Poetry Lover's Corner

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р

Moderators: Trip, Random, Roland, Marfa

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Tue Nov 10, 2009 9:41 pm

По случай годишнината.

Стадото на слепите пастири
автор: Валери Станков


От хиляди лета пастири слепи
са ни повели някъде нагоре,
където ни очакват сухи репеи,
изтръгнати от ветрищата корени,
където подир дъжд едва покълва
тревицата – душица омърлушена,
а вълци с нокти в белите ни хълбоци
изпиват от гръкляните ни сушата.

Пастирите натирят ни пресипнали
и псуват в ямурлуците разпасани,
а ние се катерим все по сипея –
да стигнем до заветните им пасища.

Но там по пладне сянката е мащеха
и слънцето подскача по тоягата,
а някъде в поляните със мащерка
децата им играят с вакли агънца.

Но камъни навред, където свърнем,
обелени от слънцето оврази…
И молим бог в поляните остъргани
от слепите пастири да ни пази.

Но някой ден, езиците прехапали,
ще се свлечем връз тях като лавина…
Че по-добре под ножа на касапина,
отколкото подир слепец завинаги!
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Sun Nov 22, 2009 11:27 pm

Болдваният куплет неизменно ме разплаква щом си го спомня вече повече от 25 години. Никой друг куплет от никое друго стихотворение не ми е действал така.

Смирненски е едно от богатствата ни. Благодаря на damina от форплея, че постна там цялото стихотворение - бях забравил от коя точно творба на Смирненски е куплетът.



ЗИМНИ ВЕЧЕРИ
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...

*

И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.


И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля :)

User avatar
VenomPlague
E'lir
Posts: 165
Joined: Fri Jun 20, 2008 10:07 pm

Post by VenomPlague » Mon Nov 23, 2009 12:15 am

Последната строфа е също толкова силна. Заслужава и тя болд. :wink:
Мерси, че ми припомни едно от най-любимите ми стихотворения.

RAT400
Sorcerer
Posts: 383
Joined: Tue Jan 06, 2009 11:55 pm

Post by RAT400 » Wed Dec 02, 2009 10:32 pm

Daraus, dass Einer dich einmal gewollt hat,
weiß ich, dass wir dich wollen dürfen.
Wenn wir auch alle Tiefen verwürfen:
wenn ein Gebirge Gold hat
und keiner mehr es ergraben mag,
trägt es einmal der Fluß zutag,
der in die Stille der Steine greift,
der vollen.

Auch wenn wir nicht wollen:
Gott reift.

Rainer Maria Rilke
Aus "Vom mönchlichen Leben"

И едно, което намерих съвсем случайно, не бях чувал и за автора:

Für ein Kind

Ich habe gebetet. So nimm von der Sonne und geh.
Die Bäume werden belaubt sein.
Ich habe den Blüten gesagt, sie mögen dich schmücken.

Kommst du zum Strom, da wartet ein Fährmann.
Zur Nacht läutet sein Herz übers Wasser.
Sein Boot hat goldene Planken, das trägt dich.

Die Ufer werden bewohnt sein.
Ich habe den Menschen gesagt, sie mögen dich lieben.
Es wird dir einer begegnen, der hat mich gehört.

Günter Bruno Fuchs

User avatar
Mementa
Commoner
Posts: 38
Joined: Mon Feb 15, 2010 5:04 pm
Location: Sofia

Post by Mementa » Thu Mar 25, 2010 1:38 pm

Това пък е едно от моите най-най-любими стихотворения. Доколкото помня, преводач е Стефан Гечев.
Пиша го по памет и се извинявам, ако не е съвсем точно с оригинала.

ИТАКА
Константинос Кавафис

Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития не бой се –
такива в пътя нивга не ще срещнеш, ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство и душата, и тялото ти винаги докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш във финикийски градове и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос, и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там – това е твойта цел,
ала по пътя ти не бързай никак, че по-добре години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака ти дари прекрасното пътуване –
без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

User avatar
passer-by
Elder God
Posts: 8280
Joined: Thu Sep 20, 2007 5:42 pm

Post by passer-by » Fri Mar 26, 2010 5:39 am

Когато дойдоха за мен

Martin Niemöller (1892-1984)

Оригинал на немски:

Als die Nazis die Kommunisten holten,
habe ich geschwiegen;
ich war ja kein Kommunist.

Als sie die Sozialdemokraten einsperrten,
habe ich geschwiegen;
ich war ja kein Sozialdemokrat.

Als sie die Gewerkschafter holten,
habe ich nicht protestiert;
ich war ja kein Gewerkschafter.

Als sie die Juden holten,
habe ich geschwiegen;
ich war ja kein Jude.

Als sie mich holten,
gab es keinen mehr, der protestieren konnte.

Превод на български:

Когато нацистите дойдоха за комунистите,
Аз мълчах;
Не бях комунист.

Когато затвориха социалдемократите,
Аз мълчах;
Не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за профсъюзите,
Аз мълчах.
Не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите,
Аз мълчах.
Не бях евреин.

Когато дойдоха за мен
- вече нямаше кой да говори.

User avatar
Xellos
Moderator
Posts: 18962
Joined: Fri Apr 02, 2004 10:08 pm

Post by Xellos » Fri Mar 26, 2010 8:16 am

Атанас Далчев - Дъждобранът

На Радой Ралин

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
длуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.

слънце и зеленина да има,
паркът трябва да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

1960
Profanar la tumba, al ritmo de la rumba!

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13462
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Fri Mar 26, 2010 10:46 am

Много сладко:)
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

RAT400
Sorcerer
Posts: 383
Joined: Tue Jan 06, 2009 11:55 pm

Post by RAT400 » Mon Aug 09, 2010 2:15 pm

Едно кратко стихотворение, което за първи път видях като епиграф над една глава на Watership Down:

What is the world, O soldiers?
It is I:
I, this incessant snow,
This northern sky;
Soldiers, this solitude
Through which we go
Is I.

-Walter de la Mare, Napoleon

И един кратък цитат от Агамемнон на Есхил, преведен ot E. D. A. Morshead (българският превод, който гледам в нета (на Александър Начев) не е толкова красив на това място, а старогръцкия оригинал не разбирам):

For Ares, lord of strife,
Who doth the swaying scales of battle hold,
War's money-changer, giving dust for gold,
Sends back, to hearts that held them dear,
Scant ash of warriors, wept with many a tear,
Light to the hand, but heavy to the soul;
Yea, fills the light urn full
With what survived the flame--
Death's dusty measure of a hero's frame!

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Wed Sep 22, 2010 10:59 pm

Аристофан - Жабите, превод Александър Ничев:

Да мълчим с благочест, и на нашия хор нека място отстъпят ония,

за които е чужда нашата реч и които са с мисъл нечиста,

и не знаят ни обреди свети, ни танц във чест на отличните Музи,

и не са причастени към буйната реч на Кратин, бикоядеца мощен,

и се радват на шутовски, плоски слова, предизвикващи смях неуместен,

и не щат да премахнат враждебния спор, и не са споготливи с града си,

а раздухват раздори и крамоли, като мислят за свойте печалби,

и безсрамно протягат ръка за рушвет, а градът се разтърсва от бури,

и предават застава, плавателен съд, и изнасят неща забранени

от Егина — подобно на онзи подлец Торикион с процентните кражби,

като корабни ремъци, лен и смола, и ги пращат оттам в Епидавър,

и съветват града си да дава за постройка на флота,

и сквернят на Хеката свещения лик, та дори като пеят прослави,

те наяждат със хитра ораторска реч хонорара на наште поети

затова, че осмени от тях са били на народния Бакхусов празник!

Та на тези аз казвам, и казвам го пак, и за трети път пак ще го кажа —

да отстъпят пред нас, посветените! Вий пък възгласявайте своите песни

за всенощните бдения, вашата реч за приляга на нашия празник!

http://bg.chitanka.info/lib/text/10211

П.С. Позволено ли е да слагаме и свои стихотворения, ако си ги харесваме или ще е нескромно?
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 18103
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Wed Sep 22, 2010 11:29 pm

Нескромно очевидно ще Е, а иначе за собствени произведения си има отделен форум малко по-надолу
This is it. Ground zero.

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Sat Sep 25, 2010 7:22 pm

Moridin wrote:Нескромно очевидно ще Е, а иначе за собствени произведения си има отделен форум малко по-надолу
Нямаше как да знам. Темата е за любими произведения, което не изключва автоматично собствените, а и аз попитах, за да няма объркване



Бедни думи - Яна Язова


Изсипах в торбата паничката с няколко лева,

присвих си безцветните, скъсани вече поли

и седнах на пътя — пък, ето го, среща запява

с гъдулка безкракия просяк под гръм и коли.



И мисля тогава: "Какво ли пък има да свири?"

Тъй смешно, дочувам едва — говори за мен:

по шумните улици, кой просекиня ще дири? —

че иска той хляба си с мед да яде разделен.



Ръмжат разтреперани звукове, после пискливи

се борят неравни, квичат под каруци, коли.

Навярно той няма и пръсти, че свири с ръце треперливи.

А може би страшно го нейде в сърцето боли.



И мисля си аз, срещу него ли пак да остана,

или пък в парка да ида в тоз вечерен час?

Мъже и жени — прилепени отзад шадравана...

Очи са ми пламъци — тънка не съм ли и аз?



Безкракия хлъцна, спря — може би скъса се лъка.

А може би никой в паничката лев не хвърли...

Дали пък го моята мисъл попари, и жажда и мъка,

а може би паднал е вече под пълните с пясък коли...



Това са за него богати в смъртта колесници,

а мойто моминско легло е на градския ров.

Наоколо удрят по камъни две патерици...

Наоколо чувам кака търсят те мойта любов.
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

raylight
Sorcerer
Posts: 377
Joined: Sat Aug 28, 2010 8:21 pm
Location: Sofia
Contact:

Post by raylight » Wed Sep 29, 2010 11:30 am

Аристофан
Жабите

ХОР
Зная, че този поет гръмовержец ще пламне от страшен

гняв, като види бъбривия свой съперник да точи

зъби. Тогава, обзет от ужасна ярост,

с поглед ще го стрелне той.

Спор със слова конегриви и шлемовейни ще почне,

облак от остри трески и от стружки ще литне, когато

почне съперникът бой срещу вихрото слово

на дълбокия поет.

Той пък настръхнала грива от гъсти косми ще вдигне,

сбърчил ужасните вежди, с рев ще издума забити

с гвоздей слова, от дъска ще ги изтръгне

със гигантския си дъх.

След това, мелещ безспир, изпитател на словото, боек,

остър език, завистливо разтърсвайки поводи, злобно

режейки думите, ще разруши на сърцето

тежкия и дълъг труд.

http://chitanka.info/lib/text/10211
В традициите вграждаме себе си – ценностите си, светогледа си, паметта си, мъдростта си, себе си жертваме, за да предадем своите познания, но и страхове на бъдещите поколения през хилядолетията.

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 18103
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Wed Sep 29, 2010 12:03 pm

Не знам как така не се е постнало това, което писах, но:

как може собствените ти произведения да са любими и това да е нескромно, при положение, че съществуват СТОТИЦИ гениални автори на поезия? ВТФ? Или не си чел никаква, или си нескромен. ТОчка ;Р
This is it. Ground zero.

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13462
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Wed Sep 29, 2010 12:36 pm

Мне, според мен е малко по-сложно. Темата е за любими произведения, които очевидно са любими, защото ги смяташ за много добри. Най-вероятно дори са поне доста добри. Докато свое собствено произведение смяташ за любимо, не толкова защото го оценяваш като качество, колкото защото си е твое, изстрадал си го и си го изживял. Но това общо взето гарантира, че не си обективен.
Бтв, аз не мога да кажа, че мои прозведения са ми любими. Да, харесват ми, някои дори обичам, но те са във съвсем различна категория от другите произведения.
А и това е все едно да кажеш "любимият ми актьор съм аз". Няма как да не е нескромно, дори да си добър.
Но покрай цялата тази дискусия, на мен би ми било интересно да видя твоя поезия.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 5 guests