"ЛАМЯ" ЕООД

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р

Moderators: Trip, Random, Roland, Marfa

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

"ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Sat Dec 26, 2015 6:25 am

Нека ви се похваля и аз. Завърших първия си роман. Идеята беше една - после прерастна в нещо друго. Може би най-точното определение е "трилър с фентъзи елементи" - сигурно вие бихте преценили по-добре в коя ниша влиза от жанрова гледна точка. Не твърдя, че е шедьовър, но отзивите са доста позитивни. Поне е най-доброто, което съм правил, а откакто се помня, обичам да пиша. Историята ще се развие в три книжки и вече започнах втората. Сега се опитвам да установя какъв е най-добрият начин за издаване. Вашата помощ отново би била полезна. Ако някой има време и желание, да се чувства поканен да почете - мога да постна и още

Пролог I

Бургас 1999 г.


– Взела съм ти подарък – усмихна се Мая. Зелените ѝ очи пробляснаха загадъчно. – Не е нищо особено.
– Какво е? – попита Станимир.
Тя постави в разтворената му длан жълтеникаво шуплесто камъче, изпъстрено с тъмни петна.
– Това ли?
– От Тевното езеро е – отвърна момичето.
– Къде?
– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там бяхме уикенда. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.
– Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – На другия край на България.
– Толкова си глупав – укорително каза Мая и го целуна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?
– Не, разбира се.
– Слушай сега! Една девойка напръскала очите си с вода от езерото и те станали сини. После се върнала по залез слънце и потопила косите си...
– И какво?
– И косите ѝ станали златни – продължи Мая. – Само че момичето се възгордяло от красотата си. Забравило да благодари. Поискало да стане царица. И езерото толкова се огорчило, че потъмняло от гняв.
– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал – призна Миро. – Всяка жена иска да е царица. Ти не искаш ли?
– Аз съм принцеса – разсмя се Мая. – Хайде! Трябва да тръгваме.
Тя хвана ръката му и го дръпна да се изправи. Поеха на път, устремени и мълчаливи. Вятърът си играеше с лешниковата коса на високото слабо момче. В белезникавата виделина очите му изглеждаха по-сиви дори от лъскавите воднисти облаци, превзели небето над морския град. Кожата му беше изтръпнала от хладните пориви и той закопча тънкото си памучно яке. Умът му се зарея някъде далеч като пикиращите във висините гларуси. Трябваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и разбира се – Мая. Накрая мислите все го връщаха към слабичкото момиче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите ѝ се впиваха в дланта му, причинявайки леко щипене и така Станимир усещаше, че тя е тук… до него.
Бяха заедно от три години, но всеки следващ ден беше по-сладък от предния. Ученическа любов, пламнала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха еднички свидетели на първата им целувка уста в уста и език в език, сгушени на върха на самотния спасителен пост, с тела изтръпнали от гальовните пръсти на сутрешния бриз. По устните на Мая бяха полепнали няколко песъчинки. Рокличката ѝ беше изцапана с петна от сладолед. Ученическа любов, която трябваше да продължава винаги – жарка и несъкрушима. Защото нямаха нужда от друго. Защото всичко беше възможно.
– Хайде, Миро! – извика умолително Мая и разтърси ръката му. – Закъсняваме!
Той не отговори, но забърза крачка. Изобщо нямаше желание да ходи на рождения ден. Още по-малко, обаче, му се искаше да я оставя сама. Скоро трябваше да замине да учи в София и тогава щяха да се виждат рядко. Не разполагаше с достатъчно пари, за да се прибира всеки месец, а и пътят беше дълъг. Ако успееше да си намери работа, парите щяха да стигат, но времето нямаше да е достатъчно. Затова всяка минута, прекарана с Мая, беше скъпа. След година тя също щеше да е студент и тогава можеха да излязат на квартира заедно, без да се тревожат от нищо и никого...
– Стигнахме – обяви Мая, щом се озоваха пред един безличен панелен блок, не по-различен от всички други наоколо.
Пред вратата на апартамента ги посрещна приятелката на Мая – рожденичката Катя. Изглеждаше сексапилно – широко усмихната, старателно гримирана, с изправена на преса кестенява коса. Беше облечена с къса дънкова пола, черно потниче и еластичен, прилепнал по краката клин. Ходеше боса с нокти лакирани в тъмночервено. „Стъпалата ѝ трябва да са мръсни“ – помисли Станимир, хвърляйки критичен поглед наоколо.
Обширният четиристаен апартамент беше пълен с народ – по-малки момичета (между петнайсет и осемнайсет годишни) и по-големи момчета – един-двама може и да надхвърляха трийсетте. Всички бяха насядали по дивани и столове, пиеха бира, водка и разтворими сокчета в пластмасови чашки. Станимир се намръщи от задушливата миризма на цигари и мръсни чорапи, която безмилостно го удари в носа след свежия въздух навън. От тонколоните, прикачени към малък настолен компютър със зацапана пластамсова кутия, гърмяха дискохитове, заглушаващи протяжните звуци на мигащия модем.
Станимир не познаваше почти никого. Партито беше започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полицията и създавали страхотни проблеми.
Миро се настани на една ниска тапицирана табуретка в ъгъла на голямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция, чиито рафтове бяха отрупани с класическа литература. Избрани творби на Стендал, Балзак и Харди – томове с избелели обложки, неразгръщани, откакто са били купени, някъде през осемдесетте. Ако не друго, секцията му вършеше добра работа като облегалка. Наля си водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа си обилно разреден червен сок в друга – трябва да е бил с вкус на череша или нещо подобно. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше кой знае какво удоволствие. През няколко минути поглеждаше към Мая. Тя и приятелките ѝ разискваха подаръците на Катя върху избледнелия оранжев диван до отсрещната стена. Момичетата пийваха по малко вино, закачаха се с някакви техни шеги и се кикотеха.
Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий „широко скроен“ баща, който щял да подари последен модел BMW „седмица“ на отрочето си, ако го приемели в университета. Атлетично момче с бял потник, гарван, татуиран на лявото рамо и хубаво лице, макар и покрито с няколко разранени пъпки, споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Един мургав дългуч с голям крив нос и прогизнал от пот вълнен пуловер разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.
От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно яке – беше толкова високо и едро, че в един момент Станимир се зачуди как е минало през вратата. Новодошлият леко залиташе и Миро си помисли, че може да е пиян или дрогиран. Той изгони дългуча с големия нос от дивана, отпусна се тежко на освободеното място и го накара да му донесе водка. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Секунда-две дългучът гледа неразбиращо, след което махна с ръка, ухили се фамилиарно и накуцвайки се помъкна към хладилника, за да му търси водка с лед.
– Кой е този? – прошепна някой на масата.
– Е, не го ли знаете? – отвърна „потника“. – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пичага е, ама малко прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.
– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше видял някакъв клошар да ровичка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му един шамар и оня се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпана кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих долу кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!
Станимир се напрегна. Макар и приятно замаян от алкохола, желанието му час по-скоро да се махнат оттук, се беше завърнало. Огледа се за Мая, но не я откри. После осъзна, че Борис се е обърнал към нея. Широкият гръб с коженото яке пречеше на Миро да види повече, но двамата, изглежда, разговаряха. Мая се усмихваше и казваше по една-две думи, докато високият боботещ глас на Боро се изливаше към нея на вълни. Накрая тя го потупа по рамото, изправи се и понечи да си тръгне. Борис се извърна и я шляпна по дупето с широката си плоска длан. Високо се изхили. Дори да беше вложил нищожна сила в жеста, звукът се чу ясно в кратката пауза между Лени Кравиц и Мадона, отеквайки от бледожълтите стени на стаята. Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в Борис. На лицето ѝ се бяха изписали обида и унижение.
– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново – този път смехът му беше по-кратък и гаден.
И може би всичко щеше да приключи тук, ако Станимир не беше реагирал. Сърцето му се сви и заби учестено. Кръвта пулсираше на мощни тласъци в тялото му. Лицето му поруменя от гняв. Ако предизвикателството беше отправено към него, сигурно щеше да го подмине, да премъчли. Но това беше Мая... неговата Мая... най-скъпото му – единственото същество, което обичаше безрезервно и с което искаше да прекара целия си живот. Той не можеше да допусне някой да се подиграва с нея или да я тормози. Не – дори това да е 120-килограмовият Борис, син на поморийски ресторантьор или мафиот. А освен всичко друго, вече беше изпил доста водка.
Миро дори не усети кога се е озовал до Мая. Обгърна момичето с ръце и се провикна към отпуснатото на дивана туловище:
– Повече да не си я докоснал и с поглед!
– Няма нищо, Миро – каза Мая, сякаш изведнъж усетила в каква посока се развиват нещата. – Боро само се шегуваше.
Борис се поизправи на дивана, вперил невярващ поглед в него.
– Ела, ела... – направи приканващ жест с ръка. – Ела да се разберем! Нещо имаш да ми казваш ли?
Станимир не помръдна от мястото си. Въпреки адреналина, страхът пускаше парализираща отрова в тялото му. Борис скочи на крака.
– Какво стана бе, смотльо? Дрисльо!
Той го блъсна рязко с длани и Миро залитна назад. Краката му се удариха в масата. Докато се мъчеше да запази равновесие, ръката му потъна в пластмасова чиния с торта, а няколко чашки се разляха. Мая застана между двамата и опря малките си бели длани в корема на Борис:
– Остави го! Разкарай се! – извика тя.
– Чакай ма! Говоря с мишока. – Без дори да се старае, Борис я изтласка настрани. – Кажи ве, мишок? Насра ли са?
Станимир се изправи. Макар целият да трепереше, дълбоко в себе си реши, че няма да отстъпва. Той не каза нищо. Просто гледаше опонента си право в очите.
Ударът се стовари върху него изведнъж – разкъсващ всичките му сетива като звън на камбана. Пред очите му сякаш блесна светкавица. Ухото му гореше, заглъхнало. По главата му се разливаше неумолима пулсираща болка. Той се наклони на една страна, изгубил за момент ориентация. Стисна ухото си с длан, сякаш искаше да затули болката в похлупак и пак се изправи. Отвърнеше ли, това щеше да е краят. Една малка част от съзнанието му припомни думите на момчето с потника и татуировката „Борис го удари втори път и клошарят се разплака“. При втория удар щяха да последват сълзи. Станимир разтърси глава, приведе се леко напред и отново впи поглед в грамадното момче. Повече от всичко друго не искаше да изглежда поразен и пречупен. Стисна ръце в юмруци и стегна мускули. Щом прецени, че схватката, при която във всички случаи щеше да претърпи погром, не може да бъде избегната, замахна...
В този момент към тях се спуснаха няколко момчета и застанаха помежду им. Катя разтърси огромния побойник:
– Боро, стига! Нормален ли си? Т’ва е рожденият ми ден. Те са мои приятели.
Настървен за бой, Борис изпсува и започна да нарежда на висок глас:
– Добре ве, оня педал що дойде да ми се прай на мъж? Ще го смачкам...
Някой стискаше Миро за дясната ръка и го теглеше с все сила. Той се сепна, озърна се и видя Мая.
– Хайде! Хайде, да се махаме оттук!
Подчини се. Всичко се разви толкова бързо. Все още заглъхналото му ухо смътно долови как някой зад тях вика „Чакайте!“ В един момент бяха в антрето. В следващия вече слизаха в покритата с грозни надписи и олющени лепенки кабина на скрибуцащия асансьор. В третия пресичаха паркинга пред блока.

Забави ход и успя да се огледа, едва след като се бяха озовали в хладната прегръдка на парка. Земята беше мокра от краткия, изсипал се преди малко, дъжд. Преди да потъне зад покривите на сградите, слънцето надзърна измежду облаците, чиито краища имаха огнен загар. Пойни птички подскачаха по натежалите от влага клони и се надпяваха. Като отглас от зората на времето, долетя грак на гларуси. Освен тях двамата, докъдето поглед стигаше, не се мяркаше жив човек.
Станимир рязко спря, придърпа Мая към себе си, наведе се и продължително я целуна, впил езика си в нейния. Изпълни го топлина и страст.
– Глупчо, защо го направи? – попита тихо тя.
– Заради теб.
– Толкова си глупав!
Той мълчеше и я гледаше. Черната ѝ коса се спускаше на гъсти кичури по бледото, покрито със ситни петънца, личице. Очите ѝ излъчваха вълшебен смарагдов блясък.
– Обичам те – промълви Мая.
Миро не отговори. Зарови пръсти в косата ѝ. Целуна я по бузката и я прегърна.

Двамата стояха сгушени на една самотна дървена пейка в гаснещия ден. Мълчаха и се любуваха на тишината, спокойствието и себе си.
– Ти ще заминеш – изведнъж отрони Мая и впи очи в неговите. Не за пръв път водеха този разговор.
– Ще се прибирам винаги, щом мога. Дори няма да усетиш колко скоро и ти ще се преместиш да учиш в София. А дотогава можеш да ми идваш на гости... – говореше бавно и милваше главата ѝ.
– Страх ме е, Миро – почти изплака момичето. – Не искам да заминаваш.
– От какво те е страх? Всеки ден ще си пишем, ще се чуваме...
– Снощи пак го сънувах. Ужасно е! Не мога да спя.
– За какво говориш, пчеличке? – внимателно попита Станимир.
– Нали ти бях разказала, глупчо! Сънувам страшни сънища. Вече няколко пъти...
– Разкажи ми пак.
– Много е объркано. Някакъв плешив мъж... като дявол. Очите му са целите червени, без зеници и кървят. Кожата на лицето му е покрита с изпъкнали вени и белези. Устните му са напукани. Отваря си устата, примлясква жадно и шепти името ми. Зъбите му са дълги и остри, като от метал – някои блестят, други са ръждиви и счупени. Накрая започва да пищи, да реве с цяло гърло и тогава се събуждам. После не мога да заспя по цяла нощ. НЕ ИСКАМ да заспивам.
Станимир я изгледа озадачено. Мая не умееше да фантазира така добре.
– Сигурно си гледала някой филм – предположи той.
– Не съм – настоя момичето. – Нали знаеш, че не гледам такива глупости.
– Ако някой демон пак те тормози, му кажи, че ще си има работа лично с мен. Ще му бръкна в червените очи, ще му откъсна опашката и ще го изпратя обратно в деветия кръг на Ада!
– Както щеше да направиш с Боро? – тя се усмихна. – Моят рицар без броня.
Миро стисна зъби и сведе поглед. После се раздвижи.
– Стана късно. Хайде, да те водя до вас!
– Чакай малко! – извика Мая. Сграбчи бузите му с две ръце и шумно го целуна по устните. И пак... и пак... и пак...

Когато стигнаха до входната врата на блока ѝ, Мая скочи, хвана се за врата му и вися като маймунка, докато не отмаляха. Накрая го целуна за последен път и се шмугна вътре. Едва прекосила стълбището зад вратата, тя се обърна и махна с ръка. После се скри от поглед. Осветлението угасна секунди след това.
На път за вкъщи, подритвайки дребни парченца чакъл, Миро се замисли. Изпитваше някакво неясно напрежение, усещаше лек хлад, който обостряше сетивата и караше кожата му да настръхва. Отдавна не се бяха сбогували толкова дълго. Сякаш малката се опасяваше да не замине и да я изостави още утре.

Но Мая беше тази, която изчезна.
Майка ѝ твърдеше, че след вечеря се е затворила в стаята си и повече не излязла оттам. Идваха полицаи, следователи. Имаше разпити. Не откриха улики – никакви следи от взлом или борба и какъвто и да е помен от момичето. В отчаянието си родителите ѝ ходиха при разни гадателки и врачки: едни казваха, че е избягала по любов и живее в чужбина, други, че е отвлечена, но ще се върне, а трети само се вайкаха, просълзени редом до болната ѝ майка.
Месеци наред Станимир редовно прозвъняваше телефоните от списъка си – говореше дълго с нейните роднини и приятелки, питаше за новини. Обикаляше безцелно града и парковете с тайната надежда да я зърне някъде. Понякога отиваше на кея, облягаше се на парапета и дълго се взираше в мрачните сиви вълни и далечните кораби – малки черни точици на ръба на морския предел. Дори се надяваше да е избягала от него – само и само да е жива.
Един ден срещна Борис. Той със сигурност знаеше, че Мая е изчезнала след рождения ден на Катя. Полицията беше разпитвала и него. Станимир го изгледа злобно – беше готов да се вкопчи в него и да се бият до смърт. Едрото момче най-неочаквано се спря и смотолеви: „Пич, извинявай за онзи път! Само се шегувах, а ти тръгна да се правиш на мъж. Ако чуя нещо за Мая, непременно ще ти кажа. Горе главата!“. Потупа Миро по рамото и продължи.
На годишнината от онази вечер, Миро отново беше в Бургас. Мина по същя път – край панелните комплекси и в сърцето на смълчания езерен парк. Седя на същата пейка и дълго мисли. А после отиде до плажа и нагази в пясъка. Намери спасителния пост, на който се бяха целунали за първи път – две безгрижни влюбени деца. Извади от джоба си камъчето от Тевното езеро – последния подарък на Мая. Зарови го дълбоко в основата на малката метална кула и се зарече да го извади, когато отново види своето момиче.
Това беше краят...
И началото на много други неща...
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Mon Jun 06, 2016 8:46 pm

Малко за илюстрациите към романа - ще бъдат 10 (една, от които двойна) - дело на художника Веселин Чакъров. Корица - Пепи Станимиров.

Ето първата илюстрация, която е към пролога:

Image
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Yan
Site Admin
Posts: 6019
Joined: Sat Dec 20, 2003 12:01 am
Location: Who cares...
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Yan » Tue Jul 05, 2016 5:34 pm

Чакам с интерес :)
Даже и ревю ще спретна.
Правилата на бордгейминга:
1. Всички други неща, включително храна, дрехи, застраховка за колата и пари за обяд, представляват непредвидени разходи по отношение на това, което ви е необходимо за игрите.
2. Никога не пресмятайте общата стойност на това, което сте купили.
3. Ако искате нещо, значи ви е нужно.
4. Ако ви е нужно, значи трябва да го купите.
===============
Have you got any tips for growing an awesome Viking beard?
Yes: don’t shave.
Powered by Johan Hegg

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Fri Jul 15, 2016 2:01 pm

Иха... супер. Ако искаш ме добави във Facebook. Ще те поканя на премиерата през октомври. Днеска давам материалите за печат.
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Killua
Forsaken
Posts: 2965
Joined: Sat Jun 11, 2005 10:10 pm
Location: София

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Killua » Mon Jul 25, 2016 12:05 am

Приятно и увлекателно начало, а и Бургас!! И аз ще следя какво-що! Да видим къде ли ще да е отишла Мая :)
Илюстрацията е от морската нали? :)

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Sat Jul 30, 2016 9:25 pm

Здравей и да - илюстрацията е от морската градина в Бургас, макар че художникът е от Варна :)
Ето и още малко:

Пролог II

Нощен влак София – Варна
Април 2015 г.


Навън изтрещя гръмотевица – внезапен стряскащ пукот, за миг заглушил монотонните скрибуцащи звуци от движението на влака по старите релси, захабени от упорит ръждив налеп. Сетне небето прочисти гърлото си с дълбок тътнещ грохот, който заля изтръпналите от влага поляни.
Мирела се разбуди, разтвори лепкави клепачи и болнавата жълта светлина, изпълваща купето, нахлу в очите ѝ. По несвойствено сгънатото ѝ тяло пролази тъпата, пулсираща болка на схванатите мускули. Стресна се от вида на мъжа, който седеше срещу нея – млад потен циганин с дебело палто, наметнато върху мърляв цветен анцуг. Беше вперил в нищото широко отворени, немигащи очи. На седалките до него се беше излегнала жена му, обгърнала с ръце двете малки спящи деца, които допреди час-два се гонеха и крещяха из тясното миризливо купе. Бяха момченце и момиченце на 5-6 годинки с рошави сплъстени коси и облечени в зацапани размъкнати дрехи.
Мирела се огледа стреснато, сякаш все още не съзнаваше какво се случва. Тогава усети слабото, но жилаво тяло на Асен до себе си и приятния мирис на дезодорант и афтършейв, който устояваше на спарения въздух в купето. Ръката на Асен нежно се спусна над лицето ѝ – погали я по косата и бузата, опъна леко ухото ѝ, приласка я. Тя се усмихна.
Но сърцето ѝ биеше учестено. Глождеше я неясно безпокойство. В просъница тя си спомни за дребните гризачи, които беше виждала да надничат от дупките си в поляната край селската къща на баба ѝ. Те предпазливо подаваха муцунки, душеха напрегнато горещия въздух, мърдайки мустачки и мигаха с малките си блестящи очички. При най-лекия шум или проява на заплаха се скриваха от поглед, разравяйки с ноктести лапи ронливата суха пръст. Откакто Николай – нейният по-голям брат – ѝ беше показал полските гризачи в едно далечно знойно лято на нейното детство, Мирела обичаше да ги наблюдава. И все повече си мислеше, че прилича на тях. Неслучайно брат ѝ галено я наричаше „Миши“.
В училище нямаше много приятели – беше свенливо, затворено и самотно дете. Стоеше на един от последните чинове и прилежно записваше всичко, което казваха учителите. Дори когато съпругата на даскала по български език и литература го изостави и той нахлу в клас – брадясал, залитащ и вонящ на ракия – тя пак чинно записа всяка избълвана дума, заедно с псувните и клетвите.
От есента Мирела беше първокурсничка в София, но ѝ беше трудно да свикне с ритъма на живот в столицата. Дразнеха я нейните мърляви и шумни съквартирантки от общежитието в Студентски град. Те струпваха в мивката чинии с полепнала храна и изпушваха по една кутия тънки цигари на ден, изпълвайки със смрад тясната им обща стая. Непрекъснато довличаха непознати, с които пиеха и се караха до късно нощем. Понякога скачаха в леглата сред скърцането на пренатегнати пружини, а накрая правеха секс и скимтяха като животни. Още по тъмно, докато всички други дълбоко спяха, похъркваха и пърдяха под завивките, Мирела ставаше, измиваше чиниите, за да ползва мивката, гримираше се надве-натри и припряно излизаше навън, където я посрещаха хапливият зимен въздух, хлъзгавата замръзнала кал и препълнените автобуси. В университета, също както и в училище, седеше мълчаливо на една от задните скамейки и записваше неспирния словесен поток на преподавателите. Прекарваше много време в библиотеката, защото не обичаше да се прибира.
Преди няма и месец се запозна с Асен на поредния купон, организиран от двете ѝ съквартирантки в стаята им. Той беше от Варна, учеше в Националната Спортна Академия и мечтаеше да стане световноизвестен футболист. Не беше шумен, нахален, лигав и обсебващ като останалите. Преди края на партито, двамата танцуваха на някакви чалгии, а после дълго се целуваха. На другия ден той се появи пред общежитието с една червена роза, която изглеждаше така, сякаш току що е била откъсната от някой храст в градината на Спортната академия, но Мирела се трогна. Никое момче досега не ѝ беше подарявало цвете. И така двамата започнаха да се виждат – да се разхождат, хванати за ръце като истински гаджета; да се целуват по пейките в самотните кътчета на парковете, край олющените огради на общежитията и сгушени един до друг в градския транспорт, заобиколени от безлични, сиви хора с посърнали и начумерени лица. До късно през нощта разменяха безсмислени съобщения, но сега Мирела заспиваше и се будеше с усмивка на лицето.
Все по-малко неща я измъчваха и натъжаваха. Все по-дълги и слънчеви изглеждаха дните. Хората около нея ѝ се струваха някак по-мили и отзивчиви. Скоро стана по-открита, приказлива. Дори започна да споделя малки женски тайни с двете си съквартирантки от Харманли. Веднъж, след като бяха пресушили няколко чаши домашно вино, едното от момичетата заразправя призрачни истории за извора на Белоногата. Другото му заяви, че е лудо, удари го с възглавницата си и двете се свлякоха на мекото пружиниращо легло. Първо се боричкаха и пищяха, после се целуваха, а накрая се хилеха като луди. Мирела скочи при тях и ги нападна със своята възглавница. Борбата и смехът започнаха отначало. Същата нощ преди лягане Мирела прати целувки на Асен и му писа колко много ѝ липсва, макар че искаше да му каже „обичам те“. И все пак се чувстваше свободна. Една по една преодоляваше бариерите, с които цял живот усърдно се бе ограждала.

Когато Асен ѝ бе казал, че иска да пътуват заедно с нощния влак, за да гледа някакъв мач на Черно море във Варна, тя се изпълни с безпокойство. Знаеше, че в 4 сутринта, когато влакът трябваше да мине през родното Търговище, Николай щеше да е закарал родителите им на гарата, за да посрещнат своята Миши и да си я приберат вкъщи. Въпреки това обаче нещо я притесняваше и я подтикваше отново да се чувства като малките страхливи мишлета, спотайващи се в тревите край бабината къща.
После двамата правиха любов и толкова много нови усещания нахлуха в обърканото ѝ съзнание, че въпреки блуждаещите емоции и смущението, в този момент Мирела беше готова да последва Асен навсякъде. Последва го не къде да е, а в зловонното тясно купе, където децата на циганското семейство дълги часове се гонеха и врещяха, а майка им ги овикваше. Отстрани дебел възрастен мъж, заемащ две седалки, четеше вестник, подсмърчаше шумно и един след друг поглъщаше тлъсти сандвичи с шунка и домати. Накрая слезе с тежко пръхтене на гарата в Червен бряг.

Мирела разтърка очи, тъкмо когато влакът забави ход и спирачните механизми нададоха протяжен вой. Изведнъж циганинът, който с часове бе стоял неподвижно, вперил поглед в една точка, се размърда и закрещя нещо на жена си и децата. Всички вкупом скочиха, грабнаха багажа си от няколко платнени чувала и се завтекоха към изхода.
Мирела и Асен най-сетне останаха сами в купето. Той скочи на крака и отвори прозореца. Сред пелената от ситен пролетен дъжд се очертаваше неугледна сумрачна гара с надпис „Павликени“. На грапавия, покрит с пресни локви перон, циганското семейство се размина с началник смяната, който ги изгледа изпод ниско нахлупената фуражка, след което размаха високо палката и наду с всичка сила свирката в устата си. Влакът потегли с поклащане и тежко скърцане като огромен стар звяр, който колебливо изпълзява от бърлогата си след дълъг зимен сън. Свежият нощен въздух нахлу в купето и прогони миризмата на спарено, разпръсвайки дъждовни капки. Мирела вдиша дълбоко и жадно като удавник, който тъкмо е подал глава над разпенените води.
След малко стана хладно и Асен с трясък затвори прозореца. Погледна часовника си и отбеляза:
– Два и четвърт е. След още два часа ще трябва да слизаш. По-добре е да не заспиваме, защото може да си изпуснеш гарата.
– Тогава ще ме вземеш ли във Варна, на море? – Мирела се усмихна уморено.
– Защо не? – Той загаси осветлението, а после се тръшна до нея. Обгърна я с ръце. В дълбокия мрак се чуваше единствено монотонното движение на влака по релсите и едва доловимият предсмъртен плясък на разбиващите се в стъклото дъждовни капки.
Мирела развърза обувките си и изтегна стъпала на седалката отсреща. Протегна ръце, изтласка се настрани и изпъна гръб в тялото на Асен. Прехвърли глава през рамото му, оголвайки шия за чакащите устни. Изхърка тихо, когато момчето леко впи зъби във врата ѝ, докосвайки с език прищипаната кожа. Целувките им ставаха все по-разгорещени. Ръката на Асен се промъкна под блузката и сутиена ѝ, а пъргавите му пръсти започнаха умело да разтриват връхчето на дясната ѝ гърда, докато стана твърдо и я заболя. Тя отново изохка, но дори страстта не прогонваше дълбоко загнездилото се в главата ѝ чувство на безпокойство. То сякаш от минута на минута се засилваше, преминавайки в необясним страх. Цялото ѝ тяло затрепери. Ръката на Асен вече разкопчаваше ципа на дънките ѝ.
– Не! – отрони Мирела – Не сега.
– Защо? – въздъхна Асен и продължи.
– Мръсно е – смотолеви тя първото, което ѝ дойде наум.
В този миг вратата на купето рязко се разтвори и двамата подскочиха на местата си. На бледата светлина от коридора се очерта туловището на кондуктор с огромно виснало шкембе. Козирката на фуражката скриваше лицето му. Той издаде хриплив звук, от който стана ясно, че гъсти лепкави храчки се надбягват в гърлото му. Направи няколко отсечени крачки и се стовари на седалките отсреща. Мирела сгъна крака и се сгуши в ъгъла. Мъжът захърка, като от устата му продължиха да извират дълбоки гъргорещи звуци. Изведнъж червата му шумно се изпуснаха, изпълвайки купето с толкова тежка и непоносима смрад, че студентите замалко не повърнаха. Докато препотеното ѝ тяло се тресеше, устоявайки с неистови напъни на задушаващата воня, Мирела проследи с поглед как Асен се изправи и светна лампата в купето. Примигващата жълтеникава светлина озари разпасаната синя униформа на кондуктора, чийто корем се издигаше и спадаше на пресекулки. Сякаш само за секунди беше потънал в непробуден сън.
– Господине... – Асен грубо разтърси мъжа...

Оттук насетне за Мирела щяха да последват дълги години на мъчителни колебания. Хиляди и хиляди пъти, тя щеше да си задава един и същи въпрос: дали случилото се в нощния влак за Варна, не е било илюзия... внезапна остра проява на болни халюцинации?
Със светкавична бързина кондукторът улови момчето. Светлината на лампата извади на показ грапавата бяла кожа на нечовешка ръка, която впи черно-жълти нокти в китката на Асен с такава сила, че той запищя. Фуражката падна, разкривайки гротескно окапващо лице с цвят на влажно, мухлясало сирене. Очните кухини зееха бездънни, а кривите алчни зъби откъснаха сочна хапка от врата на колабиращото момче. Прясна кръв щедро поръси лицето и дрехите на Мирела, така както преди минути я обливаха свежите капки пролетен дъжд. Опита да вика, обзета от неистова паника, но издаде само провлачени гърлени хрипове. Бясна контракция прегъна тялото ѝ на две. Прокашля се и повърна лепкава слюнка. Сетне остър бодеж прониза нейното пъргаво сърце и тя се свлече в безсъзнание...

Image
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Killua
Forsaken
Posts: 2965
Joined: Sat Jun 11, 2005 10:10 pm
Location: София

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Killua » Tue Aug 16, 2016 1:59 pm

Я, попаднах на тази легенда за Тевното езеро случайно днес и се сетих за твоята книга :)
http://www.peika.bg/statia/Legenda_za_T ... 98843.html

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Wed Aug 17, 2016 5:08 am

Хаха! Да - легендата е същата ;)
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Tue Nov 01, 2016 10:57 am

Здравейте отново,

Имам удоволствието да Ви поканя на представянето на първя роман от поредицата ЛАМЯ ЕООД, което ще се състои на 14 ноември от 19:00 ч. в НДК (клуб "Перото")

Image

Ще ви чакам там заедно с един от художниците (Пепи Станимиров), певицата Бо Стоянова (Nestynarka), издатели и много приятели.

Facebook event:
https://www.facebook.com/events/1664571643833162/

Пламнала под утринните лъчи с мимолетна целувка на плажа, любовта между Станимир и Мая се разгаря буйна и несъкрушима. Но един ден момичето безследно изчезва и Миро прекарва следващите 15 години от живота си отдаден на безплодно търсене. Увлечението му към свръхестественото го изправя пред чудати хора и същества, хвърляйки го във вихъра на страшни приключения и опасности. Но каквото и да го сполети, една малка светлинка винаги ще озарява пътя му – стремежът да разбере истината за любовта на живота си.

С този роман исках да ти предложа стремително и спиращо дъха пътешествие – като спускането с онези ужасни влакчета в големите лунапаркове. Дали ще възприемеш случващото се като едно фантастично приключение, или ще откриеш метафорично изражение на живота около нас, е изцяло въпрос на избор. Имаш пълната свобода да си мой съавтор.

Но държа да отбележа, че фокусът на тази история не е върху съществата, които се спотайват в мъглата. Упорито твърдя, че това е роман за любовта. Но не зрялата и мъдра любов на разбирателството, доверието и взаимните компромиси. А онази вихрена, мъчителна и подлудяваща – изгубена или неслучила се любов, която оставя незараснали белези в сърцето и нахално напомня за себе си, когато най-малко очакваш. Звучи познато, нали?

Марин Трошанов
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 17927
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Moridin » Tue Nov 01, 2016 11:58 am

Браво :) много е похвално, че успя да докараш проекта дотук! Ще опитам да съм там :)
This is it. Ground zero.

User avatar
Killua
Forsaken
Posts: 2965
Joined: Sat Jun 11, 2005 10:10 pm
Location: София

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Killua » Tue Nov 01, 2016 12:06 pm

Да, аз също! :)
Поздравления!

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6334
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Trip » Tue Nov 01, 2016 12:37 pm

Ще пробвам и аз - добра работа :)

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Tue Nov 01, 2016 2:36 pm

Надявам се да ви хареса. И много ви благодаря! Дано се видим на място и имаме удоволствието да разменим няколко думи :)
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

User avatar
Killua
Forsaken
Posts: 2965
Joined: Sat Jun 11, 2005 10:10 pm
Location: София

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Killua » Wed Nov 16, 2016 12:26 pm

Страхотно представяне беше!
Ще чакаме покана и за част II :)
Колко бройки имаше общо? Че се изпродадоха като топъл хляб!

User avatar
Super M
Arcanist
Posts: 999
Joined: Wed Jan 11, 2006 10:25 pm
Location: Sofia/Bourgas
Contact:

Re: "ЛАМЯ" ЕООД

Post by Super M » Thu Nov 17, 2016 10:44 am

Здрасти! Посъветвах да докарат поне 200, но май не са вярвали какво ще стане и са били по-малко. Много хора останаха без книги, но вече сме по книжарниците, така че пропускът е поправим. Определено ще ви чакам и за втората част...

Искам най-сърдечно да благодаря на всички за огромния интерес, внимание и уважение. Чакаше се по два часа за втограф. Нямам думи.

Заповядайте, малко подбрани снимки от събитието! Линкът ще е активен до 24 ноември:
https://we.tl/WNhep2fpPR
Блог за хора, които не се примиряват с живота в сиво:
http://troshanov.wordpress.com

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 8 guests