Бягство от клетката

Разкази, поезия, илюстрации...
Кътче за вашето лично творчество.

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
fantasy_fan
Scholar
Posts: 100
Joined: Sun Sep 02, 2007 11:07 am

Бягство от клетката

Post by fantasy_fan » Sat Nov 17, 2007 10:07 pm

Надявам се на известна критика. :D

Бягство от клетката, или Как не написах разказ

"Мислите са дрехите на душата", каза си той, загледан - или по-скоро захласнат - в наблюдение над себе си, над ума си.
Привечер бе, луната тепърва подаваше смачкания си лик, изпъстрен с тъмни петна; градът с всички хора в него като че се бе поусмирил, загледан в яркото небесно светило.
Мъжът, наричащ себе си Вълка, безименен и разноименен за останалите, не изпитваше и капка обич към който и да е град, особено към този. Затова се бе затворил като в пещера в стайчето си: щорите - спуснати, завесите - дръпнати. Пред вътрешното му зрение пробягваха образи, които бяха и чудати, и скучни, пламенни, и изпепелени.
Глас, или по-точно ГЛАС, затътна:
-Ой, ти, сине... неблагодарнико!
(тишина)
Ой, ти, предателю.
(никакъв отговор)
Ой, ти...
(шум, наподобяващ скърцане със зъби, тропване с крак и припукване на въглени)
Вълка не помръдна поглед дори.
Пред очите му танцуваха петна, огньове.


Нека започнем отначало:
Град-бунище, затрупан със скрап, сини - а също и зелени, червени, жълти - парчетии (може би някогашни части от машини?), тълпи, изливащи се от заглъхнали входове към подземията на едно съзнание.
Небето е прошарено с различни жилки - мътнорозовата сатанински се преплита с виолетовата, а сивата облачна маска с изгаряща похот задушава назъбенозеленикавата.
Стая-огледало-лабиринт. Човек-призрак-вълна. Мисъл-ехо-заглъхване. Времето се свива и разтегля все едно, че е замръзнал или пък разтопен локум. (Бях там... Дишам... Усмивката ми би ме сгрявала подобно на вътрешно слънце, стига... Ще ги разбия и разпилея - ах, тези коварни... Счупил оковите... Лед... Биещи светкавици... Трепкане... тиши...)


Клепачите - капаци, скриващи те от самия теб - се надигат, зрението ти пробива реалността, оформя се позната гледка: възтесния апартамент, дрехите - лекьосани и миришещи на старо, - нацапотени с мастило купчини хартия, празни бутилки, все още носещи дъха на евтин алкохол, почти чист спирт.
Защо гърлото ти дращи с изсъхнали нокти, а глава ти тежи?
Кажи де. Може би понеже:
Във вихъра на камбанните удари, когато всеки миг е вечност, а ръката треперейки намира или не думите, точните думи, които приблизително могат да обрисуват картината... Когато си двойно, тройно или четворно опиянен - от чувства, жажда или размисли - размахваш , нагоре-надолу, без свян или страх, струи болка, копнеж, тъга по белия лист, изливаш се, изчезваш в потока - и в крайна сметка дори се пречистваш... Да - триумф и падение, наслада, разбиваща мозъка...
Навярно заради това сега се влачиш, напразно се опитваш да си избълваш червата (откога не си ял?), въргаляш се из прахта по пода, гледаш право в муцуната на небоязлив плъх.
"Спасение, спасение", би промълвил, ако не бе загубил гласа си. Но то все още е нейде там, отвъд хълма, само протегни ръка... ( и се предай на другия)
Драсканици, клинопис, не: омаломощен почерк, свидетелстващ за изтерзан дух... (или спри)


Вълка се събуди. Бе изпаднал във вцепенение - не му бе за първи път.
Споходилите го сънища (блянове знайни и незнайни, нищо повече) леко го смутиха. За да се поуспокои, излезе на балкона - да се наслади на вечнонощната гледка, захвърлена върху плещите на града от художник-аматьор. Тъй лесно бе да прозреш, че всичко наоколо е декор...
Там, вдишвайки етерните изпарения, вдигащи се към него изотдолу - пак ли тези сенки на човешката сянка?, - сънищата му нанесоха последния си удар, а след това го изоставиха, разтапяйки се в капчиците на виещия се наоколо смог.
-Истина, да или не? Образ, измислен от пропаднало човешко същество, или пък фигура, сглобена от числа и точки, творение на едно творение?
-Сине - прогърма досами него; стресна го.
-Не... съм... ти... син - с омерзение отвърна, макар да мислеше да го изчурулика като навит на пружина славей.
-Глупости. Все още не си осъзнал нищо, абсолютно нищичко. - Ръкавицата от черна плът, нахлузена върху - какво?, театрално се разлюля: -Ти, както и всичко наоколо, включително инфосензорите ми, сте създадени от мен. Това е моята пиеса, ха-ха.
Долу се клатушкаха повехналите блъскащи се тълпи, неразбиращи къде се намират и защо са поели натам, накъдето са тръгнали.
-Миличките ми канални рожби - добави ИИ. - Виж ги как се лутат.
-Ти си луд - промълви Вълка, обърна се и пак се затвори в стаичката си. Гостът му си остана отвън, хилейки се на създанието си.
"Нека се слеем" - помисли си преди да потъне в неизбродимите дълбини.


"Нека се слеем."
Кой си ти?
(Това не е въпрос, както не е и отговор. В действителността не съществуват подобни явления.)
Огледалата, възправили се едно срещу друго, с кристална беззвучност се разпадат на носени от вятъра сребърни нишки.
Цялост...
Ефир...
Покой...
Last edited by fantasy_fan on Sat Nov 24, 2007 12:23 pm, edited 2 times in total.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Mon Nov 19, 2007 3:29 pm

Съжалявам, но ми се струва, че не разбрах почти нищичко от написаното от теб. Явно не си целял сюжет. За нещастие, не знам какво всъщност си целял. Ще ми се да поразясниш какво имаш предвид с цялата тази метафорична образност, и дали всичките тия метафори, от които почти изцяло се състои текста, са свързани някак. Аз лично не открих как.

Ще споделя няколко наблюдения по въпроса, от малко по-техническа гледна точка, като ще отбележа основно образността ти, доколкото тя е основният елемент в текста ти:

1. [
b]Привечер бе, луната тепърва подаваше смачкания си лик, изпъстрен с тъмни петна; градът с всички хора в него като че се бе поусмирил, загледан в яркото небесно светило.[/b]
– Образът, който създаваш в първото изречение, не съдържа и капчица „яркост”, както е описана Луната във второто. Неконсистентно е и обърква сетивата на читателя. Объркването, помоему, не е особено желателна реакция, при положение, че даваш визуален, а не, да речем, метафизичен образ, като например „Our eye-beams twisted, and did thread
Our eyes upon one double string.” или „My face in thine eye, thine in mine appears,
And true plain hearts do in the faces rest ;
Where can we find two better hemispheres
Without sharp north, without declining west ?”

2.
вътрешното му зрение пробягваха образи, които бяха и чудати, и скучни, пламенни, и изпепелени.
– Отново, неясно и мъгляво. Може би ти си представяш нещо много конкретно, но на мен лично няколко стандартни прилагателни и необоснован паралелизъм не ми рисуват нищо.

3. [
b]Град-бунище, затрупан със скрап, сини - а също и зелени, червени, жълти - парчетии (може би някогашни части от машини?), тълпи, изливащи се от заглъхнали входове към подземията на едно съзнание.
Небето е прошарено с различни жилки - мътнорозовата сатанински се преплита с виолетовата, а сивата облачна маска с изгаряща похот задушава назъбенозеленикавата.
Стая-огледало-лабиринт. Човек-призрак-вълна. Мисъл-ехо-заглъхване. Времето се свива и разтегля все едно, че е замръзнал или пък разтопен локум. (Бях там... Дишам... Усмивката ми би ме сгрявала подобно на вътрешно слънце, стига... Ще ги разбия и разпилея - ах, тези коварни... Счупил оковите... Лед... Биещи светкавици... Трепкане... тиши...) [/b]
– Започваш с описание на град, завършваш със споменаване на „подземията на едно съзнание”. Значи градът не е истински, ами е всъщност ума на онзи тип от първия абзац? Защо тогава ни е подробното описание на боклуците, пръснати по него, чак до това какъв цвят са? Или? Пак, всичко става твърде криптично. Да не говорим, че тоя град, както се оказва по-нататък, няма никакво отношение към ставащото (?) по-нататък.
Моментът с небето отново е визуален, и отново обърква твърде много сетивата. Тая сива облачна маска, принципно тегне над цялото небе, нали така? Аз поне, като чуя „облачна маска”, си представям облаци, скриващи небето. Как тогава тая маска души (и как въобще една маска може да души?) една-единствена „жилка”? И защо с изгаряща поход? Нито елементът на страст, нито този на похот, се появяват отново в текста, така че не виждам смисъл от това мощно словосъчетание.
След описанието на небето всякаква логическа връзка се губи. Средната тройка...”понятия” не я разбрах по никакъв начин, въпреки че намерих някакво обяснение, за себе си на, останалите две.
Замръзналия или разтопен локум – отново неоправдано използвана, за мен, парадоксална схема. Замръзналият локум май че не се свива, а остава във формата, в която е бил, докато е замръзнал. Освен това синтактичната конструкция, която си избрал, значи „Времето се свива и разтегля все едно, че е замръзнал локум, или пък то се свива и разтегля все едно, че е разтопен локум”. Първата част от това изречение, мисля, няма нужда да ти казвам, че звучи...странно.
Всичко в скобите е неразбираемо за мен.


4.
Клепачите - капаци, скриващи те от самия теб - се надигат, зрението ти пробива реалността, оформя се позната гледка:
- С други думи, когато зрението пробие реалността (което аз разбирам като „когато зрението премине отвъд реалността”), пред него се разкрива...разнебитена стая? С други думи, тази стая е това отвъд реалността? А какво е реалността? Или не съм разбрал съвсем?

5.
...струи болка, копнеж, тъга по белия лист, изливаш се, изчезваш в потока - и в крайна сметка дори се пречистваш... Да - триумф и падение, наслада, разбиваща мозъка...///
Навярно заради това сега се влачиш, напразно со опитваш да си избълваш червата (откога не си ял?), въргаляш се из прахта по пода, гледаш право в муцуната на небоязлив плъх.
– поставил съм три наклонени линии на мястото, където според мен отново се губи каквато и да била смислова нишка. След катарзисното споделяне за трансцедентния характер на това да изразиш мислите и чувствата си на лист хартия следва обяснение, че този факт е причината героя (явно) да се влачи (къде?), да се въргаля из прахта на пода (какъв под?) и така нататък. Защо? Как? Къде? Какво става?

6.
"Спасение, спасение", би промълвил, ако не бе загубил гласа си. Но то все още е нейде там, отвъд хълма, само протегни ръка... ( и се предай на другия)
Драсканици, клинопис, не: омаломощен почерк, свидетелстващ за изтерзан дух... (или спри) –
Отново, загубен глас, някакъв хълм, някакво то....Кой е този другия?

7.
Споходилите го сънища (блянове знайни и незнайни, нищо повече) леко се смутиха.
– Защо именно „се смутиха”? И защо ни е тази ирония в скобите, след като няма връзка с нищо останало?

8.
Там, вдишвайки етерните изпарения, вдигащи се към него изотдолу - пак ли тези сенки на човешката сянка?, - сънищата му нанесоха последния си удар, а след това го изоставиха, разтапяйки се в капчиците на виещия се наоколо смог.
– Сънищата ли вдишват етерните изпарения? Също така, като прочета, че се вдигат изотдолу, си преставям, че се носят от долния етаж или пък от градската канализация. Според мен по-разбираемо би било, ако се вдигаха „отдълбоко”, да речем, за да се създаде впечатлението, че те отново се вдигат от подсъзнанието му. Но, разбира се, може да си имал предвид точно физическо издигане отдолу нагоре, още повече, щом се разтварят във въздуха.
Както и да е, и тази сцена обаче не ми се връзва с нищо останало от текста.

9.
-Не... съм... ти... син - с омерзение отвърна, макар да мислеше да го изчурулика като навит на пружина славей.
– съдържанието на тая реплика и на тага към нея са мистерия за мен. Защо мъчителното произношение, защо „с омерзение”, защо мислел да го изчурулика като навит на пружина славей?

10.
"Нека се слеем."
Кой си ти?
(Това не е въпрос, както не е и отговор. В действителността не съществуват подобни явления.)
Огледалата, възправили се едно срещу друго, с кристална беззвучност се разпадат на носени от вятъра сребърни нишки.
– Нищо не разбрах. Кое не е въпрос, и кое не е отговор. Какви явления не съществуват в действителността? Въпроси и отговори? Какви огледала?

11. В края започва да се оформя някакъв сетинг – пишеш за някакъв ИИ и инфосензори, но това, както и описанието на героя в началото, нямат връзка и отношение към нищо останало, или поне аз не мога да открия такава.

Отново бих те помолил, ако ти се занимава, да обясниш как са свързани частите от текстa, как са свързани образите и по какъв начин читателят трябва да разбере от текста какво се случва всъщност.

Имай предвид, че всичките ми забележки не са никакви необорими „истини”, а по-скоро обяснения, които давам сам на себе си относно произведението ти. Ако твоите обяснения са добри и сравнително ясни, нищо не пречи да променя мнението си по една или повече точки. :)

fantasy_fan
Scholar
Posts: 100
Joined: Sun Sep 02, 2007 11:07 am

Post by fantasy_fan » Sat Nov 24, 2007 2:18 pm

За първата забележка не мога да кажа нищо - просто явно още не ме бива в описанията, така че ще се упражнявам.

2. За това какво да кажа? Просто главният герой е в, хм, медитативно състояние или поне до нещо много близо до това, обаче лошото при медитация е, че в началото пред съзнанието ти започват да изплуват всякакви простотии, абсолютно несвързани мисли; наблюдаваш потока на мислите си, така да се каже. Не се сетих на момента какво точно да напиша.

3. Градът е проекция на съзнанието на ИИ, на Вълка и на неименувания писател, който всъщност пише тая история. ИИ си мисли, че всъщност той (ако изобщо има пол) е създал местната реалност, Вълка пък знае, че всичко е илюзорно, щот е пич и си медитира, писателят си мисли, че това е плод на въображението му - обаче градът е и самият ИИ, който играе роля на един човешки ум. :D

За тия тройки "понятия" - мисля, че са плод на прекалено много Борхес, Пелевин и Набоков четене. Светът е отражение и лабиринт на твоето "аз", ти си илюзия, призрак, оформен от чужди ръце и се губиш в това подземие. Скобите и написаното в тях - това са последните, умиращи мисли на героя, преди да "утихне"; извинявай, но малко е трудно да ти го обясня така (по-точно е като да се напушиш, но малко по-различно), трябва да се опита, затова не съм писал нищо по-нататък за състоянието на херото ми.
(Това с времето е неуспешна метафора; или пък сравнение беше... :) )

4.
Клепачите - капаци, скриващи те от самия теб - се надигат, зрението ти пробива реалността, оформя се позната гледка:
Исках да кажа, че всъщност не можеш да вярваш на очите си, както и на останалите сетива, че не виждаш действителността, а това, което мозъкът ти предлага (това го четох в една научна статия, за фотоните, обърнатите цветове, и прочие - тоест беше обяснение на Майа, илюзията от хиндуизма, но с научни термини).
Та за стаята тя е затвора, в който сам се набутал херото.

5. Ми героят ми е една проекция на Вълка, които от своя страна е проекция на писателя. Вълка се затворил в тъмна стаичка, отказал се е от измисления свят, писателят от своя страна е в подобно състояние: мизерства, не е ял от доста време, донякъде е в делириум, на границата между лудостта и просветлението е ("Аз съм Бог" - е повтарял оня суфи, дет му забравих името, докато палачите на халифа, или султана беше, са го деряли и режели все още жив).

6. Другият е там, отвъд тебе самия. Ще го разбереш, ако например един час гледаш с неопетнен от мисли взор; не съди, а само наблюдавай, не позволявай мислите ти да те завладяват. Неописуемо е, или пък може да се опише само с цял тон метафори, които не ми се мъдреха (прочети нещо на Борхес, Набоков или Мураками - много добре си го казват, само дето са много по-опитни от мен.

7.
Споходилите го сънища (блянове знайни и незнайни, нищо повече) леко го смутиха.
Оправих грешката.

8.Изпаренията се вдигат от хората, които са сензорите на ИИ и
тълпи, изливащи се от заглъхнали входове към подземията на едно съзнание
, са рожби на ИИ, който хем тях лъже, хем себе си. Сънищата, за които си мисли са цялата по-горна сцена с писателя. Тоест Вълка разбира, че е просто измислица, фантазия. ИИ - тоест съзнанието - се опитва да изкуши героя, след като е поел на прав път (ха, това ми напомня на една друга сцена :) ), при това още от началото:
Глас, или по-точно ГЛАС, затътна:
-Ой, ти, сине... неблагодарнико!
(тишина)
Ой, ти, предателю.
(никакъв отговор)
Ой, ти...
(шум, наподобяващ скърцане със зъби, тропване с крак и припукване на въглени)
, ама кой му обръща внимание, :D .

9. Отрича го и му е трудно, макар да е смятал да го приеме, но просто това не е неговия път (сцената с Гед и Сянката от "Землемория" е подобна, само дето героите са с различен темперамент).

10. Огледалата съм използвал като символ на съзнанието. Вече няма ум, няма "аз". Героите - Вълка, писателят, та дори ИИ (заради двусмислицата:
Ти си луд - промълви Вълка, обърна се и пак се затвори в стаичката си. Гостът му си остана отвън, хилейки се на създанието си.
"Нека се слеем" - помисли си преди да потъне в неизбродимите дълбини.
; не става ясно кой чува "Нека се слеем") се сливат: ИИ с града (сцената от "Землемория"), писателят и Вълка може би един друг, няма значение - важно е сливането, екстаза от медитацията.
Всъщност заглавието "Как не написах разказ" показва, че писателят е достигнал до някакво "просветление", както и героите в него.

Аз нямам претенции да съм написал нещо кой знае какво, всъщност тоя разказ е част от проекта ми за самообучаване в изкуството на писането. Написах и нещо като предистория, която ако имаш интерес, мога да постна по-долу, макар че се съмнявам да ти стане много по-ясно от нея.
Все пак съм ти наистина задължен, Трип, че единствено ти ми написа отговор. Критиките ти ги разбрах: да пиша по-разбрано, нали... Явно, че още доста хартия ще изхабя, преди да излезе гениалното ми произведение, което съм замислил. :D

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Mon Nov 26, 2007 3:28 pm

Хм...не знам точно как да продължа разговора :) В момента се сещам за едни три възклицания, за които читателят не е хубаво да се сеща, докато чете - "Какво?!?", "Ами!" и "Е,и?"
Литературните ти модели са хора, служещи си с много висш пилотаж и е много трудно да тръгнеш да ги имитираш, освен ако не знаеш, от чисто техническа гледна точка, как постигат ефектите, които постигат. Няма да е зле да им метнеш един много подробен стилистичен анализ преди да се опитваш да пишеш като тях. А за да успееш да направиш това, е хубаво да започнеш от стилистични анализи на по-прости неща.


2. Наблюдаването на потока на мислите е едно, а това какви са тези мисли - съвсем друго. Дори на пръв поглед да са безсмислени, ти, като автор, трябва да се погрижиш да имат някаква по-обща връзка с всичко останало. Всеки автор дължи това на читателя, за да няма "Какво?!?" Разказът е твърде кратък, за да запълваш обема му с отявлено ирелевантни неща.


3. Нищо от обясненото не си личи, че е такова в текста. Не постигаш никакво разграничение между тримата персонажи и читателят въобще не е сигурен дали въобще трябва да се стреми да ги разграничава. Отново, "Какво?!?" Взаимодействието между тях е напълно неразбираемо. Какви са връзките между тях? Ако писателят е най-"външният" от тримата, този с най-широк поглед върху нещата (щото уж той пише всичко това), тогава кой е този, който се обръща към него някъде по средата на текста?

Иначе, за скобите, ако не може да се опише, не се опитвай да го описваш :) Хем ще си стегнеш текста, хем няма да се мъчиш.

4. Сега разбирам какво си искал да кажеш, но как смяташ да облечеш това в конкретика, така че и читателят да го разбере без да се налага да му го обясняваш ти? Защото така, както си го написал, излиза, че стаята, с всичките и мръсотии и реалистични детайли, е отвъд реалността. Подобен контраст кара читателя (хубаво, де, кара мен) отново да си каже "Какво?!?"

5. Добре, но кой е този Вълк? Защо се казва така? Какво е оправданието на тази проекция да съществува?
Няма да е зле да отграничиш реалността на писателя от тази на героя, било то чрез курсив или някакво обяснително изречение или две (или повече).

6. Работата е там, че Борхес, Набоков и Мураками вкарват всички тези...странности в рамките на сюжет, независимо колко никакъв може да е. Би ли дал примери от тези автори за това, което казваш?

8. Никъде не се и намеква какво са тълпите, в самия текст. Аз няма как да знам въобще към какво се отнасят думите на ИИ в началото, а и не разбирам докрая. Отново, никъде не е споменато кое е фантазия и кое - не. Подобно объркване не е хубаво, защото вместо да си мисля "Ок, дотук авторът беше ясен, но оттук нататък е нарочно мъгляв, и ме оставя с няколко възможни интерпретации, като в поезията." Аз още от самото начало си нямам представа какво се случва и нямам за какво да се хвана.

9. Това не го разбрах :)

10. Въобще не става ясно в какъв контекст са сложени огледалата. Може да пробваш да сложиш подсказващи образи по в началото.

В заключение: Никой не очаква да си написал нещо кой знае какво, но е изключително трудно (чети, невъзможно) да се обучиш в изкуството на писането, ако прескочиш етапа със сюжета и ясно определените герои. Ще видиш, че е доста по-трудно от метафизичните винетки.

А иначе, тъй като явно имаш интерес от стилистично засуканите текстове, отново ти предлагам да споделиш собствените си разбирания за стил и анализи на някой текст, за да видя дали бих могъл да съм ти от някаква полза в това отношение.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 22 guests