ShadowDance

Приключих и с второто колело на времето и е доказателство, че яката музика прави и глупави книги по-добри. Тая книга много върви с blind guardian и Abbath. С това на ум, жожо вече не крадне само от властелина, ми е минал и на недовършените предания и силмарилион. Мен властелинът не ми е някакъв топ на топовете, просто Колелото граби с големия черпак от там, до положение срам да те хване и е невъзможно да се игнорира. Как да е, тук е темата за людете с масивни гениталии да та продължа с кочината по Колелото на времето, вместо да сипвам в съседната девствена темичка.

Великият лов се едно не е от същата поредица. Личи колко е зле първата книга на фона на това. Тук имаме реални злодеи, които правят кофти неща (вярно извън кадър, но простотията им се усеща постоянно). Ранд е пиче и кефи и разбирам как га си бил на 12-13 може да те кефи палякът. Има известно водене за носа, но взима много свои решения и блъска сюжета сам той. Имаме и тсундере мацка, която тотално слага всичката женоря в джоба си, но и Ранд, който макар попаднал под чара й я реже, когато момата се олива, а и новата му компания е толкова по-добра. Душешият и еба ли го как се водеше високият и ушат симпатяга. Барабр с пълководеца, тва е правилното трио.

Като говорим за това - Мат и Перин са безлични путки, лишени от значение както може да се очаква, но пък и те са в приятна компания на калени воини и една от по-интересните седайки. Лан и моарейн са в на макя си гъза през повечето време, което е мега. Новачките седай и академичните им мъки бяха забавни, разбира се детински до безобразие, ама има нещо очарователно в магически даскала. То цялата книга е детски ансамбъл, без да ми лази по нервите. Действието е доста по-концентрирано и липсва безпредметното пътуване от първата книга, където нашите само плачеха колко им се яде. Плюс Том, братле, Гандалф възкръсна. Йе.

Оценявам и напъните за дворцови интриги, особено през погледа на някой, който ептем не му се занимава с тва.

Текстът си остава мъката. Не е като човекът да няма умения. Поправил си е проблема с пейсинга донякъде, екшънът е приятен, макар бюджетен, но количеството пряка експозиция, грубият език, омесени с опитите за по-колоритни описания, ала "отново четох тоя як абзац на толкин, дай да пробвам същото" и директното казване кой какво чувства и знае, без въобще да си прави труда да го обясни чрез действия. И най-голямото престъпление, случващи се важни неща извън кадър, където накрая разбрахе за съдбата на един зъл кретен 2 секунди преди да се бият наще срещу ваще, които никога не се бяха срещали. Евала, много фино.

А финалът е ръш кат никога. Явно му е било писнало още тука на жожката и бърза да приключи. В послените 3 глави се случва всичко. Ама всичко. Поне е преплетено, всички са на лице, ама баш епиката да скипнеш, докато 2 глави по-рано ми отделаш страници на смяна на рокли и връзване на лошите седайки... ми... куул. То са предателства и героична смърт, двамата кажи-речи злодеи и смъртта им са половин абзац за главния и едно изречение за помощника, масивно меле на полето, разпедрушинен град, възкръсналите зомбита. Как си взеха белите плащове. За кво да му отделям време и детайли и така се подразбира. Което пак е похват на толкин, който е доста пестелив реално като стане дума за гигантско млатене. И повече тия глави мязат на бележки как да си разгърне финала на книгата, отколкото реалния краен продукт, ама толкова си може момчето.

Инак - детско книжле, явно защо на киеците навремето може да им подпали срамните косми, ама до там.

Доста си смешен с тия еджлорд напъни - "Само тъпаците четат тази боза, ама аз не само я чета, ами правя и пространни анализи".

За кво да му отделям време и детайли и така се подразбира. Което пак е похват на толкин, който е доста пестелив реално като стане дума за гигантско млатене.

Толкин го е открил явно този похват. Както и топлата вода.

Е ти ако тва виждаш, си е твой проблем, оди си в темата и си се радвай там и спри да го раздаваш като настъпена цвичка, дето за първи път някой й е казал, че "здрач" май не е много добра книга. Но и как идваш навсякъде по мене и мелиш, определено не си хуморен, да знаеш. Ше каже некой, че друга книга няма за тебе

Айде по-кротко със заяжданията, какво ти стана изведнъж с тия мачо тъпотии. По-сериозно

@трубадур Споко, аз поредицата съм я хранил далеч повече отколкото ти би успял, ако ще и да постнеш още 100 поста като горния, а и да не беше така, щеше все ми е тая ще е плюеш или ще я хвалиш. Само че тия постоянни подмятания как ако някой е харесал нещо си значи е кретен и/или на 15 (не само тук, но и в подофорумите за кино и сериали ), са толкова детински, че не издържах и се заядох.

The Tea Master and the Detective. Изненадващо най-слабата от трите новели на Де Бодар в тази вселена, честно казано доста разочарован останах. Не знам защо точно тази е спечелила всички награди, може би конкуренцията е била по-слаба тази година.

When the Sea Is Rising Red ми напомни защо ненавиждам дебютни романи, особено в днешно време с всичките ютуб насоки. Личи, че момичето се опитва, не е да го е изсрала от нищото, ама това е рядко претруфена книга. Явно е желанието за красив текст, оригинален свят и по-дистанцирана главна героиня, ама и в трите се препъва почти на всяка страница. Ся, ясно е, че далеч не съм демографската цел на това нещо. Бидейки уж любовен триъгълник (ама не точно) готически, селско-западно-европейски фолклорен, ранен 19-ти век по бедните крайбрежия, омешана със задкулисна борба между богати къщи, фентъзи каша, далеч не ми е вайба, ама що па да не го пробвам, нале. Далеч не е здрач левел на тъпотия, нито се опитва и да е Ан Райс (и тук има вампири, ама са там за поредната част от населението, към която богатите, че и бедните, да са расисти) и сексът присъства, без да се набляга на ненужни детайли, но и не се свени да го включи. Т.е. хем е пеге 13, хем си бие на нещо за по-възрастни като насилието или емоциите се случват, плюс и щедрата употреба на fuck. И това го сложи насред език, който кара Оскар Уалйд да изглежда консерватитен, докато си пише "великолепните" приказки и усещането за пресолена манджа е на ниво.

Друг проблем е почти липсата на сюжет, където отново имаме проблемът с липсващите антагонисти. Само са споменати и вършат глупости зад кадър, поради простата причина, че заради решението как да е отгледана и показана главната няма как да е свидетел на повечето злини. А и определено по-важен е бил светът за авторката, отколкото да се занимава с героите си. Повечето, от които имат една характеристика (често визуална) и до там. Едната е къдрава, другата е весела и ходи боса навсякъде (бая акцентира на това, вместо да я гради), третата дори това няма. Любовните трепети се разменят между вампир (нежен, поет, математик) и селски тарикат (много чаровен).

Фентъзито се крие в беглата магия, която се нуждае от наркотик, за да действа, само вампирите им тече директно в кръвта, ама и там е лабава работа, морска вещица и прииждащ апокалипсис, както и гладни духове. И цялото това се събира в около 10 страници, което не е проблем само по себе си, просто друго няма. Основно гледаме света през очите на богата наследница, без реално място в семейството си, която трябва да бъде задомена за нещо и да си мълчи. Вместо това, инсценира самоубийство, успява да се забие в селото, живее бедно, мие чаши и се лута между героите, докато накрая половината град не се срути.

За известно време замених новелите със short stories, и от около двадесетина такива във всякакви жанрове, силно впечатление ми направиха три:

A Tiny Feast - умишлено започва сравнително леко, но бързо се превръща в емоционална, красиво написана история. А може би просто си имам слабост към използване на magical elements/creatures за обрисуване на дълбоки, човешки болки и несъвършенства.

The Zero Meter Diving Team - с едно изречение: Chernobyl, ако беше разказ. Малко по-различна гледна точка върху събитията, но нямаше как през цялото време да не си мисля за сериала.

If at First You Don’t Succeed, Try, Try Again - отново, микс от митологични елементи/създания и човешки взаимоотношения. Може би по-интересно за любителите на ориенталската митология: определено не се чувствах като target audience на произведението, но факта, че ми е оставило приятен спомен след прочитането, за мен е достатъчен да го препоръчам.

Аз пък чета Doctor Sleep предфилмово. Надявам се подозренията ми да не се сбъднат, но засега злодеите са яко мех.

Roland wrote: ↑

Tue Oct 29, 2019 4:26 pm

Аз пък чета Doctor Sleep предфилмово. Надявам се подозренията ми да не се сбъднат, но засега злодеите са яко мех.

Свърших я. Подозренията ми се оправдаха. Но всъщност не е лоша книгата, ако човек я третира като портрет на Дан Торънс и игнорира основния сюжет, който си има яките моменти, но като цяло така и в нито един момент не ме беше страх за героите.

Като цяло, Сиянието не беше кой знае каква книга, но имаше своите силни моменти. Доктор Сън не съм го чел още, но знаейки, че злото придобива лице, малко ме отдръпна от книгата, заради това и я бавя още. Иначе ме заинтригува частта с портрета на Дани Торънс, та ще и дам шанс.


п.п. доколкото може да се вярва на ревютата за филма и той бил доста мех, особено героинята на Ребека Фъргюсън, която уж била главния антагонист; тя и в трейлъра не изглеждаше никак читаво. Имайки предвид, че и Кинг е продуцент - (явно) какъвто първоизточникът, такъв и филмът.

Доста зле си бе Doctor Sleep за мен, особено лошковците бяха пълна смешка, но и не само те, само Дани Торънс беше сравнително интересен.

penzata wrote: ↑

Fri Nov 01, 2019 4:03 pm

Като цяло, Сиянието не беше кой знае каква книга, но имаше своите силни моменти. Доктор Сън не съм го чел още, но знаейки, че злото придобива лице, малко ме отдръпна от книгата, заради това и я бавя още. Иначе ме заинтригува частта с портрета на Дани Торънс, та ще и дам шанс.


п.п. доколкото може да се вярва на ревютата за филма и той бил доста мех, особено героинята на Ребека Фъргюсън, която уж била главния антагонист; тя и в трейлъра не изглеждаше никак читаво. Имайки предвид, че и Кинг е продуцент - (явно) какъвто първоизточникът, такъв и филмът.

Сиянието за мен е най-добрата книга на Кинг, която съм чел (а съм чел бая). Но тук проблемът е, че лошите са... слаби. В смисъл, заплахата спира да е заплашителна още по средата и така и не става по-заплашителна.

При мен проблема с четенето на Сиянието беше, че преди това филма го бях гледал емнайсе иляди пъти и самата книга изобщо не успя да се доближи до атмосферичността, която притежаваше филма. Най-вече ми се губеше чувството на пълна изолация (поне по спомени, де). Трябва да я пробвам сега, да видя до колко ми се е променило мнението.

Препрочитам си „Историите на Господаря Ли“ - The Chronicles of Master Li and Number Ten Ox щот съм пропуснал, че август месец е починал Бари Хюгарт.