Сигурна бях, че книгата си имаше тема.
Възкресявам я, за да му е по-прегледено на рант-а ми и за да отговоря на това от общата тема
Random wrote:Jen wrote:логореята и неовладяността е във всички нива там, ако ме питаш мен - наратив, език, идеи... В сравнение Миевил е просто различна вселена на стегнатост и контрол.
Моите впечатления от Дънкан са доста противоположни
Но пък на мен ми трябваше половин книга, за да му му вляза в ритъма и замисъла, така че може накрая и сам да съм се убедил, че всъщност всичко е доста добре контролирано
Съдейки обаче по честата свръханалитичност на Дънкан (най-вече в статиите му) и любовта му към моделирането (в това сигурно и програмисткото му минало има пръст), съм по-склонен да мисля, че по-скоро контролът го има. Скоро мисля да подхвана Книгата пак, този път в обратен ред, любопитно ми е как ще ми понесе втория път
Да, прочетох ти ревюто - много хубаво, бтв, както обикновено - и съвсем искрено ти завидях.
На мен нещо не ми стигна, мозък сигурно, не знам, но докъм средата се напъвах да сглобя в някакъв смисъл цялата
излишност на абсолютно всичко (особено на думите) в тоя роман, после се отказах и докрая се напъвах само да го завърша. В крайна сметка това, което ще ми остане, е безцелната деконструкция на всеки компонент, който би могъл да крепи връзката между читател и творба - герои, фабула, стил (в по-тесния смисъл), форма.
Пергаменът е квантов хаос от Гай Фокс, принцеса Даяна, Никола Пусен, Матю Шепърд, the-wind-that-shakes-the-barley-тип ирландси сепартистки патос, Прометей, шумерски богове, световни войни и разбира се - Джак... Никой герой си няма собствени биография и емоционална база данни в тая книга, всеки е някой друг, всеки е Джак и си няма своя история за сметка на милиони ничии (щото в рамките на този роман са си точно ничии) истории, които се мъчат да се вместят в по два абзаца. Пергаменът си няма и свое стилистично лице, защото е всички стилове, за които авторът му е можал да се сети, след което е репликирал къде успешно, къде не. Няма си и структура, защото целта на структурата му е да няма структура.
И накрая - тоновете референции, от които трябва да ти стане едно такова умно и начетено... Честно казано от препратки в стил двете изречения и половина, в които редник Мървин рисува налудните си илюстрации в окопа, се чувствам все едно някой ми прави троен флип в средата на разговор за времето - красиво, сложно и безкрайно безсмислено в контекст.
Ясно, че самата идея на пергамента е да е всичко и всеки по всяко време... страхотна идея в същността си. В резултат на реализацията й обаче на мен не ми пукаше за
нищо, никого и по никое време в тоя роман. Както казах скоро и на armydreamer, имах усещането за много умно дете, но много повече дете, отколкото много умно. От тези, дето те дърпат за ръкава, за да кажат на глас и с много повече думи, отколкото е нужно, абсолютно всяка мисъл, която им минава през ума.
Свръханалитичността за мен не презюмира наличието на контрол, даже напротив в случая на Дънкан. Аз затова и нонфикшън нещата му с точно същия неуспех му ги чета и може би трябваше да предположа, че няма как в прозата му ситуацията да е по-канализирана и овладяна.
Като, разбира се, остава възможността всичко това да са просто мои предразсъдъци.
If I never meet you in this life, let me feel the lack.
