А какво е абстрактен страх? Ами реалния?
По въпроса - не се справям за момента. Преживяла съм няколко големи периоди на страх, правила съм и панически атаки. Сдобивала съм инсомния. Заради това си дойдох от Канада всъщност. Когато бях на 15 имах подобен период, но той трая доста по-кратко. За справяне - само си стана, с времето, но явно причината трябваше да бъде елиминирана преди това. Последният ми страх (покрай инсомнията) за съжаление беше такъв, с чиято причина не можах да се преборя - беше ме страх, че пак няма да мога да заспя като си легна и като следствие не можех да заспя като си легна. Някъф такъв затворен цикъл... Сега съм по-добре. Тук се успокоих, почнах да спя, когато имах няколко поредни нощи приличен сън, почнах да мисля за спането по-малко и така - нов цикъл, само че по-благоприятен. Бе трябва си ми психотерапия на мен.
Покрай инсомнията направих и страх от нощта - като се свечеряваше и мен ме обземаше нервата, защото идваше поредното изпитание. Иначе в повечето случаи обичам и нощта и тъмното - успокояват ми очите. Не и в тоя случай обаче.
Принципно уж не съм страхлив човек. Нямам нито една от широкоразпространените фобии, или това, което Адриана май дефинира като "реален страх". Гледала съм си змия в къщи, вчера бърках в кошерите на двора, мечтая си за мъхнат паяк, живяла съм цял живот на 14ти етаж и бих скочила с бънджи, но ми е забранено заради очите, обожавам водата и екстремните спортове, свързани с нея, нямам проблеми нито с тесните пространства, нито с просторните такива и т.н.
Макар че може и да съм развила някфа форма на хипохондрия - когато бях сляпа от неврит с лявото око, с болки, подобни на неврит в дясното и съвсем сама в Канада, с Дамоклиевия меч, наречен множествена склероза над главата и чаках половин година за ЯМР на мозъка, за да видя, че всъщност НЯМАМ въпросното заболяване, си бях станала откровена хипохондричка и даже симулирах соматично някои от симптомите.
За да бъда по-точна, страхът ми е от болести, които биха ме обезобразили и осакатили. От летални болести не ме е страх. Така например, когато очният в канада ми викаше: "Споко, с тея симптоми е сигурно, че не е мозъчен тумор.", аз му казах:"Пич, предпочитам тумора ени дей просто. Той само ще ме убие. Другото ще ме накара да се напикавам в пълно съзнание и ще ме вкара в инвалидна количка. Не, мерси!"
Психирам се толкова от тоя тип болести, защото ужасно много искам да съм независима, а това се постига трудно като си сляп или обездвижен. Бтв никой не знае какво означава страх от сериозно заболяване, докато не преживее такова. Така че, phuck off шайхче, не важиш.
Аз лично бях дотолкова разбита психически от това преживяване, че в продължение на месеци всекидневно измислях нова безумица, заради която да се треса от шубе и не можах да се кротна дори с помощта на разни медикаменти.
Друг мой страх е от бъдещето, от неизвестността, от това дали ще се справя с живота успешно. По тая причина нямам страх от смъртта - тя е тип изход от всичкия тоя ужас. Страх ме е и от самотата - била съм много сама, много време и не искам никога отново да ми се случва. Бтв, ужасно ме е страх да не убия някого, себе си включително.
Сигур съм го правила в някой предишен живот, иначе не мога да си го обясня...
Ако някой ми каже как мога да преодолея всичкото това, ще съм му благодарна. Лошото е, че пътят, който аз знам, е цялостна промяна на начина на мислене, а това не става с едно щракване с пръсти.