Супер сте
Тая тема се разви много яко!
Некви стотинки и от мен.
Мисля, че спорът за обективните критерии в изкуството е...
лесен. Лесен защото A DOI, естествено, че обективните критерии са малко и твърде конкретни, за да имат какъвто и да е смисъл в задълбочен спор, който не е базиран върху техническа конкретика (камера, осветление, костюми, декори, специални ефекти и т.н.). Не помня вече каква страна съм защитавал в оная предишна тема за обективността, вероятно съм бил хардкор в подкрепа на съществуването й, но в моя конкретен случай това е много вероятно да се дължи на снобизъм.
Според мен разговорът е много по-интересен, ако вместо обективно качество - спор, който е възможен, но не стига прекалено далеч - се говори за
цели. Амбицията на даден режисьор/сценарист/екип да разкаже история, или да развие персонаж, или да разгледа даден психологически, социален или философски проблем - това ми се струва доста по-плодородна почва за разговор и потенциална градация на "качественост".
Какво имам предвид. Комиксовите филми в общия случай биват два вида - такива, правени от комиксови фенове, и продукти, компилирани от кадърен, но неангажиран екип (това ако гледаме конкретно
Марвел, щото при DC честно казано компетентността е спорна) Джос Уидън е фанатичен комиксов фен отпреди аз или
@Dr. Horrible да сме били родени. Това е очевидно в цялото му творчество, и абсолютно блика от първите (а и вторите)
Отмъстители. Същото е очевидно при братята Русо и техния
Зимен Войник или Джеймс Гън и
Пазителите. От друга страна имаме пластмасови изпълнения като първия
Тор, за който на Кенет Брана му е пукало... средно.
Доктор Стрейндж, новия
Спайдър-мен са същата история - компетентно заснети и забавни филми, които имат своите качества (както например изтъкна Доктора за осъвременяването на Питър Паркър), но им липсва фендъмът, заложен в основата на най-харесваните комиксови филми. Нещата, на които Марто се кефи - трактовката на комиксовите герои спрямо множеството им оригинални версии, заемките от комиксовите истории или страничните персонажи, сложени като намигвания - всичко това обикновено е между добре и зверски добре вплетено във филмите, правени от фенове, и в общия случай механично и почти дразнещо (Зендая, която след цял филм фоново присъствие с cool one-liners, изцепва "о, би ти дъбс, можете да ми викат Ем Джей") и механично - "защото така трябва" - в останалите. Това за мен е сравнително обективен метод за оценяване на комиксов филм, защото се базира на конкретните стойности, важни за хората, които ценят комиксите и техните адаптации.
Оттам насетне можем да водим спор за това кои цели са повече или по-малко "стойностни", което естествено избива отново на лични мнения. Има една голяма СРЕДНА зона, в която не само е трудно да се говори за черно и бяло, но и целите се преплитат. Да речем филм като
The Shape of Water е много повече от "филм с чудовище" или дори period piece с чудовище. В него има великолепна и дълбока характеризация (на на практика всички герои), изключително интелигентна жанрова деконструкция и прочее. В някаква степен такъв филм е и
Дедпуул с колосалната си мета-критика към комиксовия жанр, която го прави една от най-точните адаптации на каквото и да е в киното въобще. Или
Казино Роял, който пренесе Джеймс Бонд в 21-ви век на ниво поведение, реализъм и т.н.
Но за мен целите, които си поставя филм като
Балиго колко отсенки на бежовото да речем, са твърде видимо по-малко амбициозни и много по-лесни за постигане от тези на лента като
Три билборда... да речем. В едното целиш зрителите да искат да чукат или да бъдат чукани от Whatshisname Грей и всичко да изглежда ужасно скъпо, за да могат безличните пикли да си представят, че такъв мъж би могъл да ги иска и да им промени целия свят. В другото целиш комплексна драма, базирана на чудовищна трагедия, но подплатена с черен хумор и в крайна сметка позитивно развитие на сложни образи. И да, отново го има аргументът с "Еми да, ама на тийнейджърката първото може да й даде повече от второто", обаче честно казано аз никога не съм бил фен на lowest common denominator идеята. Зрителите - и изобщо потребителите на кое да е изкуство - се възпитават от продукциите, които им се предлагат. Блокбъстъри и лесно смилаеми истории винаги ще има, но на създателите на тези продукти се пада отговорността да решат
колко смилаеми искат да бъдат и дали ще има нещо повече от дъвка в тях.
В този ред на мисли,
@aiva е напълно права, че повечето хора нито познават комиксовите източници, нито имат желанието да ги познават, което води до този тип дуалогия, за която говорих в началото на поста си - филми, правени по калъп, които носят минимално количество стойност за истинските фенове на комикси, понеже тези хора са малцинство сред зрителите.
И за да се върна на изначалната тема - целите, които си поставя един блокбъстър VS целите на един "сериозен" филм - честно казано на стари години съм доста по-склонен да се съглася с
@Dr. Horrible, че въпросните далеч не са задължително по-елементарни в първия спрямо втория. Гледах тия дни
All the Money in the World. Ебаси безсмислената чикия, честно! Ама Кристофър Плъмър бил страхотен. So fucking what? Да, обстоятелствата около кастването му са exceptional и пичът има страхотно присъствие, но сценарият на тая лента е тоталният провал, някакъв нефелен опит да балансира между двата ужасно скучни стола на dynasty soap и политически трилър, който разбира се свършва на пода. Този филм не може да стъпи на малкото пръстче на амбициите на
The Last Jedi или дори
Thor: Ragnarok, при все "сериозността" си (as a side note, дали може най-сетне Холивът да стопли, че "based on a true story" не е мярка за качество, щото реалният свят не е наполовина толкова добре развит художествено, колкото една добре изградена измислена история?). Но споменятият по-рано
Moonlight има такова убийствено въздействие и от него блика толкова много "истина" за хората, за които разказва - и това преди да говорим за социалната му значимост в страна, където тези хора са системно изтривани от съзнанието на населението и собствените им общества - че и без да сме непременно навътре в материята, е лесно да преценим, че подобни цели биха били много трудни за постигане от филм с 200 милиона бюджет, писан от екип от шестима сценаристи, надзираван от десет продуцента, и опитващ се да разказва история за епичен конфликт, застрашаващ минимум цял град, ако не планетата. Така описаният филм също не би имал времето или смелостта да разкаже любовна история с искреността и резонанса на
Призови ме с твоето име, просто защото подобно нещо му трябва съзерцателност, на която блокбъстърът не е способен.
Така че важно е какви са целите и коя цел ти е по-важна като зрител. Щото примерно аз оценявам и екшъна, за който говори
@tigermaster, но не съм нито достатъчно навътре, нито достатъчно заинтересован от това, за да ми оформя мнението за даден филм (при все, че съм напълно съгласен, че повечето екшън в комиксовите филми е боклук). И ДОРИ ако всички се съгласим, че някои цели са обективно по-"значими" или амбициозни от други, това пак не пречи твоята лична субективна градация да не съвпада.