Знаете ли, аз много се промених. Преди години един приятел ми каза- Ки, ти май трябва малко да спреш да четеш, да излезеш навън и да започнеш да живееш...
Тогава не го послушах. Тогава ме беше страх. Та нали навън е страшно, навън е опасно? Човек може да се удари, да падне в дупка, да си счупи нещо, да изгуби част от сърцето... Някъде, при някой...
После се промених. Спомних си онази реплика (май от "Смело сърце") "всеки умира, но не всеки живее"... Или пък де да знам, май просто така се стекоха нещата. Твърде много психотренинги, твърде много хора около мен, които да ми повлияят. И аз излязох вдишах въздух и нещата станаха други...
След това, след време, днес се обръщам назад и виждам колко пъти ми се случи да се паря, колко пъти ми се случи да ме боли... И се усмихвам, защото, мамка му, нали т'ва е живота? Или не?
Все пак напоследък живея на принципа- "ЖИВЕЙ!" И когато искам да кажа нещо, когато чувствам нещо или искам нещо си го казвам без много много да се тревожа. Другото ми се струва като да живея в клетка, да спасявам себе си от болката или от живота?
Такива размисли ми се въртят в главата...
Аз не искам да съм скала, аз искам да горя... А понякога толкова съжалявам....
Най-вече помни всичките тези години, които е била една дива огнена стихия...
Пък аз си мислех, че след онези ми изпълнения ти избих тази мисъл от главата... 
