Врява и безумство в Темпест кийп
Настана отново време за битка и се събра дружина юнаци от различно расоизповедание и пол, за да отиде да навести Каел и фаворитите му.
Започнахме ведро, поздравявайки гардовете в коридорите на Темпест кийп, а те толкова много ни се радваха, че от дрънченето на оръжие, човек не може мислите да си чуе, а от блясъка на фойерверките - ослепява. Сред тази какофония се носеше благото блеене на овце и по някой вик (често от Таис, последвано от мърморене в стил "Ей на, пак ме убиха и нямаше кой да ме лекува").
Връхлетяха ни и множество разкошни огнени кръстоски между птици, пеперуди и змии, но скоро и те застлаха пода като есенни листа.
Застанахме ние в центъра на огромна зала - под нас - стъклен под, през който се вижда огнена бездна. Над нас - пиле. Както и да го гледаш - пиле. С доста кичозен вкус за цветове - прилича на гугутка, навлякла се във воалите на екзотична танцьорка. Направо плаче да му оскубеш перцата. Децата в групата заподскачаха весело, разхвърляха се по балкончетата наоколо и всеки иска да хване пилето за опашката. А то пърха наоколо и се чуди кого първо да си опече. Воините бяха надлежно опушени и задушавани в нагорещените си ламарини, останалата част от дружината току минаваше на фаза фламбе (два - три пъти), а Ланис буквално полегна като пържола на жарава към края на битката (не ми показа анимацията тая гадост - никакъв знак, че съм насред огнено петно .

) В крайна сметка гугутката падна, а народът порови в мършата за нещо интересно (някъде под стомахчето имаше значки за 25 души - как ги беше погълнало, не знам).
Следващата цел беше Кака Солариан. Споменах я и по-рано - една симпатична мома, която си стои в центъра на голяма зала с изтъбушен таван и гледа звездите. Докато тя гледа звездите, ние разчистихме тълпата досадници, дето се подмотаваше наоколо. Докато се усети Солариан, и ние вече препускахме "с устрем горд и набег смел" към нея. Срам ме е да си призная, ама хич не се държахме възпитано. Жената ни посрещна с някакъв поздрав на неясен език, а ние вместо културно да се представим, тръхнахме да я налагаме. Ама какво друго да очакваш от дългоухи хулигани. Жената се ядоса, както си му е редът и почна да пердаши - мяташе хора, елфи и гномчета във въздуха, засипваше ни с мълнии и от време на време зачезваше да си почине, докато вместо нея се бият другарчетата й. Накрая съвсем по женски Солариан се вбеси и се превърна в огромен демон. И не съвсем по женски загуби битката.
И така, без капка срам, че сме набили сама жена в собствената й къща, ние се отправихме към голямата зала на Каел. Онези нежни мъже, дето ги бихме предната вечер, се бяха върнали - готови да си отмъстят. Само дето на нас хич не ни беше до тях и ги отупахме набързо - имахме недовършена дискусия с Каел... така де, една мечта - да се снимаме с него. Не знам защо, но Каел високомерно ни отрязва всеки път, че даже и ни пердаши.
Изсипахме се ние в залата, а там - познатата компания.
Стегна се дружината, наизвади отвари, чудодейни манджи, изпяха се няколко молитви за здраве, щастие, любов и боен дух, измъкнахме кой какъвто домашен любимец имаше (моят заек е пръв герой навсякъде) и поздравихме смело Каел. Е, той елфът си има програма и си я следва неотлъчно. Първо пусна към нас Таладред - един малко тъповат гигант със зрителен проблем. Т.е. липсва му периферното зрение и като се втренчи в някого, трудно откъсва поглед. Та общо взето Тала топурка известно време след един или друг юнак от групата ни, за да се сгъне накрая безславно в един ъгъл.
Каел се опита безуспешно да бъде ироничен и пусна след нас следващия елф от специалния сорт "тъповат гигант" - Лорд Сангуинар. Онзи изрева нещо нечленоразделно и се юрна към едно от нашите момчета (джуджан). Почнаха да се налагат, като от време на време лордът надаваше по някой страховит рев, колкото да разгони тълпата замалко. Това не го спаси - прегъна гръбнак и се срути на земята, разминавайки се на косъм със злочестата участ да се наниже на рогатия шлем на джуджана.
И ето екна звънкият глас на единствената остроуха елфида в малкия кръжок на Каел. Опита се да огласи момичето, че блъделфите са най-добрите, и побягна като газела през залата. Хубаво момиче беше - такива хубави пламъци мяташе... пък току удари една аркейн експлозия за ефект. Красота! Чак да ти е жал да я напердашиш. Заекът ми беше много тъжен - рогцата му тъжно се сведоха надолу, когато момата се сгърчи на пода.
Но нямахме много време за тъга. Нашият боен друид препускаше ведро към последния компаньон на Каел. Това е човек... ерм... елф с въображение. Инженерче. Казваше се Телоникъс. Какви хубави бомби мяташе... Падна и той... в един ъгъл...
И ето, Каел извади от торбата следващия си номер - оживелите оръжия. Последва кратка схватка, в която въпросните сечива и тояги падаха едно след друго. Ланис си хареса един елегантен боздуган - много отиваше на цвета на роклята й. Окачи го на колана и наклонена на една страна от тежестта му, потегли към предварително посочен й ъгъл. Защото Каел играе нечестно и след като веднъж си пребил любимците му, той пак си ги съживява и ги пуска този път всинца заедно върху гостите си. Как точно оцеляхме в тази фаза... не зная. Някои не оцеляха май, но пък по едно време вече бях край Каел, който най-после благоволи да се включи сам в битката. Наоколо пъзнаха нови огнени гугутки, че даже почнаха и яйца да снасят. Хубавата зала се обърна на кокошарник. Когато данданията бе в разгара си, Каел внезапно се издигнар изрецетира нещо вдъхновяващо и... съсипа арахитектурата. Литнаха стени и колони - да се чудиш те какво му бяха виновни. Малко по-късно литнахме и ние. Голяма веселба е това, да си летиш из въздуха и току да излекуваш някое другарче. Е... в този момент и трите ни танка бяха предали дух - кой на Каел, кой на гугутка... Намери се едно юначе да поддържа вниманието на Каел - не бе особено подготвено за тази задача, обаче блестящо се справи момчето.
И така, както си летяхме блажено наоколо, Каел се умори и подгъна грациозно колене. Казаха, че някъде се пеела песен по повод геройското ни дело. Но ние бяхме твърде заети - да си правим снимки край Каел.