Самодивина поляна(разказ)

[Lews]

Самодивина поляна

Никола Грозданов


Йуддолу иде хайдут Никола,
хайдут Никола, млада войвода,
йуддолу иде, нагоре гледа,
нагоре гледа към Тудорине…
Народна песен


Месецът грееше ярко и Балканът се къпеше в меката му светлина. Гората спеше след горещия летен ден и единствено стъпките на самотен пътник отекваха в ноща. Васил войвода, страшен хайдутин, се връщаше у дома! Той бе млад и напет, с къса черна брада и дълбоки, сини очи, излъчващи гордост. На гърдите си имаше дървен кръст, който винаги носеше. Васил бе облечен с дрехи от сукно и сърма, а белите му навуща сякаш светеха в тъмнината. В пояса му бяха закътани два пищова, заедно с един дълъг нож. Хайдутина се бе запътил към родното си село- Малковица, кадето домашините му го чакаха, а с тях и любимата му Рада. По устните му заигра усмивка и той си спомни за деня, в който бе видял Рада за първи път. Дружината му, свирепа сбирщина от зебеци, кюрди и даалии бе тръгнала към скривалището си след нападение над богати търговци и какво да видят- Рада, приказна хубавица бере цветя и прави венци. Още в този момент Васил знаеше, че е безумно влюбен в нея. Ах, колко бе красива Рада, колко прекрасна, като карамфил сред тръни бе тя между другите девойки. Устните й бяха алени, а вежди гайтянени. А как беше пременена! С джанфезена рокля, пъстра престилка и сребърни пафти, а на шията й имаше едри атлъни и махмудии. След онзи ден Васил няколко пъти бе срещал Рада и накрая разкри любовта си към нея, а тя му отвърна със същото, след което войводата поиска благословията на баща й, който се съгласи да я даде, при условие, че Васил се откаже от хайдуството и започне честен живот. " Хайдутин не те ща, разбойник къща не храни, семейство не пази."- бе казал старият селянин. И така, войводата събра де що имане му бе останало, нарами оръжията си и като се сбогува с дружината си, пое път към родния дом, кадето Рада и домашините му го чакаха. Обади се птиче, гората зашумя отново. Балканът изращаше гордия си син! Като излезна от дърветата, Васил огледа добре познатата му равнина, отделяща планината от село Малковица. Изведнъж той се сепна и нещо го жегна в сърцето. Дебела ивица пушек се носеше над родното му място и той веднага разбра какво значеше това. Селото гореше! Хайдутина се затича с все сила през полето и извади пищовите си.
Очите на Васил се зачервиха от лютия дим, но той продължи да крачи напред. Вече бе почти стигнал до бащиния си дом и от там се чу ридание и множество гласове. Войводата стигна най-накрая до къщата си и като черен дявол избута струпалите се там селяни и се озова пред това, което за него бе мястото кадето бе прекарал прекрасни детски мигове на радост и безгрижност. Видът му бе страшен - косата и дрехите покрити с прах , пищовите извадени, очите пълни с ярост. Доскоро стената изградена от тежки сиво-бели камъни, покрити със зеленикав мъх сега бе цялата почерняла. Покрива бе срутен, а някои от гредите все още горяха. Красивата градина се бе превърнала в пепелище.Васил трескаво затърси с поглед Рада и родителите му, но знаеше че това, от което винаги се беше страхувал се бе случило. Някой бе предал информация на турските заптиета за войводата и те бяха нападнали домашините му. Той рязко се обърна към струпалите се хора и гласът му ги накара да отстъпят крачка назад:
- Какво се случи!?
От първом никой не се обади и само една жена заплака тихо и започна да кълне.
- Мари Тудора, кажи какво стана? Где са майка ми и баща ми? Где е Рада?
- Проклет да си, Василе! Ти и твойта банда разбойници. Псетета ви яли, изедници, до един сърцата ви да извадят…
Хайдутина я разтърси силно за раменете:
- Какво за домашините ми? Какво се случи с тях?
Жената не отговори, но само падна на колене и заплака още по-силно.
Един белобрад старец пристъпи напред и каза тихо:
- Заптиетата ги обесиха, Василе. Първо баща ти, а после и майка ти. Ей, там- посочи той- на оная дебелата греда в къщата ги сложиха и после я подпалиха. Живи ги изгориха, убийците… Ние се опитахме да ги спрем, но те бяха твърде много, близо седемдесет. Някой им е казал за теб и те дойдоха да те хванат и като не те намериха тука…
Коленете на Васил омекнаха и той падна тежко на земята. Няколко сълзи се спуснаха по бузите му и се смесиха с пепелта. Треперещата му ръка докосна земята и той сведе глава за един кратък миг да се сбогува с родителите си. Спед това войводата се изправи и се прекръсти с думите:
- Господи, помилуй.
Обърна се и тихо промълви:
- Кой каза на турците? Кой е предателят?
Хората нищо не казаха от страх, но стареца, който пръв бе проговорил посочи към чорбаджийската къща. Васил кимна леко и с решителни крачки тръгна към богатия дом, а зад него хората го последваха. Пред дебелите дъбови порти, обковани с големи железни гвоздеи бяха застанали два кюрда с пушки в ръце, които пазеха богатия търговец. Те разпознаха хайдутина и понечиха да стрелят, но Васил бе по-бърз. Пищовите припукаха и един от мъжете падна на земята. Другия гръмна на свой ред, но в бързината не можа да се прецели добре и куршумът мина над рамото на Васил, който без да спира извади ножа си и нападна. Кюрда изтегли ятагана си и понечи да удари хайдутина с него, но той клекна под дъгата на удара и заби дългия нож до дръжката в гърдите на пазача. Той погледна към раната невярващо, след което се струполи до приятеля си. Богаташа бе чул битката и излезна да види какво става. Погледа му падна върху двете безжизнени тела и свирепия хайдутин и понечи да залости портата, но Васил се затича напред и хвана предателя за кадифения елек, след което го хвърли назад. Чорбаджията залази в прахта и се разрида, но хайдутина само го изправи безмълвно на крака и го погледна в очите. За един кратък миг, двамата мъже останаха лице в лице и сините очи на Васил сякаш проникнаха в душата на търговеца. Той не можа да издържи пред пълния с истина и правда поглед и се обърна. Войводата вдигна падналият нож и с един премерен удар преряза гърлото на човека виновен за смъртта на обичаните от него хора. Тялото падна на земята, а Васил бръкна под дрехите му и извади кесия с жълтици, която бе получил от турците за информацията. Той изсипа съдържанието й върху чорбаджията и златото се обагри с алена кръв. Готово беше.
Васил затвори очите си за миг и мислено се върна назад в годините. Дългите зимни нощи прекарани пред бащината камина, безкрайните игри в полите на Балкана. Пред него се появиха ясните образи на майка му, баща му и любимата му. Изведнъж сърцето му трепна. Рада! Селяните не бяха казали нищо за красивата девойка, може би тя бе все още жива! Васил се обърна към струпалите се в двора на мъртвия предател двор и попита с висок глас да надвика гюрлотията:
- Какво за Рада! Знаете ли какво се случи с нея?
- Рада?- попита един снажен младеж с плетен калпак- За кого говориш, Василе?
- Годеницата ми трябваше да бъде в къщата, когато турците нападнаха. Девойка с гайтянени вежди и коса черна като Балкана в беззвездна нощ. Виждали ли сте я?
Хората се замислиха и тогава едно младо момиче, което не бе от тоя край и говореше с различен диалект се обади :
- Като додоха заптиетата, ази се бех скрила у една къща, ама погледнах през джама и ги видех да носят една девойка с тъмна коса. Беха й сложили окови и я качиха на един от техните коне.
- Преди колко време потеглиха турците? Накъде?
- Па преди час да е било, най-много два. На изток тръгнаха псетата, към Добруджа.
" Там ще я разпитват за мен и ще я накарат да се откаже от вярата си" помисли си Васил. Заптиетата често взимаха Български девойки, потурчваха ги и ги продаваха на богати търговци.
Той закъта двата пищова, вдигна ножа си и понечи да тръгне след тях, но селяните го спряха.
- Где отиваш, Василе? Где така тръгна?
- След турците отивам, да се опитам да спася Рада от изедниците.
- Ба! Никога не можеш ги настигна. Та те са на коне, а ти и магаре нямаш. Освен това ако ги хванеш какво? Те се цяла потеря, ще те убият веднага.
- Василе, отиди на Самодивина поляна. Само така ще спасиш любимата си.
- Пфу, бабини деветени. Няма такова нещо като Самодиви, това са измислици.
Селяните заспориха и настана шумотевица. Васил, разбира се бе чувал за Самодивина поляна, то кой не бе? Безброй митове се носеха за това странно и магическо място, където приказни същества се събираха и никой, който бе тръгнал да дири тази поляна не се бе завърнал. Легендата твърдеше, че при огромна нужда, ако отидеш на Самодивина поляна с чисто сърце ще получиш помощ. Войводата знаеше, че не ще може да спаси Рада сам, а тя бе най-скъпото му същество. Той се сбогува със съселяните си и пое забързано към поляната на самодивите.
Васил изкачи един малък хълм и се огледа. Навсякъде докъдето стигаше погледа му се виждаха ниски дървета и бодливи храсталаци. Не се мяркаше жива душа, единствено далечната песен на славей разсейваше тегостната тишина. Вече трети ден Васил търсеше Самодивина поляна , но без успех. Хайдутина бе гладен, мръсен и посърнал, а сърцето му отново бе обгърнато в мъглата на отчаянието. Момъкът събра малкото останала му сила и продължи напред с бавни крачки. Слънцето отстъпи мястото си на месечника и настъпи мрак. Васил бе на предела на силите си, единствено мисълта за Рада го караше да върви напред. Краката му обаче го предадоха и той падна тежко на земята. По бузите му се стекоха солени сълзи и той изрева от ярост. Любимата му бе в смъртна опасност, а той се бе провалил в опита си да я спаси. Опита се да стане, но не можа и залази по земята, която бе обсипана с остри тръни. Дрехите му се разкъсаха, а от дланите закапа кръв. Васил обаче не усети болка и само продължи да се придвижва напред в една безкрайна тъмнина. Накрая ръката му напипа нещо твърдо и той вдигна с мъка глава. Над него се бе изправило едно величествено дърво! Васил се огледа и видя, че бе стигнал до малка горичка, въпреки че от хълма не бе видял такова нещо. Изведнъж бликна ярка светлина и заслепи хайдутина за миг. Между листата на дърветата заблещукаха разноцветни звездички и изпълниха гората с меко сияние. Чуха се нежни женски гласове, които шептяха:
- Ела при нас, Василе. Ела в царстовто ни.
Тялото му изведнъж се изпълни с нови сили и войводата закрачи напред. Пътеката, по която вървеше бе изпълнена с пролетни цветенца, а между тях тичаха дребни животники, необезпокоявани от близоста на натрапника. Изведнъж пред Васил се появи едно странно същество и му се поклони. То бе ниско, с зеленикава кожа и заострени уши. Очите му бяха жълтеникави и в ръцете си държеше малка тояжка. То се усмихна широко на смаяният пътник и каза с писклив глас:
- Аз се казвам Бабитко и съм тук, за да те отведа до Самодивина поляна, странниче. Последвай ме.
Васил не можеше да повярва на очите си. Та това бе таласъм! Съществото бе вече тръгнало напред и хайдутина се затича след него. Двамата закрачиха между дърветата мълчаливо, като Васил продължаваше да гледа чудното създание. Скоро пред тях се появи един малък водопад и таласъмът се насочи към него. Водата бе планинско бистра и войводата понечи да отпие малко от нея, за да утоли жаждата си, но водача му го спря и поклати глава.
- Който пие от тази вода се превръща в риба и е обречен вечно да живее тук. Бъди винмателен и не пипай нищо, гората крие много опасности и тайни.
След това съществото вдигна тояжката си и от нея бликна златиста светлина, която отвори малък проход зад водопада. Те прекрачиха през отвора и Васил се озова на друго място, малка поляна обградена отвсякъде от високи дървета. Върху тревата сякаш бе постлан килим от жълти цветчета, а във въздуха се носеше чудно ухание. В средата на полянката бяха седнали три неземно красиви жени и Васил сведе глава пред тях. Те бяха високи и стройни, с дълги до кръста коси и гайтянени вежди. Устните им бяха алени като карамфил и бяха облечени в ефирни рокли от сребристи нишки. Очите им бяха разноцветни и в тях се отразяваше дъгата. Те бяха Самодиви. Една от тях протегна ръката си и от нея полетяха две листа. Те се спряха оред Васил и той с почуда видя, че едното бе пълно с вино, а в другото имаше хляб и мед. Той погледна въпросително самодивите и те му кимнаха. Хайдутина изпи виното на един дъх и усети как кръвта му се сгрява. След това си отчупи от хляба и още с първия залъх глада му се засити. Като свърши листата паднаха на земята и се превърнаха на цветя. Самодивите му посочиха да седне пред тях и след като той го направи те се вгледаха в очите му за няколко дълги мига. Васил усети душата си незащитена и на показ, след което чувството изчезна така както бе дошло. Създанията се спогледаха и по усните им затанцуваха весели усмивки, след което те казаха с обш глас:
- Добре си дошъл на Самодивина поляна, Васил войвода. Знаем за какво си тук и какво се е случило с любимата ти Рада. Не всеки може да намери това магическо място, което говори, че си смел и добър човек. Всеки, който иска да получи помощ от нас, трябва първо да изпита силна болка и страдания и единствено ако ги преодолее ще може да ни намери.
- Значи ще ми помогнете да спася Рада?
Те отново се спогледаха и за дълго останах безмълвни , след което казаха:
- Може би, но първо да се погрижим за раните ти.
Една от самодивите го докосна по дланите и тях бликна светлина, след което кръвта и раните изчезнаха. Друга щракна с пръсти и разпокъсаните му дрехи се зашиха сами и след малко не си личеше, че някога са били в предишното си състояние. Навущата му бяха по-бели от сняг, а плетеното елече обшито със злато. Самодивите се обърнаха отново към него:
- Ние можем да ти помогнем да спасиш любимата ти, но за да го направим ще трябва да платиш тежка цена. Ако наистина обичаш Рада с цялото си сърце, ако си готов да жертваш всичко заради нея, само тогава ще можем да ти помогнем.
Васил дори и не се замисли. Рада за него значеше всичко на този свят и любовта му към нея нямаше граници.
- Готов съм на всичко
Самодивите го погледнаха с тъжни погледи и отрониха:
- Така да бъде. Бабитко, доведи Арканин.
Таласъмът, които досега бе стоял мълчаливо в края на поляната, се поклони и излезна през прохода зад водопада. Васил и самодивите зачакаха. Очите на самодивите вече не излъчваха радост, а болка и страдание. Внезапно вятърът задуха силно и от ясното небе, над поляната се спусна най-голямото същество, което Васил бе виждал. То кацна тежко на земята и тя се разтрепери. Създанието бе покрито с дебели червеникави люспи, имаше дълга опашка и две внушителни крила. Васил не можа да повярва на очите си, Арканин бе змей! Той инстиктивно понечи да извади пищовите си, но самодивите го спряха с думите:
- Арканин е тук, за да ти помогне Василе, не се страхувай от него. Той ще те отведе до Рада и ще ти помогне да я спасиш.
Змеят се наведе и Васил се качи на гърба му като се хвана за една голяма люспа. Чудовището разпери крила и се понесе към небето. Под него самодивите му махаха за сбогом и войводата чу последните им думи: " Сбогом, смели момко. Ще се видим отново преди края, не забравяй цената която ще заплатиш няма да е лека…" словата им бяха заглушени от бурният вятър и змеят тръгна на Изток към заптиетата и Рада. А там, на Самодвина поляна, три приказни същества стояха мълчаливо и плачеха за снажния смелчага.
Змеят набра височина и прелетя над един голям планински връх. Васил се загърна плътно и съжали, че не бе облечен по-дебело, студа тук бе наистина лют. Вечe цяла нощ странната двойка бе пътувала сред небесната синева, но все още не бяха настингнали турците. Хайдутина започна да се притеснява, първоначалното щастие от срещата с Арканин се бе изпарило и той се замисли дали въобще щяха да пристигнат навреме. Първите лъчи на огненото кълбо се показаха и привестваха земята. Изведнъж Васил видя движение под тях и насочи Арканин надолу. Войводата трябваше да се хване със всичка сила за твърдите люспи на чудовището, за да не падне. Вече се виждаше по-ясно и сърцето на Васил трепна. Един голям бивак бе разположен насред пътя и близо седемдесет заптиета се подготвяха за път, като оседлаваха конете си. Момъкът затърси с поглед Рада и като я видя един заглушен от вятъра вик напусна гърлото му. Любимата му бе завързана със синджир за коня на водача на турците, а дрехите й бяха разпокъсани. Изедниците я бяха карала да върви през целия път, затова се бяха забавили толкова. Едно заптие се приближи към девойката, каза й нещо, което Васил не можа да чуе и след като отговор не последва, я удари с все сила през лицето. Рада падна на земята, а турчина извади един камшик от дисагите си. Кръвта на младият войвода закипя и той измъкна пищовите си. Арканин полетя към стана с шеметна скорост и връхлетя върху изедниците, които чак тогава го видяха и се развикаха. Змеят се приближи на десетина метра от хората и избълва кълбо огън върху тях. Разнесоха се полезнени писъци и миризмата на изгоряло месо. Турците се бяха съвзели от внезапния ужас и пукнаха с пушките си. Куршумите отскочиха от твърдите люспи на Арканин, и той избълва още няколко кълбета, като подпали няколко палатки. Конете се разцвилиха и захвърлиха ездачите си. Заптиетата стреляха още веднъж по змея и този път той бе принуден да отстъпи назад. От там където кожата му бе незащитена бликна топла кръв и оплиска земята. Васил скочи на земята и се претърколи. Пищовите му пукнаха и двамата стоящи близо до него човека паднаха безжизнено. Между временно Арканин се бе съвзел и отново нападна. Завършващите с остри нокти лапи разкъсваха турците, а опашката му помиташе половин дузина противници с един замах. За броени секунди змея бе унищожил по-голямата част от потерята. Два турчина се насочиха към Васил и замахнаха с ятагана си към него. Той успя да избегне единя, но другият се заби в рамото му и света избухна в болка. Хайдутина се извъртя и заби изваденият си нож в гърлото на заптието. След това удари атакуващият турчин в лицето с юмрук и го повали по гръб. Като взе ятагана на един паднал войник, Васил се затича към Рада. Тя бе паднала на земята и три заптиета я пазеха, докато другите се опитваха да се справят с змея. Хайдутина се насочи към тях и с няколко светкавичени удара се справи с тях. Рада го позна и двамата влюбени се прегърнаха, събрали след най-накрая. Васил я погали по косата и нежно я целуна по усните. Те останаха така за няколко дълги мига, далеч от битката и смъртта, в едно чудно чувство наречено любов. Чу се пукот и войводата замръзна на място. Очите на Рада се разшириха и тя изпищя. На гърдите на хайдутина имаше кърваво петно. Васил не обърна внимание на острата болка и се обърна. Картинката, която се разигра пред очите му бе страшна. Змея бе разрушил целят стан и бе избил всички турци, освен един, който стоеше пред хайдутина и зареждаше пушката си. Той бе висок и строен, с голям мустак и червен фес. Същия, който бе ударил Рада. Васил хвана в едната си ръка кръста, който винаги носеше, а в другата нежната длан на любимата му и зачака. Заптието напълни оръжието си и го насочи. Чу се пукот и земята се разтрепери. Слънцето се скри и сянка легна над земята. Арканин избълва последното си огнено кълбо и турчина загина. Краката на Васил се подкосиха и той падна, а до него и Рада. Живота го напускаше и той не можеше да чуе какво му говореше девойката. Спомни си думите на самодивите: " цената няма да е лека…". Значи това бе цената, трябваше да заплати с живота си. Васил се усмихна. "Рада щеше да се спаси", помисли си той, а само това бе от значение. Единствено това. Някаде там, на Самодивина поляна, три красиви жени плачеха тихо и там, където падаха сълзите се появяваха чудни цветя. Ръката му все още стискаше Хрисотвия кръст, който бе станал кърваво - червен и десницата на девойката. Васил войвода загина.

[Lews]

Нали в този форум трябва да си пускаме разказите?

Това е едно мое произведение, което го написах за конкурса на Сивостен. Не съм го дал за редакция все още и сигурно има доста грешки, но иначе какво мислите, харесва ли ви?

[Roland]

Не, в литературата се пускат тия неща. Но сега нямам време да прочета :(

[fentazi_fen]

Смятам че е добро.Даже доста добро

[Ghibli]

Има някои недостатъци, но ми хареса, на места направо ме заплени изборът на думи. Тук-там някои неща в правописа или стила трябва да се пооправят обаче.

[Lews]

Мерси, а може ли да ми кажете къде, какво конкретно да променя?

[Ghibli]

Съжалявам, нямам време сега, пък и изобщо :(