Ок, връщам си думите за Ецио назад. Прекрасен е!
Тея дни прецъкахме трилогията за Ецио - първо гледахме AC2 като филм, после Сашо игра Brotherhood и снощи приключихме с гледането на Revelations (пак като филм, щото на Александър му писна от геймплея почти веднага).
Аз преди бях гледала как Александър преиграва цялата двойка и половината Брадърхуд, след което ми втръсна и си заминах с усещането, че Ецио е дълбоко надценен. И вината за това си е до голяма степен на доста зле написаните Ецио игри, в които развитието и на историята, и на персонажа се случват много спорадично и е обърнато по-голямо внимание на това да се шляеш из разни градове, отколкото шляенето да се вкара в някъв смислен наратив. Примерно, Брадърхуд почти няма история - трябва да убием лошите Борджии като преди това трябва да изчистим влиянието им в Рим. Което ще рече, че Ецио основно се катери по някви кули, събира доматки от някви ковчежета и извършва георични подвизи като това да ескортира неква лелка до някъде си. Играта е безумно красива и Александър прави всичките тея неща с огромен кеф, но на мен това ми убива мозъчни клетки. Във втората и третата игра пък историята прилича на нещо, от което може да се направи сюжет, но то пак е няква нищожна част от цялостното шляене. Всъщност, едни от най-яките неща за развитието на Ецио от времевата линия на двойката, са ни показани в Брадърхуд като ретроспекции (мисиите за Кристина). Изобщо, заради тая кочина, на Ецио му трябват цели 3 игри, за да заприлича на нещо, докато в много по-стегнатата и подредена тройка успяват да ни развият ДВА персонажа (Хейтъм и Конър) наведнъж, в рамките на една единствена игра.
В общи линии, най-ценните работи в трилогията за Ецио се случват в няколко УБИЙСТВЕНИ кътсцени, най-вече в Ревелейшънс. Щото там Ецио вече е стар, бит от живота и мъдър и се вижда как дори след всичките загуби, които е преживял и всичката смърт, която е причинил, той обича човеците като цяло и иска мир и любов. А в Брадърхуд пък Ецио е в разгара на силите си и изрива гадини по един як no nonsense начин и е истинско удоволствие да го гледа човек (а и Чезаре е доста по-готин противник от Родриго Борджия). В двойката Ецио ми е най-скучен - някъв юноша бледен, дето ще мъсти за семейството си. Но като сложим Ецио от двойката в перспективата на Ецио от Ревелейшънс, т.е. като успеем да съберем трохите развитие разпиляни из тея три игри, наистина се получава един прекрасен персонаж, който не мога да не обожавам.
Интересно, Ревелейшънс също така е и по-добрата игра за Алтаир в сравнение с единицата, дето си е изцяло за Алтаир. И там човек може да види какъв демидж нанася тоя крийд на хората, на които се случва.
Няма нито един щастлив асасин. Нито един истински хепи енд в тея игри (с уговорката, че не знам как са Юнити и Синдикат). Нито един от тях не е избрал тоя живот и нито един от тях не може да избяга от ужасната си съдба. Щото тя им е в гените. И това е безбожно яка концепция, която води до безбожно як трагизъм. Другото безбожно яко нещо е как прекурсорите (които са ОМФГ злетата - Юбисофт драскачите тотално са изпортили работа там с тея слънчеви изригвания и глупости), докато не знаехме за кво са се борили и все още бяха мистични и интересни, стояха наистина като някакви богове с План за всеки от асасините. И съответния асасин беше малка пиончица в тоя План. И Планът е абсолютно малоумен, щото и боговете са малоумни. Та ако и нашия Бог наистина съществува, с неговия План и цялата "неведоми са пътищата божии" философия, то всички ние сме като Ецио и Конър - сляпо опитващи се да намерим смисъла на съществуването си в контекста на пълното малоумие на прекурсора.
Което ще рече, че съпреживявам с и силно съчувствам на Ецио, Едуард, Хейтъм и Конър, че даже и на Алтаир. Което ще рече, че Асасин'с крийд е ебаси вдъхновения феномен. Поредица пълна с много, много, много дефекти и проблеми, но докосната от гения. Явление някакво знаменито в човешкото изкуство.
ПП. Гледахме и филмчето Embers с Ецио и няква китайска асасинка. Просто ноуп.
Значи, налягат ме едни такива философски мисли, когато персонаж, когото съм гледала като някакъв изриващ всичко всемогъщ стъд, успее да оцелее и в последствие остарява и умира от естествена смърт като някакъв едва движещ се дядо. Просто, хем го искам, хем не го искам това. Не знам кво искам.
