The Dragon wrote:Zeiss_optik wrote:RRSunknown wrote:Наистина ми е странно жена ти която толкова слуша муллата да се жени за лъжливия християнин без дори да се опитат да те конвертнат в религията .
А, опитаха!
Но темата е дъъъъъъъълга.
Ми просвети ни. В би помогнало да ти разберем гледната точка.
Значи, аз отидох в Казахстан, за да си взема моето момиче. Отпреди това тя ме беше предупредила от никого да не я искам и никого да не питам - само да правя добро впечатление. Единственият човек, който хем беше наясно за какво съм дошъл, хем нямаше нищо против, беше майка й - скъпата ми тъща, която тази година я е домързяло да се разходи до горското стопанство и да ми донесе манулчето.
Та тя и двама близки роднини, семейство (които живееха в същия град и според които бях много добър приятел - но не и бъдещ зет) ме посрещнаха изключително приветливо - буквално като син, който дълги години не се е връщал. Казахите са много гостоприемни. Няколко дни ме разкарваха по забележителности, музеи, природни красоти, запознаха ме с писатели, поети, художници, заведоха ме на опера (гледахме "Лучия ди Ламермур"), изслушах някакъв самодеен ансамбъл за казахски народни песни, цял ден проведох в Дома на дружбата - където ме посветиха в митологията и приказния фолклор на някои от населяващите Казахстан народи и пр. и пр....И непрекъснато ме питат харесва ли ми Казахстан. В един момент изтърсвам, че всичко е много хубаво, че съм очарован, че съм безкрайно благодарен... но съм дошъл за Айжан - и ще я взема (тя ми каза "никого не питай" - и аз никого не питах).
Няколкосекудно мълчание.
След което двамата с доста притеснени усмивки казват на тъща ми: "Да направим годежа!"
За такова мероприятие там се събира цялата рода - а там родовете са огромни, за близък роднина се счита роднина до 7-ма степен.
И рода почва да се събира. Един час преди да пристигне първата вълна - онова близко семейство с половин уста ми казват, че любовта е хубаво нещо, но общата вяра в семейството - още по-хубаво. Щото любовта идвала и си отивала, а вярата оставала.
Тъща ми - също притеснена...
Ония почват да пристигат. Почваме да се запознаваме - говоря руски без акцент, външният ми вид е кавказки, името ми не звучи славянски... но се стига до въпроса: "Нали е годеж - къде е муллата?". При което всички включват, че зетя е християнин. Тия, които още се съмняват ме питат ребром - и аз ребром го потвърждавам. Няколко души, без да крият яда си, се извиняват на тъща ми - не знам какво си казаха, беше на казахски - и си тръгват.
Основната маса остана, но сред тях имаше и такива, които нямаха право да си тръгнат - братята и сестрите на тъща ми. Тъкмо с двама от тях се скарахме и с единия даже а-ха да се изколим: "Какъв е тоя, бе... как така християнин... никой няма да уважава дъщеря ти"...
Когато няма мулла, обикновено в ролята на мулла влиза най-старият в компанията и мнението му тежи пред по-младите. В случая това беше един от братята на дядото на жена ми - едно симпатично деденце, ветеран от Втората световна война, дошъл там со все бойни ордени - който прекрати свадата.
И си я взех.
Това, че съм християнин и до ден днешен дразни една част от сродниците ми. Оттогава два пъти сме гостували там - и двата пъти се намираше кой да ми направи комплимент от сорта на: "Момче на място си... да беше и мюсюлманин - цена няма да имаш!".
Та, така...
