Нариал - Morwen

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Locked
User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Нариал - Morwen

Post by Roland » Tue Mar 25, 2008 7:16 pm

Тя лежеше свита под някакъв храст. Опита се да се примъкне по-безшумно навътре, но усети такава пареща болка в раната на крака си, че се отказа. Притисна с ръка бедрото си, опитвайки се да спре потеклата кръв. Лъчите на слънцето се процеждаха през клоните и осветяваха лицето й с приглушена светлина, но тя имаше чуството, че я заслепяват. Изхлипа сподавено и се захлупи по лице, така че да не вижда светлината. Притихна, скована от страх, докато умората не я надви и заспа.

Наречена бе Нариал. Не помнеше кога и от кого. Единственият спомен, който й беше останал отпреди, беше за приближаването на Злото. Спомняше си как лежи в някаква стая. Беше полузаспала и очакваше сутринта с нетърпение. Отдавна беше забравила защо. И тогава То дойде. В началото усещаше единствено смътно безпокойство, както в секундите след просветването на светкавица, когато знаеш, че ще последва оглушителен гръм и се стягаш да го посрещнеш. И тогава мълнията удря с пълна сила...
Първо имаше само приглушена глъч, която ставаше все по-силна и по-силна с всяка изминала минута. После неясният шум избухна в смесица от стонове, панически крясъци и притъпен пукот. Нариал разтревожено надникна през прозореца, но той гледаше към гората и видя единствено странно отчетливите силуети на дърветата. Тя бързешком нахлузи някакви обувки и излезе през вратата отзад. Веднага усети лютия мирис на пушек, а после видя и пламъците. В селото имаше пожар – няколко къщи горяха, изпускайки искри, които заплашваха да подпалят всичко наоколо. Но имаше още нещо. Хората сновяха ужасени около къщите, но никой не правеше и най-малкия опит да ги загаси. Нариал хвана един човек за ръката и му каза да й помогне да донесе вода. Той бавно обърна глава към нея и я изгледа с пълен с ужас поглед. Тя му изкрещя да се вземе в ръце и да й помогне. Човекът панически дръпна ръката си и изчезна в масата от тела. И тя се втурна в тълпата – молеше, заплашваше, проклинаше и плачеше без никой дори да обърне поглед към нея. Гласът й се изгуби сред общия шум.
И тогава го усети. Отначало беше само дъх на ужас, болка и тлен. После го видя – може би някога беше било звяр, но сега се беше превърнало в нещо по-ужасяващо. Изглеждаше сякаш бе осакатявано множество пъти, а после на поразеното място бяха израствали нова плът и органи без никаква прилика с предишните. Сякаш беше направено от нескопосано съединени части на трупове, а от цялото му същество се процеждаше смърт.
Хората бягаха от него диво, без всякаква мисъл. Някакъв човек се спъна и повлече жената до себе си. Злото спря до тях. Не направи нищо, просто ги доближи. Мъжът го изгледа с ням ужас, а тялото му бавно се покри с тъмни мехури, които постепенно се уголемяваха, докато накрая се пропукаха и от тях потече тъмна, пулсираща кръв като от дълбоки рани. Нариал отвърна глава само за да види как жената до него се свлича, разтърсвана от конвулсии.
Тълпата я повлече със себе си – инстинктивно бягаха далеч от ужаса, но паническото им, некоординирано движение ги изведе в горящ полукръг от къщи и дървета. А зад тях беше звярът. Няколкото мъже и жени, които бяха най-близо до него, се опитаха да претичат през пламъците в гората, но изгоряха живи, преди да са изминали и половината разстояние. Злото приближи и Нариал усети физически страха. Сякаш бе изпразнена от всичко друго, освен от предчуствието за предстояща разкъсваща болка. И тя побягна – нанякъде, където и да е, далече... Но можеше единствено да обикаля в затвореното пространство между огъня и ужаса, отлагайки неизбежното. Почуства, че й става все по-трудно да продължава да се движи, а краката й се препъваха, сякаш нещо й пречеше да ходи. Тя насочи помътнелия си безумен поглед надолу и бавно осъзна, че върви през мъртви тела. Всеки бе умрял по различен начин – някои бяха обгорени, други покрити с рани... на крачка от нея лежеше жена, в която сякаш не бе останала и капка кръв – прозрачно бялата й кожа бе изсъхнала и залепнала за костите. Нариал усети леко движение зад себе си и се обърна, но миг след това се отдръпна разтреперана и погнусена – трупът беше полуразложен и покрит с червеи. Някъде дълбоко в съзнанието й се появи увереността, че са го нападнали още приживе. Имаше и хора без видими наранявания, но застинали с разкривени лица и широко отворени в ужас очи. А Злото сякаш беше нараснало и мракът около него се беше сгъстил. Ужасът на хората го изпълваше с нови сили.
Пространството около нея бе осеяно с мъртви тела, някои едно върху друго. Вдигна очи към живите, които още стояха на крака. Бяха останали твърде малко. Идваше и нейният ред. Другите хора се отдалечиха, но тя не можеше да помръдне. А Злото приближаваше. Със сетни сили се примъкна до границата на огъня, по-далеч от него. Всеки удар на сърцето й я разтърсваше и всяко вдишване я изгаряше отвътре. То я унищожаваше, тя усещаше как умира с всяка негова крачка към нея.
Тогава от групата излезе един мъж и с отчаян вик застана между нея и звяра. Тя си спомняше огромната мъка, която изпита, когато го видя – явно го бе обичала много. Но не можеше да си спомни кой бе той и и защо го бе обичала. Подозираше, че не би понесла да помни.
Мъжът застана на пътя му разтреперан, но решен да я предпази, да й даде още малко време. За един безумен момент тя се обнадежди, че Злото няма да го засегне, защото той просто беше застинал и не издаваше звук. След това изхъхри и се свлече, падайки на колене с лице към нея. За няколко секунди тя гледаше право в очите му – странно питащи, учудени и разколебани. После лицето му се сви в маска на неописуемо страдание и от устата му изригна кръв. Нариал немощно вдигна ръка, но кръвта я обля – лепкава, влажна и червена като пламъците. Тя падна на земята до него и замря така, без да помръдва. Очите й бяха вторачени в мъжа – кожата му беше ярко бяла, суха и залепнала за костите като на жената преди малко.
Злото отправи мрачен взор към тях, но явно взе покритото й с кръв тяло за труп, защото се насочи към малка група встрани от нея. Нариал го изчака да се отдалечи и затича в единствената възможна посока – към огъня. Без колебание се хвърли в него и затича, кашляйки и олюлявайки се. Пожарът вече беше стихнал на това място, а и влагата на кръвта донякъде я предпази и след едно последно усилие да прескочи телата на изгорелите преди нея, тя се озова в гората.
Злото долови движението и се обърна, просъсквайки неясно... За миг остана така, а после отново се върна към хората до него. Разнесе се нечовешки вик на болка. Нариал затича напред. По някакъв начин усещаше, че то ще се върне за нея, след като свърши с останалите.
Оттогава не можеше да спре да бяга. Чувстваше го зад себе си. Знаеше, че е зад нея. Когато ужасът се надигнеше в нея, знаеше, че това е толкова сигурен знак, колкото и ако чуеше стъпките му или помиришеше вонята на кръв и тлен, разнасяща се от него. Преди време го беше усетила твърде близо. Тогава разкъса крака си, катерейки се по една скала. За момент реши, че с нея е свършено, но твърде различните крайници на звяра не му позволяваха да се катери лесно и той трябваше да заобиколи отдалеч. Това й даде малко време, но раната я болеше твърде много и в последните дни можеше само да се влачи по колене.
Не знаеше какво е, но споменът за това как хората просто умираха без определена причина около него, а то се възправяше все по-могъщо, я караше да мисли, че се хранеше с техния ужас и едновременно предизвикваше най-големите им страхове. Убиваше ги, просто за да изстиска колкото се може повече ужас от тях. Хранеше се от чуствата им, разбираше мислите им и по някакъв зловещ начин материализираше дълбоките им страхове.
Не помнеше живота си преди онази нощ, ужасът беше като ярък блясък, засенчил всички други случки. Не знаеше колко дълго време продължаваше да се крие, изглеждаше й сякаш никога не е имало друг живот. През всичките тези дни не беше видяла никаква следа от други хора. Чудеше се дали Злото не е погубило всички, освен нея. Или може би просто никога не бе имало други хора, а тя просто бе сънувала една мечта и се бе събудила в реалността. Хората й изглеждаха все по-далечни. Вече беше забравила как звучат много думи, беше забравила как изглежда човешко лице. Единствено лицето на онзи мъж – неестествено бяло, изпито, с празни очи... които я обвиняваха... а тя лежеше, вторачила поглед в него, покрита с кръв, неговата кръв... и тогава той протегна обезкървената си ръка към нея и започна да къса от плътта й, докато кръвта не бликна, смесвайки се с неговата... НЕ!

Нариал рязко се изправи на лакти, отърсвайки се от кошмара. Това беше много лош знак. Тя усещаше приближаването му. Надигна се колкото можа и залази през храстите напред. Отново туптенето на сърцето й причиняваше болка и усещаше сковаващия ужас. Не, щеше да избяга... от кошмара си, от болката, от него, от всичко... Тя ускори движенията си, доколкото можеше. Вече беше близо, усещаше слаб мирис на кръв. Но тя трябваше да успее. Не можеше да умре просто така. Искаше поне да види човешко лице отново. Може би щеше да успее да се скрие. Може би беше на крачки от някое селище. Може би там имаше хора, които да могат да се преборят със злото. Може би имаше надежда.
Първите лъчи на слънцето огряха възвишението, което беше изкачила. От него се виждаше околността на десетки километри около нея. Без следа от нищо, освен дървета и скали. Нариал се свлече до дървото, дишайки тежко. Злото приближи. Тя вече виждаше очертанията му и усещаше как животът се процежда от нея към него. А тя лежеше там, стенейки нечленоразделно. Повече приличаше на животно, отколкото на човек. Беше загубила всичко човешко. Злото направи още крачка и тя усети, че е обречена... и жалка. Подпря се на дървото и с последни сили се изправи. Краката й се огънаха, но я удържаха. И тя се изправи за първи път от дни. Вятърът развя сплъстената й коса, слънцето огря силуета й. Злото спря и впери нетрепващия си поглед в нея. Нариал разтърси глава и се разсмя – лудешки смях без никакви задръжки. Злото вече я беше унищожило – тялото й, душата й, спомените й. Искаше поне накрая да си възвърне някаква нищожна част от тях. Злото не помръдваше, а тя се смееше в очите му истерично, неудържимо, с безумието на човек, който вече е загубил всичко. И внезапно звярът се обърна и изчезна в гората. Тя усещаше как се отдалечава.
Постепенно смехът й спря. За миг Нариал остана притихнала, а после се свлече на земята, внезапно усетила отново болката в крака си с пълна сила.
И бавно осъзна, че въпреки всичко надежда нямаше. Бяха й отнели живота и всичко, което бе обичала, а сега остана и без това, което мразеше. Напълно сама, без никаква посока, без никакъв спомен... И Нариал мъчително се запрепъва, падайки на колене по следите на Злото. Беше неин ред да го преследва. Ако оживееше. Единствената й надежда да намери някой друг беше в Злото. Не знаеше какво друго да прави. И тя тръгна след кошмара си...
And you can't dance with a devil on your back...

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 3 guests