите при вида на скъпоценностите погледи на много азгутци. През цялото време неговият бивш повереник бе слушал мълчаливо чернокожия посланик. Сега се изправи в целия си ръст и гласът му проряза залата.
- Азгут ще приеме подаръците на Ибуан, но хората в Републиката не могат да се подаряват, защото те сами са си господари. Не мога да приема робите ви. Но всеки от тях ще получи подслон и работа, ако желае да остане в Азгут.
- Мъжът Лансърт може да прави каквото си иска с робите – сега те са негови. Щом желае – нека ги освободи.
- Те са свободни откакто са стъпили на земята, чийто закон признава пълното равенство между хората.
- Чуден закон е това, защото хората никога не могат да бъдат равни – невъзмутимо отбеляза посланик Мбаса Комбо със странния си акцент – ето, мъжът Лансърт стои на златен стол и е облечен в коприна, докато навън по улиците на този град видях просяци и бездомници. Ибуан няма бездомници, защото бедните са роби и винаги имат подслон и храна. А има роби които са много по-преуспели от свободните хора. Мъжът Мбаса Комбо е един от тях.
- Значи вие сте роб? И вероятно сте част от подаръка на вашите принцове?
- Мъжът Мбаса Комбо ще е щастлив да служи на новите си господари.
- Посланик Мбаса Комбо вече няма господар. Той може да избере дали да бъде занаятчия или воин, просяк или скитник. Това е закона на Азгут.
В залата се разнесе развълнуван шепот. Мисленето на странните чернокожи хора бе твърде объркващо за цвилизованите азгутци. Но в много отношения изглежда Ибуан изпреварваше значително дулиенските народи. Дарио му беше споменал, че Азгут дори строи кораби по ибуански чертежи, купени от абдирски корсари от Еранио Мелинт.
Ибуанските посланици и робите напуснаха залата с неразгадаеми изражения. Никой от тях не изглеждаше особено доволен от новополучената си свобода. Дейн Метухо ги разбираше. Петдесет години бе по-предан от роб на Лансърт и не можеше да си представи живота без своите господари. Те бяха неговото семейство. Моя свят.
Седналият на ниска масичка до златните тронове дребен и побелял писар извика с креслив глас нещо и от множеството излезе мъж с черно наметало и качулка на главата. Дейн Метухо не можеше да различи лицето му, но знаеше какъв е. Черен брат.
- Юрай Хало, за братството на Нощта – по-високо се провикна писарят и тълпата утихна.
- Господарю Съветник, нашите върховни жрици Сирия Яго и Шаин Нлари очакват отговора ти. Те казаха да ти предам, че са изпълнили желанията ти и сега следва да ги възнаградиш.
- Така и ще бъде – отвърна Дарио уморено – пиши, Хирио – аз, Дарио Мела Лансърт, с пълномощията си на Съветник-легат, дадени ми от народа на Азгут, обявявам пълна амнистия за затворените магове на Черното братство на територията на Азгут и с едикт на Републиката позволявам да проповядват и извършват свещените си церемонии, да посвещават граждани на Републиката в учението си и да се ползват с привилегиите на останалите признати религиозни общности. Кажете ми, Юрай Хало, предадохте ли молбата ми на вашата жрица?
- Тя каза, че ще дойде.
Дарио кимна замислено.
Мъжът с черната качулка не помръдваше.
- Има ли още нещо? – попита Дарио.
- Господарю, обещахте...
- А, да – Хирио, добави. За вечни времена.
- За вечни времена? – надигна учудено глава писарят.
- Ако искаш му измисли някоя по-юридическа формулировка.
Слеващият просещ среща бе жреца на Божествената мисия – официалната църква на Азгут, чиято власт бе само в рамките на Асторийн, защото в различните части на Азгут легендите за петимата велики обожествени човеци се различаваха – в Лонтия се кланяха на Ноктур, а останалите смятаха за символи на греховните човешки страсти, в Юга обявяваха Ваор и Тивиат за двулик бог, а на изток в Стага и Тарен приемаха за богове и Петимата. Божествената мисия даваше сакралното право на Ваор, бога син човешки – осъществил великата мечта на хората да постигнат всемогъщество. От което Ваор се бе отказал. Тази религиозна линия бе останала в наследство от последните императори от династията на Арсърите и бе възприета като универсална защото навсякъде в разноликия Азгут Ваор бе сред най-почитаните богове. И от тук идваше големия спор с Трегорн, където славеха бога-воин Тивиат Кървавия.
- Гражданино Съветник – Орсио Арсър имаше неприятен пресипнал глас – слугите на Ваор очакват да свикате събор за избиране на нов Съвет. Държавата не бива да остава в безвластие. По границите бушува война с Трегорн, а се носят слухове за отцепнически настроения и в колониите. Асторийн се е напълнил с еретици – още не мога да повярвам, че позволихте на Черните братя да разнасят демонските си вярвания и ритуали в цивилизованото общество на Азгут.
- Бъдете сигурен, че съдбата на Азгут не излиза от главата ми – отвърна уморено Дарио – ето защо останах тук и изпратих свой наместник в Тарен, за да подготви защитата на крепостта. За да бъде избран нов Съвет е нужно време, а решенията трябва да се вземат сега. Затова призовах Великите родове да ме обявят за повременен диктатор.
- Диктатор – вие? – Лицето на жреца се разтегна от изумление – Лансърт са сред най-старите поддръжници на Републиката. Нима ще потъпкате всичко за което са се борили предците ви?
- Да, за да го запазя. А именно защото всички знаят нагласата ми ще са уверени, че няма да злоупотребя с властта си и ще я върна на новоизбрания Съвет.
- Кога ще се проведе това събиране на Родовете? – присви очи Орасио Арсър.
- Технически вече се проведе – остава само Хирио да напише указа за назначението ми, но днес съм го затрупал с работа, както виждате.
- Не сте съгласували това с Божествената мисия. Как смятате да управлявате без подкрепата на Религията?
- Аз съм само административен изпълнител, уважаеми жрецо Арсър, не се намесвам в интимните религиозни възгледи на гражданите. Освен това членовете на вашата фамилия подкрепиха назначаването ми, така че очаквам вие също да уважите избора им.
Орасио Арсър се намръщи и смутолеви:
- Така да бъде! Само се надявам да не обявите и абдирската вяра за официална религия.
- Религиозните дела са си ваше дело. Черното братство бе валидизирано след съвещания с теолози от Академията в Ефон, които потвърдиха чисто мистичния му характер. Освен това членовете му се задължиха да спазват законите на Азгут и сами да предадат онзи от тях, който ги наруши.
- Черните братя са магьосници – упорстваше Арсър – трагедията на Града на мъртвите бързо бе забравена, но скоро ще осъзнаете грешката си. Няма да заставам на пътя ви, съветник Лансърт, но ще ви държа под око. Нека Ваор бди над Азгут и гражданите му.
Орасио Арсър се отдалечи с гордо вдигната глава, сякаш навираше в очите на всички благородния си произход. Полите на златистата му свещеническа роба се влачеха след него като шлейф на владетел, което го правеше да изглежда още по-нелеп. Дейн Метухо го познаваше добре и не го харесваше, но в гнева му срещу Черното братство го подкрепяше. Какво прихвана Дарио? Сам видя какви ужаси причиняваха Черните магове в Брин.
Дребният Хирио поклати с глава при въпросителния поглед на Дарио Лансърт и Съветникът се изправи, показвайки, че възнамерява да се оттегли.
Младият чиновник даде знак на Дейн Метухо да го последва. Промъкнаха се през тълпата и влязоха в тъмен коридор, завършващ с желязна врата. Младежът извади дълъг назъбен ключ и го пъхна в ключалката. С леко поскърцване вратата се отвори и двамата влязоха в малка стая изписана с изображения на Ваор и Неа. През друга подобна врата след миг се появи и Дарио. Отблизо изглеждаше още по-състарен и прегърбен.
- Благодаря ти, че дойде, Дейн – Дарио се отпусна в един от трите обикновени стола в стаята и с кимване показа на младежа, че е свободен.
Когато останаха сами, йентът се доближи до седналия мъж и му нанесе силен удар в лицето. Главата на диктатора на Азгут отхвръкна на една страна, но по лицето му се изписа широка усмивка.
- Заслужих си го. Зная, че Черните братя не са ти по вкуса, но, повярвай ми, нямах избор.
- Те кормят живи хора, Дарио. Нали не мислиш, че са променили методите си? Магиите им се извършват с човешки вътрешности. Не забравяй, че почитат Тивиат и се смятат за негови ученици.
Дарио наведе глава и лицето му посърна.
- Как е Дун?
- Жив – това е най-важното. Тялото му от кръста надолу е безполезно. Гръбнакът му е счупен и подобна травма не може да се лекува.
- А с магия?
- Днес ми изглеждаш много изтощен, Дарио. Имаш нужда от почивка.
- Говоря сериозно, Дейн. Има една жена, която може да върши чудеса. Веднъж ми спаси живота. Помолих да я повикат днес да прегледа Дун.
- Коя е тя?
- За това по-късно.
Вратата от която стария йент бе дошъл с младежа се отвори и влезе мъж на годините на Дарио с лека бронзова антийска броня и зелен плащ. Едната му вежда изглежда бе замръзнала във вечно въпросително повдигане. Ушите на новодошлия стърчаха така отчетливо сякаш се опитваха да избягат колкото се може по-далеч едно от друго. На бедрото му се полюшваше меч, чийто ефес разкриваше певанската му изработка.
- Дейн, запознай се с господаря на Западните Акшаи шуай Кай Гибън. Той ще придружи теб и Дун до замъка на Строн Галън.
МЕЛО
Площадката пред Академията бе изпълнена с бъбриви стари учени и техните жадни за знания възпитаници. Хайло Арсър не откри своя настоятел сред тълпата и се приближи до перилата на терасовидния площад. Поглеждайки надолу видя бурните вълни на Кралско море, които продължаваха под Скалата на Ефон, която бе издадена над морето. Антос Наривал живееше със страха, че един ден подровената скала ще се откъсне и ще пропадне в морето заедно с целия град, разположен на нея. Затова настоятелят му обитаваше имение извън Ефон. И винаги закъсняваше за академичните беседи.
Зад гърба си Хайло чу дрезгав старчески глас:
- Момче, къде е твоя майоро? Пак ли е отплавал в търсене на непознати земи в библиотеката си? Казват, че била по-голяма от континент.
Хайло се обърна и почтително кимна на сприхавия лингвист Габа Трилиана, който не пропускаше възможност да уязви Наривал, макар че науките с които се занимаваха бяха много различни. Хайло бе чувал, че спора между двамата възникнал още докато били домини в Академията.
- Подобна загриженост за моите координати не ти е присъща, скъпи ми Трилиана – разнесе се буботещия линдидски акцент на Наривал – хайде, млади момко, да вървим да чуем какви са ги надробили пак уважаемите майори, преди тази проклета скала да е полетяла в морето заедно с всички нас.
Антос Наривал се отличаваше рязко от останалите енциклопедисти в Академията. Той отказваше да носи традиционната сива тога и винаги се докарваше с дрехи в крещящи цветове от различни места по света. Днес бе облякъл жълта абдирска номадска дреха с ръкави достигащи почти до земята. Косите му бяха разпилени по всички посоки, а единственото поддържано нещо у него бе брадата, която редовно оформяше – мустаци не носеше. Костеливото тяло му даваше вид на аскет, но Хайло знаеше, че Антос Наривал е най-разпасания майоро в Ефон. Той можеше да си позволи това, защото бе и най-богатият. Настоятелят му бе по-голям брат на лудия линдидски крал Нюл Наривал, но се бе отказал от престола, за да дойде в Ефон и да се занимава с любимата си география. Другите майори му се подиграваха, защото, въпреки че бе най-големият познавач на географията на известния свят, най-дългите пътувания, предприемани някога от Антос Наривал, бяха редките му посещения на родния Линдид.
Звънът на Камбаната на Академията възвести, че е настъпило време за началото на академичните беседи, които се провеждаха всеки месец в строго определено време. Възрастните майори и младите им възпитаници с нетърпение се устремиха към тесните входове на гигантската постройка, която преди хиляди години бе подслонявала и самите богове.
- Как върви онова твое проучване на древните карти в Архива? – запита го нехайно Наривал, докато си пробиваха път към голямата академична аудитория, където щяха да се проведат споровете.
- Има една стара абдирска карта, която е трудна за разчитане. Опитвам се да определя точността й в сравнение с най-новите ни карти. Мисля, че е изключително прецизна за времето, когато е направена.
- Така ли? – повдигна вежди Наривал. – Може би няма да е зле да ми я донесеш по-късно да я погледна.
- Да я открадна от Архива? – смаяно запремигва Хайло.
- Е, какво толкова – само ще я вземем назаем, а после ще я върнем обратно. Никой няма да обърне внимание.
Хайло замълча. Антос Наривал никога не се бе спирал на границите на забраненото, когато ставаше дума за географски открития. А картата наистина се различаваше от останалите старинни карти в Архива. Странно бе, че никой не я е забелязал досега. Странно бе, че Антос Наривал, прекарал живота си в изследване на забравените документи и карти в Академията, не я бе открил – но тя действително стоеше забутана в едно мрачно ъгълче на Архива, в което слоя прах се трупаше дебел колкото човешки пръст. Освен изумителните данни, които излагаше, картата бе изписана на гърба с дребен почерк на непознат език, който Хайло не бе срещал никъде в безбройните древни книги и карти, преминали през ръцете му.
Когато влязоха в аудиторията, Антос Наривал посочи на Хайло да седне на един от първите редове и се запъти директно към катедрата. Там проведе кратък спор с престарелия ректор Булиус Гебрал, който накрая напусна подиума ръкомахайки гневно. Антос се изкашля шумно и кипежа сред редиците пейки се поусмири. Лицето му доби тържествуващо изражение.
- Уважаеми майори и домини, щастлив съм да ви съобщя за дошлата от Линдид вест, че експедицията на адмирал Антрал е завършила успешно и осемте острова, които предположих, че ще открият действително са били там – усмивката на Антос Наривал стана още по-широка – надявам се, че си давате сметка какво означава тази новина? Това е най-отдалечената суша на изток и предполага възможни нови земи отвъд нея. Може би цял нов неоткрит континент ни чака някъде там...
- Какво има на тези острови? – Трилиана се бе изправил от задните редове.
- Моля? – огледа се недоумяващо Наривал.
- Какво са открили на тези острови? – Хайло усети, че Габа Трилиана смята да съкруши напълно триумфа на настоятеля му. – Имат ли някакви обитатели, природни богатства, гори и планини, плодни земи? Или поне някакви руини?
- Ами, всъщност, те са скалисти – замисли се Наривал – има чайки и пещери. Красива пясъчна крайбрежна ивица и неизгаснал вулкан...
- Ясно – Трилиана седна доволно.
Антос Наривал завъртя безпомощно очи в залата. Всички го наблюдаваха мълчаливо. Потвърждаването на съществуването на островите, които той бе намерил на древна карта, бе сериозно постижение в областта на географията, но повечето енциклопедисти в Ефон не обръщаха чак толкова голямо внимание на подобни събития, които ставаха някъде далеч и не можеха да бъдат показани веднага с нагледен опит. Антос Наривал разпери отчаяно ръце и слезе от катедрата. Извика Хайло и двамата се отправиха към вратите на аудиторията, докато зад гърба им Булиус Гебрал започна да съобщава реда на дискусиите.
- Не мога да повярвам – разочаровано бумтеше гласът на Наривал – това се предполага, че е най-образованата публика на света, а не могат да проумеят величината на едно подобно откритие. Според драакската карта, на която са отбелязани тези острови, недалеч на изток от тях има огромна по площ суша, чийто граници излизат извън картата. Само ако флотът на Антрал бе продължил още месец в същата посока... И отново този проклет Трилиана. Наизустил е двайсет мъртви езика и си мисли, че знае всичко!
Хайло изчака гнева на Наривал да попремине и му заяви, че възнамерява да се върне в Архива, за да продължи проучването си. Не можеше да се появи пак на беседите без настоятеля си.
- Знаеш ли, Хайло, имам великолепна идея. Защо не отидеш да вземеш онази тайнствена карта и не дойдеш у дома, за да я анализираме подробно. Може би на нея е отбелязано повече, отколкото се вижда.
Мнението на Антос Наривал за всяка карта бе подобно. Хайло завиждаше на ентусиазма му след провала с оповестяването на новото откритие пред научната общност. Разделиха се и Хайло се запъти към Архива. Той бе разположен в отделна сграда недалеч от главния корпус на Академията. Дори бе проектиран като нейно миниатюрно копие. Сградата се състоеше от два купола, свързани с по-ниско тяло. По пожълтелите стени, изградени от крайбрежни камъни, бяха плъзнали гъсти бръшлянови пипала. Хайло влезе през масивната дървена врата и попадна в свят на сумрак, прашни лавици и вековни паяжини. Иззад едно грамадно бюро от мауанско дърво се дочу писклив старчески глас:
- Затвори вратата! Пряката слънчева светлината вреди на книгите!
Архиварят бе джудже с плешиво теме и щръкнали рошави вежди над очите. Той се показа в цял ръст, награбил куп с подвързани в кожа книги, и, без да обръща повече внимание на Хайло, се запъти към лабиринта от лавици и изчезна зад една от тях. Младият възпитаник на Академията хлопна тежката врата и навлезе в географския отдел на Архива без да чете указанията по етажерките, защото ги знаеше наизуст. Картите, които бе изровил за проучване, бяха на мястото си, а най-отдолу бе ценната абдирска карта. Тя беше изработена върху цяла щавена агнешка кожа и всеки специалист можеше да й даде пет века само като я погледнеше. Но по границите на държавите, които изобразяваше, Хайло бе установил, че е на над хиляда години. Много преди Гибелта, много преди абедините да напуснат Дулиен, навярно бе от времето на самите драаки, или още по-стара – от епохата на грейдите. Мастилото по картата бе почти изтрито и много от наименованията не можеха да се разчетат, но това не бе от значение, защото Хайло и без това не разбираше загадъчния език на картата. От обратната й страна бяха изписани стотици редове на същия език, но навярно с по-късна давност, защото бяха добре запазени и четими. Хайло се огледа – сградта на Архива беше празна, защото всички майори и домини бяха на дискусиите. Той сгъна внимателно картата и я пъхна в пазвата си. Докато излизаше джуджето му хвърли за миг изпитателен поглед, а след това изръмжа и отново се потопи в царството си.
Навън Хайло си пое дълбоко въздух от напрежение, а и за да прогони дъха на застояло, който изпълваше Архива. Отправи се с бавни крачки към конюшните на Академията, откъдето взе един от конете, които се полагаха на Антос Наривал, и препусна през изпълнените с народ улички на Ефон. Градът бе сравнително малък, но Академията разнасяше името му по всички краища на Дулиен, а и отвъд тях. Палатите на заможните семейства бяха няколко на брой, а останалите живееха в приветливи и спретнати предимно двуетажни варосани къщи, каквито имаше навсякъде из Долните кралства. Почти всички жители на градчето работеха за Академията или нещо свързано с нея. Затова и нямаше просяци по улиците, както в останалите градове на Мело, само от време на време се навърташе по някой скитник, решил да си потърси работа на пристанището.
Пътят до имението на Антос Наривал бе застлан с дялани камъни и копитата на коня зачаткаха по тях веднага щом младият домин напусна пределите на града. Когато достигна до портите на обграденото от малка горичка имение, Хайло се натъкна на Наривал, който също тъкмо пристигаше. Бръкна, за да извади картата, но настоятелят му го спря с ръка.
- Първо вечеря и вино, а работата – след това.
След пиршеството, което им устроиха линдидските прислужници на Наривал, Хайло се запита как настоятелят му можеше да бъде толкова кльощав, когато изяжда такива количества храна. Антос Наривал изпи една чаша вино от кралската винарна в Ашуей, пратено му от неговия добър приятел краля на Мело, както сам се похвали, но Хайло само отпи от учтивост. Когато приключиха с вечерята, Наривал го отведе в кабинета си, който бе отрупан с разтворени карти, пергели за измерване на координати, макети на карти и купища стари книги.
Хайло извади картата и я разпъна на украсено с фина резба бюро, което Наривал разчисти с един замах. Очите на стария географ се впиха в контурите, начертани по съсухрената агнешка кожа. Устните му замърмориха неразбрано. Мина доста време, без настоятелят му да вдигне поглед от картата и на Хайло му се доспа. Но когато срещна ликуващият поглед на Антос Наривал разбра, че вечерта тепърва започва.
- Била е в Архива, казваш – във възбудата си Наривал започна да говори на линдидски трав и Хайло едва го разбираше – отдавна бях загубил надежда, че от там може да излезе нещо подобно. Прекарах десетки години в тършуване във всичките му потайни долапчета!
- Навярно сте пропуснал да погледнете на най-очебийното място – открих я в купчина линдидски карти на Дулиен отпреди Гибелта.
- Линдидските карти! – Наривал се плесна по челото – Никога не бих се сетил да погледна там. Мислех, че всички линдидски карти са ми известни и тези там са някакви копия на оригиналите, които имаме в Албийн.
Ученият отново потъна в картата, но този път подхвърляше по някое изумено възклицание.
- Толкова стара! Може да е създадена от някой бог. Това тук е Абдира, несъмнено, а по-надолу е изобразен някакъв остров за който не съм чувал. Наистина е много прецизна, мда... Интересно каква ли е тази пунктирна линия, която пресича цяла Абдира и завършва в Ибуан?
- Мислих за това и ми се струва, че е обозначен някакъв маршрут.
- Маршрут? Да! Напълно възможно! Но първо трябва да я разчетем. Колко жалко, че текстът е толкова повреден.
- Обърнете я от обратната страна. Там има някои пояснения.
Линдидският принц нежно подхвана кожата и я преобърна. Дълго се взира в странните изпълнени с майсторски завъртулки и точици писания.
- Това е мунгайска реч – заяви убедено Наривал – народът, който я е говорил отдавна е унищожен от абедините, но някои негови наследници вероятно са успели да се преселят при сродниците си от Ибуан и са асимилирани от тях. Трябва да разбера на всяка цена какво пише тук!
- Познавате ли някой който да има познания по този език?
- Сам ще го разчета, триста слепи тигъра!
Хайло се досети кой навярно бе единственият който разбираше древната писменост. Междувременно Наривал се захвана да прави таблици за разчитане на мунгайската азбука. Минаха часове и Хайло бе задремал подпрян на скъпото бюро, когато в просъница чу бесните ругатни на настоятеля си. Това го разбуди напълно. Наривал скачаше като подивял из кабинета си, крещейки на себе си:
- Не и не! Никога няма да поделя това велико откритие с този нещастен, захлупен, извратен, късоглед, прегърбен и... издребняващ певански буквоядец. Заклевам се в честта си на наследник на Наривалите.
- Значи няма да разчетем картата? – попита невинно Хайло.
Изправен пред тази фрапираща мисъл Антос Наривал побягна през вратата на кабинета викайки името на един от слугите си. След няма и минута се върна напълно овладян и с начумерена физиономия реши да пробва още веднъж да разгадае думите на картата.
Не мина дълго време и отвън се дочу тропот и цвилене на коне. Един стар слуга доведе в кабинета именно човека за който си мислеше и Хайло.
- Дано не си ме извикал посред нощ само за да ми съобщиш, че и осемте ти острова са потънали в морето! – дрезгавият говор на Габа Трилиана звучеше почти войнствено – Кажи ми, че това за мунгайският текст не е уловка, за да дойда до тук и да ми приложиш линдидските си мъчения като отмъщение за днес!
Антос Наривал уморено махна към картата на бюрото.
- И на мен ми е трудно да приема, че веднъж и ти можеш да се окажеш от полза с купищата си непотребни знания – линдидецът се подпря тежко на бюрото, сякаш бдеше над агнешката кожа.
Трилиана се наведе ниско над текста и постави на дясното си око увеличаващо стъкло. Хайло долови как дишането на стария лингвист започна да се учестява с всеки изминал ред. Лицето му първо порозовя, а после почервеня. Когато Габа Трилиана вдигна късогледия си поглед от картата, целият сияеше.
ТРЕГОРН
Блен Галън бе застанал на каменните стъпала на императорският дворец в Шадуун и наблюдаваше двете млади момичета, които се упражняваха с меч на големия вътрешен двор. Над тях стара есенна ябълка бе оклюмала под тежината на плодовете си и едната девойка събираше опадалите ябълки и ги подхвърляше във въздуха, докато другата безпогрешно ги разсичаше на две. От небето ръмеше лек дъжд, но момичетата не му обръщаха внимание, макар косите им да бяха прилепнали. Звънливите им смехове отекваха в околните стени на двореца.
Тъмнокосата и синеока девойка, която държеше меча, хвърляше бегли погледи към Блен, а той не отделяше сивите си очи от нейната стройна фигура и запленяващо лице. Знаеше, че Келън и Верхайен скоро ще се зачудят къде се е дянал, но, оставяйки се на инстинкта си, наследникът на Акшаите спусна каменните стъпала и се приближи към момичетата.
- Хвърлете ми две! – Блен извади тежкия певански меч и го отпусна пред себе си.
Русокоската хубавелка, която подхвърляше плодовете, посегна да вдигне две ябълки, но другата я спря.
- И аз мога с две – каза тъмнокосата красавица – понякога. Опитай с три!
Тя разбута с крак нападалите разполовени резени и взе три обрулени ябълки. Както бе наведена ги подхвърли внезапно нагоре. Блен замахна мощно и две от ябълките паднаха разрязани идеално по средата, а третата остана набучена на върха на меча му.
- Като за първи опит не е зле – призна тъмнокосата.
- Как се казваш? – Блен впи взора си в езерните й очи.
- Аз съм Рийса – намеси се бъбриво русокосата девойка – а тя е...
- Мога и сама да говоря, Рийса – тъмнокосата хубавица го погледна предизвикателно – скоро ще разбереш коя съм.
Неусетно дъждът се бе засилил и от далечината се разнесе гръм. Една ябълка се откъсна и падна на главата на Блен. Двете момичета се засмяха.
Сбръчканото лице на стара прислужница се подаде от остъклен с обсидиан прозорец и извика:
- Вие двете госпожички, веднага да се прибирате, че ще се простудите. И донесете ябълки за шуай Ийла.
Двете му се ухилиха дяволито и награбиха няколко ябълки, след което се завтекоха към ниската вратичка на слугинските помещения.
Две малки слугинчета с меч. Ще трябва да ги открия след преговорите. Този град може и да ми хареса. Постоя още малко под пречистващите струи на дъжда и усети неподозираното чувство, което си бе пробило път през закоравялата от битки и жестокости обвивка на сърцето му. Там бяха останали водите на две дълбоки езера. Блен изкатери с два скока каменните стъпала и влезе в обширната тронна зала. След официалната церемония по посрещането придворните се бяха пръснали на малки групички, отдалечени от трона, където двама мъже, облечени с почти еднакви прости бойни туники, бяха потънали в разговор. Келън и Верхайен навярно обсъждаха бъдещото съюзничество, но Блен опитваше да избягва тази тема, защото знаеше, че баща му никога няма да превие крак пред Трегорн. Те не искат просто съюзници, а васали, и Келън е готов да им се подчини. Но истинските господари на Акшаите бяха Галън и Блен чувстваше в гърдите си неизмеримата гордост да бъде наследника на великата планинска династия.
При появата му Теор Верхайен се усмихна и весело подхвърли:
- Навън изглежда е заваляло – императорът приятелски сложи ръка на рамото му – Блен, може ли да поговорим насаме? Прости ми, Ивар, но трябва да му направя предложение на което няма да устои.
Ивар Келън кимна и се отдалечи към изкусните гоблени, покриващи стените на залата. Теор Верхайен впери ледените си сини очи в Блен и веселостта му се изпари. Той го поведе към опустялата закрита тераса, където под каменната козирка двамата помълчаха известно време, заслушани в шепота на дъжда.
- Сега няма да ти говоря като любезен домакин, граф Галън. Пред теб е императорът на великата източна империя и от отговора ти зависи дали ще бъдеш мой първи съюзник или заклет враг – на Блен не убегна васалната титла с която Верхайен се обърна към него.
- Аз съм син на Строн Галън, господаря на Акшаите и не се боя от Трегорн, императоре. Вашите легиони стотици години са спирани под урвите на моята планина. Така ще бъде и занапред ако вдигнете ръка срещу нас.
- Думите ти ми показват, че не съм се излъгал в теб, Блен – тонът на Теор Верхайен стана отново учтив – това което искам да ми дадеш не са Акшаите, а Азгут.
- Азгут навярно е прекалено голям хап и за двама ни. Те вече завоюваха Западните Акшаи и трябва да се съобразяваме с тях.
- Доколкото си спомням имате и родствена връзка.
- Рилна сама избра пътя си. Тя си остава моя сестра, но това не може да ме спре да воювам срещу Азгут.
- Отплатата ми ще бъде най-скъпото нещо, което мога да ти дам – в очите на Теор планинецът съзря мрачен блясък – моята кръв. Ти ще станеш мой син. Ще те оженя за дъщеря ми Лита и един ден, ако си достатъчно умен да опазиш главата на раменете си, можеш да бъдеш следващия император на Изтока, но вече обединен с Азгут, както в древните времена. Подкрепен и от собствената си планинска държава, ще имаш най-великата империя съществувала някога на Дулиен. Искам отговора ти сега, Блен Галън.
Планинският принц вдигна очи към забуленото с тежки дъждовни облаци небе. Преди малко се бе влюбил в най-красивото момиче на света, а сега му предлагаха брак с друга и власт за която не можеше и да сънува. Зад сребърния воал на дъжда силуетът на старата ябълка се поклащаше и проскърцваше като изоставена на дъжда хлипаща старица. Блен никога не се бе колебал да вземе решение до днес. Езерните очи или света.
- Ще бъда твой съюзник, императоре. – Прости ми, татко. – Но Акшаите никога няма да бъдат провинция на Трегорн.
- Казах ти, че искам Азгут – Теор се завъртя и по лицето му разцъфна усмивка – Лита, тъкмо навреме. Ела, да те запозная с наследника на Акшаите, дъще.
Високото момиче, което тъкмо се бе появило на закритата тераса накара Блен Галън да се вкамени. Беше облечена в бяла копринена рокля с усукани дантели, тъмните й коси бяха повдигнати в стегната дворцова прическа, а лицето й бе напудрено до бяло, като тънката линия на устните бе очертана с червило. Клепачите на очите й бяха изрисувани с тъмносин грим, но въпреки неузнаваемото лице, Блен съзря езерния блясък. Момичето с ябълките.
Привидението се приближи и направи грациозен реверанс.
- Лита Верхайен, шуай. Трета с това име.
- Блен Галън, син на Строн Галън – с мъка отвърна планинецът – позволете ми да кажа, че красотата ви е изумителна.
Теор Верхайен се хилеше доволно отстрани.
- Лита, това е твоят бъдещ съпруг. Обръщай се към него с нужното уважение.
Думите на Верхайен я накараха да сведе рязко глава. Срам или ярост? Блен помисли за миг, че момичето ще залитне. Тя явно не подозираше за намеренията на баща си. Замаята й се изпари веднага и тя се изправи с цялата си гордост и хубост.
- Да, татко!
Теор Верхайен се извини и ги остави сами. Блен знаеше, че императорът е нагласил тази среща, но не му се сърдеше.
- Ти искаш ли това? – Лита го гледаше със същата дързост като преди на двора.
- Признавам, че бях неподготвен, но те обикнах от първия миг – Блен Галън за първи път изричаше подобни думи, но искрено ги вярваше.
- Това е... обнадеждаващо.
Блен премигна и се засмя на глас. Лита също се бе усмихнала. Но това трая само миг и лицето й отново замръзна в бялата си маска.
- Баща ми поиска нещо в замяна, нали?
- Азгут.
- Не мога да повярвам, че съм оценена толкова скъпо. Азгут е вечният блян на императора. Втълпил си е, че обединението на древния Шанай, е мисията на живота му.
- Цената му си заслужава. Ще бъдеш моя жена, Лита Верхайен, и ще те отведа в Скалния дворец, откъдето ще управляваме света.
- Една война срещу Азгут може да продължи десетилетия. И неуспехът е също толкова вероятен като победата. Помисли дали си струва да повличаш планинското си кралство в това.
- Бих те откраднал още сега!
- Направи го! – отново дръзкият поглед.
- И да бъдем цял живот бегълци? Не, ще завладея Азгут за теб, а децата ни ще владеят над Дулиен и съдбата му.
- Аз не искам Азгут. Това е желание на баща ми.
- Условието му, за да се оженя за теб.
- Ами ако моето условие е друго.
- Само го кажи.
- Остави Азгут, укрепи Акшаите и ще избягам с теб. Теор Верхайен ще побеснее, но няма да има време да се занимава с нас. Целият му разсъдък е обсебен от покоряването на Азгут.
- Аз съм влюбен в теб, но също така съм човек на честта. Ще те заслужа честно и ще ти бъда верен до гроб – беше се приближил до нея и мускулестите му ръце обгърнаха талията й.
Лита Верхайен се откъсна грубо и, докато се отдалечаваше, му извика:
- Никога няма да ме имаш, Галън. Не желая да бъда поредното украшение за честта ти.
Когато Блен се прибра в залата, Теор го посрещна и, като видя унилостта му, подхвърли:
- Малко е своенравна, Тивиат знае какви ти ги е наговорила, но ще я научиш да те слуша. Ела да разбереш какъв план имаме с Ивар Келън за теб.
Слугите бяха наредили скромна трапеза – на малка кръгла маса недалеч от трона бяха сервирали кана с вино и изящно блюдо с риба. В Трегорн лакомията бе сред най-големите грехове.
Двамата планинци и императорът започнаха да обсъждат стратегията за нахлуването в Азгут. Освен тях единствените присъстващи в залата останаха седем стражи, които имаха пълното доверие на Теор Верхайен. След два часа приключиха. Императорът повика сенешалите си и под строгите им погледи сключи с Келън и Блен подробен съюзнически договор, изброяващ всички права и задължения на страните. Когато Блен излезе на двора вече се бе мрък
Semper fidelis
Когато Блен излезе на двора вече се бе мръкнало. Провери войниците си, настанени от домакините в малка казарма недалеч от двореца.
След това с Келън се прибраха в отредените им стаи. Нощта не спа. Измъчваше го образа на Лита, която го гледаше с тъга, сякаш искаше да му каже нещо, но не намираше думи. На сутринта бе много уморен. Прекара времето до обед във взиране в двора с ябълката, към който гледаше прозореца на стаята му, но тя не се появи. Накрая не издържа и отиде при Келън. Бяха решили да отпътуват на следващия ден, но Блен му заяви, че вече нищо не го задържа тук и иска колкото се може по-бързо да се прибере в Акшаите, за да убеди баща си и да подготви силите си за войната с Азгут.
Сбогуваха се набързо с Теор Верхайен, който изглеждаше сякаш напълно разбира държането на Блен.
- Не забравяй, Галън – деня на коронацията ми като владетел на Азгут ще бъде и деня на твоята сватба. Кълна се в секирата на Тивиат – това бе последното, което му каза императора.
Пътят до Акшаите на кон се изминаваше за три седмици, затова отрядът на Блен Галън и Ивар Келън се отправи към Вендуин. От Шадуун павиран търговски път водеше за три дни езда до Великата река. Там акшайските конници се разделиха с трегорнския си ескорт и се натовариха с конете си на един от огромните салове, които пътуваха по цялото протежение на реката. Салджията им поиска двойна цена заради военните действия, разигравщи се по азгутските брегове на Вендуин. На втория ден от пътувнето им по реката на десния бряг съзряха разрушен град.
- Ниврелия – махна към руините с ръка салджията – добра търговия въртях там, но разбойниците на шуай Тралин подпалиха градчето. Предния път като минавах тъкмо бяха влезли през стените. Какъв вой надаваха горките хорица. Някои ме видяха и почнаха да ми махат да ида да ги спася. Но смея ли? Страхът ми изяде съвестта. Цялата река се бе напълнила с трупове. И покрай тях водата беше една червена.
- За Хаан Тралин ли говориш? – запита го Келън.
- Че има ли друг с таквоз именце? Хубавото градче лежи на съвестта му. Много свестни си бяха ниврелците. Е, имаше и по някой скъперник, но те навсякъде се въдят. Сега следващия по-голям пазарен град е Антар, но той е чак в горния край на Венда.
След четири дена подминаха Ендал и дочуха грохота от битка някъде недалеч от брега, който бе покрит с гъста гора. По течението срещнаха няколко трупа, прободени от стрели. Предпазливият салджия и помощниците му отклониха сала от средата на реката по-близо до трегорнския бряг.
На следващия ден пред тях се изправиха каменните стени на Антар и решиха да спрат, за да починат на врязания в реката полуостров на който бе разположен града. Дотук все още не бяха достигнали бойните действия. По скалистия бряг бяха наизлезли стотици жени, за да перат, докато мъжете им опъваха дълги дървени простори недалеч от тях. Малки деца лудуваха, криейки се из прострените вече огромни бели платна. Антар бе известен като център на тъкачеството, а жителите му облицоваха стените и подовете на къщите си с тези платна, макар че лесно се замърсяваха. Казваха, че човек, чийто дом е бял отвътре има чисти помисли.
Салджията отиде да продаде стоките, които бе натоварил на пристана си в Трегорн, докато планинците решиха да обиколят островния град. На портите на града ги очакваше възрастен мъж с едра фигура и бяла козя брада, наобиколен от десетина антарски воини-мечоносци, облечени в плочести брони от корубата на сивец. Старецът се представи като градоначалника на Антар и каза, че забелязал, че салът им е дошъл от размирните места надолу по течението на реката. По дрехите им личеше, че са от Акшаите и антарският управител не ги смяташе за врагове.
- От седмици не сме виждали лодка или ладия да идва откъм Ендал и Тарен. Само бежанци и ранени конници пристигат. Повечето не желаят да останат тук, а само си отпочиват и продължават към Ронст и Стага. Знаете ли как се развиват нещата надолу по Вендуин?
Заговори Келън. Блен се чувстваше неудобно пред тези хора срещу чиято държава бе сключил съюз.
- Ендал е под обсада, но до вчера не бе паднал. Друго не знаем.
- Чували ли сте нещо за плановете на трегорнските войски? Към Синята стена ли ще се отправят или ще продължат да плячкосват по реката?
- Трегорн трупа големи сили, следователно готви пробив – това не беше някаква военна тайна и Келън спокойно можеше да го каже.
- На ваше място не бих разчитал на подобно нещо – обади се Блен – трегорнската войска е предшествана от орди мародери, които ще предпочетат да продължат грабежите си по отслабените крайбрежни градове, вместо да атакуват редовната армия на Азгут. Мисля, че трябва да изведете населението от града по-скоро.
Градоначалникът наведе отчаяно глава.
- Благодаря за съвета ви, но Антар не е просто място за живеене, а Свещен град. Последната останка от великия Корсидан. Не можем да го изоставим дори това да струва живота ни.
- Вашите предци са изоставили великата си империя на Беор, помислете защо са го направили. Хората са важни. Те ще вдигнат нов град, а след войната може и отново да се завърнат тук.
Блен замлъкна и разбра, че съдбата на тези азгутски поданици не му е безразлична. Обикновените хора навсякъде бяха еднакви. Трудеха се, създаваха семейства, градяха селища и култура. Докато не се появяха мъже с власт и амбиции и не изпепеляха техния малък свят в стихията на войната. Блен Галън щеше да бъде един от тези мъже. Но ако му се удадеше да обедини Северен Дулиен в едно щеше да сложи край на войните. Една велика империя на която никой нямаше да се противопостави. И тогава щеше да дойде време за изграждане и възраждане на шанайската цивилизация. Време на мир и раждане на деца. Време за него и Лита.
На сутринта продължиха пътуването си по разширяващата се горна част на Вендуин. Вечерта бяха в подножието на Акшаите и планинският отряд изостави сала и продължи по тесните пътеки, които всеки жител на планината знаеше от дете. Пътят бе станал много стръмен и слязоха от конете, повеждайки ги за юздите. Беше съвсем тъмно когато съзряха високо над тях светлините на Скалния замък. Приближавайки до разположената високо крепост, Блен долови странните шумове, които се носеха от там. Глъчка от много хора, смях и викове, се разнасяха от ехото във вековната гора, обрасла по склоновете на планината и обградила като зелен щит замъка на баща му. Скоро достигнаха острите ридове по които бяха построени къщите на града под замъка. Навсякъде сред дърветата и постройките бяха разпалени големи лагерни огньове на които се печаха цели глигани и овни. Около тях бяха насядали или се разхождаха хиляди мъже, облечени в меднокафявите брони на акшайската войска, на чийто нагръдници бяха изсечени орлите на Галън. Баща му бе свикал армията си.
Към Блен се затича весело ръкомахайки млад мъж в зелена туника с лък на рамо.
- Не те очаквахме толкова рано, Блен – Веън радостно се метна на врата му – трябваше да поостанеш в Трегорн, братко, защото татко няма да ти даде почивка! Той очакваше само твоето завръщане, за да поведеш войската.
- Какво става тук, Веън? – Планинският наследник се втренчи неразбиращо в по-малкия си брат. – Да не сме нападнати?
- Тръгваме на война. Тези дни пристигнаха пратеници и татко се е договорил с тях.
- Срещу кого отиваме на война? – гласът на Блен беше леден.
- Трегорн. Азгут са нападнати и поискаха подкрепата ни – разбудено заразправя Веън. – Обещаха в замяна Мириад. Татко е много доволен.
Блен вдигна обезумелите си от ярост сиви очи към осветения от стотици факли островърх замък и ръката му се вкопчи в дръжката на меча от певанска стомана.
БРИН-ХАФА
Линдидският кораб остави Тахиани и другите седем айанги, които я съпровождаха, на пустинния бряг на две слънца път от Бадра. Контрабандистите се опасяваха, че дулинеският гарнизон в града може да им създаде проблеми. Трябваше да изминат разстоянието до Бадра пеша, но за щастие по средата на пътя попаднаха на стан на абедински номади и спазариха пет камили и два коня. Две от айангите, които за първи път идваха в Абдира взеха конете. Тахиани се чувстваше много добре на едногърбата си камила – това бе най-добрия начин да се преодолеят големи разстояния в тези пустинни земи. На пет часа път от Бадра единият кон издъхна поради липсата на вода и двете новачки трябваше да се качат заедно на другия.
Най-сетне в далечината се откроиха белите минарета на крайбрежния град. Около Бадра нямаше стени. Когато шанаите го завладели, сринали стените и никога не ги вдигнали на ново, тъй като града бе дълбоко в техните владения в Брин и смятали, че ако се достигне до неговата защита, то значи не е останало нищо, което да си заслужава да се отбранява. Повечето от населението бе абединско, но сред овалните типично абдирски глинени постройки имаше и доста варосани къщи от дулиенски тип със сламени покриви. От Бадра започваше плодородната ивица на Брин за която се водеше дългата война между шанаи и абедини.
Когато навлязоха в града айангите се озоваха сред гъмжилото на човешкия поток изпълнил с виковете и брътвежа си стотиците малки криви улички. Отседнаха в скъпа гостоприемница в която имаше женска баня и единични стаи. Събраха се за Часа на молитвата, след това всяка имаше възможност да се уедини или да излезе да разгледа града. Отрядите на Омайди, Мелани и Тангиани щяха да пристигнат едва на другия ден.
Стаята на Тахиани бе на третия етаж и гледаше към централната част на града, където се издигаха десетина каменни подиуми, наобиколени от много народ. На тези груби площадки излизаха по двама души и се бореха с голи ръце. Беше забравила, че е дошло времето на Игрите. Минаха много сезони от онези игри в които бе участвала и тя. Споменът я примами и тихо влезе в стаята, обгръщайки я с нежните си пръсти.
Разцъфтяването бе онова време когато една млада айанга може да напусне островите на Шеншедай и да види света на абедините и шанаите. Главната задача при това пътуване за всяка бе да се отдаде на Господар на червея и да зачене по възможност. След това трябваше да се завърне във Ванолия, където да роди детето си. Ако беше момиче оставаше до седмата си година при майка си, а след това отиваше да живее в приюта на хаоките – момичетата на които предстоеше да станат айанги и жените, които никога нямаше да станат айанги. Там се обучаваше в корпуса на Лампейди на бойни техники, но в същото време помагаше и на възрастните хаоки. На десетата му година го прикрепваха към господарка раини. Ако детето бе момче го даваха на капитаните на чуждите кораби, които акостираха в Храра – те определяха съдбата му – можеха да го обучат за моряк, да го дадат на наемните легиони, за да се превърне в зъл боец или да го продадат в робство.
Тахиани бе на двадесет и една и беше дошъл месеца на Разцъфтяването й. Това за разлика от неразположенията на Първата кръв бе хубаво време. Лампейди и даде много наставления преди да я изпрати и навярно нямаше да я пусне сама, ако не се бе намесила Дилани. Тахиани се качи на спрял да зареди провизии кораб от съюзната флота, която охраняваше плитчините на Шеншедай от корсари и вражески абедински галери. Оставиха я в Бадра. Изумена се разхождаше по улиците на абдирския град. За първи път виждаше подобни изящни сгради като моските и прекарваше с часове зяпнала извисилите се към облаците минарета. Първата й среща с мъже бе още в Храра и после на кораба, така че този шок вече го бе изживяла, но не можеше да повярва колко многобройни могат да бъдат те. Мъжете вървяха наперено, сложили ръце на дръжките на ятаганите си, докато жените се забулваха с хиджипи и само изпълнените им със страх и преклонение очи проблясваха през тесните отвори на забрадките им, докато следваха безмълвно грубите си господари. На самата Тахиани някои гледаха с любопитство, други с упрек, но при всички имаше похот. Несъмнено в Бадра бяха виждали айанги и преди, защото тук минаваше един от основните пътища за Абдира от Шеншедай, но това не намаляваше зрелището, което преставляваше полуголата Тахиани с обръсната си глава и закривен меч. И тогава попадна на кръглия площад с оформените от тежки каменни блокчета подиуми. Хилядната тълпа надаваше вой при всяко тупване на боец на камъка – едни поздравяваха победителя, други проклинаха победения им фаворит. Борците бяха от тъмнокожи мускулести ибуанци и жилави мургави пустинници до млечнобели и физически по-слаби азгутци, линдидци и азилийци.
Попита къде да се запише за борбите и един беззъб абедин с опулени очи й посочи масичката на ниски крака в подножието на една от арените, на която се бяха скупчили десетина мъже. Когато каза на двамата престарели кабири да я запишат в състезанието те се разсмяха кресливо. Тогава айангата разцепи на две масата им с крак. След час започна първата й битка и тя с лекота победи гъвкавия мауанец, подкосявайки го остро и забивайки лакът в гърдите му. Според правилата на игрите победител имаше, когато единия участник не може повече да се повдигне от земята. Сред наблюдаващите я като бойна кула се извисяваше пустинник с канелена кожа и лъскави мускули. Той бе облечен само с ленен панталон и черна кърпа, намотана около врата му. Тахиани победи още осем мъже и я обявиха за победителка на подиума. Огромният мъж я бе гледал през цялото време. В началото никой не я подкрепяше, но накрая на деня над площада се носеше само една дума – Дахаи – което на абединския език означаваше Жената-змия. Бяха я сравнили с легендарната Дахаи от Нанхар, убийцата на Лъва на Алеф. Тогава огромният мъж с черната кърпа се покатери на подиума, от който Тахиани не бе слизала от преди обяд, и поиска да се бие с нея. Кабирите, които ръководеха игрите, забраниха, изтъквайки, че пустинника не се е записал като участник. Той отвърна, че не мислел, че има достоен противник. Тахиани им махна и каза:
- Ще се бия с него.
Кабирите се съгласиха, но заявиха, че на пустинника няма да се даде никаква награда ако спечели. Той отвърна със смях:
- Хадик е богат. Той няма нужда от награди. Само момичето без коса може да даде на Хадик това, което иска.
- Един хубав пердах навярно? – усмихна му се съкрушително Тахиани.
Хадик се приближи към нея с масивното си тяло и, навеждайки глава към ухото й, прошепа:
- Искам тази нощ да бъдеш моя.
Тахиани кимна.
- Ако ме победиш, ще я получиш.
Гигантът се ухили доволно. Той поразкърши снага и пращенето на костите му напомни на Тахиани звука от чупенето на дебел клон. Тя зае бойна позиция. Лампейди й бе предала нейната проста философия за боя – без много въртене, без трикове и подскоци – стоиш мирно и наблюдаваш и щом и най-малката възможност за удар се отвори, атакуваш смъртоносно и приключваш. Години по-късно Тахиани присъства на незабравимо зрелище – Лампейди бе убила десет гингарски наемници с голи ръце.
Хадик за разлика от останалите бойци също зае позиция и не помръдна повече. Двамата се гледаха продължително. От тълпата се разнесоха разочаровани викове. Тахиани прецени, че огромният мъж е прекалено бавноподвижен и реши да атакува рязко. Бързината й бе котешка, а силата на удара – взривяваща. И все пак Хадик реагира също толкова бързо и докато Тахиани невярващо установи, че удара и профучава във въздуха, мощният мъж я фрасна с мечешката си лапа по лицето. Загуби свяст.
Събуди се в огромно меко легло с балдахин, завита с копринен чаршаф. Имаше леко замайване, а когато докосна скулата си напипа оток. Повдигна завивката и разбра, че е гола. Усещаше, че тялото й е измито и полято с благоухание. Изправи се и видя, че на едно смешно малко столче в сенчестото дъно на красиво мебелираната стая е отпуснал туловището си Хадик и се взира в нея неподвижно, както на борбите. Лицето му беше много приятно, но очите му издаваха студенина.
- Слугите те съблякоха и изкъпаха. Хадик не те е докоснал с пръст.
Тахиани видя нагръдника, набедреника и меча си, поставени на изящен стол от лакирано дърво, а до тях бе сложена голяма фино изработена кесия.
- Това е твоята награда за победата на Игрите – Хадик бе проследил погледа й – вече е нощ и Хадик очаква своята.
Тахиани забеляза, че прозорецът зад гърба на гиганта е тъмен. Силен трепет премина през тялото й. Не искаше Хадик да вижда това. Щеше да изпълни обещанието си. С бавни крачки се върна до леглото и изтегна голото си тяло върху ефирния чаршаф.
- Очаквам те, Хадик. Ела да получиш наградата си. Днес се би добре.
Огромният мъж се изправи. Видя, че е облечен с дълга набедрена препаска от леопардова кожа. Той се наведе и духна маслената лампа, закачена на златна верижка близо до балдахина. После Тахиани чу шума на падащата препаска. Тялото на Хадик – твърдо като скала – се отпусна на леглото и то потъна под неочакваната тежест, но явно бе измайсторено да я удържа. Въпреки грубата му сила и масивност, ласките на Хадик бяха топли и нежни. Той я обгърна и Тахиани се почувства оградена от най-сигурната защита на света. Толкова бе слушала за Червея, че остана много изненадана, когато пустинникът нахлу в нея с нещо твърдо и агресивно. Първо я заболя, но стисна устни. Усети влагата между краката си, но скоро единственото й възприятие бе за наближаващия екстаз.
Тахиани отвори очи. Бе се подпряла на големия прозорец в стаята на гостоприемницата, а над минаретата на Бадра вече се спускаше здрач. Миналото се бе изнизало все така тихомълком, оставяйки я със самотата на душата й.
БЕОР
Старците-удавници мълвяха объркани думи за завърнали се древни сили, за Жената-звяр, Малките същества и Водния дух. Малцина знаеха дори легендите за тези стари спомени на племената. Един от тях бе Отсечената ръка. От първата нощ на тазгодишното Бдение край водите на Великото езеро гласовете на Старците се бяха извисили изпод дълбините в монотонен вой и заедно с останалите шамани старият еднорък танай слушаше до първите проблясъци на деня стенанията им. Младите мъже от селото, които го придружиха до бреговете на Езерото нямаха ухо, за да доловят зловещите думи и по цял ден се заиграваха с другите младежи и девойки от многото племена на Севера, докато прегъбените стари жреци излизаха от шатрите си само нощем, под покрова на тъмнината, за да слушат Удавниците. Тази нощ демоничните гласове нашепваха за Черните хора, които служеха на Кървавия скитник и за завръщането на времето на магьосниците. Тръпки побиха старческия гръб на Отсечената ръка при спомена за Бога-убиец. Старият шаман бе последният мъж на шейбите, помнещ как изглежда Той. Малки снежинки се завихриха около него, понесени от северняка и сред тях изплува отдавна забравеното време.
Отсечената ръка помнеше дните, когато унките още не бяха слезли от Севера, за да унищожат Великите села на крайбрежните хора. Тогава все още бяха живи седемте му синове, докато сега най-старите мъже в племето на танаите бяха правнуци на правнуците на синовете му. Старият шаман отдавна бе спрял да брои зимите и обръчите на дънерите, но всичко сякаш оживяваше изпод снега като спомен от вчерашния ден. Отново се надигаха Владетелите на утрото и Отсечената ръка усещаше, че неговото собствено време е към своя край. Още една-две зими и той щеше да остане след Бдението, за да не се върне никога в селото си. И да се присъедини към Старците-удавници.
Цяла нощ се вслушва в призрачните гласове и зората го завари скован на ледения бряг. Застиналите води на Великото езеро се губеха в далечната белота на падащия сняг. Наоколо не се виждаше никой. Останалите шамани също се усамотяваха на безлюдни места край езерото, за да слушат Удавниците. Отсечената ръка се опита да раздвижи вкочанените си крака, но не усети нищо. Мразовитият утринен вятър брулеше безжалостно сбръчканото лице на шамана и това бе единственото усещане на тялото му. Танаят потъна в полудрямка, изтощен от дългата нощ, прекарана с призрачните гласове. Очакваше скоро младите му помощници да дойдат да го потърсят.
Внезапно от покоя му го извади звук от пошляпване, идващ от спокойното езеро. Старческият взор се устреми през тънката пелена на падащите сребърни снежинки. Недалеч от брега гол мъж пореше студените води на Великото езеро. Спонтанен трепет премина през откъсващото се от сковаността му тяло. Старите суеверия за завръщането на Удавниците изникнаха от тъмните кътчета на паметта му. Но плувецът беше мъж в разцвета на силите си, а не древен патриарх с дълги бели коси и брада. Скоро той се приближи към брега и излезе от водата, чийто струи бавно се оттичаха от мускулестото му бледо тяло. Косата на непознатия бе сребриста, както и наболата по страните му четина. Той се приближи към Отсечената ръка и седна срещу него, подвивайки крака по обичая на северните племена. Шаманът с нарастващо любопитство забеляза изпаренията, които се надигаха от мократа кожа на новодошлия. Сякаш излизаше от гейзер, а не от полузамръзнало езеро.
- Кое е племенното животно на моя брат? – Отсечената ръка проговаряше за първи път от предния ден и гласът му прозвуча като чужд.
- Вълка.
- Воин без племе – констатира старецът – или прокуден. Как е името ти?
- Вълчи брат.
Жрецът изсумтя в знак на съгласие.
- Преди много зими човек с това име е живял сред танаите и им е донесъл добро. Моят брат също говори добре езика на шейбите. Но не е от северните народи. Косите му имат цвета на косите на унките, но кожата му е бяла като кожата на еаките. Навярно майка му и баща му са последвали Вълчия завет.
- Вълчият брат няма майка и баща.
През цялото време младият мъж бе седял чисто гол без да потръпне от усилилия се северен вятър. Снежинките, кацащи по кожата му се топяха на мига. Жрецът бе чувал, че еаките издържат на всякакви природни условия, но мъжът срещу него нямаше масивната физика на далечните южни войни. И дори да носеше еакска кръв по лицето му не се забелязваше и помен от масивната квадратна челюст и ниското изпъкнало чело на еаките. Напротив, мекото изражение му придаваше детска невинност.
- Какво е довело моя вълчи брат до студените брегове на Великото езеро?
- Търся земята без сняг и танаите ми казаха, че жреците ще ми покажат пътя.
- Чувал съм за такова място – потвърди старият шаман – но пътят дотам минава през Ледените равнини на унките и Старата вода. Дори да прекосиш територията на унките – която е два пъти колкото земите на останалите племена – Старата вода не може да се премине.
- Мога да плувам.
- Старата вода е много пъти колкото територията на унките и дори воин с лодка пълна с храна и вода не може да я преплува.
- Ще си ловя риба. Вода не пия.
Отсечената ръка имаше чувството, че странникът говори сериозно и наистина е способен да преплува Старата вода. Блясъкът в очите му сякаш правеше всичко да изглежда просто и лесно. Старият жрец усети как кръвта в жилите му циркулира, нахлувайки в схванатите му крайници. Със сподавено задоволство почувства изтръпването в чукана на лявата си ръка.
- Какво има в тази земя без сняг?
Вълчият брат се умълча за миг – сякаш за първи път се замисляше над този въпрос. След това лицето му засия.
- Там е Бог.
- Боговете на племената са много. А отвъд Старата вода казват, че имало още повече. Кой е богът на моя брат?
- Има само един Бог, всички останали са хора.
- А този твой Бог от какво е произлязъл? Ето – Жената-звяр е родена от тигрица, Кървавият скитник е поникнал като дърво, а Черната врана е била изсечена от скала. За Водния дух се знае, че се е зародил с първата капка вода, която Великият ловец пролял, когато една заблудена негова стрела пробила небето.
- Откъде е дошъл тогава Великият ловец? – заинтригуван запита Вълчият брат, забравяйки въпроса на жреца.
- Казват, че там където за първи път се срещнали тъмнината и светлината бил закърмен Великият ловец. Всяко живо същество носи по малко от светлината и мрака – защото всички произхождаме от Великия ловец. Людоедите и Черните хора само имат повече тъмнина от останалите. Според легендите те са се зарекли на мрака и той владее сърцата им.
Вълчият брат отново се замисли.
- Тъмнината е хубаво нещо.
- Когато не е укритие за нападатели и крадци – засмя се Отсечената ръка.
Откъм боровата гора, израсла по брега на Великото езеро, се разнесоха гласове. Трима мъже, които се смееха гръмогласно на някаква шега, се появиха сред дърветата. Отсечената ръка ги познаваше – бяха от неговото село, а Големият и Малкият мечок дори му бяха далечни правнуци. Тримата поздравиха почтително жреца, а след това Бързата пъстърва подхвърли на Вълчия брат някакви грубо съшити кожени дрехи.
- Нашият брат-вълк си е забравил вълчата кожа и е хукнал гол сред студа – заяви Бързата пъстърва – навярно е последвал някоя дългокрака крийка. Мислехме, че ще открием само вкочанения труп на Вълчия брат.
- Вълчият брат потърси жрец край Великото езеро, за да разбере къде е земята без сняг – заяви голият мъж, загървайки се в наметката от вълча кожа.
Отсечената ръка попита откъде танаите познават Вълчия брат и те му разказаха как са го срещнали, докато ловували в най-отдалечените северни ловни земи. Той им помогнал с изключителния си ловен инстинкт да напълнят шейната си с кожи много по-рано от предвиденото и затова слезли към Великото езеро, за да изтъргуват кожите с воини от другите племена, изпратени за Бдението.
Тримата танайски ловци помогнаха на Отсечената ръка да се изправи и го поведоха към стана на северните племена, образуван от дошлите с жреците жени и войни. Когато пресякоха гората лагерът се разпростря пред тях – голямата Езерна равнина бе почерняла от шатри и народ. От другата страна на огромното езеро подобен бивак имаха южните племена и като по-млад Отсечената ръка често бе ходил до там, за да се срещне с по-възрастните шамани на унките, крийките и арките, които владееха много повече лечителски заклинания, помнеха древните легенди на племената и все още практикуваха магиите на боговете.
Танайският жрец се упъти към шатрата си, която бе в центъра на големия стан, придружен от тримата ловци и Вълчия брат. Повечето от воините в лагера бяха шейби, а останалите предимно от племена сродни на шейбите – танаи, чонки, хора-мечки, омейни, кайени, северни крийки. Отдавна сборището за Бдението се бе превърнало и в среща на племената при която често се сключваха междуплеменни съюзи или женитби, търгуваха се стоки от различни места на Севера, срещаха се стари познати. Поради огромната маса от хора, конете се оставяха в специално заградени места извън лагера. Затова Отсечената ръка се изненада от близо десет по пет пъти конете, които стояха оседлани недалеч от шатрите на танаите. Техните собственици бяха насядали около огньове, запалени на кишавата земя, но щом забелязаха приближаването на стария жрец започнаха да се изправят. Главите на войните бяха обръснати и само две тънки червеникави плитки падаха върху ушите им. Татуировки обрисуваха лицата и теметата на тези войни и ги правеха да изглеждат еднакви и страховити. Отсечената ръка познаваше добре племенната принадлежност на посетителите си – това бяха крийки от Юга. Сред воините, очакващи го около шатрата му имаше и няколко мъже с фини дрехи от еленови кожи и сребристи коси. Дълго време бе минало откакто танайският шаман за последно бе срещал унки.
Напред излезе мъж с почерняло от татуировки лице и странна огърлица от дребни изсушени плодове. Отсечената ръка си спомни трофеите, които събираха крийките и се поправи – това не бяха плодове, а човешки уши. Тройната огърлица подсказваше, че мъжът се е отличил в много битки, но украсената с миниатюрни дърворезби тояга, която носеше даваше да се разбере, че освен това е велик крийкски жрец. Отсечената ръка бе слушал за вожда-жрец на крийките, но никога не го бе виждал – танаите бяха прекалено силен клан, за да попаднат под ударите за плячка на южните крийки, а в съюз с шейбите ставаха още по-неприятен враг.
- Вождът Черна вода е прекосил Дългия бряг, за да посети Отсечената ръка. Дано моя брат не носи лоши вести от своя стан – танайският жрец направи знак на подкрепящите го братя Мечки да го пуснат и се изправи в целия си – немалък за своята древна възраст – ръст.
- Приеми уважението на южните племена, престари Отсечена ръка – заговори с прегракнал глас Черна вода – както теб и ние, жреците на Юга, будуваме на езерния бряг, вслушвайки се в гласовете от тъмните дълбини. Черни дни ни вещаят Старците-удавници. Черни дни с Черни хора.
- Още не е свършило Бдението, навярно ще ни предложат и спасение – Отсечената ръка споделяше опасенията на крийкския шаман – както едно време ни бе пратен Кървавия скитник.
- Не забравяй, че Черните хора са служители на Кървавия. А тази сутрин пратеници от ункските обиталища донесоха, че наскоро при тях са дошли Черни хора, благославящи кървав бог и започнали да правят магии с човешки черва. Принасяли в жертва на божеството си жриците на ледените храмове, учейки, че има само един бог. Много унки са ги последвали. Според пратениците самия Нордам Шатун е бил обсебен от Черните хора и им позволявал да убиват свещените жени.
Отсечената ръка наведе глава. Великият ункски предводител някога бе идвал при него. Нордам Аор Шатун беше мъж с желязна воля и светкавичен ум, а на бойното поле – безпощаден воин. Навремето дори войните дошли отвъд Старата вода загубиха битките си с него сред Ледените равнини. Ако Черните хора го бяха спечелили на своя страна идваха лоши дни за Севера. В племенната памет още живееха спомените за завоевателите от Великите села и за техните верни помощници – Черните хора.
- Идваме с молба от шаманите на Юга – продължи Черна вода – нека танаите пуснат нашите бойци да преминат през техните земи.
Отсечената ръка веднага разбра за какво го моли крийка.
- Това ще бъде против свещения обет, който сме дали на хората-мечки.
- Кървавия трябва да бъде повикан и крийките ще влязат в Свещената гора с помощта на танаите или през техните трупове – жестокият нрав на Черна вода прозря през последните му думи – само той може да озапти черните си псета.
- Нека моите южни братя изчакат края на Бдението и тогава да решим какво да правим – Отсечената ръка усещаше безсилието си.
- Не това е отговорът, който очаквахме, премъдри Отсечена ръка – Черна вода вече възсядаше коня си – дано останалите танайски жреци и вождове са с по-ясен разсъдък. Виждам, че възрастта е започнала да взема своето при теб.
Истина е.
Останалите унки и крийки също бяха наскачали почти едновременно по конете си и потеглиха след Черна вода. Хората в стана се отдръпваха от страховития отряд. Танаите ги проследиха с поглед и сетне Малкия мечок отбеляза:
- Не се връщат на юг.
- Така е – съгласи се Отсечената ръка – отиват към земите на танаите.
- Железният зъб и Еднокракият тигър никога няма да ги допуснат до Свещената гора без твоето позволение, а те са твърде малко, за да се изправят срещу танаите и хората-мечки.
- Съмнявам се, че видяхме целия им отряд – промълви Голямата мечка – навярно основната част вече е избързала напред и ги чака на самата граница с нашите земи. Убеден съм, че Черна вода е очаквал подобно развитие.
Танаите потънаха в мрачни мисли.
- Как да отида в Свещената гора? – разнесе се спокойният глас на Вълчия брат.
ПЕВАН
От слизането им на брега Боро имаше чувството, че са следени. Надяваше се, че в гъмжилото на пристанището преследвачите ще ги загубят и поведе Сайрони през пазарските сокаци на Морския квартал, които бяха тесни и препълнени с народ.
Ганеданската галера ги остави в Арговия, откъдето Боро планираше да започнат пътуването си към Акшаите. Слуховете за придвижването на армии из Долните кралства го караше да бъде крайно бдителен. Пред армиите винаги летяха други армии – от куриери, шпиони и дезертьори. Младата айанга също не му помагаше – тя категорично бе отказала пелерината и шапката, които Боро й предложи да си сложи и крачеше гордо в оскъдното си шеншедайско облекло. В интерес на истината азилийският пратеник бе очаквал, че ще предвожда цял отряд полуголи жени-войни и посрещна сегашното положение донякъде с облекчение. Съветът го бе натоварил със задачата да изиска възможно най-голяма подкрепа от Корани – наината на Шеншедай. Боро действително се бе уверил в необикновените умения на Сайрони, но това все още не означаваше, че тя може да замени няколкостотин добре обучени и кипели в битки нейни сънароднички. Но Корани даде да се разбере, че пратеникът може да тръгне със Сайрони или с празни ръце.
Стаята във „Веселия гайдар” както обикновено бе запазена за азилийски агенти и Боро настани там айангата, след което се уедини в зимника със съдържателя – ветеран от войските на Азилия, който ръководеше азилийската шпионска мрежа в Певан от дълги години. Капитан Оро не се бе променил – волска шия, издути като мехове гърди и ухилено лице с няколко черни пробойни от избити зъби. Някога бе първият командир на Боро в гвардейския полк в Нийрин. Дългият мир не бе за неговия неусмирим характер и след едно спречкване по ганеданската граница за наказание крал Йоро го бе изпратил в най-нажежената пещ – Певан, предмостието към Брин. За Оро това бе най-желаното наказание.
- Триста слепи тигъра! Малкото пале е станало довереник на седмимата крале! – Просия рехавата усмивка на ветерана щом видя пълномощните на Боро.
И на Некоронованата кралица.
- Новините от Лабиринта са отпреди два дни – навъси се капитан Оро – лудият Нюл е поставил засади из каньоните и армиите на Ганедан, Азилия и Мело не смеят да навлязат в скалния капан на линдидците. Певан изчаква засега. Старият крал-губернатор е достатъчно умен да не отказва подкрепа на тримата съюзници – току виж войските им се отклонили на юг – все още бави своята армия под предтекст, че полковете му трудно се изтеглят от Брин. Квар е обявил мобилизация, но едва ли някой чака да се появят на бойното поле преди битката да е свършила. Не зная дали все още има Съвет на който да служиш, Кинжал.
Общото нападение срещу Акшаите се бе превърнало в кавга за разчистване на стари сметки между кралете в Съвета на шанаите. Боро очакваше подобно развитие. При евентуално разпадане на Съвета той щеше да остане лоялен на Азилия. Но преди всичко на своята кралица и майка.
- Мисията ми е възложена от Съвета и само той може да я прекрати – ако няма Съвет нищо не може да ме спре – Боро поглади едномесечната си брада и си спомни от колко дълго не се бе застоявал на едно място.
- Все същия си, а, Кинжал? – Оро му се усмихна съзаклятнически. – Не ти ли се иска понякога отново да се върнат старите времена?
- Мисля, че се връщат. Скоро Певан може да се окаже във вихъра на войната – беше негов ред да съобщи вестите от Абдира, които бе научил от престоя си в Храра.
Очите на Оро го пронизаха с познатия див поглед.
- Какво знаеш?
- Абедините са се обединили. Мафур, Талек, Алеф, Сурана, Марвак... Ако не се изколят взаимно докато стигнат Брин, то настъплението им през Протоците е неизбежно. Мисля, че кралят-губернатор Галба има още един повод да запази войските си от сблъсъци с останалите шанайски сили.
- При десант на певанския бряг първо ще бъде обсадена Арговия, обзалагам се – умислено промълви Оро – бих заклал угоен овен на Тивиат, за да се сбъдне това. Ако Забулените преминат Протоците, враждите между шанаите ще бъдат забравени и всички ще се обединят отново.
- Жените-войни са научили, че един от кралете на шанаите се е договорил с абедините. Ще стане по-нажежено, отколкото си мислим. Искам да изпратиш хора до лагера на Йоро, за да му съобщят тези новини.
Оро се размърда неспокойно.
- Дали пък нашият крал не е подвил опашка пред абедините?
Боро наведе глава. Сам дълго бе размишлявал върху това. Струваше му се невероятно. Йоро бе предпазлив, понякога плах и нерешителен, но никога коварен. А и никой в Азилия нямаше да подкрепи подобен съюз. Нито в останалите кралства. Единствено нечие обвито от лудост съзнание би се решило на подобна постъпка.
- Имам една молба – някой ни следи откакто сме пристигнали в Арговия. Искам твоите хора да го заловят преди да сме излезли от града.
- Нямай грижа за това – Оро весело подхвърли сатъра, който през цялото време бе премятал в ръцете си.
Със Сайрони потеглиха рано на другата сутрин. Оро ги бе снабдил с четири коня – два за езда и два за провизии. По тесните улички в предградията на Арговия все още бе пусто с изключение на няколко просяка и заспали по канавките пияници. Боро отново усети чужди погледи, които го следваха. Не бе сигурен дали това са вчерашните преследвачи или хората на Оро. Почти бяха стигнали покрайнините на града и белите ридове на Емора сияеха в далечината поръбени от розовия блясък на зората, когато недалеч зад тях се разнесоха викове и звън на метал. Двамата се обърнаха. На десетина яри от тях няколко яки мъже бяха обградили две момичета в сиви дрехи и се опитваха да ги заловят. Момичетата бяха от Шеншедай, прецени Боро, но твърде малки, за да напускат островите. Те се отбраняваха яростно с тънките си мечове, отбивайки всяка атака на нападателите си.
- Спрете! – гласът на Сайрони отекна в утринния въздух.
Конят на младата айанга се вряза в кръга на мъжете и, изправяйки се на два крака, скри зад себе си момичетата. Сайрони ловко скочи от седлото и в ръката й проблясна сивата стомана на меча й. Мъжете бяха застинали, оглеждайки се смутено.
- Познаваш ли тези момичета? – Боро се бе приближил.
Сайрони кимна.
- Това са моята хаоке Нилани и ученичката ми Найерни.
Боро се обърна към десетимата мъже, които все още не знаеха какво да предприемат.
- Можете да си вървите и кажете на Оро, че е станало недоразумение.
Наемниците се оттеглиха със сърдито ръмжене. Когато отново обърна поглед към момичетата от Шеншедай, Боро видя, че са се сринали в краката на Сайрони.
- Вземи ни с теб, айанга – умоляваше по-голямата – не можем да те оставим да пътуваш сама в земите на тези ужасни същества.
Сайрони въздъхна.
- Избягали сте от Шеншедай преди Разцъфването. Знаете ли какво означава това? Никога повече няма да ви приемат обратно. Никога няма да станете айанги и да служите на Богинята. Как можахте да постъпите толкова глупаво?
По-малката се просълзи и захлипа:
- Айанга Сайрони, без теб не искаме да оставаме във Ванолия. Не искам да съм айанга, само да бъда с теб.
Сайрони ги накара да се изправят.
- Вече не можете да се върнете в Шеншедай, така че ще дойдете с мен. Но ако не ме слушате ще ви оставя сами да се оправяте в земите на Господаря на червея.
Двечките закимаха ентусиазирано.
Качиха ги на резервните коне. Момичетата първоначално мълчаха виновно, но не след дълго вече си чуруликаха бодро. Боро тръсна глава. Нямаше намерение да става детегледач, но не можеше да изостави тези почти деца насред опасния Певан. Помисли, че по-късно майка му вероятно ще се съгласи да ги вземе.
Боро реши да ги преведе по долината на Друин – реката, която изтичаше от Акшаите и някои учени смятаха, че има общ подземен произход с великата Вендуин. Така щяха да заобиколят Лабиринта и опасностите, които дебнеха около него.
След пладне преминаха хълмовете на Емора и пред погледите им се разпростряха Певанските равнини, отвъд които се издигаше неясният масив на каньоните на Лабиринта. Там сега се струпваха армиите на половин Дулиен, готови за пореден път да се вкопчат в братоубийствена война. Боро си спомни думите на Неа:
- Хората са създадени за война. Воювахме в старите си земи. После сред звездите, за да донесем изкуството на войната и на този невинен свят. А най-лицемерната черта на човека е, че винаги отрича войната към която се стреми. Докато има двама души с различни мнения ще има и войни. Най-приемливо би било бойните полета за нашите битки да се съсредоточат в собствените ни умове.
Боро знаеше, че богинята-кралица го очаква. Трепетът от тази среща го подтикваше да пришпорва коня си и понякога се отдалечаваше на цяла голяма яра от спътничките си, докато се опомни и спре, за да ги изчака.
Бяха изминали три дни, когато равнините на Певан отстъпиха място на мочурливите земи на Азилия и от билото на едно възвишение забелязаха тънката, позлатена от залеза нишка на Друин. Реката се разкъсваше на хиляди малки поточета и ручеи някъде отвъд непрогледната гора, останала зад гърба на четиримата пътници. На другия й бряг се издигаха високи хълмове, обрасли с букови гори. Привечер Боро избра едно обградено от шубраци място край Друин за пренощуване и спряха там. Докато момичетата и Сайрони разседлаваха конете си, едва забележимо движение сред дърветата на другия бряг накара Боро да огледа внимателно околността. Съзря го почти веднага. Защото не се криеше. Знаеше, че ако поиска да е невидим никой нямаше да го забележи. Тънка усмивка заигра по лицето на азилиеца.
Отдавна не сме се срещали, братко.
Сянката на отсрещния бряг се скри сред дърветата. Черните ивици по бялата козина издайнически блеснаха за миг в мрака със сребристо сияние и за Боро не остана никакво съмнение. Това бе неговият хищен брат – Трикс.
След това с Келън се прибраха в отредените им стаи. Нощта не спа. Измъчваше го образа на Лита, която го гледаше с тъга, сякаш искаше да му каже нещо, но не намираше думи. На сутринта бе много уморен. Прекара времето до обед във взиране в двора с ябълката, към който гледаше прозореца на стаята му, но тя не се появи. Накрая не издържа и отиде при Келън. Бяха решили да отпътуват на следващия ден, но Блен му заяви, че вече нищо не го задържа тук и иска колкото се може по-бързо да се прибере в Акшаите, за да убеди баща си и да подготви силите си за войната с Азгут.
Сбогуваха се набързо с Теор Верхайен, който изглеждаше сякаш напълно разбира държането на Блен.
- Не забравяй, Галън – деня на коронацията ми като владетел на Азгут ще бъде и деня на твоята сватба. Кълна се в секирата на Тивиат – това бе последното, което му каза императора.
Пътят до Акшаите на кон се изминаваше за три седмици, затова отрядът на Блен Галън и Ивар Келън се отправи към Вендуин. От Шадуун павиран търговски път водеше за три дни езда до Великата река. Там акшайските конници се разделиха с трегорнския си ескорт и се натовариха с конете си на един от огромните салове, които пътуваха по цялото протежение на реката. Салджията им поиска двойна цена заради военните действия, разигравщи се по азгутските брегове на Вендуин. На втория ден от пътувнето им по реката на десния бряг съзряха разрушен град.
- Ниврелия – махна към руините с ръка салджията – добра търговия въртях там, но разбойниците на шуай Тралин подпалиха градчето. Предния път като минавах тъкмо бяха влезли през стените. Какъв вой надаваха горките хорица. Някои ме видяха и почнаха да ми махат да ида да ги спася. Но смея ли? Страхът ми изяде съвестта. Цялата река се бе напълнила с трупове. И покрай тях водата беше една червена.
- За Хаан Тралин ли говориш? – запита го Келън.
- Че има ли друг с таквоз именце? Хубавото градче лежи на съвестта му. Много свестни си бяха ниврелците. Е, имаше и по някой скъперник, но те навсякъде се въдят. Сега следващия по-голям пазарен град е Антар, но той е чак в горния край на Венда.
След четири дена подминаха Ендал и дочуха грохота от битка някъде недалеч от брега, който бе покрит с гъста гора. По течението срещнаха няколко трупа, прободени от стрели. Предпазливият салджия и помощниците му отклониха сала от средата на реката по-близо до трегорнския бряг.
На следващия ден пред тях се изправиха каменните стени на Антар и решиха да спрат, за да починат на врязания в реката полуостров на който бе разположен града. Дотук все още не бяха достигнали бойните действия. По скалистия бряг бяха наизлезли стотици жени, за да перат, докато мъжете им опъваха дълги дървени простори недалеч от тях. Малки деца лудуваха, криейки се из прострените вече огромни бели платна. Антар бе известен като център на тъкачеството, а жителите му облицоваха стените и подовете на къщите си с тези платна, макар че лесно се замърсяваха. Казваха, че човек, чийто дом е бял отвътре има чисти помисли.
Салджията отиде да продаде стоките, които бе натоварил на пристана си в Трегорн, докато планинците решиха да обиколят островния град. На портите на града ги очакваше възрастен мъж с едра фигура и бяла козя брада, наобиколен от десетина антарски воини-мечоносци, облечени в плочести брони от корубата на сивец. Старецът се представи като градоначалника на Антар и каза, че забелязал, че салът им е дошъл от размирните места надолу по течението на реката. По дрехите им личеше, че са от Акшаите и антарският управител не ги смяташе за врагове.
- От седмици не сме виждали лодка или ладия да идва откъм Ендал и Тарен. Само бежанци и ранени конници пристигат. Повечето не желаят да останат тук, а само си отпочиват и продължават към Ронст и Стага. Знаете ли как се развиват нещата надолу по Вендуин?
Заговори Келън. Блен се чувстваше неудобно пред тези хора срещу чиято държава бе сключил съюз.
- Ендал е под обсада, но до вчера не бе паднал. Друго не знаем.
- Чували ли сте нещо за плановете на трегорнските войски? Към Синята стена ли ще се отправят или ще продължат да плячкосват по реката?
- Трегорн трупа големи сили, следователно готви пробив – това не беше някаква военна тайна и Келън спокойно можеше да го каже.
- На ваше място не бих разчитал на подобно нещо – обади се Блен – трегорнската войска е предшествана от орди мародери, които ще предпочетат да продължат грабежите си по отслабените крайбрежни градове, вместо да атакуват редовната армия на Азгут. Мисля, че трябва да изведете населението от града по-скоро.
Градоначалникът наведе отчаяно глава.
- Благодаря за съвета ви, но Антар не е просто място за живеене, а Свещен град. Последната останка от великия Корсидан. Не можем да го изоставим дори това да струва живота ни.
- Вашите предци са изоставили великата си империя на Беор, помислете защо са го направили. Хората са важни. Те ще вдигнат нов град, а след войната може и отново да се завърнат тук.
Блен замлъкна и разбра, че съдбата на тези азгутски поданици не му е безразлична. Обикновените хора навсякъде бяха еднакви. Трудеха се, създаваха семейства, градяха селища и култура. Докато не се появяха мъже с власт и амбиции и не изпепеляха техния малък свят в стихията на войната. Блен Галън щеше да бъде един от тези мъже. Но ако му се удадеше да обедини Северен Дулиен в едно щеше да сложи край на войните. Една велика империя на която никой нямаше да се противопостави. И тогава щеше да дойде време за изграждане и възраждане на шанайската цивилизация. Време на мир и раждане на деца. Време за него и Лита.
На сутринта продължиха пътуването си по разширяващата се горна част на Вендуин. Вечерта бяха в подножието на Акшаите и планинският отряд изостави сала и продължи по тесните пътеки, които всеки жител на планината знаеше от дете. Пътят бе станал много стръмен и слязоха от конете, повеждайки ги за юздите. Беше съвсем тъмно когато съзряха високо над тях светлините на Скалния замък. Приближавайки до разположената високо крепост, Блен долови странните шумове, които се носеха от там. Глъчка от много хора, смях и викове, се разнасяха от ехото във вековната гора, обрасла по склоновете на планината и обградила като зелен щит замъка на баща му. Скоро достигнаха острите ридове по които бяха построени къщите на града под замъка. Навсякъде сред дърветата и постройките бяха разпалени големи лагерни огньове на които се печаха цели глигани и овни. Около тях бяха насядали или се разхождаха хиляди мъже, облечени в меднокафявите брони на акшайската войска, на чийто нагръдници бяха изсечени орлите на Галън. Баща му бе свикал армията си.
Към Блен се затича весело ръкомахайки млад мъж в зелена туника с лък на рамо.
- Не те очаквахме толкова рано, Блен – Веън радостно се метна на врата му – трябваше да поостанеш в Трегорн, братко, защото татко няма да ти даде почивка! Той очакваше само твоето завръщане, за да поведеш войската.
- Какво става тук, Веън? – Планинският наследник се втренчи неразбиращо в по-малкия си брат. – Да не сме нападнати?
- Тръгваме на война. Тези дни пристигнаха пратеници и татко се е договорил с тях.
- Срещу кого отиваме на война? – гласът на Блен беше леден.
- Трегорн. Азгут са нападнати и поискаха подкрепата ни – разбудено заразправя Веън. – Обещаха в замяна Мириад. Татко е много доволен.
Блен вдигна обезумелите си от ярост сиви очи към осветения от стотици факли островърх замък и ръката му се вкопчи в дръжката на меча от певанска стомана.
БРИН-ХАФА
Линдидският кораб остави Тахиани и другите седем айанги, които я съпровождаха, на пустинния бряг на две слънца път от Бадра. Контрабандистите се опасяваха, че дулинеският гарнизон в града може да им създаде проблеми. Трябваше да изминат разстоянието до Бадра пеша, но за щастие по средата на пътя попаднаха на стан на абедински номади и спазариха пет камили и два коня. Две от айангите, които за първи път идваха в Абдира взеха конете. Тахиани се чувстваше много добре на едногърбата си камила – това бе най-добрия начин да се преодолеят големи разстояния в тези пустинни земи. На пет часа път от Бадра единият кон издъхна поради липсата на вода и двете новачки трябваше да се качат заедно на другия.
Най-сетне в далечината се откроиха белите минарета на крайбрежния град. Около Бадра нямаше стени. Когато шанаите го завладели, сринали стените и никога не ги вдигнали на ново, тъй като града бе дълбоко в техните владения в Брин и смятали, че ако се достигне до неговата защита, то значи не е останало нищо, което да си заслужава да се отбранява. Повечето от населението бе абединско, но сред овалните типично абдирски глинени постройки имаше и доста варосани къщи от дулиенски тип със сламени покриви. От Бадра започваше плодородната ивица на Брин за която се водеше дългата война между шанаи и абедини.
Когато навлязоха в града айангите се озоваха сред гъмжилото на човешкия поток изпълнил с виковете и брътвежа си стотиците малки криви улички. Отседнаха в скъпа гостоприемница в която имаше женска баня и единични стаи. Събраха се за Часа на молитвата, след това всяка имаше възможност да се уедини или да излезе да разгледа града. Отрядите на Омайди, Мелани и Тангиани щяха да пристигнат едва на другия ден.
Стаята на Тахиани бе на третия етаж и гледаше към централната част на града, където се издигаха десетина каменни подиуми, наобиколени от много народ. На тези груби площадки излизаха по двама души и се бореха с голи ръце. Беше забравила, че е дошло времето на Игрите. Минаха много сезони от онези игри в които бе участвала и тя. Споменът я примами и тихо влезе в стаята, обгръщайки я с нежните си пръсти.
Разцъфтяването бе онова време когато една млада айанга може да напусне островите на Шеншедай и да види света на абедините и шанаите. Главната задача при това пътуване за всяка бе да се отдаде на Господар на червея и да зачене по възможност. След това трябваше да се завърне във Ванолия, където да роди детето си. Ако беше момиче оставаше до седмата си година при майка си, а след това отиваше да живее в приюта на хаоките – момичетата на които предстоеше да станат айанги и жените, които никога нямаше да станат айанги. Там се обучаваше в корпуса на Лампейди на бойни техники, но в същото време помагаше и на възрастните хаоки. На десетата му година го прикрепваха към господарка раини. Ако детето бе момче го даваха на капитаните на чуждите кораби, които акостираха в Храра – те определяха съдбата му – можеха да го обучат за моряк, да го дадат на наемните легиони, за да се превърне в зъл боец или да го продадат в робство.
Тахиани бе на двадесет и една и беше дошъл месеца на Разцъфтяването й. Това за разлика от неразположенията на Първата кръв бе хубаво време. Лампейди и даде много наставления преди да я изпрати и навярно нямаше да я пусне сама, ако не се бе намесила Дилани. Тахиани се качи на спрял да зареди провизии кораб от съюзната флота, която охраняваше плитчините на Шеншедай от корсари и вражески абедински галери. Оставиха я в Бадра. Изумена се разхождаше по улиците на абдирския град. За първи път виждаше подобни изящни сгради като моските и прекарваше с часове зяпнала извисилите се към облаците минарета. Първата й среща с мъже бе още в Храра и после на кораба, така че този шок вече го бе изживяла, но не можеше да повярва колко многобройни могат да бъдат те. Мъжете вървяха наперено, сложили ръце на дръжките на ятаганите си, докато жените се забулваха с хиджипи и само изпълнените им със страх и преклонение очи проблясваха през тесните отвори на забрадките им, докато следваха безмълвно грубите си господари. На самата Тахиани някои гледаха с любопитство, други с упрек, но при всички имаше похот. Несъмнено в Бадра бяха виждали айанги и преди, защото тук минаваше един от основните пътища за Абдира от Шеншедай, но това не намаляваше зрелището, което преставляваше полуголата Тахиани с обръсната си глава и закривен меч. И тогава попадна на кръглия площад с оформените от тежки каменни блокчета подиуми. Хилядната тълпа надаваше вой при всяко тупване на боец на камъка – едни поздравяваха победителя, други проклинаха победения им фаворит. Борците бяха от тъмнокожи мускулести ибуанци и жилави мургави пустинници до млечнобели и физически по-слаби азгутци, линдидци и азилийци.
Попита къде да се запише за борбите и един беззъб абедин с опулени очи й посочи масичката на ниски крака в подножието на една от арените, на която се бяха скупчили десетина мъже. Когато каза на двамата престарели кабири да я запишат в състезанието те се разсмяха кресливо. Тогава айангата разцепи на две масата им с крак. След час започна първата й битка и тя с лекота победи гъвкавия мауанец, подкосявайки го остро и забивайки лакът в гърдите му. Според правилата на игрите победител имаше, когато единия участник не може повече да се повдигне от земята. Сред наблюдаващите я като бойна кула се извисяваше пустинник с канелена кожа и лъскави мускули. Той бе облечен само с ленен панталон и черна кърпа, намотана около врата му. Тахиани победи още осем мъже и я обявиха за победителка на подиума. Огромният мъж я бе гледал през цялото време. В началото никой не я подкрепяше, но накрая на деня над площада се носеше само една дума – Дахаи – което на абединския език означаваше Жената-змия. Бяха я сравнили с легендарната Дахаи от Нанхар, убийцата на Лъва на Алеф. Тогава огромният мъж с черната кърпа се покатери на подиума, от който Тахиани не бе слизала от преди обяд, и поиска да се бие с нея. Кабирите, които ръководеха игрите, забраниха, изтъквайки, че пустинника не се е записал като участник. Той отвърна, че не мислел, че има достоен противник. Тахиани им махна и каза:
- Ще се бия с него.
Кабирите се съгласиха, но заявиха, че на пустинника няма да се даде никаква награда ако спечели. Той отвърна със смях:
- Хадик е богат. Той няма нужда от награди. Само момичето без коса може да даде на Хадик това, което иска.
- Един хубав пердах навярно? – усмихна му се съкрушително Тахиани.
Хадик се приближи към нея с масивното си тяло и, навеждайки глава към ухото й, прошепа:
- Искам тази нощ да бъдеш моя.
Тахиани кимна.
- Ако ме победиш, ще я получиш.
Гигантът се ухили доволно. Той поразкърши снага и пращенето на костите му напомни на Тахиани звука от чупенето на дебел клон. Тя зае бойна позиция. Лампейди й бе предала нейната проста философия за боя – без много въртене, без трикове и подскоци – стоиш мирно и наблюдаваш и щом и най-малката възможност за удар се отвори, атакуваш смъртоносно и приключваш. Години по-късно Тахиани присъства на незабравимо зрелище – Лампейди бе убила десет гингарски наемници с голи ръце.
Хадик за разлика от останалите бойци също зае позиция и не помръдна повече. Двамата се гледаха продължително. От тълпата се разнесоха разочаровани викове. Тахиани прецени, че огромният мъж е прекалено бавноподвижен и реши да атакува рязко. Бързината й бе котешка, а силата на удара – взривяваща. И все пак Хадик реагира също толкова бързо и докато Тахиани невярващо установи, че удара и профучава във въздуха, мощният мъж я фрасна с мечешката си лапа по лицето. Загуби свяст.
Събуди се в огромно меко легло с балдахин, завита с копринен чаршаф. Имаше леко замайване, а когато докосна скулата си напипа оток. Повдигна завивката и разбра, че е гола. Усещаше, че тялото й е измито и полято с благоухание. Изправи се и видя, че на едно смешно малко столче в сенчестото дъно на красиво мебелираната стая е отпуснал туловището си Хадик и се взира в нея неподвижно, както на борбите. Лицето му беше много приятно, но очите му издаваха студенина.
- Слугите те съблякоха и изкъпаха. Хадик не те е докоснал с пръст.
Тахиани видя нагръдника, набедреника и меча си, поставени на изящен стол от лакирано дърво, а до тях бе сложена голяма фино изработена кесия.
- Това е твоята награда за победата на Игрите – Хадик бе проследил погледа й – вече е нощ и Хадик очаква своята.
Тахиани забеляза, че прозорецът зад гърба на гиганта е тъмен. Силен трепет премина през тялото й. Не искаше Хадик да вижда това. Щеше да изпълни обещанието си. С бавни крачки се върна до леглото и изтегна голото си тяло върху ефирния чаршаф.
- Очаквам те, Хадик. Ела да получиш наградата си. Днес се би добре.
Огромният мъж се изправи. Видя, че е облечен с дълга набедрена препаска от леопардова кожа. Той се наведе и духна маслената лампа, закачена на златна верижка близо до балдахина. После Тахиани чу шума на падащата препаска. Тялото на Хадик – твърдо като скала – се отпусна на леглото и то потъна под неочакваната тежест, но явно бе измайсторено да я удържа. Въпреки грубата му сила и масивност, ласките на Хадик бяха топли и нежни. Той я обгърна и Тахиани се почувства оградена от най-сигурната защита на света. Толкова бе слушала за Червея, че остана много изненадана, когато пустинникът нахлу в нея с нещо твърдо и агресивно. Първо я заболя, но стисна устни. Усети влагата между краката си, но скоро единственото й възприятие бе за наближаващия екстаз.
Тахиани отвори очи. Бе се подпряла на големия прозорец в стаята на гостоприемницата, а над минаретата на Бадра вече се спускаше здрач. Миналото се бе изнизало все така тихомълком, оставяйки я със самотата на душата й.
БЕОР
Старците-удавници мълвяха объркани думи за завърнали се древни сили, за Жената-звяр, Малките същества и Водния дух. Малцина знаеха дори легендите за тези стари спомени на племената. Един от тях бе Отсечената ръка. От първата нощ на тазгодишното Бдение край водите на Великото езеро гласовете на Старците се бяха извисили изпод дълбините в монотонен вой и заедно с останалите шамани старият еднорък танай слушаше до първите проблясъци на деня стенанията им. Младите мъже от селото, които го придружиха до бреговете на Езерото нямаха ухо, за да доловят зловещите думи и по цял ден се заиграваха с другите младежи и девойки от многото племена на Севера, докато прегъбените стари жреци излизаха от шатрите си само нощем, под покрова на тъмнината, за да слушат Удавниците. Тази нощ демоничните гласове нашепваха за Черните хора, които служеха на Кървавия скитник и за завръщането на времето на магьосниците. Тръпки побиха старческия гръб на Отсечената ръка при спомена за Бога-убиец. Старият шаман бе последният мъж на шейбите, помнещ как изглежда Той. Малки снежинки се завихриха около него, понесени от северняка и сред тях изплува отдавна забравеното време.
Отсечената ръка помнеше дните, когато унките още не бяха слезли от Севера, за да унищожат Великите села на крайбрежните хора. Тогава все още бяха живи седемте му синове, докато сега най-старите мъже в племето на танаите бяха правнуци на правнуците на синовете му. Старият шаман отдавна бе спрял да брои зимите и обръчите на дънерите, но всичко сякаш оживяваше изпод снега като спомен от вчерашния ден. Отново се надигаха Владетелите на утрото и Отсечената ръка усещаше, че неговото собствено време е към своя край. Още една-две зими и той щеше да остане след Бдението, за да не се върне никога в селото си. И да се присъедини към Старците-удавници.
Цяла нощ се вслушва в призрачните гласове и зората го завари скован на ледения бряг. Застиналите води на Великото езеро се губеха в далечната белота на падащия сняг. Наоколо не се виждаше никой. Останалите шамани също се усамотяваха на безлюдни места край езерото, за да слушат Удавниците. Отсечената ръка се опита да раздвижи вкочанените си крака, но не усети нищо. Мразовитият утринен вятър брулеше безжалостно сбръчканото лице на шамана и това бе единственото усещане на тялото му. Танаят потъна в полудрямка, изтощен от дългата нощ, прекарана с призрачните гласове. Очакваше скоро младите му помощници да дойдат да го потърсят.
Внезапно от покоя му го извади звук от пошляпване, идващ от спокойното езеро. Старческият взор се устреми през тънката пелена на падащите сребърни снежинки. Недалеч от брега гол мъж пореше студените води на Великото езеро. Спонтанен трепет премина през откъсващото се от сковаността му тяло. Старите суеверия за завръщането на Удавниците изникнаха от тъмните кътчета на паметта му. Но плувецът беше мъж в разцвета на силите си, а не древен патриарх с дълги бели коси и брада. Скоро той се приближи към брега и излезе от водата, чийто струи бавно се оттичаха от мускулестото му бледо тяло. Косата на непознатия бе сребриста, както и наболата по страните му четина. Той се приближи към Отсечената ръка и седна срещу него, подвивайки крака по обичая на северните племена. Шаманът с нарастващо любопитство забеляза изпаренията, които се надигаха от мократа кожа на новодошлия. Сякаш излизаше от гейзер, а не от полузамръзнало езеро.
- Кое е племенното животно на моя брат? – Отсечената ръка проговаряше за първи път от предния ден и гласът му прозвуча като чужд.
- Вълка.
- Воин без племе – констатира старецът – или прокуден. Как е името ти?
- Вълчи брат.
Жрецът изсумтя в знак на съгласие.
- Преди много зими човек с това име е живял сред танаите и им е донесъл добро. Моят брат също говори добре езика на шейбите. Но не е от северните народи. Косите му имат цвета на косите на унките, но кожата му е бяла като кожата на еаките. Навярно майка му и баща му са последвали Вълчия завет.
- Вълчият брат няма майка и баща.
През цялото време младият мъж бе седял чисто гол без да потръпне от усилилия се северен вятър. Снежинките, кацащи по кожата му се топяха на мига. Жрецът бе чувал, че еаките издържат на всякакви природни условия, но мъжът срещу него нямаше масивната физика на далечните южни войни. И дори да носеше еакска кръв по лицето му не се забелязваше и помен от масивната квадратна челюст и ниското изпъкнало чело на еаките. Напротив, мекото изражение му придаваше детска невинност.
- Какво е довело моя вълчи брат до студените брегове на Великото езеро?
- Търся земята без сняг и танаите ми казаха, че жреците ще ми покажат пътя.
- Чувал съм за такова място – потвърди старият шаман – но пътят дотам минава през Ледените равнини на унките и Старата вода. Дори да прекосиш територията на унките – която е два пъти колкото земите на останалите племена – Старата вода не може да се премине.
- Мога да плувам.
- Старата вода е много пъти колкото територията на унките и дори воин с лодка пълна с храна и вода не може да я преплува.
- Ще си ловя риба. Вода не пия.
Отсечената ръка имаше чувството, че странникът говори сериозно и наистина е способен да преплува Старата вода. Блясъкът в очите му сякаш правеше всичко да изглежда просто и лесно. Старият жрец усети как кръвта в жилите му циркулира, нахлувайки в схванатите му крайници. Със сподавено задоволство почувства изтръпването в чукана на лявата си ръка.
- Какво има в тази земя без сняг?
Вълчият брат се умълча за миг – сякаш за първи път се замисляше над този въпрос. След това лицето му засия.
- Там е Бог.
- Боговете на племената са много. А отвъд Старата вода казват, че имало още повече. Кой е богът на моя брат?
- Има само един Бог, всички останали са хора.
- А този твой Бог от какво е произлязъл? Ето – Жената-звяр е родена от тигрица, Кървавият скитник е поникнал като дърво, а Черната врана е била изсечена от скала. За Водния дух се знае, че се е зародил с първата капка вода, която Великият ловец пролял, когато една заблудена негова стрела пробила небето.
- Откъде е дошъл тогава Великият ловец? – заинтригуван запита Вълчият брат, забравяйки въпроса на жреца.
- Казват, че там където за първи път се срещнали тъмнината и светлината бил закърмен Великият ловец. Всяко живо същество носи по малко от светлината и мрака – защото всички произхождаме от Великия ловец. Людоедите и Черните хора само имат повече тъмнина от останалите. Според легендите те са се зарекли на мрака и той владее сърцата им.
Вълчият брат отново се замисли.
- Тъмнината е хубаво нещо.
- Когато не е укритие за нападатели и крадци – засмя се Отсечената ръка.
Откъм боровата гора, израсла по брега на Великото езеро, се разнесоха гласове. Трима мъже, които се смееха гръмогласно на някаква шега, се появиха сред дърветата. Отсечената ръка ги познаваше – бяха от неговото село, а Големият и Малкият мечок дори му бяха далечни правнуци. Тримата поздравиха почтително жреца, а след това Бързата пъстърва подхвърли на Вълчия брат някакви грубо съшити кожени дрехи.
- Нашият брат-вълк си е забравил вълчата кожа и е хукнал гол сред студа – заяви Бързата пъстърва – навярно е последвал някоя дългокрака крийка. Мислехме, че ще открием само вкочанения труп на Вълчия брат.
- Вълчият брат потърси жрец край Великото езеро, за да разбере къде е земята без сняг – заяви голият мъж, загървайки се в наметката от вълча кожа.
Отсечената ръка попита откъде танаите познават Вълчия брат и те му разказаха как са го срещнали, докато ловували в най-отдалечените северни ловни земи. Той им помогнал с изключителния си ловен инстинкт да напълнят шейната си с кожи много по-рано от предвиденото и затова слезли към Великото езеро, за да изтъргуват кожите с воини от другите племена, изпратени за Бдението.
Тримата танайски ловци помогнаха на Отсечената ръка да се изправи и го поведоха към стана на северните племена, образуван от дошлите с жреците жени и войни. Когато пресякоха гората лагерът се разпростря пред тях – голямата Езерна равнина бе почерняла от шатри и народ. От другата страна на огромното езеро подобен бивак имаха южните племена и като по-млад Отсечената ръка често бе ходил до там, за да се срещне с по-възрастните шамани на унките, крийките и арките, които владееха много повече лечителски заклинания, помнеха древните легенди на племената и все още практикуваха магиите на боговете.
Танайският жрец се упъти към шатрата си, която бе в центъра на големия стан, придружен от тримата ловци и Вълчия брат. Повечето от воините в лагера бяха шейби, а останалите предимно от племена сродни на шейбите – танаи, чонки, хора-мечки, омейни, кайени, северни крийки. Отдавна сборището за Бдението се бе превърнало и в среща на племената при която често се сключваха междуплеменни съюзи или женитби, търгуваха се стоки от различни места на Севера, срещаха се стари познати. Поради огромната маса от хора, конете се оставяха в специално заградени места извън лагера. Затова Отсечената ръка се изненада от близо десет по пет пъти конете, които стояха оседлани недалеч от шатрите на танаите. Техните собственици бяха насядали около огньове, запалени на кишавата земя, но щом забелязаха приближаването на стария жрец започнаха да се изправят. Главите на войните бяха обръснати и само две тънки червеникави плитки падаха върху ушите им. Татуировки обрисуваха лицата и теметата на тези войни и ги правеха да изглеждат еднакви и страховити. Отсечената ръка познаваше добре племенната принадлежност на посетителите си – това бяха крийки от Юга. Сред воините, очакващи го около шатрата му имаше и няколко мъже с фини дрехи от еленови кожи и сребристи коси. Дълго време бе минало откакто танайският шаман за последно бе срещал унки.
Напред излезе мъж с почерняло от татуировки лице и странна огърлица от дребни изсушени плодове. Отсечената ръка си спомни трофеите, които събираха крийките и се поправи – това не бяха плодове, а човешки уши. Тройната огърлица подсказваше, че мъжът се е отличил в много битки, но украсената с миниатюрни дърворезби тояга, която носеше даваше да се разбере, че освен това е велик крийкски жрец. Отсечената ръка бе слушал за вожда-жрец на крийките, но никога не го бе виждал – танаите бяха прекалено силен клан, за да попаднат под ударите за плячка на южните крийки, а в съюз с шейбите ставаха още по-неприятен враг.
- Вождът Черна вода е прекосил Дългия бряг, за да посети Отсечената ръка. Дано моя брат не носи лоши вести от своя стан – танайският жрец направи знак на подкрепящите го братя Мечки да го пуснат и се изправи в целия си – немалък за своята древна възраст – ръст.
- Приеми уважението на южните племена, престари Отсечена ръка – заговори с прегракнал глас Черна вода – както теб и ние, жреците на Юга, будуваме на езерния бряг, вслушвайки се в гласовете от тъмните дълбини. Черни дни ни вещаят Старците-удавници. Черни дни с Черни хора.
- Още не е свършило Бдението, навярно ще ни предложат и спасение – Отсечената ръка споделяше опасенията на крийкския шаман – както едно време ни бе пратен Кървавия скитник.
- Не забравяй, че Черните хора са служители на Кървавия. А тази сутрин пратеници от ункските обиталища донесоха, че наскоро при тях са дошли Черни хора, благославящи кървав бог и започнали да правят магии с човешки черва. Принасяли в жертва на божеството си жриците на ледените храмове, учейки, че има само един бог. Много унки са ги последвали. Според пратениците самия Нордам Шатун е бил обсебен от Черните хора и им позволявал да убиват свещените жени.
Отсечената ръка наведе глава. Великият ункски предводител някога бе идвал при него. Нордам Аор Шатун беше мъж с желязна воля и светкавичен ум, а на бойното поле – безпощаден воин. Навремето дори войните дошли отвъд Старата вода загубиха битките си с него сред Ледените равнини. Ако Черните хора го бяха спечелили на своя страна идваха лоши дни за Севера. В племенната памет още живееха спомените за завоевателите от Великите села и за техните верни помощници – Черните хора.
- Идваме с молба от шаманите на Юга – продължи Черна вода – нека танаите пуснат нашите бойци да преминат през техните земи.
Отсечената ръка веднага разбра за какво го моли крийка.
- Това ще бъде против свещения обет, който сме дали на хората-мечки.
- Кървавия трябва да бъде повикан и крийките ще влязат в Свещената гора с помощта на танаите или през техните трупове – жестокият нрав на Черна вода прозря през последните му думи – само той може да озапти черните си псета.
- Нека моите южни братя изчакат края на Бдението и тогава да решим какво да правим – Отсечената ръка усещаше безсилието си.
- Не това е отговорът, който очаквахме, премъдри Отсечена ръка – Черна вода вече възсядаше коня си – дано останалите танайски жреци и вождове са с по-ясен разсъдък. Виждам, че възрастта е започнала да взема своето при теб.
Истина е.
Останалите унки и крийки също бяха наскачали почти едновременно по конете си и потеглиха след Черна вода. Хората в стана се отдръпваха от страховития отряд. Танаите ги проследиха с поглед и сетне Малкия мечок отбеляза:
- Не се връщат на юг.
- Така е – съгласи се Отсечената ръка – отиват към земите на танаите.
- Железният зъб и Еднокракият тигър никога няма да ги допуснат до Свещената гора без твоето позволение, а те са твърде малко, за да се изправят срещу танаите и хората-мечки.
- Съмнявам се, че видяхме целия им отряд – промълви Голямата мечка – навярно основната част вече е избързала напред и ги чака на самата граница с нашите земи. Убеден съм, че Черна вода е очаквал подобно развитие.
Танаите потънаха в мрачни мисли.
- Как да отида в Свещената гора? – разнесе се спокойният глас на Вълчия брат.
ПЕВАН
От слизането им на брега Боро имаше чувството, че са следени. Надяваше се, че в гъмжилото на пристанището преследвачите ще ги загубят и поведе Сайрони през пазарските сокаци на Морския квартал, които бяха тесни и препълнени с народ.
Ганеданската галера ги остави в Арговия, откъдето Боро планираше да започнат пътуването си към Акшаите. Слуховете за придвижването на армии из Долните кралства го караше да бъде крайно бдителен. Пред армиите винаги летяха други армии – от куриери, шпиони и дезертьори. Младата айанга също не му помагаше – тя категорично бе отказала пелерината и шапката, които Боро й предложи да си сложи и крачеше гордо в оскъдното си шеншедайско облекло. В интерес на истината азилийският пратеник бе очаквал, че ще предвожда цял отряд полуголи жени-войни и посрещна сегашното положение донякъде с облекчение. Съветът го бе натоварил със задачата да изиска възможно най-голяма подкрепа от Корани – наината на Шеншедай. Боро действително се бе уверил в необикновените умения на Сайрони, но това все още не означаваше, че тя може да замени няколкостотин добре обучени и кипели в битки нейни сънароднички. Но Корани даде да се разбере, че пратеникът може да тръгне със Сайрони или с празни ръце.
Стаята във „Веселия гайдар” както обикновено бе запазена за азилийски агенти и Боро настани там айангата, след което се уедини в зимника със съдържателя – ветеран от войските на Азилия, който ръководеше азилийската шпионска мрежа в Певан от дълги години. Капитан Оро не се бе променил – волска шия, издути като мехове гърди и ухилено лице с няколко черни пробойни от избити зъби. Някога бе първият командир на Боро в гвардейския полк в Нийрин. Дългият мир не бе за неговия неусмирим характер и след едно спречкване по ганеданската граница за наказание крал Йоро го бе изпратил в най-нажежената пещ – Певан, предмостието към Брин. За Оро това бе най-желаното наказание.
- Триста слепи тигъра! Малкото пале е станало довереник на седмимата крале! – Просия рехавата усмивка на ветерана щом видя пълномощните на Боро.
И на Некоронованата кралица.
- Новините от Лабиринта са отпреди два дни – навъси се капитан Оро – лудият Нюл е поставил засади из каньоните и армиите на Ганедан, Азилия и Мело не смеят да навлязат в скалния капан на линдидците. Певан изчаква засега. Старият крал-губернатор е достатъчно умен да не отказва подкрепа на тримата съюзници – току виж войските им се отклонили на юг – все още бави своята армия под предтекст, че полковете му трудно се изтеглят от Брин. Квар е обявил мобилизация, но едва ли някой чака да се появят на бойното поле преди битката да е свършила. Не зная дали все още има Съвет на който да служиш, Кинжал.
Общото нападение срещу Акшаите се бе превърнало в кавга за разчистване на стари сметки между кралете в Съвета на шанаите. Боро очакваше подобно развитие. При евентуално разпадане на Съвета той щеше да остане лоялен на Азилия. Но преди всичко на своята кралица и майка.
- Мисията ми е възложена от Съвета и само той може да я прекрати – ако няма Съвет нищо не може да ме спре – Боро поглади едномесечната си брада и си спомни от колко дълго не се бе застоявал на едно място.
- Все същия си, а, Кинжал? – Оро му се усмихна съзаклятнически. – Не ти ли се иска понякога отново да се върнат старите времена?
- Мисля, че се връщат. Скоро Певан може да се окаже във вихъра на войната – беше негов ред да съобщи вестите от Абдира, които бе научил от престоя си в Храра.
Очите на Оро го пронизаха с познатия див поглед.
- Какво знаеш?
- Абедините са се обединили. Мафур, Талек, Алеф, Сурана, Марвак... Ако не се изколят взаимно докато стигнат Брин, то настъплението им през Протоците е неизбежно. Мисля, че кралят-губернатор Галба има още един повод да запази войските си от сблъсъци с останалите шанайски сили.
- При десант на певанския бряг първо ще бъде обсадена Арговия, обзалагам се – умислено промълви Оро – бих заклал угоен овен на Тивиат, за да се сбъдне това. Ако Забулените преминат Протоците, враждите между шанаите ще бъдат забравени и всички ще се обединят отново.
- Жените-войни са научили, че един от кралете на шанаите се е договорил с абедините. Ще стане по-нажежено, отколкото си мислим. Искам да изпратиш хора до лагера на Йоро, за да му съобщят тези новини.
Оро се размърда неспокойно.
- Дали пък нашият крал не е подвил опашка пред абедините?
Боро наведе глава. Сам дълго бе размишлявал върху това. Струваше му се невероятно. Йоро бе предпазлив, понякога плах и нерешителен, но никога коварен. А и никой в Азилия нямаше да подкрепи подобен съюз. Нито в останалите кралства. Единствено нечие обвито от лудост съзнание би се решило на подобна постъпка.
- Имам една молба – някой ни следи откакто сме пристигнали в Арговия. Искам твоите хора да го заловят преди да сме излезли от града.
- Нямай грижа за това – Оро весело подхвърли сатъра, който през цялото време бе премятал в ръцете си.
Със Сайрони потеглиха рано на другата сутрин. Оро ги бе снабдил с четири коня – два за езда и два за провизии. По тесните улички в предградията на Арговия все още бе пусто с изключение на няколко просяка и заспали по канавките пияници. Боро отново усети чужди погледи, които го следваха. Не бе сигурен дали това са вчерашните преследвачи или хората на Оро. Почти бяха стигнали покрайнините на града и белите ридове на Емора сияеха в далечината поръбени от розовия блясък на зората, когато недалеч зад тях се разнесоха викове и звън на метал. Двамата се обърнаха. На десетина яри от тях няколко яки мъже бяха обградили две момичета в сиви дрехи и се опитваха да ги заловят. Момичетата бяха от Шеншедай, прецени Боро, но твърде малки, за да напускат островите. Те се отбраняваха яростно с тънките си мечове, отбивайки всяка атака на нападателите си.
- Спрете! – гласът на Сайрони отекна в утринния въздух.
Конят на младата айанга се вряза в кръга на мъжете и, изправяйки се на два крака, скри зад себе си момичетата. Сайрони ловко скочи от седлото и в ръката й проблясна сивата стомана на меча й. Мъжете бяха застинали, оглеждайки се смутено.
- Познаваш ли тези момичета? – Боро се бе приближил.
Сайрони кимна.
- Това са моята хаоке Нилани и ученичката ми Найерни.
Боро се обърна към десетимата мъже, които все още не знаеха какво да предприемат.
- Можете да си вървите и кажете на Оро, че е станало недоразумение.
Наемниците се оттеглиха със сърдито ръмжене. Когато отново обърна поглед към момичетата от Шеншедай, Боро видя, че са се сринали в краката на Сайрони.
- Вземи ни с теб, айанга – умоляваше по-голямата – не можем да те оставим да пътуваш сама в земите на тези ужасни същества.
Сайрони въздъхна.
- Избягали сте от Шеншедай преди Разцъфването. Знаете ли какво означава това? Никога повече няма да ви приемат обратно. Никога няма да станете айанги и да служите на Богинята. Как можахте да постъпите толкова глупаво?
По-малката се просълзи и захлипа:
- Айанга Сайрони, без теб не искаме да оставаме във Ванолия. Не искам да съм айанга, само да бъда с теб.
Сайрони ги накара да се изправят.
- Вече не можете да се върнете в Шеншедай, така че ще дойдете с мен. Но ако не ме слушате ще ви оставя сами да се оправяте в земите на Господаря на червея.
Двечките закимаха ентусиазирано.
Качиха ги на резервните коне. Момичетата първоначално мълчаха виновно, но не след дълго вече си чуруликаха бодро. Боро тръсна глава. Нямаше намерение да става детегледач, но не можеше да изостави тези почти деца насред опасния Певан. Помисли, че по-късно майка му вероятно ще се съгласи да ги вземе.
Боро реши да ги преведе по долината на Друин – реката, която изтичаше от Акшаите и някои учени смятаха, че има общ подземен произход с великата Вендуин. Така щяха да заобиколят Лабиринта и опасностите, които дебнеха около него.
След пладне преминаха хълмовете на Емора и пред погледите им се разпростряха Певанските равнини, отвъд които се издигаше неясният масив на каньоните на Лабиринта. Там сега се струпваха армиите на половин Дулиен, готови за пореден път да се вкопчат в братоубийствена война. Боро си спомни думите на Неа:
- Хората са създадени за война. Воювахме в старите си земи. После сред звездите, за да донесем изкуството на войната и на този невинен свят. А най-лицемерната черта на човека е, че винаги отрича войната към която се стреми. Докато има двама души с различни мнения ще има и войни. Най-приемливо би било бойните полета за нашите битки да се съсредоточат в собствените ни умове.
Боро знаеше, че богинята-кралица го очаква. Трепетът от тази среща го подтикваше да пришпорва коня си и понякога се отдалечаваше на цяла голяма яра от спътничките си, докато се опомни и спре, за да ги изчака.
Бяха изминали три дни, когато равнините на Певан отстъпиха място на мочурливите земи на Азилия и от билото на едно възвишение забелязаха тънката, позлатена от залеза нишка на Друин. Реката се разкъсваше на хиляди малки поточета и ручеи някъде отвъд непрогледната гора, останала зад гърба на четиримата пътници. На другия й бряг се издигаха високи хълмове, обрасли с букови гори. Привечер Боро избра едно обградено от шубраци място край Друин за пренощуване и спряха там. Докато момичетата и Сайрони разседлаваха конете си, едва забележимо движение сред дърветата на другия бряг накара Боро да огледа внимателно околността. Съзря го почти веднага. Защото не се криеше. Знаеше, че ако поиска да е невидим никой нямаше да го забележи. Тънка усмивка заигра по лицето на азилиеца.
Отдавна не сме се срещали, братко.
Сянката на отсрещния бряг се скри сред дърветата. Черните ивици по бялата козина издайнически блеснаха за миг в мрака със сребристо сияние и за Боро не остана никакво съмнение. Това бе неговият хищен брат – Трикс.
Semper fidelis
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 15 guests