Poetry Lover's Corner

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р
User avatar
Global Moderator
Posts: 18894
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side

Post by Moridin » Tue Dec 17, 2013 12:19 am

Солипсистките стихове са страхотни
This is it. Ground zero.

User avatar
Posts: 4843
Joined: Sat Sep 12, 2009 9:55 pm

Post by Claymore » Wed Dec 18, 2013 12:34 pm

@Lyanna, а кой е сборника на Плат който си намерила с повечето поеми?
Аз като потърсих още освен няколкото които съм чел, попаднах на този бисер:

Dirge for a Joker

Always in the middle of a kiss
Came the profane stimulus to cough;
Always from the pulpit during service
Leaned the devil prompting you to laugh.

Behind mock-ceremony of your grief
Lurked the burlesque instinct of the ham;
You never altered your amused belief
That life was a mere monumental sham.

From the comic accident of birth
To the final grotesque joke of death
Your malady of sacrilegious mirth
Spread gay contagion with each clever breath.

Now you must play the straight man for a term
And tolerate the humor of the worm.
Mouthpiece drawn, got a verbal armory
Stack bodies, not figurines
Move beneath the surface, submarine
I'm half machine, obscene with a light sword
Look inside the brain, it's a riot in the psych ward
What you standing on the side for?
Roar like a lioness, punch like a cyborg

User avatar
Lyanna Stark
Posts: 231
Joined: Tue Jul 10, 2007 10:27 pm

Post by Lyanna Stark » Wed Dec 18, 2013 9:47 pm

Намерих в една българска книжарница ето този сборник, в който има почти всичките. Не знам обаче дали още го има някъде и дали може да се поръча.

User avatar
Posts: 4843
Joined: Sat Sep 12, 2009 9:55 pm

Post by Claymore » Thu Feb 27, 2014 8:57 pm

Пак Силвето.


I am silver and exact. I have no preconceptions.
What ever you see I swallow immediately
Just as it is, unmisted by love or dislike.
I am not cruel, only truthful---
The eye of a little god, four-cornered.
Most of the time I meditate on the opposite wall.
It is pink, with speckles. I have looked at it so long
I think it is a part of my heart. But it flickers.
Faces and darkness separate us over and over.
Now I am a lake. A woman bends over me,
Searching my reaches for what she really is.
Then she turns to those liars, the candles or the moon.
I see her back, and reflect it faithfully.
She rewards me with tears and an agitation of hands.
I am important to her. She comes and goes.
Each morning it is her face that replaces the darkness.
In me she has drowned a young girl, and in me an old woman
Rises toward her day after day, like a terrible fish.
Mouthpiece drawn, got a verbal armory
Stack bodies, not figurines
Move beneath the surface, submarine
I'm half machine, obscene with a light sword
Look inside the brain, it's a riot in the psych ward
What you standing on the side for?
Roar like a lioness, punch like a cyborg

User avatar
Super M
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas

Post by Super M » Mon Sep 29, 2014 9:53 pm

Обзе ме някакво специално настроение и докато разглеждах Западен парк, написах това:

Изтлява денят,
с предсмъртен гърч слънце се свлича
Студено, празно и кухо небе – животът му бавно изтича.
Разбити фонтани кървят съсирена лепкава кал
И статуи неми скърбят с невидима каменна жал.

Обувки хрущят
и стържат с лениви подметки земята ранена
Сухи лица се носят край мен – с безлична гримаса смразена.
Алчни демони тихо шептят и поток от копнежи и парещи думи
се вихри, кипи и злобно напада ума ми.

И пътник без път
аз се спъвам във клони бодливи под влажни и сиви мъгли.
И падам, и ставам, и смея се лудо – когато най-много боли.
Тъй ще бъде дорде една малка искра
в мен тихо бди
и не спи… и не спи.. и не спи…
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:

User avatar
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Mon Sep 29, 2014 9:55 pm

:yay: :thumbsup:
The Best of Mozart
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

User avatar
Posts: 4843
Joined: Sat Sep 12, 2009 9:55 pm

Post by Claymore » Sat Mar 14, 2015 7:57 pm

Реших да наспамя, че доста яки неща съм си набелязал. Надявам се да се харесат на някого. :)

[Didn’t Sappho say her guts clutched up like this?] by Marilyn Hacker

Didn’t Sappho say her guts clutched up like this?
Before a face suddenly numinous,
her eyes watered, knees melted. Did she lactate
again, milk brought down by a girl’s kiss?
It’s documented torrents are unloosed
by such events as recently produced
not the wish, but the need, to consume, in us,
one pint of Maalox, one of Kaopectate.
My eyes and groin are permanently swollen,
I’m alternatingly brilliant and witless
—and sleepless: bed is just a swamp to roll in.
Although I’d cream my jeans touching your breast,
sweetheart, it isn’t lust; it’s all the rest
of what I want with you that scares me shitless.

Dulce et decorum est by Wilfred Owen

Bent double, like old beggars under sacks,
Knock-kneed, coughing like hags, we cursed through sludge,
Till on the haunting flares we turned our backs,
And towards our distant rest began to trudge.
Men marched asleep. Many had lost their boots,
But limped on, blood-shod. All went lame; all blind;
Drunk with fatigue; deaf even to the hoots
Of gas-shells dropping softly behind.

Gas! GAS! Quick, boys!—An ecstasy of fumbling
Fitting the clumsy helmets just in time,
But someone still was yelling out and stumbling
And flound’ring like a man in fire or lime.—
Dim through the misty panes and thick green light,
As under a green sea, I saw him drowning.

In all my dreams before my helpless sight,
He plunges at me, guttering, choking, drowning.

If in some smothering dreams, you too could pace
Behind the wagon that we flung him in,
And watch the white eyes writhing in his face,
His hanging face, like a devil’s sick of sin;
If you could hear, at every jolt, the blood
Come gargling from the froth-corrupted lungs,
Obscene as cancer, bitter as the cud
Of vile, incurable sores on innocent tongues,—
My friend, you would not tell with such high zest
To children ardent for some desperate glory,
The old Lie: Dulce et decorum est
Pro patria mori

Prayer Before Birth by Louis McNeice

I am not yet born; O hear me.
Let not the bloodsucking bat or the rat or the stoat or the
club-footed ghoul come near me.

I am not yet born, console me.
I fear that the human race may with tall walls wall me,
with strong drugs dope me, with wise lies lure me,
on black racks rack me, in blood-baths roll me.

I am not yet born; provide me
With water to dandle me, grass to grow for me, trees to talk
to me, sky to sing to me, birds and a white light
in the back of my mind to guide me.

I am not yet born; forgive me
For the sins that in me the world shall commit, my words
when they speak me, my thoughts when they think me,
my treason engendered by traitors beyond me,
my life when they murder by means of my
hands, my death when they live me.

I am not yet born; rehearse me
In the parts I must play and the cues I must take when
old men lecture me, bureaucrats hector me, mountains
frown at me, lovers laugh at me, the white
waves call me to folly and the desert calls
me to doom and the beggar refuses
my gift and my children curse me.

I am not yet born; O hear me,
Let not the man who is beast or who thinks he is God
come near me.

I am not yet born; O fill me
With strength against those who would freeze my
humanity, would dragoon me into a lethal automaton,
would make me a cog in a machine, a thing with
one face, a thing, and against all those
who would dissipate my entirety, would
blow me like thistledown hither and
thither or hither and thither
like water held in the
hands would spill me.

Let them not make me a stone and let them not spill me.
Otherwise kill me.

"Doing, a filthy pleasure is, and short" by Gaius Petronius

Doing, a filthy pleasure is, and short;
And done, we straight repent us of the sport:
Let us not then rush blindly on unto it,
Like lustful beasts, that only know to do it:
For lust will languish, and that heat decay.
But thus, thus, keeping endless holiday,
Let us together closely lie and kiss,
There is no labour, nor no shame in this;
This hath pleased, doth please, and long will please; never
Can this decay, but is beginning ever.

A Description of a City Shower by Jonathan Swift
Careful observers may foretell the hour
(By sure prognostics) when to dread a shower:
While rain depends, the pensive cat gives o’er
Her frolics, and pursues her tail no more.
Returning home at night, you’ll find the sink
Strike your offended sense with double stink.
If you be wise, then go not far to dine;
You’ll spend in coach hire more than save in wine.
A coming shower your shooting corns presage,
Old achès throb, your hollow tooth will rage.
Sauntering in coffeehouse is Dulman seen;
He damns the climate and complains of spleen.
Meanwhile the South, rising with dabbled wings,
A sable cloud athwart the welkin flings,
That swilled more liquor than it could contain,
And, like a drunkard, gives it up again.
Brisk Susan whips her linen from the rope,
While the first drizzling shower is born aslope:
Such is that sprinkling which some careless quean
Flirts on you from her mop, but not so clean:
You fly, invoke the gods; then turning, stop
To rail; she singing, still whirls on her mop.
Not yet the dust had shunned the unequal strife,
But, aided by the wind, fought still for life,
And wafted with its foe by violent gust,
’Twas doubtful which was rain and which was dust.
Ah! where must needy poet seek for aid,
When dust and rain at once his coat invade?
Sole coat, where dust cemented by the rain
Erects the nap, and leaves a mingled stain.
Now in contiguous drops the flood comes down,
Threatening with deluge this devoted town.
To shops in crowds the daggled females fly,
Pretend to cheapen goods, but nothing buy.
The Templar spruce, while every spout’s abroach,
Stays till ’tis fair, yet seems to call a coach.
The tucked-up sempstress walks with hasty strides,
While seams run down her oiled umbrella’s sides.
Here various kinds, by various fortunes led,
Commence acquaintance underneath a shed.
Triumphant Tories and desponding Whigs
Forget their feuds, and join to save their wigs.
Boxed in a chair the beau impatient sits,
While spouts run clattering o’er the roof by fits,
And ever and anon with frightful din
The leather sounds; he trembles from within.
So when Troy chairmen bore the wooden steed,
Pregnant with Greeks impatient to be freed
(Those bully Greeks, who, as the moderns do,
Instead of paying chairmen, run them through),
Laocoön struck the outside with his spear,
And each imprisoned hero quaked for fear.
Now from all parts the swelling kennels flow,
And bear their trophies with them as they go:
Filth of all hues and odors seem to tell
What street they sailed from, by their sight and smell.
They, as each torrent drives with rapid force,
From Smithfield or St. Pulchre’s shape their course,
And in huge confluence joined at Snow Hill ridge,
Fall from the conduit prone to Holborn Bridge.
Sweepings from butchers’ stalls, dung, guts, and blood,
Drowned puppies, stinking sprats, all drenched in mud,
Dead cats, and turnip tops, come tumbling down the flood.
Mouthpiece drawn, got a verbal armory
Stack bodies, not figurines
Move beneath the surface, submarine
I'm half machine, obscene with a light sword
Look inside the brain, it's a riot in the psych ward
What you standing on the side for?
Roar like a lioness, punch like a cyborg

User avatar
Elder God
Posts: 5416
Joined: Sat Dec 20, 2003 11:36 am
Location: not really here

Post by Ghibli » Tue May 19, 2015 3:21 pm

Stopping by Woods on a Snowy Evening
by Robert Frost

Whose woods these are I think I know.
His house is in the village though;
He will not see me stopping here
To watch his woods fill up with snow.

My little horse must think it queer
To stop without a farmhouse near
Between the woods and frozen lake
The darkest evening of the year.

He gives his harness bells a shake
To ask if there is some mistake.
The only other sound's the sweep
Of the easy wind and downy flake.

The woods are lovely, dark, and deep,
But I have promises to keep,
And miles to go before I sleep,
And miles to go before I sleep.
"анакин поворачивается к зеркалу, а в нем дарт вейдер. и тут анакин понимает, что ему трудно дышать."

User avatar
Posts: 2569
Joined: Fri Dec 05, 2008 10:20 pm

Любим стих :) ?

Post by coldie » Thu Apr 20, 2017 1:08 pm

Имате ли някакви любими стихове. Аз не спирам с годините да се удивлявам на това:

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.


...колко гениален и нестандартен трябва да си за да римуваш вишнев сок с циментов блок....
I`m addicted to the truth, it`s a dangerous love affair.
94.34 Out of the limits.
When defenders follow Lionel Messi on FB, he move to Twitter, when they follow Leo in Twitter, he flow to Instagram.

User avatar
Posts: 4435
Joined: Sat Apr 07, 2007 4:33 am

Re: Любим стих :) ?

Post by трубадур » Thu Apr 20, 2017 1:36 pm

бтв, колди, знаеш какво е стих иначе, нали? Нали?

едва ли ше изненадам някой
Spoiler: show
Поема за Кънчо Путкодеров

С морала да започнем братя,
морала туй си е морал
но всеки плод е на ебнята
бащата майка му ебал

Напрягал черната й пичка
сренощ по цели часове
тъй както вършили са всички
през тия дълги векове

Привърженик съм на морала
и тача моралиста строг
той винаги за идеала
започва с първия урок

Но за да водим чиста сметка
и да не бъда толкоз сух
ще кажа, че моралиста
разбира се не е евнух

Той може сълзи са пророни
за разпиляни младини
но как природните закони
могъл би тук да измени?!

То казва - не, това е низко
морала то ще погребе!
Ала на всеки му се иска
на нему също му се ебе

И все пак знам, той ще псува
но тук под нашето небе
докато свят светува
човечеството ще ебе!

Ебат се бедни и имотни
от древността до тоя век
Ебат се хора и животни
от всички най-ебе човек

Ебе каквото му попадне,
красива, грозна и неважна
ебе сред нощ, ебе по пладне
докато хуйчето му спадне

Ебе, забива, не престава
ебе отпред, ебе отзад
Докато хуйчеца му става
усеща се щастлив и млад

А, този що ни хули скрито
от где дошъл е на света?
Той нека сам да се запита
не е ли клецал през нощта?

И нека сам си отговори
каква я хуйовата мощ
и колко милиона хора
ебат редовно всяка нощ.

Глава първа

И тъй да почнем днес романа
героят вече е пред нас.
Без етикети и покани
представям ви го просто аз.

Това е Кънчо Путкодеров
балкански син, корав и як.
Едва ли друг ще се намери
такъв герой, такъв юнак.

Една ли вечер е издебнал
в легло вдовица млада той?
И колко путки е поебнал
те нямат чет, те нямат брой!

А падне ли му крехка путка
напада флангово и в тил
и може за една минутка
да я направи на пестил.

Разбира се тук трябва чуство,
понякога и лицемерен плач
Ебнята също е изкуство,
не всеки е добър ебач

Но той бе с отличен опит
гордееше се тайно с туй
че вред в Америка, Европа
прослави българския хуй.

Каква злочеста орисия
от малък кръгъл бе сирак
Години дълги в немотия
живя при чичо си чирак

А чичо му макар безчестен
търговец и лихвар богат
в ебнята майстор бе известен
на всички курви бе познат

Видя той скоро, че младежът
израстна повече на хуй
и каза му: За поле нежен
безчестна работа е туй!

Ти имаш бъдеще голямо
напразно време на губи
С такъв хуй други в село няма
върви след мене и еби!

С една вдовица той го свърза
наеба Кънчо още три
и неговата слава бързо
сърцата женски покори

За него питаха по-често
очакваха го всеки ден
и своя чичо той измести
като опасен конкурент

Накрай ядося се лихваря
от злоба свиваше юмрук
Намери повод да се скара:
- върви си, махай се оттук!

И тръгна той, без дом заскита
преброди градове, села
навред го чакаха жените
и всяка викаше - Ела!

Така прекара две години
изпече своя занаят
След туй за Франция замина
късмет да дири в тоя свят.

Глава втора

Във Франция не е така
макар да бе и здрав, и млад
и Кънчо се видя натясно
изпадна в нищета и глад.

Животът здраво го притисна,
години безработен бе.
От глад и хуят му увисна
не можеше и да ебе.

При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тругна някак си живота
при новия му господар

Не мина половин година
и графът тежко заболя
В един прекрасен ден погина
от болест нелечима, зла.

Самотна, младата графиня
скърбеше много, може би?
Но месец само не измина,
а путката вече я сърби.

Жовотът никой тук не може
в безплодна скръб да погребе,
умрелия не се тревожи,
а на живия му се ебе

И като всякоя вдовица -
помисли тя за хуй червен,
засука вежди и ресници
и сложи розов сутиен

И ето в китната градина
закърши леко тя снага
Край Кънча бързешком премина
усмихна му се на шега.

Но с нашия шега не бива
и той прошепна с дрезгав глас:
- Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?

Графинята погледна мило
към българина млад и здрав
- Ах боже мой, какъв е жилав
дали ще има хуй корав?!

Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена:
- Мадам, простете ако може
да идем малко настрана

Тя знак му даде мълчаливо
разголи нежната си гръд.
- Добре, но ако те не бива? -
ще наредя да те скопят.

След туй погледна към небето
към ясно синьото небе:
- Прости ми, боже, греховете,
но мен така ми се ебе!...

А тя бе чудна хубавица -
каква уста - алпийски мед!
Какви изящни, финни цици
с изболи топчици отпред

Какво красиво, тънко тяло
с два пръста да го съблечеш
да го помилваш и погалиш
и сладко да ебеш, ебеш...

Но Кънчо нежности не знае
суров живот бе той живял
и путка нежна като тая
никога не бе ебал

Под малка, сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя разголи:
-Умирам, ох, сърби ме тук.

И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх
А Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.

Той бързо панталона смъкна
обтегна шия като ат
и като гаубица фръкна
големият му хуй, космат.

Графинята изтръпна цяла:
- Какъв хуй, като шпек салам!
Веднъж тя конски бе видяла,
но този май е по голям.

Стърчи той кат' мощен багер
с глава като на боздуган
мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам

И скочи Кънчо Путкодеров
повдигна белите крака
Графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка

След туй погали го ревниво
на Кънча свят му се зави
налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави

Той бързо сграбчи я през кръста
с похвата на добър ебач
путето и разтови с пръстта
напъна като стар орач

Настръха младата графиня,
то сякаш свредел я проби,
а путето и като диня
по всички шевове пращи

И шепне тя - ще ме погуби
путето ми съвсем раздра!...
От зор тревата взе да скубе
без малко и не се наста

А Кънчо загорял и черен
забива хуя като щик
поема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.

Но ето сладък миг настава
кръвта по жилите кипи
жената стиска го в забрава
и шепне: Ох, еби, еби!...

А той ебе като касапин
вкарал го е до мъде
и голите й цици хапе
готов е да ги изяде.

За втори път се е раздразнил
от луда страст трепери цял
и втори път се вече опразни
нали отдавна не бе ебал...

Най сетне край, ще го извади
такваз ебня не е шега
но хуят му, уви, не спада
стърчи навирен все така

Помъчи го - не мърда,
дали бе с кучешка глава?
Тя станала е толкоз твърда
и само клати се едва.

Графинята от страст голяма
простена скрито, но толкоз беше й добре,
че каза само - Полежи над мене
от хуй, да е ако ще се мре!

Лежали дълго, чак до пладне
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна
завърши дългата ебня.

Прибра го младата графиня
направи го любовник свой
и Кънчо в нов живот премина
покойника замести той.

Глава трета

Измина зима снеговита
дойде април, цветя цъфтят
Веднъж графинята запита
"Готов ли си за дълъг път?"

Отдаван чакам да се стопли
да идем двама на курорт
И Кънчо бързо се приготви
извади си и нов паспорт

След два дни стигнаха в Женева
какви прекрасни планини
В един дворец до замък древен
прекара той блажени дни.

Дойдоха млади курортистки
от цял свят тук на курорт
Той почна с тях да се натиска
с коя му падне без подбор.

Край езерото на разходка
по пладне ги ебе дори
А вечер, качва ги на лодка
на ден поебава по две-три.

Поглеждат като диви котки
следят го с поглед жаден те
и някаква минорна нотка
в очите женски се чете.

Но той към погледи ревниви
не храни нито капка жал,
едничко сал му беше криво,
че бог един хуй му е дал.

Поне да бяха десетина,
о не, съгласен е и с два.
А тоя след няколко години
ще клюмне траурно с глава.

Един единствен хуй за всички,
за жени и за момички
ще може ли на толкоз пички
с достойнство да устои?

Но славата навред го дебне
той като приказен юнак
Веднъж, която бе поебнал
тя утре търси Кънча пак.

В Париж, Женева и Лозана
навред заброди тоя слух
"Ебач, дошъл е от Балкана
ебе, та вдига прах и пух"

Парижки млади уруспии
изпращаха му мил привет:
- Елате, чакаме ви ние
обичаме такъв атлет.

От Лондон дружество почтено
на висши дами и жени
писмо написа вдъхновено
"Към нас по- скоро намини"

И екна гръмката му слава
Навред по западния свят
Една ли вече се надява
за Кънчовия хуй космат.

Достигна до слуха на Чърчил
а той нали е педераст
в любовна мъка се загърчи
гъзът му пламна в дива страст

И той изпрати телеграма
- Очаквам те в двореца мой
приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой

Получи бързата покана
потегли Кънчо през море,
графинята сама остана
от мъка щеше да умре.

Тя молеше го насълзено
и Кънчо май му домиля
- Разбирам, зле ти е без мене,
но Чърчил пише ми - "Ела"

Той готви планове военни
навярно вика за съвет...
Графинята от скръб застена
проклет да бъде той, проклет.

А парахода щом отплува
нададе тя сподавен глас:
-Ах, боже мой, дали ме чуваш:
без хуй какво ще правя аз?

Върни се Кънчо, че без тебе
душица богу ще предам,
че нийде няма твойта ебан
ни твоя хуй, ръбат голям

- Спомни тополата, полето
спомни си меката трева
и как заклещихме в путето
на хуя твърдата глава.

Спомни си крехката ми пичка
не ме оставяй ти сега
на крехкото легло самичка,
ще те очаквам у дома.

Но Кънчо я не чува вече,
а там под слънчевия свод
вълните носят надалече
отплувалия параход.

Тогава тя разголи цици
и викна с истеричен глас:
- Върви по всички материци
до гроб ще те преследвам аз.

Глава четвърта

Съдбата често е повратна
и трябва да си цял садист,
но Кънчо беше му приятно
да слуша нейния каприз.

Из Лондон бродеше наслука
дошъл бе късно през нощта
А рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.

Две Чърчилови братовчедки
посрещнаха го с весел глас:
- Отдавна тук ви правим сметка
елате по-напред при нас.

Бъдете умен и любезен
и тихо, Чърчил да не чуй,
разправят - до самия глезен
висел грамадният ви хуй.

А Кънчо тихо им отвърна
- Излъгали са ви, личи,
надолу как ще го обърна?
Не е увиснал, а стърчи!

- Стърчи ли? - викнаха и двете, -
това е щастие за нас
вкарай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст.

Съблякоха се те в салона
полегнаха на две легла,
в копринени комбинезони
блестяха младите тела

А Кънчо хуя си извади
с мерак насочил го към тях
Едната страшен вик нададе:
- Ах, боже мой, ще умра от страх!

Навън се втурна полудяла
и в страшен ужас зарева:
-Такъв хуй аз не съм видяла
ракетна бомба е това!...

А другата бе по-кротка,
усмихна се по навик стар,
изтегнала се като котка
на покрива през месец март.

На Кънчо малко му приседна,
че загорял е може би,
но като див бик я възседна
и до мъдете го заби.

Изпъшка тя като пияна:
- Ох, майчице, каква ебня!...
В лицето бързо пребледня
устата и изригна пяна.

Но Кънчо пак я не остави,
английска путчица е туй -
ебе и пет пари не дава,
да помнят българския хуй.

Накрая тихо я погали
и рипна мъжки като лъв.
Но тя горката бе умряла -
от путката й шурна кръв.

Ядосан Кънчо напопърджа:
- Английска марка, ех боклук.
Щом дупето ти не издържа,
защо ми се предлагаш тук?

Изхвръкна той като подгонен
при Чърчил се яви завчас:
-Ура, британската корона
от дън душа приветствам аз!

Усмихна му се премиерът
направи му дълбок поклон:
-Здравейте Кънчо Путкодеров
елате в малкия салон.

Съблякоха се в топла баня,
възкликна Чърчил: "Боже мой!"
И кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.

-О, балканско чудо! Та тук на запад
такива нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?

Изтръпна Кънчо блед и смаян
и тихо промълви смутен:
- към нас такъв е обичая,
че мъжко дупе не ебем.

Но цял обвзет от ревност тъпа -
удари Чърчил на молба.
И Кънчо няма що, отстъпи:
-Добре де, сър, ще те еба!

Тогава Чърчил си подложи
гъза дебел като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.

Напъна Кънча уж полека,
но бързо му го вкара цял.
- Такова дупе - тлъсто, тесно
в животът си не съм ебал.

А Чърчил в поза неприлична
от зор квичи като прасе
и като курва непривично
трепери цял и се тресе.

Накрая рече: - "Браво, браво
от днес съм тъй щастлив и горд.
Дванайсет ордена ти давам
и титлата - Английски лорд.

Глава пета

Да бъркаш е съвсем човешко
човек понякога греши
Но често пъти малка грешка
голямо щастие руши

И Чърчил тъй година цяла
щастлив бе с Кънчовия хуй,
но скоро почна да се хвали
и не видя добро от туй.

На заседание военно
пред Атлантическия болк
веднъж той каза вдъхновенно
- Аз имам хуйчец като смок.

Порастнал е далеч на изток,
да започнем с тях война, но
ако с такива ни притиснат
ще замиришем на гуйно

Разказал той подробно, точно
за хуя твърд и мачугат,
накрая смигнал им нарочно
- шастлив съм с него и богат.

И Айзенхауер що да чини?
Дойде при Чърчил вечерта:
- Прощавай, скъпи мой Уини
за пръв път моля на света

- Не може! - люто Чърчил зина
и повиши той сърдито тон.
И Айзенхауер си замина
обиден във Вашингтон

От там написа бърза нота:
- Пратете Кънчо, господа,
че застрашен ми е живота
за хуй ще полудея аз!

Да тръгне още тази вечер
това ви заповядвам аз,
че инак свършено е вече
с приятелството между нас!

Въздъхнал Чърчил: - Тежко брате
върви при онзи кожодер.
И тъжно Кънчо той изпрати
за Америка с хеликоптер

Едва на шумното летище
бе стъпил Кънчо, изведнуж
народ безброен се наприщи!
- Дойде прославения мъж!

С капела педераст безсрамен
ревеше страшно, като луд
Но взеха Кънчо млади дами -
курветини от Холивуд

Докато той да се опомни
летеше с леката кола.
Дойдоха в залите огромни
на някакъв голям палат.

Жените само за минутка
съблякоха се до една
и зачерниха млади путки,
тъй както врани в равнина.

Изтръпна Кънчо разтревожен
и тъжно клатеше глава:
- Да бях роден с един зъб боже,
а с хуя - тридесет и два!

Той бавно панталон съблече
показа хуя мачугат.
Жените малко по-далече
отстъпиха се без да щат.

Но Кънчо хуя си надърви
заби го в първата от тях
и рукнаха от нея кърви
в несвес припадна тя от страх.

След туй към друга се обърна,
тя гостенка му бе в Париж
И в миг на хуйчеца му цвръкна
тъй както пъдпъдък на шиш.

Наред до нея беше трета,
но падна тя на колене:
- Не ми раздирайте путето
над него се смили поне

А тя бе млада хубавица
и Кънчо го налегна жал,
та каза - Събери душица
аз няма да го вкарвам цял.

Но щом намъкна му главата
как стана всичко не разбра
вдървиха й се краката
тя падна възнак и умря.

А другите от страх обзети
викаха: Гангстерство е туй,
ще ти отрежем ний мъдете
и тоя реактивен хуй

И те пристъпиха отново
и искрящи погледи без жал,
размахаха ками, ножове
като в лудешки карнавал.

Изтръпна Кънчо не случайно,
но викна с глас могъщ и горд:
- Вървете путката си майна,
вий знаете ли, че съм лорд.

Ах, лорд! - възкликнаха тогава, -
простете сър за дързостта.
Но Кънчо бързо се отправи
навън през двойната врата.

При Айзенхауер той яви се,
с поклон тъй както му е ред
Лакеят в списък го записа
шейсет и шести е под ред.

Погледна гордо генералът
и рече той обезверен
- Прославил си се, но едва ли
ще свършиш работа на мен.

При мен са идвали на често
шейсет и пет - солиден кръг,
а ти си днес шейсет и шести
да видим твоя майсторлък.

Той Кънчо по гърба потупа
съблече тежкия халат
опълчи кльощавото дупе
и каза - Ха върви отзад!

А Кънчо заяви направо:
- Гъзът ви тесничък е сър
изрично ви предупреждавам -
да няма после хър и мър

Това ядоса президента
и той сърдито изрева
- Еби, че ей сега, в момента
ще взема твоята глава!

Съблече Кънчо панталона
и рече си: На хуя мой
да сложа някога пагони -
маршал ще трябва да е той.

- О. Ню Йорк! - викна той
свободно Балкана днеска те зове
ти бомбата му водородна
ще помниш цели векове.

И хуя твърд като бухалка
заби той в кльощавия гъз
след туй напъна още малко
и кръв заблика околовръст

Изпъшка Кънчо Путкодеров
зашепна тихо: - Боже мой!
Че дупето на президента
на пет места бе спукал той

И грохна генерала важен
от ужас беше полудял.
Две думи не можа да каже
езикът му надебелял.

Така лежа почти до пладне
след туй започна да крещи:
- Тревога! - Изток ни нападна
и с атом ще ни победят

Сенатори дойдоха бързо
езици глътнаха от страх
и спукания гъз превърза
с найлонов плат един от тях

И лекарят дойде тогава
с посърнало от страх лице
и три инжекции постави
за нерви, трипер и сърце.

Накрая пристигна Макарти
с пияни някакви жени
И ясно бе като на карти
в шпионство Кънчо обвини.

Проверка: - Име, документи
съблякоха го даже гол
съдът бе кратък и в момента
подписан беше протокол.

А протоколът беше ясен -
там нямаше излишен текст,
че за Америка опасен,
е тоя източен съвет.

От името на президента
му казаха: - Върви си ти
напускай бързо континента,
в родината си отлети!

И Кънчо тръгна за Балкана
за него щастие бе туй
А дълго там зад окена
ще помнят българският хуй.

Глава шеста

Родината е скъпо нещо
сравняват я с градинка, рай.
И Кънчо с чуства най- горещи
пристигна в родния си край.

Припомни си той с въздишка
къде е скитал и живял.
И колко путчици вдовишки
на младини е тук ебал.

Днес курвите са по- модерни,
където трябва те мълчат,
но могат с думи лицемерни
във мрежа да те оплетат.

Те в клетвата са единни,
интриги майсторски плетат
и може тъй съвсем невинно
човек да хлътне някой път

Намерят някой хаплю властник
под кожата му влезнат те
и той им става съучастник
интриги почва да плете

Макар, че малко са такива
все пак намират се тук- там
на путки мръсни миризливи
все още плащат скъпа дан.

Затуй, щом срещнеш уруспия
пази се ти, не влизай в спор,
че тя си има вред тапии
и... можеш да лежиш затвор

А после истината свята
ще се разкрие, то се знай
но яка да ти е душата -
дали ще издържиш до край

И Кънчо щом пристигна тука
приятелките стари пак,
достойни само за боклука
предложиха му се с мерак.

Но не за тях се тук завърна
не би ги и заплюл дори.
Той гръб веднага им обърна
намери млади, по- добри,

а старите се озлобиха
написаха голям махзар
и Кънчо те наклеветиха,
че бил разбойник и курвар

Намери се и следовател
и някакъв си прокурор
та скоро нашият приятел
натикан беше във затвор

В затвор стоя една неделя
и пуснат бе на свобода,
ала насрочи му и дело
оня важен господа.

А щом му връчиха призовка
получи удар изведнъж
като прострелян от винтовка
политна доблестния мъж

Дойдоха близките от село
събрани като на хоро
и тез които са видели
от Кънчо някога добро

Те всички гледаха втрещено
гол ебача божи ли е туй,
че Кънчо в полза вдъхновена
умрял бе със навирен хуй

В ковчег трупа му натъкмиха,
но хуят бе корав и як
и всички се засуетиха
как биха сложили капак?

Един запретна там ръкави
замахна с брадва в тоя миг
но брадвата макар и здрава,
удари като във чилик

Въздъхна той: - Така е твърд!
И втори път се не реши,
а Кънчовия хуй не мърда
навирен като кол стърчи

Върху капака струг тогава
за хуя дупка извъртя,
ала навън да го подават
то беше някак срамота

Зачудеха се що да сторят
и дълго чакаха така -
докато ненадейно в двора
се втурна млада чужденка

Това бе чудната графиня,
която в скитане беспир
след толкоз мъки по чужбина
догони Кънчо най подир

но щом съгледа тя ковчега
и Кънчо мъртъв да лежи
безумно тръшна се до него
и почна лудо да крещи:

- Кому оставяш ме, мой мили
нима забравил си ме ти!
Къде е твойта мъжка сила
та мойта страст да укроти?

Погледна хуя тя, обаче,
видя го как стръчи корав
и викна: - Ох, за него плача
а той бил жив и здрав!

Тя смъкна тънката си риза
погали путката, след туй
направи скок и се наниза
на Кънчовия щръкнал хуй.

Наниза се, с крака зарита
нададе вик сподавен тук
обърнаха и се очите
и в миг предаде богу дух.

Свалиха старите калпаци
закрустиха се с поглед ням.
Един с увиснали ташаци
прошепна: - Ех, мерак голям!

Погребаха ги общо двама
притиснати един до друг
и тъй щастливците в романа,
с трагедия завършват тук


User avatar
Posts: 2504
Joined: Thu Dec 10, 2009 7:13 pm
Location: between the planescapes

Re: Любим стих :) ?

Post by penzata » Thu Apr 20, 2017 1:51 pm

трубадур wrote:
Thu Apr 20, 2017 1:36 pm
бтв, колди, знаеш какво е стих иначе, нали? Нали?
Въх, ни съ карай.
Със сигурност :unsure: има предвид нетерминологичното разбиране на "стих" в широкия и разговорен смисъл.

Иначе, аз съм изненадан колко дълго е това и как някой ще има нерви да го чете. :hihi:

User avatar
Posts: 2569
Joined: Fri Dec 05, 2008 10:20 pm

Re: Любим стих :) ?

Post by coldie » Fri May 26, 2017 6:00 pm

penzata wrote:
Thu Apr 20, 2017 1:51 pm
трубадур wrote:
Thu Apr 20, 2017 1:36 pm
бтв, колди, знаеш какво е стих иначе, нали? Нали?
Въх, ни съ карай.
Със сигурност :unsure: има предвид нетерминологичното разбиране на "стих" в широкия и разговорен смисъл.

Иначе, аз съм изненадан колко дълго е това и как някой ще има нерви да го чете. :hihi:
Всеки случай може и да го прочета, но няма да е сега:) Прекалено е дълго, освен това още първите 2 изречения като видях, става въпрос за някъв Путкопетко, и явно стихчето е някакво хумористично.
I`m addicted to the truth, it`s a dangerous love affair.
94.34 Out of the limits.
When defenders follow Lionel Messi on FB, he move to Twitter, when they follow Leo in Twitter, he flow to Instagram.

User avatar
Posts: 4733
Joined: Tue Dec 21, 2010 12:21 pm

Re: Любим стих :) ?

Post by alshu » Sat May 27, 2017 10:05 pm

Може би пита, кой от изброените ви се харесва най-много?

А, от тези?

The Rime of the Ancient Mariner (text of 1834)

It is an ancient Mariner,
And he stoppeth one of three.
'By thy long grey beard and glittering eye,
Now wherefore stopp'st thou me?

The Bridegroom's doors are opened wide,
And I am next of kin;
The guests are met, the feast is set:
May'st hear the merry din.'

He holds him with his skinny hand,
'There was a ship,' quoth he.
'Hold off! unhand me, grey-beard loon!'
Eftsoons his hand dropt he.

He holds him with his glittering eye—
The Wedding-Guest stood still,
And listens like a three years' child:
The Mariner hath his will.

The Wedding-Guest sat on a stone:
He cannot choose but hear;
And thus spake on that ancient man,
The bright-eyed Mariner.

'The ship was cheered, the harbour cleared,
Merrily did we drop
Below the kirk, below the hill,
Below the lighthouse top.

The Sun came up upon the left,
Out of the sea came he!
And he shone bright, and on the right
Went down into the sea.

Higher and higher every day,
Till over the mast at noon—'
The Wedding-Guest here beat his breast,
For he heard the loud bassoon.

The bride hath paced into the hall,
Red as a rose is she;
Nodding their heads before her goes
The merry minstrelsy.

The Wedding-Guest he beat his breast,
Yet he cannot choose but hear;
And thus spake on that ancient man,
The bright-eyed Mariner.

And now the STORM-BLAST came, and he
Was tyrannous and strong:
He struck with his o'ertaking wings,
And chased us south along.

With sloping masts and dipping prow,
As who pursued with yell and blow
Still treads the shadow of his foe,
And forward bends his head,
The ship drove fast, loud roared the blast,
And southward aye we fled.

And now there came both mist and snow,
And it grew wondrous cold:
And ice, mast-high, came floating by,
As green as emerald.

And through the drifts the snowy clifts
Did send a dismal sheen:
Nor shapes of men nor beasts we ken—
The ice was all between.

The ice was here, the ice was there,
The ice was all around:
It cracked and growled, and roared and howled,
Like noises in a swound!

At length did cross an Albatross,
Thorough the fog it came;
As if it had been a Christian soul,
We hailed it in God's name.

It ate the food it ne'er had eat,
And round and round it flew.
The ice did split with a thunder-fit;
The helmsman steered us through!

And a good south wind sprung up behind;
The Albatross did follow,
And every day, for food or play,
Came to the mariner's hollo!

In mist or cloud, on mast or shroud,
It perched for vespers nine;
Whiles all the night, through fog-smoke white,
Glimmered the white Moon-shine.'

'God save thee, ancient Mariner!
From the fiends, that plague thee thus!—
Why look'st thou so?'—With my cross-bow
I shot the ALBATROSS.

The Sun now rose upon the right:
Out of the sea came he,
Still hid in mist, and on the left
Went down into the sea.

And the good south wind still blew behind,
But no sweet bird did follow,
Nor any day for food or play
Came to the mariner's hollo!

And I had done a hellish thing,
And it would work 'em woe:
For all averred, I had killed the bird
That made the breeze to blow.
Ah wretch! said they, the bird to slay,
That made the breeze to blow!

Nor dim nor red, like God's own head,
The glorious Sun uprist:
Then all averred, I had killed the bird
That brought the fog and mist.
'Twas right, said they, such birds to slay,
That bring the fog and mist.

The fair breeze blew, the white foam flew,
The furrow followed free;
We were the first that ever burst
Into that silent sea.

Down dropt the breeze, the sails dropt down,
'Twas sad as sad could be;
And we did speak only to break
The silence of the sea!

All in a hot and copper sky,
The bloody Sun, at noon,
Right up above the mast did stand,
No bigger than the Moon.

Day after day, day after day,
We stuck, nor breath nor motion;
As idle as a painted ship
Upon a painted ocean.

Water, water, every where,
And all the boards did shrink;
Water, water, every where,
Nor any drop to drink.

The very deep did rot: O Christ!
That ever this should be!
Yea, slimy things did crawl with legs
Upon the slimy sea.

About, about, in reel and rout
The death-fires danced at night;
The water, like a witch's oils,
Burnt green, and blue and white.

And some in dreams assurèd were
Of the Spirit that plagued us so;
Nine fathom deep he had followed us
From the land of mist and snow.

And every tongue, through utter drought,
Was withered at the root;
We could not speak, no more than if
We had been choked with soot.

Ah! well a-day! what evil looks
Had I from old and young!
Instead of the cross, the Albatross
About my neck was hung.

There passed a weary time. Each throat
Was parched, and glazed each eye.
A weary time! a weary time!
How glazed each weary eye,

When looking westward, I beheld
A something in the sky.

At first it seemed a little speck,
And then it seemed a mist;
It moved and moved, and took at last
A certain shape, I wist.

A speck, a mist, a shape, I wist!
And still it neared and neared:
As if it dodged a water-sprite,
It plunged and tacked and veered.

With throats unslaked, with black lips baked,
We could nor laugh nor wail;
Through utter drought all dumb we stood!
I bit my arm, I sucked the blood,
And cried, A sail! a sail!

With throats unslaked, with black lips baked,
Agape they heard me call:
Gramercy! they for joy did grin,
And all at once their breath drew in.
As they were drinking all.

See! see! (I cried) she tacks no more!
Hither to work us weal;
Without a breeze, without a tide,
She steadies with upright keel!

The western wave was all a-flame.
The day was well nigh done!
Almost upon the western wave
Rested the broad bright Sun;
When that strange shape drove suddenly
Betwixt us and the Sun.

And straight the Sun was flecked with bars,
(Heaven's Mother send us grace!)
As if through a dungeon-grate he peered
With broad and burning face.

Alas! (thought I, and my heart beat loud)
How fast she nears and nears!
Are those her sails that glance in the Sun,
Like restless gossameres?

Are those her ribs through which the Sun
Did peer, as through a grate?
And is that Woman all her crew?
Is that a DEATH? and are there two?
Is DEATH that woman's mate?

Her lips were red, her looks were free,
Her locks were yellow as gold:
Her skin was as white as leprosy,
The Night-mare LIFE-IN-DEATH was she,
Who thicks man's blood with cold.

The naked hulk alongside came,
And the twain were casting dice;
'The game is done! I've won! I've won!'
Quoth she, and whistles thrice.

The Sun's rim dips; the stars rush out;
At one stride comes the dark;
With far-heard whisper, o'er the sea,
Off shot the spectre-bark.

We listened and looked sideways up!
Fear at my heart, as at a cup,
My life-blood seemed to sip!
The stars were dim, and thick the night,
The steersman's face by his lamp gleamed white;
From the sails the dew did drip—
Till clomb above the eastern bar
The hornèd Moon, with one bright star
Within the nether tip.

One after one, by the star-dogged Moon,
Too quick for groan or sigh,
Each turned his face with a ghastly pang,
And cursed me with his eye.

Four times fifty living men,
(And I heard nor sigh nor groan)
With heavy thump, a lifeless lump,
They dropped down one by one.

The souls did from their bodies fly,—
They fled to bliss or woe!
And every soul, it passed me by,
Like the whizz of my cross-bow!

'I fear thee, ancient Mariner!
I fear thy skinny hand!
And thou art long, and lank, and brown,
As is the ribbed sea-sand.

I fear thee and thy glittering eye,
And thy skinny hand, so brown.'—
Fear not, fear not, thou Wedding-Guest!
This body dropt not down.

Alone, alone, all, all alone,
Alone on a wide wide sea!
And never a saint took pity on
My soul in agony.

The many men, so beautiful!
And they all dead did lie:
And a thousand thousand slimy things
Lived on; and so did I.

I looked upon the rotting sea,
And drew my eyes away;
I looked upon the rotting deck,
And there the dead men lay.

I looked to heaven, and tried to pray;
But or ever a prayer had gusht,
A wicked whisper came, and made
My heart as dry as dust.

I closed my lids, and kept them close,
And the balls like pulses beat;
For the sky and the sea, and the sea and the sky
Lay dead like a load on my weary eye,
And the dead were at my feet.

The cold sweat melted from their limbs,
Nor rot nor reek did they:
The look with which they looked on me
Had never passed away.

An orphan's curse would drag to hell
A spirit from on high;
But oh! more horrible than that
Is the curse in a dead man's eye!
Seven days, seven nights, I saw that curse,
And yet I could not die.

The moving Moon went up the sky,
And no where did abide:
Softly she was going up,
And a star or two beside—

Her beams bemocked the sultry main,
Like April hoar-frost spread;
But where the ship's huge shadow lay,
The charmèd water burnt alway
A still and awful red.

Beyond the shadow of the ship,
I watched the water-snakes:
They moved in tracks of shining white,
And when they reared, the elfish light
Fell off in hoary flakes.

Within the shadow of the ship
I watched their rich attire:
Blue, glossy green, and velvet black,
They coiled and swam; and every track
Was a flash of golden fire.

O happy living things! no tongue
Their beauty might declare:
A spring of love gushed from my heart,
And I blessed them unaware:
Sure my kind saint took pity on me,
And I blessed them unaware.

The self-same moment I could pray;
And from my neck so free
The Albatross fell off, and sank
Like lead into the sea.

Oh sleep! it is a gentle thing,
Beloved from pole to pole!
To Mary Queen the praise be given!
She sent the gentle sleep from Heaven,
That slid into my soul.

The silly buckets on the deck,
That had so long remained,
I dreamt that they were filled with dew;
And when I awoke, it rained.

My lips were wet, my throat was cold,
My garments all were dank;
Sure I had drunken in my dreams,
And still my body drank.

I moved, and could not feel my limbs:
I was so light—almost
I thought that I had died in sleep,
And was a blessed ghost.

And soon I heard a roaring wind:
It did not come anear;
But with its sound it shook the sails,
That were so thin and sere.

The upper air burst into life!
And a hundred fire-flags sheen,
To and fro they were hurried about!
And to and fro, and in and out,
The wan stars danced between.

And the coming wind did roar more loud,
And the sails did sigh like sedge,
And the rain poured down from one black cloud;
The Moon was at its edge.

The thick black cloud was cleft, and still
The Moon was at its side:
Like waters shot from some high crag,
The lightning fell with never a jag,
A river steep and wide.

The loud wind never reached the ship,
Yet now the ship moved on!
Beneath the lightning and the Moon
The dead men gave a groan.

They groaned, they stirred, they all uprose,
Nor spake, nor moved their eyes;
It had been strange, even in a dream,
To have seen those dead men rise.

The helmsman steered, the ship moved on;
Yet never a breeze up-blew;
The mariners all 'gan work the ropes,
Where they were wont to do;
They raised their limbs like lifeless tools—
We were a ghastly crew.

The body of my brother's son
Stood by me, knee to knee:
The body and I pulled at one rope,
But he said nought to me.

'I fear thee, ancient Mariner!'
Be calm, thou Wedding-Guest!
'Twas not those souls that fled in pain,
Which to their corses came again,
But a troop of spirits blest:

For when it dawned—they dropped their arms,
And clustered round the mast;
Sweet sounds rose slowly through their mouths,
And from their bodies passed.

Around, around, flew each sweet sound,
Then darted to the Sun;
Slowly the sounds came back again,
Now mixed, now one by one.

Sometimes a-dropping from the sky
I heard the sky-lark sing;
Sometimes all little birds that are,
How they seemed to fill the sea and air
With their sweet jargoning!

And now 'twas like all instruments,
Now like a lonely flute;
And now it is an angel's song,
That makes the heavens be mute.

It ceased; yet still the sails made on
A pleasant noise till noon,
A noise like of a hidden brook
In the leafy month of June,
That to the sleeping woods all night
Singeth a quiet tune.

Till noon we quietly sailed on,
Yet never a breeze did breathe:
Slowly and smoothly went the ship,
Moved onward from beneath.

Under the keel nine fathom deep,
From the land of mist and snow,
The spirit slid: and it was he
That made the ship to go.
The sails at noon left off their tune,
And the ship stood still also.

The Sun, right up above the mast,
Had fixed her to the ocean:
But in a minute she 'gan stir,
With a short uneasy motion—
Backwards and forwards half her length
With a short uneasy motion.

Then like a pawing horse let go,
She made a sudden bound:
It flung the blood into my head,
And I fell down in a swound.

How long in that same fit I lay,
I have not to declare;
But ere my living life returned,
I heard and in my soul discerned
Two voices in the air.

'Is it he?' quoth one, 'Is this the man?
By him who died on cross,
With his cruel bow he laid full low
The harmless Albatross.

The spirit who bideth by himself
In the land of mist and snow,
He loved the bird that loved the man
Who shot him with his bow.'

The other was a softer voice,
As soft as honey-dew:
Quoth he, 'The man hath penance done,
And penance more will do.'


First Voice
'But tell me, tell me! speak again,
Thy soft response renewing—
What makes that ship drive on so fast?
What is the ocean doing?'

Second Voice
Still as a slave before his lord,
The ocean hath no blast;
His great bright eye most silently
Up to the Moon is cast—

If he may know which way to go;
For she guides him smooth or grim.
See, brother, see! how graciously
She looketh down on him.'

First Voice
'But why drives on that ship so fast,
Without or wave or wind?'

Second Voice
'The air is cut away before,
And closes from behind.

Fly, brother, fly! more high, more high!
Or we shall be belated:
For slow and slow that ship will go,
When the Mariner's trance is abated.'

I woke, and we were sailing on
As in a gentle weather:
'Twas night, calm night, the moon was high;
The dead men stood together.

All stood together on the deck,
For a charnel-dungeon fitter:
All fixed on me their stony eyes,
That in the Moon did glitter.

The pang, the curse, with which they died,
Had never passed away:
I could not draw my eyes from theirs,
Nor turn them up to pray.

And now this spell was snapt: once more
I viewed the ocean green,
And looked far forth, yet little saw
Of what had else been seen—

Like one, that on a lonesome road
Doth walk in fear and dread,
And having once turned round walks on,
And turns no more his head;
Because he knows, a frightful fiend
Doth close behind him tread.

But soon there breathed a wind on me,
Nor sound nor motion made:
Its path was not upon the sea,
In ripple or in shade.

It raised my hair, it fanned my cheek
Like a meadow-gale of spring—
It mingled strangely with my fears,
Yet it felt like a welcoming.

Swiftly, swiftly flew the ship,
Yet she sailed softly too:
Sweetly, sweetly blew the breeze—
On me alone it blew.

Oh! dream of joy! is this indeed
The light-house top I see?
Is this the hill? is this the kirk?
Is this mine own countree?

We drifted o'er the harbour-bar,
And I with sobs did pray—
O let me be awake, my God!
Or let me sleep alway.

The harbour-bay was clear as glass,
So smoothly it was strewn!
And on the bay the moonlight lay,
And the shadow of the Moon.

The rock shone bright, the kirk no less,
That stands above the rock:
The moonlight steeped in silentness
The steady weathercock.

And the bay was white with silent light,
Till rising from the same,
Full many shapes, that shadows were,
In crimson colours came.

A little distance from the prow
Those crimson shadows were:
I turned my eyes upon the deck—
Oh, Christ! what saw I there!

Each corse lay flat, lifeless and flat,
And, by the holy rood!
A man all light, a seraph-man,
On every corse there stood.

This seraph-band, each waved his hand:
It was a heavenly sight!
They stood as signals to the land,
Each one a lovely light;

This seraph-band, each waved his hand,
No voice did they impart—
No voice; but oh! the silence sank
Like music on my heart.

But soon I heard the dash of oars,
I heard the Pilot's cheer;
My head was turned perforce away
And I saw a boat appear.

The Pilot and the Pilot's boy,
I heard them coming fast:
Dear Lord in Heaven! it was a joy
The dead men could not blast.

I saw a third—I heard his voice:
It is the Hermit good!
He singeth loud his godly hymns
That he makes in the wood.
He'll shrieve my soul, he'll wash away
The Albatross's blood.

This Hermit good lives in that wood
Which slopes down to the sea.
How loudly his sweet voice he rears!
He loves to talk with marineres
That come from a far countree.

He kneels at morn, and noon, and eve—
He hath a cushion plump:
It is the moss that wholly hides
The rotted old oak-stump.

The skiff-boat neared: I heard them talk,
'Why, this is strange, I trow!
Where are those lights so many and fair,
That signal made but now?'

'Strange, by my faith!' the Hermit said—
'And they answered not our cheer!
The planks looked warped! and see those sails,
How thin they are and sere!
I never saw aught like to them,
Unless perchance it were

Brown skeletons of leaves that lag
My forest-brook along;
When the ivy-tod is heavy with snow,
And the owlet whoops to the wolf below,
That eats the she-wolf's young.'

'Dear Lord! it hath a fiendish look—
(The Pilot made reply)
I am a-feared'—'Push on, push on!'
Said the Hermit cheerily.

The boat came closer to the ship,
But I nor spake nor stirred;
The boat came close beneath the ship,
And straight a sound was heard.

Under the water it rumbled on,
Still louder and more dread:
It reached the ship, it split the bay;
The ship went down like lead.

Stunned by that loud and dreadful sound,
Which sky and ocean smote,
Like one that hath been seven days drowned
My body lay afloat;
But swift as dreams, myself I found
Within the Pilot's boat.

Upon the whirl, where sank the ship,
The boat spun round and round;
And all was still, save that the hill
Was telling of the sound.

I moved my lips—the Pilot shrieked
And fell down in a fit;
The holy Hermit raised his eyes,
And prayed where he did sit.

I took the oars: the Pilot's boy,
Who now doth crazy go,
Laughed loud and long, and all the while
His eyes went to and fro.
'Ha! ha!' quoth he, 'full plain I see,
The Devil knows how to row.'

And now, all in my own countree,
I stood on the firm land!
The Hermit stepped forth from the boat,
And scarcely he could stand.

'O shrieve me, shrieve me, holy man!'
The Hermit crossed his brow.
'Say quick,' quoth he, 'I bid thee say—
What manner of man art thou?'

Forthwith this frame of mine was wrenched
With a woful agony,
Which forced me to begin my tale;
And then it left me free.

Since then, at an uncertain hour,
That agony returns:
And till my ghastly tale is told,
This heart within me burns.

I pass, like night, from land to land;
I have strange power of speech;
That moment that his face I see,
I know the man that must hear me:
To him my tale I teach.

What loud uproar bursts from that door!
The wedding-guests are there:
But in the garden-bower the bride
And bride-maids singing are:
And hark the little vesper bell,
Which biddeth me to prayer!

O Wedding-Guest! this soul hath been
Alone on a wide wide sea:
So lonely 'twas, that God himself
Scarce seemèd there to be.

O sweeter than the marriage-feast,
'Tis sweeter far to me,
To walk together to the kirk
With a goodly company!—

To walk together to the kirk,
And all together pray,
While each to his great Father bends,
Old men, and babes, and loving friends
And youths and maidens gay!

Farewell, farewell! but this I tell
To thee, thou Wedding-Guest!
He prayeth well, who loveth well
Both man and bird and beast.

He prayeth best, who loveth best
All things both great and small;
For the dear God who loveth us,
He made and loveth all.

The Mariner, whose eye is bright,
Whose beard with age is hoar,
Is gone: and now the Wedding-Guest
Turned from the bridegroom's door.

He went like one that hath been stunned,
And is of sense forlorn:
A sadder and a wiser man,
He rose the morrow morn.
The coffee had been steadily growing more and more execrable for the space of three weeks, till at last it had ceased to be coffee altogether and had assumed the nature of mere discolored water — so this person said. He said it was so weak that it was transparent an inch in depth around the edge of the cup. As he approached the table one morning he saw the transparent edge — by means of his extraordinary vision long before he got to his seat. He went back and complained in a high-handed way to Capt. Duncan. He said the coffee was disgraceful. The Captain showed his. It seemed tolerably good. The incipient mutineer was more outraged than ever, then, at what he denounced as the partiality shown the captain’s table over the other tables in the ship. He flourished back and got his cup and set it down triumphantly, and said:

“Just try that mixture once, Captain Duncan.”

He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:

“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”

User avatar
Posts: 2569
Joined: Fri Dec 05, 2008 10:20 pm

Re: Любим стих :) ?

Post by coldie » Mon Jun 05, 2017 9:50 pm

Нищо не питам, предложих ви да споделите ако имате любим стих.
Ето 1 друг, който винаги ме е изкъртвал, и е малко със закъснение в крак с датата 2 юни.


О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето
I`m addicted to the truth, it`s a dangerous love affair.
94.34 Out of the limits.
When defenders follow Lionel Messi on FB, he move to Twitter, when they follow Leo in Twitter, he flow to Instagram.

User avatar
Posts: 4733
Joined: Tue Dec 21, 2010 12:21 pm

Re: Любим стих :) ?

Post by alshu » Mon Jun 05, 2017 11:55 pm

Елин Пелин

Страшен вълк

Окол село Дрянов лък
се появил страшен вълк:
кривокрак и едноок,
кръвожаден и жесток –
въплъщение на злото.

Нощно време край селото
обикаля, вий зловещо,
па току виж грабне нещо:
кога овен от стадата,
кога крава от чардата
или някой вол работен
на бедняк или имотен;
кон пресрещне, свиня, яре
или кротичко магаре –
грабне, скрий се невредим,
невидим, неуловим...

Но най-чудното – това е
/вий ще кажете, лъжа е/,
че един ловец прочут,
цял вмирисан на барут,
ведно с пушката го схруска
и го глътна на закуска.
Изпокриха се овчари
по къшли и по кошари,
пасищата опустяха,
медни звънци занемяха;
по зимници, по буджаци
изпокриха се селяци,
всеки кожата си брани,
никой вече се не кани
ни на оран по нивята,
ни за дърва по гората.
И пред таз беда проклета
събра селяните кмета
там под ключ във общината
и се хвана за главата:
– Лошо, братя! Що да правим
от тоз звяр да се избавим?
Срам и позор за селото!
Малко ли ни е теглото,
та и тоя бяс проклети
да ни носи толкоз щети!
До просия ще да стигнем!
Хайде, братя, да се вдигнем
с коси, с брадви, с търнокопи,
със дървета и със сопи –
на смърт звяра да осъдим
или пак да го пропъдим
в пусти гори Тилилейски!
Стига тоя страх юдейски! –

Слушат селяните прости,
изсъхнали като в пости,
глави патили навели,
слушат тия думи смели,
па се чудят и се маят,
що да кажат, те не знаят.
Всеки си езика глътнал
и в потурите си хлътнал,
стоят, слушат като неми,
схванати от страх големи.
Но там в ъгъла на тъмно
някой се изкашля шумно
и зад схлупената печка
се размърда като мечка,
взе да сумти, да се чеше,
ала кой бе, не личеше.
Загледаха всички плахо –
там това бе дядо Влахо.
Очи вдигнал към тавана,
той мънкаво реч захвана:
– Неведнъж съм ви заявил,
не е вълк това, а дявол,
куршум люти го не лови,
нито сачми, ни отрови,
не го знаеш где се крие, –
във гората, чуваш, вие,
в същий час пък на полето,
виж, изял добиче клето.
Най-добре ще бъде, братя,
да пратиме във гората
попа, вода да освети –
кръстът тоя дух проклети
надалече ще пропъди.
Тъй ви казвам, тъй да бъде! -

Попът скрит бе зад вратата.
Той показа си брадата
и извика разтреперан,
обладан от страх неверен:
– Как! Смилете се бе, братя,
сам да ида във гората,
где не смей да мине пиле?
Че и мен животът мил е!
Таз работа оставете,
нещо друго измислете! –
рече попът, не дорече,
думата му се пресече
и настръхна му брадата...
Навън току зад вратата
чу се вълчи вой ужасен,
заканителен и страшен!
Бъркотия вътре стана,
кметът скочи на тавана,
писарят във шкафа скри се.
Всичко, всичко спотаи се.
И сред тоя страх мъртвешки
отвън звярът с глас човешки
се обади нависоко,
кръвожадно и жестоко:
– Ако вий сте още живи,
чуйте, селяни страхливи!
Селото ви ще оставя,
пакост няма да ви правя,
ако вий се разберете,
жива жертва ми дадете –
човек някой от селцето,
кого иска ви сърцето.
Сега аз си заминавам
и до утре срок ви давам.
Разсъдете, помислете
и човека изберете!
Времето да не протакам,
утре го в гората чакам! –
Селяните вцепенени,
из кьошетата заврени,
чуха Вълчо как спокойно
и полека, и достойно
из селото се извлече
и отиде надалече.
Пак от ъгъла на тъмно
някой се изкашля шумно
и зад схлупената печка
се размърда като мечка.
Пак видяха всички плахо,
че се вдигна дядо Влахо.
На тояжката опря се,
напреде си нещо взря се
и спокойно произнесе:
– Чуйте що ви съобщавам!
За селото жертва ставам –
моето тело греховно
давам Вълчу доброволно...
За какво ми е живота?
Изпропил съм си имота.
Изгорял съм от ракия,
тя ме пие, аз я пия,
бабичката – проклетия,
все ме бие, все ме хока –
в старост вече съм дълбока,
нямам нищо да милея –
за какво съм да живея?
Нека добро да направя,
та селото да избавя...

Тия думи тъй сърдечни,
тъй решителни, човечни,
толко ясни и отбрани
трогнаха душите сбрани
и разплакаха сърцата,
и завързаха устата.
Никой дума не пророни,
всеки жежки сълзи рони...
Плаче кмета, плаче попа,
плаче Станьо Търнокопа,
плачат с хълцания шумни
и съветниците умни.
Текат сълзите обилни,
несдържани и неспирни,
наводниха общината
и преляха през вратата.
Сутринта насред мегдана
заби, забумтя тъпана;
почна народ да пристига:
мъже, жени, дечурлига.
Скръбни бяха се притекли,
със очи, от плач отекли,
първенците на селото,
даскалите от школото,
да изпратят дядо Влахо,
дяда Влахо – сиромаха,
доброволно сам отдаден
курбан звяру кръвожаден
за доброто на селото,
за спасене от теглото...
Подир малко гледат всите,
засмян дори до ушите,
дядо Влахо че пристига,
шеговито им подмига,
па подкара песенчица
и заигра ръченица...
Баба Кера Влаховица
като стара ластовица
подир него се люлее,
изпраща го и се смее,
и на селяните вика:
– Отървах се от старика,
братя мили; както щете,
туй що казвам ми простете –
от душата ми извира;
който знае, ме разбира.
Много теглих със дъртака,
отсега добро ме чака...
Селяните нажалени,
трогнати и умилени,
обиколиха старика.
А той весело извика:
– Прощавайте, селяния,
ха налейте, та да пия
зарад вашето спасение
и за мое утешение –
няма време да се чака,
чуйте, Вълчо зъби трака!

Още рекъл, недорекъл,
зашумя светът притекъл,
заподнасяха му всички
с менци, стомни и панички
люта гроздова ракия,
препечена, синджирлия.
Дядо Влахо я подема,
гълта, пие, дъх поема,
благославя и нарежда;
всички съдове изрежда
и със сърце благодарно
пийна си човека харно,
па обърна се и рече:
– Сполай, братя, стига вече!
Сега сбогом и простете
и за мен се помолете!...
Ръка целува на попа,
па с тояжката затропа
и упъти се спокойно
и засмяно, и достойно
към гората там на края
и оттам – навярно в рая...

А в гората Вълчо чака,
зъби кървави си трака ;
из гъстака, издълбоко,
вперил страшното си око,
гледа стареца жестоко
как пристигна да загине,
как приседна да почине.
Звярът страшен вой проточи
и пред стареца изскочи,
приближи го, помириса,
но назади се стъписа –
нещо му пресече вкуса
и извика със погнуса:
– Стой, не мърдай, старо, там,
няма, мършо, да те ям
и кръвта не ще ти пия,
че миришеш на ракия!
Душата ми не тровете,
младо, крехко ми пратете! –

Дядо Влахо не приима
таз обида непростима
и окото му не мигна –
той тоягата издигна
заканително и грозно
и развика се нервозно-
– Дума дал си, щеш-не щеш,
длъжен си да ме ядеш! –
И той заплю със презрение
Вълчо, зяпнал с остървение...

Дъх отровен от ракия
като някаква стихия
се разнесе над гората
и на Вълчо във устата.
Той упоен се събори,
думица не проговори.
Тогаз дядо Влахо стана,
тоягата здраво хвана,
па удря, удря до пладне
гдето свари, где попадне...
После си извади ножа,
свлече вълчовата кожа,
па преметна я на рамо
и пиян, насам-натамо,
се упъти към селото,
избавено от теглото...
The coffee had been steadily growing more and more execrable for the space of three weeks, till at last it had ceased to be coffee altogether and had assumed the nature of mere discolored water — so this person said. He said it was so weak that it was transparent an inch in depth around the edge of the cup. As he approached the table one morning he saw the transparent edge — by means of his extraordinary vision long before he got to his seat. He went back and complained in a high-handed way to Capt. Duncan. He said the coffee was disgraceful. The Captain showed his. It seemed tolerably good. The incipient mutineer was more outraged than ever, then, at what he denounced as the partiality shown the captain’s table over the other tables in the ship. He flourished back and got his cup and set it down triumphantly, and said:

“Just try that mixture once, Captain Duncan.”

He smelt it — tasted it — smiled benignantly — then said:

“It is inferior — for coffee — but it is pretty fair tea.”

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 30 guests