Пророчествата за Белязания 1-ва, 2-ра и 3-та част

[LightOne]

Здравейте!
Знам, че това, което публикувам не влиза в графата "разкази", но пък не намирам друго място във форума за това.Реших, че този сайт е едно от малкото подходящи места, където мога да привлека вниманието с подобен жанр.

Пророчествата за Белязания

Изгрев над залез

1-во пророчество




Тъмният лес.От дърветата се чува шумолене и излита малка птица.Тя се извисява нагоре, нагоре, над дърветата.Прелетява реки, пустини, планини, полета, държави, градове и ...достига едно селце в подножието на планината Фетир, използващо благата на Фетирските поля.Каца на перваза на отворен прозорец на къща накрай селото.Отвън няма отличителна черта - построена от камък и дървен покрив.Вътре има проста селска мебелировка – скрин, печка, маса.Около масата са разположени три стола, а върху нея се разточва тесто.Жената е висока, слаба и с черна коса на средна възраст, цялата изцапана с брашно.
Изведнъж нещо прошумолява зад гърба на птицата.Нещо влажно и топло обвива крилата й.Пред нея засиява лице на младеж, току-що навършил двадесет години. Висок, слаб с кафеникаво-жълти очи с тънки вежди, а над тях се вее гъста черна коса.
Птичето запя така омайно,че младежът не чуваше нищо друго докато:
- Крам! – извика жената.
- Да, майко – отговори младежът.
- Отивай да помогнеш на баща си да нахраните конете!- продължаваше да гълчи женският глас- Ей сега ще изгрее слънцето!
- Да, майко.
Крам хвърли птичето и то литна.Младежът заобиколи къщата.Беше ранна пролет. Всичко наоколо беше зелено.Слънцето се издигаше над хоризонта, когато Крам влезе в конюшната.А вътре стоеше възрастен мъж, изглеждащ като сина си.
Докато настилаше сламата в яслите, Крам ненадейно бе попитан от баща си:
- Е, сине, вече ти е време да се задомиш, какво ще правиш?
- Аз бих искал, татко, първо, да пообиколя света.
Настана пълна тишина.Крам бе изненадан и смутен от думите си.Не това искаше да отговори.Не това, но то му се изпълзна от устата.Разбира се, това беше мечта на всеки в селото, но неосъществима.
Мина дълго време преди баща му да се обади:
- Искаш да обиколиш света?Добре.Хайде да се прибираме.
На вечеря Крам съобщи намерението си и на майка си.Тя го прие спокойно.Цялата нощ.Крам търсеше причината.Но единственият извод беше птичето, незнайно как, но то беше вкарало тази мисъл в главата на Крам.Как щеше да напусне родния си дом?За да се отдаде на мечта?Но той щеше да го направи.В момента в който го изрече, той знаеше , че ще го изпълни.
Нещо силно го разтърси.Отвори очи.Беше сутрин.Баща му стоеше над него и го попита:
- Още ли имаш желание?
- Да – отвърна решително Крам, без да се замисли.
- Тогава ставай! – заповяда баща му.
Излязоха на полето.Едва сега Крам видя, че баща му държи меч, който Крам не бе виждал у дома.Нима баща му е притежавал меч и е бил войн?
- Навън е опасно и трябва, когато стане нужда да се защитаваш – обясни баща му.
Целият предиобед Крам се учеше как да използва меча.
Следобед той тръгна към Площада – поляна около която са построени фермите.Там се поставяха скамейки и се издигаше платно, на което пишеше „Честит Пролетен празник”.Към него идваха неговите най-добри приятели - братята-близнаци Фарул и Тарес - ниски, руси, със сини очи, силни и яки, също като баща им, шампион в игрите по борба между селата.
- Къде беще цял ден?- попита Фарул.
- Аз тренирах – отвърна Крам.
- Да не се готвиш за борбите? – учуди се Тарес.
- Много бих искал, но като знам кой ще участват, не, благодаря – смигна им Крам. - Но и без това ще замина от тук.
- Еее, още един мечтател- присмя се Тарес.
- Говоря напълно сериозно момчета.Заминавам на юг.
- Ама ти сериозно ли?- учуди се Фарул.
- Тогава нека се повеселим в оставащите ни часове у дома – предложи Тарес.
- Ще дойдете с мен? – попита Крам.
- Без нас ли смяташ да тръгнеш? – попита Фарул.
- Да – отговори Крам, виждайки опита за протест на Тарес добави – Сам ще тръгна.
Той не беше съвсем вярно.Той силно желаеше компанията на своите приятели, но нещо го накара да ги откаже от пътуването с него.
- Както желаеш – каза Фарул, като видя, че няма да го надвие.
- Крам! – от поляната се задаваше млада девойка - с черна коса, вързана на плитка, средновисока на ръст.Тя тичаше засмяна през тревата.
- Е, приятелю, ще те оставим – смигна му Тарес и двамата братя го оставиха сам.
- Сара! – провикна се и Крам.Девойката стигна до него и го целуна по бузата.
- Крам, най-накрая реши да покажеш носа си извън полата на майка си - каза му Сара.
Крам се смути.Защо винаги го дразнеше с майка му?
- Защо ме гледаш така? – усмихна се Сара – Да не смяташ да ме напуснеш?
Изненадан, Крам отвърна:
- Да, заминавам.
- Нима си мислиш, че можеш да скриеш нещо от мен, хитрецо? – смигна му пак Сара – Баща ти разреши ли ти?
Крам забеляза промяната.Колкото и да взимаше на подбив майка му, тя никога не си позволяваше никаквки коментари по адрес на баща му.Крам не смяташе баща си за толкова страшен.
- Да, той ми разреши.
- Но сега ти оставаш при мен, нали?
- Вярно ли е това, момче? – обади се дрезгав глас.Това беше старият Сарк.
- Да, вярно е – отвърна Крам.
Старият Сарк никога не го наричаше по име.
- И баща ти е разрешил?Винаги съм смятал, че се мислят за нещо повече от нас.
- Млъквай, старче! – скастри го Сара – Млъквай, че ако те чуе...
Крам се чудеше как в този момент попадна на единствените, които гледаха да си нямат работа с баща му.
- Ти, Сара - отвърна старият Сарк ,– си още млада, а твърде нахална за годините си.
- Нещо против мен ли имаш, старче – очите на Сара блезснаха, но старият Сарк се обърна към Крам:
- След като излизаш навън, би трябвало да имаш защита.
- Баща ми ме учи да използва меч – каза Крам.
- Меч значи – продължи Сарк.. – Е, какво ще убиваш ли с него Тъмните?
Крам се стресна.
- Затвярай си устата, дърто! – вече не на шега се бе ядосала Сара. – От къде ги измисляш тия глупости.Тъмни няма..
- Както казах ,твърде си нахална, за да твърдиш, че не съществуват Тъмните.Още малко и ще кажеш, че няма Вадетел на Мрака.
Тук Крам се бе притеснил сериозно и побърза да спре този разговор:
- Слушай, Сарк.Стига вече.Никой няма да ме напада.Никакви Тъмни няма да убивам.По-добре си върви.
Старият Сарк се отдалечи.Очите на Сара още блестяха след него.Тя се обърна към Крам:
- Не бива това сърдито старче да помрачава празника. – усмихна се Сара. – Е аз отивам да се подготвя за него.
Целуна го отново.Крам се огледа и веднага забеляза група младежи на другата страна на поляната, който идваха към него.
Фарул се приближи и го ощипа.
- Ау! – извика Крам – Какво правиш?
- Проверявам дали кожата ти е цяла – усмихна се Фарул.
- Защо винаги, когато се съберат двамата около мен, те неизбежно споменават Тъмните и Владетеля на Мрака.
- Винаги ти се чудя как оставаш здрав след срещите ти със Сара – обади се Тед Уинън- Всякога ме притеснява, когато ме пробожда с тези нейни очи.
- Нямам идея.Знаеш, тя е с мен, откакто се помня.Нейната сянка е винаги около мен.Така и не съм говорил с друго момиче, без да е наоколо.
- Де да можеше и Тера Грейсън да е така с мен – смигна лукаво Джар Фигър.
- Нейните очи поне са по-меки – обади се Тарес и всички се разсмяха.
- Какви са тия измислици, които ни казаха Фарул и Тарес? – попита Тед. – Щял си да заминаваш.По-голяма смешка не съм чувал, откакто Един Морган твърдеше, че старият Сарк е Владетелят на Мрака.
Всички отново се разсмяха.
- Не, не си измислям.Аз наистина се подготвям да замина.
- Смяташ самичък да се впуснеш в непознатото? – учуди се Рейт – Нали помниш историите за бандата на Нугер?Нали помниш, че търговецът не дойде миналата година, защото бе ограбен и убит.Ти си луд!
- Така е – съгласи се Джар. – Сега е по-опасно от всякога.Стой си вкъщи на топло.
- Нима има какво да спечелиш навън? – попита Фарул.
- Остави тези глупости.Конете ви са най-добрите в околността – каза Тарес. – Със сигурност ще се ожениш за Сара.Какво още искаш?
- Аз ще тръгна.И ще се върна жив – настоя Крам.
- Хайде, хайде – обади се Рейт. – Утре ще размислиш.Нима забравихте какво ни чака тази вечер?
- Да живее Пролетният празник!- провикна се Джар и отново момчетата се разсмяха.
Вечерта настъпи бързо и Пролетният празник започна.Скамейките бяха затрупни с храна и пиене.В средата бе оставено място за танци.Разбира се, Крам танцуваше най-много със Сара, която не оставяше другите момичета да танцуват с него.Цялото село, разбира се, бе научило за решението му.И всички го шегуваха или му даваха най-различни съвети „за навън”.
- Ще бъде престъпление, ако не те оженим за Сара и те оставим да заминеш – каза Грен Чейнъм, бащата на Сара, чийто поглед беше винаги отнесен.
Крам си спомни, че той знаеше всичко за птиците и го попита:
- Видяхте ли вчера едно златисто-червено птиче?
- Птиче?Златисто-червено?Сигурен ли си? – попита Чейнъм – Не съм Крам.Такова птиче не съм виждал наоколо.
Крам само вдигна рамене, но бе завлечен от Сара настрани от Площада.
- Крам – започна тя.- Аз искам да ти кажа нещо.
- Крам! – извиси се гласът на баща му, при което Сара така се стресна и уплаши, че избяга.Крам не беше я виждал такава.Баща му се приближи:
- Крам, тръгваме си.
- Толкова рано? – учуди се Крам
- Отивай, сбогувай се с приятелите си и идвай – нареди баща му

На следващата сутрин се събуди с тежко чувство в стомаха.На закуска всички мълчаха.След това той прибра всичко нужно в дисагите, мечът на кръста и излезе навън.Там го чакаха майка му и любимият му кон Жълтурко - изцяло черен с жълто петно на челото.
Баща му го погали под лявото ухо.Отдавна не беше го правил.Под това ухо Крам имаше белег – права линия, а над нея полукръг.Белег, който никой друг не бе имал.
Крам се качи на коня.
- Помни, че Самън е бащиният ти дом – каза баща му.
- Да се пазиш от Могара, синко.
- Не съм дете,мамо.Ще се върна!Сбогом! – пришпори Жълтурко напред.
Той заобиколи селото.Но от другата страна го чакаше Сара.Жълтурко спря.
- Мислеше, че ще тръгнеш, без да се сбогуваме – усмихна му се Сара.
- Аз... – започна неловко Крам.
- Никакво аз – озъби се Сара- Ти си мой.Само мой.Разбра ли?!А сега върви.
Сара потупа коня и той препусна.Сърцето на Крам се сви и го заболя.Вятърът бясно се блъскаше в него.Крам усещаше, че губи нещо много скъпо и ценно.Губеше родния си дом.


Село Голяма мечка бе разположено на брега на реката.На кея не се виждаха никакви плавателни съдове.Крам спря пред едноименен хан и влезе вътре. Ханджията го по посрещна :
- Стая ли желаете млади момко?
Крам бръкна в джоба си, за да се увери, че парите, които баща му даде, бяха свършили.
- Да, но нямам пари – виждайки какво ще направи ханджията добави.- Но мога да посвиря, ако искате.
- Да, тази седмица ханът необичайно се напълни в това смутно време... Добре,момче, ще си заплатиш с няколко песни.
Крам се зарадва.В селото си се славеше като добър свирач на клавас.
- Няма ли да дойде насам кораб? – попита Крам.
- Няма, момко – отговори ханджията. - Знаеш вече по реката не пътуват кораби, откакто Нугер властва из тези места.Цяло щастие е ,че завися основно от моя продукция,а не от търговия.Я по-добре покажи какво можеш.


На следващата сутрин Крам яздеше Жълтурко през гората.Беше много доволен от снощното си изпълнение.Изобщо не се замисляше за опасността, когато пред него храста изшомуля и излезе мъж- среден на ръст, с кестенява коса и очи, големи уши и нос.Не бе дебел, но си личеше, че има здрави и ловки ръце.Крам така се стресна, че дори не посегна към меча.
- Ти си голям късметлия – каза мъжът. – Кой си ти, че да не се страхуваш да пътуваш сам из тези опасни пътища?
- Крам – отговори Крам.Едва сега забелязвайки, че въпреки застареното от праха лице, мъжът бе с 10-15 години по-възрастен от Крам.
- Какво става, Нугер? – излезе на пътя друг мъж.Той бе облечен в същите прашни дрехи като другия, но лицето му бе малко, кръгло, очите му гледаха злобно Крам.
- Замълчи Тарск - обърна се към него мъжът.
Крам се сепна.Това пред него бе Нугер.Нугер!Легендарният крадец и убиец.И Крам бе още жив.
- От къде идеш, селянче? – попита го Нугер.
Крам отново се вторачи в лицето на Нугер.
- Аз идвам от Фетирските поля – как бе забравил Крам за опасността.
- Какво правиш? – озъби се другият и извади меча си - Не виждаш ли, че няма нищо.Да го убием.Виж, конят му го убива.
Той приближи, но Жълтурко му се озъби и Тарск спря, все още гледайки с презрение Крам.
- Какво си мислиш, че правиш Тарск? – каза мъжът.
- Аз само такова...- смутолеви Тарск. – За какво ти е този, Нугер?
- Казвам какво правя и го правя.Досега на никого не съм давал обяснения.
Тарск още повече се сви пред погледа на Нугер.
- Ти идваш с мен – обърна се Нугер към Крам – Слез от коня.
Крам слезе от коня.Той още не можеше да реши какво да прави.Ако избяга, бе със сигурност мъртъв.Но можеше да продължи след Нугер и Тарск.Все пак колкото и налудничево да беше под закрилата на Нугер.Но докога?
Навлязоха дълбоко в гората.Пред Крам изникна лагерен огън.Около него имаше наредени двдесетина мъже, всичките с прашни и окъсани дрехи и брадясали.На една страна бяха струпани двадесет и два коня – кой мършав, кой все още як.Те спокойно пасяха.
Всички се обърнаха към приближаващата се група.
- Какво стана? – обади се груб, дрезгав глас.
- Какво видя? – обади се друг.
- Успокойте се – отвърна Нугер.- Никой не видях по пътя.Но ви водя още един желаещ да се присъедини към нашата група.
Нугер избута Крам напред.Крам бе изгледан от двадесет чифта очи.Очи на крадци и убийци.Веднага му се изпари „желанието” да се присъедини към тази група.
- Сигурен ли си, момче? – попита същият дрезгав глас.
- Той е още млад – обади се друг.
Групата зашумя .Тарск продължаваше да гледа Крам с презрение.Нугер изчака търпеливо гласовете да замрат и отсече:
- Той остава при нас и е под моя закрила.Разбрахме ли се?
- Да – отвърнаха хорово мъжете, включително и Тарск.
Вечерта не мина много приятно за Крам, който очакваше всеки момент да се случи най-лошото.Незнайно защо разбойниците решиха да си припомнят най-кървавите си нападения.Крам не беше сигурен колко бе искрен смехът му пред тях.Но първият истински страх дойде, когато затвори очи.В споменът му остана как Тарск си точеше ножа и гледаше право в Крам.Огънят загасна.


На сутринта Крам се събуди от шума наоколо.Разбойниците се разбуждаха.Който не бе сред най-бързите, бе „разбуждан” с ритник.Слънцето не се виждаше от дърветата. Звездите още си личаха по небето.Нугер реши да вървят пеша.Жълтурко не бе по-малко изнервен от Крам.Вървяха през целия ден, освен когато спираха да похапнат. Нугер не изпрати никой да провери пътя.Това на групата се стори странно, но никой не запита Нугер.Крам постоянно се оглеждаше за Тарск.Той обикаляше из членовете на бандата и на всеки поотделно обясняваше защо трябва да убият „натрапника”.Но никой не му даваше твърд отговор, винаги оглеждайки се за главатаря си.
След като слънцето залезе, Нугер нареди да се приготви лагера.След като ядоха, той реши да бъде първия пост.Селянинът реши да спи в края на лагера.Странно, но това му се стори забавно и Нугер се усмихна.Първата истинска усмивка от толкова години. Наистина този селянин бе огромен проблем за Нугер.Но все пак Крам бе издържал цяла нощ и следващия ден, без да побегне.Нугер знаеше, че само неговата лична закрила го спасява до момента.Но групата му скоро щеше да зароптае, особено ако Тарск продължаваш да ги насъсква.След като го бе вкарал вътре веднъж, сега не можеше да си тръгне лесно.Нугер седеше, но нито виждаше, нито се ослушваше.Нещо, което никога не бе правил, но никога Нугер не бе изправен пред такъв проблем.Нугер – страшилището за всяка жива душа във Фетир, сега бе принуден да спасява човешки живот.Но такава заповед бе получил.Нугер не обичаше да му се заповядва, но точно тази заповед не смееше да престъпи.Той бе принуден да сложи край на мечтата си, която впоследствие изпълни – да бъде главатар на голяма банда разбойници.Но Нугер имаше и друга, много по-голяма мечта, която му казаха , че ще се изпълни, ако следва момчето.Нугер отново се усмихна.Какъв странен ден.


На другата сутрин, след като всички се събудиха Нугер наложи вчерашните правила.Тази сутрин мърморенето бе по-силно от страна на разбойниците, които вече открито гледаха с омраза Крам.Тарск бе извадил ножа си и гледаше с широка усмивка Крам.След около два часа път Нугер спря групата и обяви:
- Ще отида да огледам пътя – Тарск веднага закрачи към него – Ще взема селянчето.
Тарск спря изненадан, но в следващия момент се обърна към Крам, оголил жълтите си и криви зъби в широка усмивка.Тарск прибра ножа си.
Нугер се обърна и поведе коня си, чиято окраска бе кафеникава.Крам пое дъх и тръгна след Нугер.Всички около него му се озъбваха.Всички очакваха, че Нугер го отделя, за да го убие, нещо което и Крам очакваше.Макар Нугер да имаше много възможности да го стори безнаказано.Двамата излязоха от лагера.Крам вървеше не много близо зад Нугер.В главата му минаваха всички слухове, които бе чул за мъжа пред себе си, кой от кой по-кървави.Неволно Крам стисна дръжката на меча.Ами да!Сети се Крам.Той носеше меч и можеше да го изполва.Това бе неговото спасение. Макар и да не бе го овладял напълно Крам можеше да се защити.Но и тази надежда бързо угасна.Крам го бе толкова страх, че дори нямаше да намери сили да извади меча в подходящия момент. Изведнъж Нугер спря и Крам също.Крам се огледа и с учудване забеляза, че са спрели на пътя.Нугер се обърна и застана лице в лице с Крам.
- Моето име е Регун.Ти отсега нататък ще ме наричаш така и по никакъв друг начин.Ясно ли ти е ?
Крам кимна, без да знае какво става.
- Така.Моята група няма да се усъмни чак до утре сутринта.Ще имаме един ден преднина пред тях и смятам да я използвам пълноценно.Въпроси не приемам. Качвай се на коня си.Ще те придружа.Ще стигнем докъдето си тръгнал. Независимо дали ще си жив или мъртъв.
Регун се качи на коня си и се впусна в галоп.Крам веднага го последва.Той още не беше повярвал на това, което се случваше.Но знаеше, че днес щеше да живее, щеше да стигне Малкен жив или мъртъв.От колко не беше се смял така.


След три нощи с легло и храна в хановете, сега Крам бе принуден да спи отново на земя.Разбира се, тези удобства бяха осигурени с парите на Регун.Регун бе много доволен от леглата, след като от години не бе влизал в хан.Но той реши да нощуват, където ги свари нощта, за да не се бавят.Огънят бе запален встрани от пътя.Тази вечер двамата спътници седяха гладни и мълчаливи.Двамата гледаха огъня.
Изведнyж се чуха конски копита.Пред тях излезе черен кон.Ездачът слeзе на земята.Той се оказа нисък, облечен прилично, покрит със сив, прахлясал плащ. Бе слаб със сини очи, руса коса, малки уши.Държеше в ръката си малка черна пръчка.
Седна без да каже нищо. Крам го смъмри:
- Не трябва ли да се иска позволение?
- Селянин! – бе краткият отговор на мъжа.
Регун се усмихна и успокои Крам:
- Спокойно!Няма опасност – и се обърна към странника – Как се зовеш?
- Алиган Миралих - отговори мъжът.
- Странен си ти, Ал – каза Регун.
- На име подобава име – рече Ал.
- Крам.
- Регун.
Никаква реакция.
- Защо дойдохте при нас? – подхвана разговор Крам.
- Видях огъня.И реших да видя кой го е запалил – беше отговърът.
- Ами ако бяхме разбойници? – попита Регун преценявайки все още новия си познат.
- Аз няма защо да се страхувам.
- Защо не се страхуваш? – попита Крам
- Магьосник съм – каза Ал.
Регун легна на земята, превит от смях.
- Не вярваш.Ще ти покажа.Виждам че сте гладни.
Замахна с пръчката и... заек, набит на кол, се печеше на огъня.Крам гледаше ококорено.Регун спря да смее.
- Но какво ще прави един магьосник тук?- попита Крам
- Не си ли млад? – последва въпроса на Регун.
- Това, което върша не е твоя работа, селянче – отговори Ал. – Наистина съм млад.Има още, за да бъда признат за истински магьосник.Но съм се учил от такъв.И мога да правя магии.Или това със заека беше нещо друго?
- Не, вярвам ти.Защо не си продължил?- попита Регун.
- Дълга история – бе краткият отговор.
- Разкажи ни – настоя Крам.
- Хайде, яжте – промени темата Ал.


На другия ден тримата заедно тръгнаха на път.Алиган не беше много по-разговорлив от Регун.Вечерта пристигнаха в село Отмора.За да спестят колкото е възможно повече пари, Ал предложи на ханджията да направи „магии” за вечерята на тримата спътници. Към номерата се присъедини и клавас.Настаниха се в една стая с три легла.
Крам сънуваше.Беше в селото си, яздеше Жълтурко.Стигна пред дома си.Майка му и баща му излязоха и махаха с ръка.Но зад тях стана много тъмно.Излезе човек, стиснал нож.Крам скочи да ги спаси.Ножът замахна и .. в следащият момент стисна ръката на нападателя.Стана и го блъсна назад.Разбра, че е буден.Влязоха още три фигури.Нямаше време да събуди другите, но те вече се бяха сборичкали с нападателите.Преди Крам да се включи, Ал отстъпи, вдигна пръчката и викна:
- Назад! – трите фигури се блъснаха в стената и паднаха.
- Хайде, бързо!Да вземем конете и да бягаме! – каза Регун.
Слезнаха долу като Ал ги водеше.След себе си оставиха няколко трупа.Слязоха в конюшната.Единствените коне, останали бяха само техните.Качиха се, но на входа бяха спряни от стена от мъже, готови да ги нападнат.
- Предайте се! – провикна се глас от стената мъже, който Крам разпозна.
- Аз никога не се предавам.И ти би трябвало да го знаеш най-добре, Тарск – каза Регун.
- Не се погубвай, глупако – викна отново Тарск. – Дай ни само момчето, друг не ни трябва.
Крам извади меча си и тръгна напред .В суматохата изгуби Ал и Регун, но успя да пробие път и препусна напред.След себе си остави виковете на преследвачите си.В гората беше тъмно и нищо не се виждаше, но важното беше да бъде далеч


Зазоряваше се.Регун и Ал седяха край добре прикрития огън.
- Как е успял? – каза Регун. – Как е успял Тарск да събере толкова голяма група около себе си за толкова кратко време?Истинско постижение.
- Не ми говори за постижения, а защо ни нападнаха? – прекъсна го Ал. – Такава група не напада селски ханове.
- Мракосърци.
- Мракосърци? – учуди се Ал – Не са се събирали от Домонските войни.Как ще го обясниш?Защо ще нападат?Или това са хора тръгнали да те търсят Нугер?
- Достатъчно! – извика Регун – Аз съм Регун!Няма го Нугер!Да не би и ти да си тръгнал да го намериш!
Регун скочи и го сграбчи, но веднага падна на земята.
- Не за теб ходя из тези земи.Въпреки че много ми се иска да знам как за убиец на беззащитни пътници не си убил точно това селянче? – попита Ал.
- Не знам!Не го убих!А тръгнах с него.Ами ти? Едва ли спираш при всеки огън, каквато и защита да имаш? – каза Регун.
- Уморих се да бъда самотен и реших да продължа с вас.Видя ми се интересно как най-известният разбойник на своето време е станал спътник на един селянин, току-що отскубнал се от полата на майка си?
- Няма значение.Въпросът е защо са се събрали толкова хора да ни преследват?
- Отговорът на този въпрос рано или късно ще разберем, ако не ни убият дотогава, но подозирам, че той също не е безопасен – каза Ал. – Но време е да тръгваме.Дали Крам е жив и здрав?Предлагам да почнем да го търсим.
- Отивам към столицата- отвърна Регун. – Там ще отиде Крам и аз смятам да го намеря.
Качиха се на конете и се втурнаха напред.Напред към столицата.

Крам все още са държеше.Жълтурко не бе спирал през целия път дотук.Все още бяха в гората.Слънцето клонеше към залез.Не беше ял нищо през деня, а и нямаше сили да потърси вечеря.Не знаеше в каква посока се движи.Всички дървета наоколо бяха позеленели.Пролетта настъпваше бързо.Нямаше вече сили и падна от седлото.Но вместо да усети твърдата земя, две здрави ръце го хванаха.Жълтурко изцвили.Крам опита да мръдне и изпадна в безсъзнание.
Сънят не беше особен.Отвори очи и видя, че е ден.Бе завит в кожи.Лежеше край огън.До него бе Жълтурко.От другата страна на огъня бе възрастен мъж с побелели дълги коси.Целият бе облечен в кожи освен краката,пъхнати в стари, прашни, но добре изглеждащи ботуши.
- Добре ли си, селянче? – попита мъжът и стана.
Крам го огледа по-добре- много висок, дълги и силни ръце и крака.Крам се изправи и седна.Пое чинията, дадена му от мъжа и лакомо започна да яде супата.
- От север ли идеш? – попита мъжът
- Да.
- Защо си се отделил от пътя?Имаш късмет, че те намерих иначе вървеше право към дупката със змиите - продължи мъжът.
- Нападнаха ни разбойници – отговори Крам.
- Нима толкова е станало зле, че Нугер ограбва селянчета.Не намерих нищо с което да привлечеш внимание, освен меча.Да не си го откраднал?
- Баща ми го даде – каза Крам. – Не съм крал нищо.
- Изключвам възможността да си Мракосърц – Крам трепна.- Не те преследват, защото те следя от обед.Колко бяха спътниците ти?
- Бяхме трима – отговори Крам
- Нещо особено в тях ?
- Единият е магьосник.
- Магьсоник! – възкликна старецът. – Нугер не би нападнал магьосник.Другият?
- Не го познавам добре – Крам реши, че твърде много бе казал.Трябваше да не свързва себе си с Нугер.
- Името му? – настоятелен ме старецът.
- Регун.
Последва тих смях.
- Е, това обяснява някои неща.Другият ти спътник е бил самият Нугер.Най-големият разбойник на своето време.Не ме гледай, че съм такъв.Понякога влизам в хановете да чуя това-онова.
- Не е възможно! – продължаваше да упорства Крам. – Той е убивал дори и беззащитните деца и жени.Само за удоволствие.
- И аз не мога да повярвам, но е така.Но това води към теб.Първо, Регун, както го наричаш, е безпощаден убиец.А той решава да те придружи в пътуването ти. Това е нечувано.Второ магьосникът.За да го наричаш така, трябва да си се уверил в това. А, те ,магьосниците, не дружат с когото и да е.Голяма чест е за крал да има в двореца си магьосник.Двама души, които най-малко ще се сприятелят с едно селянче, са тръгнали с теб без видима причина.Чуй, селянче, виждал съм по-интересни от теб.Така че има нещо в теб.
Крам опита да му възрази.
- Знам.Виждам, че сънят ти е спокоен.Значи не знаеш какво искат от теб,слеянче.
- Спри да ме наричаш селянче.Имам си име.Крам.Твоето?
- Репарт.И мисля, че достатъчно седяхме на едно място.Качвай се на коня и да вървим.
- От колко време живееш в гората? – попита Крам
- Дълго.Щом не помня откога.Но и аз съм бил млад като теб.Имах семейство някога.Повече да не си ме питал.
- А накъде отиваме?
- Ти накъде си тръгнал?
- Към столицата.
- Още далеч е столицата, селянче.Защо си тръгнал по широкия свят без мама? – попита, подсмихвайки се Репарт.
- Не знам.Изведнъж реших – отговори Крам, засегнат от думите на спътника си.
- Изведнъж решил!Ха! – изсмя се невярващо Репарт.


Бяха минали два дни.Ал и Регун продължаваха да яздат.Не бяха открили и една следа от Крам.С дни никой не бе минавал по пътя към столицата.Нещо, което притесни двамата спътници.
- Никой.Ни крак, ни копито, нищо живо не е минавало оттук.Явно здравата си ги уплашил – каза Ал.
- Ха!В най-добрите ми дни пътуваха хора.А и досега да бяхме срещнали патрул. Знам всички патрули до столицата.Не вярвам кралят да се е отказал да ме преследва.
- Тогава не разбирам – каза Ал.
- Смяташ ли да яздиш без почивка?
- Не.Да намерим място за спане.
- Дали Тарск и останалите са далеч зад нас? – попита Регун
- Ще се справим с тях.
След вечерята Регун пое първи да пази.Дойде време да се сменят.Стана да събуди Ал, но чу нещо да изпука.
- Ал! – веднага извика Регун.
Нечия ръка го сграбчи.Той я хвана и прехвърли ръката през рамото.Извади меча и започна да отблъсква нападателите си.Ал бе буден.И към когото насочеше пръчката мигом се срутваше на земята.Ал я вдигна над главата си, но преди да направи каквото и да е, някой извика:
- Няма го! – и всички побягнаха назад.
Регун въздъхна и легна на земята.Ал стоеше прав, макар видимо уморен.Но скоро и двамата потънаха в сън, успокоени.
На сутринта Регун се събуди и намери конете живи и здрави.Ал се изправи.Личеше, че сънят не бе измил умората му.
- Проклета нощ – каза Регун.
- Да.Остави доста въпроси за разсъждение.
- Не му е сега времето.
- А кога Регун?
- Предлагам да продължим.
- Пое знаем, че Крам е жив – каза Ал
- Какви ги говориш? – попита Регун.
- Онези думи „Няма го”.Обзалагам се на каквото искаш, че търсеха Крам.
- Но защо?С какво може да привлече вниманието на тези разбойници.
- Мислиш, че бяха същите?
- Изглежда, че са се увеличили.Макар да не разбирам.Как толкова бързо? Разбойници...- рече замислено Регун.
- Вече се колебая, че наистина са такива.Но така остава да са Мракосърци.
- Крам – промълви Регун.
- Да, това селянче търсеха.
- Защо?Обикновен човек.
- Обикновен?! – каза Ал – Не, не мисля така, щом привлече вниманието ни.Не е никак обиковен.Нещо има.Има в него.Какво?
- Не можем да отговорим.Откъде знаеш, че е жив.
- Не знам със сигурност, но поне не е бил убит от тях.Иначе нямаше да обърнат назад.
- И сега накъде? – попита Регун.
- Мисля да продължим да търсим Крам.
- Но на къде?
- В гората.
- В гората? – учуди се Регун. – Тя е голяма.А Крам може да е излязъл на пътя.
- И да умре.Ако е излязал, той е мъртъв.
- Тогава?
- Имам чувството, че той е все още в гората.Побягна натам.И сигурно не е спирал с часове.Така че е навлязал навътре в гората.
- Но ние не знаем дали сме пред него или след него.Може да е много далеч от нас.Ние не знаем нищо.
- Да, ние не знаем нищо.Но ще се надявам и ще го търся.Години, ако трябва, но ще го намеря.
- И цялото търсене за един селянин? – попита Регун.
- Прост селянин?! – викна Ал – Ти не разбра ли какво стана тази нощ?Те търсят Крам.Той притежава нещо.Иначе нямаше да привлече такова внимание.
- Ами преследвачите му? – попита Регун.
- Знаем, че не търсят нас.Значи, ако не им се изпречим няма да ни нападнат.
- Не им се изпречим ли?!
- Регун! – каза Ал – Престани.Знаеш, че ще дойдеш с мен.Така че млъквай.
- Да се оставя един магьосник., не, един полуобучен магьосник да ме командва.Аз?!Най-големият рзбойник на своето време.
- Ако искаш да се разделим – предложи Ал.
- Не.Ще търсим заедно Крам.
„Дано да си жив селянче.Дано да си жив, за да те намеря и да ми платиш за това.” –помисли си Регун

Крам все още се излежаваше, когато Репарт се надвеси над него и му каза:
- Ставай!
- Защо? – ппита сънено Крам.
- Разглезих те!Ставай! – повтори Регун.
- Добре де! – отговори Крам.
Стана.Оправи се и отиде до потока да се измие.След като се върна и седнаха да закусват печено заешко.
- За какво си се разбързал? – попита Крам.
- Ти май забрави за преследвачите си?
- Не съм спирал да мисля за тях.Но не са се и появили.Защо говориш така?Видял ли си ги?
- Не.Но откакто се събудих имам познато усещане.Преследват ни.И се обзалагам, че са твойте стари познайници.
- След като не си ги видял..
- Ако искаш да ме провериш, селянче - прекъсна го Репарт, - стой тук и ги чакай.Аз няма да ти помагам.
- Добре, добре.Ох!Пак ще се бяга – Крам помълча малко и каза – Дали Ал и Регун са добре?
- Не ми се вярва да са умрели.Но стига приказки.Ставай и да вървим.За да наваксаме, няма да има обяд.


След един ден лудо препускане най-накря Крам си отдъхна.
- Ох!Още един ден така и няма да имам сили повече.
- Ще издържиш.
- Да понамалим темпото, а?
- Момче!Ако зависеше от мен изобщо нямаше да спираме.Но ти и конят ти не сте свикнали.
Крам отвори уста да каже още нещо, но...
- Тихо! – изсъска Репарт и започна да гаси огъня.- Скрий се.
Крам се мушна в един храст.Репарт беше готов за бой.Без да помръдне, той се взираше към мястото, където бе дошъл шума.Изведнъж нешо стисна гърлото на Крам. Две сенки се промъкваха зад Репарт.Луната огря лицата им.
- Регун! – извика Крам и излезе от скривалището си.
Репарт се обърна.Посегна да удари, но веднага се просна на земята.
- Ти си бил тук?! – извика изненадан Ал.
- Това ли са твоите спътници, селянче?- попита Репарт.
- Мислех те за по-труден, Репарт – каза Регун.
- Магьосникът ме обърка – оправда се Репарт.
- Вие се познавате?! – учуди се Крам.
- Да.Познаваме се – каза Репарт.
- Добре ли си? Ранен ли си? – попита Ал
- Нищо ми няма - отвърна Крам.
- Онези зад вас ли са? – попита Репарт
- От посоката, която дойдохме нямаше никого зад нас.
След като вечеряха и легнаха да спят, Репарт и Ал останаха първи да пазят.Чу се пукване, което напомни на Репарт.
- Много добре се справи.Накара ме да се заблудя откъде ще дойдете.
- Как? – учуди се Ал – Нищо не съм направил.
- Но аз чух шум от стъпки.
- Не.Оставих Регун да се оправя.
- Ама тогава...Ставайте!Тук са!
Из мрака изскочиха много на брой сенки.Четиримата се биеха с успех.Но скоро стана ясно, че няма да издържат.Тогава Ал вдигна високо ръка и рязко я свали.Жив нападател не остана.
- Как?Как го направи? – попита Крам.
- Няма значение.Но едва ли скоро ще го повторя.
- По-добре да се качваме на конете – предложи Регун.


Стигнаха до Малкен – столицата на Фетир.Крам бе преминавал през големите села, наречени градове, но разумът му се замъгли от гледката.Крепостната стена бе висока, от сив камък, образуваше огромен кръг.По цялото й протежение се издигаха кули и над тях се вееха червено-бели знамена.
А вътре хората пъплеха едва-едва по улиците.Мина доста време докато спрат пред страноприемницата.„Магьосникът”.Репарт се обърна към тях
- Време е да се разделим.Аз по моя път, вие по своя.Надявам се да откриеш истината Крам.
Репарт тръгна обратно да си пробива път през навалицата.
- Да влизаме – предложи Ал – Тук ще си починем.И ще мислим какво да правим.
Оставиха конете и влязоха вътре.Ханджията бе нисък, рус, синеок, с руси почти невидими вежди, на средна възраст.
- Добре дошли, господа.Вана, топла храна и легло ще ви бъдат веднага подготвени.
- Нямам търпение да отмия умората – каза Крам.
- Да, да.Веднага.Последвайте ме.
След като се измиха, останаха да киснат във ваната.
- Регун – каза Крам.
- Да.
- Ами след като си толкова известен как така никой не те позна?
- Известен по име, но не и по лице.Все пак малцина ме познават.
- Да поговорим сериозно – каза Ал. – Какво ще правим?
- Нямам идея.Ако постоянно ще бягам по-добре да се скрия в Тъмния лес.
- Да останем тук – предложи Регун – В Малкен трудно ще ни открият.
- Май така ще направим – съгласи се Ал.
- Ама вие мислите ли, че те още ме търсят? – попита Крам.
- Ако до седмица никой не ни търси, няма опасност- каза Регун.
- Ако стане друго – продължи Ал, – няма да има съмнение кой те гони, Крам.
Крам потръпна, разбирайки за кого става въпрос.
- Но успокой се – каза му Регун - Аз ще използвам това време да те науча да си по-добър с меча.

Крам гледаше през прозореца на стаята си.Изминаваше седмият ден, откакто бе влязъл в Малкен.Седем дни, откакто започнаха размириците.Бунтуваха се някои части на града, особено бедняшките квартали.Районът където се намираше „Магьосникът” беше спокоен.Крал Естен І І все още държеше власта над столицата.Крам си почиваше след изморителните тренировки с меча.Изведнъж сред многобройната навалица нещо привлече погледа на Крам.Неколцина мъже, разпръснати, облечени различно, но сякаш имаха нещо общо помежду си. Оглеждаха се твърде бдително - търсеха някого.Крам разпозна в тях тези, които го гонеха.
В същия миг пламъци се издигнаха от онази част на града, където се намираше дворецът.Множеството се оживи и Крам чу викове:
- Нападнаха двореца!
Крам веднага прекоси стаята, отвори вратата и срещу него бяха Регун и Ал.
- Влизай в стаята – каза Регун.
Тримата се събраха в стаята на Крам.
- Е, май трябва да напуснем – каза Крам.
- Разбира се, ако не искаш да вземеш участие в размириците.
- Има и друго – рече Крам.- те са тук и ме търсят.
- Сега вече нищо не ни задържа – каза Ал.- Но сега накъде?Няма безопасно място за теб, Крам.
- Първо да излезем.А после където ни кажат краката – каза Крам.
- Неопределена посока.Но друга идея нямаме – съгласи се Регун.
Тримата слязоха в конюшната и не бяха единствените.Излязоха навън и тръгнаха към градските порти.
Малко преди да стигнат пред тях застанаха по цялото протежение на улицата в две редици мъже, в които Крам позна ловците си.Те се хвърлиха напред.


- Бягайте! – извика Ал.
Но за нещастие тримата спътници отново се разделиха в три посоки.Нямаше начин Крам да се съедини с тях.Трябваше да излезе от града.След него се чуваха виковете на преследвачите му.Тъкмо навреме излезе през градските порти, когато те се затваряха зад него.Жълтурко тичаше с всички сили.След като навлезе в гората, той се отби от пътя, за да го огледа, а и да потърси Ал и Регун. Неочаквано Крам чу карета да приближава.Тя се появи на пътя и Крам я разгледа. Портата от тази част на града вече бе затворена - каква беше тогава тази карета.От прозореца на каретата се подадае глава.От това разстояние Крам не можа да определи чертите на белокосото лице, но нещо смрази Крам.Носеше корона.В същия момент главата бе грубо издърпана от прозореца.Това означаваше, че кралят бе отвлечен.Крам излезе на пътя, препречвайки пътя на каретата.Той се усети, но не се върна назад.”Глупак!”помисли си той.За крал, който не познаваше, за човек, който не му дължеше нищо, рискуваше живота си.Реши, че втори път такова нещо не ще извърши.Но не вярваше, че ще има втори път.Каретата едва ли щеше да спре, което означаваше сигурно прегазване.

За негова голяма изненада, каретата спря.Вратичката се отвори и от нея слезе мъж, на вид нито млад, нито много стар.Той бе облечен целият в черно, с черна коса и мустаци. Той се усмихна и каза:
- Намерих те.Ти си мой.
Черните му очи светеха застрашително.Гърлото на Крам пресъхна.Той разбираше, че без бой няма да се отърве.Той нямаше да защитава живота на краля, а своя собствен.
- Надявах се да те срещна.И ето, че желанието ми се изпълни.Ти си тук и аз ще те убия!
Крам не разбираше какво става.Какво искаше този от него?Извади меча.Щеше да се бие.
- Кой си ти?
Устата на облечения в черно мъж се разтвори в тънка усмивка и се чуха звукове:
- Шаелам.
Крам замръзна.Един от Тъмните.Тъмен!Щеше да се бие с него.И таза битка я бе чакал с нетърпение.
- Невъзможно! – изказа на глас неверието си.
- Ха-ха! – разнесе се тихия смях на Тъмния. – Хилядолетия чаках, за да се родиш.Владетелят на Мрака ми обеща първи аз да получа възможност да те убия.
- Нима ти си управлявал Фетир през всичкото тези години.? – попита Крам, за да забави боя, поне да събере и трошица смелост.
- Аз никога не съм ламтял за кралска власт.Но след като те убия, ще получа власт много по-могъща.
- Нищо не разбирам.Защо кралят е тук?
- Всичко беше капан.Знаех, че ще минеш през тази порта.Знаех, че да се покажеш трябва да ти привлека вниманието.Но стига приказки!Време е да те убия!
Тъмният се хвърли напред.Крам вдигна меча си да се защити.От самото начало Крам разбра, че противникът му го изпитва.Крам беше все още жив, не толкова на уменията, колкото на бързите китки и пъргавите крака.Той винаги оставаше с половин миг по-бавен от противника си.Върхът на меча на Тъмния разряза плътта в десният хълбок на Крам.Крам осъзнаваше , че да победи трябваше да нанесе удар.Очите на Тъмния се разшириха от изненада, когато Крам нападна.Всяко движение на меча му беше усилие да достигне тялото на Тъмния.Сега единствното, което Тъмния можеше да стори, бе да отстъпва и да се защитава.Силите на Крам го напускаха.Трябваше да нанесе решителния удар.
И в мига, докато Тъмния отблъсна удара му, Крам падна на едно коляно и мечът му извистя напред.Не бе нужно да усети срязаната плът, нито падането на меча на Тъмния, за да разбере.Той го бе убил.Бе убил човек!Бе убил Тъмен!Въпреки всички легенди за неуязвимите тела на Тъмните!Не бе вярвал, че уроците на баща му и на Регун ще го направят добър в боя с меч.Той не разбираше защо Шаелам го искаше мъртъв.Нямаше отговор на този въпрос.Слънцето приключваше дневния си път на небето.


- Крам! – чу се глас, в който Крам разпозна Регун.Два коня се спряха до него.Ал веднага слезе и започна да го оглежда:
- Добре ли си?
- Само една драскотина – отвърна Крам.
- Драскотина?!.Един пръст още и нямаше да ни гледаш сега! – изрева Ал
Регун бързо извади парцал и го уви около Крам.
- Какво стана? – попита Регун
- Видях кророната на краля.Излязох на пътя.И останалото го виждате.
- Кой е този? – попита Ал
- Шаелам – каза Крам, изненадан от спокойствието на гласа си.
- Тъмен!Сбил си се с Тъмен! – извика Регун.
- Той ме искаше.Нямаше търпение да ме убие – каза Крам.
- Какво толкова си ти, селянче.Не мога да се сетя друго освен.. – Ал замръзна вперил поглед под лявото му ухо – Какво е това?Сега ли го получи?
- Белега ли?Не.По рождение ми е – отговори Крам.
- Регун!Ела да видиш! – каза Ал
- Какво виждаш? – попита Регун.
- Струва ми се слънце – каза Ал. – Изгрев.
- Може и залез – каза Регун.
И двамата млъкнаха и се погледнаха многозначително, което обезпокои Крам.
- Какво има?!
- „ Изгрев над залез ще изгрее.” – наруши тишината Ал.
- Прочествата за Белязания. – прошепна Регун.
Крам разбра и се вцепени.
- Не е възможно?!Какво ме накара да изляза от вкъщи?Птицата.Проклетата птица!
- Каква птица? – попита Регун
- Ами малка, златисто-червена с прекрасен мелодичен глас.
- Описваш птицата изгревче – каза Ал. – Но странно.Те никога не напускат Тъмния лес..
- Но какво ще прави птица от Тъмния лес в Фетирските поля?
- Няма съмнение, Крам – каза Регун.
- Ти си Белязаният – каза му с благоговение Ал.
Крам все още не осъзнаваше значението на това.Но внезапно се сети:
- Забравихме краля.
Крам изтича.Отвори вратата и видя дребен старец.
- Вие ли ме спасихте, млади момко? – попита кралят.
- Аз, Ваше величество – отвърна Крам.
Към Крам се присъединиха Ал и Регун.
- Това са мойте спътници.
- Алиган Миралих.
- Регун.
- Бъдете спокоен, Ваше величество..Нищо лошо няма да ви се случи.
- Как се казвате, млади момко.
- Крам Самън.От Зелена поляна, Фетирските поля.Аз съм Белязаният.
- Наистина ли? – простена кралят – Вие ме спасихте.Вие винаги сте добре дошъл в моя дворец.
Лицето на краля потъмня.
- Но мисля, че вече не съм крал на Фетир.
- Грешите, Ваше величество – кза Ал. – Кралската стража се разправи с бунтовниците и угаси пожара.Вие сте кралят на Фетир.
- Мисля да се връщате в двореца, Ваше величество – предложи Регун.
Каретата обърна и тръгна в мрака към столицата.Крам все още не можеше да се отърси.Той бе Той!Човекът, който бе чакан хиляди години, за да побди Мрака.Белязаният.

От сенките на дърветата към трупа на Тъмния се приближи Владетелят на Мрака.Той с презрение погледна трупа на своя слуга.Бе му служил вярно и затова му бе дал този шанс да е първото голямо препятствие на Белязания.Владетелят на Мрака бе радостен, че Белязаният се справи великолепно с този труден противник.Планът му започваше да се изпълнява без грешка.Идваше мигът, в който Мракът щеше да победи Светлината завинаги.



* * *
Хиляди години се изминали.Хората не помянт нищо от далечното минало.Оттогава са се запазили три неща: Светлината, Мракът и думите, които всеки човек научава още от дете.Надеждата да се победи Мрака.Пророчествата за Белязания.

КРАЙ на 1-во пророчество

[LightOne]

Пророчествата за Белязания

Камъкът на Рууп

2-ро пророчество


Годините минават.И хората заедно с тях.На едно остава – битката между Светлината и Мрака.Нито една от двете сили няма превъзходство над другата.Но щеше да дойде ден в който да се случи.Само един може да разруши Равновесието.Този човек бе Белязания

* * *


Крам стоеше на терасата на своята стая в двореца на краля на Фетир.Три дни.Три дни, откакто разбра,че животът му е променен коренно.Той беше победилТъмен.Беше Белязания.
Ал се приближи към него и му каза:
- Любуваш се на гледката, а, Крам?
Крам се сепна, потънал в мислите си и се обърна рязко, от което го заболя раната получена при боя с Шаелам.Не издаде звук, но Ал разбра това от изражението му.
- Раната ли? – попита той.
- Да - отговори Крам.
- Съжалявам, че не мога да я излекувам, Крам – каза Ал.
- Няма нищо Ал.не си виновен.С времето ще се оправи.Може би.
- Точно затова дойдох,Крам – каза Ал – Не е може би, а сигурно е, че ако в скоро време не бъдеш излекуван, ще умреш.
Крам леко пребледня, той вече бе свикнал със смъртта, като потенциална опасност.
- Значи ще умра?
- Ако не намерим кой да те излекува напълно - да.- каза Ал
- Но кой? – попита Крам.
- Може би си забравил,че аз не съм пълноправен магьосник и има по-силни от мене.
- Е, значи спокойствие.Ще намерим някой магьосник – успокои се Крам.
- Ха!Мислиш,че е лесно да се намери магоьсник.Трябва само да викнеш : „Магьоснико!” И той ще бъде до теб.Не!Не знам дали наблизо има магьосник.А Магьосническият съвет е далеч на север в Совар.
- Но аз няма да стоя със скръстени ръце – заяви Крам
- Какво ще правиш? – попита го Ал.
- Смятам да си тръгна от столицата. – отговори Крам
- Накъде?
- Към Пьос Пан.Руупският камък.
- Още не си отдъхнал от едно приключение веднага припкаш към друго – обади се глас и към Крам и Ал, се присъедини Регун – Смяташ да изпълниш 2-рото пророчество „Ще намери и строши камъкът на Рууп”.
- Така смятам – натърти Крам.
- А раната? – попита Ал
- Спокойно, Ал – успокои го Крам – Все ще срещнем поне един.
- Срещнем?! – възрази Ал, но не продължи, разбирайки че няма да може да спре съдбата.
- Тогава решено – каза Регун – И кога заминаваме.Ти да не мислиш без нас да отиваш.Толкова опасности преживяхме заради теб и смяташ да ни оставиш? Докъде би стигнал без нашата помощ?
- До никъде сигурно, Регун – усмихна се Крам – Скоро, приятели, скоро.

Кралят не беше щастлив от намерението на Крам да напусне.Поиска да го изпрати с всички почести, но Крам отказа.Все още не бе нужно да се обявява раждането на Белязания.Тримата спътници излязоха от столицата чрез таен изход.
Вечерта спряха в град Дирам.Отседнаха в единствения тамошен хан.Никой не забеляза странното поведение на ханджията и слугите му.Крам заспа, доволен от ястията на готвача и не подозираше опасността.
Малко след полунощ слуга се изкачи по стълбите на втория етаж на хана и застана пред вратата на стая.Отвори я и влезе.Мина покрай двете легла на Ал и Регун. Приближи леглото до прозореца, в което спеше Крам.От ръкава му изникна ной.Вдигна го.И падна върху краката на Крам със забит в гърба нож.Крам се сепна, извика и скочи от леглото.
- Късмет.Чист късмет, че се събудих преди да влезе – каза Регун. – Толкова тихо стъпваше, че изобщо не го чух кога се приближи и за малко да закъснея.
- Ал жив ли е?
- Спи.
- Не трябваше да се самозабравя.Толкова спокойни тръгнахме и...- каза Крам
- Не си виновен само ти – отвърна Регун. - Как мислиш?Защо се опита да те убие?
- Не вярвам да е за нещо друго освен самия мен.
- И аз така смятам.Ще събудя Ал и тръгваме. – предложи Регун
- Да.Не смятам да губя време, за да проверя има ли други като този тук в хана.
Ал бе събуден и тримата заслизаха надолу по стълбите, старайки се да не вдигат шум.В подножието на стълбите ги чакаше ханджията и още пет-шест слуги.
- Нима ще излезете по това време? – попита с престорен угоднически глас ханджията, след като укри изненадата си, че вижда Крам жив.- Нали не смятате да си тръгнете без да си платите?
- С какво? – попита Регун. – С парите или с кръвта си?
Ханджията изгуби търпение и заедно със слугите си тръгна към тях.
- Назад! – извика Ал и нападателите им се срутиха назад по стълбите.
Когато ситгнаха изхода, чу се гласа на ханджията:
- Нима смятате, че ще се измъкнете?Моят господар ще ви намери навсякъде.
Сами трябвше да изведат конете си.Тримата нямаха проблеми на градската порта, въпреки изненадата у стражите за толкова късния час.


След закуската тримата отново тръгнаха на път.Ал яздеше коня си от едната страна на Крам и не усети магията, която го порази.
- Крам.Трябва да ти кажа нещо.
- Какво има Ал? – попита Крам
- Ти си Белязаният.Ти трябва да победиш Мрака.Или поне това разбираме от пророчествата за теб.Но това което сега ще ти кажа, смятах никога на никого да не го разкривам.Ти никога не трябваше да го чуеш.Но сега...Крам, аз преди да избягам от учителя си, намерих един лист.В него пишеше за Белязания...за теб.Там пишеше ужасни неща, Крам. „Ще променя съдбите на хората, ще носи само кръв и смърт след себе си.Държавите ще се подчинят чрез него на волята на Мрака.”
- Но това е наистина ужасно, Ал! – възкликна Крам. – Аз не искам, никога не ще го направя това.
- Никога не казвай никога – тихо му възрази Ал.
- Но ти как си повярвал на тази... на този лист?
- Последното изречение беше недвусмислено „Който чете тез слова да знае, че Белязаният е вече роден и че иде последният удар на Мрака.”След като частта за рождението ти е вярна, това означава, че цялото пророчество е вярно.
- Но това са глупости.Нали аз ще спася човечеството и ще победя Мрака?- попита Крам – Така е казано според пророчествата.
- Казано е, но никъде няма гаранция, че ще стане точно това.Ако беше неизбежно защо тогава Владетелят на Мрака се опитва да те унищожи?
- Защо ми каза всичко това?Защо искаш да ме съкрушиш?
- Не знам.Но Тъмното пророчество е сякаш разширен вариант на пророчствата, които всички знаят.Мен също ме е страх.Но това не променя нещата.
- Каквото и да говори това лъжепророчество, аз няма да позволя човечеството да падне на колене пред Мрака – сърдито каза Крам.
- „Той ще захвърли съдбата на човечеството в краката на Владетеля на Мрака.”
Крам се спря.Това бе много за един път.Той си беше мечтал като дете да е Белязаният. Да се превърне в герой.Целият свят да благославя името му.Но само за един миг всичко се срути с гръм и трясък.Но той не можеше да спре.Сега, когато бе наистина Белязания, връщане назад нямаше.
Крам се загледа в странен камък застанал, по средата на пътеката им.Силна тръпка мина през цялото му тяло.Крам слезе от Жълтурко и тръгна към самотния камък. Камъкът бе висок около метър.На него имаше издълбана дупка и някакъв странен знак до нея.Крам не разбираше какво върши, но вдигна камъче от земята и го пусна в дупката.След това натисна непознатия знак.Ярка светлина обля очите му и той нищо не виждаше.

Крам изчезна.Ал и Регун изреваха от изненада.
- Къде е Крам?! – ревеше като обезумял Регун, обикалайки около камъка.
- Не знам.Но не е вече тук.
- Трябва да го последваме!
- Но не видяхме какво направи той.Всяка наша грешка може да е фатална.
- Крам изчезна а ти ще се предадеш?Трябва да го последваме! – гневеше се Регун.
- Регун, аз също искам да го спася не по-малко от теб.Но не знаем как да го последваме.
- Виж! – отново извика Регун.
По прахта някой изписа около камъка : „Белязаният е добре.Не се опитвайте да го последвате. Ще го намерите при подобен камък на пътя за Пьос Пан.” Кой бе направил това?Ал се огледа, но никой не виждаше наоколо.
- След като не можем да го последваме, знаеш ли къде се намира този камък?
Ал напрегна спомените си.Бе пътувал пеша през Блатата към Пьос Пан.И бе виждал подобен камък, който му бе направил впечатление.
- Мисля че знам къде е, но това е много далеч от тук.
- Тогава да не губим време – каза ентусиазиран Регун и се качи на коня. – Да тръгваме.
„Постоянно ли трябва да се делим?” – помисли си огорчен Ал и последва Регун заедно с Жълтурко.


Крам си върна зрението.Намираше се на същата поляна до същия камък.Обърна се назад и извика.Ал и Регун ги нямаше.
- Добре дошъл, Белязани. – изрече тих мелодичен глас.
Крам отново се извърна и сърцето му без малко да изхвръкне от ужас.Пред него стоеше същество.По гласа Крам сметна, че е женско.Тя бе голо, лилаво на цвят със зелен цвят на очите и косата.Тя бе с два чифта ръце и крака.
- Какво...Коя си ти? – попита Крам
- Аз съм Калило от вида Биханд – отговори съществото.
- Къде съм? – бе следващият въпрос.
- В нашия свят.Той е паралелен на твоя и изглеждат почти еднакво.
- А...безопасно ли е за мен?Това клопка ли е?Кажи честно.Аз няма как да избягам – изрече набързо Крам.
Съществото се усмихна и го успокои:
- Спокойно, Белязани.Това не е клопка.И няма оръжие, насочено срещу теб.
Странно защо, но Крам й повярва.
- Аз съм Крам.Просто Крам.Казваш, че двата свята си приличат, така ли?
- Почти огледални копия са.Но никой не знае кой е бил пръв.Има разлика в това, че тук няма селища и пустиня, както е в твоя свят.
- Само твоят вид ли живее тук?
Калило се засмя.
- Не.Има най-различни видове същества.Не като вас.Само човеци и нищо друго.Хайде да вървим.
- Къде?
- При Императора.Специално за теб той напусна Столицата и дойде тук.Той изпрати мен да те посрещна.
- Той като теб ли е?
- Не.Той е единствен от своя вид и е най-старото същество.По-стар от него е само Мъдрецът.
- Ами Регун?Ал?Те?
- Приятелите ти са добре.Те знаят къде да те чакат – отговори Калило.
Двамата тръгнаха.Крам не намираше разлика.Дърветата бяха същите, птичите песни също.Нищо, което да подсказва, че е в друг свят освен съществото до него.
- Аз ли съм първият посетител? – попита Крам.
- Не.Имало и други.Някои са оцелявали, други не.Някои имаха нещастието да попадат на ректори.
- Какви?
- Ректори.Едни от нашите чудовища.Но няма защо да се притесняваш.
- Други опасности има ли?
- Тези от които бягаш ги няма тук.Те също като теб не знаят за този свят.
- Как?Ами Владетелят на Мрака?
- Той няма власт тук.Нито един Домон или Мракосърц, или както там ги наричате вие, не е стъпвал тук.
- Вие ли ме привикахте?
- Не.Ние просто знаехме кога ще дойдеш и се подготвихме.
- Но как? – попита Крам.
- Не ми бе обяснено? – отговори Калило.
Гората свърши.И Крам излезе на поляна.
- Пристигнахме!Ето го Градът – обяви Калило.
Крам онемя.Той стоеше на поляна в формата на идеален кръг, а тя на свой ред ограждаше Града.Той изглеждаше толкова голям, колкото Малкен, но нямаше стена.В Града имаше много и всякакви по вид дървета.Къщите бяха дървени и каменни, бяха и по дърветата.А по улицата се разхождаха такива същества, каквито Крам не беше и сънувал - и малки и големи, и космати и гладки, и черни и червени, и зелени - изобщо цялата цветова гама, събрана в едно.
Но над всички се отличаваше огромен дворец от скъпоценни камъни.Крам се чудеше как не беше го забелязал.Докато навлизаха в града, Крам попита Калило.
- Можеш ли да ми обясниш всички тези същества?
- Би ти отнело целия живот, за да узнаеш всички раси.Градът е едно от двете места, където са се събрали почти всички разумни същества.Другото е Столицата.
След дълго и изморително ходене най-накрая стигнаха до двореца.Отблизо не изглеждаше по-малък от двореца в Малкен.Когато влязоха ги чакаше малко същество, което бе зелено на цвят, с продълговато тяло и десет чифта крака, с дълъг нос и присвити очи.
- Последвайте ме – каза съществото с горделив тон – Императорът ви очаква.Сам.
Съществото се обърна и тръгна като Крам го последва.Вътрешността не беше много особена, същата както отвън, без никакви украшения.
Най-накрая стигнаха до целта си.Съществото влезе в залата и обяви:
- Белязаният пристигна, Императоре.
В залата всичко беше огромно – масите, столовете.Като видя Императорът, Крам разбра, че всичко е съобразено с размерите му.Императорът бе огромен, висок около пет метра.Крам реши, че вижда огромен човек пред себе си.Той не се различаваше от човешкото същество.Само не можеше да види безцветните му зеници.
- Добре дошъл, Белязани – поздрави го с дълбок гробовен глас Императорът.
- Защо съм тук? – веднага изстреля Крам.
- За да зададеш своите въпроси към Мъдреца.
- Но аз не знам какво да го питам.
- Той ще знае.
- Но защо сега?
- Ако беше преди, ти нямаше да ни повярваш.Сега, когато знаеш кой си, трябва да научиш съдбата си.
- Къде се намира Мъдрецът?
- Ще изпратя някой да те придружи до там.
- Може ли това да е Калило?
- Да.Чудесен избор.
Крам все още се чувстваше несигурен.
- Има ли тук Мракоцърци?
- Не! – отсече незабавно Императорът. – Надявам се да се срещнем пак Белязани.
- Аз също – вежливо отговори Крам и тръгна обратно

През целият път назад Крам мислеше за Императора и Мъдреца.Не усети кога Калило се бе приближила.
- Явно срещата с Императора е била много интересна – отбеляза тя.
- Определено ми даде много въпроси за размишление.Ще ми покажеш ли пътя за Мъдреца?Далече ли се намира?
- Много далече.Пеша ще ти отнеме много време.Но има кратък път.
- Да вървим тогава.
Докато излизаха от Града, Крам питаше Калило наименованията на по-интересните същества.Калило го заведе при същия камък, с който Крам дойде.Когато се приближиха, Крам видя издраскани много различни знаци по него.Калило му обясни функцията на този странен камък:
- Това е Пътуващ камък.С него можеш да се прехвърлиш от едно място на друго за едно мигване без значение колко далеч се намира другият камък.Задейства се като пуснеш камък в тази дупка и натиснеш знака на камъка, до който искаш да стигнеш. – Калило посочи знак с формата на слънце. – Този символ е на камъка в Столицата. – Калило посочи друг знак във формата на око – А този е символът на камъка за Мъдреца.Такива камъни има и в твоя свят.Те се считат за връзка между двата свята.Тези тук са от твоя свят.
Тя посочи няколко знака.На Крам му направиха впечатление два знака, разположени близо един до друг – пръстен и същият пръстен, ограден в кръг.
Калило се наведе взе един камък и го пусна в дупката.
- Последвай ме – каза тя и натисна знака с окото.За едно мигване тя беше изчезнала.Крам не се поколеба.Взе камък, пусна го в дупката, натисна знака.Настъпи ярка светлина.
- Добре се справи – похвали го Калило. – Ето тук се намира Мъдрецът.
Намираха се в края на гора, а срещу тях бе отвор на пещера.
- Премини през прещерата.От другата страна се намира Мъдрецът.Аз оставам тук.Върви.
Крам пристъпи през входа.Мина доста време, докато свикне с тъмнината.Забеляза светлина напред и се насочи към нея.Пътеката бе равна и без никакви завои.Чуваше се само падащите от тавана на пещерата капки вода по пода.Светлината се превърна в отвор и Крам излезе в гора от борове, толкова високи, че не можеше да види върхът на короната им.Пред него имаше стена от храсти, малко по-висока от Крам, а краят й се губеше между дърветата.Той пристъпи напред и храстите се отместиха сами.Той мина през дупката и го видя.Старец, с дълга бяла коса и брада, постлани върху полянката. Кожата му бе много съсухрена.Седеше на пън, подпрян с тояга.На Крам му се стори, че измина цяла вечност да стои така, докато Мъдрецът не вдигна глава.Старецът бе сляп.
- Приближи се насам, Белязани – нареди му тихо Мъдрецът и Крам го направи.
Крам изпитваше странно чувство към Мъдреца.Благоговение и още... страх?
- Питаш защо си тук? – каза Мъдрецът, без Крам да е задал въпроса, който го глождеше най-много. - Аз ти отговарям.За да научиш съдбата си.Искаш ли да знаеш съдбата си?
- Да – отвърна Крам
- Дори аз не мога да провидя много.Ти си изправен пред сериозен избор – Светлината или Мрака.Ти си мислиш, че това е лесен избор, нали?
- Да – отново отговори Крам
- Но само мисълта за този избор разтърсва света.Но нали Белязаният е надеждата за хората?Да, но това е прорчество на Светлината, пророчество, в което искат да вярват хората.Но съществува и друго пророчество – пророчество на Мрака.Ти сигурно си разбрал за него вече.Ти не си единственият Белязан.През вековете са се раждали много като теб.Но с тази разлика, че Изборът им е бил направен преди още да се родят.Много от тези потенциални Белязани днес са Тъмни. Такъв например беше Шаелам.
Крам нямаше думи.Бе изпаднал в такъв шок, че не си поемаше дори въздух.Олюля се, но не падна.
- Ти ще попиташ дали и ти си направил този Избор – продължи Мъдрецът. – Ти си единственият – Белязаният.Всеки знае какъв е неговия Избор.Макар някои да се съпротивлявали, но безуспешно.Ти обаче още не си направил този избор. Затова ти си бъдещето на света.Дори белегът ти : кривата линия е Светлината, която заискрява в теб.Правата линия е Мракът, скрит дълбоко в теб... засега. Всичко може да се случи.
Крам най-сетне си пое дъх:
- Мога ли, мога ли да си тръгна?
- Тръгвай!Чакат те твоите спътници.Те двамата са ценни, както за света, така и за теб.Без тях ти не ще можеш да направиш никакъв избор.А без твоят избор нищо не ще съществува нито Светлината, нито Мрака.Ти отиваш да намериш и строшиш камъка на Рууп.Но знаеш ли как да влезеш вътре в Камъка?
- Знам, че е много добре охраняван и никой не може да влезе незабелязано.Но ще намеря начин.
- Силата е най-добрият начин за превземането му.Но Камъкът никога не е падал по този начин и няма да падне.Има и друг начин.Когато се върнеш в твоя свят, ще потърсиш единствения камък, който ще те вкара на точното място.Този Пътуващ камък е в Пьос Пан.Това е единственият начин.Ако не го намериш, няма да изпълниш Пророчеството.И помни все още имаш Избор.А сега тръгвай!
Крам се обърна и премина през стената от храсти, които отново се отдръпнаха от пътя му.

Мъдрецът върна истинския си образ, след като храстите закриха Белязания. Толкова добре.Всичко се нареждаше толкова добре, че чак не бе за вярване.Бе всял смут в душата на Белязания, точно каквато бе и целта му.Сега той знаеше, че има избор.Мъдрецът се надяваше, че щеше да направи правилния избор.Огледа се наоколо.Това бе любимото му място в този свят, създаден от неговите ръце.Тук всички му се подчиняваха безропотно.Императорът с готовност се бе съгласил да излъже Белязания.Но трябваше да се връща.Искаше да предупреди Рууп, че е ударил часът му да изкупи вината си.Но от друга страна щеше да се зарадва на смъртта му.Чу гърлени ревове.Бе забравил за капана си.


Крам вървеше като замаян.Не осъзна кога мина прещерата и излезе навън.Много въпроси и отговори, които не искаше да узнае.
Калило го чакаше:
- Надявам се да си научил каквото ти трябваше, Белязани.
- Да... – отговори Крам
- Е, посещението ти в нашия свят е към края си.Използвай камъка.
Те застанаха до камъка.Но от дърветата се чуха гърлени звуци.Калило не се уплаши, просто отбеляза:
- Ректори.
Пред тях излязоха две същества високи, почти колкото Крам, с два крака, издължено тяло и две много малки ръце с по три пръста.Устата им бе пълна с наострени режещи плът зъби.Те сменяха цвета си в зависимост къде се намираха.Но очите им бяха жълти. Крам извади меча и извика на Калило:
- Дръпни се назад!
Застана пред нея като не изпускаше от поглед двата ректора.Странно защо в първия миг, те гледаха притеснено Калило и бяха готови да отстъпят.Но щом не забелязоха реакция от нейна страна, те обърнаха внимание на Крам.Единият нападна и веднага отскочи с кървава рана по ребрата.Крам едва бе избегнал зъбите му.Крам не можеше да нападне, тъй като оставяше Калило сама.Двата ректора нападнаха едновременно.Крам отскочи, забивайки меча си в корема на здравия ректор.Но другият го захапа за рамото .Крам изрева от болка, вдигна меча и замахна със сетни сили.Ректорът се строполи.Но оставаше другият.То също не го изпускаше от поглед.Крам заотстъпва, за да намери по-добра отбранителна позиция.Но се спъна в трупа и падна.Мечът се изплъзна от ръката му.Раната на рамото му лумна като пещ.Крам не можеше да се изправи.Ректорът обаче гледаше Калило, която стоеше на няколко крачки от Крам.Тя беше съвършено спокойна.Болката беше непоносима.Крам не разбираше какво става.Но когато жълтите очи се обърнаха към него, видя смъртта.Ректорът приближаваше бавно, усещайки слабостта на жертвата си.Крам видя меча близо до себе си, протегна се да го достигне. Не успя.Той продължаваше да се опитва, протягайки до предел ръката си.Малко не му достигаше.Ректорът се извиси над него и издаде гърлен победоносен вик.Крам с изключителна болка се премести, помоли се за последен път да хване меча.И успя!Той го вдигна и го заби в устата, протегнала се за смъртоносна захапка.Крам извади меча и гледаше продължително ректора, който стоеше като замръзнал над него.Големи червени капки се стичаха по зъбите му.Двамата се гледаха в очите и чакаха кой пръв ще рухне.Крам виждаше как клепачите на ректора се затварят.Той падна до Крам, който въздъхна и се отпусна.Калило се приближи до него:
- Добре ли си? – попита я той
- Добре съм.А ти?
- Да, малко ранен, но..
- Малко?! – възкликна Калило – Ти си целият в кръв.
Крам усещаше раната си на рамото, но също и тази на хълбока.
- Не мога да ти помогна.Не знам как да излекувам раните ти.Ще трябва така да се върнеш в твоя свят.Много добре се справи.Малцина оцеляват след атака на два ректора.
- Ще ми помогнеш ли да стана?
Калило го вдигна с неистови болки и го докара до камъка.Знакът бе две вълнообразни линии.
- Сбогом .Надявам се пак да се срещнем- искрено си пожела Крам.
- Аз също – отвърна Калило.
Крам натисна знака.Настъпи светлината.
Той изчезна.Калило стоеше пред камъка.„Колко е силен.За малко да му кажа истината.Но той е толкова...красив.”Калило се стресна от собствените си мисли.


Всичко се забули.Настана мрак.Крам се почувства слаб и рухна.Опита да проясни погледа си.Лежеше на земята до Пътуващия камък.Болката и умората го заляха. Болеше го цялото тяло.Къде е?Дали Ал и Регун ще го намерят?Той се огледа. Намираше се на път.Около него бяха само блата.Нещо привлече погледът му.Две фигури.Двама ездачи. Сърцето му подскочи.Нямаше съмнение.Помощта дойде.Затвори очи.
Ал и Регун едва смогнаха да спрат конете си и в същото време да скочат от тях.Ал стигна до него пръв и извика:
- Крам, жив ли си?Какво стана?
Приведе се и нареди на Регун:
- Регун, бързо дай ми торбата.
След като Регун му я донесе, той бръкна в нея и извади шишенце с безцветна течност.Намаза раните на хълбока и рамото.Измърмори нещо и се надигна.
- Каквото мога направих.Тази рана на рамото е също толкова неизлечима, както на хълбока.Всичко зависи от него.С това ново мазило ще издържи до Пьос Пан.Но оттам насетне помощта на истински магьосник е наложителна.
- Как си, Крам? – попита Регун
Крам се почувства по-силен и раните не го боляха много.Той се опита да стане.
- Стой спокойно! – нареди му Ал. – Тук ще запалим огън.Ти си почивай.Отново сме заедно.Утре ще ни разказваш.

На следващия ден Крам яздеше Жълтурко заедно с двамата си приятели.Болката беше заглъхнала, след като Ал отново го намаза.Крам им разказа всичко, без обаче разговорът му с Мъдреца.Ал и Регун дълго мълчаха.Ал беше втренчил поглед напред.
- Значи затова е камъкът. – отрони Ал и обърна глава към Крам. – Може пък това неочаквано пътешествие да те е спасило.
- Защо? – поинтересува се Крам.
- Време е и ние да ти кажем нашата история – каза Регун и се огледа назад.
- Преди три дни усетихме, че ни следят – започна Ал. – Спряхме през нощта.запалихме огън и се скрихме.След няколко часа десетина сенки се запромъкваха към нас.Започна схватка.И знаеш ли срещу какво се изправихме? Домони.
Крам подскочи и усети болка в рамото.Домони?Толкова надалеч от Домонските планини?Повече изненадващо дори от среща с Тъмен.
- Едва се измъкнахме – каза Регун – Но им посъкратихме бройката.
- Бях твърде изненадан, за да ги убия всички наведнъж – оправда се Ал. – Но поне се отървахме без сериозни рани.
- Има ли опасност да се появят? – попита притеснен Крам.
- Малко са, за да опитат нападение и трябва да чакат подкрепления.Дано не го дочакат – каза Регун.
Крам отново бе забравил.Той бе Белязаният.За него опасностите никога не свършваха.


Есен.Тревите наокло жълтееха.Духаше силен вятър.За Ал и Регун това си бе зима. Според тях даже люта зима.Крам не виждаше сняг, за да го нарече така, но все пак студът бе голям.Блатата сигурно бяха най-безлюдното място в света след пустинята естествено.От границата на Гротил до Пьос Пан селища нямаше.Из тези блата не мпжеше да се живее дълго.Но не това го притесняваше в момента.Ал му каза, че зад близкото възвишение е Пьос Пан.Крам се чудеше как този малък хълм може да закрие Руупския камък.Вече се изкачваше.Най-накрая...
Блато.Докъдето му стигаше поглед – блато, сливащо се с океана.Но не това му спря дъха.Блатата се спускаха долу в ниското до самите стени на Пьос Пан.Крепостните стени бяха доста високи.Но над тях двойно по-голяма се извисяваше кула – Руупския камък.Освен височината си, Крам очакваше нещо повече.Но Камъкът бе изграден от камък, въпреки легендите за златно покритие.
- Крам, тук сме само пътници.Не се знае как би реагирал Съветът, ако узнаят кой си. – каза му Ал. – Всичко е възможно.Разбра ли?
- Добре, да слизаме – съгласи се Крам.
Крам сега забеляза правият път, стигащ до портите.Пътят бе широк, колкото две коли да се разминат.По него работеха хора, строящи диги.
- Както виждаш, непревземаем е по суша – отбеляза Ал, докато минаваха по пътя. – Не само заради градските стени.Ако пътят бъде оставен занемарен, блатото ще го залее.
Работнците ги поглеждаха, но продължаваха работата си.Крам с почуда видя, че повечето от тях бяха мургави, направо с черен цвят на кожата.Друго странно нещо бе късите им черни къдрави коси.
Наближиха портите.Стражите не им обърнаха внимание.Крам видя, че на гърдите им е щампована златна кула.
- Навремето Камъкът настина е бил покрит с чисто злато – каза Ал – Но времето е рарушило златното покритие.Когато минаха портите, Крам разбра защо Руупският камък му се е сторил толкова висок.Въпреки, че бе разположен в ниското, градът бе построен на хълм.Най-отгоре на хълма се извисяваше Камъкът.Той не изглеждаше толкова висок, колкото отвън градските стени, но все пак това не го правеше по-малко величествен, ако беше и позлатен...
- Ако не беше важен търговски пункт, нямаше никой да живее тук.Но той свързва морската търговия от север и юг.Пьос Пан, както знаеш, няма крал.Никога не е имал.Ако изключим двама самозванци, които бързо били сваляни от народа. Управлява се от съветници, глави на благороднически родове.Навремето са били тридесет и два рода, но сега след междуособици и бракове са останали само четири.Тяхната цел е да остане само един, който да сложи корона.Но има поверие сред пьоспанците, че първият им крал ще е Белязаният.Затова съветниците от страх да не се самозове някой за Белязания са забранили никого да не стъпва в Камъка освен стражата.
- Е, къде ще спрем? – попита Регун.
Крам се спря.Бяха навлезли навътре в града, без да се оглеждат за хан.Сега той се заоглежда:
- Този – каза той, посочвайки хан с табела „Входът към Камъка”
- Сигурен ли си? – попита Ал – Не ми изглежда първокласен.
- Този ще бъде – настоя Крам и тръгна към него.
Ал и Регун се спогледаха, но го последваха.


Ханджията ги приветства с мазна усмивка и ги настани в някакви мръсни стаички.Крам поиска да е сам.Затова Ал и Регун се събраха в една стая, съседна до тази на Крам. Беше нощ, но Крам стоеше още буден в леглото.Ето, той бе в Пьос Пан.Руупският камък бе на няколко метра от него.Как ли щеше да се промъкне покрай стражите?
„Когато се върнеш в твоя свят, ще потърсиш единствения камък, който ще те вкара на точното място.Този Пътуващ камък е в Пьос Пан.” – изникнаха думите на Мъдреца.Но къде?Затова ще мисли на сутринта.Той се обърна на лявата си страна и впери поглед напред.В гардероба.Стана.Отвори двете крила и ахна.Лунната светлина осветяваше камък.Пътуващ камък.Приближи се и запипа по камъка.Ето го, единственият знак издълбан по повърхността на камъка - пръстен, ограден с кръг. Втренчил поглед в него, той не усети, че се облича и взима меча си.Когато докосна знака.Крам се сепна.Той отиваше в Руупския камък.Но сам. Ами Ал и Регун?Той бе Белязаният.Сам трябваше да изпълни пророчеството.Сега ли?Няма по-подходящо време.Наистина ли бе Белязания?Крам трепна.Ами ако не беше?Ако всичко е било случайност?Дали бе самозванец?Или както другите и той ще стане Тъмен.
Взе камъче от пръстта около камъка.Пусна го в отвора.Наистина ли бе Белязаният или това бе само сън?Имаше само един начин да разбере.Камъкът на Рууп.Натисна знака.Настъпи светлината.

Руупският камък е една от легендите, създадени чрез пророчествата за Белязания. Тази кула е построена като спомен за едно велико събитие.Преди хилядолетия домоните за първи път се спуснаха от Домонските планини по широкия свят като палеха и убиваха навсякъде, където минат.Народите от всички краища на света тогава за пръв път се обединиха.В армията на опитващото се да оцелее в блатата население се издигна мъж на име Рууп.Първата Домонска война бе тежка.Домоните бяха преполовили света, когато армията на Империята се изправи срещу тях. Начело на тази армия бе избран Рууп, натрупал огромна популярност.В разгара на решителното сражение Рууп губи ръката си, на която му е поставен пръстен, символизиращ високия му пост.Въпреки това Империята печели и домоните отстъпват назад към планините, откъдето са дошли.
От благодарност хората решават да издигнат паметник в чест на великата победа. Построяват кула и я „поливат” със злато.Мълвата гласи, че в камъка е скрит пръстена на Рууп – неговата мощ и сила.Още че Рууп чака в камъка.Чака Белязания.


Крам се огледа.Намираше се в зала.Камъните бяха жълто-червени.По средата на залата бе издигнат пиедестал.По средата на пиедестала стоеше малко кубче.Дали това бе вътрешността на Камъка или сънят му продължаваше?Пътуващият камък не се виждаше.Да не би да бе вграден в стената?Крам се обърна и започна за опипва стената зад себе си.
- Хитро, нали?
От другата страна на залата пред вход й, както забеляза Крам стоеше висок мъж, с дълга черна коса, пристегната с лента.Едното му око бе черно, докато другото бе превързано.Лицето му бе обрасло с гъста черна брада.
- Ти си Белязаният, предполагам.
Непознатият вдигна дясната си ръка, на чиито край имаше метален чук, който се скриваше до ръкава.Крам се изплаши.Нима стоеше пред него?Пред Рууп?Това той не очакваше.
- Тук съм заради пръстена.
- Точно така – потвърди Рууп.- Но аз ще ти попреча.Този пръстен е мой!
Крам просто стоеше и гледаше.Целият бе настръхнал, готов да посегне към меча. Само веднъж се бе чувствал така.Пред Шаелам.Нима...
- Пръстенът е моята сила и мощ.Владетелят на Мрака ми наложи тежко наказание.Бях заслепен от Светлината глупак, за да се бия срещу Мрака.Но се осъзнах.Ти няма да го вземеш.Като те убия, отново ще имам благоволението на моя господар.Пръстенът е мой! – извика накрая Рууп като се нахвърли срещу Крам.
Крам успя да избие атаката на Рууп.Тъмният се биеше с чука сякаш държи меч.Крам нямаше време да настъпва.Чукът се опитваше да го размаже пак и пак...При един много силен удар Крам отхвърча и се заби в стената.Но една от плочките потъна.На пиедестала кубчето започна да спада.Потъна.И пак започна да се издига, но отгоре не стоеше пръстен.Крам пръв се осъзна и скочи към него.Но Рууп не закъсня.Блъсна Крам, който успя да бутне пръстена, но мечът отхвърча настрани.Двамата се боричкаха.Рууп се озова отгоре.Крам с две ръце се опитваше да удържи чука да не размаже лицето му. Крам хвърли поглед настрани.Пръстенът бе точно до него.Събра сили.Отблъсна ръката на Рууп и чукът се стовари върху пръстена.На лицето на Рууп се изписа ужас.
- Неее!- бе неговият предсмъртен вик.
Десетина стражи влязоха в залата и се спряха изумени пред гледката.
Крам вдигна парче от строшения пръстен пред себе си.
- Аз съм Белязаният.
Със задоволство видя страха, изписан по лицата им.Той отново погледна парчето. Нямаше вече място за колебание.Той бе Белязаният.Той бе напълно спокоен, сигурен. „Белязаният съм аз.” Усмивката му помръкна.Бремето.Усети бремето.Тежко бреме. Бремето на човечеството.Започваше се.Сега бе наред Изборът – Светлината или Мрака. Тежко бреме.

КРАЙ на 2-ро пророчество

[LightOne]

Пророчествата за Белязания

Окото на Кулата

3-то пророчество

Годините минават.Битката предстои.Но победителят ще бъде решен от Избора.С една-единствена дума - Светлина или Мрак.Изборът на Белязания.

* * *
Крам седеше облегнат до колона на парапета.Той свиреше на клавас.Ту тъжни, ту весели мелодии, в зависимост от спомените от родното му село.Щеше ли някога да се върне у дома?Крам свали клаваса и бръкна в джоба.Извади парчета от пръстен. Пръстенът на Рууп.Той погледна към града, към Пьос Пан.И спря погледът си на върха на хълма.На Руупския камък.Когато не свиреше той постоянно мислеше. Усещаше бремето на човечествоот като планина притиснала мравка.Усещаше погледа, вперен от целия свят към него.Трепереше за своята съдба, отредена от Крам, от Белязания.Но това не бе единственият проблем.Той трябваше бързо да си тръгне не само заради пророчеството, а за да търси изцеление на раните си.След двубоя с Рууп, Крам едва не се втресе заради тях.Все още се чувстваше слаб.И сякаш тези мисли не бяха достатъчни.Когато изключваше всичко от ума си, се появяваше образ на друг свят, друго същество.Защо мислеше за Калило?
- Чакат ви – застана до него слуга.
Крам се сепна.Беше забравил.За втори път щеше да се срещне със Съвета на Пьос Пан.С четиримата съветници останали от тридесет и двата управляващи домове.Той бе тук вече една седмица.Трябваше бързо да си тръгне, но не можеше да остави Пьос Пан така.Трябваше да присъедини Пьос Пан към малката си армия и не бе време да заминава.Първата среща не бе особено сполучлива.Само колкото да се опознаят и да разменят няколко думи с очи, втренчени в него невярващо.Но със сигурност шокът им беше преодолян и сега нямаше да застане пред мълчащи или пелтечещи мъже.Сега те щяха да бъдат готови да го посрещнат.
Влезе в залата на Рууп, на първото ниво на Руупския камък.Залата бе впечатляващо постижение на изкуството: стените нарисувани с морски пейзажи;по средата продълговата маса от масивно резбовано дърво.Около нея подредени тридесет и три стола – шестнадесет от едната страна и шестнадесет от другата, и един по средата.Само четири от тях бяха заети.Крам седна на стола в средата.Той бе третият човек сядал на този стол, след двама самозвани крале.На два стола встрани бяха седнали Ал и Регун. Някак странно изглеждаше Регун, свалил прашнатите си дрехи.Тримата бяха опитали да обмислят всичко, което да стане днес.Но дали съветниците щяха да позволят изпълнението му.
На втория стол вляво седеше белокос кокалест старец, който следеше всяко движение на Крам много внимателно със своите черни очи.На три стола отдясно седеше чернокож, къдрокос мъж с остра брадичка, която приглаждаше с ръката си.Три стола по-нататък бе мургав, с мазна черна коса и с мустаци.Той гледаше надменно Крам, но тракаше с пръстите си по облегалката на стола.При първата им среща той не можеше да свърже ясно думите си.Четвъртият съветник с изключение на бялата си кожа, приличаше на близък роднина на вторият лорд.Държеше се най-спокойно, оглеждаше картините, но всъщност наблюдаваше останалите.
Ал се изправи.Съветниците го изгледаха с неприязън.
- Събрали сме се тук за да решим някои неща – огледа съветниците, които му отвърнаха с мрачен поглед – Първо да приемем.поне пред Съвета Крам Самън, Белязаният, за крал на Пьос Пан.
Съветниците обърнаха поглед към Крам.Домовете бяха намалели в междуособиците за трона.Огледаха и стола, за който предците им и самите те мечтаеха.Те се спогледаха помежду си.Не само трябваше да признаят Крам за крал, но и следователно за Белязания.Парчетата от пръстена трябваше да бъдат неоспоримо доказателство.Най-старият каза:
- Съветът не приема.Не е доказано.
Крам едва не зяпна - вчера бяха загубили ума и дума, а днес му се опълчваха.Но се бяха разбрали с Ал, той да говори от негово име.А Крам да събира опит, за да не сгреши пред Съвета.Макар че Ал признаваше, че той не може да промени възгледите им.
- Нима не съществуват неопровержими доказателства? - каза Ал. – Той единствен
влезе в Камъка на Рууп без знанието на стражите.
Съветът гледаше Крам.Те не искаха да приемат, за тях бе все още момче, при това селянин.Те са очаквали Белязаният едва ли не да е точно копие на Рууп.Крам не посмя да разкрие ,че „Командирът на Светлината” бе Тъмен.Още - да знае как се управлява държава, да е с благородна кръв.Но той не беше такъв.Той бе единственият, Белязаният.
- Нима смятате, че не съм Белязаният? – попита Крам съветниците и четиримата лордове се сепнаха. – Ей така от нищото се появявам в Камъка.Вдигам шум сам-самичък.Измислям си боят с Рууп.Вие сами видяхте плочката, която задейства всичко. Уверихте се, че това е пръстенът на Рууп – Крам извади от джоба си парчетата – Е, решавайте, аз ли съм или не.Битката с Мрака наближава и държавите трябва да се обединят.

Крам се бе изправил.Съветът само го гледаше.Тогава мъжът на края на масата се обади:
- Ти си петдесет и третият Белязан, твърдял че е влязал в Камъка на Рууп.Повечето бяха разобличени като лъжци.Но дванадесет наистина са влизали в Камъка.Били са намирани мъртви, размазани сякаш от чук.И всичките са били отседнали във „Входът към Камъка”.В гардероба на стаята им бе открит камък, отговарящ на описанието ви.
Крам стоеше и не можеше да говори.Ал и Регун бяха зяпнали.Петдесет и двама обявили се за Белязания.Дванадеет от тях влезли в Камъка и размазани от чука на Рууп.Камъкът.Чрез Пътуващия камък са влезли.Но кой им го е показал?И те ли са изпитали същото, както той?Съветът продължаваше да го гледа изпитателно. Не! Нямаше място за съмнение.Той е Белязаният!И трябва да им го докаже! Ще разбие илюзиите им.
- Както виждате аз съм единственият излязъл от Камъка жив.Аз мислех да го скрия, никой да не узнае.Но аз ще разбия величието на човека, възхваляван и оприличаван със самата Светлина.Аз не се изправих пред „Командира на Светлината”, изправих се пред човек, служещ на Владетеля на Мрака.Пред Тъмен.
Сега вече Съветът отново го изгледа с отворени уста и очи.Третият съветник извика:
- Нима твърдиш, че Рууп е бил Мракосърц.Нима не е доказал верността си към Светлината.
- Той сам се изрази „бях заслепен от Светлината глупак”Пак повтарям изправих се пред Тъмен.
- Рууп не може да е Мракосърц!Още по-малко да е избран от самия Владетел на Мрака! – открито се гневеше съветника.Това бе разликата между Мракосърца и Тъмните.Тъмните бяха хора жадни за власт и чули гласа на самия Владетел на Мрака.
- Откъде си сигурен.Кой е Мракосърц и кой е Тъмен? – обади се най-старият съветник.
Крам ги огледа.Опитваха се да върнат външно хладнокръвието си, всички го гледаха с облещени очи.
- Край Малкен убих Шаелам.
Съветът още повече изтръпна.Нима всичко това бе истина?
- Не може...не може Рууп да е бил...такъв.Как се е обърнал? - пелтечеше съветникът с мустаците.
Ал и Регун наблюдаваха и чакаха какво ще каже Съвета.Старецът се успокои, върна преценяващия си поглед към Крам и стана:
- Аз, съветник Льонсас, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.
След него се изправи следващият съветник и с хладен тон заяви:
- Аз, съветник Фошльон, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.
Третият съветник гледаше изумено двамата двамата изправили се мъже, но съшо стана.
- Аз, съветник Мадлен, обявавам Крам Самън, Белязания за крал на Пьос Пан.
Последният съветник бе хванал с две ръце главата си.Той си мърмореше:
- Не е истина, не е истина.
Той също не се бори дълго със себе си
- Аз, съветник Шашман, обявявам Крам Самън, Белязания, за крал на Пьос Пан.
След тази формалност старецът каза:
- Съветът се разпуска.
Четиримата съветници сложиха ръка на сърцето си и се поклониха към Крам.
- Кралю! – сякаш с клещи им беше изкарано.
Крам стана и излезе.Ал и Регун бяха след него.Всичко свърши.Той бе признат.Мисъл му мина през главата.Крал!Той бе истински крал.Допреди година той се въргаляше в прахта със своите приятели, а сега той бе признат за най-върховен благородник. Трябваше да се управлява народ.Народ, който не познаваше.Той бе тук едва от седмица.Но изхвърли мисълта от главата си.Белязаният не бе роден за крал.Бе роден да води Битката с Мрака.Той трябва да обедини държавата.Е, сега вече имаше една зад гърба си.Откога не бе толкова спокоен.Тук работата му свърши.Утре заминаваше.
- Да, наистина - каза Регун.Крам не се усети, че се изказа на глас. – Сега е време да помислим как да си тръгнеш.
- Пътуването ни по суша ще е дълго.По-добре да използваме кораб.- предложи Ал
- Да, добра идея – съгласи се Регун.
Сякаш допреди минута съдбата не висеше на косъм.Стига!Все трябваше да си почине някога.Но той бе Белязаният.Никаква почивка за него.

Крам оглеждаше града, яздейки Жълтурко.Когато и да погледнеше коня си, в очите му се четеше тъга.Крам потупа коня си.Своят верен кон.Никога не му бе създал грижи и чувстваше вина, че едва сега се сещаше за него.Сякаш конят го разбираше най-добре.Крам погледна напред, към пристанището.До него бяха Ал и Регун.Сбогуването с Съвета бе мълчаливо.Поклон пред краля и толкова.Хората работеха и говореха неуморно.Не подозираха, че покрай тях минава кралят им.
Спряха пред един от корабите.Заедно с конете се изкачиха по палубата.Пред тях застана капитанът, широкоплещест с къса брада.Очите му гледаха недружелюбно.
- Какво искате? – тросна се мъжът.
- Превоз до Дедройд – отвърна Ал.
- Не возя хора – каза мъжът.
- Вие, капитане – каза Ал, - сте единственият достатъчно бърз кораб, който отплава днес.
- Казах не возя хора – ядоса се капитанът.
- Ние имаме достатъчно злато, капитане – Ал извади кесия злато.Капитанът я погледна – И още една, за да се движим достатъчно бързо.
Капитанът вече облизваше устни.Екипажът наоколо също впери поглед в двете кесии.Капитанът не можеше да откаже такова предложение.Той се отмести Обърна се към екипажа и извика :
- Гелб!Марс!Погрижите се за конете – след това си сложи угодническа усмивка и предложи на тримата – Моля, последвайте ме да ви покажа каютите ви.
Оказа се, че не бяха единствените пътници.Ал делеше каюта с чернокож пьоспанец, а Крам и Регун бяха заедно.
След като корабът се отдели от кея, Крам излезе на палубата.Той напускаше Пьос Пан.Напускаше своето кралство.Ал и Регун се присъединиха към него.
- Аз не мисля , че трябваше да му даваш толкова злато – спореше Регун.
- А аз, че това бе нужното количество.
- Дали ще стигнем бързо – опита се да промени темата Крам.
- И на теб да ти дадат толкова ще бързаш – тросна се Регун.
- Този кораб е достатъчно бърз – каза Ал.
- Едва вчера станах крал, а днес напускам държавата си.
- Да не би да си променил значенеито си? – попита Ал.
- Не, не.Но просто аз съм крал, а кралете са, за да управляват.
- Ти не си владетел на една държава.Всички държави трябва да те призанят, за да има изобщо надежда за победа – каза Ал.
- Не мога да повярвам, че този селянин стана крал – пошегува се Регун и Крам се засмя.

Дните на кораба минаваха.Капитанът, чието име бе Димо Бейлмон, прояви интерес към тях.И всяка вечер вечеряха в каютата му.Разговорите не бяха сериозни.Макар че капитанът се опитваше да измъкне информация за това кои са те и каква е целта им. Крам на тези вечери бе мълчалив.Оставяше Ал и Регун да водят разговорите, въпреки че Регун не хареса капитанът.
Крам стоеше на перилата и гледаше океана.Капитанът се приближи към него.
- Е, утре ще сме в Гротил, макар да не разбрах причината за това бързане.
Бейлмон подхвърляше и втората кесия, явно Ал туко-що му бе дал и нея.
- Вие си получихте златото.Целта не ви интересува.
- Може би. – отвърна капитанът и продължи – Дали ще доживея да видя Белязания?
Крам го изгледа потресен.
- Винаги съм мислил, че Белязаният олицетворява Светлината, спасението за хората.Но дали всъщност не може да се бие на страната на Мрака.Не, не съм Мракосърц.Но в последно време мисля само за него.Сякаш той е до мен, а не мога да го видя.
- И аз съм мислил по това – призна си Крам.
- Наистина ли? – изуми се на свой ред капитанът. –Аз просто много се разприказвах.
- Е, кажи каква е твоята версия за Белязания – подкани го Крам.
- Защо да не бъде чернокож на бял кон, а ? – усмихна се Бейлмон. – Той трябва да се бие за Светлината.Иначе човечеството е обречено.Защо би се родил Белязаният щом не се сражава за Светлината?
- Да, въпросът е основателен – каза Крам.Наистина му даде още теми за размисъл. – Все пак Белязаният ще е човек с власт.Човечеството ще го последва.Въпросът е дали иска да е господар или защитник?
Капитанът кимна.Погледът му бе вперен в смрачаващото се небе.
- Ето ползата от вашето бързане – измърмори той.


Пристанището на Дедройд.Съд, приличащ на кораб плаваше към кейовете.Корабът спусна котва.Отдалече си личеше, че е претърпял силна буря.Крам стоеше на палубата. Тежка нощ бе изкарал.Той поведе Жълтурко и слезе на кея.Ал и Регун го последваха. Димо Бейлмон също ги последва.Обърна се към тях :
- Надявам се пак да се срещнем.Винаги е приятно да пътуваш с хора готови да се разделят с толкова злато.
- Аз също, но смятам следващият път цената на превоза да е по-малка.
Тримата нявлязоха в града.Чу доста шушукания за пострадалия кораб.Само Крам, Ал и Регун бяха единствените пътници, които слязоха от кораба.Другите бяха отнесени в морето.А по чудо екипажът бе останал почти цал.Крам смяташе за пълна лудост „да види най-голямата буря в океана”.Почти не загина.

Огромна вълна заля кораба и Крам се оказа от другата страна на парапета.Той викаше, вълните го удряха.Пръстите отслабваха.Белязаният умираше.Не можеше да издържи повече.Той се пусна.И две ръце го хванаха и го издърпаха.Това беше Регун.Едва стъпил на палубата и скочи настрани, отървавайки се от скъсано платно, бясно понесло се към него.То все пак успя да увлече двама от екипажа зад борда.
- Прибираме се! - извика Крам.
Но преди да стигне до вратата, корабът се издигна и се спусна на една страна. Крам полетя.Но кракът му бе хванат от Регун, който се държеше за мачтата. И... сякаш това бе краят.Бурята утихна.

Крам яздеше през улиците.Бе на косъм.Само късметът и Регун го спасиха.Затова може би Ал не продумваше.Той се бе опитал да озапти бурята,но не успя.Всичко обаче бе свършило.Бяха оцелели и пътят им продължаваше на север.Но първо искаше храна. Тримата влязоха в хана пред тях.

Крам вдигна ръка.Ал и Регун спряха.Ал се приближи:
- Пак ли ти е зле?
Крам само кимна.Почти нямаше сили.Беше целият мъртвешки пребледнял.Всеки ден спираха – яздеха все по-малко и по-малко.Но Крам не издържаше.Раните го боляха. Бяха преминали почти целия Гротил от юг на север.Пътуваха към имението на магьосник, който се е отделил от Магьосническия Съвет в Совар и при когото явно Ал се е обучавал.Той бе надеждата за изцеление на Крам.
- Далеч ли е ? – попита Крам.
- Утре около обед най-късно ще сме там.
Крам усети нотката в гласа на Ал.Ако сега спрат можеше и да няма утре за Крам.Но Крам се чувстваше много изтощен.
- Тук спираме.
- Но всяка стъпка е ценна – възрази му Регун.
Ал обърна поглед напред.Той така и не каза защо бе прекъснал обучението си.
Крам вдиша.И се почувства по-добре.Зимата бе започнала да отстъпва на пролетта.Такава промяна желаеше и Крам.Нямаше търпение да се излекува напълно.Чувстваше се изтощен.Затвори очи.


Крам бавно отвори очи и се загледа в боядисания в бяло таван, зачуден къде се намира и как се е озовал тук.Паметта му се възвърна.Беше болен.Още малко до магьосника, до изцелението си.Беше припаднал.Нима вече бе пристигнал?Опита да се размърда.Бе здраво повит като бебе.Но болка не почувства.Никаква.Какво блаженство.
- Събуди ли се ? – обади се равен, спокоен , благ глас.
Крам обърна глава.На дървен стол със сложна украса седеше старец.Поне така се определяше от белите му като сняг дълги коси и белите гъсти вежди, но останалата част от лицето му сякаш не беше засегната от времето.Освен очите.В тях се четеше дълголетната му мъдрост.
Крам отново опита да стане.Не успя.
- По-добре да полежиш.Утре ще си достатъчно укрепнал, за да поемеш пътя си отново.
- Колко дни съм спал?
- Шест дни откакто си тук.
- Ти ли си магьосникът?
- Аз съм магьосник Аман.
- Къде са Ал и Регун?
- Те са добре, но решиха да те изчакат извън моето имение.По идея на чирака ми навярно.
Крам изгледа покритото си от чаршафи тяло.
- Излекуван ли съм?Няма ли ги раните?
- Да, ти си напълно излекуван.
- Останха ли белези?
- Само тази от Шаелам остави малък белег.
Крам се сепна.Раната от Шаелам?Нима Ал и Регун са му казали.Магьосникът прочете мисълта му.
- Не, не са ми казали.Те само те донесоха, но отказаха среща с мен.Чиракът ми не иска да ме види отново явно.
- Вие ще ми обясните ли причината за бягството на Ал?
Магьосникът помълча малко.
- За съжаление той без мое позволение отвори ковчеже, което ми бе дадено на съхранение.Той прочете Тъмното пророчество.След това осъзна какъв съм и избяга.
- Вие чели ли сте Тъмното пророчество?
- Не, но сигурно ти е казал, че само едни очи могат да четат този лист.
- Да, каза ми.
- Тежък е изборът, Белязани.Но се надявам да избереш правилната страна.
Крам разбираше Ал.Той е прочел пророчеството и поискал да го намери.Но защо избягва магьосникът?Изведнъж картината се нареди.Не всеки би притежавал Тъмното пророчество.
- Да – каза магьосникът, – Алиган бе единствената ми грешка.Той не бе подходящ да тръгне по пътя на Мрака.
- Но как е позволил да ме излекувате?
- Нямал е друг избор.Аз съм единственият магьосник в тази част на света.Без моята помощ ти щеше да си мъртъв.
- Какво толкова дава Мракът на вас?
- Какво ще ти даде Светлината?Хората ще те признаят за герой.И само това.А ти ще изтърпиш големи изпитания и мъки.Но Светлината няма какво друго да ти даде.Какво дава Мракът ли?Власт и вечност.Власт над света.Ще я получиш само от Владетеля на Мрака.Тъмните, както и аз, искат тази власт.Да бъда избран за... Първи.Господар на Света.Нима ти не искаш власт?Ти си вече крал.Един крал винаги иска власт.Независимо какъв си.Властта и вечността държат света.Държи ги Мракът.Помисли какво ти дава Светлината.Нима смяташ, че ти си необикновен човек.Способен ли си да се изправиш пред Владетеля на Мрака?Толкова ли си силен?Белегът ти го показва недвусмислено.Сега ти се придържаш към Светлината, но твоята същност е Мракът.Направи правилен избор.Помисли си.
Двамата се гледаха.Магьосникът стана и тръгна към вратата.На прага й се обърна.
- Още нещо.Недалеч от имението ще намериш Пътуващ камък.Знакът е челюст.
Крам се загледа в белия таван.Крам си спомни думите пред Бейлмон – господар или защитник.Затвори очи.Власт и вечност.


На другата сутрин Крам бе събуден. „Освободен”.Закуси обилно.Излезе от къщата. Домът на магьосника бе триетажна къща като на първия етаж се намираше лечебницата където си отпочиваха тежко болните след изцелението си.Отвън изглеждаше обикновенно къща.Но отвътре къщата бе великолепна.Крам видя в нея истински шедьоври на изкуството.
Той тръгна.След като се отдалечи от имението Ал и Регун се присъединиха към него.Прегърнаха го, радостни от изецелението му.Лесно намериха Пътуващият камък. Крам потупа Жълтурко и той изпръхтя доволно.На устите на Ал и Регун висяха десетки въпроси.Но Крам се наведе, взе камък, пусна го в отвора на камъка.Намери челюстта и я натисна.Настъпи светлината.

Крам позна това място.То бе малка полянка заобиколена от дървета.От двете й страни излизаха два утъпкани пътя, пробиващи дърветата.В средата се издигаше Пътуващ камък, целият покрит със сажди от огньовете, запалвани до него.Това си личеше от липсата на растителност около камъка.Тримата седнаха.Ал запали огън и нагласи храната.Регун се обърна към Крам:
- Ти си наред, нали?Напълно излекуван?
- Да, напълно.Не се безпокой повече Регун.
Очите на Крам срещнаха очите на Регун.Регун разбра.Игриви пламъчета заиграха в очите им.Ал нищо не забеляза, а и не продума тази вечер.
Крам и Регун легнаха да спят докато Ал остана пръв да пази.
Бе към полунощ.Луната бе достигнала зенита си.Огънят все още пращеше.Ал седеше и гледаше на север.Към неговото село.Там бе Мария.Сигурно тя отдавна го бе забравила.Сигурно бе се омъжила и сега имаше много деца.Но той още я помнеше.Сега в този момент трябваше да бъде до нея.Но съдбата му зави в друга посока.Мислеше си, че да бъдеш магьосник е най-великото нещо, но тя не го разбра.Все пак той започна да се учи усърдно с желанието да стане велик магьосник.После дойде разочарованието. Избяга без дума да каже на магьосник Аман.Все още помнеше Тъмното пророчество. Нима можеше да забрави такова нещо?Заброди по света в безцелно търсене на него, Белязания.Само той знаеше, че се е родил.Когато стигна Фетир, бе изморен от обикалянето по света, изгубил надежда, че ще намери целта си.Но се случи чудо, едно селянче привлече вниманието му.Може би му повлия и присъствието на такъв необичаен спътник като Нугер.През целия път до Малкен Ал се терзаеше дали наистина е намерил Белязания.След битката с Шаелам, Ал се успокои, че бе успял да го намери в точния момент, за да го предпази от клопките на Мрака.Но нещата отново се промениха.Пътуването на Крам в „другия” свят, срещата му с Аман, явно бяха оказали голямо влияние върху Крам, бяха го променили коренно.Той погледна спящия Крам.Не смееше да го погледне в очите, защото знаеше какво ще види.Ал се чудеше може ли да издържи.Така и не може да измести Регун.Да, и той вече бе забравил старото му име.Но не бе забравил същността му.Ал си бе мислел, че Светлината е по-силна.Но допусна Белязаният да се обърне.Допусна да бъде заобиколен от Мракосърци.Нямаше да издържи.Трябваше да тръгва.Но не сега.Може би когато стигне Дедройд.
Време беше да събуди Регун.Той стана от земята.Съчки изпукаха из дърветата.Глухо гърлено мърморене наруши тишината.Конете зацвилиха неспокойно.Но този път Ал знаеше.Той бавно запристъпва към Регун.Наведе се и го бутна.Той отвори очи и попита :
- Време ли е?
Ал постави пръст на устните и прошепна:
- Домони.
Регун само кимна.Обърна се да събуди Крам.След като Регун му прошепна, Крам веднага скочи, извади меча си и се заозърта.Но битката вече бе почнала.
Пред Крам изникна мощна мускулеста фигура, малко по-висока от него.От звероподобната му муцуна му стърчаха два големи извити зъба.Очите му бяха червени. Той вдигна боздугана и го стовари върху мястото, където допреди малко бе стоял Крам. Крам заби меча в голото незащитено тяло.Домонът изкрещя.Замахна, но не уцели.Крам поряза ръката му до кокала..Отново избягна боздугана и заби меча до дръжката в сърцето.Домонът изквича за последно и се стовари на земята.Но той не бе последният. Нощта бе изпълнена с чифтове святкащи червени и жълти очи.Крам смътно осъзнаваше, че Ал и Регун също се сражават.Смътно осъзнаваше, че все още не бе мъртъв.Десетки домони изпълваха поляната, но Крам се сражаваше, отказвайки се да се предаде.Разсече глава.Заби меча в нечий търбух.Наведе се и отсече крак.Виковете на домоните се носеха оглушително в нощта.
Огънят бе загаснал.Единствено Жълтурко бе оцелял от конете.Поляната бе осеяна с трупове.Около петдесетина домони лежаха - кой с разбит череп, кой с разпорен корем, кой без нарянявания.Ал превързваше Регун, който бе получил сериозна рана в гърдите и половината му ухо липсваше.Крам седеше до него, беше се отървал с няколко леки драскотини.
- Е, оцеляхме – поде Регун с привиден весел тон.
- Да, още не мога да осъзная, че оцелях след среща с домони.
- Изправял си се и срещу по-големи опасности - каза Ал.
- Без твоята магия нямаше да издържим – благодари Регун на Ал.
- Може би имам някаква заслуга – каза Ал – Добре че Домон бяха бавни.Не са пристъпвали по тези земи от столетия.А и не са много добри в засадите.
- Дали ще се върнат? – попита Крам.
- Не знам – отвърна Ал и погледна притеснено Крам.
- Няма да ги чакаме – отсече Крам. – Регун, ако си в състояние да пътуваш, тръгваме веднага.
Жълтурко ипръхтя.Крам посегна да го погали, но конят се отдръпна.Крам въздъхна.

Крам изкачи едно възвишение и пред очите му се разкри Дедройд, проснат от двете страни на река Гротилмена и големият залив, пълен с кораби.Крам почти не си спомняше предишното си пребиваване в столицата.
Първото му впечатление се описваше с думата „белота” : бели сгради, бели палати, бели кули.Куполи, оцветени със синьо и златно, отрязяваха толкова силно слънчевата светлина, че го заболяха очите да гледа.Градът като че ли се състоше предимно от канали, широки и тесни, мостове с всякаква големина, някои ниски, други извисяващи се нависоко, трети толкова широки, че от двете им страни бяха разположени търговци или огромни площади, пълни с хора, с фонтани или статуи в центъра.
На един от площадите Крам спря .Огромен палат изпълваше една от страните на площада, целият от куполи и колонади.На другите страни имаше смесица от големи къщи с ханове и магазини, всяка от които бяла като всички останали.Статуя на мъж в разлюляна от вятър роба, вдигнал пред лицето си далекоглед към морето, се изправяше върху висок пиедестал в средата на площада.Тук малко хора се разхождаха.
Гротилският палат бе истинска грамада от блестящ мрамор, с балкони, закрити с решетки от боядисано в бяло желязо.Ята чайки прелитаха около островърхите кули, покрити с червени проблясващи на слънцето керемиди.Високи и широки снежнобели стъпала се издигаха към големите порти, резбовани на спирални шарки и покрити със злато.
Крам остави Жълтурко и заедно с Ал и Регун изкачиха стълбите и се изправиха пред стражите.
- Аз съм Крам Самън.Това са мои спътници.Дошъл съм за лична среща с краля.
Крам бе мислил по този въпрос.Нямаше повече време за криене.Целият свят трябваше да научи за него.Офицерът го гледаше безизразно
– Аз съм Белязаният.
Цялата стража се сепна и извади мечовете си.Офицерът стоеше пред него и продължаваше да не издава емоцията си.
- Изчезвай преди да ти клъцна главата, Белязани.
- Дошъл съм за лична и незабавна среща с краля – продължи Крам спокойно.
- Кралят няма време да се занимава с глупаци.Махайте се от града, ако ви е мила главата.
Отвори се малка вратичка в едно от големите крила и излезе млада слугиня в бяла ливрея с извезана на лявата гръд герб с котва и далекоглед.
- Лейтенант Суартус – проговори тя с тих глс – Кралят нареди да пуснете тези трима мъже.
Лейтенантът присви очи, но нареди:
- Приберете мечовете!
Стражите бавно, с изненадани погледи прибраха мечовете.
Слугинята отново плахо се обади:
- Моля да ме последвате.
Колкото сияше в бяло палатът отвън, толкова необикновени бяха цветовете му вътре. И ако на влизане таванът на коридора беше син, а стените жълти, по-нататък стените бяха бледочервени, а таванът зелен.Цветовете се меняха след всеки завой в комбинации които можеха да замаят очите на всекиго.Тук-там притичваха слуги със сребърни или златни подноси, но спираха вперили слисан поглед в тримата.

Най-накрая пред тях се изправи дъбова врата, резбована с огромните фигури на котва и далекоглед.Символи на най-голямото пристанище в света и една от двете велики морски сили.Двете крила на вратата се отвориха.Слугинята остана на място.Крам, Ал и Регун пристъпиха напред.На пода бе застлан огромен килим, изобразяващ Гротил и Евойринир с всички техни градове и села.Отстрани бяха наредени котви и макети на кораби чак до самият трон.Той не бе толкова величествен, колкото проснатият над него огромен гоблен, изобразяващ Котвата и Далекогледа в златно на син фон.
Крал Срацимир бе покрит със златна манитя и морскосиньо облекло.Все още си личеше младежкият му вид.Черна, гъста, мазна коса, с черни очи и лек загар по лицето.
Крам, Ал и Регун се поклониха.Кралят леко кимна.
- Аз съм Белязаният.
- Добре дошъл в моя дворец.Приемам те като мой гост, както и твоите спътници.Чух много за теб. – приветсва го кралят.
- И какво по-точно - груб бе тонът на Крам, но той очакваше някаква реакция, а кралят не показа никакъв признак на притеснение.
- Първите сведения за теб дойдоха от Фетир.Почти веднага селд тях, научих че официално си признат за крал на Пьос Пан.Оказвате ми голяма чест.Трябва наистина да си Белязания, за да подчиниш Съвета на тази...държава.- Срацимир изгледа предизвикателно Крам. – Съжалявам ако съм ви обидил.Но настроенията са такива.Възгордяха се много с този Рууп и Гротил не гледа с добро око на вашето владение.
- Аз съм Белязаният и крал на Пьос Пан! – Крам очакваше нещо повече от подигравки.Много повече!
- Дошъл си да получиш подкрепата ми – каза Срацимир. – Зависи дали си на правилната страна.
Крам се вгледа в краля.В неговите очи.Най-накрая бе схванал накъде клонеше разговора.
- Аз съм на правилната страна.
Срацимир се разсмя.
- Майка ми дори и на смъртното си легло ме кле срещу Мракосърците.Да беше проверила на чии грижи ме оставя.
Ал и Регун го гледаха стъписано.Не бяха очаквали такъв обрат.
- Имате подкрепата ми. – продължи кралят.
- Повече – настоя Крам.
Кралят стана от трона.Бе по-нисък от Крам.Прекоси залата.Спря се пред Крам, коленичи и целуна прашните ботуши на Белязания.
- В името на Мрака.В името на Белязания.Ваш съм.
- Изправи се.
Кралят се изправи.В очите му се четеше, както благоговение, така и страх
- Върни се на трона.
Срацимир седна на престола.Крам бе удовлетворен.Този червей се бе врекъл на Крам.Не, на Белязания.
- Значи мога да разчитам на Гротил?
- Може да разполагате с живота на всеки поданик на Гротил.
- Искам среща с благородниците.
Бе минала сякаш цяла вечност откакто си тръгна от селото.Но той не бе селяк.Бе Белязаният
- Това лесно може да се уреди.Утре вечер ще е идеално.Ще организирам традиционната вечер след първия мач за годината.
- Какво? – попита Крам
- Ако мога да ви помоля да откриете първият двубой по ритнитоп.Това е наша много популярна игра.
- Би било интересно – каза Крам.- Ако няма друго, прислугата да ме заведе в покоите ми.

Вратата се затвори.Кралят седеше на трона.Усмихваше се.Победа.Срещна се с своята мечта.Мечта, подстрекавана от неговата дойка.Той запомни тези нейни последни думи, вместо тези на майка си.Да срещне Командира на Мрака.Не се срамуваше, че се унижи. За вечността би направил всичко.За Командира на Мрака.

Крам седеше и се възхищаваше на този архитектурен шедьовър.Как го нарекоха?Стадион?Формата му бе кръгла.Вътре имаше правоъгълно тревно игрище.Около него бяха наредени редове от скамейки.Казаха му, че побирал двадесет хиляди души на едно място.Заведоха го в кралските ложи – точно срещу центъра на игрището.Седна до Срацимир, а Ал и Регун зад него.Благородниците го гледаха с недоумение.Някои открито враждебно.Всички места по стадиона бяха заети.Всички бяха оживени, витаеше духът на напрежението и ентусиазма .На терена долу излязоха двадесет и пет мъже.Единадесет от тях, облечени изцяло в червено и други единадесет, облечени изцяло в синьо.Останалите трима бяха в черно - те бяха съдиите.
Когато съдията в центъра на игрището изсвири и топката бе ударена, целият стадион заедно гръмна от викове.Мачът започна.
Ал седеше зад Крам и краля.Точно срещу таблото, където с цифри се отбелязваше резултатът .В момента бяха поставени две нули.Ал обожаваше тази игра с топка, както и всички други.Ритнитоп бе най-популярната игра в Гротил.Като малък той бе много добър пазач на вратата.Зрителите изреваха шумно.Едната нула се смени на единица.Но не за мача мислеше Ал.Пред него седеше с цялата си арогантност Мракосърц.Крам седеше и следеше играта хладнокръвно, докато всички около него викаха и крещяха до полуда.Крам не бе вече същият.За пореден път се запита дали да остане.В бъдеще щеше да е опасно да е край него.Какво бъдеще?И в момента той бе в опасност.Трябваше да си тръгне, но не искаше.Безумно беше да чака нещо да се случи, нещо да го промени. Макар че точно такова чудо се загатваше в Тъмното пророчество.Последната му надежда бе в Окото на Кулата.Ал седеше и гледаше Крам.Бегло се обръщаше към таблото.Погледна пясъчния часовник пред краля.Идваше краят на мача.Таблото показваше равен резултат - осем на осем.Атака на червения отбор.Един от тях навлезе в очертанията на вратарското поле, но играч в синьо го настигна и спъна.Публиката отново изригна по-шумно от обикновено. Следваше наказателен удар.Целият стадион бе на крака.Един мъж привлече погледа на Ал.На вид бе невзрачен, облечен в дрипи.Погледът му бе впит в Крам.Мушна ръка и извади нож.Никой не го виждаше, развалнувани от наказателния удар, освен Ал.Сега Ал можеше да го остави да убие Крам.Можеше!Не!Той щеше да убие Крам - последната надежда за спасение на човечеството.Играчът в червено зад топката се засили.Нападателят се хвърли върху Крам.С един замах обаче Ал го повали в краката му мъртъв.Публиката отново изригна. Едната осмица се смени на деветка. Пясъчният часовник изтече.Вдигна се много шум, когато видяха мъртвеца. Благородниците се засуетиха и побързаха да си тръгнат.Крам и Регун бяха вперили мълчалив поглед в Ал.
Стадионът се изпразваше.Хората още бяха въодушени и бяха разжужал се кошер.Всички бяха научили новината.Някой се бе опитал да убие крал Срацимир.


Крам крачеше по коридора.Беше сам.Ал и Регун предпочтоха да оставят в покоите си. Влезе в една огромна зала, пълна с благородници.За да забавляват гостите имаше жонгльори, акробати и музиканти.Благородниците стояха скупчени на групички.
Крам пристъпи напред.Всички обърнаха поглед към нго.Настана пълна тишина.Срацимир тръгна към него.
- Добре дошъл! – поклони се кралят.- Горд съм, че уважихте приемът в чест на откриването на първенството.
Крам отвърна с леко кимване.Двамата тръгнаха през залата.Музиката отново се понесе из залата.
- Мнозина ще се завъртят около вас – тихо каза кралят.- Най-много внимавайте с Радомир.Той ме подозира и крие големи амбиции за трона.Не вярвах, че е стигнал толкова далеч, че чак да ме убие.Но днес?Ще създаде големи неприятности.
- Достатъчно – тихо нареди Крам.
Кралят го изгледа, но се отдалечи.Крам се загледа в акробатите.Една от тях скочи във въздуха от стиснатите ръце на един от партньорите си.Завътря се във въздуха и краката й се приземиха в ръцете на акробат, който се беше изправил на раменете на друг акробат.Слуга притича към него със сребърен поднос и се поклони, но Крам поклати глава и слугата се стопи в тълпата.До него се спря старец с бяла къса коса и брада.Той бе с подчертано благородна осанка.Бе доста висок.Той отпи от чашата си, пълна с вино и се обърна към Крам.
- Аз съм лорд Радомир.
- Крам Самън, Белязаният.
- И крал на Пьос Пан, ако са верни слуховете.
- Да, аз съм кралят на Пьос Пан – тихо, но отчетливо каза Крам.
Крам отвърна поглед от акробатите.Всички го поглеждаха скришом, докато разговаряха помежду си.Кралят стоеше сам и ги наблюдаваше.Радомир вървеше редом до Крам, без да се поглеждат.
- Глупаци са Съветниците – Крам го изгледа.- Искам да кажа, че вие принадлежите на целия свят, а не една страна.Пълна глупост.Аз не бих издигнал човек, който ще прекара едва няколко дни в тази страна.
- Разбирате много добре целта на това действие.
- Естествено.Пророчеството ви свързва именно с Пьос Пан.За да запазите целостта на страната.Макар да сте крал едва ли знаете, че през последните десет-двадесет години Пьос Пан бе разцепен повече от всякога.И вие идвате точно навреме.Разбира се, няма да се намесвате в нещата на Съвета, но спирате опитите им за еднолична власт.Вярно, Пьос Пан е много малка и слаба и се държи единствено на търговията и стените си.Но все пак е начало.След смъртта на сина ми аз обстойно проучих Пророчествата и начертах вашия път.
- Какъв е той? – попита небрежно Крам.
- Камъкът на Рууп значи Пьос Пан.За да ви види света идвате в Гротил.После заминавате за Кулата в Евойринир.После през Мистарк преминавате Тъмния лес.Излизате на територията на Алион или Трист.Обединявате Изтока.Минавате Севера и оставяте най-трудното: Юрвелия и Рера Мил.
- Много добре начертан път- усмихна се Крам.Досега не беше се замислял къде ще го заведе накрая всичко това.
- Запитах се откъде ли ще тръгнете.Оставаше Фетир.Поставих шпиони там и така научих за странните гости на Естен.
- Остава най-важният въпрос.Как разбрахте, че вече съм се родил?
- Това беше начинът да потуля скръбта си.Таях надежди, но всъщност разбирах, че това е само заместител на болката.
Радомир отново отпи от виното и изгледа краля.Несъмнено разговърът ставаше все по-сериозен.Крам още от началото знаеше, че ще се стигне до този поглед.В погледът му към краля нямаше страх.Имаше само омраза.Дали наистина не трябваше да го отстрани?Радомир извърна очи и ги впери право в Крам.
- Срацимир е Мракоцърц.
Крам реши да не показва, че знае много.Все още бе опасно.Днес го доказваше.
- Сигурен ли сте? – попита го Крам. – Доста тежко обвинение.
- Не съм го чул лично.Но много от хората, които се грижеха за него бяха обвинени и екзекутирани като Мракосърци.Майка му бе много строга.Моят обичан син ми издаде тази тайна.Убиха го пред очите ми, веднага след като ми каза.Сигурно Срацимир ви е казал, че крия „големи амбиции” за трона.Но това не е така.Всъщност до смъртта на сина ми надеждите на моя род за трона не са били много големи.Но няма да оствя Котвата и Далекогледа на Мракосърц. Опитах да го разоблича, но никой не ми повярва.А тези, които са с мен го правят заради възможността за по-голяма власт.
Радомир погледна отново краля.Изпи чашата си.Веднага притича слуга и му я взе.
- Сигурно сте чули, че аз съм се опитал днес да го убия.
- Не сте вие тъй като камата беше предназначена за мен.
- Това, разбира се, не е изненадващо.Мракът има сериозна причина да иска да ви убие.
- Грешите.Няма такава.
Веждите на Радомир се свъсиха.Изражението му стана каменно.Погледът му подсказваше, бе готов да посегне на Крам.
- Аз винаги ще се бия срещу Мрака. – изрева лордът и се отдалечи в тълпата, която се отдръпваше притеснено от пътя му.
Веднага след като Радомир го остави, група благородници го заобградиха.Крам гледаше след Радомир.Трябваше да го отстрани.Вечерта минаваше в леки разговори за мача и леки намеци за Радомир.Когато и да отместеше поглед виждаше лорд Радомир, вперил очи в него.

Радомир отмести погледа си от Белязнаия и насочи омразата си към краля, който се смееше с лорд Паган, който също беше Мракосърц.Ах, как искаше да ги хване за гушите и да ги удуши на място.Особено Срацимир.Болка парна сърцето му. Споменът за смъртта на сина му.Искаше всички да разберат какво става.Но никой не му вярваше. Дори Паган се опита да мине на негова страна.Да го приеме!Веднага го бо изхвърлил. Тези, който уж бяха против краля, ни най-манлко не му вярваха.Но нямаше да позволи поне Мракосърци сред тях.Те всички искаха власт.Погледът му отново се впери в Белязания.Той бе разгадал отговора му.Това едва го бе преглътнал.Едва не бе извадил скрития в ръкава си нож и не го бе забил в сърцето му.Пет години.Пет години проучваше всичко за него.Дори прати шпиони във Фетир от някакво съмнение, чиста лудост.Сърцето му едва не изхвърча, когато разбра, че някакво момче и магьосник са привлекли вниманието на Естен І І.И сега се изправяше пред това момче.Но той не беше вече момче.Беше Мракосърц.Всичко бе обречено.Мракът победи.Дори да свалеше Срацимир, смъртната му присъда бе подписана.Той не жалееше за живота. Единствената му цел бе да отмъсти.Очите на Белязания срещнаха неговите. Нямаше! Нямаше да се предаде до последния си дъх.

- Смяташ ли да останеш тук, Ал?- попита Регун.
- Крам все още се нуждае от защите.Днес го доказва. – отговори Ал
Двамата седяха на една маса и се хранеха с пържена риба.
- Говориш за Крам сякаш все още е онова селянче.
- Знам за кого се обяви.
- Само да направиш някои от магьосническите си номера срещу него...- заплаши го Регун като стисна ножа.
- Значи ме признаваш за магьосник. – иронично отбеляза Ал - Ще тръгна, когато стана ненужен.
- Ти си вече ненужен!Намери го.Придружи го.И не успя да го задържиш в Светлината.Тръгвай си.
- Виждал ли си Кулата?
- Не - отговори Регун.
- Все още съм нужен – каза Ал, стана и излезе.
Регун седеше и се усмихваше.Не мислеше нито за караницата, ното за Алиган.То бе близо.Мечтата му щеше да се изпълни.Дер-крам.Регун се смееше на висок глас

Морето бе спокойно.Регун оглеждаше безбрежния океан.Димо Бейлмон ги бе приел радушно.Екипажът знаеше за Белязнаия и не говореха помежду си.Усещаха напрежението.Крам се усамотяваше на предницата и взираше поглед към Евойринир.Регун разменяше няколко думи с Крам.Ал не излизаше от каютата си. Вятърът развяваше косите му.Като дете обожаваше разказите за океана.Но детството му отмина.Той изгради банда, която ръковедеше.Грабеше и плячкосваше, защото това му носеше удоволствие.Имаше спомени от онова време, но сякаш бяха спомени на друг човек.На най-великият разбойник и убиец - Нугер.Чуваше това име навсякъде.Десетки истории се разкаваха, какви ли не описания бе чул, но много малко бяха тези, които са го виждали жив.Но сега Нугер бе мъртъв.Сега съществуваше само Регун, служещ на Белязания.Всичко се бе пречупило онзи ден, в който се бе показал от храстите.Бе оставил живо едно селянче и сега най-голямата му мечта се изпълваше.Едно остана непроменено.Сърцето на Мрака.
Обърна здравото си ухо, чувайки стъпки.Крам застана до него.
- Как се чувстваш, Крам.
- Усещам го.То е напред – Крам простря ръка.- С всеки ден, с всеки час то приближава.
- Ще стигнем до Кулата, Крам.Небето е ясно Бури този път няма да има.
- Не от бурите на времето се страхувам, а бурята в нас.
- Алиган трябва да умре.
- Той винаги е бил до нас.Бе приятел.
- Но той ще те убие.Аз не ти говорех за него преди, защото самият ти не знаеше кой е твоят път.Сега...
- Нямам търпение да стигна до Кулата – прекъсна го Крам.- И всичко да свърши.Изборът е един-единствен.
- Но..
- Ал е все още нужен и аз ще го използвам.
- Как?
- Ще изплзвам магиите му.Само така може да се влезе.
- След това?
- След това.Не знам – каза Крам.
Регун се оттегли, видимо недоволен.Капитанът зае неговото място.Първоначално той се бе зарадвал, че ще направи първото плаване с новия кораб именно с него.Но бързо схвана положението около тримата му пътници и че положението нямаше да бъде като предишния път.
- Надявам се, че пътуването е достатъчно удобно на Вас и вашите спътници.
- Чувствам се добре, капитане – каза Крам - Какво ще кажете да продължим предишния си разговор?
- Моят разговор тогава бе с едно момче.Сега говоря с Белязания.
- Имаше желание за среща с Белязания.Промени ли се то?
- Ни най-малко.Но радостта се замени със страх.Помня какво казахте тогава.Дали искате да сте господар или защитник.Отговорихте ли си на този въпрос?
- Отговорът ще намеря в Кулата.
- Ти сякаш не виждаш, че около пръстта ти се гъне света.В ръката държиш човешко сърце.Да го пуснеш или да го стиснеш?От двете ти страни стоят двамата ти приятели.Още когато се качиха разбрах враждата между тях.Всеки се бори срещу другия и същевременно се опитва да направлява ръката ти.Да го стиснеш или да го пуснеш?
Напред нещо бяло отразяваше светлината на слънцето.
- Утре пристигаме в Евойринир..

Крам стоеше пред най-забележителното творение на човека.Кулата в Евойринир. Надлъж и нашир се носеше се легендата за най-старата и най-висока каменна постройка в света.Върхът буквално не се виждаше, ако се намираш точно пред нея.Бе с гладки ослепително бели стени, които времето не бе засегнало.Ширината й бе десетина метра. Не се виждаше нито врата, нито прозорец.На около височина 2 метра бяха изсечени * изречения.* пророчества.Най-старият запис на пророчествата за Белязания, изсечени от незнайна ръка.
Крам, Ал и Регун стояха вперели поглед към върха.Крам пусна юздите нa Жълтурко и погледна коня в очите.Но Жълтурко не реагира по никакъв начин, също вперил поглед нагоре сякаш разбирайки важността на ситуацията, колко важно беше кой ще излезе от Кулата.Крам се обърна към Ал:
- Готов ли си?
- Готов съм.
Крам пристъпи напред почти се опря в стената.Това сякаш беше сигнал и тълпа се събра около тях.Мина доста време без нищо да се случи.Тълпата изрева.Крам се вдигна от земята.И продължаваше да се издига нагоре, нагоре към върха.
Ал не изпускаше от поглед Крам.Зрителният контакт беше задължителен. Концентрацията също.Крам бавно но сигурно се издигаше над земята.През целият път с кораба той се подготвяше само за този момент.Правеше опит като вдигаше сполучливо маси, чаши и други предмети.Притеснението му не беше, че ще изпусне Крам, а дали иска да го пусне.Сега или никога.Това бе последната възможност да промени всичко. Кой щеше да излезе от Кулата?Ал се надяваше това да е Светлината.Но по-вероятно бе да е Мракът.Ако беше така той нямаше място при него.Крам продължаваше да се издига.Можеше ли?Можеше ли да убие Крам?Крам бе негов приятел.Но дали щеше да продължи да бъде такъв?Усещаше погледът на Регун, който разбираше къде се крие истинската беда за Белязания.Ал затвори очи.

Крам не изпускаше поглед от върха докато се издигаше.В друг момент сигурно щеше дори да запищи от радост, че лети.Но сега съжаляваше, че бе оставл клавас в дисагите си.Свирейки щеше да подреди мислите, които сега препускаха без ред.Токова важно да мисли спокойно.Една грешка и всичко отиваше на вятъра..Макар и да не знаеше какво го чака в Кулата, дори не бе сигурен, че отнякъде трябва да се проникне.Но все пак какво ли го чакаше?Спомни си и кой друг го чака.Там в неизвестното.В друг свят. Заради нея би се отрекъл и от Светлина, и от Мрак.Струваше му се, че върхът е като светло петно на гъстия мрак.Жълтурко.Нямаше по-вярно същество от него – и в Светлина, и в Мрак.Връзка от миналото, настоящето и бъдещето.Приятел, който никога нямаше да му обърне гръб.Винаги щеше да е до него.Е, да, щеше да пръхти, но нямаше да те натиска, сигурен в личността ти.Видя перваз на прозорец.Регун и Ал.Кой от тях щеше да си тръгне?Той самият нямаше волята да изгони нито единият, нито другият. Очите на Регун блестяха от вълнение сякаш се изпълняваше целта на живота му.Почти се изравни с отвора в Кулата.Но Ал беше...
Вятърът блъскаше тялото, докато Крам падаше стремглаво надолу.Нима Ал щеше да го убие?Съвсем смътно чуваше крясъците на тълпата.Той летеше към земята.Това ли бе краят?На една крачка от успеха, той се сгромолясваше надолу. Усещаше как земята приближава.Очите му обаче бяха вперени в Кулата.Тялото му се закова на място. Отпусна ръце.Бе на една стъпка над каменния паваж.Ал го гледаше съсредоточено, пот бе избила на челото му.Не го изпускаше от поглед.Тълпата крещеше.Регун бе готов да скочи върху Ал.Но Крам започна отново бавно да се издига.Този път не изпускаше от очи земята.

Крам бе грубо дръпнат през прозореца от някаква невидима сила.Намираше се в кръгла стая, малко по-висока от него, цялата облицована с искрящо бели камъни.А от другата страна на поставка стоеше огледало, голямо колкото стената и облицовано в черно.Крам се приближи към него.Това ли бе Окото на Кулата?За това ли се бе качил тук?Къде е отговорът?
- Отговорът съм аз – обади се мъжки глас.
Крам се извърна.И кръвта му застина.Пред прозореца стоеше фигура, облечена цялата в черно.От тази фигура Крам се боеше най-много.Сякаш тази фигура изсмукваше цялата светлина на света.Крам стоеше пред Владетеля на Мрака.
- Аз сънувам – изпелтечи Крам.
Фигурата не помръдна.
- Признавам че доста ме изплаши, че не ще достигнеш до тук.Особено последното ти...изпитание.
- Аз..не знам – отново измънка Крам.
- Тези. Които ме видят го наричат „най-голямото щастие”
- Това е... нелогично.
- Нелогично.Но една от целите ми е хаосът.Стремеж към болка, кръв и смъртта.
- Ти обещаваш безсмъртие на...
- Тези, кото искат поне малко да са като мен.
- Аз не знам на кого искам да приличам. – призна си Крам.
- Ти си уникален и не трябва да приличаш на никого.
- Знам какво искам да получа.
- Да, Аман ти обясни.
- Защо трябваше да се родя? – бе следващият въпрос на Крам
- Ти мислиш, че пророчествата на Светлината са оригинални.Нищо подобно. Тъмното пророчество е първото, което проговори за теб.Но човечеството вярва в Светлината и не иска да приеме истината.То превърна Тъмното пророчество в пророчества на Светлината.Пророчествата за Белязания.Човечеството се залъгваше, че ще има спасение.Залъгваше се твърде дълго.Ти се роди, за да го извадиш от лъжата.Ти ще поведеш Армията на Мрака към победа над едно човешко чувство - надеждата.
- Аз не съм сигурен.
- Нима ще ми откажеш?!Ще откажеш на Владетеля на Мрака?!
- Аз се страхувам.
- Всеки се страхува от мен.Но ти не се страхуваше през всичките тези години.Сега е време да разкрия истинската ти същност.Време е да видиш лицето ми.
- Не! – извика Крам.
Но Владетелят на Мрака вдигна черните си ръкавици към качулката и я свлече.
- Ти?
Ако преди Крам се мислеше за изненадан, сега вече нищо е можеше да го
изненада.Нищо!Крам Самън гледаше в лицето на своя баща.
- Да!Аз съм твоят баща – замърдаха устните по лицето му.
Крам стоеше и мълчеше.
- Реших, че е дошъл моментът да се появиш на света.Взех за жена една от моите верни последователки -Могара – тънка усмивка изви лицето му. – Майка ти винаги те заплашваше с нея., със себе си.
Крам продължаваше да не смее да си поеме дъх.
- Защо реших да те оставя неутрален ли?Избрах малко забутано селце, което и то самото не знае накъде клони.Исках този път да победя Светлината по честен и същевременно изключително коварен начин.Никой нищо не ти казваше, за да усетиш сам силата на Мрака.Оставих те да тръгнеш сам.Сам да разбереш колко е слаба Светлината.
- Защо се опита да ме убиеш тогава?- най-сетне излезе звук от устата на Крам
- Не аз!Не аз.Никога не съм се опитвал да те убия.Всички твои беди бяха предизвикани от моите верни последователи.Но аз ти дадох защита.Мечът- единсвеното острие имащо силата да убие Тъмен.Той е твой по право.
- Нима всичко е било измислица?И селото, и къщата, и моето детство, и животът ми?
- Селото си стои.Но този дом повече не ти е нужен.Избери правилния път.
- Аз, който съм закърмен с млякото на Мрака имам избор?!- извика Крам – Дори и белегът ми е по твой избор.
- Да.Правата линия е твоят корен.Твоята дълбока същност.Белегът прилича на изгрев или залез, както пише в пророчеството.
- Тук ли ще спре моят път?Сега, когато започнах да обединявам държавите.
- Дадох ти възможност да вкусиш от властта.Власт, която ще ти дам само аз.
- А Регун и Ал?
- Не ти ли помогнах достатъчно, пращайки ти на помощ най-големия разбойник на всички времена.Ти попадна в най-лошата възможна ситуация и не само оцеля, но и те придружи.За чирака съдбата му е решена – отговори Владетелят на Мрака.
- Аз... – започна Крам, но Владетелят го прекъсна:
- Какво се колебаеш?!Няма да останеш вечно тук.За това нямаш избор.
- Можеш ли да гарантираш живота ми от твоите последователи? – попита Крам
- Не.Аз съм длъжен да им дам шанс.Всеки от тях можеше да бъде Белязаният. Битката.Битката е важна за мен.Белязнаият ще поведе войската ми срещу хилавата армия на човечеството.Всеки от тях се бори за този пост от хилядолетия и няма да го отстъпят на теб.Дори да исках това.Цената е твърде висока.Битката ще се проведе с теб или без теб.
- Аз съм твой син.
- Един ще бъде избран за Крам.
Крам пое въздух и усети, че светът замлъкна.Човешката глъч затихна, птиците спряха да пеят.Всички чакаха.Чакаха и се ослушваха.
- Аз съм Крам Самън и Светлината е моят дом.
Владетелят на Мрака не показа с нищо реакцията си.
- Добре.Ти не си неуязвим.Погледни в окото на Кулата.
Крам се обърна и застана срещу голямото огледало.Лицето му бе придобило каменно изражение.Внезапно отражението му се усмихна и протегна крак навън. Пред изумения Крам от рамките на огледалото излезе абсолютен негов двойник, от плът и кръв.Все още със същото усмихнато лице, двойникът вдигна пръстта си и докосна белега на Крам.Неописуема болка по цялото тяло засегна Крам.Бяла светлина покри очите му. Той се гърчеше.Чуваше как срещу него се смее образът му.Крам затвори очи.Настъпи мрак.

КРАЙ на 3-то пророчество

[LightOne]

Това са първите три части.Надявам се, че някой ще отдели от безценното си време и ще хвърли по-обстоен преглед.Виждам, че тук хич не си поплювате, когато стане дума за критика и точно затова избрах тук да представя творбата си.Очаквам, че все някой ще ми "помогне" като ми нахвърли по-обстойно мнение.Най-малкото откъм правилна граматика няма да имате проблеми.Ако в крайна сметка вземе, че ви хареса, чакат останалите части.

[shayhiri]

Бе не знам за граматиката, ма виж тва, в самото начало:

Тъмният лес.От дърветата се чува шумолене и излита малка птица.Тя се извисява нагоре, нагоре, над дърветата. (значи птичето си лети, лети в сегашно време) Прелетява реки, пустини, планини, полета, държави, градове (неква страшна птица просто - сокол-скитник* на допинг или направо бързолет*-камикадзе) и ...достига едно селце (е затва ли беше целия зор?) в подножието на планината Фетир, използващо благата на Фетирските поля. Каца на перваза на отворен прозорец на къща накрай селото.Отвън няма отличителна черта - построена от камък и дървен покрив.Вътре има проста селска мебелировка – скрин, печка, маса.Около масата са разположени три стола, а върху нея се разточва тесто.Жената е висока (ХРЯС!! некъв непознат субект ни издебва брутално и абс. неочаквано в гръб), слаба и с черна коса на средна възраст (косата е на средна възраст, но тва не й пречи да е черна), цялата изцапана с брашно (че и бяла).
Изведнъж нещо прошумолява зад гърба (широк и невнимателен) на птицата. (все така в сегашно време) Нещо влажно и топло обвива крилата й. (обезпокоително) Пред нея засиява лице на младеж, току-що навършил двадесет години. (а тя без съмнение е запозната с факта) Висок, слаб с кафеникаво-жълти очи с тънки вежди, а над тях се вее гъста черна коса.
Птичето запя така омайно**, (БАМ!! изведнъж фтичката запява в минало време по неведома, но явно съществена причина) че младежът не чуваше нищо (който обаче веднага я надцаква с минало НЕСВЪРШЕНО) друго докато:
- Крам! – извика жената.
- Да, майко – отговори младежът.
- Отивай да помогнеш на баща си да нахраните конете!- продължаваше да гълчи женският глас- Ей сега ще изгрее слънцето!
- Да, майко. (по-нататък сигурно има и други реплики)
Крам хвърли птичето (много любезно) и то литна (по обратния път през половината свят към Тъмния лес; кофти е да работиш като статист в откриващия кадър).Младежът заобиколи къщата.Беше (внезапно) ранна пролет. Всичко наоколо беше зелено (не се и съмняваме).Слънцето се издигаше над хоризонта, когато Крам влезе в конюшната (явно чак в съседното село, щом слънцето го изпревари).А вътре стоеше (ОХ бе, пак ме стресна!) възрастен мъж, изглеждащ като сина си (каква изненада, явно ТОЙ е бащата, а не некой коварен съсед).
Докато настилаше сламата в яслите, Крам ненадейно бе попитан от баща си (който явно общува само в страдателен залог):
- Е, сине, вече ти е време да се задомиш (инфодъмп), какво ще правиш? (и не си губи времето с празни приказки)
- Аз бих искал, татко, първо, да пообиколя света. (а и синът му - както разбрахме, същински бащичко)

* #2 и #1 в листата за най-бързи птици в света
** винаги така правят като ги сграбчи изневиделица некой жълтоок изрод

Та така, о, Светли. Дали останалите части да не си останат да чакат, а ти да вземеш да напишеш наново нещо кратичко и смислено?

П.П.: Направо ше изям хляба на Емо.

[Moridin]

Шайх, намали сарказма в иначе полезните си коментари, за да помогнеш на човек, а не да се бъзикаш

[Trip]

Да, и аз като намеря малко време ще спомена това-онова. Алекс, не можеш да ми изядеш хляба точно в тоя случай, текстът е голям и съм убеден, че не ти се занимава с целия И верно критикувай, за да помагаш, а не за да оригиналничиш. Знаем, че го можеш, и знаеш, че невинаги е готино за човека, на чийто гръб го правиш

[shayhiri]

За да уловиш изобщо добрите сарказъм и ирония като такива, би трябвало да си над едно определено ниво. А над това ниво пък се очаква да не се връзваш лесно и да оценяваш това, което ти казват. Включително сарказма и иронията в казаното, сами по себе си.

Тва като отговор към вас, иначе разбира се, че няма смисъл да продължавам тук. Да видим вие колко критика ще дадете на човека.

[Trip]

Скоро ще пусна и аз един пасаж (не същия, който е избрал Шайхири) с поправки (под скоро нямам предвид днес обаче).

А иначе, Алекс, хора всякакви. Има и много умни и схватливи хора, дето просто мразят сарказма и иронията и не щат да са им жертви. В твоите коментари всъщност има много добри неща като общи положения, които авторът трябва да схване. Но когато авторът е сравнително неопитен, тия неща е най-добре да са му изнесени в прав текст, че поне да изгради някаква база.

[Moridin]

За протокола, това (цитираното от Шайха половин изречение в диалога) ако е имфодъмп, явно ВСИЧКО е

i mean, get real

[LightOne]

......



Шайхири само с тоя пасаж ти уби цялото желание за писане в мен, та какво остава за другото.


(шегичка )

Сега сериозно.
Наистина Шайхири спокойно употребявай този стил на критика, това ми подейства освежително под формата на силен здравословен смях.
Брех, в момента продължавам да си блъскам главата как пък баш от самото начало съм го ударил на двусмислици.
Та дерзай народе, дружно да се посмеем като същевременно ми помагате.
Но все пак имайте едно наум, че аз не съм "сравнително", ами пълен "нууб" като автор.

[Trip]

Споко, скоро ще пиша и аз. Не съм толкова забавен като Шайха, но съм доста по-подробен (не е ясно кой от двата е по-ефективен ). Като гледам колко си изписал, явно имаш желание, тъй че заслужаваш няколко съвета Ако имаш по-кратки неща пък, може да ги пускаш в нашия "Writing Workshop". Запознай се с условията там и давай смело

[shayhiri]

Като автор (на тоя етап) ясно, исках да те преценя като човек с потенциал за развитие. Затва и използвания стил на критика, който съвсем не беше самоцелен. Радвам се, че не съм сбъркал.

Кажи все пак на колко си и кога е писан текста. Предполагам, че е първата ти позавършена творба, във впечатлителна възраст, и че фентъзито ти е любим жанр. Имаш ли случайно някой завършен разказ? Те са най-удачни като инструмент за усъвършенстване, както можеш да видиш в по-горния форум.

Едит: Горното към Светлия. Дубнали сме се с Емо.

Жоро, тва с инфодъмпа е ебавка с нас, критиците и про-тата. Много точно си го селектнал. Неслучайно изобщо не се вписва във формАта на останалата критика наоколо.

[LightOne]

Добре.Нека дам малко от желаното инфо.
На 19 години съм.
Това е единствената творба върху която съм работил по-обстойно (повече от няколко дни).Макар и да не е напълно завършена, няма къде да "ходи", тъй като ми остава последната част.
Започнах да пиша през 2003 г., но по-голямата част от тях ги развих през последните две години.Затова за 1-вата определено мога да кажа, че като нейн автор я смятам за изключително слаба, но за да мога да я преработя смятам, че трябва да "сменя" доста неща от сюжета, а мен засега ме е мързел.Оставих я така, пък се надявам следващите части да я компенсират.
Фентъзито ми е болест и мога с часове да споря за него, тъй че може да се каже, че ми е любим жанр.Макар всъщност малко да са пресилени тези думи, тъй като едва до месец единствените фентъзи книги които бях прочел са КнВ и ВнП.
Нямам мнение относно фентъзи разказите и затова не ме привличат.Пък и, хм, май нещо не ми се ползва късата форма все още.
Все пак ще се постарая да се разровя из форума и списанието и да се запозная с образците, който се публикували.

[Itilon]

Може и да не се съгласиш с мен, но бих ти препоръчал да използваш късата форма именно сега. Просто е много спорно, че би могъл да поддържаш добро темпо продължително време, когато нямаш необходимия опит в писането. Освен това за мен коментари от типа "първата част е слаба, ама вместо да си губя времето да я оправя, ще гледам да компенсирам по-нататък" са лишени от смисъл. Повечето хора (да не казвам всички, че все ще се намерят изключения) започват да четат дадено произведение именно от началото и ако то не отговаря на критериите им за качество, ще се откажат да продължат нататък.

Как така фентъзито ти е любимо, след като си прочел само две книги? И (сега знам, че ще прозвуча глупаво, но) какво е КнВ?