Posted: Thu May 15, 2008 8:15 am
Епизод 3, генерал Грийвъс...Sandy wrote:Точно това се питах аз!– Млади Фронъс! Моят господар, Спарак Гнилия, Черния Чародей, Властелина на Фофтия, Повелителят на Двете Гъби, ме е научил на вашето изкуство. Приготви се да умреш!
– Какво изкуство?
– Превалил съм мнозина герои с тези два меча и ти няма да си нито първият, нито последният! Вдигни оръжие, ако смееш да ме срещнеш!
– Ама не, какво изкуство?
Ако питаш за първото изречение - да. Ако питаш за второто - не, това е реакцията на Фронъс.Sandy wrote:Това лицето на стареца ли трябва да бъде?Спарак свали качулката си и под сенките се разкри добре познатото, обично на привидно и трагично умрелия старец лице.
– @_@
Истината е, че каквато и гавра да си направи човек със стандартния финал, той ще си остане стандартен. Затова решихме просто да ни се скъса лентата там. Иначе експлоатацията на диалога от Епизод 5 е ясно, че е клише, но мисля, че тук успяхме да добавим нещичко и от насSandy wrote:Краят ме разочарова ужасно много. Освен, че диалога извадка от Империята е толкова пъти пародиран, че буквално ми се повръща от него....честно казано очаквах някакав голям обрат...
"Не можах". Две думи. Иначе тази сцена е каквото следва след скъсаната лента. И Меневив очевидно не е Меневив, а е икономът на Спарак - Злрач. Истинската Меневив беше пленничка в кулата на Фофтия, явно там си е и останала, милата.Sandy wrote:Тази сцена неможах по никакъв начин да я свържа с каквото и да е от разказа. И нали тази Мененив била отказала на Фронъс пред цялото село........се препъна в хлътнатинка по пътечката. Беше му леко на сърцето, макар да бе останал спомен от тъгата за падналите му другари. Меневив бе обвила кръшна ръка около лакътя му и когато той погледна надолу към лицето й, там прочете само най-чиста обич.
– Радвам се, че всичко свърши – каза красивата девойка.
– Да – отправи ясносин взор Фронъс към небето. После вдигна ръка и посочи. – Виж! Светлината изгрява.
– Колко е красиво! – прошепна Меневив.
И само катеричките в тревата и птичките, накацали по клоните на околните дървя, видяха как прекрасната й усмивка се плъзна по бузата й и влезе в едното ухо.