disclaimer:
Идеята за този разказ назрява от доста дълго време в главата ми, а беше написан едва преди два дни. Но снощи с ужас установих, че потресаващо тъпият филм I am Legend има няколко допирни точки с него. За радост обаче, макар няколкото сходства с отвратително тъпата продукция на още по отвратителният Уил Смит, основните Идеи на двете са различни.
Между другото, съм се постарал да го наблъскам с много препратки били те явни или подсъзнателни към други културни произведения, били те книги, филми или просто цитати от една определена известна личност. Който открие най-много ще го черпя.
а! не съм проверявал много-много за грешки. Сори
Реквием
На Криси
Двете слънца бавно изгряваха, озарявайки с червеникавата си светлина необятната, водна пустиня. Лъчите им се преплитаха, разпръсквайки се по сините вълни, увенчани с бяла пяна.
Океанът беше спокоен.
Кристофър гледаше през затъмнените стъкла на станцията. Просто обичаше това. Всичко друго му бе омръзнало. Можеше с часове да наблюдава водната шир. Понякога размишляваше - Дали океанът е жив? Дали океанът може да мисли и чуства? Дали имаше своите емоции, своите добри и лоши моменти. Дали? И какво би било човек да се потопи в сапфирено сините полупрозрачни вълни? Дали щеше да забрави за проблемите си, поне за миг? На Земята, преди много, много време Крис обичаше морето толкова много.
Разбира се океанът, както и всичко извън животоподдържащите системи на станциите, бяха пагубни за живите същества. Планетата като цяло бе една от най-странните в познатият сектор на Космоса. Повърхността ѝ бе изцяло покрита с вода. А на около петдесетина метра над повърхността на океана се рееха скалните острови, в цялото си многообразие от форми и размери, където хората бяха успели да изградят новият си дом. Островите просто си левитираха там, като огромен монумент на Човешката Глупост, незачитащо законите с които Човекът се бе опитал да обясни и подреди всичко рационално и логично. Глупостта му да класифицира и вкарва дори самата Вселена в някакви рамки, което бе непривично на самата ѝ същност.
Океанът беше спокоен.
Крис въздъхна. В крайна сметка всичко опираше до проклетата логика. Бог беше мъртъв. Според Ницше, Бог беше мъртъв отдавна. Но не, Той ритуално бе убит и погребан за да се постави на пиадестала му нов Бог - Всемогъщата Логика. Логиката властваше над всичко и всичко. Най-голямото престъпление, на което е способен човек, бе да не е като останалата паплач, да не мисли като другите, да не мисли Рационално и Практично. Хората създавах машини, които изчисляват вместо тях, машини които работят вместо тях, машини които мислят вместо тях, машини подчинени на божествената си логика. И самите те все повече започваха да приличат на творенията си. Забравили, че съществувати неща извън механичните им, студени реакции, предвидими в своето псевдо съвършенство, това към което Човекът се бе стремял в цялата измислена от него еволюция. Бе постигнал равенство, бе постигнал краят на личността и възходът на обществото. Беше се самоунищожил.
Екстремно вече бе станало лоша, дума. Хората не се излагаха на опастностти, всичко дори с най-малки вредни последствия бе забранено. 90% процента от смъртните случаи бяха от старост. Оставаше една крачка да се победи самата смърт. И все пак Човекът беше загинал. Някъде много отдавна на онази призрачна планета, от която всъщност произхождаше.
Океанът беше спокоен.
Кристофър си наля чаша вода от пречиствателя. Всички родени на това място не познавах а друга напитка. Тройно обеззаразена. Нехлорирана, нефлуорирана, напълно безвредна. Отвратителна на вкус. Но Крис бе живял на Земята и помнеше. Помнеше чашата с димящо, горещо кафе, много силно, с огромни количества захар и в конски дози. Вредно. Черно. Черно като нощта.
Истинска нощ, а не по-слабо сияние, нощ като на старата Земя. Тук на практика такава нямаше.
Мъжът се чудеше, дали и тя не е забранена в името на някоя висша илюзорна ценност. Като кафето. Като захарта. Като всичко друго, освен тройно пречистената вода с вкус на урина.
Ако попиташе, защо по-дяволите, продължава да пие това проклето нещо, биха му отговорили
"За да живееш дълго"
- А защо да живея дълго, за да продължавам, да пия отвратителната ви вода?
За негова радост, нямаше да му се наложи да продължава да спори със самия себе си повече, защото лекцията му скоро започваше.
Преди, във времената, когато си имаше Своето кафе, Кристофър си обичаше и работата. После след като напусна Земята я намрази. Тогава мразеше цялата вселена, но работата си най-много. На първо място, защото трябващше да преподава неща, в които не вярва. Веднъж той отиде да говори по този въпрос с ректора на университет Нютон. Последният беше нисък и оплешивяващ човечеч на средна възраст с червендалесто лице и побеляли, но все още внушителни бакенбарди. Когато сподели възгледите си, той почервеня още повече, ако това въобще бе възможно, и се изду като огромен човешки балон. В малките му, свити, свински очички се четеше искрено недоумение, че някой, и то още по фрапиращо, някой от неговите собствени подчинени, си позволява такова огромно отклонение от нормите на Логиката
- Вярваш?! За какво, в имота на Голямата Карантина, ти е притрябвало да ВЯРВАШ, в това, което просто избъбряш на студентите си?
Оттогава започнаха проблемите му. Всеки професор, който беше под съмнение беше наказван да преподава на R-елементите - наследници на "индивидуалистите" - хора на изкуството, интелигенти, учени, последните останали благородници и други "опасни за Равенството" индивиди. Всички те бяха отхвълени от обществото, направени по-малко равни от равните. Ей, така просто от завист, комплексарщина и злоба.
Кристофър преподаваше История на Старата Земя. Основната му задача се състоеше в "Запознаване с грешките на миналото", а според него в чиста и стопроцентова пропаганда.
Групичката студенти започна да влиза, един по един в слабо осветената стая. Сиянието на двете слънца, беше почти затъмнено от специалните прозорци. Крис включи ксеоновите лампи, чието приглушено жужене винаги го напрягаше. Когато залата се напълни, той започна познатата си монотонна реч. Не ги обвиняваше, че не слушат какво говори, той самият на тяхно място би направил същото.
- И така, колонизаторите...
- Професоре...
Знаеше си че нещо лошо ще се случи. Бавно вдигна поглед от видеокнигата.
Лампите жужаха.
Погледна списъка.
- Да господин..ъъ...Риддик?!
Младежът се огледа за подкрепа от колегите си, първоначално засрамен от това, което имаше намерение да каже. Явно всичко това беше замислено отдавна. След новите окуражителни погледи, които получи, той събра смелост да продължи.
- Професоре,....нали наистина не вярвате във всичките тези глупости, които говори ...и в целият този маскарад?
Крис замръзна, а една малка капка пот се стече по врата му. Вгледа се в момчето пред себе си. Осъзнаваше ли какво правеше? Принципно би трябвало да отговори, че поведението му е недопустимо, да го изпрати пред съвета или направо да го предложи за изпращане в лагер за "ресоциализиране".
"вярвате"
Изненада се. Мислеше си, че само той още си спомня непоквареното и истинско значение на тази дума. Забави се с отговора си. Именно тези мигове позволиха на младежа да продължи:
- Искам да кажа...ние знаем защо преподавате на НАС, не сме глупаци. Класифирани сте като ОТРЕПКА, също като нас. Защото сте си позволили да мислите различно, да не сте като останалата маса от индивиди, които просто съществуват в жалкото си сиво ежедневие. Като тези, които говорят непрекъснато за Прекрасният Нов Свят и колко хубаво, всичко в него било Подредено и Рационално.
Лампите жужаха.
Беше се хванал в капана. Облегна се назад, на твърдия стол зад плексигласовата катедра. Ако беше сам би въздъханл отново. По навик се опита да погледне океана, но се сети, че прозорците са се затъмнили, за да не ги изпържи обединеният блясък на двете слънца. Нищо не можеше да оцелее при температурата която се покачваше в металната черупка на станцията, ако стъклата бяха обикновенни. Въпреки това, Крис предпочиташе да е отвън, отколкото на това място. Със сигурност поне щеше да се поти по-малко.
Обходи с поглед залата. Всички бяха затаили дъх, като в някои много важен момент от спортовете, с които хората на Земята се бяха забавлявали. Сега естествено и те бяха забранени.
Пред очите му изплува зачервеното лице на ректора, с тресящата се двойна брадичка и свитите, свински очички. Защо не? Защо пък да не го направеше? Какво щеше да му струва?
- Да, не вярвам..
Сега наблюдаваше реакцията на групичката. Един, двама искрено се озадачиха , някои се подсмихнаха, но на лицата на повечето се изписа онова познато, самодоволно и заговорническо изражение от типа "ето, казвах ви аз". Глас от тълпата:
- А защо, тогава продължавате да правите това?
Лампите жужаха.
- А вие?
Никой не отговори. Настъпи тягостно, лепкаво мълчание.
- Повечето от тези, които не вярват са останали на старата планета. Вие защо дойдохте?
Крис се замисли. По скоро си припомни миналото. Точно в раната.
- Тогава времената бяха...други. Бях глупак. Понякога си мисля, че ако имам възможността да се върна там и тогава, няма да повторя същите грешки. Но...не всъщност вероятно бих постъпил по подобен начин...отново.
Защо всъщност бе дошъл на това проклето място? Не, мястото си беше съвсем наред. То си е било същото, като преди милиарди години, още в зората на времето и сътворението на Вселената.
- Но, не всъщност това е излишен...драматизъм. Всички, които останха бяха заразени. Слуховете за такива останали по свое желание са...прекрасна, романтична илюзия. Може би...има, но те са малко. И да, можех да бъда един от тях, просто нещата се стекоха....
И както говореше, той вече не усети как пропътува години със съзнанието си, години в миналото, което му се струваше сякаш преди векове. Картините от тогава ту избледняваха ту бяха ясни като настоящето. А той просто продължаваше да говори...
Младият Кристофър излезе от тъмносинята си таратайка, която, някой с повече въображение, или пък след по-задълбочен оглед и няколко сериозни уговорки можеше да мине за автомобил. Младежът бе среден на ръст, с коса до раменете. Току що го бяха изхвърлили от преподавателското му място в университета, защото беше изразил някои по-нетрадиционни, "опасни за общественото равенство" и "оспорващи несъмненото светло бъдеще" идеи.
Крис изсумтя. Светло бъдеще, как ли пък не. Неочумата беше превърнала мегаполисите на Земята в градове призраци. Само няколко изолирани центъра, поставени под карантина все още се бореха срещу нея. Наричаха ги Куполите. Бяха управлявани от новобогаташи, които единствени можеха да си позволят да поддържат малки гвардии, които наричаха "полицейски части". А най-наглото беше, че именно те претендираха за класово равенство и за това никой да няма власт над останалите. Нагло и цинично, но факт. А именно суматохата окло болестта ги беше неправила това, което са. Все пак бившият вече професор, никога не мълчеше. Бе твърдо решен по-скоро да бъде мразен за това което е, отколкото да бъде обичан за това, което не е.
Власт на народа? Ново изсумтяване. Лошото е, че народът които наистина желаеше властта бе този който най-малко я заслужаваше. Най-долните отрепки и престъпници. На ограничените и простодушни хора, твърдо стъпили на земята неспособни да надникнат над злободневните си дискусии и безмислени раздори. Властта на тези, добрали се първи до карабините. А това, както всички се сещаха, не бяха хората от интелигенцията.
Обаче не, дай на простака възможност да крещи за власт на народа, за илюзорната си демокрация, просто му я дай. Дай му възможност да оправдае собствената си некадърност и скотско мислене с някой друг, който винаги му ПРЕЧИ- Дай му възможност да се оправдае, че е подтискан, дай му възможност да обивини другите за проблемите си, дай му възможност да мрънка, да се жалва, че някой го спира и го управлява, че не го допуска сам да определя бъдещето. А той , горкият дори не разбира, с миниатюрният си мозък Гаргантюантските размери на това, с което се захваща, и че е напълно извън възможностите му.
И тогава идва злобата. Тогава идва всемогъщата демокрация с основното си проблематично правило - че ВСЕКИ може да избира и ВСЕКИ може да бъде избиран. А от, злоба скотът не усеща, че избира себе си и създава безумната идея, че всички са равни. И ако това не достига, просто той хваща пушката и взима властта в собствени ръце. И повежда революция. И застава най-отгоре, там където най-малко му е мястото. Тогава вече започва да проумява, че това не е работа за него и че би трябвало да остави по умните да се се занимават с властта. И тъй като е твърде комплексиран да го признае, той иска да завлече всички със себе си на дъното на класовата стълбица.
Подобна реч, бе струвала мястото на Кристофър в Университета на Изкуствата. След няколко дни той беше закрит, а Изкуството забранено, но той нямаше как да знае за това...все още.
Крис вече бе преполовил алеята до дома си. Огледа се. Прозорците на съседите му бяха тъмни. Наскоро "Специалните отряди" ги бяха отвели извън карантината. Те бяха Заразени.
Никога нямаше да забрави лицата им и очите им умоляващи за помощ. Никой не го беше грижа, обаче. Коптерът на специалните части просто се бе приземил, изгаряйки всякаква растителност наоколо, с протонните си двигатели и разтапяйки асфалта на улицата. Наемните войници бяха нахлули и извели хорицата. Просто така. Никой не говореше за това, никой не го беше грижа, сякаш просто не се бе случило.
Неочумата нямаше почти нищо общо с чумата от средновековието. Тя се предаваше, по най-ужасяващия възможен начин за човек - чрез целувка. Още по-отвратително беше, че вероятността да се заразиш при такъв контакт беше точно петдесет процента. При някои симптомите се проявяваха след дни, при някои след двадесет години. Никой не беше направил нищо да я лекува. Просто Заразените, бяха отвеждани НЯКЪДЕ другаде, изхвърляни извън куполите.
Според някои, всичко бе започнало като тероризъм. Което можеше и да бъде вярно. Първоначално засегнати бяха само Големите мегаполиси, и то само на по-развитите и богати страни. А от другите места дойдоха новите Властници.
Крис изсумтя отново.
Отключи вратата, и дори още преди да я бе затворил напълно отвътре, на врата му се метна Никол. Изведнъж всички грижи отпаднаха. Съществуваше само тя. Познаваше я само от месец, но дълбоко в себе си знаеше, че те винаги са били заедно на някакво далечно, трансцедентално място извън времето и пространството, някъде където вековният им покой не можеше да бъде нарушен. Преди нея не вярваше в глупостите за сродни души. Преди беше твърде циничен да повярва, че любовта е нещо повече от отживелица. Преди това не се страхуваше от нищо, защото и не обичаше нищо.
Преди месец всичко това се беше променило. Преди месец бе извървял дългият път между човек и Човекът. Бе се научил, че дори любовта да е най-големият недостатък, това е най-голямата сила която притежава Човек.
Странното беше, че този път тя не го целуна.
- Ники.... да не би да се е случило нещо?
За пръв път, тя не го гледаше в очите. За пръв път, подът бе станал твърде интересен.
- Крис...аз съм заразена. Утре отивам извън купола.
Думите кънтяха в ушите му. „Аз съм заразена”
Просто така!
„Аз съм заразена”
Какво, нима си очаквал, синята ти кръв да те предпази от всичко? Нима си очаквал, някакво чудо, че ще се измъкнеш сух от това, че ще те подмине? Не, копеленце това не ти е покер. Не можеш да блъфираш живота. Въпреки, че се опита, бога ми, опита се. Но се движи по ръба твърде дълго...
„Аз съм заразена”. Навън валеше, а капките приличаха на кристалните отломъци на разпадащия му се живот. Само монотонното им барабанене, нарушаваше тишината.
Какво, не чуваш трагична музика? А може би фанфари? Забавен каданс? Замъгляване или черно-бял ефект? Може би кафяв филтър? Не, приятелю това е истинският живот. Може би очакваш всичко да се оправи, да бъде „наред”?! Моля те не бъди банален. Някаква Deus Ex машина? Хепи Енд? Не, тов...
-Млъкни - Крис не осъзна, че е извикал на вътрешният си глас, наистина и Никол се отдръпна изненадано назад.
И тогава стори най-неочакваното. Преди тя да успее да направи нещо, Крис я придърпа към себе си я целуна. Най-сладката целувка. Устните им се сляха за момент, момент някъде неподвижен, между еоните на времето и атомите на пространството, момент чието съвършенство можеше да съперничи единствено на божественото, момент отрекъл логиката, момент за който си заслужа да живееш, и със сигурност момент , за който си заслужава да умреш.
Така напук на на цинизма на вътрешния глас, напук на действителността, напук на теориите, че романтизма е погребан дълбоко, заедно с телата на мъртвите отдавна призраци на Заразените.
Устните им все така бяха сляти в едно.
След минути, те вече лежаха един до друг прегърнати. Той пушеш една от последните цигари, които му бяха останали. На слабата светлина на Луната, синкавият дим се извиваше в причудливи форми. От никъде не влизаше друга светлина. Не бе и нужна. Просто щеше да развали момента.
Никол се усмихна:
- Някак..знаех, че ще го направиш. Не мога да обясня как и защо...но знаех. Знаех също, че не мога да те спра. Винаги си бил толкова...мелодраматичен.
Целуна го зад ухото.
- Нищо не е сигурно! Все още. Не знаят! Те не знаят. Можем да живеем, още колко? Пет-, Десет години? Двадесет?
Имаше най-прекрасният смях. Този път обаче беше някак уморен и пресилен.
- Ти може би..да. Не и аз. Виж...
На китката ѝ имаше малки, алени точици, колкото топлийки. Обаче, можеха да се видят, дори на слабата лунна светлина. Беше започнало...и съвсем скоро щеше да завърши.
Вътрешният глас се обади отново:
-Е мръснико, как е? Да не би да ти идва в повече? Да не би всичко да се развива твърде бързо? Как беше вчера? Блестящ художник и писател, с най-готината жена в града? А днес падна при тези, които мразиш най-много. Ти си поредният нещастник. Нали винаги обичаше да си на ръба? Този път Асото, обаче, май не е при теб, а?!
Критофър проскърца със зъби. Никол не го чу.
- От утре започва Евакуацията. Спасителните совалки ще излятят следобяд, с всички, които нямат видими признаци на Болестта. За Земята няма надежда. След няколко години върху нея ще бродят само духовете.
- Но, но..
- Няма „но” мило. Утре ти заминаваш. Аз оставам.
По принцип винаги бе смятал „мило” за израз звучащ твърде лигаво и по детски претенциозно. После откри, че има огромно значение, кой точно го казва.
- Утре ще се качиш. Може да не си заразен. Никога не си боледувал много. Дори и да си, те няма да познаят. А след години, кой знае...може да се намери лек.
Крис понечи да каже нещо, но тя просто го целуна отново.
- Тихо, мило, тихо. Хайде да спим.
„Хайде да спим”
На следващият ден,
Космодрум „ Прометей”
Блъсканицата беше ужасяваща. Кордоните от наемници, едва контролираха всички желаещи да докажат, че не са заразени. Паниката беше огромна.
Тя беше дошла с него. Да го изпрати.
Крис се подсмихна. Никол дори не подозираше.
- Последни незаразени, оттук! - звучеше металически, пречупеният глас на някои от гардовете по мегафоните. Огромните порти на космодрума бяха почти затворени, а процепа им се смаляваше със всеки изминал момент. Вече нямаше да има връщане назад..
- Е...-започна Никол.
Полицаят го дъпаше навътре. Кристофър го удари и той го пусна. Опита се да сграбчи момичето, но тя отскочи назад. Изненадан, той най-накрая разбра. Никол беше предвидила, че ще се опита да я вземе с него. блъсна го назад, в процепа. Вратите се затвориха пред него. В последният момент чу:
- Винаги си бил толкова предвидим, мило. Толкова...мелодраматичен.
Полицаят се бе опомнил и той последното нещо, което усети преди мракът да го погълне беше приклада на карабината му.
Събуди се с превързана глава, на Совалката, точно когато борячът отброяваше 3...
Усещаше треперащата метална черупка на кораба под себе си...
2
Тътенът на двигателите се усили до немислими гтраници
1
Воят им достигна финалното си кречендо...
Титаничната им мощ се отприщи и изгори в пламъците си една планета, една цивилизация и едно сърце
Беше загубил точно, когато бе заложил всичко.
Кристофър се върна в действителността. Залата на Новият Университет му се струваше по-бледа и по-нереална от образите изплували от миналото му. Известно време всички мълчаха.
- Значи вие сте се опитали да я вземете с вас? А вие...вие не сте били болен! Та тя ви е подарила живот!
Крис не отговори веднага. Дори не погледна студента.
- Не. Аз съм болен. Вдигна ръка. По китката личаха кървави точици.
Никой не си направи дори труда, да ахне изумено.
- Но сега това се лекува. Не е проблем. Просто ще идете до медицин...но вие няма да го направите нали...?!
Професорът се усмихна.
- Не няма. Казвате, че ми е подарила живот? Не, тя ми подари съществуване. Има разлика. Вие сте израстнали между стерилните, изолирани стени на тази станция. Бронирани, също като нея за омразата и страха, но и за щастието и любовта. Не, аз не се страхувам от тъмнината на смъртта. Винаги за мен е било по-добре да изгориш, отколкото да избледнееш.
- Но...но и вие не сте били щастлив..та...онова момича...Никол е остнала..
- Не, грешите отново, приятелю. Щастието не е някакво постоянно чуство. То е просто проблясък по острието на нашият живот. А в онзи миг на целувката, аз имах цялото щастие, на което може да се надява човек.
Отново тишаната. Онази тишина.
- Мисля, че за днес нашата лекция приключи. Напуснете.
След като остана сам Кристофър, включи пулта за управление. Натисна едно копче.
Отваряне на предпазните прозорци. Имате десет секунди да напуснете залата.
И миг преди обединените лъчи на двете слънца да го изпепелят, той видя океанът в целият му блясък.