Силата на меча - Roland & Trip

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Силата на меча - Roland & Trip

Post by Roland » Tue Mar 25, 2008 7:20 pm

Едно предварително уточнение. Целта на този разказ е да е сатира. Повечето "дефекти" в този разказ са умишлени. Сори. Знаем, че е трудно за критикуване, но ще сме благодарни за мнения по въпроса с това къде сме прекалили, къде не сме се справили и т.н.

------------------------------------------------------------------------------------

Силата на меча
Из Хрониките на Пазителя Нитрам


Епична фентъзи трилогия в десет части, пролог и епилог, на шестнадесетгодишен фентъзи-автор


Пролог

Сянката на Мрака

От бездънната зловонна яма бликаше пропито с призрачност сияние, сякаш процеждащо се през кристалните очи на Владетеля на Долния Свят. Над ямата, сред сгъстяващите се пари, се бе надвесила мрачна сянка. Мръсна вода капеше по пода и отекваше из глъбините на древната пещера. Чу се тих плясък на огромен крак в една от локвите. Сянката се обърна.
– Прахун! Този ритуал изисква моето пълно внимание! Ако нещо се обърка, ще си платиш!
Чудовищната фигура застина и каза:
– Простете, господарю Спарак. Няма да се повтори.
След това отново се оттегли до стената.
Чародеят насочи поглед обратно към ямата и разпери ръце. Лицето му беше невидимо под черната гугла, но в тъмнината очите му проблясваха като гибелни мълнии. Пещерата се изпълни с шепота на чудовищни слова на забравен език. Сиянието, идещо от злокобната дупка, се усили, но въпреки това и бездруго бледият светлик в пещерата сякаш умря. Сенките се удължиха и като че се скупчиха връз черната фигура на чародея. Невидими сили се струпваха неудържимо над отвора и въздухът запращя от зла магия.
И тогава...
– Да! – извика триумфално Спарак.
Над ямата бликна кълбо чиста енергия. Появиха се две форми, призовани от дъното на Долния Свят. Магьосникът протегна ръце в екстаз и ги пое в длани.
– Най-накрая! П'чура и Пра-Худа! Гъбите-близнаци! – Сред сенките под гуглата устните му се разкривиха в зловеща усмивка. – Сега аз, Спарак, Черния Чародей, най-накрая имам силата да потопя целия свят в Отчаяние!


***

Първа Глава

Падащата нощ се спуска

Слънцето се спускаше в топлата привечер и даряваше облаците с гаснещите багри на света. Светилото слизаше отвъд планинския хребет, където да започне да кове новия ден. Приклекнал, Фронъс обхождаше с яркозелените си очи горите и пръснатите по склона отсреща селски къщурки и примижваше срещу цветовете на залеза.
Беше му тежко.
С приближаването на нощта светнаха малкото фенери, които жителите на Мечи кладенец можеха да си позволят. Само на едно място светлинките бяха повече – в хана Меденото Столче, където кметът Жул Ал-Чан устройваше забава за селяните.
Фронъс въздъхна и сведе поглед.
Ако Меневив не му бе отказала пред половината село, сега и той можеше да е с приятелите си там и да танцува до полуда. А тя предпочете онзи надут пуяк Муфъс!
Младежът стисна зъби и се напрегна.
Дъщерята на кмета бе своенравно и гордо момиче и той се бе надявал, че ще му позволи да я покани, защото някога бяха играли заедно сред същите тези гори. Ала... тя явно вече не се интересуваше от него.
Стъмваше се, трябваше да побърза. Фронъс приключи и се почеса енергично отляво. Вдигна панталоните си и ги завърза. Погледна назад и сбърчи вежди. От топлия ден дупката миришеше още по-силно. В Мечи кладенец мнозина вече имаха външни нужници. Дано Дядо спреше да се противи. Още утре можеше да скове един и за тях.
Но първо да прибере овцете.
Докато затвори и последната в кошарата, слънцето бе отстъпило място на студените звезди. Фронъс потрепери и отметна непокорен кичур руса коса. Понякога нощем чувстваше необясним хлад, сякаш цялото му същество се бунтуваше инстинктивно срещу мрака.
Откъм къщурката припламна светлинка и се разнесе гласът на Дядо:
– Фронъс! Какво още правиш с тия овце? Прибирай се!
Когато влезе, плътният аромат на готвено изпълни ноздрите му. Дядо сновеше напред-назад из единствената стая и слагаше на масата димящи паници.
– Купи ли свещи от града днес? Все по-рано взе да се стъмва... – Той се намръщи и се взря през прозореца в сгъстяващия се мрак навън. – Все по-рано... Е?
– Да, да, взех... – каза младежът и хвърли торбата с покупките на леглото си.
– Момче, какво ти е? – обърна се Дядо и го изгледа с пронизващите си очи.
Фронъс седна на масата и започна да се храни. Вперил отсъстващ поглед в купата, той надигаше лъжицата към устата си, едва усещайки вкуса на питателната яхния. После остави лъжицата. Посегна към солта и поръси няколко щипки. Опита отново. Много по-добре.
Момъкът заговори:
– Дядо, спомняш ли си как преди няколко години, когато Луи Ал-Чан се опита да открадне онова малко яренце...
– Йонатан?
– Аха. Тогава толкова силно ме сърбеше белега, че не можех да седна цял ден.
– Да?
– А също и оня път, когато Ришар Калния тръгна да пали Меденото столче. Тогава ме сърбеше пак. И днес – цял ден същото.
– Какво толкова – някакъв родилен белег – намръщи се Дядо.
– Сигурно си прав – сведе поглед Фронъс.
Помълчаха известно време.
– Кажи ми пак, как умря баща ми? – попита той след малко.
Дядо въздъхна.
– Ех, докога ще си причиняваш това? – Той стана от мястото си, протегна ръце над огнището и промълви повече на себе си, отколкото на Фронъс: – Да, аз бях там, когато насред свирепата битка за Птичи брод той отнесе със себе си в отвъдното мнозина данонски главорези. Но накрая падна. Падна...
Бучка заседна в гърлото на Фронъс при мисълта за смъртта на смелия му баща, който, изкарвайки прехраната си като наемник, защитаващ пределите на кралството. Той се опита да потисне прииждащите сълзи.
В този миг през прозореца повя хлад и младежът потрепери. Дядо рязко обърна глава към нощта отвън.
Изведнъж входната врата се взриви. Фронъс рязко се извърна и в зеещата рамка насред парчетата дърво съзря зловеща фигура. Черно наметало покриваше нападателя от глава до пети, а лицето му бе скрито от черен копринен воал с извезани на него скверни символи. В облечената си в черна кожена ръкавица длан той стискаше сребърен жезъл, дълъг две педи, завършващ с розов кристал във формата на петолъча звезда. Фигурата пристъпи напред.
– Предай момчето, Пазителю! – изсъска той към Дядо и докато говореше, символите по воала просветваха в синьо.
Фронъс погледна стареца и видя на лицето му изписана странна решителност.
– Злобоен! – прошепна Дядо през зъби. – Знаех си, че ще ни намерите, но не очаквах да е толкова скоро.
– И ще заплатиш за тази грешка с живота си! – Гласът на зловещата фигура изскърца болезнено в ушите на Фронъс. – Ан'авх я-отак ит акиам ебет-ан за...
Кристалът на жезъла му засия ярко и от него избликнаха ивици многоцветна светлина, които се спуснаха в арка върху Дядо, който се сгърчи. Нападателят се засмя тържествено. Ала в същия миг старецът вдигна ръце с разперени кокалести пръсти и извика:
– Ати-мен ад'нуш!
Младежът ококори очи, когато от дланите на Дядо изхвърча водно кълбо, което поля зловещата фигура. Тя се блъсна в стената, проби я и изчезна в нощта. От тъмнината отвън се чу нечовешки вой. Фронъс сграбчи гегата си и понечи да се втурне навън след нападателя. Но Дядо го стисна за ръката и извика:
– Не ставай глупав, момко! Нима си мислиш, че можеш да надвиеш един Злобоен с гега!?...Това не са вълците на полето!
Старецът започна да чертае невидими символи във въздуха, а после изрече с дълбок и мистичен глас:
– Ирегусил илевидоп тах'уб атад! Авокат от'сивирт о-ам!
Преди Фронъс да успее да мигне, светът се завъртя около него и го погълна мрак. След това не помнеше нищо.


Втора Глава

Тайни в нощта

Когато младежът отвори очи, откри, че лежи в широко пухено легло. Огледа се и видя, че се намира в просторна стая. Стените бяха покрити с приказни гоблени, а високите прозорци – с бели дантелени завеси. Златна резба се простираше по част от стените, изписвайки фантастични символи, които впримчваха ума и носеха наслада на очите.
И тогава съзря елфата. Тя бе най-прекрасното създание, което някога бе виждал. Ефирната й руса коса се спускаше като златна река по стройните й рамене и обрамчваше сърцевидното й лице в рамка от неземна красота, през която деликатно се подаваха острите й уши. На челото й грееше ярък диамант, впримчен в сребърна нишка. Девойката го гледаше с искрена топлота. Протегна ръка към него и в ушите му зазвуча неземно красивият й глас:
– Тук си в безопасност, смели Фронъс. Доведох те, защото...
Върху лицето му се изля студена вода и го събуди. Младежът отвори очи и осъзна, че е наполовина потънал в блато. Извика и заразмята ръце в опит да издигне глава над вонливата супа. После се огледа.
Все още беше нощ и сред дърветата наоколо чуруликаха бухали. Мрачните клони се гърчеха навсякъде около него като разкривените пръсти на изчадие от Бездната. Фронъс панически затърси Дядо с поглед, но не го видя.
– Тук! – чу хъхрещ шепот в ухото си и извика стреснато. Старецът бе коленичил точно над главата му с шепа, пълна с блатна вода. С другата си ръка придържаше кървава рана в корема си.
– Дядо! Добре ли си?! – извика младежът и скочи на крака.
– Не.
Фронъс трескаво потрепери.
– Ранен ли си?
– Нищо особено. – Ала момчето виждаше, че Дядо едва стои на крака и бе пребледнял като платно. – Онзи мръсен Злобоен не успя да завърши проклятието си.
– Злоб... Но кой беше той? Какво искаше от нас? И какво направи ти? Нищо не разбирам!
– Спокойно, момче, засега сме в безопасност. – Дядо изстена и приседна на един корен. – Време е да научиш истината.
– Истина? Каква истина?
– Цялата.
– Цялата?
– Да. Всъщност аз не съм истинският ти Дядо.
Фронъс се ококори.
– Не ме прекъсвай, момче – изстена старецът. – Името ми е Пазителят Нитрам и съм древен мъдрец от Запада. Понякога твърде древен – промърмори сякаш на себе си. – Дойдох по тези земи преди много години, защото могъщо зло се въздигаше срещу Свободните Кралства. Мнозина доблестни герои паднаха в бранта. Ала стражниците на Свободните Кралства не можеха да възпрат Черния Чародей. Някога светлият маг бе обладан от зрачните фурии на тъмната магия! И така Тъмния Вас'Туч, както бе известен в онази епоха, не можеше да бъде спрян. Неговите зловещи слуги, наричани Злобойните, кръжаха по земята и тя цялата бе погълната в сянката на черните им криле. Тъмни години бяха.
– Значи ти не си истинският ми Дядо? – промълви Фронъс.
– Не, не съм. И случи се тъй, че се появи нов герой. Шампионът на Светлината. – Старецът отново изстена и под стиснатата му длан покапаха горещи капки гъста кръв. – Зовяха го Фсесфасиан! Той носеше в ръце Меча, Който Беше Дълъг и се възправи срещу Вас'Туч и неговите демонични ордии. Ала Черния Чародей имаше коварен план. И аз, клетият хроникьор, не можех да сторя нищо, за да предотвратя онуй, що щеше да сполети света. Защото изот мрачните глъбини на Пещерата на Отчаянието, Врагът излезе, понесъл на ръце отрочие на Долния Свят, което да възвести епоха на безнадеждна горест и тегоби.
– Значи не си обикновен лечител?
– Не, не съм – простена Дядо и Фронъс коленичи над него, за да му помогне, ала старецът го отблъсна. Младежът захлипа. – Но Мечът, Който Беше Дълъг бе твърде могъщ дори за зловещото растение, което Вас'Туч бе отприщил връз света. И Мощта на Черното Чародейство се сблъска със Силата на Меча, а на резултата от този Сблъсък висеше Съдбата на целия Свят. Висеше на косъм. Самата тъкан на Сътворението се държеше на няколко крехки нишки и Мечът, Който Беше Дълъг можеше или да ги скъса, или да ги свърже отново в плетеницата на хармонията, реда и баланса.
Дядо се засмя мрачно и от устните му забълбукаха кървави мехурчета. Носът му протече.
– И Фсесфасиан победи! Черния Чародей падна, а творението на Долния Свят бе унищожено завинаги. Ала Злото не бе сразено! Защото коварният ученик на Вас'Туч, на име Спарак Гнилия, тайно пое делото на погиналия си властелин. Той заплете своите коварни козни тайно и отдалеч. Заключен в своята кула, наречена Баран-Чеб, в земите на бластистата Фофтия, новият Черен Чародей запращаше Злобойните – някога смели магьосници-войни, покварени от Сянката – по света, за да изпълняват неговите злонамерени повели. И тъй, твоят баща падна в позорна засада в мрака на нощта, а Мечът, Който Беше Дълъг изчезна завинаги от света. Ала онуй, което Спарак не знаеше, бе, че Фсесфасиан има син! Син, който Пророчеството е определило да надвие Злото завинаги. ТЕБ!
– Мен? – простена немощно Фронъс. – Но защо аз?
– Да. Сега моята роля приключи и аз вече не мога да те пазя. Черния Чародей знае за теб и няма да се спре пред нищо, докато не те унищожи. Само от теб зависи да го спреш и да прекратиш злите му планове завинаги. – Дядо се вкопчи с изненадваща сила в раменете на младежа и в очите му се разпали фанатичен огън. – Ти трябва да намериш Меча, Който Беше Дълъг. Търси го в Забранения Манастир. Намери го и спаси света от Сянката на Мрака! Спаси хората! Спаси... и мен! Не искам да умирам! НЕ! Защо сега?! Не трябва да е сега!
Внезапно от прибулените очи на стареца рукнаха горещи сълзи. Лунната светлина чертаеше блещукащи пътеки по бузите му. Синкавият мъх, на който бе полегнал, сияеше нежно и сякаш попиваше мъката му. Нощният хлад поръси листата над главите им с капки роса, която се спусна към земята, бистра като пречистващата сила на тъгата. Докато те се стичаха по лицето на Фронъс и приглаждаха непокорните му къдрици към челото, смесвайки се със сълзите, напиращи в собствените му очи, като че нежната милувка на целия свят го приласкаваше в своите обятия, той почувства как в гърлото му заседна буца.
Беше толкова тъжно.
Дядо умря.
– НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – извика младежът към безразличното небе.
Мрачни облаци скриха искрящите звезди.
Заваля.


Интерлюдия

В сърцето на Мрака

Сред зловещите мочурища на блатистата Фофтия израстваше могъщият ствол на кулата Баран-Чеб. В основите му хвърляха алени отсенки две сфери от кървав рубин. Всяка от тях бе по-огромна от крепост. Прокобните храмове бяха дом единствено на ужасяващите гъби и демоничния им пазител. От тях лъхаше на смразяващ ужас и пролята кръв.
Ала в тази буреносна нощ единствено под коничния купол на кулата светеше прозорец. Бе зла светлина, зелена и припламваща. Светлина на черна магия. В своята лаборатория Черния Чародей Спарак възнасяше порочен ритуал. Пред него се издигаше еднометрова каменна колона-олтар. Четири демона, лицата им маски на злост и сласт, бяха издялани в камъка. Отгоре имаше каменна купа, пълна с отровна течност, от чиято повърхност се вдигаше кобното сияние. Спарак Гнилия бе протегнал сгърчени пръсти над купата и мълвеше скверни слова, които напомняха болка в здрача:
– Аделок од-яд ипъкс! Анелгуе мак-си и нешул'соп огон'м хяб!
Течността в каменния съд стана сякаш на зеленикаво огледало. Ала в него не се отразяваше мракът под гуглата на Спарак, а бе се превърнало в прозорец към някъде... другаде.
В нощния зрак на тъмна гора, насред мочурливо блатище, самотен широкоплещест и русокос младеж плачеше горко над мъртвото тяло на белокос и белобрад старик. Черния Чародей се засмя – звукът бе като злостен грак – и изсъска:
– Падна ли ми, Нитрам! Твоят Орден отдавна е трън в петата ми! Но край на това! След като улових и покосих всички твои братя, сега удари и твоят час! И нещо повече! Сега зная къде е Оброчения! И ще го унищожа преди Пророчеството да се изпълни! А после Злото ще удави света в черни кърви и буря от сълзи и стенания!


Трета глава

Пътешествие в неизвестното

Дядо беше мъртъв.
През затворени клепки Фронъс виждаше в ума си отново и отново мига на трагичната кончината на милия старец, когото допреди тази нощ бе смятал за свой скъп роднина. Сълзите му, породени от горестна мъка, не искаха.
Опрял глава в дънера на вековен дъб, той цял се тресеше. Всеки мускул в тялото му се бе схванал и младежът стискаше зъби.
Нима бе истина? Възможно ли беше той да е част от някакво мистично Пророчество? Нима в десницата си стискаше съдбините на целия свят?!
Силата на тази отговорност го удари и дъхът му заизлиза на пресекулки.
Баща му – Шампион на Светлината, паднал от коварството на зъл маг?
Фронъс простена.
Очите му се насълзиха. Остана така известно време, докато бясното туптене намалее. След това се понадигна, обърса дясната си длан в едно листо, попристегна вървите на панталона си и си запроправя път през гората.
Въпреки че слънцето бе изгряло преди час, то не донесе нито топлина, нито светлик, защото черни облаци го криеха от лицето на света, а гъстата мъгла, изпълваща гората като зловонен дъх от Долния Свят, изсмукваше всеки помен от топлинка. Клоните на дървета, край които Фронъс бе играл години наред, сега сякаш умишлено се опитваха да му попречат да напусне леса. Къпинови храсти деряха ръцете му, а лютива коприва жилеше голите му прасци. Кожените му обуща бяха разкъсани от остри камъни, скрити под дългата мокра трева. Боеше се, че в това време може да простине ужасно.
Освен това белегът не спираше и не спираше да го сърби. Понякога усещането ставаше толкова силно, че се превръщаше в болка. Сега Фронъс знаеше, че това не е случайно и че по някакъв начин този родилен знак е свързан с баща му и го предупреждава за опасности. А това означаваше, че и сега го грози угроза.
Най-накрая стигна до края на гората и се озова на върха на стръмен нанадолен склон. Изведнъж слънцето проби облачната пелена и почти го заслепи със светлика си. Сърбежът на белега понамаля и заслонявайки с ръка очите си, Фронъс се почувства малко по-добре. Засмя се щастливо. Винаги имаше надежда! Мракът още не бе победил! Светлината още имаше сили за борба! Сянката не покриваше все още света!
Сякаш като доказателство за това, той съзря в небесата грациозна бяла птица с дълги крака и шия. В тънкия си червен клюн тя като че носеше нещо бяло...
Фронъс се усмихна и заслиза от хълм на хълм.
Щеше да намери Меча, Който Беше Дълъг и да надвие Спарак Гнилия преди да е разпрострял омразата и отчаянието си по света. Щеше да го стори не само заради света, но и за да отмъсти за своя велик баща, а и за древния мъдрец Нитрам, който му бе въпреки всичко неговият Дядо, пазейки го.
Стръмната пътека го отведе до малка фермерска къща. Стадо от тъй познатите нему овце блуждаеше безпътно по полянката наблизо. Фронъс се умили, но се зачуди къде ли са стопаните. После се сети. Сигурно бяха в къщата. Извика:
– Хей! Има ли някой!
Вратата се отвори и от нея излезе мъж, преминал разцвета на силите си, но все още не. По лицето му играеше несвойствена усмивка, а в очите блещукаше странно пламъче, докато го оглеждаше. Младежът се постресна, ала в същия миг мъжът каза:
– Здравей, странниче! Южен Ибн-Хияо ми е името и днес е щастлив ден под моя покрив! С милата ми жена тъкмо тази сутрин се сдобихме с момченце! Тъй хубаво е нашето бебе, че не мога да му се наситя! – При тези думи жена на около тридесет и две години и четири месеца излезе от къщата, понесла на ръце шаващо бяло вързопче. – Но кажи, кажи, какво те води при нашата къщурка?
Фронъс знаеше, че не бива да издава светлата си мисия пред тези добри хорица, защото вече бе видял какъв ужас могат да причинят Злобойните на обикновените селяни. Добре, че Дядо не бе бил никак обикновен, а дори магьосник! Затова реши благородно да излъже:
– Магарето ми умря горе на хълма и се надявах, че ще мога да измоля комат хляб или къшей сиренце.
Мъжът се намръщи съчувствено.
– Лоша работа... да ти умре магарето. Ние пък си нямаме. А и на мен преди година едно конче ми умря така... влезе в реката и там си остана. – После той се усмихна. – Но днес е щастлив ден за нас и нека го направим такъв и за теб! Простанз! Донеси семейните бижута на мига! Нека не оставяме този беден момък гол и бос насред планините! Вземи и пръстена от баба си.
Фронъс искрено благодари на бедния фермер и скромната му жена и с олекнало сърце завърза кесията с бижутата на колана си. Сложи си единствено един сребърен ланец, който игриво улавяше светлината на деня.
Бе вървял половин ден, когато къркорещият му стомах му напомни, че така и не бе взел храна.


Четвърта глава

Среща с непознат

Привечер се озова насред хълмиста равнина. Имаше много камъни. Слънцето се бе скрило отвъд далечния, загадъчен хоризонт, където припламваше като искрите от кремъка на заблуден в настъпващата нощ пътник с мистериозни цели.
В този миг пред него скочи ужасяващо чудовище. Върколак или вампир. Фронъс не бе сигурен, защото бе забравил описанията на древните демони, които бе изучавал от дебелата книга на Дядо. Ала добре скроеното облекло и високата яка на изчадието му напомняха на едното от двете.
Точно когато бе приклекнал ужасен и покрил глава с ръце, от сенките се разнесе висок вик:
– Да живее революцията!
От съседния хълм тичаше фигура в блестящи доспехи.
Чудовището примижа, за да различи по-добре далечния натрапник.
Фигурата почти достигна съседния хълм, ала все още бе трудно да се различат детайли.
Фронъс се чудеше дали този човек е приятел или враг.
Когато превали и тази могила, младежът успя бегло да различи вдигнатия сребърен меч, проблясващ като далечна звезда в мрака на спусналата се нощ.
Мъжът вдигна меча, прониза вампира и го уби.
След това свали шлема си и под него се разкри кръгло лице със сиви очи и някога счупван нос. Златисти къдри се спускаха край ушите на мъжа като диплещо се злато.
Той се усмихна кръвожадно на онемелия младеж.
– Здравей, достойни селянино! Този потисник повече няма да налага волята си над теб и твоите. Кой съм аз ли? – продължи той без пауза. – Джордж Ойкумен, Рицар на Равенството от Финландия! – Мъжът се поклони, при което доспехите му проблеснаха ярко. – Дали ще се присъединя към теб? Това е субективно! Но да! Защото виждам, че нуждата ти е голяма, а аз съм прекарал дълги години в решаване на задачи от такъв тип и виждам в очите ти сигнал за нещо велико. Да – ще те науча на изкуството на меча! И питаш? Велики дела са се ширнали пред теб, а никой не е по-добър майстор на меча в цяла Финландия.
– Финл...?
Рицарят го прекъсна, усмихвайки се широко.
– Не бой се! Сигурен съм, че имаш въпроси, но първо ми разкажи кой си и откъде си!
Фронъс заекна, незнаейки как да започне.
В този миг Джордж Ойкумен ококори очи.
– Нима ти си... Оброчения?!
– Ами май...
– Разбирам всичко! Значи и ти като мен си тръгнал да дириш Меча, Който Беше Дълъг, за да сразиш Черния Чародей?
– Честно казано...
– Не, няма нужда от друга дума! Аз ще дойда с теб, заедно ще открием свещеното оръжие и когато дойде време да се пребориш със Спарак Черния, ще ти помагам!
– ...
– Но нека по-добре сега отпочинем, за да имаме сили за дългия преход към Планините на Малкия Народ, и Забранения Манастир, който се издига сред полите им!
И двамата бързо легнаха сред хълмовете.


Пета глава

Сред Малкия Народ

Пътуваха през равнината вече около седмица. Всяка вечер Джордж Ойкумен – рицарят от Финландия – учеше Фронъс на изкуството на меча си. Младежът бе станал майстор вече на оръжието.
– Кажи ми пак къде отиваме? – попита момъкът една вечер.
– Към могъщата планина, наричана от някои Таза на света.
– И там е Забранения Манастир?
– Да, но първо трябва да минем през земите на Малкия Народ, а те не пускат странници през територията си току така.
– Ти знаеш много. Разкажи ми за Малкия Народ.
Джордж Ойкумен се засмя.
– Те са тъжна раса. Горди и смели войни, които някога са напуснали своята родина и сега копнеят да я зърнат отново. Затворени са и рядко говорят с външни. Макар и дребни, те са храбри и непреклонни, когато някой застраши земите им и никога не се отказват от започнатото начинание.
– Прав си рицарю! И по-добре от мнозина би трябвало да знаеш цената на нахлуването в нашите предели! – разнесе се бумтящ плътен глас откъм дърветата и
Фронъс се озърна стреснато. Гласът излъчваше могъщество и власт, сила и величие.
Иззад близкия дънер излезе мече.
– Джродж Ойкумен! Някога ти си тръгна като приятел от Урсуполис, човек, ял и пил на масата на Крачещия Сред Мълниите – Могъщия Властелин на Малкия Народ. А сега се връщаш неканен и повел чужд натрапник към най-тайните ни селения!
Фронъс посочи мечето и обърна поглед към рицаря.
– Ама то говори!
Създанието изрева и близкото дърво се разцепи.
– Аз не съм "то"! Аз съм Изпепеляващия Светове – Пръв Титан от Кръга на Вековете и Пазителя на Кристалния Чук!
Младежът леко се приведе и вдигна изплашено ръце в знак на помирение.
– Извинявай, съжалявам, прости ми! Не исках да те обидя. Но не знаех, че Малкия Народ...
Мечето изсумтя.
– Не обичаме това название. Ние сме Онези, Що Паднаха От Небесата. – И при тези думи съществото несъзнателно постави ръка на корема си и на Фронъс му се стори, че различава насред козината символ, подобен на дъга. После мечето се окопити. – И така, Джордж Ойкумен, какво обяснение имаш за делата си?
Рицарят се изпъна и обяви:
– Идем със светла мисия! Водя със себе си Оброчения, що предвиден е да спаси света от Черния Чародей и неговото зло! А вярвам, че и вашите поверия говорят за Онзи, Що Ще Отвори Пътя Нагоре, нали? – Тук Джордж Ойкумен се подсмихна. – Пътят към Фофтия минава през вашите планини, Забранения Манастир... и Камбанения дракон! Така че пусни ни да минем и ни отведи в Урсуполис, за да починем преди опасното изкачване!
– А, добре – отвърна мечето.

***

Урсуполис се оказа приказна гора, където зайчета се гонеха около растящите в храсталака гъбки, а мистични сгради от бял мрамор с много колони се издигаха – ефирни и прекрасни – сред клоните на вековните дъбове. Множество от Онези, Що Паднаха От Небесата скачаха с помощта на лиани между тях. Фронъс ахна.
Ала Изпепеляващия Светове не им даде много време да се дивят, а ги поведе навъсено към най-бляскавия и красив дворец на най-високия дъб, към който водеше кристална и блестяща във всички цветове на дъгата стълба. Докато се качваха, мечетата ги гледаха с любопитство. И нищо чудно – както облеченият в сребърни доспехи едър рицар, така и стройният русокос младеж предизвикваха почуда и удивление сред ненавикналите на гости древни магически създания. Фронъс не спираше да върти удивено глава.
Когато се изкачиха на върха на стълбите и се озоваха пред арката, означаваща входа към импозантното здание, там ги очакваха две величествени мечета.
– Пред вас са Крачещия Сред Мълниите – Могъщия Властелин и Пръв Защитник на Сияйния Град, и неговата кралица Всеослепително Сияйна – Дарителката на Безсмъртие, Звездата на Запада, Онази, Що Слиза.
Извисяваха се с цяла глава над своя народ и стигаха почти над кръста на младежа. Могъщият Властелин носеше огромна златна корона с много скъпоценни камъни и богато извезано със златни, сребърни и иридиеви нишки наметало. Бронята му блестеше яростно на приказната светлина, изпълваща града, а на гърдите му имаше амарантово сърце.
Ала по-впечатляваща бе женската до него. Козината на главата й бе златиста и сякаш слънцето грееше от нея. На пухкавите й уши бяха закичени кристални обици от най-фино бяло звездно сияние. Копринените й ефирни одежди се спускаха по пищните й форми като водопад от най-фино мляко. Сините й очи впримчиха тези на Фронъс и в този миг в ума му прозвуча могъщ глас:
Здравей, Фронъс. Ти, който си виждал Злобойните!
Светът потъна в тъмнина, ала младежът все така чуваше гласа на древната магьосница:
Пътешествието ти върви по ръба на меч. От избора ти ще зависи кой ще живее и кой ще умре!
Фронъс отвори стреснато очи и осъзна, че кралицата на Малкия Народ разказва тъжна история:
– Някога живеехме сред небесата и владеехме облаците. Носехме символите на силата по телата си... – Тя тъжно докосна корема си. – Ала зложасяващ катаклизъм ни запрати в света на смъртните и изгубихме символите и мощта си. Сега сме само сянка на онуй, що нявга бяхме. Ала Пътят От Светлина е скрит сред Таза и ние живеем вечно в полите на древната планина, докато не се появи Онзи, Що Ще Отвори Пътя, който да убие Камбанения дракон, комуто цялата наша мощ никога не успя да навреди.
Фронъс се намръщи и прошепна на Джордж Ойкумен:
– Нима кралицата говори за мен? Какво да сторя?
Рицарят не отклони поглед от трагичната история, но отвърна тихо:
– Ти си Оброчения.
Сякаш това можеше да го накара да се страхува по-малко.
– Сред планината се издига ужасяваща сграда – продължи кралицата-магьосница. – Забранения Манастир. Там, сред черните дълбини на камбанарията, се спотайва Камбанения дракон. Малцина са успявали да достигнат това най-скверно сред изчадията, ала никой не е успял да го надвие. Драконът пази пътя към Пътя, а самият той е защитен от Черните Монахини – Зловещиците. Само Онзи, Що Ще Отвори Пътя може да победи злобната магия на Зловещиците и да Отвори Пътя. А освен това Камбанения дракон пази Меча, Който Беше Дълъг.
Фронъс се оживи.
– А, да, меча!
Кралицата спря да говори и множество слугини в ефирни одежди и с черна козина наизлязоха на мраморната тераса, поднесли подноси, отрупани с най-дъхави лакомства.


Шеста глава

Легендата за Пин-Ръкс и Очем Хуп

Фронъс лежеше на поляната под огромен дъб и гледаше звездите, чийто злак се прокрадваше се сред клоните. Всичко бе тъй магично и затрогващо. В този миг сърцето му почти забрави, че скоро е изгубил скъп човек, а на плещите му лежат бъднините на света.
– Хубава вечер, а? – чу се смутен глас и от близкия храст излезе мече.
Фронъс стреснато вдигна панталона си и скочи на крака.
– Не, не се притеснявай – побърза да го успокои съществото. – Името ми е Поглъщача на Съдбини и съм Трети Титан и Магьосник-Елф от Ордена на Ковачите на Реалности, но можеш да ме наричаш Янбли.
– Приятно ми е да се запознаем, Янбли. Ако търсиш Джордж Ойкумен, той каза, че отива да цепи черен бук. Не зная какво имаше предвид, но сигурно ще се върне скоро.
– Не, не го търся. Нашата кралица ме е отредила за ваш водач сред планините и исках да се запозная с Онзи, Що Ще Отвори Пътя.
Фронъс се усмихна и клекна, за да застане лице в лице с мечето.
– Не зная дали ще го намериш тук. До тази сутрин дори не бях чувал за него.
Създанието махна с лапа.
– Това няма значение. От самото си раждане ти си бил предопределен да изпълниш Великата Мисия. Знаеш ли кой пръв е казал пророчеството за теб?
– Не.
– Нашите двама велики предшественици. Първите, опитали се да ни върнат Изгубеното Царство В Небесата – древните братя Пин-Ръкс и Очем Хуп, които повели поход срещу Забранения Манастир, Камбанения дракон и Зловещиците. Всичките им етаири били избити, ала двамата близнаци достигнали Манастира и се изправили срещу изчадието и скверните му слугини. Легендата не казва какво се случило там, ала след една седмица Очем Хуп слязал сам от планината и казал, че името на брат му Пин-Ръкс е вече всевечна анатема, а после направил Пророчеството. Казал, че никой, освен Онзи, Що Ще Отвори Пътя, не би могъл да надвие Камбанения дракон. След това той напуснал нашите предели завинаги и някои казват, че продължил да върши велики дела в други гори. Ала за брат му Пин-Ръкс скоро дошли ужасяващи новини. Той бил покварен от черната магия на Зловещиците и тайно съживил мъртвите тела на някои от падналите по пътя към Манастира етаири. След това се заселил в най-черните и дълбоки пещери под планината и там създал народа на Здрачоците Стръвници. Оттогава тези изродени наши братя пазят пътя и стръвно разкъсват в здрачните му сенки всеки, опитал се да мине по него.
Мечето се усмихна.
– Сладки сънища.
А после изчезна в мрака.


Седма глава

Към Забранения Манастир

На следващата сутрин смелата троица потегли по криволичещата пътека, над която бяха надвиснала коприва и палми. Нагоре и все нагоре вървяха те, дорде излязоха над гората на Малкия Народ и приказните дворци се стаиха в пазвата на вековните дървя.
– Колко далеч е Забранения Манастир? – попита Фронъс.
– Ако Великата Дъга позволи, утре вечер ще го достигнем – отвърна Янбли. После косматото му чело се сбърчи и на лицето му се разкри крива гримаса. – Ако не, никога няма да излезем от тези чукари.
Джордж Ойкумен се засмя.
– Не плаши момчето, Магьоснико-Елф! – Той потупа Фронъс по рамото. – Ти ще надвиеш Дракона, повярвай ми!
– Не знам дали...
– И когато го надвиеш, песни ще се пеят и бардовете ще разказват надлъж и нашир за великите ти дела!
– Не съм сигурен, че...
Рицарят се намръщи.
– Не ме прекъсвай.
– Извинявай.

***

Здрачоците Стръвници ги нападнаха изневиделица. В един миг Фронъс, Джордж и Янбли вървяха сред голите скали, а в следващия от дърветата наизскачаха изкривени изчадия от Долния Свят, с прогнили муцуни, остри очи и диви нокти, които с мрачен вой се провлачиха към тях.
Джордж извади меча си и ги уби.
– Нима това са наследниците на злия Пин-Ръкс? – възкликна Янбли ужасено. – Никога преди не ги бях виждал!
– Доста са грозни, нали? – ухили се Фронъс, ала в същия миг видя сълзите, стичащи се от очите на мечето, и се засрами. – Не исках да...
– Няма нищо. Те са заслужили всичко, което им се случи преди малко...

***

Тази нощ Фронъс и Янбли спаха свити сред скалите, докато смелият рицар пазеше на поста си. В един момент русият младеж се събуди и видя, че огънят е изгаснал. Понечи да го запали отново, но Джордж Ойкумен го спря с желязната си хватка на китката, която.
– Тихо. Не ги ли чуваш?
Фронъс се заслуша. Шумоленето на дърветата и съскането на пясъка сред зловещите хълмове, като мрачната повеля на най-мрачно проклятие. И тогава...
– Не, нищо не чувам – отвърна той.
– Този грак! Това са Злоклюни!
– Доста съм сигурен, че няма нищ...
– Летящи слуги на Черния Чародей, които са скрили гротескния си облик в сянката на гарвани! Писъците им могат да смразят кръвта във вените на най-смелия герой!
– Ама аз не чув...
– Ала не бой се, няма да ни открият! Защото аз изгасих огъня и сега нищо не издава, че сме тук! По-добре поспи, аз ще бдя.
Фронъс прекара остатъка от нощта с тракащи зъби и цял треперещ от студ.


Осма глава

В обятията на Зловещиците

На другия ден те преодоляха Таза на света и пред очите им се разкри чутовна гледка: Забранения манастир, който беше много голям и черен, а от кривата му камбанария се разнасяше зъл рев. Зад него се издигаше приказно красива дъга, ала там, където тя докосваше скверната сграда, черни нишки на зла магия сякаш бяха впили криви нокти и покваряваха красотата й.
– Великата Дъга! – прошепна Янбли с благоговение. – Пътят Нагоре!
– Забранения Манастир – погледна решително Джордж Ойкумен.
– А, малинки! – извика Фронъс и приклекна до един храст.

***

Промъкнаха се бавно до стените на Забранения манастир. Отвътре се чуваха дрезгавите пиянски песни на разпътни жени. Янбли се изчерви под козината си. Фронъс се опитваше да не издава колко го е страх. Рицарят бе стиснал смело меча си.
– Нощем Камбанения дракон спи в черното си обиталище на върха на камбанарията – прошепна той. – И сънува зли сънища за плячка и нещастие. Само Оброчения е предопределен да го достигне, докато Зловещиците са отдадени на чудовищните си ритуали.
– Аха – кимна едва ли не разбиращо Фронъс.
Джордж Ойкумен го гледаше. Янбли също извърташе трътлестия си торс, за да го погледне. Мина се, не мина малко време.
Фронъс отвори уста.
– Какв...
– Ами тръгвай де – подкани го рицарят.
– ...? Ами ти?
Джордж Ойкумен го изгледа стреснато.
– Естествено, че не!
– Ама ти каза...
– ...че това е твоята мисия, млади Фронъс, и ти трябва да докажеш, че си готов да се справиш с нея.
– Но нали заедно...
– Сигурен съм, че ще се справиш! Хайде, върви сега, върви, а ние с Янбли ще те наглеждаме оттук... – Той извади решително меча си и застана в бойна стойка. – Ето така, виждаш ли?
Янбли, поради липса на оръжие, стисна по-здраво последния им останал комат всезасищащ хляб и сплеска със заплашително ръмжене (и едва доловимо съжаление в погледа) няколкото останали малинки.

***

Фронъс бавно се катереше по стълбите, треперейки от страх и стискайки меча си, спомняйки си напътствията на Джордж Ойкумен. Ако успееше да достигне върха на камбанарията и да прониже Камбанения дракон в окото, преди да се е събудил, щеше да го убие и от тялото на изчадието от Долния Свят щеше да излезе Мечът, Който Беше Дълъг.
След още много стъпала най-сетне достигна каменната арка, която водеше към зрачното гнездо на чудовището. И право пред себе си видя него!
– Сега се приготви да умреш, зъл звяре! – прошепна младежът с достойнство и вдигна оръжието си.
– Изненада! – разнесе се жлъчен вик и цялата зала се озари от ярка светлина.
Фронъс се огледа изплашено около себе си и видя на светлината на грейналите факли как към него крачат, въртейки щедри ханшове, Зловещиците.
Бяха покрили сластните си междубедрия с черни препаски, избродирани с древни тантрически символи, а при всяко потропване на острите им токове, гърдите им немирно подскачаха иззад металните им корсети. Размотаните им камшици съскаха кобно, но и някак подканящо по пода... Когато се доближиха, очите им се прибулиха сластно и те го загледаха, понякога в лицето, като облизваха устни с раздвоени езици.
На Фронъс му премаля.
В този миг чу зъл хъхрек и се обърна точно навреме, за да види опашката на дракона, засилила се към лицето му...

***

Когато се събуди, откри, че е завързан за дървена рамка, разположена в центъра на залата. Около него по пода бяха запалени зловещи зелени огньове, сред които сякаш се гърчеше нещо. Няколко Зловещици го бяха наобиколили и плющяха нетърпеливо с камшиците си.
Освен това беше гол.
– Мислеше си, че няма да те усетим, когато се приближи до мрачната ни обител, така ли?! – извика главната Зловещица – жена със свирепа усмивка и двойка демони, гравирани на стоманения й корсет, обвили езици около зърната й – и удари с камшика си по пода. – Мислеше си, че не можем да направим магия, която да ни скрие от очите ти, за да си мислиш, че сме долу, докато всъщност се таяхме в кулата?! Ха! Малък човек!
Фронъс се заозърта и видя, че черните сенки в пламъците се размърдват.
– Сега – прошепна сластно Зловещицата, – ще те използваме за своя скверен ритуал. Тя прокара пръст по корсета си. – Ще послужиш за задоволяване на най-низките ни страсти и желания. Ще бъдеш използван тъй, както никога не си бил използван!
– Наистина ли? – Фронъс се ококори и заоглежда нея и послушничките й, слабо обнадежден.
Зловещицата направи няколко крачки към него и подпря длан на дървената рамка, току до главата му. Доближи лице и той усети аромата на черно кокиче и амарантов лапад, когато тя плъзна език от устата си и просъска:
– Не. Очакват те само болка и смърт.
От зелените пламъци се надигнаха лигави пипала, които бавно се заприплъзваха към русия младеж. Той извика ужасено.
– Окял мон-сяп'р онде ацият есед'ан ялхав'д... – припяваше Зловещицата на забравен и гнъсен език.
В този миг вратата към залата се отвори с трясък и в нея нахлу Джордж Ойкумен, следван от мечето Ямбли.
– Времето ви настана, порични скверници такива! – изрева рицарят и замахна с меча си към най-близката Зловещица. Тя изпищя и се свлече на земята.
– Мъсраб иримъс цеволи! – извика учестено Магьосникът-Елф и от гърдите му полетя крива дъга, която порази камшика на друга Зловещица. Оръжието на черната монахиня се оплете около гърлото й и започна да я души.
Джордж дотича до Фронъс и с един удар посече пипалата, полазили по краката му. После, докато другите Зловещици се окопитят, сряза и въжето, след което му метна дрехите и изчака да се облече, за да вземе меча си и заедно да продължат боя, след което.
Битката бе люта и жестока, но накрая демоничните Зловещици паднаха мъртви на земята.
– ХАХА! НИМА, НИМА МИСЛЕХТЕ СИ ВИЙ, ЧЕ ТОЛКОЗ ЛЕСНО ОТ ЗАБРАНЕНИЯ МАНАСТИР ЩЕ СТЪПИТЕ ОТВЪДЕ?! – протътна могъвен рев. – КАМБАНЕНИЯ ДРАКОН С ПРИЧИНА МЕ ЗОВЯСАТ! О, ВИЕ, ОЖЕЧУВНИЙ, КЛЕТИ, ЩО СТЕ ТЪЙ НАИВНИ, ТА ДА РАЗСЪДИТЕ ТАК’ ГЛУПОВНО!!!(?)
В залата се разнесе чудовищно звънтене, сякаш всички камбани на Долния Свят биеха, за да възвестят Последния Ден и мига, в който мъртвите ще се въздигнат от гробовете си, за да пируват с живите до края на времето.
Джордж Ойкумен падна на едно коляно и запуши уши с ръце. Мечето Ямбли се свлече на второ коляно и се загърчи апоплектично.
Ала Фронъс не усети нито болка, нито страх. Той просто се обърна спокойно...
...и съзря ужасяющата паст на Камбанения Дракон, разтворила се в жесток рев, за да го захапе и помели бавно сред зловоние на мъртвота и редове изтъпени от вековете зъби.
– Заеби – обади се простото овчарче в него и той тътри да бяга към стълбите.
И тъй, твоят баща падна в позорна засада в мрака на нощта, а Мечът, Който Беше Дълъг изчезна завинаги от света. Ала онуй, което Спарак не знаеше, бе, че Фсесфасиан има син! Син, който Пророчеството е определило да надвие Злото завинаги. ТЕБ!
Гласът отекна в съзнанието му като затварящи се порти. Той се спря и погледна ръката си, стиснала меча. После погледна приятелите си, паднали безпомощни на земята. В беда. И само той можеше да ги спаси.
Драконът се хвърли в атака.
Сега бе мигът да реши веднъж и завинаги.
Със свиреп фалцетен рев младият, за момента осъзнал се за съдбата си герой се втурна обратно към зловещото чудовище.
– Уф! – изсумтя мечето, когато смелият момък се спъна в него и се просна по очи на пода.
Мечът излетя от ръката му и се заби право в окото на налитащия дракон.
– ТУЙ КАК, НИМА ВЪПЩЕ, ПОРАДИ ЩО СЕ СЛУЧИ? АЗ МАЙЦЕТО НА НЕГО, КОЙТО МЕ ПРОНИЗНА... – прозвънтя глуховно и енигматично изчадието и се превърна в гърчеща се купчина слуз.
Злият камбанен стон пресекна и двамата приятели на Фронъс успяха да станат.
– Виж! – възкликна Янбли.
Младежът погледна към димящата купчина... и го съзря.
– Мечът, Който Беше Дълъг! – прошепна благоговейно Джордж Ойкумен.
Фронъс взе дългото оръжие, излято сякаш от чисто злато, но леко като перце.
– Сега нищо не може да ни спре – каза той твърдо и ясните му сини очи пронизаха сенките между величествено скръбните зеленикави пламъци. Протътна гръм.


Интерлюдия

Злото на Мрака

– Господарю, бригадирката на Смърдоловете ви чака в тронната зала – обяви Злрач, след като влезе. Постави ръка на бравата, готов да отвори отново вратата. – Желаете ли да слезете при нея?
– Каза ли какво е? Открили ли са проблема? – Спарак бе притаен в мрака на далечния край на магичната си лаборатория. Около него се виеха зловонни пари, а изотдолу зеленееше червеникаво сияние.
Злрач посбърчи нос и ръката му неволно потрепна към кърпичката от мека гълъбова вълна в горния му джоб.
– Мога да й кажа, че сте... зает, господарю?
– Какво са открили?
Зрлач произнесе с гръмовен, зазвучал внезапно като този на бригадирката на Смърдоловете Селестиала Августина глас:
– "Палигава пабуца, дееабргрбг, изподушиха сме, хргрбр, чшшш, дейааба." Или нещо подобно. Не можа да се изрази по-ясно. Не сте създал Смърдоловете много красноречиви, господарю. Но предположих, че преди три дни... поривът... навярно е запушил Мрачния Изход и Тунела на Вечните Издишки.
– Фффхххрррфссс.... – чу се от Спарак. Нещо в него сякаш се разплете.
Проклет да е! Откак хлапакът докосна Меча, Който Беше Дълъг, и така сля съдбините си с могъщото оръжие, Спарак бе повален от Светлата Магия и бе като прикован в този най-черен ъгъл на лабораторията си, агонизиращ и неспособен да изрече правилно ни едно зрачно заклинание. Шарени пари се кълбяха низ протежението на Мрачния Изход, та чак до лабораторията му на върха на Баран-Чеб, и нарушаваха ефектите и на най-простата алхимическа отвара.
Безсилен, тъй безсилен.
Всичко това така смърдеше.
Когато още не знаеха причината, той възотплете един от най-скверните ритуали, които изрови от тъмните коридори на кварното си съзнание. Ритуал тъй зъл и ужасяващ, че за него бе нужна плътта на тринадесет непопипнати девици. Спарак успя да се нагости само с дванадесет от тях преди болката да го покоси отново. Тринадесетата, кметска щерка от знатен род на козари, най-блажната от всички, той в яростта си прикова с вериги в една тъмница и я остави на милостта на Онождоблините-тъмничари.
Тогава разбра, че онуй, що бушува в корема му, е Светлата Магия.
Оттогава нещата все тръгваха надолу.
Добре, че се сети да нареди навреме на Прахун да изведе армията от кулата, за да не бъдат поразени нито демоничният му левтенант, нито ДолноЗемните ордии. И бездруго ги чакаше битка със Светлия Селянин и другарите му, а и Кухболдите и Порките вдигаха успешно бойния си дух, чрез гнусна употреба на папратите, растящи из блатата около Баран-Чеб.
Спарак продума измъчено:
– Кажи й да се маха. Да го отпушат. Няма значение как. Да се маха. Ъххх....
Злрач се покашля, без да помръдне, и затвори открехнатата врата. Спарак вдигна глава от агонията си.
– Какво? Не, остави я отворена, Доброто да я тръшне...
Икономът му пристъпи плахо напред.
– Господарю, откак ви повали проклятието на Меча, Който Беше Дълъг, диря лекове в древни и изгубени книги. И открих нещо, което може да ви помогне. В Древността На Първите Дни Вас’Туч бил повален от коварна група приключенци, които проникнали тайно в крепостта му и добавили нефелни корени в къкрещите казани Сенчеста Утвар. Тогава, за да покори предателството на собственото си тяло, изял къс от античния праотец на Всемогъщит...
– КАК? – изправи се необмислено Спарак. Качулката му се възпламени. – ТИ! Сравняваш ме с тоз глупец Вас’Туч!? Един къс разделя Величието от Провала! Козни! Козни навсякъде! Блеят подигравателно в лицето ми с твоя глас! Вън! – Чувстваше се замаян. – Вън! При Смърдоловете, да отпушваш Мрачния Изход! Вземи и Злобойните си!
– Господарю, седнете, моля ви! – Злрач отчаяно и безполезно пазеше сатененото си самурено копринено палто от хвърчащите от господаря му яростни пръски. – Умът ви...
– Вън! Или ще изпитам ужаса на истинската си сила!
– Да, господарю. – Злрач се поклони дълбоко. Когато се изправи, носът му бе изчезнал и бе променил очите си в кухболдени, зрящи и в най-сенчестата мрачина. Факли там долу бяха, разбира се, напълно забранени. – Отивам.
Когато чу стъпките на изменчивия му слуга да заглъхват надолу по витата стълба, Спарак се отпусна с разтреперани колене.
Проклет да си! Ще ми платиш с плътта си, Фронъс! И след това ще платиш с плътта си на всичките ми роби, до последния Онождоблин!!!


Девета глава

Армията на Гномите

Фронъс, Джордж Ойкумен и Янбли тичаха вече трети ден, по двадесетина минути на ден, за да поддържат форма. След това се връщаха при разюзданите атове, които бяха намерили в манастирските спални на Зловещиците, и ги възсядаха, изминавайки неуморно десетки мили всеки ден.
Според Фронъс, който често и задълбочено се консултираше с географската карта от Великата Библиотека в Манастира, и понякога броеше на пръсти, имаха още малко до границите на Фофтия. Вече разпознаваше околните земи като две капки вода.
Една вечер Джордж Ойкумен се пресегна през огъня, където на шиш къкреха синигер и гъсеница, за да издърпа картата от ръцете на младежа.
– От седмица стои при теб. Дай да погледна. Пътувал съм дълги години, покорил съм много левги...
Фронъс се начумери и стисна картата.
– Аз съм Оброчения и ще ни заведа до зловещата Пуфтия...
– Фофтия. Пише го на картата. И не ме прекъсвай.
– Това е съдбата ми и ми пусни картата.
– Струва ми се, че ме прекъсваш!
Янбли добавяше ятска тор към огъня. Нужно им бе. На хоризонта се белееха ледници, а в мрака около тях няколко снежни хиени чакаха търпеливо. Приятно отпуснат до огъня след свършената работа, Янбли отбеляза благодушно, като въртеше стоманените шишове с гощавката:
– Възможно е някак да сме се отклонили. Може би картата е била създадена от Зловещиците, за да ни отклони от целта, ако се озове у нас?
Фронъс и Джордж Ойкумен спряха да дърпат картата. Фронъс събра вежди във върховна концентрация.
– Не биха го сторили? Откъде знаят, че идваме? Освен това бяха сигурни, че няма да им се измъкна, или че няма да се измъкна на Камбанения дракон, ако те се провалят. – Изтощен, той потърка слепоочия, с което обаче пусна картата. Джордж Ойкумен я сграбчи и я вдигна на светлината на огъня. След миг я остави да падне от ръцете му на земята. Обърна се към Фронъс и Янбли и впери празен поглед някъде между тях. Когато след минута още не бе проговорил, двамата се изправиха разтревожени.
– Фофтия се намира на половин ден път от Забранения Манастир – отрони смелият финландски рицар. – Намираме се в тундрата под Северния Полюс.
Той млъкна.
– Добре – почеса се Фронъс. – И?
Последва тишина. Долетя смехът на снежна хиена.
Фронъс опита отново:
– Това не е далеч от Пуфтия, нали?
– Фофтия. Пише го на картата – каза Янбли, обхванал лапи с чело.
– Как така "пише"?
Преди двамата му верни другари да реагират на думите му, той подскочи като ужилен и задращи по белега. Джордж Ойкумен извади меча си миг преди банда диви абаносовочерни мъже с издължени тесни очи и остри черни коси, и носещи яркочервени палта да ги връхлети с голи ръце. Джордж Ойкумен успя да посече трима, Янбли се опита да се възползва от бързината си, за да избяга, но се спъна в краката си, а Фронъс настървено се почесваше.
Заловиха ги.
Пред тях се възправи огромният предводител на диваците. Попипваше заплашително с една ръка също тъй огромната закривена сабя под палтото си, докато ги оглеждаше, а с другата – дългата си бяла брада. Погледът му се спря на Меча, Който Беше Дълъг. Посочи Фронъс с пръст.
– Ти! Отде си се сдобил с туй?
– Това е Мечът, Който Беше Дълъг. А дрехите си уших сам.
– Мечът, Който Беше Дълъг!!! Но той е легенда! Говори се, че се пази от могъщ дракон и армия зли чародевици на върха на планина далеч, далеч оттук! Говори се, че никой не може да измине разстоянието оттам дотук!
– Може! – извика Фронъс. – Нищо не е пречка за Оброчения, що носи Меча, Който Беше Дълъг, сина на Фсесфасиан! Ние изминахме разстоянието!
– Да – промълви Джордж Ойкумен, – изминахме го.
– Фсесфасиан! – разнесе се удивен мълвеж из тълпата смели варварски черни мъже.
Предводителят им се намръщи страшно и посочи Фронъс с пръст.
– Ти ще се биеш с мен. Аз съм Окечукву Окуронкву Смит, предводителят на гномите и скъп приятел на Воина на Светлината, Фсесфасиан. Той нямаше син. Ще си платиш за лъжата. Предай Меча, Който Беше Дълъг, на моя левтенант. – Висок черен мъж с дръпнати очи се отдели от тълпата свои събратя в червени палта и откопчи Меча от ръцете на Фронъс.
– Значи така свършва нашето приключение! – възкликна отчаян Янбли.
– И по-добре. Пада ни се – измърмори обезвереният финландски рицар.
– Но той няма шанс! Онзи зъл варварин е въоръжен!
Окечукву Окуронкву Смит погледна Янбли.
– Странно и абсурдно животно с позатрита рисунка на корема, ние, гномите, презираме оръжията от желязо и метал. Не съм въоръжен. Лъжесине, приготви се за битка. – Огромният черен мъж с червено палто свали палтото си, под което бе напълно гол. Тримата герои отскочиха назад.
Окечукву Окуронкву Смит се приведе в бойна стойка.
– Сред нашата раса се счита за най-висша чест воинът да предаде тялото си на бойната страст насред битка с равностоен противник. Достоен ли си за тази чест?
Фронъс примигна и отблясък от Меча, Който Беше Дълъг, хвана окото му. Левтенантът на Фей го размахваше насам-натам и току го пъхаше под палтото си, загледан преценявайки. Фронъс, помогни ми. Помогни на света. Този приглушен зов за помощ, дошъл незнайно откъде, закали младежа.
– Да, достоен съм. – Твърдо каза той и започна да се съблича.
Двамата се обикаляха известно време и се преценяваха. Окечукву Окуронкву Смит гледаше към Фронъс. Понякога и към лицето му. Процеди мрачно:
– Нима ме смяташ за толкова недостоен?
– Не – мрачно отцеди в отговор русият младеж. – Студено е.
Хвърлиха се един към друг като озверели диви толстолопи. Окечукву Окуронкву Смит обаче имаше по-голям опит и ловко мина отзад, но Фронъс замахна с лявата ръка и го удари в дясната, направи крачка встрани и напред по левия диагонал, наведе рамо и завъртя коляно, обаче Окечукву Окуронкву Смит го блокира с чатал и вдигна бедро, засили глава, изпъна пръсти и го стисна за зърното, от своя страна Фронъс отвори длан, затвори длан, мигна и замахна с ляв крак надясно, опитвайки се да го препъне през кръста, макар Окечукву Окуронкву Смит да имаше достатъчно време да се измъкне, преди което се изплъзна и го хвана за врата, завъртя таз и бръкна с лакът, а Фронъс го задърпа за брадата и откъсна кичур от подкръстието му, но Окечукву Окуронкву Смит накрая го надви и притисна по корем о земята. През пелената бойна страст, нито момент твърде рано, той видя белега и ахна.
– Белега! Истина е! Ти си синът на Фсесфасиан! Той имаше същия! Пуснете ги, пуснете ги!
Фронъс се озова на крака, а Янбли и Джордж Ойкумен застанаха до него. След като се облече, получи меча си и ги нагостиха със захарни лишеи, той и Окечукву Окуронкву Смит се отдалечиха малко от групата огромни черни мъже, които не след дълго се заровиха в земята.
– А! – каза Фронъс. – Закопаха се.
– Нашият град се намира дълбоко под кората на земята, където още е топло.
– И на други места е топло.
– Да – тъжно каза Окечукву Окуронкву Смит. – Нашият е последният останал град на гномите. Последният, непокорен от... тях.
– От гномите?
– Синът на Фсесфасиан – ухили се Фей и го тупна по рамото. – Същински бащичко! Намерил си значи Меча на дедата си.
– Не, намерих Меча, Който Беше Дълъг, за да спра злия властелин Спарак Гнилия.
– Спарак. – Лицето на черния мъж с дръпнати тесни очи потъмня и той спря. Обърна се да погледне Янбли, който още се хранеше с наслада, и Джордж Ойкумен, който се шляеше безцелно наляво-надясно. – Фронъс, не се съмнявам в сърцатостта и уменията ти, но с тези двама спътници – космато животно с позатрита рисунка на корема и един прекършен душевно мъж – ти нямаш шанс.
– Ще се справя. – Фронъс се опита да звучи уверен, но и се зачуди не бяха ли Джордж и Янбли само в тежест на великата му мисия.
Окечукву Окуронкву Смит също като че ли мислеше. Накрая се плесна по бедрото и каза решаващо:
– Ще дойдем с теб! Твърде дълго гномите креят в могъщия си дом под земята. Твърде дълго се страхуваме от... тях.
– От гномите?
– Владичеството на Спарак Гнилия не ще продължи. Не ще! Гноми!
Десетки глави на огромни черни мъже без рижа коса се подадоха над земята.
– Гноми! Тръгваме на Похот!
Не след дълго тримата герои стояха във въздушната шейна на краля на гномите и нощният въздух шибаше лицата им. Окечукву Окуронкву Смит хвърли червеното си палто и вдигна възторжено юмрук. Ездачите на шейни зад него направиха същото. Надигна се рев, по-могъщ от вятъра, който разцепи тихото нощно небе, докато могъщата армия на гномите прекосяваше десетки хиляди левги за броени минути на фона на пълната луна.


Десета глава

Злокобната Фофтия

Фофтия бе злокобна.
Някога тя бе била чиста и неопетнена страна, но сега около героите, слизащи в този момент с шейните, се издигаха само останки на някога одомошнени ниви, а на праговете се подпираха не кръшни стопанки, а техните скелети, обрасли с гнилоч и гъби. И не кучета лаеха по дворовете, а техните скелети...
Беше блатно.
Червените ботуши на могъщите гноми с червени палта джвакаха в засмукващите калища на гнусната мараня. Армията предпазливо си запроправява път през полетата странни, омачкани папрати. В далечината злевещите ридове на Баран-Чеб пръскаха в омрачното небе сяр и звон.
Притворил очи в магичен транс, Фронъс докосваше папратите с пръсти, докато напредваше, и зарейваше усилено мисли към дома. Богатите ниви на Мечи Кладенец и хладните му изби, пълни с масло, простата, но питаеща любов къщурка, и овчиците, и Дядо... Меневив...
– Янбли, ще се измъкнем ли някога оттук? Ще видя ли отново дома?
До него Първият Титан от Кръга на Вековете и Пазител на Кристалния Чук пристъпваше грациозно, едва оставяйки следи по всепримъкващата кал, и дъвчеше стрък папрат. Преглътна и му рече успокояващо:
– Не знам.
Гномите откриха, че не могат да ровят в тази скверна тиня, а по небето сякаш приплъзваше снага зла буря.
– Фофтия изсмуква добротата и топлотата от мен – каза Джордж Ойкумен. – Сякаш всичко хубаво и прекрасно умира... Тази земя е тайнствена и опасна, пътуваща из времето и криеща зловещите си тайни...
Окечукву Окуронкву Смит усети, че моралът на смелите му войни и благородните герои, които ги водят, започва да пада. И той отметна гордо глава и поде славна песен:

Тук аз виждам вас, стоящи около мен, от целия свят
Чакайки в колона да чуете бойния вик
Всички са събрани тук, победата е близо
Звукът ще изпълни залите, ще ни донесе мощ!

Ние сами се борим за метал, който е истински
Притежаваме правото да изживеем боя, ние сме тук за всички вас
Сега се закълнете, че кръвта по вашите стомани никога няма да се изсуши
Стойте и се бийте заедно под бойното небе

Братя навсякъде
Вдигнете своите ръце във въздуха
Ние сме войни, войни на света
Като гръмотевица от небето
Заклети да се бият и да мрат
Ние сме войни, войни НА СВЕТА!!!1


И сякаш ярък слънчев лъч проби облачната маст на фофтийското небе, пронизвайки сивотата и блесвайки в очите на всички и по острието на Меча, Който Беше Дълъг, и смелите герои и тяхната величава армия почувстваха сърцата си обхванати от величие и смелост.
– НА СВЕТААААА!!!1 – изреваха в единомислие гномите.
Фронъс се усмихна. Имаше надежда! ИМАШЕ! Това той вече знаеше.


Единадесета глава

Последната битка

Ала победата нямаше да бъде тъй лесна, както всички си мислеха. Защото когато достигнаха могъщата извисителност на Баран-Чеб, пред тях се разкри чудовищна гледка. Зловеща армия, тъй огромна, както и злосторожна. По десния фланк се бяха разположили триста двадесет и осем Кухболди-прашкометци със светещи очи и двеста без. На средния фланк, сред цяла кавалкада от копита, пръхтяха злостно подрозите на триста тридесет и петимата Порки-кавалеристи, стиснали дългите си два метра и половина кремъклийки, водени от знаменития Полковник-Изедник Праш, мразен сред всички Свободни Кралства заради убийството на красивата принцеса Змелда и сестра й Брунхилда от Каталания. А най-вдясно, облечен в кристалната си ализаринова броня и нарамил двата си остри чекръка, се възправяше ужасяващият демон Прахун – дясната ръка на самия Черен Чародей, Спарак Гнилия – Властелинът на Фофтия и Повелител на Двете Гъби – застанал начело на демоничните си отрочия – Злъхвите. Стиснали криви ятагани в пипалата си, тяхната червена козина криеше гротескните им криви туловища, а очите им на най-чудовищни мухи гледаха по-бледо.
– НА СВЕТАААА!!!1 – извика Окечукву Окуронкву Смит и милиони гноми захвърлиха червените си палта и се втурнаха срещу зловещата сволоч. Прашки, ятагани и мускети се изправиха срещу бойната страст на смелите варварски войни.
– Ти си мой, малко къдраво рицарче! – изсъска Прахун и Джордж вдигна меча си в готовност да посрещне атаката на демона. От острите чекръци на злия му враг като кървава нишка капеха рубинени капки кръв. Двамата се завъртяха в кръг един между друг. Прозвънтя звън на метал и битката се започна.
– Твоите "геройства" отдавна са трън в крилото ми! – изръмжа поквародното изчадие.
– Еми аз не съм съгласен. – Джордж Ойкумен знаеше, че с отрочията на Сянката не може да се говори, и само посрещна демоничните оръжия на своя опонент със своя меч, за да го победи.
Малко вляво Първия Титан Янбли громеше стотици чудовища със своя могъщ кристален чук, под който изтръгнатите гръбнаци на Кухболдите се разпадаха под голите му зъби.
– Космати вълшебнико, туй е твоят край и сега ще умреш! – изръмжа Полковник-Изедник Праш и насочи мускета си към мечето. Той се бе прославил като свиреп стрелец, ала Янбли отскочи встрани и коварният куршум улучи смутен Злъхва. Разярен, Праш запрати двуметровия мускет по врага си в сложна дъга, изпълнена с черна сила.
И тогава се случи невъзможното. Символът на корема на Янбли проблесна в целия ярък блясък на славното небесно минало на неговия някога велик народ и ярката светлина срещна дъгата черна на зловещия мускет, запратен с точност смъртоносна и мощ от неприятеля му древен. Светлината порази тъмнината и оръжието се разпръсна на хиляди и милиони парченца. После новородената дъга се стовари върху Праш и той просто спря да съществува.
– Току що беше изтрит – изсмя се Янбли и се потупа по корема.
– Фронъс! – извика Окечукву Окуронкву Смит. – Ние ще ги задържим! Ти влез в Баран-Чеб и надвий Черния Чародей!!
Русият мускулест младеж кимна смело и се втурна покрай пълчищата сражаващи се Кухболди, Порки, Злъхви, гноми и Прахун, през плющящи остриета и писъци на умиращи чудовища.
– Не ще успееш, Оброчений! – изрева злият демон, ала не можеше да му попречи, защото ясното острие на Джордж Ойкумен го възпираше.
Така Фронъс достигна дверите на кулата.

***

Стъпващ бързо и дишащ тежко из разкривените коридори на Баран-Чебовите подземия, през парче, което бе откъснал от изплетените си от свинска кожа барлонги, за да се предпази от смърдоносните изпарения, виещи се като нишки на обречена съдба през тези непровидни лабиринти, хванал в другата си ръка Меча, Който Беше Дълъг, неприятното и внезапно усещане, че Фронъс е сбъркал пътя, го обзе.
Не бе успял да намери таен проход, но намери няколко разхлабени камъка и ги блъска с глава, докато не поддадоха. Попаднал бе насред злокобно фоайе и от мрака пред него внезапно бяха изскочили две стълбища. Едното водеше надолу, а другото – нагоре, но главата го болеше и той не бе сигурен кое. Реши да опита късмета си и като че бе сбъркал.
Светещи във всички цветове на дъгата множества кадавровори с множество крака и устни дълбаеха гладно и жадно в гниещото туловище на пропитата от прокълнатост крепост. На Фронъс му се щеше да се върне назад, но назад нямаше. Имаше само напред и настрани и малко надолу. Той пое надолу с надеждата новият коридор да го изведе на слънчева светлина. Миризмата като че се усили, защото очите на зеленоокия смелчага започнаха да сълзят. А дали не бе от мъка и тъга по миналото и доброто? Тъй му се искаше да види отново своята къщурка и овчиците си – Антоан, Жан и Анри...
Белегът силно го сърбеше през съдраните барлонги. Идеше опасност. Фронъс решително захвърли парчето пред лицето си и се възправи с блестящия си меч сред злокачествените миазми. Чу да говорят мрачни гласове, изпълнени с обреченост:
– О, обречени сме!
– Така. Всички заедно. Аниал и ми амам!!!
Протътна кобност.
От завоя завиха, рязко показващи се, дванадесет длъгнести фигури в загърнати с гугли глави и лица, скрити зад сиви була. Под гуглите им, освен сивите була, имаше мрак.
– Злобойни! – провикна се Фронъс.
– Сега пътят ни към сражението е открит! – просъска един от Злобойните. – Нека намерим нашия предводител, който да ни поведе към нашата майка Смъртта!
– Злобойни! – провикна се по-силно Фронъс.
От саждомрачните сенки изникна странен мъж, облечен във фино сатенено самурено копринено палто. Очите му светеха бледо, а носът му – не, защото го нямаше.
– Командире, пътят ни към Мор и Гибъл е открит!
– Злобойни!!! – изрева могъвно Фронъс.
Злобойните се раздвижиха нанякъде, за да се присъединят към битката. Но погледът на командира им случайно попадна върху ослепително блестящия Меч, Който Беше Дълъг на решителния Оброчен. Плъзникава усмивка пролази по лицето му, покрай дясното ухо, лявата вежда и се спря под носа му. Съзирайки ужасяващото представление, у Фронъс се прокрадна подозрението, че това не е човек.
– Мои Злобойни, вървете да покажете на онези червеи отвън на що са способни бубонните ви сили. Тук е останал още малко боклук за почистване.
Дланите му се превърнаха в тесни метални цилиндри, от които бавно и зловещо се приплъзнаха странни и необясними остриета чиста енергия, издаващи постоянен жужек. Едното бе синьо, другото – зелено. И двете бяха дълги метър и половина и като че не тежаха почти нищо.
– Млади Фронъс! Моят господар, Спарак Гнилия, Черния Чародей, Властелина на Фофтия, Повелителят на Двете Гъби, ме е научил на вашето изкуство. Приготви се да умреш!
– Какво изкуство?
– Превалил съм мнозина герои с тези два меча и ти няма да си нито първият, нито последният! Вдигни оръжие, ако смееш да ме срещнеш!
– Ама не, какво изкуство?
– Остави момчето, гнусен страже на злото! – разнесе се гръмовен гномски глас и от калочта се надигна, по червени ботуши, не друг, а Окечукву Окуронкву Смит. – Битката ти е с мен!
– Защо? – попита Злрач. В очите му се прокрадна леко объркване и излезе през дупчица в лявата му буза.
– Фронъс – обърна се към Фронъс мрачно Окечукву Окуронкву Смит. – Ти имаш по-важна мисия. Мисля, че целта ти те чака нагоре по стълбите.
– А! Нагоре! – провикна се решително Фронъс и безпогрешно се зае да намира обратния път, докато двамата съперници се сблъскваха фатално в смъртоносен дуел.


Дванадесета глава

Черния Чародей!

На върха на кулата бе зловещо и мрачно, ако и да не бе, заради ослепителния блясък на фронъсовия Меч, Който Беше Дълъг. Пред него бе застанал Спарак.
– Здравей, Фронъс.
– Здравей – непоколебимо отвърна Фронъс.
– Най-сетне се срещаме! – просъска злокобно коварният Черен Чародей. – Очаквах нашата среща с нетърпеливост.
– Да – смело стисна челюст героят.
– Твоят дядо така и никога не ти каза какво е станало с баща ти, нали?
– Каза ми достатъчно! Каза ми, че ти си го убил!
– Не. Аз съм баща ти.
– Не. Не, НЕ НЕ НЕ! Не е възможно!
– Разрови се из чувствата си. Знаеш, че е истина!
– Дядо, защо не ми каза?!
– Присъедини се към мен и ще потопим света в мрак.
– Дядо, защо не ми каза?!
– Защото аз съм дядо ти!
Спарак свали качулката си и под сенките се разкри добре познатото, обично на привидно и трагично умрелия старец лице.
– @_@
– Сега идва твоят край.
Ужасно лошият, изменчив и изненадващ чародей вдигна две ръце с хърбави разкривени пръсти и прогнили нокти. И от тях се стрелна чутовна черна светлина. Синята мълния порази Фр....

..........

...– Ах ти, нечестив...

.........

...банан...

.........

(тук свитъкът от Хрониките на Пазителя Нитрам става съвсем нечетивен)....
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Mar 27, 2008 5:25 pm

Епилог

Светлината изгрява

.......се препъна в хлътнатинка по пътечката. Беше му леко на сърцето, макар да бе останал спомен от тъгата за падналите му другари. Меневив бе обвила кръшна ръка около лакътя му и когато той погледна надолу към лицето й, там прочете само най-чиста обич.
– Радвам се, че всичко свърши – каза красивата девойка.
– Да – отправи ясносин взор Фронъс към небето. После вдигна ръка и посочи. – Виж! Светлината изгрява.
– Колко е красиво! – прошепна Меневив.
И само катеричките в тревата и птичките, накацали по клоните на околните дървя, видяха как прекрасната й усмивка се плъзна по бузата й и влезе в едното ухо.


КРАЙ

?
And you can't dance with a devil on your back...

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Sun May 11, 2008 1:43 pm

Хъм, много е трудно да коментираш нещо, което първоначално е обявено като сатира. :wink:

Все пак, ще започна с личното си мнение, че е по-добре да пародираш най-вече сюжета, а не езика на един шестнайсетгодишен автор. Просто, езикът ви на места личи, че е умишлено сбъркан, но на много други места това не е съвсем ясно и хората (добре де, аз) си задават въпроса това целенасочено ли е или става дума за грешка.

Не разбрах защо историята е обявена в 9 части, а после разказана в 12.

Хумористичните елементи на места са много забавни. Другаде ме оставят със смесени чувства. Например не разбрах защо предводителката на мечетата с нежни сърца трябва да говори точно с думите на Галадриел. Изобщо, аз лично повече харесвам текстове, които намекват за връзката си с други истории. Това, разбира се, няма как да ви го припиша като дефект.

Забавно ми беше да разчитам обърнатите изречения и имена. За песента на Менуор, мисля че можехте да я преведете малко повече по смисъл, за да не е толкова ясно, че е точно тя.

Общо взето, всичко дотук е субективно. Продължавам с няколко неща, които конкретно ми направиха впечатление:
Бучка заседна в гърлото на Фронъс при мисълта за смъртта на смелия му баща, който, изкарвайки прехраната си като наемник, защитаващ пределите на кралството.
Който, изкарвайки прехраната си като наемник, защитаващ пределите на кралството, трябва да е направил нещо след това, за да е правилно изречение на български.
Черно наметало покриваше нападателя от глава до пети, а лицето му бе скрито от черен копринен воал с извезани на него скверни символи.
Просто този воал не ми се връзва с цялата картина.
Защото изот мрачните глъбини на Пещерата на Отчаянието, Врагът излезе, понесъл на ръце отрочие на Долния Свят, което да възвести епоха на безнадеждна горест и тегоби.
Тук може би изказът на човека е такъв, но аз за първи път срещам думата "отрочие".
Сълзите му, породени от горестна мъка, не искаха.
Какво?
Вратата се отвори и от нея излезе мъж, преминал разцвета на силите си, но все още не.
Тук няма да коментирам, понеже изобщо не разбрах изречението.
На следващата сутрин смелата троица потегли по криволичещата пътека, над която бяха надвиснала коприва и палми.
Понечи да го запали отново, но Джордж Ойкумен го спря с желязната си хватка на китката, която.
Отново, която какво?
– Времето ви настана, порични скверници такива! – изрева рицарят и замахна с меча си към най-близката Зловещица.
Добре, че се сети да нареди навреме на Прахун да изведе армията от кулата, за да не бъдат поразени нито демоничният му левтенант, нито ДолноЗемните ордии.
Не знам дали нарочно сте решили да е левтенант, но ако е заемка от английския да знаете, че на български е само лейтенант.
Вече разпознаваше околните земи като две капки вода.
Не можеш да познаваш нещо като две капки вода. Две неща си приличат по този начин.
Синът на Фсесфасиан – ухили се Фей и го тупна по рамото. – Същински бащичко! Намерил си значи Меча на дедата си.
Кой, по дяволите, е този Фей?
– Гноми! Тръгваме на Похот!
Похотливи го раздават, така ли?
Ние сме войни, войни НА СВЕТА!!!1
Не разбирам защо всеки път, когато се среща този текст, има една единица накрая.
По десния фланк се бяха разположили триста двадесет и осем Кухболди-прашкометци със светещи очи и двеста без.
Фланг!

Общо взето историята беше интересна, но края ми дойде малко претупан. Това е за сега, ако се сетя за още нещо, ще го коментирам по-нататък. :mrgreen:

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sun May 11, 2008 2:37 pm

Еми, нашето нещо, освен, че е полунечетивна помия (моята половина си я харесвам :mrgreen: ), е и опит за постмодернистична творба!

А по въпроса доколко да има директни ебавки и доколко - тънки такива или чисто и просто абсурдизъм, бяхме малко раздвоени, затова има и от двете. Примерно намигването към мечетата с нежни сърца е втория тип подход, а Галадриел - от първия.

Изглежда, че и двата подхода си имат слабости. Отново - към първия спадат тия очевидни препратки, за които говориш, като онова с Менуор; към втория са нарочно недовършените изречения или злите назгули с воали, размахващи вълшебни пръчки с розови звезди по тях, от които излиза дъга.

А защо са недовършени изреченията и защо имат право в този текст да съществуват неща като "разпознаваше ги като две капки вода"? Да речем, че някои неща са директно заимствани от едни други автори, от един друг сайт. Да, и това с двете капки.

Също така - измисляли сме си думи, или сме ги взимали отново наготово от оня другия сайт. Да, и отрочията. Левтенантът е директна заемка от начина, по който една определена прослойка произнася тая дума. ;) Фланкът ни е ясен, споко. Фей е остатък от предна версия, Окечукву Окоронкво Смит си е иначе.

А странните символи са отново част от постмодерната...ъъъ....игра. Оцъкленото смайли нататък също е част от това. А единицата е израз на екстремна емоция, която е била нагнетяване допреди това от множеството запетаи, та затова си е на място според мен :mrgreen:

А иначе я има и ебавката със структурата - епичният куест се движи толкова заради ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО на нашия човек, колкото и заради това, че той е пълен идиот. Също така причината за епичното стълкновение накрая е, че Злия Властелин е опърдял крепостта си и воините му ТРЯБВА да излязат, ако не искат да си вземат.

Краят накрая е missing reel момент като този в Planet Terror.
Тъй като история с подобен сюжет всички знаем как завършва (Нашия бие Лошия), а обратът би бил също толкова глупав и скучен (Лошия бие Нашия); а и самата история не е достатъчно сериозна и дълбока, че някой от тия резултати да бъде усетен като задоволителен - решихме да подходим към проблема един вид отстрани, да дадем край, който е в някаква степен неочакван, па макар и наистина да не го мислихме много-много.

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Sun May 11, 2008 2:59 pm

На мен идеята ми е по-скоро, че за да има аудитория един текст повечето от нещата, закодирани в него, трябва да са разпознаваеми. Ето аз (и навярно много други хора) видях елементите от Властелина, Войните, Ерагон, Мечетата с нежни сърца и Менуор (даже ми се стори, че има нещо Хауърдско, но...), обаче понеже нямам идея за отношенията ви с другия сайт (Цитаделата, ако не греша?), а и след два опита да прочета нещо от тамошните корифеи окончателно се отказах, просто няма как да разбера, че определени конкретни моменти нарочно звучат сгрешени.

Другото вече ти го казах - за мен разказът ще вълнува повече хора ако се освободи от най-крайните стилови елементи (като този с недовършените изречения, който аз възприех като недоглеждане, а не като част от пародийния контекст) и заложи на сюжетните кукички (сега се сетих, че онзи злобонен, whatever, който влиза в къщата на дядото, е директно от "Ралмия", нали?).

Btw, има един-два момента, когато не става съвсем ясно какво се случва (как нашият герой се озова в блатото и защо по дяволите там, а също и в сцената с двубоя с Гнома, Чието Име Не Мога Да произнеса), а в края наистина се губи чувството за баланс. :mrgreen:

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun May 11, 2008 3:13 pm

Itilon wrote:На мен идеята ми е по-скоро, че за да има аудитория един текст повечето от нещата, закодирани в него, трябва да са разпознаваеми. Ето аз (и навярно много други хора) видях елементите от Властелина, Войните, Ерагон, Мечетата с нежни сърца и Менуор (даже ми се стори, че има нещо Хауърдско, но...), обаче понеже нямам идея за отношенията ви с другия сайт (Цитаделата, ако не греша?), а и след два опита да прочета нещо от тамошните корифеи окончателно се отказах, просто няма как да разбера, че определени конкретни моменти нарочно звучат сгрешени.
Това е напълно вярно. Има си даже название - "Card Tricks in the Dark" - когато авторът прави нещо много майсторско (не казвам, че нашето е такова де), обаче само той (или както е в случая - ограничена аудитория) го вижда. И все пак основната част от текста не е такава ;)
Itilon wrote:Другото вече ти го казах - за мен разказът ще вълнува повече хора ако се освободи от най-крайните стилови елементи (като този с недовършените изречения, който аз възприех като недоглеждане, а не като част от пародийния контекст) и заложи на сюжетните кукички (сега се сетих, че онзи злобонен, whatever, който влиза в къщата на дядото, е директно от "Ралмия", нали?).
Недовършените изречения са въпрос на нагласа. Без да звуча нескромно, но разказът е почти стопроцентово съвършен на ниво правопис и граматика. Струва ми се много очевидно, че при такава ситуация една системна и очеизбождаща грешка няма как да не е умишлена. Злобойните не са от Ралмия бтв, а са стандартни Назгули/мъдраали.
Itilon wrote:Btw, има един-два момента, когато не става съвсем ясно какво се случва (как нашият герой се озова в блатото и защо по дяволите там, а също и в сцената с двубоя с Гнома, Чието Име Не Мога Да произнеса), а в края наистина се губи чувството за баланс. :mrgreen:
Фронъс попада в блатото, защото Дядо ги телепортира там, за да избягат от злобойния.

Какво точно не ти става ясно за Окечукву Окоронкво Смит?

И какво разбираш под "чувство за баланс"? Как точно се губи?

Не задавам риторични въпроси, искам просто да си изясня какво точно казваш, за да можем да му отговорим :)
And you can't dance with a devil on your back...

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Sun May 11, 2008 3:29 pm

Разказът наистина е много добър на ниво правопис и граматика - за това и казах, че предположих, че става дума за грешки от недоглеждане. Такива се случват на всеки, а някои са прекалено коварни и отнема сума време да бъдат открити. За системната грешка си е така. :lol:

За "Ралмия": имах предвид, че нахлуването на онзи злобоен в къщата напомня на единственото, което съм чел от нея - онзи цитат в темата в подфорума за книгите.
Фронъс попада в блатото, защото Дядо ги телепортира там, за да избягат от злобойния.
Да де, ясно, но самата картина е леко объркваща, поне на първо четене.

Иначе, двубоят с Окечукву Окоронкво Смит не ми е ясен на чисто визуално ниво (за което допринася това, че е написан в едно изречение). В смисъл, трудно мога да си представя как се развива, ако не прочета текста няколко пъти.

На мен баланса (то това не е точната дума де, но не мога да се сетя за по-подходяща в момента) ми го нарушава последната сцена само от пряка реч на фона на текст, който прелива от описания. В смисъл фокусът се променя по начин, който не съдейства за хомогенността на текста. :lol:

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Sun May 11, 2008 3:32 pm

Аааа, бойната сцена е нарочно такава, разбира се :D
Тя е намигване към бойните описания в долнопробното фентъзи, където авторът едва ли не се опитва да ти начертае параболите на ударите, че да е по-реалистично. И на двамата с Роланд това винаги ни е било най-вече некадърно и объркващо и затова направихме тая сцена такава. Целта не е да вденеш изречението, а да схванеш, че е жалък опит за придаване на реалистичност на битката, който е подрит от разните..."действия"...които се случват в самото описание. :D

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun May 11, 2008 3:32 pm

Ахм ТАЗИ сцена с двубоя :) Ами това също е директна ебавка с драскачи тип Кнаак и малоумните бойни сцени, които описват. Не се предполага изобщо да можеш да си я представиш ;)

Колкото до диалога, беше ни важно да изкристализират репликите, понеже са преписвани дословно от Епизод 5.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
RRSunknown
Elder God
Posts: 9513
Joined: Thu Nov 01, 2007 9:54 am

Post by RRSunknown » Sun May 11, 2008 4:38 pm

Е Кнаак все пак е имал за пример Warcraft 2 където боя е представен от две човечета които имат по две анимации за удар- вдигане на брадвата и сваляне на брадвата.
Какво да измисли човека на този фон :wink: ?

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Sun May 11, 2008 5:01 pm

Добре де, а защо са обявени 9 глави, а накрая излизат 12? Това с кого цели да се бъзика? :lol:

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun May 11, 2008 5:04 pm

С никого конкретно. Но и Пътеводителят е "трилогия в четири части", състояща се от пет книги, така че не сме нито първи, нито оригинални ;)
And you can't dance with a devil on your back...

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Sun May 11, 2008 5:14 pm

Roland wrote:С никого конкретно. Но и Пътеводителят е "трилогия в четири части", състояща се от пет книги, така че не сме нито първи, нито оригинални ;)
Ха, това за "Пътеводителя" не беше ли от глупостта на българските издатели? "Купете всички пет части от великата трилогия на Дъглас Адамс"!

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Sun May 11, 2008 5:42 pm

Не, мисля, че си е оригинално.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Sandy
Smallfolk
Posts: 16
Joined: Fri Jan 04, 2008 9:58 pm

Post by Sandy » Wed May 14, 2008 10:43 pm

Ще напиша само няколко общи впечетления от разказа ви.
Не съм сигурен дали сте го писали заедно или всеки отделна част, но предполагам, че е второто, защото в един момент настроението на разказа рязко се променя. Първата част надсмива известни романи,филми и т.н., но въпреки това създава една собствена и заинтригуваща история. Втората част сама по себе си е абсолютна ебавка с каквото и да е!? :shock: (Не че не ми хареса, напротив, на места се разбих от смях. :D ) Мисълта ми е че много рязко изчезва всякаква сериозност в разказа и ми е трудно да разбера каква всъщност му е целта.
Имаше някои неща, които бяха много хитри. Тайният мистичен език беше много интересно направен, но много лесно се разбира "посланието" в него. :wink: Участието на Кейр Берс или по точно Онези, Що Паднаха От Небесата( :lol: :lol: ) много ми припомни Завръщането на Джедаите, където група малки пухкави мечета се биха срещу Стормтруперите. :lol: Песента на Меноуор - преведена.
– Млади Фронъс! Моят господар, Спарак Гнилия, Черния Чародей, Властелина на Фофтия, Повелителят на Двете Гъби, ме е научил на вашето изкуство. Приготви се да умреш!
– Какво изкуство?
– Превалил съм мнозина герои с тези два меча и ти няма да си нито първият, нито последният! Вдигни оръжие, ако смееш да ме срещнеш!
– Ама не, какво изкуство?
Точно това се питах аз! :shock: :lol:
Спарак свали качулката си и под сенките се разкри добре познатото, обично на привидно и трагично умрелия старец лице.
– @_@
Това лицето на стареца ли трябва да бъде?



Краят ме разочарова ужасно много. Освен, че диалога извадка от Империята е толкова пъти пародиран, че буквално ми се повръща от него....честно казано очаквах някакав голям обрат...
.......се препъна в хлътнатинка по пътечката. Беше му леко на сърцето, макар да бе останал спомен от тъгата за падналите му другари. Меневив бе обвила кръшна ръка около лакътя му и когато той погледна надолу към лицето й, там прочете само най-чиста обич.
– Радвам се, че всичко свърши – каза красивата девойка.
– Да – отправи ясносин взор Фронъс към небето. После вдигна ръка и посочи. – Виж! Светлината изгрява.
– Колко е красиво! – прошепна Меневив.
И само катеричките в тревата и птичките, накацали по клоните на околните дървя, видяха как прекрасната й усмивка се плъзна по бузата й и влезе в едното ухо.
Тази сцена неможах по никакъв начин да я свържа с каквото и да е от разказа. И нали тази Мененив била отказала на Фронъс пред цялото село. :twisted:
Beatles MANIA!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 3 guests