Прочетох НАЙ-СЕТНЕ "Тенарон" на Лена Крун... И е страхотна
Тук първо припомням прекрасното ревю на Рандъм, което ми хареса още повече след прочита на книгата!
http://www.shadowdance.info/magazine/bo ... lena-krun/
И малко лични размисли по въпроса!
„Тенарон“ е лъжовно кратка книжка – малко над 100 страници, за които човек би си помислил, че може да прочете набързо в градския за някой и друг час. Но се оказва толкова наситена с красота и смисъл, че постоянно препрочитах изречения и отделни глави по няколко пъти – понякога просто за да се насладя на езика, друг път за да вникна в написаното. А се случи дори да обсъждам по-щекотливите глави и пасажи с хора, които вече са минали по този път. Отдавна не бях дискутирала толкова продължително смисъла на отделни изречения и абзаци; не бях „спорила“ толкова разпалено, защитавайки собственото си тълкуване. И в мига, в който стигнах до последната страница, се върнах директно към първата глава и започнах пътешествието отначало. Някои от нещата, които преди ми се бяха сторили странни и необясними, вече бяха една идея по-близки и разбираеми.
Усетих „Тенарон“ най-вече като книга за промяната и същността на нещата, в нея всичко преживява различни метаморфози: и градът, и обитателите му, и разказвачката, а сякаш и самата книга никога не е една и съща, но в сърцевината си не се е променила. А стилистично е удоволствие за четене – езикът е красив, странен и нееднозначен.
Ето няколко цитата, ако можех, направо цялата бих я цитирала
25 писмо, Нощна пеперуда с мантия:
Когато дръпна завесата, виждам улицата в полумрак, а там не се случва нищо. Но в празнотата, която в този миг не е нарушавана от стъпки, се съединяват безпокойството на първите стъпки и изтощението на последните.
6 писмо, Седемнадесета пролет:
Тук е възможно да се сблъскаш с непознат, а той идва при теб като стар познат и започва да ти припомня някаква забавна скорошна случка, която изглежда сте преживели заедно. Попиташ ли: „Кога?“, той се разсмива и отвръща: „Когато бях някой друг“.
20 писмо, Въпросът на цар Милинда:
Старостта беше просто дегизировка, както някога такова е било и детството. Знаех го, както някога знаех, че някой доста малък беше прав, пищейки „Аз не съм дете! Аз не съм дете!“ Знаех го, защото и аз самата не съм била дете, знаех го, защото никога няма и да остарея. Знаех го, защото бях чувала въпроса на цар Милинда: „Онзи, който се роди, същият ли беше като онзи, който издъхна?“ – и бях чула отговора, който не беше нито да, нито не.
И донякъде във връзка с предното, 26 писмо, Вечерната порта:
Имаше времена, когато в Тенарон се провеждаше един особен фестивал, винаги съвпадаше с есенното равноденствие, с деня, когато ден и нощ са еднакво дълги. Този фестивал предоставяше работа на цяла гилдия майстори: скулпторите на маски. За участниците в тържествата имаше три вида маски: първият изобразяваше лицата им, каквито са си били като съвсем млади, вторият – каквито биха били, когато преполовят жизнения си път, а третият – както навярно ще изглеждат в дълбока старост. Първата маска си слагаха сутрин, втората – по обед, а третата – от вечерта до полунощ.
14 писмо, Пясък:
Но нали съм се върнала току-що от плажа – защо изобщо не си спомням водата? Действително ли е станало така, че дори не съм погледнала на север, отвъд откритото море на Океан, а вълните и детайлите на пясъка са погълнали цялото ми внимание, както някой ден ще дойдат и ще покрият целия град Тенарон?
В The inheritance зачеква някои доста интересни неща на тема политика, расизъм, сексизъм и власт като цяло. Сега чакам следващия месец да излезе последната от the fifth season да видим как ще свърши тази история. Междувременно, ако някой знае друг подобен автор, да казва