автор: Милен Русков
издателство: Жанет 45
http://books.janet45.com/books/662
По принцип чета рядко българска литература, още по-рядко нова, но изключително се радвам, че попаднах на "Възвишение". Прекрасен роман. Замислен прекрасно, обмислен прекрасен, премислен и проучен прекрасно, написан прекрасно. Не знам какво друго се е издало миналата година, но, освен ако не е било страшно силен период за родната литература, това трябва да е романът на 2011.
Книгата разказва за перипетиите на двама пишман-"револуционери": бай ти Гичо от Котел (или още Архимандрит Гавраил, както понякога се подписва) и приятеля му Асенчо от Жеруна. Историята проследява може би около година от живота им, през която двамата странстват из България, участват в различни приключения, включително Арабаконашкия обир, замислен от Димитър Общи, крият се из Балкана и прочие револуционерски дейности. Фабулата тъй или иначе не е силната страна на романа и то не в смисъл, че е слаба, ами че далеч не е фокусът му. "Възвишение" е написан в най-добрите традиции на романа за пътя и на пикаресковия роман (разбойническия роман). Двойката главни герои пътуват, забъркват се в какви ли не комични ситуации, разсъждават за живота, изучават го отблизо след всеки сблъсък с него. Вижда се много от България преди Освобождението - и от обществото по онова време, и от природата, която е чудесно описана и пречупена през погледа на героите. Показано е в детайли що е било това Делото, поне в някои аспекти. Хем идеализирано, хем лишено от идеализация, благодарение на отместващите се като махало настроения на Гичо и превратностите, през които героите минават. Книгата е плод на прекрасно проучване, личи си ясно от нивото на детайли и убедителността. Появяват се Общи, Левски, Бенковски; Раковски е постоянно в устата на двамата спътници.
Но най-силното нещо във "Възвишение" е езикът. Чудесният компромисен вариант между модерен и възрожденски български, който Русков е изковал в текста си, и който до голяма степен задава посока на текста му. Език, хем изцяло разпознаваем и наш си, хем различен от модерния български: токова богат, красив, експресивен и драматично-комичен на места, че не те оставя да се заблееш и да караш по диагонал по листа нито за миг. Докато четях книгата, сигурно ми се случваше да се хиля на глас поне по веднъж на страница. А и самите ситуации, в които героите изпадат, сами по себе си много ценни, се поддават на чудесно описание именно чрез този български - полу-образования, високо-идеалистичен и ежедневно-просташки език на "револуционерите".
Книгата е прекрасен коментар на българщината, и на тогавашната, и на сегашната, без да е дидактична като тон или изтъркана като прозрения. Всичко това най-вече заради уникалния разказвачески глас на главния герой. Толкова леко и неусетно впримчваща гледна точка рядко се среща в литературата, на мен скоро не ми се беше случвало. Романът е изпълнен с малки епиграматични лафове, които придобиват собствен живот и по-дълбок смисъл с течение на повествованието. От сорта на Гичовото "Научил ся поп на варен боб, свършил ся боб - отучил ся поп!" и заключението на Общи, че народ такова нещо няма, ама те го пазят в тайна.
И краят. Страшно силен по всякакви литературни стандарти. Успява да завърже изненадващо кохерентно цялата привидно безформена идейна постройка на романа в поредица от няколко разтърсващо емоционални последни страници.
Препоръчвам горещо. Не съм си мислил, че ще седна да пиша толкова хвалебствено ревю за нова българска литература, но "Възвишение" го заслужава. Силно се надявам колкото се може повече хора да прежалят 13 лв. и книгата много скоро да търпи нови тиражи и издания. Вече от няколко познати с доста различни вкусове чувам само положителни отзиви, така че явно не съм само аз.
Трябва да стигна и дотам в някакъв момент.
