The Official George R. R. R. R. Mar.r.r.r.tin Topic

[Marfa]

Туй ся кво трябва да значи?! Да не би... Не, не мога да го напиша.

Edit:
На втори прочит май просто си е свършил няква глава и си се радва човечецът.

[armageddon]

Интересно, ако другаря Мартин бъде очистен от озверели фенове, това дали би увеличило шансовете за довършване на поредицата?

[Roland]

Мисля, че смело мога да заявя "да".

[Rayko]

http://artsbeat.blogs.nytimes.com/2010/ ... f-thrones/


Линкът си говори сам по себе си. Някой случайно да знае дали е практика пилотния епизод да се излъчва преди самият сериал?

[Marfa]

Това е практиката, да. Целта на пилотния епизод е да провери зрителския интерес. Ако е по-слаб от очакваното, до снимане на сериал въобще не се пристъпва.

[Trip]

Днес попаднах на едно нещо, което бях почнал да пиша преди няколко месеца, в резултат от не помня вече чии молби да направя близък "анализ" на част от Песента. Бях стигнал някъде до половината и реших да го довърша. Мамата си джаса колко е дълго, но поне е относително завършено. Та, когото го вълнува, може да му метне един поглед.

The morning had dawned clear and cold, with a crispness that hinted at the end of summer. They set forth at daybreak to see a man beheaded, twenty in all, and Bran rode among them, nervous with excitement. This was the first time he had been deemed old enough to go with his lord father and his brothers to see the king’s justice done. It was the ninth year of summer, and the seventh of Bran’s life.

Още тук, в първия абзац от първата глава, според мен се съдържа ядката на цялата сюжетна линия на Старките. Ще обясня защо накрая.
Утринта носи полъх от идващата зима. "Те" (местоимението веднага издава нечия гледна точка, някой който знае кои са "те" и не счита за необходимо да ни ги представя, така да се каже) отиват да гледат обезглавяване (нездраво занимание според съвременните ни представи, първият "етически" елемент в главата), и Бран (ето чия е гледната точка) е сред тях, изпълнен с нервно вълнение. Последната фраза приключва и подчертава (защото е последна) етическите измерения на изречението – Бран, горд и развълнуван, отива да гледа обезглавяване: усещането ми за нездравост се затвърждава. За пръв път са го *преценили* като достатъчно голям, за да язди със своя баща-*лорд* и *братята* си и да види как се *въздава кралската справедливост*. Озвездените думи и израз са ключови – цялото събитие се оказва един вид ритуал по възмъжаване (официален, лордски), през който (оставено ми е да се сетя) са преминали братята на Бран. "Кралската справедливост" отново приключва и подчертава етическите измерения на изречението, които развиват тези на предното – присъствието на Бран на *това* обезглавяване не е нездраво, а е един вид *дълг*, нещо, което *трябва* да стори, самото обезглавяване пък е част от "правилния", кралски, установен ред на нещата. Деветата година от лятото е (ъ? *Деветата*?! Ахаа, фентъзи елемент, да не забравяме какво четем все пак.), седмата, откак Бран е бил роден. Опа. Бран е на *седем*?! Усещането за нездравост се завръща, или по-скоро за някаква *неправилност*. Трябва ли Бран да гледа подобни неща на *седем*?!
Бран е развълнуван от предстоящото си "възмъжаване", възмъжаването пък е нещо, през което той очевидно трябва да премине, аз пък съм леко стреснат от факта, че трябва да премине през него толкова малък. И тук е ядката: цялата история със Старките е история за това как трябва да преминат през изпитания и да попадат в ситуации, за които по един или друг начин не са готови. Лудата глава Бран трябва да се научи да живее осакатен, Роб трябва без време да се научи да управлява и да води войни, Джон – също, почтеният Едард трябва да се научи на придворни интриги, почтената Кейтлин – също, Аря трябва да се научи да се оправя сама, Санса – също. Освен това лятото – единственото време, което Бран познава – свършва.

The man had been taken outside a small holdfast in the hills. Robb thought he was a wildling, his sword sworn to Mance Rayder, the King-beyond-the-Wall. It made Bran’s skin prickle to think of it. He remembered the hearth tales Old Nan told them. The wildlings were cruel men, she said, slavers and slayers and thieves. They consorted with giants and ghouls, stole girl children in the dead of night, and drank blood from polished horns. And their women lay with the Others in the Long Night to sire terrible half-human children.

Осъденият на смърт е може би дивак – страховито създание, слуга на демони, приятел на чудовища, ако трябва да вярваме на приказките на Старата Нан. Само дето ние не трябва. Разказите на Старата Нан са толкова наблъскани с ужасни престъпления срещу човешкия морал (пият кръв?!? крадат момиченца?!? спят с Други?!?!?!!?111) и се леят с толкова осезаем ритъм и алитерации, че не може да не ни напомнят, че Бран е някакъв хлапльо. Но не може и да не ни привлекат с красноречието си: "Ууууу, ужас!... Разкажи ми още!" (пък и четем епично фентъзи, защо историите на баба да не са *самата истина*?)
But the man they found bound hand and foot to the holdfast wall awaiting the king’s justice was old and scrawny, not much taller than Robb. He had lost both ears and a finger to frostbite, and he dressed all in black, the same as a brother of the Night’s Watch, except that his furs were ragged and greasy.
Приказната аура е разпръсната. Мъжът, очакващ справедливостта на краля (сиреч, обектът на ритуала по възмъжаване на Бран, символът на неговото порастване!...) е прикован, стар, мършав, осакатен (...някакъв мръхльо). Връщаме се от фантастичните истории на Старата Нан към сравнение с познати неща (не е много по-висок от Роб, прилича на брат от Нощната стража, ама по-мърляв).

The breath of man and horse mingled, steaming, in the cold morning air as his lord father had the man cut down from the wall and dragged before them. Robb and Jon sat tall and still on their horses, with Bran between them on his pony, trying to seem older than seven, trying to pretend that he’d seen all this before. A faint wind blew through the holdfast gate. Over their heads flapped the banner of the Starks of Winterfell: a grey direwolf racing across an ice-white field.

Дъхът на коне и хора дими в студа. Лек вятър духа откъм входа на укреплението. Знамето на Старките се вее, вълкът на него сякаш търчи по леденото поле. Роб, Джон и Бран седят неподвижни на конете си. Почти архитектурната картинност, комбинацията от движение и неподвижност, е нарушена само от влаченето на затворника. Бран се мъчи да изглежда по-голям, отколкото е, опитва се да се *направи* мъж, преструвайки се, че вече е виждал всичко това. Той не просто *би могъл* да го направи, той *го* прави. Или поне се опитва – да не забравяме нервното му вълнение.

Bran’s father sat solemnly on his horse, long brown hair stirring in the wind. His closely trimmed beard was shot with white, making him look older than his thirty-five years. He had a grim cast to his grey eyes this day, and he seemed not at all the man who would sit before the fire in the evening and talk softly of the age of heroes and the children of the forest. He had taken off Father’s face, Bran thought, and donned the face of Lord Stark of Winterfell.

Ето го и Едард – неподвижен на коня си, с раздвижена от вятъра коса (подвижност и неподвижност). Брадата му побелява – той изглежда по-възрастен от своите 35. Или ако се върнем на предния абзац – това, което Бран се опитва да бъде, Едард просто *е*. Корелацията между Бран и Едард не е единствената. Едард никак не прилича на мъжа, който вечер пред огъня тихо разказва за епохата на героите и децата на гората – така както осъденият никак не прилича на страшните хора от бабините истории. Фантастичното тук обаче е с уклон към: "Ееееех, че хубаво! Разкажи ми още!", много по-лаконично, тихо – фразите "епоха на героите" и "децата на гората" имат място да подишат във въображението ми, а не се гонят като бесни, подобно на страшните истории на баба. Едард е свалил лицето на Татко и е сложил това на лорд Старк. Подобен образ, директен, буквален, дори наивен може би, е естествен за мисленето на седемгодишно момче. И по-важното: лорд Едард в този миг се е превърнал от фигура на обич и възхищение във фигура на респект и леко страхопочитание, с мрачен поглед в очите. Още една рязка крачка (рязка, защото за Бран баща му не просто е в някаква степен различен от човекът с приказките край огнището, той е *напълно* различен, с друго лице) в посока от усещане за желание към усещане за дълг (за Бран и за мен като читател).

There were questions asked and answers given there in the chill of morning, but afterward Bran could not recall much of what had been said. Finally his lord father gave a command, and two of his guardsmen dragged the ragged man to the ironwood stump in the center of the square. They forced his head down onto the hard black wood. Lord Eddard Stark dismounted and his ward Theon Greyjoy brought forth the sword. “Ice,” that sword was called. It was as wide across as a man’s hand, and taller even than Robb. The blade was Valyrian steel, spell-forged and dark as smoke. Nothing held an edge like Valyrian steel.

Някой пита, някой отговаря. Привидно няма значение за повествованието, защото няма значение за Бран, който е твърде развълнуван, за да запомни казаното. Този момент обаче е важен, защото осъденият е не кой да е, а Гаред от пролога – един от тримата братя от Нощната стража, които срещат Другите в гората отвъд Вала. Ще се върна на него по-нататък.
Подготвят осъдения. Екзекуцията предстои. Следва описание на меча на Едард, което пак добавя към нервното вълнение на Бран доза страхопочитание. Лицето на лорд Старк върви в комплект с изкован с магия меч, по-висок *дори* от Роб.

His father peeled off his gloves and handed them to Jory Cassel, the captain of his household guard. He took hold of Ice with both hands and said, “In the name of Robert of the House Baratheon, the First of his Name, King of the Andals and the Rhoynar and the First Men, Lord of the Seven Kingdoms and Protector of the Realm, by the word of Eddard of the House Stark, Lord of Winterfell and Warden of the North, I do sentence you to die.” He lifted the greatsword high above his head.
Bran’s bastard brother Jon Snow moved closer. “Keep the pony well in hand,” he whispered. “And don’t look away. Father will know if you do.”
Bran kept his pony well in hand, and did not look away.
His father took off the man’s head with a single sure stroke. Blood sprayed out across the snow, as red as surnmerwine. One of the horses reared and had to be restrained to keep from bolting. Bran could not take his eyes off the blood. The snows around the stump drank it eagerly, reddening as he watched.

Екзекуцията представлява кралската справедливост. Тя е ритуал и лорд Старк няма как да забрави това. Връчването на ръкавиците (привидно незначителен детайл, но служи за подчертаване на ритуалността, която както представлява преди всичко бавна, тържествена последователност от действия); думите; вдигнатият меч. Паузата, в която се вмъква репликата на Джон и реакцията на Бран.
Репликата и реакцията пък са за Бран отново стъпка от желание към дълг (от "*искам* да изглеждам по-голям, да съм мъж – като татко!" към "*трябва* да не отвръщам поглед - *забранено ми е да го правя*. *Трябва* да внимавам с понито - *забранено ми е да не го правя*! Иначе Татко (лорд Старк) ще види!), оцветен от неизбежното страхопочитание.
Думите, описващи реакцията на Бран, са точно същите като тези на Джон, защото той се опитва да спази *точно* казаното от него. В този момент започва и идентификацията между Джон и Едард. В този момент Джон се превръща в продължение на Едард, неговото "Недей!" все едно е произнесено от самия лорд Старк.
Бран се справя успешно; дори твърде успешно. Не може да откъсне очи от кръвта на обезглавения осъден, която е червена като вино и която снеговете жадно пият (имаме отново чисто визуална съпоставка между движението на стреснатия кон и неподвижния Бран). Изпитата от снега кръв напомня на кръвта, която диваците пият от излъсканите си рогове в историите на старата бавачка. Бран, както ми се струва, понася гледката, не защото дългът повелява да стане свидетел на кралската справедливост, а заради *спектакъла*, който екзекуцията представлява, който той поначало очаква да бъде, превъзбуден от историите на бавачката, и който в крайна сметка го опиянява – като вино.

The head bounced off a thick root and rolled. It came up near Greyjoy’s feet. Theon was a lean, dark youth of nineteen who found everything amusing. He laughed, put his boot on the head, and kicked it away.
“Ass,” Jon muttered, low enough so Greyjoy did not hear. He put a hand on Bran’s shoulder, and Bran looked over at his bastard brother. “You did well,” Jon told him solemnly. Jon was fourteen, an old hand at justice.
It seemed colder on the long ride back to Winterfell, though the wind had died by then and the sun was higher in the sky. Bran rode with his brothers, well ahead of the main party, his pony struggling hard to keep up with their horses.

Усещането за спектакъл (може би не за Бран, но със сигурност за мен) се подсилва от реакцията на простака Грейджой. Напрежението между спектакъла и дълга пак си личи в репликата на Джон. Осъждане на забавлението, което екзекуцията може да предложи, похвала за добре изпълнен дълг. Напрежението е разрешено временно в полза на дълга. Бран изтрезнява. И тогава, разбира се, последиците от видяното започват да си проправят път у него. По-студено е, макар да няма причина. Не само кончето на Бран с мъка следва събратята си.

The deserter died bravely,” Robb said. He was big and broad and growing every day, with his mother’s coloring, the fair skin, red-brown hair, and blue eyes of the Tullys of Riverrun. “He had courage, at the least.”
“No,” Jon Snow said quietly. “It was not courage. This one was dead of fear. You could see it in his eyes, Stark.” Jon’s eyes were a grey so dark they seemed almost black, but there was little they did not see. He was of an age with Robb, but they did not look alike. Jon was slender where Robb was muscular, dark where Robb was fair, graceful and quick where his half brother was strong and fast.
Robb was not impressed. “The Others take his eyes,” he swore. “He died well. Race you to the bridge?”
“Done,” Jon said, kicking his horse forward. Robb cursed and followed, and they galloped off down the trail, Robb laughing and hooting, Jon silent and intent. The hooves of their horses kicked up showers of snow as they went.

Размяната между Роб и Джон добавя още една точка върху оста "желание-дълг".
Не знаем какви са били очакванията на Роб, но реакцията му е като на изпълнен дълг, украсен с достойно за *възхищение* зрелище и по този начин идеализиран. Зрелището е възхитително, защото осъденият е умрял "смело" и "с кураж". Самият факт, че е извършена *кралската справедливост* прави дори келявия бродяга смелчак и посвоему герой. (Нещо друго – "дезертьорът" е първият намек защо въобще е бил осъден на смърт Гаред).
Реакцията на Джон, както външния му вид, е в противополжния край на спектъра. Осъденият е просто умрял от страх бродяга, а екзекуцията не е нищо повече от мрачно задължение.
Това, което Бран изпитва, е хем смесица от горните две позиции, хем тяхна инверсия. Не му убягва зрелището, не му убягва и мизерията на една такава екзекуция. Само че за него, за разлика от Роб, зрелището не е резултат от самоубеждаване в моралната правилност (и съответно възхитителност – екзекутирания е умрял едва ли не с горда усмивка на уста) на случилото се, а е резултат от блъсналата го физическа реалност, попиващата в снега кръв. Дългът не е в резултат от самоубеждение, като при Джон, че така трябва, независимо колко е антигероично, а от предупреждението/заповедта на Джон и по продължение – на баща му. В случая Роб изглежда е взел тази част от баща си, която се вижда в ритуала, във високо вдигнатия меч, в сигурния смъртоносен удар. Джон пък е взел мрачните сиви очи, от който нищо не убягва ("Татко ще разбере, ако отвърнеш поглед."), както и страховитото опушено острие на Лед. Бран засега е празен лист и единствено може да регистрира усещания и да изпълнява нареждания.
Отделно от това, Роб казва: "Майната му, аз казвам, че умря като мъж и точка по въпроса!", което е типично рязко и нетърпящо възражения потвърждение на собствената му правота, на това, което той *прави*, на това, което той казва, че *е*. Джон пък не държи толкова да отстоява себе си, не *прави*, а наблюдава и *реагира*, търси това, което *би могло да е*, вместо да настоява, че нещо *е*.

Bran did not try to follow. His pony could not keep up. He had seen the ragged man’s eyes, and he was thinking of them now. After a while, the sound of Robb’s laughter receded, and the woods grew silent again.

Бран не може да последва устрема на братята си (във всеки смисъл на думата) и затова кара на собствената си скорост. Започва да мисли. Очите на осъдения, стихващият смях на Роб и тишината на леса ме поставят в перспективата на Джон за сметка на тази на Роб.

So deep in thought was he that he never heard the rest of the party until his father moved up to ride beside him. “Are you well, Bran?” he asked, not unkindly.
“Yes, Father,” Bran told him. He looked up. Wrapped in his furs and leathers, mounted on his great warhorse, his lord father loomed over him like a giant. “Robb says the man died bravely, but Jon says he was afraid.”
“What do you think?” his father asked.
Bran thought about it. “Can a man still be brave if he’s afraid?”
“That is the only time a man can be brave,” his father told him. “Do you understand why I did it?”
“He was a wildling,” Bran said. “They carry off women and sell them to the Others.”
His lord father smiled. “Old Nan has been telling you stories again. In truth, the man was an oathbreaker, a deserter from the Night’s Watch. No man is more dangerous. The deserter knows his life is forfeit if he is taken, so he will not flinch from any crime, no matter how vile. But you mistake me. The question was not why the man had to die, but why I must do it.”

С разговора между Бран и баща му започват да се избистрят и поставят в перспектива развиваните вече позиции. Извисен над Бран, Едард е "гигант", но внимателните му думи и равнопоставеността, която се установява донякъде в течение на разговора, го превръщат в покровителствено, а не в заплашително присъствие. "Човек може да е смел, само когато го е страх" – думи, които подозрително намирисват на попритоплена житейска мъдрост, но които са многофункционални в случая. Първо, директно събират и помиряват гледните точки на Роб и Джон, а освен това го правят и по непряк начин, защото насочват вниманието ми (подобно на разменените думи, на които Бран не обръща внимание) към дупката в историята между пролога и първа глава. Мога да предположа, че Гаред доста трудно се е измъкнал от обитаваната от Други гора, а думите на Едард ме подбутват в посока на възхищение от подвига на бедния човечец. Това балансира окаяното състояние, в което го наблюдава Бран и премества перспективата ми обратно от черногледството на Джон към малко по-балансирана гледна точка. Със следващите си думи Едард разпръсва суеверията, задръстили въображението на Бран, и преформулира екзекуцията от "направих го, защото е направил нещо зло" (което досега съм подозирал като читател, при липса на друга информация) в "направих го, защото е престъпил закона (макар нищо зло да не е извършил (все още)). " Отново, дълг срещу желание (което би присъствало неизменно, ако екзекуцията беше възмездие за някое зверство примерно), разрешено в полза на дълга, колкото и да е нежелан понякога (Гаред *все пак* нищо не направил от чисто човешка гледна точка, за да заслужи екзекуция). Градацията от обществен към личен дълг продължава с въпроса "Защо *аз* трябваше да го направя?"

Bran had no answer for that. “King Robert has a headsman,” he said, uncertainly.
“He does,” his father admitted. “As did the Targaryen kings before him. Yet our way is the older way. The blood of the First Men still flows in the veins of the Starks, and we hold to the belief that the man who passes the sentence should swing the sword. If you would take a man’s life, you owe it to him to look into his eyes and hear his final words. And if you cannot bear to do that, then perhaps the man does not deserve to die.
“One day, Bran, you will be Robb’s bannerman, holding a keep of your own for your brother and your king, and justice will fall to you. When that day comes, you must take no pleasure in the task, but neither must you look away. A ruler who hides behind paid executioners soon forgets what death is.”

Бран не знае, защото никога не му е хрумвало да се запита. Отговорът му е естественото начало на мисловната пътека ("Кралят си има палач. Защо именно ти въздаваш кралското правосъдие, а не той?"), но баща му я продължава вместо него. Кралското правосъдие е част от реда на нещата (Крал Робърт има, Таргариените са имали преди него...), но не е част от *нашия ред*. Отново се променя формулировката "Кралското правосъдие" се превръща в "*Нашето* правосъдие". Кралското правосъдие води началото си от първите крале. Нашето правосъдие води началото си от първите *хора*. Личният дълг и идентичността ни са неразривно свързани. Този дълг е в кръвта ни – да погледнем врага/престъпника/опасността в лицето, да го изслушаме. И ако не можем, той не заслужава да умре (и неизреченото "не заслужаваме да отнемем живота му").
Едард продължава да говори за дълг – не само личен и обществен, но и към семейството, към брат му. И отново – не трябва да изпитваш удоволствие, не трябва да извръщаш поглед. Със силата на заповед, която достига метафизически измерения. "Не изпълниш ли заповедта ми, забравяш какво е смърт. Престъпваш първия закон на битието."
С това сцената свършва. Следва тази с намирането на вълчетата, но за нея няма да се обяснявам. Искам само да отбележа, че е интересен начинът, по който убеждението в думите на Едард е уронено още в следващата глава, при разговора със съпругата му Кейтлин. В края на горната сцена той предупреждава Бран да не забравя какво е смъртта. Но в света на Вестерос смъртта, в смисъл на буквално нейно олицетворение, са Другите. В които, оказва се, Едард не вярва. При разговора с Кейтлин става ясно, че "нещо" е побъркало от страх Гаред и когато тя го пита дали са диваците, той отговаря: "Че кой друг?" С което, разбира се, непряко подканя читателят да му каже: "Еми, пич, не е кат да няма кой друг..." При все приказките му за срещане на опасността в очите също така, двамата със съпругата му разговарят, обърнали гръб на едно от древните лица, изсечени в кората на дървото в центъра на свещения лес на Уинтърфел – Кейтлин усеща погледа му върху гърба си, Едард – не. Кейтлин споменава, че има и по-мрачни неща отвъд Вала, Едард махва с ръка и й обяснява, че много се е вживяла в приказките на Старата Нан. Същевременно обаче именно кръвта на не по-малко митичните Първи хора е източникът на целият му етически код. Зимата идва, но Едард Старк не е готов за нея и никога няма да бъде, понеже, както тази първа сцена частично показва, още от самото начало той е синтезиран, завършен персонаж, който едва ли ще търпи развитие, дори когато е поставен в нова обстановка – това се случва, но място за character development у Нед просто няма. Най-различните фрагменти от него, в лицата на отрочетата му, имат пространство за растеж и затова го постигат и оцеляват (горе-долу...).

[Rayko]

Trip, анализът ти се препокрива с доста от моите догадки, добре е че си ги облякъл в думи, доста неща ми се изясниха като тълкуване и сега ще ги потърся в другите глави.

But the man they found bound hand and foot to the holdfast wall awaiting the king’s justice was old and scrawny, not much taller than Robb. He had lost both ears and a finger to frostbite, and he dressed all in black, the same as a brother of the Night’s Watch, except that his furs were ragged and greasy.

Ако ми позволиш да вметна една връзка. В прологът на "Игра на тронове" се споменаваше за щурмоваците Уил, Гаред и сир Веймар Ройс. Гаред не се споменава като загинал, за съдбата му само можем да гадаем. Описват екзекутираният като дезертиор(не мога да намеря ер малък ), а си спомням, че на Гаред също му липсваха двете уши. Това е само догадка, но според мен може да се направи връзка между неспособността на Старките да разберат какво има отвъд Вала (както Трип се е обосновал в анализа си ) и че прибързаната екзекуция убива единствения свидетел, който е можел да ги предупреди за Другите.
Съгласен съм, че Нед не търпи развитие и това е може би причината, че трябва да има Денерис Таргариен, която да дойде в предпоследната или последната книга, да се изпее песента за ледът и огънят и туйто.

[Roland]

Добре, тоя не се спря! НОВА антология е редактирал!

[Super M]

Поне се сдържа да не обяви, че е завършил Драконите и после да каже, че е било първоаприлска шега ))

[Devoted of Slaanesh]

Мразя го ...

[Super M]

Избрана е друга актриа за ролята на Денерис. Това е новата:

http://www.spotlight.com/7655-7861-0395

В момента чета "Пясъчните крале". Бива си го този Мартин, няма две мнения. Оказа се, че има и пилотен епизод на сериала "The Outer Limits" вдъновен от разказа. Може би е доста различен все пак.

[Ghibli]

Уф, нищо общо няма с Денерис като външен вид.

[Amikae]

Уф, нищо общо няма с Денерис като външен вид.

С руса коса ще е тамън същата.

[F242]

Уф, нищо общо няма с Денерис като външен вид.

Това би трябвало да се допълни/завърши с " така, както аз си я представям."
Нека да видим филма, стискам палци да е добър и желая успех. За следващите читатели на книгите, тези, които го направят след филма, сигурно Денерис, а и всички други ще бъдат точно такива, каквито са ги видели за първи път
Въпреки, че прочетох"Дюн" години, преди да мога да видя филма на Дейвид Линч - и досега не мога да се отърва от физиономията на Кейл - като Пол

[Amikae]

Всъщност става дума за сериал. Доста мащабен.