Мисля, че конкретно този разговор ще спечели, ако се отдалечим от общите приказки и всеки от нас наблегне на това от какво има нужда като зрител.
Няма как да съм сигурен, защото не съм живял там, но от това, което чета по форуми и сайтове, излиза, че средният американски зрител има много по-голяма нужда да се идентифицира с героите, които гледа, отколкото средния български зрител.
Аз като дете никога не съм чувствал, че виждам себе си в американските супергерои. Харесваха ми историите, харесваха ми приключенията, харесваше ми как това са благородни и добри хора, но не съм се идентифицирал с тях. Винаги са ми се стрували твърде чужди, защото са носители на една култура, различна от моята. Говореха на друг език, живееха в огромни градове с високи небостъргачи, каквито нямаше в моя град, използваха странни имена, имаха техни си традиции за Хелоуин, пуйка за Деня на благодарността, Великденски заек, Коледни чорапчета и така нататък - все неща, които много силно ме караха да чувствам разликата си с тях. И не съм се чувствал един от тях, нито съм чувствал, че мога да бъда като тях - те си бяха различни. Но историите им бяха хубави и драматични и героични и много обичах да ги гледам, особено анимациите за Спайдър-мен.
Най-любимите ми герои, с които съм чувствал нужда да се уподобя, бяха роботите от
Войната на зверовете - тази версия на Трансформърс, в която стават животни, не коли. Адски много я харесах и на дворчето зад блока с другите деца винаги си играехме на това - тези роботи нямаха раса или култура, изобщо не бяха хора, но ми беше много по-лесно да си представя, че съм един от тях. Спомням си колко много ги обичам и им се радвах. Като бях трети-четвърти клас и стоях едно лято на село, бях открил една много хубава фурничка за топъл хляб. Първия ден, когато я намерих, жената ми каза "Момченце, днес имаме много хляб и ще ти дам, но принципно сме със записване, така че ако искаш и за утре хляб, трябва да се запишеш." и аз веднага попитах "Истинското име ли трябва да си кажа?", тя отвърна "А, как ми кажеш, така че те запИшем." и аз се замислих за секунда и веднага изстрелях "Сребробот." И тя се засмя, но си ме записа така. И всеки ден като ходех ѝ казвах "Имам един хляб записан за Сребробот." и тя винаги отговаряше "Да, знам те аз, Сребробот, те тука съм те записАла!". Идеята е, че с този робот явно съм се идентифицирал хиляди пъти повече отколкото с който и да било от многото човешки герои, които харесвах.
Но като цяло никога не съм имал нужда да се идентифицирам с даден герой - просто съм искал той да е добре написан и историята да е качествен. И това важи за доста хора около мен. Масовият любим герой на всички читатели на
Игра на тронове е Тирион, а едва ли голям процент от тези хора са джуджета или имат толкова остър физически недъг. Но Тирион е пълнокръвен персонаж, който освен това ръси остроумия и има coolness фактор, което е напълно достатъчно, за да му се кефи човек. Петте най-големи български фена на филма
Уондър Уомън, които познавам, са една жена и четири хетеросексуални мъже, които най-искрено си се кефят на филма и всичко в него.
И нещо друго - героите, с които се идентифицирам, рядко са ми любимите. Винаги съм харесвал много повече женските персонажи, отколкото мъжките, без да се интифицирам с тях, поне на съзнателно ниво, и без да искам да бъда тях. Любимият ми образ в
Хари Потър, примерно, винаги е била Хърмаяни, макар да съм се идентифицирал силно с Хагрид и донякъде Доби. Не знам защо - може би защото от дете често ме гледаха основно бабите и съответно в предучилищна възраст гледах огромно количество сапунени сериали, където винаги жената е главния герой. И някак свикнах с това... И много обичах "Доктор Куин Лечителката" даваха го като бях на шест и го гледах всяка вечер с голяма любов. И някак тези образи може би останали в мен. Но никога не съм си казвал "Обичам тази героиня, защото тя е като мен", просто са ми се стрували най-яките образи. И като излезе филмът "Електра" аз бях девети клас и го харесах безумно много, за мен беше просто абсолютния шедьовър. И вечерта след като се прибрах от киното си изтеглих от data.bg първите си комикси и те бяха точно за нея - Marvel Knights: Elektra. И от нея постепенно опознах марвел вселената, но за мен това си беше вселената на Електра
Сега, когато вече съм на почти 30, мога на едно по-съзнателно и зряло ниво да съчувствам на тези персонажи и да се идентифицирам с тях и да виждам кое в тях ме привлича. Сега вече има определени моменти от персонажите или живота им, с които няма как да не се свържа. Когато Черната вдовица каже в Winter Soldier: "Truth is a matter of circumstances. It's not all things to all people all the time, and neither am I." няма как да не се идентифицирам с това, просто този процес на строго разделяне на същността на личността спрямо социалните роли, които ѝ се дават, ми е много познат... Нали ви казах, че от трети клас се записвам с фалшиво име?
Когато Капитана казва в Civil War: "
I've been on my own since I was 18. I never really fit in anywhere, even in the army. My faith's in people, I guess. Individuals. And I'm happy to say that, for the most part, they haven't let me down." също няма как да не се идентифицирам с това, защото наистина не се е случвало да се почувствам на мястото си в дадена група от хора, не съм принадлежал истински в която и да е общност. Но във всички групи съм срещал множество страхотни отделни хора, които, в повечето случаи, не са ме разочаровали. Така че, да - на тея години и на тоя акъл вече мога да се идентифицирам с тези герои или поне с дадени елементи от тях.
Но пак не е като това да ми е нужно. Най-любимите ми книги в момента са тези на Робин Хоб за Фиц и Шута - не се идентифицирам с нито един от двамата персонажи, но това не ми пречи да ги смятам за страхотни и стойностни, дори най-стойностните!
Просто оценявам, когато авторите използват добре даден герой. Това го има при комиксовите герои - няма слаби персонажи, има слаби писатели. И винаги съм вярвал, че един добър автор може да ме накара да ми пука дори за най-безинтересния ми герой, а един слаб автор може да ми убие ентусиазма дори за най-любимите герои. От няколко месеца чета много активно комикси за Фантастичната четворка - герои, които никога не са ми били интересни. И сега издирих най-добрите неща с тях и виждам по колко гениален начин са ги използвали дадени автори. И тези комикси ми изглеждат божествено добри, макар да не се идентифицирам ни най-малко с който и да било от четиримата, просто харектерите им и психологията им са изградени отлично при някои писатели.
Пак казвам - това са строго лични наблюдения на мен и на някаква маааалка част от българската популация. В САЩ има съвсееем различни социални течения и енергии, там може би хората от расовите малцинства изживяват света по коренно различен начин. Най-малкото, че там расизмът е точно на расова основа и точно до нюанс на кожата, докато в Европа винаги е бил по-скоро на база националност, отколкото конкретен нюанс.
Пък вие ще кажете дали имате нужда да се идентифицирате, с кого се идентифицирате и колко това повлиява на кефа ви от дадено произведение.