@Trip, благодаря, сега разбрах какво имаш предвид! И като цяло си абсолютно прав, а аз пак не съм се изразила ясно. Тук имаме може би едно малко разминаване в начина, по който четем и коментираме литературни произведения (а и не само литературни).
Аз принципно правя разлика между обективната и субективната оценка за едно произведение. "Х е лош писател" е опит за обективна оценка, поради което трябва да бъде защитен с аргументи, и в тях трябва да се вземат предвид фактори като времето на написване и историческия контекст на творбата. Т.е. не може да се каже "Милтън е лош поет, щото персонажите му не са триизмерни" - защото, както напълно правилно си написал, тези понятия не са съществували в този си вид, когато той е писал.
Може обаче да се каже "Милтън не ми харесва, защото персонажите му са плоски", понеже "Х не ми харесва" е
субективно мнение. То няма нужда да бъде защитавано с факти, защото за него може и да няма логични причини. Едно произведение може
просто да не ти харесва, без причина, или по някакви лично твои си субективни причини тотално несвързани с литературните му качества. Виж например какво е написал Клеймор за Жанет Уинтърсън - той чудесно илюстрира разликата между обективната оценка ("езика беше страхотен, героите бяха добре изградени") и субективното мнение ("знаех че по всички правила би трябвало да умирам от кеф докато я чета, ама ми хареса и до там").
Проблем възниква тогава, когато някой читател омеша обективното със субективното и реши, че писателят, когото не харесва, трябва задължително да е лош писател - или, обратното, че любимият му писател задължително трябва да е гений, щом той го харесва. Това води до явления като "Как смееш да критикуваш Салваторе" и "Толстой е лош писател, щото не мога да прочета Война и мир".
Аз не казвам, че Милтън е лош писател. Не казвам, че
Изгубеният рай е лошо произведение. Казвам, че
лично за мен то е трудно за четене и на много места не ми харесва. Първият ми пост може да е прозвучал като някакъв опит за обективна критика заради прекалено силните думи (като "епик фейл"), но нямах това предвид. Не съм се опитвала да изразя нищо повече от личните си емоции.
Тук може би трябва да уточня и че по принцип говоря много повече за нещата, които не харесвам, отколкото за тези, които харесвам; в резултат се случва да изпиша осем чаршафа критики към някоя книга и накрая да й дам 5 звезди в Goodreads. Случва се и да се въздържа от оценка, когато имам чувството, че не съм в състояние да преценя качествата на произведението. Примерно на книгите от Библията не слагам оценки, защото не мога нито да ги оценявам по "кефометър", нито да се опитам да достигна до обективна оценка. Едно от тези две неща ще се случи и с Изгубеният рай.
Удивителното в това произведение всъщност е, че в него
има един сложен, триизмерен персонаж - и това е Сатаната. Неслучайно точно той е в центъра на всички спорове, критики и интерпретации на поемата още от издаването й насам. Основно него коментират и романтиците през 18-ти и 19-ти век, когато говорят за Милтън, който е бил от голямо значение за тях. А интерпретациите на съвременните читатели, включително моята и на Амелия, всъщност са доста близки до тези на романтиците. Ето например какво казва Шели за Сатаната в
A Defence of Poetry:
Percy Bysshe Shelley wrote:Milton's Devil as a moral being is as far superior to his God as one who perseveres in some purpose which he has conceived to be excellent in spite of adversity and torture, is to one who in the cold security of undoubted triumph inflicts the most horrible revenge upon his enemy, not from any mistaken notion of inducing him to repent of a perseverance in enmity, but with the alleged design of exasperating him to deserve new torments. Milton has so far violated the popular creed (if this shall be judged a violation) as to have alleged no superiority of moral virtue to his God over his Devil.
И тук вече спирам да пиша, защото пак изписах чаршаф.
П.П. Оф, докато писах са се появили нови отговори. Нека да допълня за оценъчните критерии от 21-ви век: понякога просто не можеш да не привнасяш оценъчни критерии от 21-ви век, защото
ти си човек от 21-ви век. Както романтиците, творили 150+ години след Милтън, са го оценявали спрямо ценностите и идеалите на своето време, така и ние можем да го оценяваме спрямо тези от нашето време. Това само по себе си не е лошо, защото води до нови интерпретации на класически творби и развива литературната критика. Като сме се хванали за многоизмерните персонажи, ето: ние днес откриваме у Милтън един сложен и многоизмерен герой, който не е типичен за жанра и периода и какъвто може би и той самият не си е давал сметка, че пише.
Впрочем, по
The Faerie Queene правих презентация. Там може да няма триизмерни герои, но има други неща, например към осем смислови пласта, купища символизъм, че даже и нумерология. Имаш например персонаж, който е едновременно:
а) антагонист на героя;
б) персонификация на католическата църква;
в) персонификация на Мери Шотландска;
г) персонификация на двуличието;
д) персонификация на разединението.
Сигурно има и други пластове, които не съм забелязала или съм забравила.
Аз презентирах втора книга, канто 9 - домът на Алма - което е адски сложно, многоизмерно и много интересно за интерпретация. В
The Faerie Queene многоизмерността не е в героите, а
в самата поема.
Как да е, т'ва бяха моите неискани пет ст'инки.
Бах, честно трябва някой път да хвана да си припомня Одисеята поне, че беше преди 5 години и освен някакви главни сюжетни моменти, не помня нищо.
Да не се окаже накрая, че библията е термодинамика 
