ShadowDance

tigermaster wrote: ↑

Thu Sep 10, 2020 1:51 pm

"White Lives Matter" в Слънчев бряг:
https://inews.bg/%D0%A5%D0%BE%D1%82%D0% ... 53667.html

Spoiler: show

https://chitanka.info/text/11662-razvra ... -administr

След Освобождението клиентелата се запазва, но тя се реорганизира. Тя се реорганизира вече около един член от родата, който е попаднал някъде в административната система и който може да нарежда и да подрежда своите роднини. Това е не непременно човек с голяма власт, но това може да бъде някой ловък и хитър човек, който — изразът е такъв — е влязъл под кожата на началството. И почва да сумира своите хора в някакво звено на администрацията, където те вече, тази стара клиентела, получава нова организация. Туй, което нарекох динамичен консерватизъм: старите структури успяват да се преоблекат или успяват да влязат в нови и да ги преосмислят. Това не са приказки, ние разполагаме с факти. Примерно някъде в началото на създаването на БДЖ няколко души от Вакарел успяват да станат машинисти. Как са ставали машинисти на парните котли по онова време, без подготовка и т.н. един дявол знае, но са ставали. И оттам нататък те откриват в железниците място за вакарелци. Към 1940 г. около 60 на сто от железничарите бяха от Вакарел.

Но проблемът е, че тази интелигенция действително подготвя ’76 г., тя е моторът. Няма да откажем героичното й поведение, в никакъв случай. Но тя не е облечена още във властта и доспехите на администрацията, тя е още в самодейността на българския народ. За да разберем тия трансформации, ще ги видим и в отделните лица. Ако вземете II и III том на „История на Сливен“, във втори том ще видите гравюри, снимки на хора от Възраждането и в третия том ще видите дейците на България след Освобождението. Там са вече с ордените, с бомбетата, с широките яки — това са съвършено друг тип хора. И така е историята на Враца, историята на Габрово… Появява се вече един тип, който няма нищо общо с народностния дух и с Възраждането. Това не е дори ранната буржоазия. Това е социален тип за себе си, това е чиновникът. Който вече не може да живее без всички дрънкулки на уважението. Вземете примерно един политически деятел като Данов. Данов е четник от четата на Филип Тотю, преди това е терзийски работник, чирак. След като завършва — мисля икономика и държавни науки — когато се връща в родния си град като доктор, е посрещнат със салюти на оръдия. Това е вече един съвършено друг човек, така друг, както е друг Захарий Стоянов вече като парламентарист, председател на Народното събрание, като политик. Те са вече чиновници. И вижте сега в тази нова обстановка съпоставим с Данов е Константин Стоилов. Който нито е мирисал революционни борби, нито нищо — просто си е завършил на Запад навреме и с добър успех един факултет (юридически мисля) и тъй като има нужда от образовани хора, става председател на една партия, Народната. Това са вече хора, които не са продукт на развитието на една нация, не са неин плод и нямат нищо общо с нея, изобщо не са свързани с нея. Това е едно съсловие само за себе си, нещо за себе си, а не нещо за нас. То е das Ding an sich, номинален елемент. И туй сочи бързото конституиране на типа. Забележете, по време на смъртта на Левски, през ‘72 г., този тип е непонятен и неизвестен. Едно десетилетие по-късно, в ‘82 г., той господствува. Но цялата тази класа, тоя социопсихологичен тип е готов преди Освобождението и поради своите, да ги наречем, народни корени — каквито са тия на Захарий, на Данов — имаме илюзията, че тука това е същата тази национална ферментация. И това е една от големите грешки в модерното самосъзнание на българина. Започва с един идеалитет посрещането на българската администрация — спомените за Паисий, че и ние сме имали царство и господарство. Българинът е горд с администрацията си. Вземете разказа на Вазов „Дядо Йоцо гледа“ — когато пристига в селото някакъв подофицер, той отива да му пипне сабята и да му целуне ръката. И възторгът на дядо Йоцо гласи така: „И цар, и княз, и топове, и учени хора“. Значи тука има едно възторжено отношение към администрацията. И разбира се, никой не подозира нейната същност и никой няма разбирането, че тя е ненужна или е нужна в една десета от това, което е, че тя непрекъснато се възпроизвежда на базата на пълната неангажираност на своите членове, че тя е превърнала функциите на националното развитие в доходоносни предприятия, защото в дъното на тази администрация не се живее добре, но в средните нива и особено във висшите степени тя е за предпочитане пред голямата самостоятелна работа. Примерно един началник на отдел в едно министерство получава сума, която като чист доход има един собственик на едно дребно предприятие. Аз говоря за класическия период 1882–1914 г. В този период, за да получиш ти един доход какъвто получава средното чиновничество — 200 златни лева — ти трябва да имаш десет души работници, с всички произтичащи от това сложности, докато чиновническият живот е безбурен.

Само ме наричаха боклук, млъкни. Аз и дъщеря ми плачехме. В това време разбиваха. Дъщеря ми каза: „Мамо, убиват ни“. Те просто влизаха и не ги интересуваше нищо от това, което се опитвахме да кажем.



Исках да ми обяснят какво става. Те казаха, че ще разберем по телевизията. След това разбрах как са ги били, а дъщеря ми е е с 4-месечно бебе. И нея са я ритали.

Линейката дойде след един час и нещо. Полицията не ни потърси. За какво влязоха, никой до момента не каза. Като дойде шефът, обясни, че стават грешки. Един ми каза: „Еми госпожо, навигацията ни доведе до вас“.