Poetry Lover's Corner

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р

Moderators: Trip, Random, Roland, Marfa

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 18078
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Wed Sep 29, 2010 12:46 pm

В Имаджинейшънс форума :Р
This is it. Ground zero.

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Wed Sep 29, 2010 1:58 pm

Moridin wrote:Не знам как така не се е постнало това, което писах, но:

как може собствените ти произведения да са любими и това да е нескромно, при положение, че съществуват СТОТИЦИ гениални автори на поезия? ВТФ? Или не си чел никаква, или си нескромен. ТОчка ;Р
Това е секция за любими произведения. Никъде не е уточнено каква е причината за любовта кам тях. Това означава, че имам любими свои произведения, за които не претендирам да са велики. :)
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13460
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Wed Sep 29, 2010 4:53 pm

Разбирам гледната ти точка, но продължава да е нескромно :D Особено ако не си утвърден поет.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Wed Sep 29, 2010 8:38 pm

Morwen wrote:Разбирам гледната ти точка, но продължава да е нескромно :D Особено ако не си утвърден поет.
Утвърден поет звучи като утъпкана пръст лично на мен :D

Не смятам, че въпросът ми беше нескромен, но след като има консенсус, че слагането на моя поезия е нескромно, тъй като това е кът на признатите поети, просто ще слагам поезия, която чувствам като своя, без да съм я писал:


… Прегази ти сърцето ми:

тъй както в планината

овчарите нехайно

с краката си прегазват

самотен карамфил

и пада на земята

окървавен

червеният му цвят…

Сафо, Фрагменти

http://bg.chitanka.info/lib/text/13310
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Tue Oct 12, 2010 5:39 pm

Хезиод
Дела и дни


Правдата, Персе, послушай, не бива да храниш неправда:

зло е за жалкия смъртен неправдата, лесно не може

даже богат да я носи, под нейното бреме превит е,

щом със бедата се сблъска; а другият път по-добър е,

който до Правда довежда, че тя и Неправда надвива,

щом извървиш го до края. Това и глупакът разбира,

колчем пострада — че Орк дебне всяка присъда неправа.

Врява се вдига, когато нанякъде Правдата влачат

алчни велможи и в криви процеси раздават присъди;

тя пък ги следва със плач по града и по хорските къщи,

с гъста мъгла обкръжена и носеща зло на онези,

дето я пъдят далеч, а на хората кривда раздават.

Тези обаче, които със съд справедлив чужденците,

както и своите съдят и правдата спазват напълно,

имат цъфтяща държава и хората там преуспяват,

винаги мир детехранен цари във земята им, нивга

тежка война на народа им Зевс зоркоок не отрежда.

Там, гдето правда царува, ни глад, ни беда не спохожда

хората, те във доволство земята си гледат грижливо.

Носи им нивата много блага, а дъбът в планините

жълъди в своя върхар и пчели във хралупата има;

с мъка овцете вървят, под гъстото руно превити;

раждат жените потомци, които напомнят бащите;

винаги радват се те на блага; и не плават в морето

с кораби, тъй като плод хлебородната нива им носи.

Който с престъпни дела и с неправда зла все е улисан,

нему възмездие Зевс, Кронидът всевиждащ, изпраща.

Често и цял един град зарад лош човек много претегля,

ако от правия път той е свърнал и върши злодейства.

Тях от небето обсипва с нещастия страшни Кронидът —

чума и глад наведнъж и тогава погива народът;

спират жените да раждат, редей челядта в домовете, —

воля това е на Зевс, господар Олимпийски, а друг път

гине войската огромна или крепостта, или още


http://chitanka.info/lib/text/10206
цялата флота Кронид потопява сред морската бездна. :)
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Sat Nov 20, 2010 8:47 pm

Sailing to Byzantium


THAT is no country for old men. The young
In one another's arms, birds in the trees
- Those dying generations - at their song,
The salmon-falls, the mackerel-crowded seas,
Fish, flesh, or fowl, commend all summer long
Whatever is begotten, born, and dies.
Caught in that sensual music all neglect
Monuments of unageing intellect.

An aged man is but a paltry thing,
A tattered coat upon a stick, unless
Soul clap its hands and sing, and louder sing
For every tatter in its mortal dress,
Nor is there singing school but studying
Monuments of its own magnificence;
And therefore I have sailed the seas and come
To the holy city of Byzantium.

O sages standing in God's holy fire
As in the gold mosaic of a wall,
Come from the holy fire, perne in a gyre,
And be the singing-masters of my soul.
Consume my heart away; sick with desire
And fastened to a dying animal
It knows not what it is; and gather me
Into the artifice of eternity.

Once out of nature I shall never take
My bodily form from any natural thing,
But such a form as Grecian goldsmiths make
Of hammered gold and gold enamelling
To keep a drowsy Emperor awake;
Or set upon a golden bough to sing
To lords and ladies of Byzantium
Of what is past, or passing, or to come.


http://www.online-literature.com/frost/781/







ОТПЛАВАНЕ КЪМ ВИЗАНТИОН




Уилям Бътлър Йейтс



Превод: Владимир Трендафилов




Не е за старци тук. В прегръдка слети
са младите. В горите птича гмеж
се ражда и умира с песни. Свети
в морето люспест, гъст водовъртеж.
Звяр, птица, риба - всички славят лете
живот и смърт, заченат плод и леш,
и твар до твар сред тоя транс се смее
на интелекта, който не старее.



Окаян дом е старческото тяло.
Палто на прът - освен ако душата
с ръце не плесне още отначало
и не възпее вехтата си вата.
А за певците важна е изцяло
на школите им старата позлата.
Затуй морята с кораб прекосих
и своя свят Византион открих.



О, мъдреци сред огъня на Бога,
стоящи върху златостенна жар,
в спирала строга взвийте се в чертога
и си стъкмете с песни в мен олтар.
Сърцето ми стопете! В изнемога
и вързано за простосмъртна твар,
не се познава то! И нека в края
сред ръкотворна вечност засияя.



Напусна ли природата, в кожуха
на стара същност няма да се грея,
освен ако чрез гръцки майстор в куха
златокована форма оцелея -
на сънен император за разтуха.
Или от златна клонка ще възпея
за пред велможата, призван да съди,
каквото е било, е, и ще бъде.



http://www.litclub.com/library/prev/yeats/8.html
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6343
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Fri Apr 08, 2011 2:47 pm

Едно в чест на разпролетяването

Иван Методиев

Колиба

Щастлив е старецът сега -
как жадно в пролетта се взира.

Как тътне мътната река.
Как сок към корена напира.

Чуй, крава за бика мучи
и вълк простенва за вълчица.

Копнеещо свиня квичи.
Кокетно пръдва магарица.

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Sun May 08, 2011 7:26 pm

БЕЗГЛАГОЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Радой Ралин

Градина. Пролетни цветя.
Скамейка. Шепот сладък.
И сред цветята - Той и Тя.
Любов... и тъй нататък.

Поле. Природа. Красота.
Река. Гора оттатък.
Пробуда. Сбъднати мечти.
Възторг...и тъй нататък.

Годеж. Венчило. Поп и брак.
Момент безумно кратък.
А после - скука. Мрак.
Деца... и тъй нататък.

Курорт. Море. Приятен смях.
Простор. Вълни оттатък.
Възбуда. Трепет. Сладост. Грях.
Рога... и тъй нататък.

Полуда. Нежност. Сълзи. Праг.
Плесник и писък кратък.
Багаж. Дете. Билет. Носач.
Развод... и тъй нататък.

Началник. Шеф. Кола. Пари.
И нощи без остатък.
Кафе. Квартира. Ключ. Жени.
Легло... и тъй нататък.

Камбани и купчина пръст.
И плочата оттатък.
Лопата. Кирка. Поп и кръст.
Ковчег... и няма вече тъй нататък.

Image Image Image
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

User avatar
Claymore
Ascendent
Posts: 4538
Joined: Sat Sep 12, 2009 9:55 pm

Post by Claymore » Fri Aug 26, 2011 1:48 pm

Edgar Allan Poe -
The Raven
Once upon a midnight dreary, while I pondered weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore,
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
`'Tis some visitor,' I muttered, `tapping at my chamber door -
Only this, and nothing more.'

Ah, distinctly I remember it was in the bleak December,
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow; - vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow - sorrow for the lost Lenore -
For the rare and radiant maiden whom the angels named Lenore -
Nameless here for evermore.

And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me - filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating
`'Tis some visitor entreating entrance at my chamber door -
Some late visitor entreating entrance at my chamber door; -
This it is, and nothing more,'

Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
`Sir,' said I, `or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you' - here I opened wide the door; -
Darkness there, and nothing more.

Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before;
But the silence was unbroken, and the darkness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, `Lenore!'
This I whispered, and an echo murmured back the word, `Lenore!'
Merely this and nothing more.

Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
`Surely,' said I, `surely that is something at my window lattice;
Let me see then, what thereat is, and this mystery explore -
Let my heart be still a moment and this mystery explore; -
'Tis the wind and nothing more!'

Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately raven of the saintly days of yore.
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door -
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door -
Perched, and sat, and nothing more.

Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore,
`Though thy crest be shorn and shaven, thou,' I said, `art sure no craven.
Ghastly grim and ancient raven wandering from the nightly shore -
Tell me what thy lordly name is on the Night's Plutonian shore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning - little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door -
Bird or beast above the sculptured bust above his chamber door,
With such name as `Nevermore.'

But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only,
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing further then he uttered - not a feather then he fluttered -
Till I scarcely more than muttered `Other friends have flown before -
On the morrow he will leave me, as my hopes have flown before.'
Then the bird said, `Nevermore.'

Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
`Doubtless,' said I, `what it utters is its only stock and store,
Caught from some unhappy master whom unmerciful disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore -
Till the dirges of his hope that melancholy burden bore
Of "Never-nevermore."'

But the raven still beguiling all my sad soul into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird and bust and door;
Then, upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore -
What this grim, ungainly, ghastly, gaunt, and ominous bird of yore
Meant in croaking `Nevermore.'

This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom's core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion's velvet lining that the lamp-light gloated o'er,
But whose velvet violet lining with the lamp-light gloating o'er,
She shall press, ah, nevermore!

Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by Seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.
`Wretch,' I cried, `thy God hath lent thee - by these angels he has sent thee
Respite - respite and nepenthe from thy memories of Lenore!
Quaff, oh quaff this kind nepenthe, and forget this lost Lenore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Prophet!' said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil! -
Whether tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted -
On this home by horror haunted - tell me truly, I implore -
Is there - is there balm in Gilead? - tell me - tell me, I implore!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Prophet!' said I, `thing of evil! - prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us - by that God we both adore -
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels named Lenore -
Clasp a rare and radiant maiden, whom the angels named Lenore?'
Quoth the raven, `Nevermore.'

`Be that word our sign of parting, bird or fiend!' I shrieked upstarting -
`Get thee back into the tempest and the Night's Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken! - quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!'
Quoth the raven, `Nevermore.'

And the raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon's that is dreaming,
And the lamp-light o'er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted - nevermore!



Един бял лист - Иван Радоев
Една буква върху него
и започва историята -
добра или лоша.
Един замах -
и траекторията на едно изобретение
превръща всичкото в нищо.
Един бял лист на Петрарка
или на оня – Монтен!
Съмнение в белия лист!
Чист като сняг.
Бял като мраморна плът.
Чрез един бял лист
ставаме гении или предатели.
На един бял лист
пишем до своите любими
и ги наричаме птици.
На един бял лист
мамим своите жени
и ги наричаме с имена на
домашни животни.
На един бял лист
лъжем своите майки,
че сме много добре.

На един бял лист
слагаме подпис
срещу напалма
в големите делти на Азия.
На един бял лист
свободно извършваме
едно бяло безобразие.
Каин ли беше?
Не помня!

Един бял лист!
Този бял лист някога
преди хиляди, хиляди, хиляди…
е бил стебло.
Върху него е имало клони, листа.
Гнезда на птици.
Стари птици, които сега
възстановяваме приблизително
с наивни форми върху един бял лист.
Тогава хората не са могли да дълбаят сърца
по корите на старите пинии.
Такива стари сърца няма запазени.

Ако имаше – някой
би ги възстановил върху един бял лист
и щяхме да имаме един откривател повече
на глава от населението.

Уви!
Сърца рисуват днес ученичките,
и за ужас на своя учител – не всичките,
а само по-слабите по анатомия.

Анатомия на белия лист!
Каква неясна бяла наука!
Коварна и светла!

Цял живот аз съм осъден
да пуша цигари над белия лист.
О, моята пепелница се превърна в жертвеник!
Там е пепелта на моите мисли-жертви!

Къде отивам, ще стигна ли?
Тоя въпрос одрипавя подир мене!
Виждам слънца – катастрофи сънувам.
Напипвам земя – въздух целувам.
Ще стигна ли?

Мамо! Аз съм добре!
Това, което казах по-горе -
за лъжите до майките -
се отнася за другите синове.

Аз наистина съм добре.
Храня се. Вкъщи е топло.
Нямам нужда от нищо!
Освен от един бял лист,
на който да пиша:
Аз съм добре!
Mouthpiece drawn, got a verbal armory
Stack bodies, not figurines
Move beneath the surface, submarine
I'm half machine, obscene with a light sword
Look inside the brain, it's a riot in the psych ward
What you standing on the side for?
Roar like a lioness, punch like a cyborg

Bernar
Commoner
Posts: 48
Joined: Sun Dec 18, 2011 7:37 am

Post by Bernar » Sat Dec 24, 2011 12:45 pm

Moridin wrote:Ами аз сега си прочетох онова стихотворение до края и още повече ми хареса, тъй че да го кажа цялото...

Земя и небе

Върху земя човек роден е

Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден
Да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила

Върху земя човек роден е

Но той на нея се роди
над себе си, непокорени,
да гони винаги звезди
Да ги достига и когато
до тях е стигнал, да скърби
пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би

Върху земя човек роден е

Но той роден на нея бе
дори в пръстта и на колене
да има пак едно небе
Небе да има и тогава,
когато няма и очи
Сам в себе си да го създава,
когато то се заличи
Много ми хареса. От кой е стихотворението? Може би пише някъде, но аз не можах да открия.
Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя,
няма да се уплаша от зло;

User avatar
Alexis
Forsaken
Posts: 2518
Joined: Sun Jan 11, 2004 4:57 am
Location: In front of the computer

Post by Alexis » Sat Dec 24, 2011 12:57 pm

Google го намира веднага - автор е Веселин Ханчев
Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae

Обичам си аватара!!

Die, Fanboys <- a blog for random anime bashing and raving

Bernar
Commoner
Posts: 48
Joined: Sun Dec 18, 2011 7:37 am

Post by Bernar » Sat Dec 24, 2011 3:34 pm

Alexis wrote:Google го намира веднага - автор е Веселин Ханчев
:oops: Вярно си е това за google-то. Благодаря
Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя,
няма да се уплаша от зло;

User avatar
Remus
Smallfolk
Posts: 6
Joined: Thu Jun 10, 2010 12:22 am

Post by Remus » Sat Dec 24, 2011 4:48 pm

СВОБОДА МЕЖДУ ЗЪБИТЕ

Бягай, вълк, с изранени нозе презстепта нажежена,
бягай, хищнико – чужд и самотен, настръхнал и зъл.
Премини през нощта с много болка в гърдите стаена
и с увиснало ниско чело – бягай, вълк, бягай, вълк...

Бягай, хищнико куц и космат, уродливо изгърбен –
като черна озъбена рана ти бялата нощ съсечи,
жилав къс свобода здраво стиснал с изтръпнали зъби.
И нощта ще подпали омразата в твоите жълти очи.

А сърцето ти всъщност е буца от страх –
лай на песове, ями, засади те дебнат коварно отвред.
Затова към луната – жестоката твоя сестра –
вий самотно на хълма, привел уморен силует.

После мракът зад теб ще се срути внезапно от гръм.
Ще залитнеш, ще плисне в очите червена вълна.
И снегът ще е розов и топъл, и бавно от белия хълм
ще се спусне – със лай заредена – огромна и зла тишина.

Ще олекне внезапно небето над теб като птица
и ще съска, ще съска покоят по твоето сгърчено тяло.
И така ще изстиваш – с къс тъмно небе във зениците
и парче свобода между зъбите стиснал отчаяно...

Но сега е все още добра като майка нощта и е цяла.
И ти бягай, мой брат, с изранени нозе през голямата степ,
ръфай мрака, хапи хоризонта – забулен във бяло –
и в нощта нека вятърът само да тича след теб.


ПП: Не помня кой е автора. Намерих го сред стари листя от времето, когато хранех илюзии, че ще вляза в НАТФИЗ и това беше едно от произведенията, които готвех. Една учителка ми го беше препоръчала и дала, но помня само заглавието.

Bernar
Commoner
Posts: 48
Joined: Sun Dec 18, 2011 7:37 am

Post by Bernar » Fri Jan 06, 2012 5:15 pm

На днешната дата е роден Христо Ботев. Поклон.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя,
няма да се уплаша от зло;

User avatar
ProxyFantasy
Paragon
Posts: 615
Joined: Tue Jul 19, 2011 12:59 pm
Contact:

Post by ProxyFantasy » Sat Jun 16, 2012 12:27 pm

Не знам какво ме прихвана, но ми се дочете Далчев. Поезия, която да ме разчуства повече от неговата, не ми е попадала пред очите.

44 Avenue du Maine - Атанас Далчев.

1

Кой случай зъл ме е запратил

на този сляп прихлупен двор?

Денят е два пъти по-кратък

и няма ни едно дърво.



Като угаснало огнище

наблизо гарата дими

и гледа, без да види нищо,

прозорецът ми цели дни.



Пищят и заминават влакове,

безспирно релсите звучат

като струнѝ — и аз съм сякаш

от месеци на път.
2

Все този двор и осем реда

прозорци от трите страни

и никога не ще съгледаш

на тях деца или жени.



Но днес отрано падна мракът

и ненадейно заръмя

и влязъл, спря сред двора някой

с цигулка и със мушама.



И се разля старинна песен,

еднообразна като дъжд,

до покривите се понесе

и секна отведнъж.



Той спря. По всичките прозорци

стоеха плачещи жени

и върху плочите на двора

валяха думи и пари:



— Ти, който и да си, бездомник

или юноша ослепял,

защо дойде да ни припомниш

жестокия ни дял?



Мълчим и денонощно работим,

и чакаме по-светли дни,

а дните си вървят и ние,

кога ще заживеем ний?



1928 г.

Who is online

Users browsing this forum: Demandred and 1 guest