Постижими желания - Vash
Posted: Tue Mar 25, 2008 7:16 pm
SeeYa: Кво става бе човек, не сме се чували от два месеца??!
IrishPub: Kak moja? Misleh, che si mi priatel. Samo mi kaji, kak go napravi? I zashto?
SeeYa: ? Обясни.
IrishPub is offline.
Кирил трясна по черната клавиатура и затвори лаптопа. Какво по дяволите? Радослав му беше приятел от години. Но нещо се беше случило след като той отиде да работи в Ирландия. Първоначално Радо постоянно му се хвалеше с добрата работа, новата приятелка и въобще колко бил хубав животът му. Но от известно време Кирил не можеше да се свърже с него по никакъв начин. А сега когато най-сетне успя той му беше разсърден без никакво обяснение.
Това неочаквано го подсети как преди месец една цигънка му беше гледала на ръка. По принцип бягаше от подобни параненормалници като от чума. Тази обачи му направи впечатление с факта, че изглеждаше страхотно и бе добре облечена. Беше забил поглед в нея и преди да се усети тя му говореше разни неща като „Ще загубиш най-добрия си приятел”. Тогава естествено я беше помислил за луда и не обърна особено внимание на това какво още му беше казала. А, да. „Ще създадеш нещо красиво, което ще превземе живота ти.” И това се беше сбъднало.
Кирил дръпна едно от чекмеджетата до бюрото си и се разрови из комиксите. След като извади това, което търсеше той подреди останалите и затвори. Този брой изглеждаше като просто един от многото нарисувани от него. По корицата въобще не можеше да се разбере, че вътре се крие истинско съкровище. Разгърна страниците и я видя. Идеята не блестеше с нещо особено – просто рисунка на жена седяща на дървен стол. Дълга червена коса, тъмнозелена леко старомодна рокля, която й отиваше перфектно. Но откакто я нарисува абсолютно всеки се влюбваше в нея.
Това му се струваше странно. Беше добър, но не можеше да се сравни с нито един от великите художници. Но тази картина сякаш се нарисува сама, използайки го като инструмент. След това не само приятели го хвалеха, но и хора, които никога не бе виждал. Дори организаторите на една изложба го бяха помолили да нарисува по-голям вариант за тях. Но той вече не беше там, а висеше на стената му.
Вратата на стаята се отвори и жена му влезе вътре. Кирил погледна часовника и забеляза, че без да се усети беше гледал картината вече поне един час. Пак.
- Какво става с теб? – попита го тя. – Не сме говорили с дни. Какво правиш през това време? Чак толкова работа ли имаш?
- Ъ, да, точно така, това е.
- Хм, не виждам да си нарисувал много. Върна ли парите на онзи? Не ми харесва да дължим на престъпници.
- Да, нали ти казах – докато лъжеше отвори прозореца на стаята, извади една цигара и се готвеше да запали.
- Не знам нищо вече. Започна и да пиеш. Затова излизаш вечер, нали? Поне не го правиш в апартамента. И тази картина... Защо я донесе тук? Вече за втори път те виждам да я гледаш странно – каза тя. Изглеждаше уморена, но това не й пречеше да се ядоса. За щастие не знаеше, че всеки ден наблюдаваше картината с часове.
- Какво искаш да ти кажа, а? Права си, имам проблеми. Но не се безпокой, всичко ще се оправи.
- Ха ха, само така, нали? Добре, ще отида в гостната и ще бъда сама, пак. Ако ти се води истински разговор, а не лъжи и недомлъвки, чувствай се поканен.
Тя излезе и трясна вратата по пътя си. Глупачка. За каква се мислеше тя? Погледна пак към картината на стената. Всеки път като го правеше се чувстваше все едно лети. Не вярваше, че има нещо по-прекрасно на този свят. С мъка извърна поглед и излезе от стаята. Веднага почувства отчаяние. Колкото и да си мечтаеше това щеше да си остане най-обикновена картина.
Влезе в кухнята и реши да хапне нещо. Намаза си филия с лютеница и я изяде набързо. После забеляза, че на показалеца си има доста широка рана, от която течеше кръв. Огледа се, но никъде не беше изцапано. Това най-вероятно означаваше, че бе текло директно върху филията. Отиде в стаята си и извади бинт от едно чекмедже. Докато се превързваше му звънна мобилния телефон. Беше Ивайло Попа, човекът на когото дължеше пари.
- Здравей Кириле. От доста време не сме се чували, а?
- Да, съжавам, имах работа – каза той и седна на леглото. Беше срещал Попа и преди да разбере, че е опасен престъпник. Тогава преподаваше рисуване и често го беше виждал да взима сина си след часовете му. Изглеждаше спокоен и приятен човек, но скоро след това бе разбрал точно колко глави беше счупил, за да стигне там където е. Синът му вървеше по неговите стъпки. Постоянно се биеше, бягаше от часове и всеки петък го виждаше на едно и също място да пуши трева. Но естествено никой не предприемаше нищо. В Благоевград не беше лесно да се скриеш, когато организираната престъпност те търси.
- А, не искам да те притеснявам. Ама преди известно време като взимах момчето от училище се сетих за една снимка във вестника на твоя картина. Решихме да я разгледаме, че много ни хареса, ама я нямаше в изложбата. Да знаеш нещо по въпроса?
- Да, при мен е – каза Кирил и веднага съжали.
- А, чудесно! Абе май имаше някви пари да ми връщаш, пък рекох защо вместо това не ми продадеш картината, а? Това не съм го правил досега, ама защо пък не?
- Абе я си еби майката – каза той и изключи телефона. Четвъртък следобяд не беше особено подходящо време за излизане, но не издържаше вече тук. Отиде в коридора и си взе якето. В гостната телевизорът бе пуснат високо. Отвори входната врата и излезе.
Реалността го блъсна като влак още като стъпи на улицата. Тази картина му оказваше неестествено влияние. Тя действаше така на всеки. Това беше единственото доказателство, че не се е побъркал. Жена му отбягваше да я гледа, сякаш осъзнаваше, че в нея има нещо нередно. Но това отиваше отвъд всякакви граници. Работата му се трупаше. Отношенията му със жената никога не са били толкова лоши. Сети се за порязания си пръст. Чувстваше загуба на контрол всеки пък като влизаше в апартамента си. Отчаяно се опита да измисли някакво решение. Можеше да се опита да избяга и да отиде в къщата на чичо си, който не бе в момента в града. Дори можеше да вземе колата му и да отиде в София. Но какво щеше да каже на жена си? Не, да премахне картината беше единственото разумно решение
Изведнъж се сети за Попа и го обхвана ужас. Краката му олекнаха и веднага приклекна. Започна да диша тежко. Беше мъртвец. Не виждаше никакво спасение. Досега си мислеше, че картината го обича, но това не беше истина. Тя искаше да унищожи бавно живота му. И преди се бе опитвал да я махне от стаята си. Това, което го спираше е че вече единствено с нея чувстваше истинска емоция. Всичко друго сякаш беше жалка имитация. Но не можеше да си позволи да пропада повече. Събра решителност и тръгна обратно към апартамента.
Докато вървеше чу вик. Обърна се в посоката му. Видя едър мъж, който стоеше на
другата страна на улицата. Очевидно носеше черни дрехи, тъй като забелязваше предимно бръснатата му глава. Викът се повтори, последван от плач. Мъжът се изхили и продължи да рити падналата си жертва. Кирил не можеше да я види добре. Ядоса се. Знаеше, че имаше твърде много проблеми и без това. Но такива „хора” го дразнеха изключително много. Светът беше достатъчно лошо място и без тях. Но не искаше онзи да види лицето му. Със сигурност си имаше приятелчета, които после щяха да искат да проверят на колко точно ритника в главата би могъл да издържи. Затова взе с дясната ръка един камък от улицата и започна да се приближава бавно. Съжали, че не е взел пистолета от апартамента си, просто за всеки случай. Онзи продължаваше да удря падналата жертва. Кирил се надяваше все още да е жива. Почти беше стигнал до него когато по невнимание плъзна крака си по земята и издаде неприятен звук. Веднага замахна с камъка преди мъжът да може да се обърне. След удара той веднага се стовари на земята. Кирил приклекна до него и го огледа. Щастието му веднага се стопи като видя, че човекът не дишаше. От едната страна на главата му имаше голяма рана, от която течеше кръв. По дяволите!
От паниката не бе преценил силата на удара. И сега той бе мъртъв. Знаше, че трябва да се чувства виновен. Бе станал убиец. Но единственото, за което можеше да мисли бе как да се отърве от тази ситуация.
- Благодаря. – каза жената и се изправи. Беше висока, мургава и доста красива. Кирил видя, че там където бе лежала имаше локва. Роклята й бе мокра и по лицето й имаше кал. Но изглеждаше напълно спокойна, все едно нищо не се бе случило.
- Чакай малко, виждал съм те! – каза Кирил. – Ти ми гледа на ръка веднъж. Помня ясно лицето ти. Всичко, което ми каза се сбъдна!
- Да, и аз те помня – жената се усмихна и махна калта от лицето си. После погледна към падналия труп. – Но първо трябва да се отървем от този нещастник.
- Аз... не исках да го убия.
- Това няма значение. Никой няма да го съжалява. Баща му е продал всичко, за да си купува хероин, а майка му отдавна го е напуснала. Единствения му останал приятел бе застрелян от полицай, за което дори не казаха по новините. Атакува ме, за да изпусне малко пара. Лесно бих могла да се справя с него, но той ме изненада и не можех да се концентрирам.
- Ама ти го познаваш?
- Не, за пръв път го виждам. Мисля, че ще трябва да използвам магия.
- Моля? - вместо да отговори тя взе малка бутилка парфюм от чантата си и пръсна няколко пъти трупа. Изведнъж Кирил почувства вледеняващ, неестествен студ. Усети силна клаустрофобия, все едно бе затворен в ковчег. Чувстваше се самотен и уязвим като изоставено дете. Видя как дрехите на тялото се разскъсват. После кожата започна да се отделя. Костите, мозъкът и останалите вътрешни органи бяха видими за момент преди да започнат да се разтапят и се събраха в обща тъмночервена течност. Тя се сгъсти и постепенно почерня, докато не заприлича на обикновена кал. Усещането за уязвимост и изостаналост изведнъж го напусна.
- Толкова за този. Видя ли белия му дроб? Щеше да развие рак до месец. Твърде самонадеян бе, за да отиде на лекар преди да стане твърде късно. Щеше да си умре и без това скоро. Няма за какво да се тревожиш – каза тя. Кирил гледаше безмълвно калта. Искаше да избяга, но се чувстваше напълно вцепенен. Успя да събере сили и каза:
- Какво стана по дяволите? Почувствах се все едно се намирам в гробница.
- Всеки истински магьосник използва силата на мъртвите за да изпълнява желанията си. А да, представата ти за света сигурно е плахо свита в ъгъла, нали? Ама не може да не си подозирал, че има нещо нередно още откакто нарисува тази картина.
- Откаде знаеш за толкова много за мен? Какво си ти?
- Чета хората като книга. Е, поне най-важните неща. Например сега виждам, че отвъд страха и несигурността, която изпитваш в момента се молиш да ти дам това, за което мечтаеш напоследък.
Кирил усещаше как сърцето му ще се пръсне. Нима имаше предвид... Нямаше какво друго да да е.
- Можеш ли? Можеш ли да ми я дадеш?
- Да. Но аз мога само да ти помогна, ти ще трябва да платиш цената.
- Каква е тя?
- Нарисувал си нещо толкова прекрасно, че то е получило собствена душа. Но тя не може да обитава нашия свят без тяло. Това трябва да й осигуриш.
- Искаш да кажеш труп?
- Да, женски, и трябва да е била труп от не повече от десет минути. Повярвай ми, не искаш да знаеш какво ще се получи иначе. Чакай малко. – Тя извади друга малка бутилка от чантата си, този път с червеникава течност и я подаде на Кирил. – Вземи. Пръсни веднъж на картината и после на тялото, в този ред. Не се притеснявай за нищо друго – каза тя. Изведнъж тялото й се разтресе силно и тя падна на колене.
- Какво стана, добре ли си?
- Да, просто сега дългът ми е платен. Довиждане Кириле, пътищата ни няма да се срещнат отново – каза магьосницата, изправи се, обърна му гръб и започна да върви бързо. Кирил се поколеба дали да не я спре, но последните й думи му се сториха доста категорични. Седна на една от пейките до входа си. Прибра бутилката в джоба си. Чувстваше се уморен и объркан. Най-сетне най-силното му желание изглеждаше постижимо. Но дали щеше да получи наистина това, което искаше? Или просто някакво чудовище с лице на ангел? И най-важното, нямаше ли той самият да се превърне в чудовище след като плати тази ужасна цена? Не. Бе допуснал нещата да стигнат твърде далеч.
Мина през входа и тръгна към апартамента си. Вече бе взел решение. От днес щеше да започне да възстановява живота си. Знаеше каква е първата стъпка. Тя щеше да бъде най-трудна.
Още като доближи вратата почувства неустоимата сила, която искаше да умъртви разсъдъка му. Усещаше как защитите му намаляват. Ако не побързаше скоро в него щеше да остане само сляпо обожание. Имаше чувството, че това неуловимо присъствие се чувства заплашено и се опитва да го изкуши използвайки цялата си мощ. Сега го теглеше към гостната. Влезе вътре.
Жена му седеше на дивана. Картината бе поставена на малка черна маса със стъклено покритие пред нея. В един от ъглите на стаята имаше гардероб. Трябваше да страни от него, защото в най-долното чекмедже беше пистолета му. Жена му се изправи, отиде до него и го прегърна.
- Очаквах да се върнеш. Не знам защо, но го очаквах. Осъзнаваш точно колко се
объркал живота ни, нали? – каза тя. Трябваше да се държи нормално. Какво означаваше това? Така. Първо я притисна към себе си. След това я погледна в лицето и я целуна. Да, това беше добре. Сега трябваше да действа.
- Трябва да унищожим това нещо.
- Радвам се, че го разбра. В него има нещо неестествено и плашещо. Именно то застава между нас – каза тя и преди той да може да й отговори грабна картината, изправи се и тръгна към вратата. Кирил се опита да затвори очи, но чувстваше, че това е физически невъзможно. Те сякаш сами се извъртяха и попаднаха върху нейното лице. Той се изправи и с невероятна бързина блъсна жена си в стената. Тя падна на пода и изстена. На очите й се появиха сълзи. Кирил се дръпна назад. Усети се, че диша тежко. Беше победен. Започна да се приближава към жена си без да знае какво смята да направи.
- Спри! – изкрещя тя и се довлачи до гардероба в ъгъла на стаята. Преди Кирил да може да реагира тя отвори малкото чекмедже и взе пистолета от там. Той вдигна ръце още преди дулото да бъде насочено срещу него. Жена му се изправи и взе мобилния си телефон от масата. Започна да набира номер.
Нямаше смисъл да я моли да спре. Какво можеше да й каже – че не е напълно побъркан? Той самият не бе убеден в това. Но не можеше да остави нещата да свършат така. Ако го направеше пътят бе ясен – затвор или лудница. Предпочиташе да умре хиляда пъти пред този кошмар.
Започна да се приближава. Надеждата му беше, че ще е твърде объркана за да реагира. Ако й скочеше тя със сигурност щеше да се панира и стреля. Затова вървеше бавно към нея. Тя го гледаше в очите и си личеше, че едва удържа плача си. Изведнъж Кирил забеляза решителност в погледа й, който можеше да означава само едно нещо. Веднаха й хвана дясната ръка и я дръпна нагоре. Очакваше от нея да стреля, но вместо това тя просто стоеше като парализирана. Телефонът й падна на пода. Беше безмълвна и не оказваше каквато и да е съпротива. Взе пистолета и пусна ръката й. Бутна я и тя се строполи върху дивана. Изглеждаше сякаш не разбира какво се случва.
Изведнъж се осъзна, скочи и се опита да стигне вратата, но Кирил й препречи пътя. Сълзите течаха свободно по лицето й. Направи опит да го заобиколи, но той я хвана за рамото и я извътя към масата. Преди тя да може да реагира Кирил я притисна надолу и тя падна на колене. Започна да удря челото й в черната маса. Направи го поне десетина пъти преди да почувства, че тялото й вече е напълно безжизнено. Пусна косата й и трупът падна на пода. Стъкленото покритие на масата беше счупено и по него имаше кръв.
Кирил взе бутилката от джоба си и пръсна малко върху картината и после тялото. След това седна на дивана и зачака. Започна да получава всякакви спомени, които смяташе за забравени. Не бяха прекарали особено интересен живот, просто се срещнаха на средата на двадесетте си години и след като поживяха няколко месеца заедно решиха да се оженят. Ходене на българското черноморие, излизане на планина, обикновени забавни разговори – всичко това пълнеше ума му. Но не можеше да си спомни нищо, с което да определи каква е била в действителност. Осъзна, че през цялото си време заедно са живеели като непознати. Всичките му спомени бяха шеговити разговори или спорове за книги и филми. Не можа да си спомни за нито едно изключително вълнуващо преживяване. Вината щеше да остане до края на живота му, но именно факта, че никога няма да успее да я опознае го изпълваше с непреодолима тъга. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му и той побърза да ги избърше. Все още държеше пистолета в едната ръка. Сложи го върху масата, но очите му не можеха да свалят поглед от него. Все още нищо не се бе случило. Килимът се напояваше от кръвта стичаща се от трупа. Въпреки това таеше малка надежда, която го спираше да прекрати болката.
Изведнъж дрехите й се разкъсаха и отделиха. После, както очакваше, ги последва и кожата. Всичко се сля в тъмночервена течност, която започна да оформя ново тяло. Този процес му се стори изключително неприятен и отвърна поглед. Очите му попаднаха върху картината. Всякаква магия от нея вече бе изчезнала. Сигурно всеки, който някога я бе възхвалявал щеше да се чуди какво е било това странно увлечение.
Чу лека въздишка. Погледна стреснато към тялото и я видя. Бе голо копие на жената от картината. Изглеждаше прекрасно, но все пак трябваше да си признае, че се чувства леко разочарован. Очакваше магията да се пренесе в жива форма, но тя сякаш бе изчезнала. Жената се опита неуспешно да се изправи. Кирил отиде до нея и внимателно й помогна.
- Бла...благодаря – каза тя с толкова тих глас, че едва успя да я чуе. След това се отпусна в ръцете му. Добре, поне можеше да говори. Видя, че е загубила съзнание. Изглеждаше болнава. Веднага я пренесе на дивана, взе две одеала от своята стая и я зави внимателно. Явно нямаше да спи тази вечер. Взе един стол и седна до нея.
Не бе сигурен какво трябваше да изпитва нито към нея, нито към себе си. Може би тя бе виновна за всичко, все пак заради нейното влияние извърши толкова ужасни неща. Или пък само си търсеше оправдание и чудовището винаги е било в него?
Тя спа чак до пет следобяд на следващия ден. Кирил пиеше вече петата си чаша кафе в кухнята и въпреки това се чувстваше готов да заспи всеки момент. Насочи се към гостната и видя, че жената седеше на дивана увита с едното одеало.
- Благодаря ти... Ти ми... Ти ми... .
- Даде живот?
- Да. Даде живот. Искам да се облека.
- Да, разбира се.
- Не разбираш. Трябва да ми... заповядаш.
- Защо?
- Ти ме съживи. Такива са правилата – каза тя с видимо неудобство.
- Да... облечи се. Има женски дрехи в гардероба в стаята. Можеш да се движиш свободно... в апартамента – каза той. Тя махна одеалото и тръгна към гардероба. Той се обърна и я попита:
- Гладна ли си?
- Да, много.
- Добре тогава. Седни на дивана след като се облечеш.
Отиде в кухнята и започна да приготвя закуска. Значи можеше да й заповяда всичко... Това създаваше интересни възможности, но реши да не прекалява. Чувстваше, че ако прекрачеше още малко границата нямаше да остане нищо от човечността му. Но също така не искаше и да я освобождава. Не знаеше нищо за нея и не можеше да й има никакво доверие.
Сложи храната в две чинии и ги остави на черната маса в гостната. Жената веднага започна да се храни. Беше пуснала телевизора на някакъв италиански канал.
- Ти знаеш италиански? - попита я той.
- Аз знам всичко – отговори му тя и се засмя. След това каза няколко изречения на различни езици, от които разпозна руски, японски и френски.
- Впечатлен съм. Аз съм Кирил, между другото. Как да те наричам?
- С името ми – каза тя и се засмя отново – Анджела.
- Подходящо. Е, Анджела, сигурно знаеш какво ще те попитам. Какво си ти? -
Тя придоби сериозно изражение. Очевидно въпросът не й бе приятен. Въпреки това отговори.
- Не знам. Имам всякакви различни познания. Знам за много държави все едно съм ги обитавала, мога да ползвам компютър и да карам кола. Но нямам спомени някога да съм живяла. Всичко започна откакто се събудих на твоя под. Знам какво искаш от мен. Обичам те и съм ти задължена, но те умолявам да изчакаш. Всичко е такъв шок за мен.
- Не се безпокой. Нищо няма да ти налагам – каза той и Анджела му се усмихна.
Изведнъж се сети за човека, на когото дължеше пари. Той щеше скоро да прати хора срещу него. Единственото спасение бе да напуснат града. Можеха да отидат в Стара Загора или някъде към морето. Надяваше се, че Попа нямаше да ги търси за една проста обида чак там. Може би дори все още не беше късно да се извини и да намери отнякъде парите? Не, не трябваше да рискува. Бягството беше най-сигурният вариант. Искаше в безопасност да може да заживее с Анджела. Това сигурно бе много повече, отколкото заслушаваше, но само в това животът му вече намираше смисъл и посока.
- Един много опасен човек ми има зъб – каза той. – Вероятно иска да ме убие. Ще трябва да бягаме. Но както казах, не мога да те задължа. Освобождавам те. Прави каквото искаш.
- Е, аз пък казах, че те обичам. И това е вярно. С теб съм – каза тя и го хвана за ръката. Кирил й се усмихна.
- Това е чудесно. Но ще трябва да се махаме от тук веднага. Ще можем да се нанесем при чичо ми. В момента той не е тук, но ми е оставил ключа. Там ще можем да се скрием и да премислим нещата. Опасно е да взимаме такси, тъй че най-добре да повървим.
След като се нахраниха той отиде в стаята си и събра в старата си ученическа раница парите и документите си, както и малко дрехи. Анджела настоя също така да вземат и картината.
- За какво ти е? – попита я той.
- Все пак е моят стар дом. Сигурно и ти ще чувстваш носталгия към това място.
Той огледа апартамента за последно и след това излязоха. На входа на блока си замалко да се сблъска с някакакъв възрастен човек. Беше говорил с него преди, но не можеше да си спомни името му.
- Кириле, няма да повярваш! Някакви хора те търсят напоследък. Видях Радостина да плаче днес, бая са я уплашили. А Иван от втори блок са го поударили даже. Какво става?
Кирил се опита да измисли някаква лъжа, но беше очевидно, че трябва да се измъкват от тук бързо. Започна да тича. Чу зад себе си стъпките на Анджела. Надяваше се мутрите все още да не са разбрали къде се намира апартаментът му. Но това беше само въпрос на време. Погледна назад и видя, че тя не изоставаше. Когато решиха да си поемат дъх вече бяха стигнали центъра на града. След това се запътиха към къщата на чичо му. Тя се намираше в по-високата част, където Благоевград сякаш се превръщаше в село с множество къщи, доста от които бяха в плачевно състояние. Тук лесно можеха да се загубят, но Кирил знаеше мястото добре.
Когато стигнаха до него вече бе започнало да се стъмнява. Той отвори вратата и двамата влезнаха вътре. Беше доста мръсно и прахът го накара да се задави. Кирил свали раницата си и взе от нея документите и ключовете. Анджела постави картината да виси закачена на един пирон на стената. Кирил се обърна към нея.
- Ще трябва да излезна за малко. Ще взема колата на чичо ми. Не мисля, че ще се забавя много.
- Не ми се остава сама тук. Искам да дойда с теб.
- Не, съжалявам, но трябва да го направя сам.
- Не те разбирам. Да не искаш да ме изоставиш тук? – каза тя и се приближи към него. Той се дръпна назад и извика:
- Казах ти да останеш тук!
Анджела го изгледа изненадано. Очевидно искаше да се възпротиви, но заповедта му й пречеше. Кимна примирено и тръгна към дивана в края на стаята.
- Извинявай. Ще се върна скоро, обещавам – каза й той и пое дълбоко въздух. Беше му трудно да запази спокойствие. Тя легна и се зави без да му отговори. Кирил взе пистолета от раницата и излезе от къщата.
Насочи се към колата. Чичо му я бе изоставил заради някакви механични проблеми. Не го разбра когато му ги бе обяснил. Работеше, но можеше да спре по всяко време. Това би могло да създаде големи проблеми при дълги пътувания.
Влезе в колата, но все още се колебаеше дали да тръгва. Не можа да каже на Анджела какво иска да направи. Не искаше да го признае дори и на себе си. Имаше чувството, че непрекъснато пропадаше. Осъзна, че отговорността за смърта на жена му бе изцяло негова. Той беше чудовището. Но трябваше да действа веднага. Оцеляването им зависеше от това. Плановете му за бягство бяха нереалистични. Попа не можеше да си позволи да оставя длъжници да му се измъкват. Вероятно имаше влияние сред много по-силни от него хора. Те можеха да го смачкат като хлебарка независимо в коя дупка беше решил да се скрие. Единственият му шанс бе да насочи вниманието на врага в напълно различна посока.
Кирил подкара колата и се насочи към училището, където беше работил преди. Наближаваше осем часът. Надяваше се синът на Попа да спазва своя график. Всичко щеше да пропадне ако не беше там където го очакваше. Това беше на двора между училището, което бе на по-висок терен и една сравнително голяма сграда. Уличните лампи наоколо бяха изпочупени и през нощта мястото бе доста добро укритие.
Спря колата точно до него и излезе, оставяйки фаровете включени. Държеше пистолета в ръката си. Първоначално не можа да се ориентира в тъмнината, но сладникавата миризма веднага му показа посоката. Момчето беше там. Не бе повече от
четиринадесет годишно. Кирил се доближи до него. То го видя, но му трябваха още няколко секунди, за да забележи насоченото срещу него дуло. Опита се да побегне, но краката му се преплетоха и падна на земята. Каквото и да бе пушил не му се бе отразило никак добре. Кирил го хвана за яката и го повдигна. Беше лек като перце. Заведе го до колата и го сложи до шофьорското място.
Вече беше подкарал, когато момчето започна да проявява малко съзнание. Опита се да изкрещи, но гласът му бе изключително нисък. След това започна да му говори. Постоянно сменяше темата между това колко пари можел да му даде неговият баща и заплахи, че щели да му „счупят топките” като го хванат. Когато вече почти бяха стигнали момчето просто спря да говори и се сви, прикривайки лицето си. Кирил паркира до къщата и го изкара от колата. Стоеше зад него и държейки го за рамото го накара да тръгне напред. Другата му ръка беше в джоба, хванала пистолета.
Влязоха в къщата и видя, че Анджела все още спеше. Пусна момчето. То се насочи към изхода, но Кирил го блъсна леко и то падна на пода. Състоянието му сякаш се влошаваше. То се сви в ембрионална поза и издаде неприятен писък. Остави пистолета на масата. Анджела се събуди, потърка очи и стана от дивана.
- Къде беше? Какво си направил?
- Нали ти казах за опасния човек? Е, това е синът му. Моля те, разбери ме. Единственият начин да се махнем оттук е като отклоним вниманието на хората, които искат да ни убият.
- Какво си направил на това момче? Изглежда сякаш съвсем не е на себе си. Колко време планираш да го държиш с нас?
- Не разбираш. Не искам да взимаме заложник. Не можем да го държим непрекъснато дрогиран. Ще трябва да изчезне безледно.
- Е, ако го застреляш някой може да чуе. Можем да използваме нож, но ще трябва да чистим после. Най-добре ще е да го удушим, а? – каза му тя. Изражението й беше плашещо. Все едно не говореше за убийство, а рецепта за любимо ястие. Беше толкова стъписан, че успя само да кимне. – Добре тогава. Ще взема една кърпа от кухнята.
Кирил остана сам с момчето в стаята. Не знаеше дали е разбрало разговора. Вече сякаш приличаше на труп. Имаше чувството че ей сега ще започне да се разлага и ще се превърне в обикновена кал, която после просто ще изметат от пода. Момчето не бе виновно за нищо. Но живееха в свят където невинните умираха, за да могат виновните да оцеляват.
Вратата на кухнята се отвори рязко. Погледна към нея и Анджела веднага залепи парче тиксо върху устата му. Намерението й моментално му се изясни когато видя ножът в дясната й ръка. Прокле се наум. Ако преди й бе казал просто „не ме убивай” това нямаше да се случва. Имаше два избора – да вземе пистолета от масата или да се опита да махне тиксото. Избра второто, но още като посегна към устата си тя скочи отгоре му. Двамата паднаха върху момчето. Устата му почти бе свободна когато тя заби ножа в гърлото му. Опита се да каже нещо, но сега бе способен да издава единствено гърлени звуци. Точно като чудовище. Анджела се изправи и взе пистолета. Чу изстрел и болката свърши.
Знаеше, че е мъртъв, но въпреки това имаше съзнание. Чувстваше се все едно още притежаваше тяло, но знаеше, че това е измамно усещане. Движеше се в някаква посока, но не виждаше нищо. Изведнъж зрението му се проясни. Очакваше да е в някакъв свят на мъртвите, но вместо това пред него бе стаята на къщата. Виждаше тялото си до момчето. Анджела гледаше директно в него сякаш знаеше, че е там. Това му се стори странно за момент, но изведнъж осъзна къде се намира. Съзнанието му се беше пренесло в картината!
- Какво си ти? – чу се да казва. В гласът му нямаше промяна.
- Предполагам, че ти дължа поне обяснение. Аз бях това, което си ти в момента. Умрях и се превърнах в душа и ако не беше огромната болка щях просто да се стопя и изчезна завинаги. Нали знаеш какво е първа любов? Аз имах това и след една проста автомобилна катастрофа го загубих. Не беше честно! Бях готова да потъна в забвение, но чух гласове. Хора ме викаха. Те искаха лична сила и аз бях способна да им я дам. Но аз определях цената и тя беше нов шанс.
- Но защо аз? Ти разруши живота ми. Защо просто не се махна след като получи това което искаш?
- Както видя новият живот не беше без последствия. Щях да съм ти подчинена докато си жив. Където и да се намирах щеше да си способен да ми влияеш дори само с ума си. Трябваше да те убия преди да разбереш как. Успокоявах се с факта, че го заслужаваш след като си убил жена си. Но не можех да те виня за това. Ти беше в моят капан и нямаше как да устоиш. Надявах се, че по някакъв начин ще успея да се разбера с теб. Но сега ти сам бе решил да извършиш нещо ужасно. Разбрах какво представляваш. Сега ще те освободя. Моля те, просто потъни в светлината. Не причинявай още болка и смърт – каза му тя и веднага след това всички усещания, че може още да е жив изчезнаха.
Усещаше как се топи в безкрайна светлина. Можеше да почувства, види и чуе всичко, да научи всяко умение, да говори всеки език. Но това, което наричаше „Аз” постепенно изчезваше. Светлината поглъщаше тревогите му, но именно те поддържаха идентичността му. Преди да се случи това искаше да научи отговорите на някои въпроси. Поиска да разбере кое е момичето в действителност. Съзнанието му веднага се изпълни с информация. Името й наистина бе Анджела, бе живяла в Ирландия и там бе срещнала приятеля му Радослав. Беше умряла защото шофьорът на таксито й е бил пиян и се блъснал в автобус. Нейното влияние го накарало да нарисува картината. Не бе избрала него само по случайност. Кирил се изпълни с болка и омраза и така успя да запази себе си.
Почувства тихо шептене, което не би чул въобще ако не го търсеше съзнателно.
Модерна Вуду жрица в Атлантик Сити правеше омагьосване срещу заплащане без тя самата да очаква някакъв резултат. Напушени студенти в Берлин правеха „магически ритуали” намерени в Интернет. Вещица-тинейджърка в Бристол молеше Богинята Майка най-накрая най-готиното момче от класа да я покани на среща. Чувстваше как сестрата на Анджела се готви да заспи. За какво ли си мечтаеше тайно тя? Щеше да разбере. Когато Анджела се върнеше в родината си, за да се прибере при опечаления си приятел я очакваше изненада.
Той щеше да си отмъсти.
IrishPub: Kak moja? Misleh, che si mi priatel. Samo mi kaji, kak go napravi? I zashto?
SeeYa: ? Обясни.
IrishPub is offline.
Кирил трясна по черната клавиатура и затвори лаптопа. Какво по дяволите? Радослав му беше приятел от години. Но нещо се беше случило след като той отиде да работи в Ирландия. Първоначално Радо постоянно му се хвалеше с добрата работа, новата приятелка и въобще колко бил хубав животът му. Но от известно време Кирил не можеше да се свърже с него по никакъв начин. А сега когато най-сетне успя той му беше разсърден без никакво обяснение.
Това неочаквано го подсети как преди месец една цигънка му беше гледала на ръка. По принцип бягаше от подобни параненормалници като от чума. Тази обачи му направи впечатление с факта, че изглеждаше страхотно и бе добре облечена. Беше забил поглед в нея и преди да се усети тя му говореше разни неща като „Ще загубиш най-добрия си приятел”. Тогава естествено я беше помислил за луда и не обърна особено внимание на това какво още му беше казала. А, да. „Ще създадеш нещо красиво, което ще превземе живота ти.” И това се беше сбъднало.
Кирил дръпна едно от чекмеджетата до бюрото си и се разрови из комиксите. След като извади това, което търсеше той подреди останалите и затвори. Този брой изглеждаше като просто един от многото нарисувани от него. По корицата въобще не можеше да се разбере, че вътре се крие истинско съкровище. Разгърна страниците и я видя. Идеята не блестеше с нещо особено – просто рисунка на жена седяща на дървен стол. Дълга червена коса, тъмнозелена леко старомодна рокля, която й отиваше перфектно. Но откакто я нарисува абсолютно всеки се влюбваше в нея.
Това му се струваше странно. Беше добър, но не можеше да се сравни с нито един от великите художници. Но тази картина сякаш се нарисува сама, използайки го като инструмент. След това не само приятели го хвалеха, но и хора, които никога не бе виждал. Дори организаторите на една изложба го бяха помолили да нарисува по-голям вариант за тях. Но той вече не беше там, а висеше на стената му.
Вратата на стаята се отвори и жена му влезе вътре. Кирил погледна часовника и забеляза, че без да се усети беше гледал картината вече поне един час. Пак.
- Какво става с теб? – попита го тя. – Не сме говорили с дни. Какво правиш през това време? Чак толкова работа ли имаш?
- Ъ, да, точно така, това е.
- Хм, не виждам да си нарисувал много. Върна ли парите на онзи? Не ми харесва да дължим на престъпници.
- Да, нали ти казах – докато лъжеше отвори прозореца на стаята, извади една цигара и се готвеше да запали.
- Не знам нищо вече. Започна и да пиеш. Затова излизаш вечер, нали? Поне не го правиш в апартамента. И тази картина... Защо я донесе тук? Вече за втори път те виждам да я гледаш странно – каза тя. Изглеждаше уморена, но това не й пречеше да се ядоса. За щастие не знаеше, че всеки ден наблюдаваше картината с часове.
- Какво искаш да ти кажа, а? Права си, имам проблеми. Но не се безпокой, всичко ще се оправи.
- Ха ха, само така, нали? Добре, ще отида в гостната и ще бъда сама, пак. Ако ти се води истински разговор, а не лъжи и недомлъвки, чувствай се поканен.
Тя излезе и трясна вратата по пътя си. Глупачка. За каква се мислеше тя? Погледна пак към картината на стената. Всеки път като го правеше се чувстваше все едно лети. Не вярваше, че има нещо по-прекрасно на този свят. С мъка извърна поглед и излезе от стаята. Веднага почувства отчаяние. Колкото и да си мечтаеше това щеше да си остане най-обикновена картина.
Влезе в кухнята и реши да хапне нещо. Намаза си филия с лютеница и я изяде набързо. После забеляза, че на показалеца си има доста широка рана, от която течеше кръв. Огледа се, но никъде не беше изцапано. Това най-вероятно означаваше, че бе текло директно върху филията. Отиде в стаята си и извади бинт от едно чекмедже. Докато се превързваше му звънна мобилния телефон. Беше Ивайло Попа, човекът на когото дължеше пари.
- Здравей Кириле. От доста време не сме се чували, а?
- Да, съжавам, имах работа – каза той и седна на леглото. Беше срещал Попа и преди да разбере, че е опасен престъпник. Тогава преподаваше рисуване и често го беше виждал да взима сина си след часовете му. Изглеждаше спокоен и приятен човек, но скоро след това бе разбрал точно колко глави беше счупил, за да стигне там където е. Синът му вървеше по неговите стъпки. Постоянно се биеше, бягаше от часове и всеки петък го виждаше на едно и също място да пуши трева. Но естествено никой не предприемаше нищо. В Благоевград не беше лесно да се скриеш, когато организираната престъпност те търси.
- А, не искам да те притеснявам. Ама преди известно време като взимах момчето от училище се сетих за една снимка във вестника на твоя картина. Решихме да я разгледаме, че много ни хареса, ама я нямаше в изложбата. Да знаеш нещо по въпроса?
- Да, при мен е – каза Кирил и веднага съжали.
- А, чудесно! Абе май имаше някви пари да ми връщаш, пък рекох защо вместо това не ми продадеш картината, а? Това не съм го правил досега, ама защо пък не?
- Абе я си еби майката – каза той и изключи телефона. Четвъртък следобяд не беше особено подходящо време за излизане, но не издържаше вече тук. Отиде в коридора и си взе якето. В гостната телевизорът бе пуснат високо. Отвори входната врата и излезе.
Реалността го блъсна като влак още като стъпи на улицата. Тази картина му оказваше неестествено влияние. Тя действаше така на всеки. Това беше единственото доказателство, че не се е побъркал. Жена му отбягваше да я гледа, сякаш осъзнаваше, че в нея има нещо нередно. Но това отиваше отвъд всякакви граници. Работата му се трупаше. Отношенията му със жената никога не са били толкова лоши. Сети се за порязания си пръст. Чувстваше загуба на контрол всеки пък като влизаше в апартамента си. Отчаяно се опита да измисли някакво решение. Можеше да се опита да избяга и да отиде в къщата на чичо си, който не бе в момента в града. Дори можеше да вземе колата му и да отиде в София. Но какво щеше да каже на жена си? Не, да премахне картината беше единственото разумно решение
Изведнъж се сети за Попа и го обхвана ужас. Краката му олекнаха и веднага приклекна. Започна да диша тежко. Беше мъртвец. Не виждаше никакво спасение. Досега си мислеше, че картината го обича, но това не беше истина. Тя искаше да унищожи бавно живота му. И преди се бе опитвал да я махне от стаята си. Това, което го спираше е че вече единствено с нея чувстваше истинска емоция. Всичко друго сякаш беше жалка имитация. Но не можеше да си позволи да пропада повече. Събра решителност и тръгна обратно към апартамента.
Докато вървеше чу вик. Обърна се в посоката му. Видя едър мъж, който стоеше на
другата страна на улицата. Очевидно носеше черни дрехи, тъй като забелязваше предимно бръснатата му глава. Викът се повтори, последван от плач. Мъжът се изхили и продължи да рити падналата си жертва. Кирил не можеше да я види добре. Ядоса се. Знаеше, че имаше твърде много проблеми и без това. Но такива „хора” го дразнеха изключително много. Светът беше достатъчно лошо място и без тях. Но не искаше онзи да види лицето му. Със сигурност си имаше приятелчета, които после щяха да искат да проверят на колко точно ритника в главата би могъл да издържи. Затова взе с дясната ръка един камък от улицата и започна да се приближава бавно. Съжали, че не е взел пистолета от апартамента си, просто за всеки случай. Онзи продължаваше да удря падналата жертва. Кирил се надяваше все още да е жива. Почти беше стигнал до него когато по невнимание плъзна крака си по земята и издаде неприятен звук. Веднага замахна с камъка преди мъжът да може да се обърне. След удара той веднага се стовари на земята. Кирил приклекна до него и го огледа. Щастието му веднага се стопи като видя, че човекът не дишаше. От едната страна на главата му имаше голяма рана, от която течеше кръв. По дяволите!
От паниката не бе преценил силата на удара. И сега той бе мъртъв. Знаше, че трябва да се чувства виновен. Бе станал убиец. Но единственото, за което можеше да мисли бе как да се отърве от тази ситуация.
- Благодаря. – каза жената и се изправи. Беше висока, мургава и доста красива. Кирил видя, че там където бе лежала имаше локва. Роклята й бе мокра и по лицето й имаше кал. Но изглеждаше напълно спокойна, все едно нищо не се бе случило.
- Чакай малко, виждал съм те! – каза Кирил. – Ти ми гледа на ръка веднъж. Помня ясно лицето ти. Всичко, което ми каза се сбъдна!
- Да, и аз те помня – жената се усмихна и махна калта от лицето си. После погледна към падналия труп. – Но първо трябва да се отървем от този нещастник.
- Аз... не исках да го убия.
- Това няма значение. Никой няма да го съжалява. Баща му е продал всичко, за да си купува хероин, а майка му отдавна го е напуснала. Единствения му останал приятел бе застрелян от полицай, за което дори не казаха по новините. Атакува ме, за да изпусне малко пара. Лесно бих могла да се справя с него, но той ме изненада и не можех да се концентрирам.
- Ама ти го познаваш?
- Не, за пръв път го виждам. Мисля, че ще трябва да използвам магия.
- Моля? - вместо да отговори тя взе малка бутилка парфюм от чантата си и пръсна няколко пъти трупа. Изведнъж Кирил почувства вледеняващ, неестествен студ. Усети силна клаустрофобия, все едно бе затворен в ковчег. Чувстваше се самотен и уязвим като изоставено дете. Видя как дрехите на тялото се разскъсват. После кожата започна да се отделя. Костите, мозъкът и останалите вътрешни органи бяха видими за момент преди да започнат да се разтапят и се събраха в обща тъмночервена течност. Тя се сгъсти и постепенно почерня, докато не заприлича на обикновена кал. Усещането за уязвимост и изостаналост изведнъж го напусна.
- Толкова за този. Видя ли белия му дроб? Щеше да развие рак до месец. Твърде самонадеян бе, за да отиде на лекар преди да стане твърде късно. Щеше да си умре и без това скоро. Няма за какво да се тревожиш – каза тя. Кирил гледаше безмълвно калта. Искаше да избяга, но се чувстваше напълно вцепенен. Успя да събере сили и каза:
- Какво стана по дяволите? Почувствах се все едно се намирам в гробница.
- Всеки истински магьосник използва силата на мъртвите за да изпълнява желанията си. А да, представата ти за света сигурно е плахо свита в ъгъла, нали? Ама не може да не си подозирал, че има нещо нередно още откакто нарисува тази картина.
- Откаде знаеш за толкова много за мен? Какво си ти?
- Чета хората като книга. Е, поне най-важните неща. Например сега виждам, че отвъд страха и несигурността, която изпитваш в момента се молиш да ти дам това, за което мечтаеш напоследък.
Кирил усещаше как сърцето му ще се пръсне. Нима имаше предвид... Нямаше какво друго да да е.
- Можеш ли? Можеш ли да ми я дадеш?
- Да. Но аз мога само да ти помогна, ти ще трябва да платиш цената.
- Каква е тя?
- Нарисувал си нещо толкова прекрасно, че то е получило собствена душа. Но тя не може да обитава нашия свят без тяло. Това трябва да й осигуриш.
- Искаш да кажеш труп?
- Да, женски, и трябва да е била труп от не повече от десет минути. Повярвай ми, не искаш да знаеш какво ще се получи иначе. Чакай малко. – Тя извади друга малка бутилка от чантата си, този път с червеникава течност и я подаде на Кирил. – Вземи. Пръсни веднъж на картината и после на тялото, в този ред. Не се притеснявай за нищо друго – каза тя. Изведнъж тялото й се разтресе силно и тя падна на колене.
- Какво стана, добре ли си?
- Да, просто сега дългът ми е платен. Довиждане Кириле, пътищата ни няма да се срещнат отново – каза магьосницата, изправи се, обърна му гръб и започна да върви бързо. Кирил се поколеба дали да не я спре, но последните й думи му се сториха доста категорични. Седна на една от пейките до входа си. Прибра бутилката в джоба си. Чувстваше се уморен и объркан. Най-сетне най-силното му желание изглеждаше постижимо. Но дали щеше да получи наистина това, което искаше? Или просто някакво чудовище с лице на ангел? И най-важното, нямаше ли той самият да се превърне в чудовище след като плати тази ужасна цена? Не. Бе допуснал нещата да стигнат твърде далеч.
Мина през входа и тръгна към апартамента си. Вече бе взел решение. От днес щеше да започне да възстановява живота си. Знаеше каква е първата стъпка. Тя щеше да бъде най-трудна.
Още като доближи вратата почувства неустоимата сила, която искаше да умъртви разсъдъка му. Усещаше как защитите му намаляват. Ако не побързаше скоро в него щеше да остане само сляпо обожание. Имаше чувството, че това неуловимо присъствие се чувства заплашено и се опитва да го изкуши използвайки цялата си мощ. Сега го теглеше към гостната. Влезе вътре.
Жена му седеше на дивана. Картината бе поставена на малка черна маса със стъклено покритие пред нея. В един от ъглите на стаята имаше гардероб. Трябваше да страни от него, защото в най-долното чекмедже беше пистолета му. Жена му се изправи, отиде до него и го прегърна.
- Очаквах да се върнеш. Не знам защо, но го очаквах. Осъзнаваш точно колко се
объркал живота ни, нали? – каза тя. Трябваше да се държи нормално. Какво означаваше това? Така. Първо я притисна към себе си. След това я погледна в лицето и я целуна. Да, това беше добре. Сега трябваше да действа.
- Трябва да унищожим това нещо.
- Радвам се, че го разбра. В него има нещо неестествено и плашещо. Именно то застава между нас – каза тя и преди той да може да й отговори грабна картината, изправи се и тръгна към вратата. Кирил се опита да затвори очи, но чувстваше, че това е физически невъзможно. Те сякаш сами се извъртяха и попаднаха върху нейното лице. Той се изправи и с невероятна бързина блъсна жена си в стената. Тя падна на пода и изстена. На очите й се появиха сълзи. Кирил се дръпна назад. Усети се, че диша тежко. Беше победен. Започна да се приближава към жена си без да знае какво смята да направи.
- Спри! – изкрещя тя и се довлачи до гардероба в ъгъла на стаята. Преди Кирил да може да реагира тя отвори малкото чекмедже и взе пистолета от там. Той вдигна ръце още преди дулото да бъде насочено срещу него. Жена му се изправи и взе мобилния си телефон от масата. Започна да набира номер.
Нямаше смисъл да я моли да спре. Какво можеше да й каже – че не е напълно побъркан? Той самият не бе убеден в това. Но не можеше да остави нещата да свършат така. Ако го направеше пътят бе ясен – затвор или лудница. Предпочиташе да умре хиляда пъти пред този кошмар.
Започна да се приближава. Надеждата му беше, че ще е твърде объркана за да реагира. Ако й скочеше тя със сигурност щеше да се панира и стреля. Затова вървеше бавно към нея. Тя го гледаше в очите и си личеше, че едва удържа плача си. Изведнъж Кирил забеляза решителност в погледа й, който можеше да означава само едно нещо. Веднаха й хвана дясната ръка и я дръпна нагоре. Очакваше от нея да стреля, но вместо това тя просто стоеше като парализирана. Телефонът й падна на пода. Беше безмълвна и не оказваше каквато и да е съпротива. Взе пистолета и пусна ръката й. Бутна я и тя се строполи върху дивана. Изглеждаше сякаш не разбира какво се случва.
Изведнъж се осъзна, скочи и се опита да стигне вратата, но Кирил й препречи пътя. Сълзите течаха свободно по лицето й. Направи опит да го заобиколи, но той я хвана за рамото и я извътя към масата. Преди тя да може да реагира Кирил я притисна надолу и тя падна на колене. Започна да удря челото й в черната маса. Направи го поне десетина пъти преди да почувства, че тялото й вече е напълно безжизнено. Пусна косата й и трупът падна на пода. Стъкленото покритие на масата беше счупено и по него имаше кръв.
Кирил взе бутилката от джоба си и пръсна малко върху картината и после тялото. След това седна на дивана и зачака. Започна да получава всякакви спомени, които смяташе за забравени. Не бяха прекарали особено интересен живот, просто се срещнаха на средата на двадесетте си години и след като поживяха няколко месеца заедно решиха да се оженят. Ходене на българското черноморие, излизане на планина, обикновени забавни разговори – всичко това пълнеше ума му. Но не можеше да си спомни нищо, с което да определи каква е била в действителност. Осъзна, че през цялото си време заедно са живеели като непознати. Всичките му спомени бяха шеговити разговори или спорове за книги и филми. Не можа да си спомни за нито едно изключително вълнуващо преживяване. Вината щеше да остане до края на живота му, но именно факта, че никога няма да успее да я опознае го изпълваше с непреодолима тъга. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му и той побърза да ги избърше. Все още държеше пистолета в едната ръка. Сложи го върху масата, но очите му не можеха да свалят поглед от него. Все още нищо не се бе случило. Килимът се напояваше от кръвта стичаща се от трупа. Въпреки това таеше малка надежда, която го спираше да прекрати болката.
Изведнъж дрехите й се разкъсаха и отделиха. После, както очакваше, ги последва и кожата. Всичко се сля в тъмночервена течност, която започна да оформя ново тяло. Този процес му се стори изключително неприятен и отвърна поглед. Очите му попаднаха върху картината. Всякаква магия от нея вече бе изчезнала. Сигурно всеки, който някога я бе възхвалявал щеше да се чуди какво е било това странно увлечение.
Чу лека въздишка. Погледна стреснато към тялото и я видя. Бе голо копие на жената от картината. Изглеждаше прекрасно, но все пак трябваше да си признае, че се чувства леко разочарован. Очакваше магията да се пренесе в жива форма, но тя сякаш бе изчезнала. Жената се опита неуспешно да се изправи. Кирил отиде до нея и внимателно й помогна.
- Бла...благодаря – каза тя с толкова тих глас, че едва успя да я чуе. След това се отпусна в ръцете му. Добре, поне можеше да говори. Видя, че е загубила съзнание. Изглеждаше болнава. Веднага я пренесе на дивана, взе две одеала от своята стая и я зави внимателно. Явно нямаше да спи тази вечер. Взе един стол и седна до нея.
Не бе сигурен какво трябваше да изпитва нито към нея, нито към себе си. Може би тя бе виновна за всичко, все пак заради нейното влияние извърши толкова ужасни неща. Или пък само си търсеше оправдание и чудовището винаги е било в него?
Тя спа чак до пет следобяд на следващия ден. Кирил пиеше вече петата си чаша кафе в кухнята и въпреки това се чувстваше готов да заспи всеки момент. Насочи се към гостната и видя, че жената седеше на дивана увита с едното одеало.
- Благодаря ти... Ти ми... Ти ми... .
- Даде живот?
- Да. Даде живот. Искам да се облека.
- Да, разбира се.
- Не разбираш. Трябва да ми... заповядаш.
- Защо?
- Ти ме съживи. Такива са правилата – каза тя с видимо неудобство.
- Да... облечи се. Има женски дрехи в гардероба в стаята. Можеш да се движиш свободно... в апартамента – каза той. Тя махна одеалото и тръгна към гардероба. Той се обърна и я попита:
- Гладна ли си?
- Да, много.
- Добре тогава. Седни на дивана след като се облечеш.
Отиде в кухнята и започна да приготвя закуска. Значи можеше да й заповяда всичко... Това създаваше интересни възможности, но реши да не прекалява. Чувстваше, че ако прекрачеше още малко границата нямаше да остане нищо от човечността му. Но също така не искаше и да я освобождава. Не знаеше нищо за нея и не можеше да й има никакво доверие.
Сложи храната в две чинии и ги остави на черната маса в гостната. Жената веднага започна да се храни. Беше пуснала телевизора на някакъв италиански канал.
- Ти знаеш италиански? - попита я той.
- Аз знам всичко – отговори му тя и се засмя. След това каза няколко изречения на различни езици, от които разпозна руски, японски и френски.
- Впечатлен съм. Аз съм Кирил, между другото. Как да те наричам?
- С името ми – каза тя и се засмя отново – Анджела.
- Подходящо. Е, Анджела, сигурно знаеш какво ще те попитам. Какво си ти? -
Тя придоби сериозно изражение. Очевидно въпросът не й бе приятен. Въпреки това отговори.
- Не знам. Имам всякакви различни познания. Знам за много държави все едно съм ги обитавала, мога да ползвам компютър и да карам кола. Но нямам спомени някога да съм живяла. Всичко започна откакто се събудих на твоя под. Знам какво искаш от мен. Обичам те и съм ти задължена, но те умолявам да изчакаш. Всичко е такъв шок за мен.
- Не се безпокой. Нищо няма да ти налагам – каза той и Анджела му се усмихна.
Изведнъж се сети за човека, на когото дължеше пари. Той щеше скоро да прати хора срещу него. Единственото спасение бе да напуснат града. Можеха да отидат в Стара Загора или някъде към морето. Надяваше се, че Попа нямаше да ги търси за една проста обида чак там. Може би дори все още не беше късно да се извини и да намери отнякъде парите? Не, не трябваше да рискува. Бягството беше най-сигурният вариант. Искаше в безопасност да може да заживее с Анджела. Това сигурно бе много повече, отколкото заслушаваше, но само в това животът му вече намираше смисъл и посока.
- Един много опасен човек ми има зъб – каза той. – Вероятно иска да ме убие. Ще трябва да бягаме. Но както казах, не мога да те задължа. Освобождавам те. Прави каквото искаш.
- Е, аз пък казах, че те обичам. И това е вярно. С теб съм – каза тя и го хвана за ръката. Кирил й се усмихна.
- Това е чудесно. Но ще трябва да се махаме от тук веднага. Ще можем да се нанесем при чичо ми. В момента той не е тук, но ми е оставил ключа. Там ще можем да се скрием и да премислим нещата. Опасно е да взимаме такси, тъй че най-добре да повървим.
След като се нахраниха той отиде в стаята си и събра в старата си ученическа раница парите и документите си, както и малко дрехи. Анджела настоя също така да вземат и картината.
- За какво ти е? – попита я той.
- Все пак е моят стар дом. Сигурно и ти ще чувстваш носталгия към това място.
Той огледа апартамента за последно и след това излязоха. На входа на блока си замалко да се сблъска с някакакъв възрастен човек. Беше говорил с него преди, но не можеше да си спомни името му.
- Кириле, няма да повярваш! Някакви хора те търсят напоследък. Видях Радостина да плаче днес, бая са я уплашили. А Иван от втори блок са го поударили даже. Какво става?
Кирил се опита да измисли някаква лъжа, но беше очевидно, че трябва да се измъкват от тук бързо. Започна да тича. Чу зад себе си стъпките на Анджела. Надяваше се мутрите все още да не са разбрали къде се намира апартаментът му. Но това беше само въпрос на време. Погледна назад и видя, че тя не изоставаше. Когато решиха да си поемат дъх вече бяха стигнали центъра на града. След това се запътиха към къщата на чичо му. Тя се намираше в по-високата част, където Благоевград сякаш се превръщаше в село с множество къщи, доста от които бяха в плачевно състояние. Тук лесно можеха да се загубят, но Кирил знаеше мястото добре.
Когато стигнаха до него вече бе започнало да се стъмнява. Той отвори вратата и двамата влезнаха вътре. Беше доста мръсно и прахът го накара да се задави. Кирил свали раницата си и взе от нея документите и ключовете. Анджела постави картината да виси закачена на един пирон на стената. Кирил се обърна към нея.
- Ще трябва да излезна за малко. Ще взема колата на чичо ми. Не мисля, че ще се забавя много.
- Не ми се остава сама тук. Искам да дойда с теб.
- Не, съжалявам, но трябва да го направя сам.
- Не те разбирам. Да не искаш да ме изоставиш тук? – каза тя и се приближи към него. Той се дръпна назад и извика:
- Казах ти да останеш тук!
Анджела го изгледа изненадано. Очевидно искаше да се възпротиви, но заповедта му й пречеше. Кимна примирено и тръгна към дивана в края на стаята.
- Извинявай. Ще се върна скоро, обещавам – каза й той и пое дълбоко въздух. Беше му трудно да запази спокойствие. Тя легна и се зави без да му отговори. Кирил взе пистолета от раницата и излезе от къщата.
Насочи се към колата. Чичо му я бе изоставил заради някакви механични проблеми. Не го разбра когато му ги бе обяснил. Работеше, но можеше да спре по всяко време. Това би могло да създаде големи проблеми при дълги пътувания.
Влезе в колата, но все още се колебаеше дали да тръгва. Не можа да каже на Анджела какво иска да направи. Не искаше да го признае дори и на себе си. Имаше чувството, че непрекъснато пропадаше. Осъзна, че отговорността за смърта на жена му бе изцяло негова. Той беше чудовището. Но трябваше да действа веднага. Оцеляването им зависеше от това. Плановете му за бягство бяха нереалистични. Попа не можеше да си позволи да оставя длъжници да му се измъкват. Вероятно имаше влияние сред много по-силни от него хора. Те можеха да го смачкат като хлебарка независимо в коя дупка беше решил да се скрие. Единственият му шанс бе да насочи вниманието на врага в напълно различна посока.
Кирил подкара колата и се насочи към училището, където беше работил преди. Наближаваше осем часът. Надяваше се синът на Попа да спазва своя график. Всичко щеше да пропадне ако не беше там където го очакваше. Това беше на двора между училището, което бе на по-висок терен и една сравнително голяма сграда. Уличните лампи наоколо бяха изпочупени и през нощта мястото бе доста добро укритие.
Спря колата точно до него и излезе, оставяйки фаровете включени. Държеше пистолета в ръката си. Първоначално не можа да се ориентира в тъмнината, но сладникавата миризма веднага му показа посоката. Момчето беше там. Не бе повече от
четиринадесет годишно. Кирил се доближи до него. То го видя, но му трябваха още няколко секунди, за да забележи насоченото срещу него дуло. Опита се да побегне, но краката му се преплетоха и падна на земята. Каквото и да бе пушил не му се бе отразило никак добре. Кирил го хвана за яката и го повдигна. Беше лек като перце. Заведе го до колата и го сложи до шофьорското място.
Вече беше подкарал, когато момчето започна да проявява малко съзнание. Опита се да изкрещи, но гласът му бе изключително нисък. След това започна да му говори. Постоянно сменяше темата между това колко пари можел да му даде неговият баща и заплахи, че щели да му „счупят топките” като го хванат. Когато вече почти бяха стигнали момчето просто спря да говори и се сви, прикривайки лицето си. Кирил паркира до къщата и го изкара от колата. Стоеше зад него и държейки го за рамото го накара да тръгне напред. Другата му ръка беше в джоба, хванала пистолета.
Влязоха в къщата и видя, че Анджела все още спеше. Пусна момчето. То се насочи към изхода, но Кирил го блъсна леко и то падна на пода. Състоянието му сякаш се влошаваше. То се сви в ембрионална поза и издаде неприятен писък. Остави пистолета на масата. Анджела се събуди, потърка очи и стана от дивана.
- Къде беше? Какво си направил?
- Нали ти казах за опасния човек? Е, това е синът му. Моля те, разбери ме. Единственият начин да се махнем оттук е като отклоним вниманието на хората, които искат да ни убият.
- Какво си направил на това момче? Изглежда сякаш съвсем не е на себе си. Колко време планираш да го държиш с нас?
- Не разбираш. Не искам да взимаме заложник. Не можем да го държим непрекъснато дрогиран. Ще трябва да изчезне безледно.
- Е, ако го застреляш някой може да чуе. Можем да използваме нож, но ще трябва да чистим после. Най-добре ще е да го удушим, а? – каза му тя. Изражението й беше плашещо. Все едно не говореше за убийство, а рецепта за любимо ястие. Беше толкова стъписан, че успя само да кимне. – Добре тогава. Ще взема една кърпа от кухнята.
Кирил остана сам с момчето в стаята. Не знаеше дали е разбрало разговора. Вече сякаш приличаше на труп. Имаше чувството че ей сега ще започне да се разлага и ще се превърне в обикновена кал, която после просто ще изметат от пода. Момчето не бе виновно за нищо. Но живееха в свят където невинните умираха, за да могат виновните да оцеляват.
Вратата на кухнята се отвори рязко. Погледна към нея и Анджела веднага залепи парче тиксо върху устата му. Намерението й моментално му се изясни когато видя ножът в дясната й ръка. Прокле се наум. Ако преди й бе казал просто „не ме убивай” това нямаше да се случва. Имаше два избора – да вземе пистолета от масата или да се опита да махне тиксото. Избра второто, но още като посегна към устата си тя скочи отгоре му. Двамата паднаха върху момчето. Устата му почти бе свободна когато тя заби ножа в гърлото му. Опита се да каже нещо, но сега бе способен да издава единствено гърлени звуци. Точно като чудовище. Анджела се изправи и взе пистолета. Чу изстрел и болката свърши.
Знаеше, че е мъртъв, но въпреки това имаше съзнание. Чувстваше се все едно още притежаваше тяло, но знаеше, че това е измамно усещане. Движеше се в някаква посока, но не виждаше нищо. Изведнъж зрението му се проясни. Очакваше да е в някакъв свят на мъртвите, но вместо това пред него бе стаята на къщата. Виждаше тялото си до момчето. Анджела гледаше директно в него сякаш знаеше, че е там. Това му се стори странно за момент, но изведнъж осъзна къде се намира. Съзнанието му се беше пренесло в картината!
- Какво си ти? – чу се да казва. В гласът му нямаше промяна.
- Предполагам, че ти дължа поне обяснение. Аз бях това, което си ти в момента. Умрях и се превърнах в душа и ако не беше огромната болка щях просто да се стопя и изчезна завинаги. Нали знаеш какво е първа любов? Аз имах това и след една проста автомобилна катастрофа го загубих. Не беше честно! Бях готова да потъна в забвение, но чух гласове. Хора ме викаха. Те искаха лична сила и аз бях способна да им я дам. Но аз определях цената и тя беше нов шанс.
- Но защо аз? Ти разруши живота ми. Защо просто не се махна след като получи това което искаш?
- Както видя новият живот не беше без последствия. Щях да съм ти подчинена докато си жив. Където и да се намирах щеше да си способен да ми влияеш дори само с ума си. Трябваше да те убия преди да разбереш как. Успокоявах се с факта, че го заслужаваш след като си убил жена си. Но не можех да те виня за това. Ти беше в моят капан и нямаше как да устоиш. Надявах се, че по някакъв начин ще успея да се разбера с теб. Но сега ти сам бе решил да извършиш нещо ужасно. Разбрах какво представляваш. Сега ще те освободя. Моля те, просто потъни в светлината. Не причинявай още болка и смърт – каза му тя и веднага след това всички усещания, че може още да е жив изчезнаха.
Усещаше как се топи в безкрайна светлина. Можеше да почувства, види и чуе всичко, да научи всяко умение, да говори всеки език. Но това, което наричаше „Аз” постепенно изчезваше. Светлината поглъщаше тревогите му, но именно те поддържаха идентичността му. Преди да се случи това искаше да научи отговорите на някои въпроси. Поиска да разбере кое е момичето в действителност. Съзнанието му веднага се изпълни с информация. Името й наистина бе Анджела, бе живяла в Ирландия и там бе срещнала приятеля му Радослав. Беше умряла защото шофьорът на таксито й е бил пиян и се блъснал в автобус. Нейното влияние го накарало да нарисува картината. Не бе избрала него само по случайност. Кирил се изпълни с болка и омраза и така успя да запази себе си.
Почувства тихо шептене, което не би чул въобще ако не го търсеше съзнателно.
Модерна Вуду жрица в Атлантик Сити правеше омагьосване срещу заплащане без тя самата да очаква някакъв резултат. Напушени студенти в Берлин правеха „магически ритуали” намерени в Интернет. Вещица-тинейджърка в Бристол молеше Богинята Майка най-накрая най-готиното момче от класа да я покани на среща. Чувстваше как сестрата на Анджела се готви да заспи. За какво ли си мечтаеше тайно тя? Щеше да разбере. Когато Анджела се върнеше в родината си, за да се прибере при опечаления си приятел я очакваше изненада.
Той щеше да си отмъсти.