Джо Аберкромби

Литературни критики и възхвали. Всичко, което винаги сте искали да знаете за Даниел Стийл и Нора Робъртс, а ви е било срам да попитате :р
Post Reply
User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Джо Аберкромби

Post by Beric » Mon Aug 16, 2010 10:59 pm

Тъй като вече преминава в превежданите автори, му е време да се сдобие със собствена тема.

Човекът е страшно кадърен и има очарователно брутален стил, който се доближава доста до този на Мартин. Основната му характеристика е липсата на дори бегло положителни персонажи. Всичките са психопати и простаци, изтъкани от най-различни човешки слабости, което ги прави страшно пълнокръвни. Всеки, който се оплакал от липсата на кръвопролития и мизерии при Сандерсън, може да ги открие преливащи с кофи у Аберкромби. От към бруталност и черен хумор, книгите ми напомнят на филмите на Тарантино и Родригез. Абсолютно задължителен за феновете на Мартин, Глен Кук и Крис Бънч.

За да не бъда голословен, пускам бета версия на пролога на Best Served Cold :)
Spoiler: show
Бена Муркато Спасява Живот


Изгревът имаше цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряйки небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинският склон към крепостта Фонтецармо - скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.
Цветовете на тяхната професия.
- Монца, тази сутрин си особено красива.
Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.
- Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. - Тя се прозя, протягайки се на седлото, за да го накара да почака още малко. - Но мога да чуя още по темата.
Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка, като лош актьор, започваш монолога си.
- Косата ти е като... воал от блестящ самур!
- Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пакя имаше.
- Мамка му. - Той се намръщи към облаците. - Очите ти сияят като безценни сапфири!
- Сега пък имам камъни на лицето, а?
- Устните ти са като розови цветчета?
Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.
- Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.
- С всеки ден е по-трудно - простена той. - Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.
Монца наведе глава за да му се полюбува. Рубинът беше с размерите на лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияейки като отворена рана.
- Получавала съм и по-лоши подаръци.
- Подхожда на огнения ти нрав.
Тя изсумтя.
- И на кървавата ми репутация.
- Майната й на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на... - Той щракна с пръсти. - Самата Богиня на Войната!
- Богиня, а?
- На Войната. Харесва ли ти?
- Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на Херцог Орсо, може да получим премия.
Бена се нацупи.
- Най-обожавам големият кръгъл задник на негово превъзходителство, рано сутрин. Има вкус на... власт.
Подковите чаткаха по коловозите, а юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето преминаваше постепенно от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща, като армия в поход, точейки се към морето. И към Талинс.
- Чакам - обади се Бена.
- За какво?
- За моя дял от комплименти, разбира се.
- Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. - Тя нави копринените си ръкави. - Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.
- Пронизан съм! - Бена се стисна за гърдите. - Точно тук! Така ли се отплащаш за годините на отдаденост, безсърдечна кучка?
- Ти ли намекваш, че си отдаден към мен, селянино? Все едно кърлежът да е е отдаден на тигър!
- Тигър, ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновенно избират змията.
- По-добре от червей.
- Курва.
- Страхливец.
- Убийца.
Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.
Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:
- Тази сутрин си особено красива, Монца.
Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата й. От онази страна, която той не виждаше.
- Е, фактите са си факти.
Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред външните стени на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им с гостоприемството на отворен гроб се извисяваше арката на портата.
- Укрепили са стените след миналата година - измърмори Бена. - Не бих искал да щурмувам това място.
- Не се преструвай, че имаш кураж, да се качиш по обсадна стълба.
- Не бих искал да карам други да щурмуват това място.
- Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.
- Не бих искал да гледам, как нареждаш на някой да щурмува крепостта.
- Така става. - Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали черни бойници, срещу просветляващото небе. - Все едно Орсо се страхува, че някой би искал да го убие.
- Нима има врагове? - В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.
- Само половината Стирия.
- Тогава... и ние имаме врагове?
- Повече от половината Стирия.
- А аз толкова се старах, да ме харесат... - Преминаха покрай двамата навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмният тунел водещ леко нагоре. - Ето, че се появи онзи поглед.
- Кой поглед?
- Че днес повече няма да се забавляваме.
- Ха. - Тя усети, как лицето й се намръщва по познатия начин. - Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.
Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и наоколо имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на късо окосени ливади, добре оформени плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи, с черния кръст на Талинс, върху белите си куртки, пазещи на всеки ъгъл.
- Монца...
- Да?
- Нека това да ни е последната кампания - въздъхна Бена. - Последното лято в прахоляка. Нека си намерим по-комфортно занимание. Докато сме още млади.
- Ами Хилядата Меча? Вече са почти десет хиляди и очакват заповеди от нас.
- Да очакват от някой друг. Присъединиха се към нас заради плячката и ние им осигурихме много. Те нямат лоялност, а се интересуват само от собствената си печалба.
Тя трябваше да признае, че Хилядата Меча не представляваха по-добрата част от човечеството, дори сред наемниците. Половината бяха съвсем малко по-добри от престъпници. Останалите си бяха направо по-лоши. Но не за това ставаше дума.
- Трябва да държиш на нещо в живота си - изръмжа тя.
- Не виждам защо.
- Типично за теб. Още един сезон и Визерин ще падне. След това Рогонт ще се предаде и Лигата на Осемте ще остане само в лошите спомени. Орсо ще може да се провъзгласи за крал на Стирия, а ние ще се покрием някъде и ще ни забравят.
- Заслужаваме да бъдем запомнени. Може да си имаме собствен град. Ще бъдеш благородната Херцогиня Монцаро на... където и да е...
- А ти ще си безстрашния Херцог Бена? - Тя се засмя при мисълта. - Глупав задник. Не можеш да отидеш и в тоалетната без моя помощ. Войната е достатъчно гадна. Не бих се замесила в политиката. Правим Орсо крал и се пенсионираме.
Бена въздъхна.
- Мислех, че сме наемници. Коска никога не се е задържал толкова с един господар.
- Аз не съм Коска. Освен това, не е разумно да се отказва на Херцога на Талинс.
- Ти просто обичаш да се биеш.
- Не. Обичам да побеждавам. Още един сезон и после ще обиколим света. Ще посетим Старата Империя. Хилядата Острова. Ще отидем в Адуа и ще застанем под Кулата на Създателя. Точно както сме си говорили. - Бена са нацупи, както правеше, когато нещата не се получаваха според желанията му. Цупеше се, но никога не казваше не. Монца се дразнеше, че непрекъснато се налага сама да взима решения. - Тъй като очевидно имаме само един чифт топки, не ти ли се е приисквало, да ги вземеш назаем, поне някой път?
- На теб ти отиват повече. Освен това у теб е и акъла. По-добре да стоят на едно място.
- А за теб какво остава?
Бена се ухили широко.
- Неустоимата усмивка.
- Усмихвай се, тогава. Още един сезон. - Тя скочи от седлото, намести колана с ножницата, хвърли юздите на най-близкият лакей и тръгна към вътрешната порта. Бена трябваше да побърза за да я настигне, но се оплете в собствената си ножница. За човек, който си изкарва хляба с война, беше истинско недоразумение, по отношение на оръжията.
Вътрешният двор беше разделен на тераси, вкопани в склона на планината. Имаше екзотични палмови дръвчета и още повече стражи.В центъра стоеше древна колона, пренесена от двореца на Скарпиус, която хвърляше сянка над кръгъл басейн с можество сребристи рибки. Грамадата от стъкло, бронз и мрамор, която представляваше дворецът на Орсо я обграждаше от три страни, като чудовищна котка с мишка между лапите си. След пролетта бяха построили широко ново крило край северната стена, около което още имаше скеле.
- Строят здраво - каза тя.
- Естествено. Как мислиш, че Принц Арио може да се оправи само с десет помещения за обувки?
- В днешно време мъжете не могат да са модерни, ако не притежават поне двадесет стаи с обувки.
Бена се намръщи и погледна собствените си ботуши със златни катарами.
- А аз имам само към тридесет чифта. Едва се оправям.
- Всички сме така - промърмори тя. Ръба на покрива беше украсен с редица полу-готови статуи. Херцог Орсо даващ милостиня на бедните. Херцог Орсо даващ знания на невежите. Херцог Орсо защитаващ слабите.
- Изненадан съм, че не си е поръчал статуя, как цяла Стирия му ближе задника - прошепна Бена в ухото й.
Тя посочи към един едва наченат мраморен блок.
- Тя е следващата.
- Бена!
Граф Фоскар, по-малкият син на Орсо, заобикаляше басейна, като нетърпеливо кутре. Обувките му тракаха по прясно застлания чакъл, а луничавато му лице се беше озарило. Беше направил неуспешен опит да си пусне брада, откакто Монца го бе видяла за последно, но редките руси косми само подчертаваха момчешкото му лице. Младокът беше наследил цялата честност на фамилията, но външният вид бе отишъл другаде. Бена се усмихна и разроши косата му. От всеки друг, подобен жест щеше да е обида, но от Бена беше безобидно очарователен. Според Монца талантът му да прави хората щастливи, беше като магия. Нейните дарби лежаха в противоположната посока.
- Баща ти появи ли се? - попита тя.
- Да, както и брат ми. В момента се занимават с банкера си.
- Как му е настроението.
- Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак, той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?
- Аз ли да му кажа, Монца, или...
- Борлета падна. Кантейн е мъртъв.
Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.
- Кантейн беше добър човек.
Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.
- Беше враг на баща ти.
- Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наистина ли е мъртъв?
Бена изду бузи.
- Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор...
Преминаха през висока арка и се озоваха в мрачен и кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморният под. Около стените бяха наредени фигури в стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове на ботуши предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.
- Мамка му - просъска Бена в ухото й. - Онова влечуго Ганмарк е тук.
- Остави го на мира.
- Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват...
- Добър е.
- Ако бях и наполовина мъж...
- Само че не си. Остави го.
Лицето на Генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледо сивите му очи бяха винаги влажни и му придава постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.
Ганмарк кимна вдървено към Монца.
- Генерал Муркато. - Подобно кимване и към Бена. - Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?
- Дуелирам се всеки ден.
- Значи все пак ще ви направим фехтовач.
- Или пък дървеняк - изсумтя Бена.
- Все ще е от полза - отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. - Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.
Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.
- Как мина кампанията?
- Свърших моята работа, пазейки фланга ви от Рогонт и неговите Осприанци.
- Забавил си Закъсняващия Херцог? - присмя се Бена. - Сериозно предизвикателство.
- Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.
Стъпките им отекнаха през следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с можество скулптори, изобразяващи сцени от античноста. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромният купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страшен изглед. Орисниците, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.
Четиримата заискачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора.
- И докъде те доведоха комедийните ти таланти? - обърна се тя към Ганмарк.
- С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.
Бена присви устни.
- Имаше ли истински сражения?
- Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа...
- Генералът марширува към нея - довърши Монца. - Успях ли да предизвикаш достатъчно смях?
- Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.
- Аз намирам време за смях - изцепи се Бена.
- Някои мъже се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. - Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. - Забелязвам, че ти не се усмихваш.
- Ще се усмихвам щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане Крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.
- Според моя опит, оръжията на висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.
- Смятам, че Орсо ще те задържи - каза Бена. - Дори само за да бършеш мраморните плочи.
Ганмарк даже не затаи дъх.
- Тогава негово Превъзходство ще има най-чистия под на Стирия.
Стълбището завършваше с две високи врати с резбовани лъвски глави. Пред тях обикаляше едър мъж, като преданна хрътка, пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата Меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.
- Верен! - Бена стисна здравата ръка на стария наемник. - Да се катериш по планината на тези години? Не е ли по-добре да се излежаваше в някой бардак?
- Де да беше така - сви рамене Карпи. - Но негово Превъзходство ме призова.
- И ти какъвто си покорен... се покори.
- Затова ме наричат Верния.
- Как са нещата в Борлета? - попита Монца.
- Спокойни. Повечето от мъжете са на лагер извън града с Андич и Виктус. Реших, че е по-добре да не опожаряват мястото. Оставих Сесария заедно снякои от по-надеждните в двореца на Кантейн. Стари кучета, като мен, от времето на Коска. Ветерани, които не са склонни на импулсивност.
Бена се засмя.
- Искаш да кажеш, че мислят бавно.
- Бавно, но стабилно. Винаги стигаме до края.
- Влизаме ли? - Фоскар бутна една от вратите с рамо и я отвори. Ганмарк и Верния го последваха. Монца се спря на прага, търсейки най-сериозното си изражение. Погледна назад и видя, че Бена й се усмихва. Усети, че му отвръща без да се замисля. Наведе се и прошепна в ухото му:
- Обичам те.
- Разбира се. - Той пристъпи през вратата и тя го последва.
Кабинетът на Херцог Орсо се помещаваше в мраморна зала с размерите на тържище. На едната стена имаше редица от високи прозорци. През тях нахлуваше лек ветрец и раздвижваше шарените завеси. Отвън продълговатата тераса висеше сякаш от нищото над най-стръмния планински склон.
Другата стена беше декорирана с картини на най-известните художници на Стирия, показващи прословути битки от миналото.
Победите на Столикус, Харод Велики, Фаранс и Вертурио. Посланието, че Орсо е поредният царствен победител беше очевидно, въпреки че дядо му бе узурпатор и при това обикновен престъпник.
Най-величествената картина гледаше към вратата и бе висока повече от десет стъпки. Естествено на нея беше изобразен Великия Херцог Орсо. Стоеше на боен кон, с високо вдигнат меч, а пронизващият му поглед бе вперен в хоризонта. Водещ армията си към победа в Битката при Етреа. Художникът очевидно не знаеше, че Орсо не беше припарвал на по-малко от петдесет мили от сражението.
Но пък красивите лъжи побеждаваха простата истина всеки път, както повтаряше самият той.
Херцогът на Талинс се беше превил над бюрото си и както обикновено размахваше перо, а не меч. До него стоеше висок мъж с гърбав нос, и гледаше надолу хищно, като лешояд, чакащ пътниците да умрат от жажда. В сенките до стената се въртеше могъща фигура. Гоба, личният телохранител на херцога, дебеловрат като могъщ глиган. Принц Арио, по големият син и наследник на Орсо се беше изпружил в един тапициран фотьойл наблизо. Беше преметнал крак връз крак, държеше небрежно бокал с вино, а на красивото му лице беше изписана разлигавена усмивка.
- Намерих тези просяци отпред - обади се Фоскар, - и реших да ги оставя на твоята милост, Татко!
- Милост ли? - Острият глас на Орсо прокънтя в обширната зала. - Не съм почитател на това качество. Разполагайте се, приятели. Ще ви обърна внимание след малко.
- И това ако не е Касапина на Каприл - измърмори Арио. - И нейният малък Бена.
- Ваше Височество. Изглеждате добре. - Монца смяташе, че изглежда като надут задник, но го запази за себе си.
- И ти, както винаги. Ако всички войници изглеждаха така, щях да се изкуша, да участвам в някоя кампания. Нова дрънкулка? - Арио махна към рубина на пръста й, със собствената си, окичена с пръстени длан.
- Каквото беше под ръка, докато се обличах.
- Ех, защо не съм бил там. Вино?
- Още от изгрев ли?
Той погледна с натежали клепачи през прозорците.
- По моите стандарти, още е снощи. - Каза го, сякаш стоенето до късно, беше някакво геройство.
- Аз няма да откажа. - Бена вече си наливаше. Никога не оставаше назад, щом станеше въпрос за самоизтъкване. Сигурно до час щеше да се напие и да се изложи, но на Монца и беше писнало да се прави на негова майка. Тя мина покрай огромната камина, украсена с фигури на Ювенс и Канедиас и се приближи до бюрото на Орсо.
- Подпишете тук, тук и тук - каза високият мъж и посочи с костелив пръст документите.
- Нали познаваш Мотис? - Орсо хвърли кисел поглед в негова посока. - Той държи каишката на врата ми.
- Ваш покорен слуга, ваше Превъзходство. Банкова къща "Валинт и Балк" се съгласява да удължи заема ви за една година, след което, за съжаление ще се наложи увеличене на лихвите.
Орсо изсумтя.
- Колкото чумата съжалява за мъртвите. - Той завърши със завъртулка последния си подпис и хвърли перото. - Всеки коленичи пред някого, нали? Постарай се да предадеш на господарите си моята безгранична благодарност.
- Разбира се. - Мотис започна да събира документите. - С това привършихме работата си, ваше Превъзходство. Трябва да потегля незабавно, ако искам да хвана вечерният прилив за Уестпорт...
- Не. Остани още малко. Трябва да обсъдим още нещо.
Безстрастният поглед на Мотис се стрелна към Монца, след което отново се върна към Орсо.
- Щом негово Превъзходство настоява.
Херцогът се надигна енергично от бюрото.
- Тогава да минем към по-щастливите поводи. Носиш ни щастливи вести, нали, Монцаро?
- Да, ваше Превъзходство.
- Какво ли щях да правя без теб? - В косата му имаше повече сиви нишки от последната им среща, може би и бръчките около очите се бяха задълбочили, но излъчваше все същата впечатляваща командна аура. Той се наведе, целуна я по двете бузи и прошепна: - Ганмарк е добър командир, но за човек, който лапа пишки има забележителна липса на чувство за хумор. Ела, разкажи ми за победите си на чист въздух. - Херцогът остави една ръка на ременете й и я поведе покрай ухиления Арио, към откритата тераса.
Слънцето вече се изкачваше и кърваво червеното небе беше преминало в синьо, изпъстрено с бели облаци. В дъното на зашеметяващата пропаст, реката си проправяше път през есенната гора. Листата варираха от бледо зелени, оранжеви, жълти до крещящо червени и контрастираха със сребристата, бързо течаща вода. На изток гората преминаваше в поле - правоъгълници от разорана почва и неожъната златиста реколта. Още по-нататък реката се разливаше в делта с множество острови и се вливаше в сивото море. Монца едва различаваше в далечината малките кули, сгради и мостове. Великият Талинс, не по-голям от нокът.
Тя присви очи и отметна няколко разрошени от вятъра кичури от лицето си.
- Тази гледка никога не ми омръзва.
- Че как? Нали затова построих това проклето място. Оттук мога да държа едно око над поданниците си, като грижовен родител. Просто за да съм сигурен, че няма да се наранят, докато си играят. Нали разбираш?
- Вашите подданици са късметлии, че имат такъв справедлив и грижовен родител - излъга тя хладнокръвно.
- Справедлив и грижовен. - Орсо се намръщи замислено към далечното море. - Така ли ще ме запомни историята?
Според Монца беше изключително невероятно.
- Какво казва Биаловелд? "Историята се пише от победителите".
Херцогът стисна рамото й.
- Не само красива, а и начетена. Арио е амбициозен, но му липсват качества. Ще се изненадам, ако може да прочете и пътна табела. Интересува се само от курви. И обувки. Междувременно, дъщеря ми Терез, ридае горко, защото я омъжих за крал. Кълна се, дори да й бях осигурил великия Еюз, пак щеше да хленчи за по-издигнат съпруг. - Той въздъхна тежко. - Децата ми не ме разбират. Знаеш, че пра-дядо ми е бил наемник. Факт, който не обичам да разгласявам. - Въпреки че го повтаряше при всяка тяхна среща. - Мъж, който не е пролял ни една сълза и обувал, каквото му попаднело. Човек от простолюдието, който взел властта чрез остротата на ума и меча си. - По-скоро, чрез бруталност и без скрупули, според това, което беше чувала. - Ние с теб сме от една порода. Издигнали сме се сами, от нищото.
Орсо беше роден в най-богатото херцогство на Стирия и никога не беше пипвал физическа работа, но Монца прехапа език.
- Оказвате ми твърде голяма чест, ваше Превъзходство.
- Ти заслужаваш повече. Разкажи ми за Борлета.
- Чухте ли за битката при Хай Бенк?
- Разбрах, че си разпиляла армията на Лигата на Осемте, точно както при Суит Пайнс! Според Ганмарк, Херцог Салиер ви превъзхождал три към едно.
- Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти. Армия от фермери от Борлета, обущари от Афоя и стъклари от Визерин. Аматьори. Бяха направили лагер край реката, мислейки че сме далеч и почти нямаха постове. Промъкнахме се през нощта откъм гората и ги ударихме на изгрев. Дори нямаха брони.
- Представям си как дебелото прасе Салиер е скочил от леглото си и е побягнал!
- Верния водеше атаката. Пречупихме ги бързо и пленихме обоза.
- Разбрах, че си напоила златистите ниви с кръв.
- Почти не се съпротивляваха. Девет десети от жертвите се удавиха, докато опитваха да преплуват реката. Пленихме повече от четири хиляди. За някои платиха откуп, за други не. Обесихме неколцина.
- Пролели сте по някоя сълза, а, Монца?
- Не и аз. Ако толкова искаха да живеят, да се бяха предали.
- Както се случи в Каприл, ли?
Тя погледна дръзко право в черните очи на Орсо.
- Точно както в Каприл.
- Значи сте обсадили Борлета?
- Вече я превзехме.
Лицето на херцога се озари като на дете празнуващо рожден ден.
- Паднала? Кантейн се е предал?
- Когато хората му разбраха за поражението на Салиер загубиха надежда.
- Хората без надежда са опасни, дори в една република.
- Особено в република. Тълпата измъкна Кантейн от палата, обеси го на най-високата кула, отвори портите и се остави на милостта на Хилядата Меча.
- Ха! Погубен от хората, които толкова се стараеше да опази свободни. Това е благодарността на простолюдието, нали, Монца? Кантейн трябваше да приеме моето злато навремето. И за двама ни щеше да е по-евтино.
- Хората са нетърпеливи да станат ваши поданници. Наредих да бъдат пощадени, където е възможно.
- Милост, а?
- Милостта и страхливостта са еднакви - озъби се тя. - Но вие искате земите им, а не живота, нали? Мъртвите не могат да се подчиняват.
Орсо се усмихна.
- Защо синовете ми не могат да усвоят тези уроци? Напълно одобрявам този подход. Обесете само първенците. И побийте главата на Кантейн над портите. Нищо не окуражава покорството като добрият пример.
- Вече гние, заедно с тези на синовете му.
- Чудесна работа! - Господарят на Талинс плясна с ръце, сякаш прикаките за гниещи глави бяха прекрасна музика. - Какво стана с плячката?
Сметките бяха специалността на Бена и той пристъпи напред изваждайки свитък от джоба си.
- Претарашихме града, ваше Превъзходство. Всяка сграда, всеки етаж, всеки човек. Приложихме обичайните правила, по които действаме. Четвърт за мъжа, който го намери, четвърт за командира му, четвърт за генералите, - той се поклони ниско и подаде свитъка, - и четвърт за благородния ни работодател.
Усмивката на Орсо се разшири, докато преглеждаше цифрите.
- Одобрявам Правилото за Четвъртините! Така ще ви запазя на служба още известно време. - Той застана между Монца и Бена, положи ръце на раменете им и ги поведе обратно през прозореца. Към кръглата маса от черен мрамор в средата на стаята, на която беше растлана огромна карта. Ганмарк, Арио и Верния вече се бяха събрали около нея. Гоба продължаваше да се върти в сенките, скръстил ръце пред гърдите си.
- А какво става с нашите предишни приятели и сега смъртни врагове, коварните жители на Визерин?
- Нивите са опожарени почти до градските порти. - Монца показа периметъра на щетите с пръст. Селяните са прогонени, добитъкът изклан. Херцог Салиер е изправен пред тежка зима и още по-тежка пролет.
- Ще трябва да разчита на благородния Херцог Рогонт и неговите осприанци - каза Ганмарк с тънка усмивка.
Принц Арио се изхили.
- От Осприя идват само приказки и почти никаква помощ.
- Визерин ще падне догодина, ваше Превъзходство.
- И така ще изтръгнем сърцето на Лигата на Осемте.
- Короната на Стирия ще е ваша.
Споменаването на корона доразшири усмивката на Орсо.
- И трябва да благодарим на теб, Монца. Не забравям това.
- Не само на мен.
- Не бъди скромна. Бена е свършил своето, както и нашият добър приятел Генерал Ганмарк, както й Верния, но не може да отречем, че това е твоя заслуга. Твоята отдаденост, твоето упорство и устрем за действие! Трябва да получиш грандиозен триумф, като древните герои на Аулкус. Ще яздиш по улиците на Талинс, а моите поданници ще те обсипват с цветя и ще славят безбройните ти победи. - Бена се усмихваше, но Монца не можеше да го направи. Принципно нямаше вкус за подобни церемонии. - Ще ти се радват повече, отколкото някога на синовете ми. Ще те величаят повече дори от мен, техният законен господар, на когото дължат толкова много. - Усмивката на Орсо се стопи. Без нея лицето му беше уморено и кисело. - Всъщност ще те величаят твърде силно за моя вкус.
Тя долови движението с ъгъла на окото си и успя да вдигне ръка инстинктивно.
Жицата се уви около нея и я затисна, премазвайки гърлото й.
Бена понечи да пристъпи напред.
- Мон... - Мечът на Принц Арио проблясна и го прониза във врата. Ударът не беше точен и го засегна точно под ухото.
Орсо отстъпи внимателно от разхвърчалата се кръв. Фоскар се опули, а чашата с вино се изпълзна от пръстите му и се разби в пода.
Монца опита да изпищи, но през премазаното й гърло, звукът приличаше на свинско квичене. Започна да опипва за камата със свободната си ръка, но някой я спря. Верния Карпи притисна здраво китката й към тялото.
- Съжалявам - прошепна той, изваждайки меча й и хвърляйки го в другия край на стаята.
Бена залитна и от устата му излезе кървава слюнка. Едната му ръка стискаше раната, а през белите пръсти се процеждаше черна кръв. Другата му ръка търсеше меча, докато Арио го гледаше замръзнал. Успя да изтегли почти стъпка от острието, преди Генерал Ганмарк да пристъпи напред и да го прониже спокойно и прецизно - един, два, три пъти. Тънкото острие влизаше и излизаше от тялото му, а единственият звук беше накъсаното му дишане. Кръвта започна да се процежда през ризата и закапа на пода. Той залитна напред и падна, а полуизвадения меч издрънча в мрамора.
Монца напъна всеки мускул в тялото си, но беше хваната като муха в мед. Чуваше пъшкането на Гоба, брадата му се търкаше в бузата й, а огромното му тяло топлеше гърба й. Усещаше, как жицата прерязва страните на гърлото и дълбае в плътта на ръката й. Кръвта се стичаше по яката на ризата й.
Бена успя да протегне едната си ръка към нея. Надигна се няколко инча, а вените по врата му пулсираха бясно.
Ганмарк се наведе и го прониза в сърцето хладнокръвно. Бена потръпна за момент, след което остана неподвижен. Бледата му буза беше обагрена в алено. Тъмната кръв се стичаше под тялото и попиваше в процепите между плочите.
- Е - Ганмарк се наведе и изтри оръжието си в гърба на ризата му. - Готово.
Мотис наблюдаваше намръщено. С леко объркване, леко раздразнение и леко отегчение. Все едно се взираше в неща, които не напасват.
Орсо махна към тялото.
- Арио, отърви се от него.
- Аз ли? - изви устни Принцът.
- Да, ти. Фоскар, помогни му. Двамата трябва да се научите да вършите необходимото, за да запазите могъществото на фамилията.
- Не! - Фоскар залитна назад. - Няма да участвам в това! - Той се обърна и избяга от стаята, а ботушите му изкънтяха по мраморния под.
- Момчето е меко, като сироп - измърмори Орсо. - Ганмарк, помогни му.
Оцъклените очи на Монца проследи как двамата влачат трупа на Бена към терасата. Ганмарк, мрачен и внимателен откъм главата и Арио, проклинащ, докато мъкне единия крак. Другия се влачеше по пода и оставяше кървава диря след тях. Успяха да повдигнат Бена на парапета и го прекатуриха. Трупът мигновенно полетя в пропастта.
- Ау! - изпищя Арио и махна с ръка. - Мамка му! Одраска ме!
Ганмарк се намръщи.
- Извинявам се, ваше Височество. Убийството е тежка работа.
Принцът огледа къде да избърше окървавените си ръце. Посегна към величествените завеси.
- Не там! - извика Орсо. - Това е кантийска коприна, по петдесет монети парчето!
- Къде тогава?
- Някъде другаде, или не се бърши. Момче, понякога се чудя, дали майка ти не излъга, че си мое дете. - Арио се обърса мрачно в бялата си риза. Монца го гледаше, а лицето й пламтеше от липсата на въздух. Орсо се намръщи към нея. Мъглява фигура, която едва виждаше през насълзените си очи и полепналата коса. - Още ли е жива? Гоба, какво се мотаеш?
- Закачи шибаната жица с ръка - изсъска телохранителя.
- Ами довърши я по друг начин, идиот такъв.
- Аз ще го направя. - Верния измъкна камата от колана й, без да пуска другата й ръка. - Наистина съжалявам.
- Хайде де! - изръмжа Гоба.
Острието проблесна, стрелвайки се назад. Монца събра цялата си сила и скочи на крака на Гоба. Телохранителят изпръхтя и охлаби хватката. Тя дръпна жицата от гърлото си и се извъртя, в мига, в който Верния я прониза. Острието пропусна целта и се плъзна под най-долното ребро. Студен метал, но имаше чувството, че е нажежен и я прогаря от корема до гърба. Върхът излезе от другата страна и ръгна Гоба в корема.
- Ах! - Той пусна жицата, а Монца се извъртя с див писък и го удари с лакът. Това изненада Верния, докато вадеше камата и той я изтърва на пода. Монца го изрита, но вместо слабините закачи бедрото му. Посегна към собствения му нож, но порязаната й ръка беше слаба, и Карпи я сграбчи, преди да го прониже. Двамата се сборичкаха с оголени зъби. Слюнката хвърчеше в лицата им, а ръцете им бяха омазани в кръв.
- Убий я!
Чу се трясък и главата й се изпълни със светлина. Тя се просна по гръб и черепът й издрънча в пода. Изплю малко кръв, а отчаяните и писъци преминаха в хриптене. Ноктите й задращиха по мраморните плочи.
- Шибана кучка! - Петата на огромния ботуш на Гоба се стовари върху дясната й длан. Болката се стрелна нагоре и предизвика тежко задъхване. Ботушът му се стовари отново върху кокалчетата, пръстите и китката й. През това време Верния я риташе в ребрата. Монца се закашля и потръпна. Ръката й се изви неестествено. Петата на Гобя я премаза отново към мрамора и се чу звука на трошащи се кости. Тя се завъртя, без да може да поеме дъх от болка. Стаята се размиваше, а пълководците от картините й се смееха.
- Наръга ме, стар глупак! Наръга ме!
- Нищо ти няма, дебелако! Трябваше да я държиш по-здраво!
- Аз трябва да ви наръгам и двамата! - изсъска Орсо. - Довършете я най-после!
Огромният юмрук на Гоба се спусна надолу и хвана Монца за гърлото. Тя опита да го сграбчи с лявата си ръка, но силата й се бе отцедила от раните в тялото и гърлото. Тромавите й пръсти само оставиха кървава следа по брадясалото му лице. Другата й ръка висеше странно извита зад гърба.
- Къде е златото на Хермон - долетя грубият глас на Гоба. - А, Муркато? Какво направи със златото?
Монца надигна глава с усилие.
- Оближи ми задника, педераст. - Не особено умен отговор, но пък от сърце.
- Няма никакво злато - ядоса се Верния. - Нали ти казах, бе прасе!
- Тук има. - Гоба смъкна един по един пръстените от пулсиращите й пръсти, които бяха полилавели и подути като наденици. - Не лош камък - каза той, прибирайки рубина. - Жалко за хубавото тяло. Защо не ми дадете момент с нея? Един момент ще е достатъчен.
- Скорстта не винаги е повод за хвалене - изхили се Принц Арио.
- О, за бога! - извика Орсо. - Не сме животни. Хвърлете я от терасата и толкоз. Закъснявам за закуска.
Главата й се мяташе, докато я носеха. Слънчевата светлина я заслепи. Повдигнаха я, а ботушите й изстъргаха по мрамора. Видя синьото небе. Вече лежеше на парапета. Дишането й беше накъсано. Опита се да изрита. Тялото й се бореше напразно, да остане жива.
- Нека да а наръгам за по-сигурно - чу се гласът на Ганмарк.
- Колко по-сигурно? - Успя да види измъченото лице на Орсо през окървавената коса пред очите си. - Надявам се, че разбираш. Пра-дядо ми е бил наемник. Човек от простолюдието, взел властта благодарение на острия си ум и меч. Не мога да позволя, друг наемник да вземе властта в Талинс.
Искаше да се изплюе в лицето му, но успя да изкара само кървава слюнка по брадичката си.
- Майната ти...
В следващия миг полетя.
Разкъсаната й риза заплющя, около потръпващото тяло. Преобръщаше се непрекъснато, а светът се въртеше около нея. Синьо небе с рехави облаци, черни кули на планинския склон, сиви скали, жълто-зелени дървета и блестяща река, синьо небе с рехави облаци, отново и отново, все по-бързо.
Студеният вятър рошеше косата й, свистеше в ушите и между зъбите, заедно с накъсания й дъх. Вече виждаше всяко дърво, всеки клон, всяко листо. Протягаха се към нея. Отвори уста да запищи...
Клоните се извиха под тежеста й. Един се пречупи и я превъртя. Дървесината пукаше, докато тя падаше към земята. Краката й се счупиха от собствената й тежест, рамото й се размаза в твърдата земя. Но вмесо да разбие глава в скалите, тя само строши челюст, в кървавите гърди на брат си, чието тяло беше паднало в подножието на дървото.
Ето как Бена Муркато спаси живота на сестра си.
Тя отскочи от трупа, почти напълно изгубила съзнание и се затъркаля по склона, като прекършена кукла. Скали и корени я удряха, промушваха и деряха, сякаш я блъскаха със сто чука.
Прелетя през някакъв бодлив храсталак и продължи да се търкаля в облах от прахоляк и листа. Удари се в някакъв корен, който растеше над покрит с камък мъх. Изтърколи се по гръб и остана да лежи неподвижно.
- Хрррх...
Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешният въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.
- Хррррх.
Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво наоколо. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст потръпваше леко. Върхът му се допираше в одраният лакът. Предмишницата беше сгъната на две, а прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.
- Хрррхрррхх.
Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си. Усещаше, как болката започва да гризе съзнанието й. Ужасяваща сила, която е премазваше, все по-тежко и по-тежко.
- Хрр...хррр
Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и запълзяха бавно по бузата. А тя защо не беше мъртва? Как така?
Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро.
- Ъхр... ххр... ррх.
Моля те, смърт.
Teзи, които вече са запознати с творчеството му, могат да хвърлят поглед над този откъс от предстоящата през Януари Heroes - http://www.orionbooks.co.uk/genres/scie ... the-heroes

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 29851
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Tue Aug 17, 2010 4:31 am

Аз не обичам простаци и психопати. Всъщност малко неща са ми по-скучни във фентъзито :lol:
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Yan
Site Admin
Posts: 6337
Joined: Sat Dec 20, 2003 12:01 am
Location: Who cares...
Contact:

Post by Yan » Tue Aug 17, 2010 9:00 am

Е, конкретно при Аберкромби не са скучни :D
Правилата на бордгейминга:
1. Всички други неща, включително храна, дрехи, застраховка за колата и пари за обяд, представляват непредвидени разходи по отношение на това, което ви е необходимо за игрите.
2. Никога не пресмятайте общата стойност на това, което сте купили.
3. Ако искате нещо, значи ви е нужно.
4. Ако ви е нужно, значи трябва да го купите.
===============
Have you got any tips for growing an awesome Viking beard?
Yes: don’t shave.
Powered by Johan Hegg

User avatar
Muad_Dib
Shadowdancer
Posts: 10972
Joined: Mon Oct 04, 2004 3:12 pm

Post by Muad_Dib » Tue Aug 17, 2010 9:28 am

Звучи страхотно, Берик. Направо като се порових малко за книгите из амазон и други сайтове съм адски зарибен и мисля да ги взема възможно най-скоро. Освен тази, която превеждаш има една цяла трилогия преди нея и това е всичко, нали?

User avatar
Yan
Site Admin
Posts: 6337
Joined: Sat Dec 20, 2003 12:01 am
Location: Who cares...
Contact:

Post by Yan » Tue Aug 17, 2010 9:36 am

Аха.
The First Law:
1. The Blade Itself
2. Before They Are Hanged
3. Last Argument of Kings

Best Served Cold

Догодина излиза The Heroes.

При все че не е задължително е хубаво човек да е чел трилогията преди да се захване с Best Served Cold. Просто някои неща ще му станат по-ясни.

Някои работи дето бял линквал преди време:
Yan wrote:Joe Abercrombie в Last Argument of Kings:
“I’ve been trying to get through this damn book again.” Ardee slapped at a heavy volume lying open, face down, on a chair.

“The Fall of the Master Maker,” muttered Glokta. “That rubbish? All magic and valour, no? I couldn’t get through the first one.”

“I sympathise. I’m onto the third and it doesn’t get any easier. Too many damn wizards. I get them mixed up one with another. It’s all battles and endless bloody journeys, here to there and back again. If I so much as glimpse another map I swear I’ll kill myself.”
Диалогът е между двама от главните герои :)
И между другото в книгите му няма карти :lol:
Yan wrote: За ругатните

http://www.joeabercrombie.com/2007/09/2 ... fantasy-2/
Spoiler: show
Zounds! Swearing in Fantasy

Here's one we can all get our teeth into. An issue that comes up from time to time, and one that looks as if it will come up a bit more for me since publication in America, is that of the use of 'modern' swear-words in fantasy.

Blast my potty-mouth, it gets me in all kinds of trouble. Since sensitive souls may well stumble upon this particular post, I will use asterisks to spare their blushes.

John, over at Grasping for the Wind, is having a very polite, dignified and well-thought out discussion with my American editor, Lou Anders on this very topic, and he's taken his recent reading of The Blade Itself as his starting point. So naturally I thought I would throw in my obscene, over-dramatic and ill-considered thoughts.

There was an interesting discussion of this very issue (which again started with a reading of The Blade Itself , blast my potty-mouth again) over at SFFWorld a while back. Some of the objections raised to swearing there (and I underline that these are not necessarily John's objections) were: that these are 'modern' swear-words out of context in a 'ye olde' fantasy setting, that you're better off making up a culture-specific oath like 'by the holy orb of Zalxoz I will destroy thee!', that you can just make up your own non-offensive word to substitute for the evil English creations (like BSGs frel, for example).

So allow me to viciously destroy this straw-man I have myself created, by repeating parts of the post I made there:

The notion that 'folks all spoke nice in them old days' is entirely a Victorian invention. The three words that I believe we are chiefly talking about here (F**K, S**T, and C**T, forgive my euphemisms) are all words with long and proud traditions in the english language, going back hundreds of years.

Of course, fantasy is not history. Fantasies can include all kinds of different elements corresponding to different time periods. Furthermore, even if we are describing a pseudo-medieval setting, no-one could pretend that we are writing for a medieval audience. As I see it, an author has to select the mode of expression which he feels best communicates his meaning, or the meaning of his characters, to a reader of modern English. It's a question of judgement, and, as with the explicitness of sex or violence in a book, every author will find his own way, and different readers will have their own unique response.

For me, as a reader, I find complicated oaths (by the holy beard of Swarfega etc.) to be unconvincing (and often truly risible) unless very well integrated into some specific element of a fantasy culture, and even then they are rarely a good substitute for a simple S**T in times of high excitement. When I stub my toe I very rarely reach for a culture-specific mouthful such as, "by the golden boots of David Beckham!" or some such.

To make up a word simply to act as a substitute for a perfectly good English word seems to me almost cowardly, and as a reader I would find it extremely irritating. After all, if frel or whatever is supposed to mean F**K, why not just call a spade a spade? And if it doesn't mean F**K, then what the f**k is it supposed to mean? I can see the point if it means a TV show can air before the watershed, but I can't for the life of me see the point in an adult work of fiction.

Take that, you straw motherf*cker!

But seriously.

For me, the inclusion of swearing isn't about trying to inject grittiness, or to make my books adult, or even to try and make them sell (though that would be nice). It's a question of honesty. You see, when I started writing, my Mum said to me, "Joe, you've got to be honest. You've got to think about every description, every line of speech, every image that you use and ask yourself - is this true? Is this how that thing really looks? Is this how a person would really speak? Keep everything absolutely true, and you can never go far wrong." Best piece of advice I've ever had. Apart from don't eat yellow snow, of course.

Now some folks might say, "hey, it's fantasy, it doesn't have to be real," but I'd say the exact opposite. It's happening in a made up place, so it has to be more real than ever. Its being fantasy doesn't forgive its being unconvincing, its being dishonest, its being false. Between you (which of course is potentially the entire world, but f*ck it) and me, I think fantasy is a genre where authors get away with weak-ass, lazy dialogue way too often.

It goes without saying that, ultimately, every reader's interpretation of what is false or unconvincing is going to be different, and some are going to find the use of swear-words jarring, but it isn't the reader's opinion that's important here, it's the writer's. Precisely because every reader will see things differently, you simply can't take their potential opinons into account when you write. You have to write for yourself first. You have to write the kind of book that you love, that you find true, and just hope you'll be carrying some people along with you. The alternative is just to turn out bland, commercial pulp that you think is going to please the widest market, and that type of sh*t rarely works, even commercially.

As a reader, there's nothing more irritating to me than faux-shakespearian dialogue, "verily, my liege, we should teach these goblins a harsh lesson." I swear a lot in my everyday work and home life, it's part of my everyday mode of expression and that of most people I relate to, so it would seem odd to me if my characters didn't. It would certainly seem very, very odd if characters who are, to put it nicely, scum, didn't swear in life-threatening situations. There are some words I don't use, because they don't feel right in the setting. I don't use b*ll*cks. Too English rugby club. I don't use d*ck (if you'll allow the expression), but I've nothing against c*ck and pr*ck, depending on who's talking. After all, what are you supposed to call it? Or should you just avoid talking about it at all?

Incidentally, I'm not knocking writers who don't use piles of swearing. That's their business, and it's all part of creating a consistent atmosphere that feels right and honest for them and their readers. Lord of the Rings wouldn't be improved if Gandalf told the Balrog to f*ck itself, for example. Or maybe it would?

Having said all that, on reading the Blade Itself recently, I did think I'd gone a bit too far with the swearing - not necessarily in the quantity - but in the variety of characters and situations I'd applied it to. I think perhaps when you write two chapters and have a swear-word in each, for example, in the experience of writing, those words might be a week apart. In the experience of reading they might be only five minutes apart. And overuse definitely does reduce impact. As everyone would, I'm sure, agree, it's a delicate balance. But one that, ultimately, every author has to find their own way with. If you spent your time worrying about what might offend every possible reader, you'd never write a word...
Правилата на бордгейминга:
1. Всички други неща, включително храна, дрехи, застраховка за колата и пари за обяд, представляват непредвидени разходи по отношение на това, което ви е необходимо за игрите.
2. Никога не пресмятайте общата стойност на това, което сте купили.
3. Ако искате нещо, значи ви е нужно.
4. Ако ви е нужно, значи трябва да го купите.
===============
Have you got any tips for growing an awesome Viking beard?
Yes: don’t shave.
Powered by Johan Hegg

algan
Smallfolk
Posts: 14
Joined: Wed Aug 25, 2010 2:41 pm
Location: far north

Re: Джо Аберкромби

Post by algan » Thu Aug 26, 2010 7:20 pm

Beric wrote:Тъй като вече преминава в превежданите автори, му е време да се сдобие със собствена тема.

Човекът е страшно кадърен и има очарователно брутален стил, който се доближава доста до този на Мартин. Основната му характеристика е липсата на дори бегло положителни персонажи. Всичките са психопати и простаци, изтъкани от най-различни човешки слабости, което ги прави страшно пълнокръвни. Всеки, който се оплакал от липсата на кръвопролития и мизерии при Сандерсън, може да ги открие преливащи с кофи у Аберкромби. От към бруталност и черен хумор, книгите ми напомнят на филмите на Тарантино и Родригез. Абсолютно задължителен за феновете на Мартин, Глен Кук и Крис Бънч.

За да не бъда голословен, пускам бета версия на пролога на Best Served Cold :)
Spoiler: show
Бена Муркато Спасява Живот


Изгревът имаше цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряйки небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинският склон към крепостта Фонтецармо - скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.
Цветовете на тяхната професия.
- Монца, тази сутрин си особено красива.
Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.
- Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. - Тя се прозя, протягайки се на седлото, за да го накара да почака още малко. - Но мога да чуя още по темата.
Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка, като лош актьор, започваш монолога си.
- Косата ти е като... воал от блестящ самур!
- Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пакя имаше.
- Мамка му. - Той се намръщи към облаците. - Очите ти сияят като безценни сапфири!
- Сега пък имам камъни на лицето, а?
- Устните ти са като розови цветчета?
Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.
- Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.
- С всеки ден е по-трудно - простена той. - Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.
Монца наведе глава за да му се полюбува. Рубинът беше с размерите на лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияейки като отворена рана.
- Получавала съм и по-лоши подаръци.
- Подхожда на огнения ти нрав.
Тя изсумтя.
- И на кървавата ми репутация.
- Майната й на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на... - Той щракна с пръсти. - Самата Богиня на Войната!
- Богиня, а?
- На Войната. Харесва ли ти?
- Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на Херцог Орсо, може да получим премия.
Бена се нацупи.
- Най-обожавам големият кръгъл задник на негово превъзходителство, рано сутрин. Има вкус на... власт.
Подковите чаткаха по коловозите, а юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето преминаваше постепенно от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща, като армия в поход, точейки се към морето. И към Талинс.
- Чакам - обади се Бена.
- За какво?
- За моя дял от комплименти, разбира се.
- Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. - Тя нави копринените си ръкави. - Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.
- Пронизан съм! - Бена се стисна за гърдите. - Точно тук! Така ли се отплащаш за годините на отдаденост, безсърдечна кучка?
- Ти ли намекваш, че си отдаден към мен, селянино? Все едно кърлежът да е е отдаден на тигър!
- Тигър, ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновенно избират змията.
- По-добре от червей.
- Курва.
- Страхливец.
- Убийца.
Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.
Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:
- Тази сутрин си особено красива, Монца.
Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата й. От онази страна, която той не виждаше.
- Е, фактите са си факти.
Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред външните стени на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им с гостоприемството на отворен гроб се извисяваше арката на портата.
- Укрепили са стените след миналата година - измърмори Бена. - Не бих искал да щурмувам това място.
- Не се преструвай, че имаш кураж, да се качиш по обсадна стълба.
- Не бих искал да карам други да щурмуват това място.
- Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.
- Не бих искал да гледам, как нареждаш на някой да щурмува крепостта.
- Така става. - Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали черни бойници, срещу просветляващото небе. - Все едно Орсо се страхува, че някой би искал да го убие.
- Нима има врагове? - В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.
- Само половината Стирия.
- Тогава... и ние имаме врагове?
- Повече от половината Стирия.
- А аз толкова се старах, да ме харесат... - Преминаха покрай двамата навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмният тунел водещ леко нагоре. - Ето, че се появи онзи поглед.
- Кой поглед?
- Че днес повече няма да се забавляваме.
- Ха. - Тя усети, как лицето й се намръщва по познатия начин. - Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.
Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и наоколо имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на късо окосени ливади, добре оформени плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи, с черния кръст на Талинс, върху белите си куртки, пазещи на всеки ъгъл.
- Монца...
- Да?
- Нека това да ни е последната кампания - въздъхна Бена. - Последното лято в прахоляка. Нека си намерим по-комфортно занимание. Докато сме още млади.
- Ами Хилядата Меча? Вече са почти десет хиляди и очакват заповеди от нас.
- Да очакват от някой друг. Присъединиха се към нас заради плячката и ние им осигурихме много. Те нямат лоялност, а се интересуват само от собствената си печалба.
Тя трябваше да признае, че Хилядата Меча не представляваха по-добрата част от човечеството, дори сред наемниците. Половината бяха съвсем малко по-добри от престъпници. Останалите си бяха направо по-лоши. Но не за това ставаше дума.
- Трябва да държиш на нещо в живота си - изръмжа тя.
- Не виждам защо.
- Типично за теб. Още един сезон и Визерин ще падне. След това Рогонт ще се предаде и Лигата на Осемте ще остане само в лошите спомени. Орсо ще може да се провъзгласи за крал на Стирия, а ние ще се покрием някъде и ще ни забравят.
- Заслужаваме да бъдем запомнени. Може да си имаме собствен град. Ще бъдеш благородната Херцогиня Монцаро на... където и да е...
- А ти ще си безстрашния Херцог Бена? - Тя се засмя при мисълта. - Глупав задник. Не можеш да отидеш и в тоалетната без моя помощ. Войната е достатъчно гадна. Не бих се замесила в политиката. Правим Орсо крал и се пенсионираме.
Бена въздъхна.
- Мислех, че сме наемници. Коска никога не се е задържал толкова с един господар.
- Аз не съм Коска. Освен това, не е разумно да се отказва на Херцога на Талинс.
- Ти просто обичаш да се биеш.
- Не. Обичам да побеждавам. Още един сезон и после ще обиколим света. Ще посетим Старата Империя. Хилядата Острова. Ще отидем в Адуа и ще застанем под Кулата на Създателя. Точно както сме си говорили. - Бена са нацупи, както правеше, когато нещата не се получаваха според желанията му. Цупеше се, но никога не казваше не. Монца се дразнеше, че непрекъснато се налага сама да взима решения. - Тъй като очевидно имаме само един чифт топки, не ти ли се е приисквало, да ги вземеш назаем, поне някой път?
- На теб ти отиват повече. Освен това у теб е и акъла. По-добре да стоят на едно място.
- А за теб какво остава?
Бена се ухили широко.
- Неустоимата усмивка.
- Усмихвай се, тогава. Още един сезон. - Тя скочи от седлото, намести колана с ножницата, хвърли юздите на най-близкият лакей и тръгна към вътрешната порта. Бена трябваше да побърза за да я настигне, но се оплете в собствената си ножница. За човек, който си изкарва хляба с война, беше истинско недоразумение, по отношение на оръжията.
Вътрешният двор беше разделен на тераси, вкопани в склона на планината. Имаше екзотични палмови дръвчета и още повече стражи.В центъра стоеше древна колона, пренесена от двореца на Скарпиус, която хвърляше сянка над кръгъл басейн с можество сребристи рибки. Грамадата от стъкло, бронз и мрамор, която представляваше дворецът на Орсо я обграждаше от три страни, като чудовищна котка с мишка между лапите си. След пролетта бяха построили широко ново крило край северната стена, около което още имаше скеле.
- Строят здраво - каза тя.
- Естествено. Как мислиш, че Принц Арио може да се оправи само с десет помещения за обувки?
- В днешно време мъжете не могат да са модерни, ако не притежават поне двадесет стаи с обувки.
Бена се намръщи и погледна собствените си ботуши със златни катарами.
- А аз имам само към тридесет чифта. Едва се оправям.
- Всички сме така - промърмори тя. Ръба на покрива беше украсен с редица полу-готови статуи. Херцог Орсо даващ милостиня на бедните. Херцог Орсо даващ знания на невежите. Херцог Орсо защитаващ слабите.
- Изненадан съм, че не си е поръчал статуя, как цяла Стирия му ближе задника - прошепна Бена в ухото й.
Тя посочи към един едва наченат мраморен блок.
- Тя е следващата.
- Бена!
Граф Фоскар, по-малкият син на Орсо, заобикаляше басейна, като нетърпеливо кутре. Обувките му тракаха по прясно застлания чакъл, а луничавато му лице се беше озарило. Беше направил неуспешен опит да си пусне брада, откакто Монца го бе видяла за последно, но редките руси косми само подчертаваха момчешкото му лице. Младокът беше наследил цялата честност на фамилията, но външният вид бе отишъл другаде. Бена се усмихна и разроши косата му. От всеки друг, подобен жест щеше да е обида, но от Бена беше безобидно очарователен. Според Монца талантът му да прави хората щастливи, беше като магия. Нейните дарби лежаха в противоположната посока.
- Баща ти появи ли се? - попита тя.
- Да, както и брат ми. В момента се занимават с банкера си.
- Как му е настроението.
- Добре, доколкото мога да кажа. Но познаваш баща ми. Все пак, той никога не се ядосва с вас двамата, нали? Винаги носите добри новини. И днес ли са добри?
- Аз ли да му кажа, Монца, или...
- Борлета падна. Кантейн е мъртъв.
Фоскар не се зарадва. Не притежаваше бащиния си апетит за трупове.
- Кантейн беше добър човек.
Това изказване се различаваше генерално от вижданията на Монца.
- Беше враг на баща ти.
- Но заслужаваше уважение. Няма много като него из Стирия. Наистина ли е мъртъв?
Бена изду бузи.
- Е, главата му е отрязана и набита на пика над портите, така че ако не познаваш някой страхотен доктор...
Преминаха през висока арка и се озоваха в мрачен и кънтящ коридор, приличащ на императорска гробница. Оскъдната светлина се спускаше по прашните колони и мраморният под. Около стените бяха наредени фигури в стари брони и антични оръжия. Остро тракане на токове на ботуши предизвести приближаването на мъж в тъмна униформа.
- Мамка му - просъска Бена в ухото й. - Онова влечуго Ганмарк е тук.
- Остави го на мира.
- Няма начин това хладнокръвно копеле да е толкова добро с меча, колкото казват...
- Добър е.
- Ако бях и наполовина мъж...
- Само че не си. Остави го.
Лицето на Генерал Ганмарк беше странно меко, мустаците му висяха, а бледо сивите му очи бяха винаги влажни и му придава постоянно тъжен вид. Според слуховете беше изхвърлен от армията на Съюза заради сексуална връзка с друг офицер и бе прекосил морето в търсене на по-широко скроен работодател. Херцог Орсо нямаше никакви предразсъдъци към служителите си, стига да бяха ефективни. Двамата с Бена представляваха достатъчно доказателство.
Ганмарк кимна вдървено към Монца.
- Генерал Муркато. - Подобно кимване и към Бена. - Генерал Муркато. Граф Фоскар, надявам се, че продължавате с упражненията?
- Дуелирам се всеки ден.
- Значи все пак ще ви направим фехтовач.
- Или пък дървеняк - изсумтя Бена.
- Все ще е от полза - отвърна навъсено Ганмарк с чуждестранния си акцент. - Човек без дисциплина е не по-добър от куче. Войник без дисциплина е не по-добър от труп. Всъщност е по-лош. Трупът не би представлявал опасност за другарите си.
Бена отвори уста, но Монца го прекъсна. Можеше да се прави на задник и по-късно, щом това го удовлетворяваше.
- Как мина кампанията?
- Свърших моята работа, пазейки фланга ви от Рогонт и неговите Осприанци.
- Забавил си Закъсняващия Херцог? - присмя се Бена. - Сериозно предизвикателство.
- Просто поддържаща роля. Комична нотка в голямата трагедия, но се надявам да бъде оценена от публиката.
Стъпките им отекнаха през следващата арка, водеща към извисяващата се ротонда в центъра на двореца. Стените бяха украсени с можество скулптори, изобразяващи сцени от античноста. Войни между демони и магьосници и други подобни глупости. На огромният купол имаше фрески на седем крилати жени, с оръжия, брони и страшен изглед. Орисниците, носещи съдбата на света. Най-известното произведение на Аропела. Според слуховете му бе отнело осем години. Това място винаги караше Монца да се чувства дребна и незначителна. Каквато бе и основната му цел.
Четиримата заискачваха широкото вито стълбище, което спокойно можеше да побере два пъти повече хора.
- И докъде те доведоха комедийните ти таланти? - обърна се тя към Ганмарк.
- С огън и кръвопролитие чак до вратите на Пуранти и обратно.
Бена присви устни.
- Имаше ли истински сражения?
- Че защо ми е нещо подобно? Не си ли чел Столикус? Животното се бие за победа...
- Генералът марширува към нея - довърши Монца. - Успях ли да предизвикаш достатъчно смях?
- Не и у врага. Всъщност у никого, но на война е така.
- Аз намирам време за смях - изцепи се Бена.
- Някои мъже се смеят по-лесно. Това ги прави приятна компания за вечеря. - Ганмарк насочи мекия си поглед към Монца. - Забелязвам, че ти не се усмихваш.
- Ще се усмихвам щом приключим с Лигата на Осемте и Орсо стане Крал на Стирия. Тогава може да приберем оръжие.
- Според моя опит, оръжията на висят спокойно на стената. Имат навика винаги да се връщат в ръцете на притежателя си.
- Смятам, че Орсо ще те задържи - каза Бена. - Дори само за да бършеш мраморните плочи.
Ганмарк даже не затаи дъх.
- Тогава негово Превъзходство ще има най-чистия под на Стирия.
Стълбището завършваше с две високи врати с резбовани лъвски глави. Пред тях обикаляше едър мъж, като преданна хрътка, пред спалнята на господаря си. Верния Карпи, най-дълго служилият капитан на Хилядата Меча. Широкото му честно лице носеше белезите на стотици сражения.
- Верен! - Бена стисна здравата ръка на стария наемник. - Да се катериш по планината на тези години? Не е ли по-добре да се излежаваше в някой бардак?
- Де да беше така - сви рамене Карпи. - Но негово Превъзходство ме призова.
- И ти какъвто си покорен... се покори.
- Затова ме наричат Верния.
- Как са нещата в Борлета? - попита Монца.
- Спокойни. Повечето от мъжете са на лагер извън града с Андич и Виктус. Реших, че е по-добре да не опожаряват мястото. Оставих Сесария заедно снякои от по-надеждните в двореца на Кантейн. Стари кучета, като мен, от времето на Коска. Ветерани, които не са склонни на импулсивност.
Бена се засмя.
- Искаш да кажеш, че мислят бавно.
- Бавно, но стабилно. Винаги стигаме до края.
- Влизаме ли? - Фоскар бутна една от вратите с рамо и я отвори. Ганмарк и Верния го последваха. Монца се спря на прага, търсейки най-сериозното си изражение. Погледна назад и видя, че Бена й се усмихва. Усети, че му отвръща без да се замисля. Наведе се и прошепна в ухото му:
- Обичам те.
- Разбира се. - Той пристъпи през вратата и тя го последва.
Кабинетът на Херцог Орсо се помещаваше в мраморна зала с размерите на тържище. На едната стена имаше редица от високи прозорци. През тях нахлуваше лек ветрец и раздвижваше шарените завеси. Отвън продълговатата тераса висеше сякаш от нищото над най-стръмния планински склон.
Другата стена беше декорирана с картини на най-известните художници на Стирия, показващи прословути битки от миналото.
Победите на Столикус, Харод Велики, Фаранс и Вертурио. Посланието, че Орсо е поредният царствен победител беше очевидно, въпреки че дядо му бе узурпатор и при това обикновен престъпник.
Най-величествената картина гледаше към вратата и бе висока повече от десет стъпки. Естествено на нея беше изобразен Великия Херцог Орсо. Стоеше на боен кон, с високо вдигнат меч, а пронизващият му поглед бе вперен в хоризонта. Водещ армията си към победа в Битката при Етреа. Художникът очевидно не знаеше, че Орсо не беше припарвал на по-малко от петдесет мили от сражението.
Но пък красивите лъжи побеждаваха простата истина всеки път, както повтаряше самият той.
Херцогът на Талинс се беше превил над бюрото си и както обикновено размахваше перо, а не меч. До него стоеше висок мъж с гърбав нос, и гледаше надолу хищно, като лешояд, чакащ пътниците да умрат от жажда. В сенките до стената се въртеше могъща фигура. Гоба, личният телохранител на херцога, дебеловрат като могъщ глиган. Принц Арио, по големият син и наследник на Орсо се беше изпружил в един тапициран фотьойл наблизо. Беше преметнал крак връз крак, държеше небрежно бокал с вино, а на красивото му лице беше изписана разлигавена усмивка.
- Намерих тези просяци отпред - обади се Фоскар, - и реших да ги оставя на твоята милост, Татко!
- Милост ли? - Острият глас на Орсо прокънтя в обширната зала. - Не съм почитател на това качество. Разполагайте се, приятели. Ще ви обърна внимание след малко.
- И това ако не е Касапина на Каприл - измърмори Арио. - И нейният малък Бена.
- Ваше Височество. Изглеждате добре. - Монца смяташе, че изглежда като надут задник, но го запази за себе си.
- И ти, както винаги. Ако всички войници изглеждаха така, щях да се изкуша, да участвам в някоя кампания. Нова дрънкулка? - Арио махна към рубина на пръста й, със собствената си, окичена с пръстени длан.
- Каквото беше под ръка, докато се обличах.
- Ех, защо не съм бил там. Вино?
- Още от изгрев ли?
Той погледна с натежали клепачи през прозорците.
- По моите стандарти, още е снощи. - Каза го, сякаш стоенето до късно, беше някакво геройство.
- Аз няма да откажа. - Бена вече си наливаше. Никога не оставаше назад, щом станеше въпрос за самоизтъкване. Сигурно до час щеше да се напие и да се изложи, но на Монца и беше писнало да се прави на негова майка. Тя мина покрай огромната камина, украсена с фигури на Ювенс и Канедиас и се приближи до бюрото на Орсо.
- Подпишете тук, тук и тук - каза високият мъж и посочи с костелив пръст документите.
- Нали познаваш Мотис? - Орсо хвърли кисел поглед в негова посока. - Той държи каишката на врата ми.
- Ваш покорен слуга, ваше Превъзходство. Банкова къща "Валинт и Балк" се съгласява да удължи заема ви за една година, след което, за съжаление ще се наложи увеличене на лихвите.
Орсо изсумтя.
- Колкото чумата съжалява за мъртвите. - Той завърши със завъртулка последния си подпис и хвърли перото. - Всеки коленичи пред някого, нали? Постарай се да предадеш на господарите си моята безгранична благодарност.
- Разбира се. - Мотис започна да събира документите. - С това привършихме работата си, ваше Превъзходство. Трябва да потегля незабавно, ако искам да хвана вечерният прилив за Уестпорт...
- Не. Остани още малко. Трябва да обсъдим още нещо.
Безстрастният поглед на Мотис се стрелна към Монца, след което отново се върна към Орсо.
- Щом негово Превъзходство настоява.
Херцогът се надигна енергично от бюрото.
- Тогава да минем към по-щастливите поводи. Носиш ни щастливи вести, нали, Монцаро?
- Да, ваше Превъзходство.
- Какво ли щях да правя без теб? - В косата му имаше повече сиви нишки от последната им среща, може би и бръчките около очите се бяха задълбочили, но излъчваше все същата впечатляваща командна аура. Той се наведе, целуна я по двете бузи и прошепна: - Ганмарк е добър командир, но за човек, който лапа пишки има забележителна липса на чувство за хумор. Ела, разкажи ми за победите си на чист въздух. - Херцогът остави една ръка на ременете й и я поведе покрай ухиления Арио, към откритата тераса.
Слънцето вече се изкачваше и кърваво червеното небе беше преминало в синьо, изпъстрено с бели облаци. В дъното на зашеметяващата пропаст, реката си проправяше път през есенната гора. Листата варираха от бледо зелени, оранжеви, жълти до крещящо червени и контрастираха със сребристата, бързо течаща вода. На изток гората преминаваше в поле - правоъгълници от разорана почва и неожъната златиста реколта. Още по-нататък реката се разливаше в делта с множество острови и се вливаше в сивото море. Монца едва различаваше в далечината малките кули, сгради и мостове. Великият Талинс, не по-голям от нокът.
Тя присви очи и отметна няколко разрошени от вятъра кичури от лицето си.
- Тази гледка никога не ми омръзва.
- Че как? Нали затова построих това проклето място. Оттук мога да държа едно око над поданниците си, като грижовен родител. Просто за да съм сигурен, че няма да се наранят, докато си играят. Нали разбираш?
- Вашите подданици са късметлии, че имат такъв справедлив и грижовен родител - излъга тя хладнокръвно.
- Справедлив и грижовен. - Орсо се намръщи замислено към далечното море. - Така ли ще ме запомни историята?
Според Монца беше изключително невероятно.
- Какво казва Биаловелд? "Историята се пише от победителите".
Херцогът стисна рамото й.
- Не само красива, а и начетена. Арио е амбициозен, но му липсват качества. Ще се изненадам, ако може да прочете и пътна табела. Интересува се само от курви. И обувки. Междувременно, дъщеря ми Терез, ридае горко, защото я омъжих за крал. Кълна се, дори да й бях осигурил великия Еюз, пак щеше да хленчи за по-издигнат съпруг. - Той въздъхна тежко. - Децата ми не ме разбират. Знаеш, че пра-дядо ми е бил наемник. Факт, който не обичам да разгласявам. - Въпреки че го повтаряше при всяка тяхна среща. - Мъж, който не е пролял ни една сълза и обувал, каквото му попаднело. Човек от простолюдието, който взел властта чрез остротата на ума и меча си. - По-скоро, чрез бруталност и без скрупули, според това, което беше чувала. - Ние с теб сме от една порода. Издигнали сме се сами, от нищото.
Орсо беше роден в най-богатото херцогство на Стирия и никога не беше пипвал физическа работа, но Монца прехапа език.
- Оказвате ми твърде голяма чест, ваше Превъзходство.
- Ти заслужаваш повече. Разкажи ми за Борлета.
- Чухте ли за битката при Хай Бенк?
- Разбрах, че си разпиляла армията на Лигата на Осемте, точно както при Суит Пайнс! Според Ганмарк, Херцог Салиер ви превъзхождал три към едно.
- Числеността е без значение, ако са мързеливи, неподготвени и ги предвождат идиоти. Армия от фермери от Борлета, обущари от Афоя и стъклари от Визерин. Аматьори. Бяха направили лагер край реката, мислейки че сме далеч и почти нямаха постове. Промъкнахме се през нощта откъм гората и ги ударихме на изгрев. Дори нямаха брони.
- Представям си как дебелото прасе Салиер е скочил от леглото си и е побягнал!
- Верния водеше атаката. Пречупихме ги бързо и пленихме обоза.
- Разбрах, че си напоила златистите ниви с кръв.
- Почти не се съпротивляваха. Девет десети от жертвите се удавиха, докато опитваха да преплуват реката. Пленихме повече от четири хиляди. За някои платиха откуп, за други не. Обесихме неколцина.
- Пролели сте по някоя сълза, а, Монца?
- Не и аз. Ако толкова искаха да живеят, да се бяха предали.
- Както се случи в Каприл, ли?
Тя погледна дръзко право в черните очи на Орсо.
- Точно както в Каприл.
- Значи сте обсадили Борлета?
- Вече я превзехме.
Лицето на херцога се озари като на дете празнуващо рожден ден.
- Паднала? Кантейн се е предал?
- Когато хората му разбраха за поражението на Салиер загубиха надежда.
- Хората без надежда са опасни, дори в една република.
- Особено в република. Тълпата измъкна Кантейн от палата, обеси го на най-високата кула, отвори портите и се остави на милостта на Хилядата Меча.
- Ха! Погубен от хората, които толкова се стараеше да опази свободни. Това е благодарността на простолюдието, нали, Монца? Кантейн трябваше да приеме моето злато навремето. И за двама ни щеше да е по-евтино.
- Хората са нетърпеливи да станат ваши поданници. Наредих да бъдат пощадени, където е възможно.
- Милост, а?
- Милостта и страхливостта са еднакви - озъби се тя. - Но вие искате земите им, а не живота, нали? Мъртвите не могат да се подчиняват.
Орсо се усмихна.
- Защо синовете ми не могат да усвоят тези уроци? Напълно одобрявам този подход. Обесете само първенците. И побийте главата на Кантейн над портите. Нищо не окуражава покорството като добрият пример.
- Вече гние, заедно с тези на синовете му.
- Чудесна работа! - Господарят на Талинс плясна с ръце, сякаш прикаките за гниещи глави бяха прекрасна музика. - Какво стана с плячката?
Сметките бяха специалността на Бена и той пристъпи напред изваждайки свитък от джоба си.
- Претарашихме града, ваше Превъзходство. Всяка сграда, всеки етаж, всеки човек. Приложихме обичайните правила, по които действаме. Четвърт за мъжа, който го намери, четвърт за командира му, четвърт за генералите, - той се поклони ниско и подаде свитъка, - и четвърт за благородния ни работодател.
Усмивката на Орсо се разшири, докато преглеждаше цифрите.
- Одобрявам Правилото за Четвъртините! Така ще ви запазя на служба още известно време. - Той застана между Монца и Бена, положи ръце на раменете им и ги поведе обратно през прозореца. Към кръглата маса от черен мрамор в средата на стаята, на която беше растлана огромна карта. Ганмарк, Арио и Верния вече се бяха събрали около нея. Гоба продължаваше да се върти в сенките, скръстил ръце пред гърдите си.
- А какво става с нашите предишни приятели и сега смъртни врагове, коварните жители на Визерин?
- Нивите са опожарени почти до градските порти. - Монца показа периметъра на щетите с пръст. Селяните са прогонени, добитъкът изклан. Херцог Салиер е изправен пред тежка зима и още по-тежка пролет.
- Ще трябва да разчита на благородния Херцог Рогонт и неговите осприанци - каза Ганмарк с тънка усмивка.
Принц Арио се изхили.
- От Осприя идват само приказки и почти никаква помощ.
- Визерин ще падне догодина, ваше Превъзходство.
- И така ще изтръгнем сърцето на Лигата на Осемте.
- Короната на Стирия ще е ваша.
Споменаването на корона доразшири усмивката на Орсо.
- И трябва да благодарим на теб, Монца. Не забравям това.
- Не само на мен.
- Не бъди скромна. Бена е свършил своето, както и нашият добър приятел Генерал Ганмарк, както й Верния, но не може да отречем, че това е твоя заслуга. Твоята отдаденост, твоето упорство и устрем за действие! Трябва да получиш грандиозен триумф, като древните герои на Аулкус. Ще яздиш по улиците на Талинс, а моите поданници ще те обсипват с цветя и ще славят безбройните ти победи. - Бена се усмихваше, но Монца не можеше да го направи. Принципно нямаше вкус за подобни церемонии. - Ще ти се радват повече, отколкото някога на синовете ми. Ще те величаят повече дори от мен, техният законен господар, на когото дължат толкова много. - Усмивката на Орсо се стопи. Без нея лицето му беше уморено и кисело. - Всъщност ще те величаят твърде силно за моя вкус.
Тя долови движението с ъгъла на окото си и успя да вдигне ръка инстинктивно.
Жицата се уви около нея и я затисна, премазвайки гърлото й.
Бена понечи да пристъпи напред.
- Мон... - Мечът на Принц Арио проблясна и го прониза във врата. Ударът не беше точен и го засегна точно под ухото.
Орсо отстъпи внимателно от разхвърчалата се кръв. Фоскар се опули, а чашата с вино се изпълзна от пръстите му и се разби в пода.
Монца опита да изпищи, но през премазаното й гърло, звукът приличаше на свинско квичене. Започна да опипва за камата със свободната си ръка, но някой я спря. Верния Карпи притисна здраво китката й към тялото.
- Съжалявам - прошепна той, изваждайки меча й и хвърляйки го в другия край на стаята.
Бена залитна и от устата му излезе кървава слюнка. Едната му ръка стискаше раната, а през белите пръсти се процеждаше черна кръв. Другата му ръка търсеше меча, докато Арио го гледаше замръзнал. Успя да изтегли почти стъпка от острието, преди Генерал Ганмарк да пристъпи напред и да го прониже спокойно и прецизно - един, два, три пъти. Тънкото острие влизаше и излизаше от тялото му, а единственият звук беше накъсаното му дишане. Кръвта започна да се процежда през ризата и закапа на пода. Той залитна напред и падна, а полуизвадения меч издрънча в мрамора.
Монца напъна всеки мускул в тялото си, но беше хваната като муха в мед. Чуваше пъшкането на Гоба, брадата му се търкаше в бузата й, а огромното му тяло топлеше гърба й. Усещаше, как жицата прерязва страните на гърлото и дълбае в плътта на ръката й. Кръвта се стичаше по яката на ризата й.
Бена успя да протегне едната си ръка към нея. Надигна се няколко инча, а вените по врата му пулсираха бясно.
Ганмарк се наведе и го прониза в сърцето хладнокръвно. Бена потръпна за момент, след което остана неподвижен. Бледата му буза беше обагрена в алено. Тъмната кръв се стичаше под тялото и попиваше в процепите между плочите.
- Е - Ганмарк се наведе и изтри оръжието си в гърба на ризата му. - Готово.
Мотис наблюдаваше намръщено. С леко объркване, леко раздразнение и леко отегчение. Все едно се взираше в неща, които не напасват.
Орсо махна към тялото.
- Арио, отърви се от него.
- Аз ли? - изви устни Принцът.
- Да, ти. Фоскар, помогни му. Двамата трябва да се научите да вършите необходимото, за да запазите могъществото на фамилията.
- Не! - Фоскар залитна назад. - Няма да участвам в това! - Той се обърна и избяга от стаята, а ботушите му изкънтяха по мраморния под.
- Момчето е меко, като сироп - измърмори Орсо. - Ганмарк, помогни му.
Оцъклените очи на Монца проследи как двамата влачат трупа на Бена към терасата. Ганмарк, мрачен и внимателен откъм главата и Арио, проклинащ, докато мъкне единия крак. Другия се влачеше по пода и оставяше кървава диря след тях. Успяха да повдигнат Бена на парапета и го прекатуриха. Трупът мигновенно полетя в пропастта.
- Ау! - изпищя Арио и махна с ръка. - Мамка му! Одраска ме!
Ганмарк се намръщи.
- Извинявам се, ваше Височество. Убийството е тежка работа.
Принцът огледа къде да избърше окървавените си ръце. Посегна към величествените завеси.
- Не там! - извика Орсо. - Това е кантийска коприна, по петдесет монети парчето!
- Къде тогава?
- Някъде другаде, или не се бърши. Момче, понякога се чудя, дали майка ти не излъга, че си мое дете. - Арио се обърса мрачно в бялата си риза. Монца го гледаше, а лицето й пламтеше от липсата на въздух. Орсо се намръщи към нея. Мъглява фигура, която едва виждаше през насълзените си очи и полепналата коса. - Още ли е жива? Гоба, какво се мотаеш?
- Закачи шибаната жица с ръка - изсъска телохранителя.
- Ами довърши я по друг начин, идиот такъв.
- Аз ще го направя. - Верния измъкна камата от колана й, без да пуска другата й ръка. - Наистина съжалявам.
- Хайде де! - изръмжа Гоба.
Острието проблесна, стрелвайки се назад. Монца събра цялата си сила и скочи на крака на Гоба. Телохранителят изпръхтя и охлаби хватката. Тя дръпна жицата от гърлото си и се извъртя, в мига, в който Верния я прониза. Острието пропусна целта и се плъзна под най-долното ребро. Студен метал, но имаше чувството, че е нажежен и я прогаря от корема до гърба. Върхът излезе от другата страна и ръгна Гоба в корема.
- Ах! - Той пусна жицата, а Монца се извъртя с див писък и го удари с лакът. Това изненада Верния, докато вадеше камата и той я изтърва на пода. Монца го изрита, но вместо слабините закачи бедрото му. Посегна към собствения му нож, но порязаната й ръка беше слаба, и Карпи я сграбчи, преди да го прониже. Двамата се сборичкаха с оголени зъби. Слюнката хвърчеше в лицата им, а ръцете им бяха омазани в кръв.
- Убий я!
Чу се трясък и главата й се изпълни със светлина. Тя се просна по гръб и черепът й издрънча в пода. Изплю малко кръв, а отчаяните и писъци преминаха в хриптене. Ноктите й задращиха по мраморните плочи.
- Шибана кучка! - Петата на огромния ботуш на Гоба се стовари върху дясната й длан. Болката се стрелна нагоре и предизвика тежко задъхване. Ботушът му се стовари отново върху кокалчетата, пръстите и китката й. През това време Верния я риташе в ребрата. Монца се закашля и потръпна. Ръката й се изви неестествено. Петата на Гобя я премаза отново към мрамора и се чу звука на трошащи се кости. Тя се завъртя, без да може да поеме дъх от болка. Стаята се размиваше, а пълководците от картините й се смееха.
- Наръга ме, стар глупак! Наръга ме!
- Нищо ти няма, дебелако! Трябваше да я държиш по-здраво!
- Аз трябва да ви наръгам и двамата! - изсъска Орсо. - Довършете я най-после!
Огромният юмрук на Гоба се спусна надолу и хвана Монца за гърлото. Тя опита да го сграбчи с лявата си ръка, но силата й се бе отцедила от раните в тялото и гърлото. Тромавите й пръсти само оставиха кървава следа по брадясалото му лице. Другата й ръка висеше странно извита зад гърба.
- Къде е златото на Хермон - долетя грубият глас на Гоба. - А, Муркато? Какво направи със златото?
Монца надигна глава с усилие.
- Оближи ми задника, педераст. - Не особено умен отговор, но пък от сърце.
- Няма никакво злато - ядоса се Верния. - Нали ти казах, бе прасе!
- Тук има. - Гоба смъкна един по един пръстените от пулсиращите й пръсти, които бяха полилавели и подути като наденици. - Не лош камък - каза той, прибирайки рубина. - Жалко за хубавото тяло. Защо не ми дадете момент с нея? Един момент ще е достатъчен.
- Скорстта не винаги е повод за хвалене - изхили се Принц Арио.
- О, за бога! - извика Орсо. - Не сме животни. Хвърлете я от терасата и толкоз. Закъснявам за закуска.
Главата й се мяташе, докато я носеха. Слънчевата светлина я заслепи. Повдигнаха я, а ботушите й изстъргаха по мрамора. Видя синьото небе. Вече лежеше на парапета. Дишането й беше накъсано. Опита се да изрита. Тялото й се бореше напразно, да остане жива.
- Нека да а наръгам за по-сигурно - чу се гласът на Ганмарк.
- Колко по-сигурно? - Успя да види измъченото лице на Орсо през окървавената коса пред очите си. - Надявам се, че разбираш. Пра-дядо ми е бил наемник. Човек от простолюдието, взел властта благодарение на острия си ум и меч. Не мога да позволя, друг наемник да вземе властта в Талинс.
Искаше да се изплюе в лицето му, но успя да изкара само кървава слюнка по брадичката си.
- Майната ти...
В следващия миг полетя.
Разкъсаната й риза заплющя, около потръпващото тяло. Преобръщаше се непрекъснато, а светът се въртеше около нея. Синьо небе с рехави облаци, черни кули на планинския склон, сиви скали, жълто-зелени дървета и блестяща река, синьо небе с рехави облаци, отново и отново, все по-бързо.
Студеният вятър рошеше косата й, свистеше в ушите и между зъбите, заедно с накъсания й дъх. Вече виждаше всяко дърво, всеки клон, всяко листо. Протягаха се към нея. Отвори уста да запищи...
Клоните се извиха под тежеста й. Един се пречупи и я превъртя. Дървесината пукаше, докато тя падаше към земята. Краката й се счупиха от собствената й тежест, рамото й се размаза в твърдата земя. Но вмесо да разбие глава в скалите, тя само строши челюст, в кървавите гърди на брат си, чието тяло беше паднало в подножието на дървото.
Ето как Бена Муркато спаси живота на сестра си.
Тя отскочи от трупа, почти напълно изгубила съзнание и се затъркаля по склона, като прекършена кукла. Скали и корени я удряха, промушваха и деряха, сякаш я блъскаха със сто чука.
Прелетя през някакъв бодлив храсталак и продължи да се търкаля в облах от прахоляк и листа. Удари се в някакъв корен, който растеше над покрит с камък мъх. Изтърколи се по гръб и остана да лежи неподвижно.
- Хрррх...
Камъчетата продължаваха да се търкалят около нея. Постепенно прахолякът слегна. Чуваше как вятърът свисти между листата на клоните. А може би бяха собствените й хрипове в премазаното гърло. Слънцето си пробиваше път между дърветата и светеше в едното й око. Другото беше затворено. В сутрешният въздух се чуваше бръмченето на насекоми. Лежеше сред боклуците изхвърлени от кухнята на Орсо. Изпружена безпомощно сред гниещи зеленчуци, помия и останки от последните пиршества. Изхвърлена заедно с боклука.
- Хррррх.
Нечовешки звук. Беше почти засрамена, но не можеше да спре да го издава. Животински ужас. Отчаяние. Стонът на мъртвите в ада. Окото й се въртеше трескаво наоколо. Виждаше съсипаната си десница. Безформена лилава буца с разрез отстрани. Единият пръст потръпваше леко. Върхът му се допираше в одраният лакът. Предмишницата беше сгъната на две, а прекършената сива кост стърчеше от окървавената коприна. Изглеждаше нереално. Като лош театрален грим.
- Хрррхрррхх.
Обзе я страх, който нарастваше с всеки дъх. Не можеше да мръдне глава. Дори езика в устата си. Усещаше, как болката започва да гризе съзнанието й. Ужасяваща сила, която е премазваше, все по-тежко и по-тежко.
- Хрр...хррр
Бена беше мъртъв. От трепкащото й око потекоха сълзи и запълзяха бавно по бузата. А тя защо не беше мъртва? Как така?
Нека да е скоро. Преди болката да стане още по-лоша. Моля те, нека да е скоро.
- Ъхр... ххр... ррх.
Моля те, смърт.
Teзи, които вече са запознати с творчеството му, могат да хвърлят поглед над този откъс от предстоящата през Януари Heroes - http://www.orionbooks.co.uk/genres/scie ... the-heroes
Ще кажа само, че съм напълно съгласен с Beric. Абъркромби, по всичко личи, е най-малкото кадърен. Историята в Първият закон е доста мислена, но това, което се откроява са наистина героите - изборът на "любим" образ е почти невъзможен, или поне труден. Аз лично не бих ги определил като психопати или простаци, просто като прекалено истински, при тях няма и следа от стереотипи. Имам удоволствието да превеждам трилогията и това с "удоволствието" не е просто част от фиксирана фраза, горещо ви препоръчвам първата част - The Blade Itself, после няма да имате нужда от препоръки за да продължите с останалите две. Не съм чел Best Served Cold, но от това което прочетох тук, да, това е Джо Абъркромби и да, няма да ви разочарова.

User avatar
beliefcontrol
Paragon
Posts: 532
Joined: Sat Jan 20, 2007 2:53 pm

Post by beliefcontrol » Thu Aug 26, 2010 7:56 pm

Аз също не смятам, че който и да е от главните герои има наклонности на психопат. Тук-там из съпорта се срещат разни девиантни личности, като всеки от тях е очарователен по своему.

Нямам търпение да довърша Бакър, че да прочета най-накрая Best Served Cold. Единствено ме е яд, че не си взех и изданието с меки корици - жал ми е да си омърлям хардкавъра. :wink:
Disillusion is common place.
Confusion, our fatal flaw.
Retribution, our sacred god.
Conclusion: There is no law.

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Thu Aug 26, 2010 8:43 pm

Психопатите са в Best Served Cold :) Там насилието е доста по-изразено. А и в трилогията Феро е абсолютно откачена, Логен когато го прихване също.

User avatar
beliefcontrol
Paragon
Posts: 532
Joined: Sat Jan 20, 2007 2:53 pm

Post by beliefcontrol » Thu Aug 26, 2010 9:05 pm

Абе знам ли, при Феро нещата са резултат от миналото и са по-скоро израз на безгранична омраза.

Логен си е доста нормален и рационален тип.
Spoiler: show
Berserk mod-a е резултат от допир до Другата страна и ми се струва, че Bloodynine може да е реална личност от миналото или настоящето там.
Якото е, че покрай тая тема има място за вариации при евентуални бъдещи книги с него.
Disillusion is common place.
Confusion, our fatal flaw.
Retribution, our sacred god.
Conclusion: There is no law.

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Thu Aug 26, 2010 9:25 pm

Прочетох и разказа с новия герой Craw, който ще се появи в Heroes. Доста е силен. Пък и откъса с другия герой Тъни съчо изглежда обещаващо. :)

algan
Smallfolk
Posts: 14
Joined: Wed Aug 25, 2010 2:41 pm
Location: far north

Post by algan » Thu Aug 26, 2010 9:39 pm

Вярно, във Феро май има известна доза психични отклонения, но то е по обясними причини. Да питам, има ли застъпване между трилогията и Best Served Cold?
И още нещо се сетих, ето една глава от първата част в трилогията, която предстои да излезе на български, може би до два месеца
Spoiler: show
Пътят между двама зъболекари

Минаваше полунощ и Централната улица бе обгърнат в мрак. В мрак и воня. Вонята никога не напускаше доковете: застояла солена вода, гниеща риба, катран, пот и конски фъшкии. Само след няколко часа тази улица отново щеше да се изпълни с живот и глъч. С виковете на продавачи, ругатните на работници под тежките им товари, със забързани напред-назад търговци и стотици трещящи по паважа конски талиги. Безкрайни върволици хора от всевъзможни краища на света ще се изсипят от корабите и още толкова ще се качат на тях. Въздухът ще се оглася от думи на всеки един език под слънцето. Но нощем всичко е притихнало. Притихнало и неподвижно.
Притихнало като гроб и с по-лоша от на гроб миризма.
- Ето тук е – каза Северард, докато вървеше към потъналия в сенки вход на една тясна алея, притисната между два надвиснали склада.
- Имахте ли проблеми? – попита Глокта и продължи мъчителното си влачене след него.
- Не много. – Практикът намести маската си, за да пропусне малко свеж въздух под нея. Сигурно става доста лепкаво там отдолу, с всичкия този лош дъх, а и потта. Нищо чудно, че практиците се славят с вечно лошо настроение. – Нашият човек сериозно се бе заел с дюшека на Рюз, направо го съдра от ръгане с ножа. После Фрост го фрасна по главата. Странно. Когато това момче тресне някого по главата и край, веднага спират да създават проблеми.
- А Рюз?
- Жив е. – Лампата на Северард освети една купчина разлагащи се боклуци. Докато минаваха покрай нея, Глокта дочу тихото цвърчене на плъховете в тъмното.
- Разбираш от хубави квартали, а, Северард?
- За това ми плащате, инквизиторе. – Мръсният му ботуш шляпна в гъстата, воняща мърсотия на земята. Глокта предпазливо заобиколи мястото, повдигнал със свободната си ръка полите на палтото си. – Израснал съм наблизо. Тук хората не задават въпроси.
- С изключение на нас. Ние винаги имаме за какво да питаме.
- Естествено – изхили се сподавено Северард. – Ние сме Инквизицията.
Светлината от лампата намери една разкривена желязна порта. От каменната арка над нея стърчаха ръждиви шипове.
- Това е – каза той.
О, да, и колко обещаващ вид има новият ни адрес.
Портата очевидно отдавна не се бе радвала на внимание, пантите й жално запротестираха, когато практикът я отключи и отвори. Глокта едва прекрачи локвата, събрала се в изровените отпред коловози, и изруга ядосано, когато единият край на палтото му се провлачи в мръсната вода. Пантите отново изскърцаха пронизително, докато практик Северард, със сбръчкано от напрежение лице, се бореше да затвори портата. После повдигна капачето на лампата и освети широкия, богато украсен двор. Целият беше задръстен от изпотрошена зидария, парчета дърво и беше обрасъл в бурени.
- Пристигнахме – каза Северард.
Някога това със сигурност е била една по своему величествена постройка.
Колко ли са стрували всички тези прозорци? И всичките тези каменни орнаменти отпред? Посетителите ще да са били смаяни, ако не от вкуса, то от богатството на господаря на този дом. Някога. Сега прозорците бяха ослепени от закованите върху им прогнили дъски. Извивките на каменната зидария се задушаваха от мъх и натрупани птичи изпражнения. Тънкият слой зелен мрамор върху колоните беше целият напукан и се ронеше, отдолу се подаваше прогнилата мазилка. Навсякъде руини и разложение. По целия двор се търкаляха едри парчета откъртена фасада и хвърляха дълги сенки по високия зид около къщата. Половин глава на херувимче се взираше жално в куцащия покрай нея Глокта.
Той бе очаквал някакъв мрачен, мърляв склад, някоя усойна изба край брега.
- Какво е това място? – попита, докато оглеждаше руините.
- Някакъв търговец я е строил преди много време. – Северард срита парче от статуя, което се въргаляше в краката му и то изтропа в тъмното. – Някакъв богаташ. Много заможен. Искал да живее в близост до складовете си и кея, да държи изкъсо нещата в търговията. – Той заизкачва покритите с мъх напукани стълби, които водеха до голяма, лющеща се входна врата. – Решил, че идеята може да проработи. Как ли пък не. Кой ще иска да живее в тази част на града, освен ако не му се налага? После изгубил всичките си пари, както става с търговците. Кредиторите му имали проблем с намирането на нов купувач.
- Не се учудвам – каза Глокта. Загледа се в килнат на една страна и наполовина пълен със застояла вода фонтан.
Лампата на Северард бегло освети просторното антре. Две огромни, извити стълбища се очертаха в мрака пред двамата. По стените, на нивото на първия етаж, вървеше широк вътрешен балкон, но голям участък от него се бе откъснал и пропаднал през прогнилото дюшеме. В резултат едно от стълбищата висеше във въздуха, с ампутирана долна част. Влажният под беше осеян с парчета мазилка, изпочупени керемиди, натрошено дърво и птичи изпражнения. Нощното небе надзърташе през няколко зейнали в покрива дупки.
Глокта чу гукане на гълъби откъм гредите на покрива и тихото капане на вода.
Какво място. Глокта потисна усмивката си. Напомня ми за мен самия. И двамата, някога величествени, днес с останали зад гърба славни дни.]
- Достатъчно голяма е, не мислите ли? – попита Северард и тръгна към зеещ портал под рухналото стълбище. Лампата му хвърли странни, полегати сенки, докато си проправяше път сред парчетата на пода.
- О, да, определено, стига да не се окажем с повече от хиляда затворника по едно и също време.
Глокта го последва. Облягаше се силно на бастуна, притеснен от хлъзгавата повърхност на дюшемето. Ей сега ще се хлъзна и ще си падна на задника. Точно тук, насред птичите курешки. Страхотно. След свода на портала се отваряше ново антре. Мазилката от стените беше паднала на големи парчета и отдолу се виждаха тухлите на зида. От двете им страни тръгваха тъмни коридори. Идеалното място да те разтрепери, ако си от хората, които лесно се разтреперват. Ще почнеш да си представяш неприятни неща в тези стаи, точно там, където свършва светлината на лампата. Всякакви ужасии, в тъмното. Погледна към Северард, който с небрежна походка вървеше отпред и си подсвиркваше тихо под маската. Но ние не се разтреперваме лесно. Може би ние сме тези неприятни неща в мрака и ужасиите в тъмното са наше дело.
- Колко е голямо това място? – попита Глокта.
- Трийсет и пет стаи, без да броим помещенията за прислугата.
- Дворец. Как успя да го намериш?
- Някога идвах да преспивам тук, от време на време. След като майка ми умря. Успях да се вмъкна. По онова време покрива все още си стоеше и беше сухо. Сухо и безопасно. Донякъде. Ех, тежки времена бяха. Главорез и мъчител, направо стъпка нагоре за човек като теб, а? Всеки си има извинение, а колкото по-ниско си паднал, толкова по-трогателна трябва да е историята ти. А, каква е моята история?
- Доста си изобретателен, а, Северард?
- За това ми плащате, инквизиторе.
Навлязоха в ново разширение: всекидневна, кабинет, даже бална зала. Доста голямо място. Стените бяха облицовани с ламперия. Някога красиви, сега панелите й висяха, златното им покритие се лющеше и бяха целите плесенясали. Северард отиде до един, който все още се държеше за стената, и силно го натисна навътре. Панелът изщрака и се отвори. Зад него започваше тъмен коридор. Скрита врата? Колко хубаво. Колко зловещо. Колко подходящо.
- Това място е пълно с изненади, също като теб самият – каза Глокта и закуца към арката на входа.
- А няма да повярвате на каква цена го взех.
- Купили сме това място?
- О, не. Аз го купих. С парите от Рюз. И сега ви го давам под наем. – Очите на Северард проблеснаха на светлината от лампата. – Истинска златна мина е!
- Ха! – Глокта се засмя и внимателно тръгна надолу по стълбите. Отгоре на всичко и от правене на пари разбира. Може би един ден ще работя за архилектор Северард. И по-странни неща са ставали. Сянката му се просна напред в мрака. Заслиза настрана, като рак. Дясната ръка напред заопипва цепнатините между грапавите, каменни блокове в търсене на допълнително опора.
- Избите се простират с мили – промърмори зад гърба му Северард. – Имаме и собствен излаз на водните канали, а също и до отходната канализация, ако ви интересува канализацията. Според Фрост по нея може да се стигне чак до Агрионт, без да се налага въобще да излизаш на повърхността. – Подминаха тъмен коридор отляво, после друг отдясно. Продължиха бавно надолу.
- Това може да се окаже полезно.
- И аз така мисля, ако можеш да понесеш вонята.
Лампата освети тежка врата с малко прозорче с решетка в средата.
- Стигнахме – каза Северард и почука четири пъти, бързо.
След миг, в тъмния отвор на прозорчето рязко изникна маскираното лице на практик Фрост.
- Ние сме.
В очите на албиноса не се четеше нито радост, че ги вижда, нито дори знак, че ги е познал. Както винаги, нищо в тези очи. Тежките резета се плъзнаха от другата страна и вратата гладко се отвори.
Вътре имаше маса, стол и факли по стените, които, обаче не бяха запалени. Сигурно е било тъмно като в рог, преди да донесем тази малка лампа. Глокта погледна албиноса.
- Досега на тъмно ли стоя? – Едрият практик сви рамене. Глокта поклати глава. – Понякога се тревожа за теб, практик Фрост, наистина се тревожа.
- Той е ей там – каза Северард и се отправи към единия край на помещението. Токовете на ботушите му зачаткаха по каменните плочи на пода.
Някога, помещението сигурно е било изба за вино: от двете страни имаше няколко, тунелоподобни разклонения, преградени с тежки решетки.
- Глокта! – Салем Рюз стискаше здраво два от прътовете на решетката, а лицето му бе притиснато между тях.
Глокта спря пред „килията” му и отпусна изтръпналия си крак.
- Как си, Рюз? Не очаквах да те видя пак така скоро.
Беше доста отслабнал, кожата му бе пребледняла и висеше отпуснато. Синините му все още не бяха изчезнали. Не изглежда добре, никак даже.
- Какво става? Глокта, моля те. Защо съм тук?
Е, какво пък.
- Изглежда архилекторът все още има нужда от теб. Иска да свидетелстваш. – Глокта се наведе към решетката. – Пред Камарата на лордовете – прошепна той.
- А после? – Рюз пребледня още повече.
- Ще видим. Англанд, Рюз, Англанд.
- А ако откажа?
- Да откажеш на архилектора? – Глокта тихо се засмя. – Не, не, не, Рюз. Не би искал да направиш подобно нещо.
Обърна се и тръгна към Северард.
- Имайте милост! Толкова е тъмно тук!
- Ще свикнеш! – викна му през рамо Глокта. Невероятно е с какво свикват хората.
В най-крайната „килия” беше последният им затворник. Гол, окован с вериги за халка на стената и, естествено, с чувал на главата. Беше нисък и набит, но отиваше малко към дебел. По коленете му имаше пресни ожулвания, най-вероятно от хвърлянето му върху каменния под.
- Това е нашият убиец, значи?
При звука на гласа му, затворникът се превъртя на колене и опъна веригите си. Отпред на чувала му имаше засъхнало петно от кръв.
- Доста неприятен екземпляр е – каза Северард. – Ама сега не изглежда много страховит, а?
- Винаги така става, веднъж докарани до това положение. Къде ще работим?
- О, това ще ви хареса, инквизиторе.

- Една идея по-мелодраматично е – каза Глокта, – но не виждам защо не.
Стаята беше кръгла, с куполен таван. Целите стени бяха заети от странен стенопис. На фона на гора, върху тревата лежеше тялото на мъж. Кървеше от множество прободни рани. Нарисувани в профил, единайсет фигури се отдалечаваха от него. Пет на една страна и шест на друга. Бяха облечени в бяло и застанали в необичайни пози, а лицата им бяха неразличими. Бяха обърнати към друг мъж, целият в черно, с разперени встрани ръце. Зад гърба му беше нескопосано изрисувано море от цветни огньове. Ярката светлина от шестте лампи не допринасяше с нищо за по-добрия вид на творбата. Долнопробно качество, по-скоро декорация, отколкото произведение на изкуството, но независимо от това, ефектът е потресаващ.
- Нямам идея какво ще да е това – каза Северард.
- Гуфподая Шъшдател – изломоти практик Фрост.
- Разбира се – каза Глокта, вперил поглед в тъмната фигура с пламъците зад нея. – Трябва да научиш историята, практик Северард. Това е господарят Създател, Канедиас. – После се обърна и посочи фигурата на умиращия, на отсрещната стена. – А това е великият Ювенс, когото току-що е убил. – Описа кръг с ръка към фигурите в бяло. – Тези са чираците на Ювенс, магусите, идват да отмъстят за него. Страшните истории стават за плашене на малки деца.
- Що за човек би платил да му нарисуват такъв боклук по стените на избата? – каза Северард и поклати глава.
- О, навремето това беше доста популярно. В двореца има такъв стенопис. Това е копие, евтино копие. – Глокта погледна към мрачното, обвито в сенки лице на Канедиас на стената, после към окървавения труп от другата страна. – И все пак има нещо мрачно в него, нали? Или по-скоро щеше да има, ако ме беше грижа за подобни неща. Кръв, огньове, смърт, отмъщение. Не мога да си представя обаче, каква полза от него в избата. Сигурно нашият търговец е имал тъмна страна.
- Човек с пари винаги има тъмна страна – каза Северард. – А тези двамата кои са?
Глокта присви очи, взрян в двете малки, неясни очертания под двете ръце на Създателя.
- Кой знае, сигурно са неговите практици.
Северард се засмя. Изпод маската на Фрост се откъсна едва доловимо дихание, но в очите му не се появи и следа от развеселеност. Майко мила, сигурно направо умира от смях.
Глокта се завлече до масата в центъра на стаята. Два стола гледаха един срещу друг над гладката й повърхност. Единият беше в окаяно състояние и от вида на тези, които използваха и в килиите на Палатата на въпросите, но другият бе многократно по-внушителен. Подобен на кресло, почти като трон, с широки облегалки за ръце и висок гръб. Беше тапициран в кафява кожа.
Глокта подпря бастуна си на масата и внимателно се отпусна в меката кожа.
- О, това е един чудесен стол – шумно въздъхна той и протегна напред изморения си от дългото ходене крак. Нещо опря в него. Надзърна под масата. Там имаше вървяща в комплект със стола табуретка за крака.
Глокта килна назад глава и се засмя.
- О, това е невероятно! Наистина, нямаше нужда! – Той намести крака си на табуретката и от устните му се отрони въздишка.
- Дължим ви най-малко толкова – отвърна Северард и се облегна със скръстени ръце до кървящото тяло на Ювенс. – Изкарахме добри пари от Рюз, много добри. Винаги сте се отнасяли добре с нас и ние не го забравяме.
- Ъхъ – кимна Фрост.
- Ще ме разглезите. – Глокта погали полираното дърво на подлакътниците. Моите момчета. Къде щях да бъда без вас? Предполагам у дома, на легло, докато майка ми се суети около мен и се чуди как сега да ми намери добра булка. Погледна към инструментите си на масата. Сандъчето му, естествено, както и няколко други неща, доста поизносени, но с още живот в тях. Погледът му бе привлечен от чифт тесни ковашки клещи с дълги дръжки. Глокта погледна към Северард.
- Зъби?
- Реших, че ще е добро начало.
- Така да е. – Глокта прокара език по празните си венци и изпука едно по едно кокалчетата на ръцете си. – Зъби.

В момента, в който превръзката от устата му бе свалена, затворникът се разкрещя на стириянски. Започна да плюе и ругае, като не спираше да опъва веригите си. Глокта не разбра и дума, от това което казваше. Но май схващам общия смисъл. Предполагам, нещо доста обидно. Нещо за майките ни и така нататък. Добре, че не се обиждам лесно. Мъжът имаше суров вид. Лицето му бе изпъстрено със ситните белези от акне, а безформеният му нос изглежда бе чупен неведнъж. Какво разочарование. Надявах се от Текстилната гилдия да се бяха охарчили малко повечко този път, но това са търговците. Винаги търсят изгодната сделка.
Практик Фрост сложи край на пороя от неразбираеми ругатни с мощен удар в корема на затворника. Това ще го остави за известно време без дъх. Достатъчно дълго, поне да започне да схваща какво го чака.
- Така – каза Глокта, – край на глупостите. Знаем, че си професионалист и си дошъл със задача. За да я свършиш, трябва да се слееш с обстановката. А като не говориш дори езика, това не би било възможно, нали така?
- Чумата да ви тръшне, копелета! – Затворникът си бе възвърнал способността да диша, макар и със задъхване.
- Отлично! Непретенциозният стил ще пасне идеално на разговорите ни. Предчувствам, че ще имаме поне няколко такива. Има ли нещо, което да искаш да знаеш за нас, преди да започнем? Или си готов да минем по същество?
Затворникът изгледа подозрително нарисувания над главата на Глокта Създател.
- Къде съм? – попита.
- В долния край на Централната улица, при доковете. – Глокта примижа от болка. Мускулите на крака му изведнъж се сгърчиха. Опъна го леко и изчака коляното да изщрака, преди да продължи. – Знаеш я, една от артериите на града. Пресича центъра на Агрионт и слиза чак до морето. Минава през много различни квартали и доста от забележителните сгради са на нея. За мен обаче този булевард е просто пътят между двама зъболекари.
Очите на затворника се присвиха, после се стрелнаха към инструментите на масата. Няма вече ругатни. Явно споменаването на зъболечение му е привлякло вниманието.
- В другия край на булеварда – Глокта посочи на север, – в една от най-скъпите части на града, точно срещу парка, във великолепна бяла къща на пъпа на Агрионт, живее господин Фарад. Сигурно си го чувал?
- Ходи се шибай!
Глокта повдигна вежди. Де да можех.
- Казват, че господин Фарад е най-добрият зъболекар в света. Мисля, че по произход е от Гуркул, но избягал от тиранията на императора и дошъл в Съюза да търси по-добър живот и да избави най-заможните му граждани от страданието на болните зъби. Когато се завърнах от моята разходка на юг, семейството ми ме прати при него, за да види не може ли да направи нещо по въпроса. – Глокта се ухили широко, за да покаже на затворника същината на проблема. – Естествено, оказа се, че нищо не може да се направи. Мъчителите на императора се бяха погрижили за това. Но той е страшно добър зъболекар, всички така разправят.
- Е, и?
- На другия край на Централната улица – стопи се усмивката на Глокта, – край морето, насред цялата мръсотия, боклуци и всякаква друга гнус на доковете, съм аз. Наемите са ниски тук. Убеден съм, че след като прекараш известно време с мен, ще видиш, че съм точно толкова талантлив, колкото и прословутият господин Фарад. Единствената разлика е, че моят талант е в малко по-различна област от неговия. Добрият Фарад облекчава болките на пациентите си, докато аз... – Глокта се надвеси леко напред – ... съм друг тип зъболекар.
- Да не мислиш, че ще ме уплашите с една торба на главата и малко грозни рисунки по стените? – изсмя се в лицето му убиецът. После погледна към Северард и Фрост. – Изроди такива!
- Дали мисля, че ще те уплашим? Ние тримата? – изкикоти се Глокта. – Седиш тук, обезоръжен и окован във вериги. И кой освен нас тримата знае, или пък го е грижа за това, къде се намираш в момента? Нямаш никакъв шанс за избавление или бягство. Всички в тази стая сме професионалисти. И мисля, вече се досещаш на къде в общи линии вървят нещата. – Глокта разтегли устни в тъжна усмивка. – Разбира се, че те плашим, не се прави на глупак. Признавам, добре го криеш, но това не може да продължи вечно. Ще дойде време, съвсем скоро при това, когато ще молиш за чувала на главата.
- Нищо няма да получиш от мен – изръмжа убиецът и го погледна право в очите. – Нищо.
Жилав човек. Жилав. Но лесно е да се правиш на мъж преди началото на обработката. От опит го знам.
Глокта разтри леко крака си. Кръвта циркулираше нормално и болката бе отшумяла почти напълно.
- Ще започнем простичко като за начало. Имена, само това искам засега. Защо да не почнем с твоето? Поне това не можеш да отречеш, че знаеш, името си.
Зачакаха. Северард и Фрост наблюдаваха затворника, зелените очи с усмивка, розовите не. Мълчание.
- Добре тогава – въздъхна Глокта.
Фрост хвана с две ръце челюстите на затворника и започна да стиска, докато зъбите му не се раздалечиха. Северард напъха челюстите на клещите в устата му и ги отвори, малко по-широко отколкото затворникът би предпочел. Очите на убиеца изскочиха навън. Боли, а? Нищо още не си видял, повярвай ми.
- Внимавай с езика – каза Глокта. – Нали искаме да говори.
- Не се безпокойте – промърмори Северард и надзърна в устата. В следващият миг отскочи рязко назад. – Уфф! Дъхът му смърди на лайна!
Срамота, но никак не съм учуден. Грижите за здравето никога не са били приоритет за наемните убийци. Глокта бавно се изправи и заобиколи масата.
- Да видим – промърмори той с ръка над инструментите, – с какво да започнем?
Взе една дълга игла и се надвеси над затворника. Другата му ръка здраво стискаше бастуна. Огледа внимателно зъбите на убиеца. Грозна гледка, няма две мнения по въпроса. Със сигурност бих предпочел моите зъби пред неговите.
- Майко мила, в ужасно състояние са. До един са развалени. Ето защо дъхът ти мирише така зле. Нямаш никакво извинение, човек на твоите години.
Убиецът изхленчи, когато Глокта докосна оголен нерв на единия от зъбите. Опита се да каже нещо, но с клещите в уста прозвуча по-неразбираемо и от практик Фрост.
- Тихо сега, изпусна си шанса да говориш. Може би по-късно ще имаш нов, не съм решил още. – Глокта постави иглата на масата и тъжно поклати глава. – Зъбите ти са жалка гледка. Отвратителна. Напълно съм убеден, че са на път сами да паднат. И знаеш ли какво? – Той взе малкия чук и едно длето. – Сигурен съм, че без тях ще ти е по-добре.

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Thu Aug 26, 2010 9:51 pm

Има, доста от второстепенните персонажи стават водещи в Best Served.
Spoiler: show
Shivers, Shylo Vitari, Cosca са от главните. В отделни моменти се появяват Джезал и Глокта, а често се споменават останалите северняци
Така че няма да е лошо да си оеднаквим имената при преводите. :)

User avatar
beliefcontrol
Paragon
Posts: 532
Joined: Sat Jan 20, 2007 2:53 pm

Post by beliefcontrol » Thu Aug 26, 2010 10:11 pm

Дръпнах си и аз pdf-а на антологията, ще го видя утре Curnden Craw. :wink:

Уеднаквяването на имената е направо задължително, при положение, че двете самостоятелни книги включват местности и герои от трилогията.
Disillusion is common place.
Confusion, our fatal flaw.
Retribution, our sacred god.
Conclusion: There is no law.

algan
Smallfolk
Posts: 14
Joined: Wed Aug 25, 2010 2:41 pm
Location: far north

Post by algan » Thu Aug 26, 2010 10:15 pm

Beric wrote:Има, доста от второстепенните персонажи стават водещи в Best Served.
Spoiler: show
Shivers, Shylo Vitari, Cosca са от главните. В отделни моменти се появяват Джезал и Глокта, а често се споменават останалите северняци
Така че няма да е лошо да си оеднаквим имената при преводите. :)
Абсолютно съм за!
Да разбирам ли, че в момента работиш по Best Served Cold?

User avatar
Beric
Paragon
Posts: 616
Joined: Wed Jan 21, 2004 6:16 pm
Location: 1st and goal

Post by Beric » Thu Aug 26, 2010 10:21 pm

Да, похвалил съм се в една от горните теми. :) Само че съм съвсем в началото, че още е горещо и ме тегли в други посоки :)

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 10 guests