Постижими желания - Vash

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28816
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Постижими желания - Vash

Post by Roland » Tue Mar 25, 2008 7:16 pm

SeeYa: Кво става бе човек, не сме се чували от два месеца??!
IrishPub: Kak moja? Misleh, che si mi priatel. Samo mi kaji, kak go napravi? I zashto?
SeeYa: ? Обясни.
IrishPub is offline.
Кирил трясна по черната клавиатура и затвори лаптопа. Какво по дяволите? Радослав му беше приятел от години. Но нещо се беше случило след като той отиде да работи в Ирландия. Първоначално Радо постоянно му се хвалеше с добрата работа, новата приятелка и въобще колко бил хубав животът му. Но от известно време Кирил не можеше да се свърже с него по никакъв начин. А сега когато най-сетне успя той му беше разсърден без никакво обяснение.
Това неочаквано го подсети как преди месец една цигънка му беше гледала на ръка. По принцип бягаше от подобни параненормалници като от чума. Тази обачи му направи впечатление с факта, че изглеждаше страхотно и бе добре облечена. Беше забил поглед в нея и преди да се усети тя му говореше разни неща като „Ще загубиш най-добрия си приятел”. Тогава естествено я беше помислил за луда и не обърна особено внимание на това какво още му беше казала. А, да. „Ще създадеш нещо красиво, което ще превземе живота ти.” И това се беше сбъднало.
Кирил дръпна едно от чекмеджетата до бюрото си и се разрови из комиксите. След като извади това, което търсеше той подреди останалите и затвори. Този брой изглеждаше като просто един от многото нарисувани от него. По корицата въобще не можеше да се разбере, че вътре се крие истинско съкровище. Разгърна страниците и я видя. Идеята не блестеше с нещо особено – просто рисунка на жена седяща на дървен стол. Дълга червена коса, тъмнозелена леко старомодна рокля, която й отиваше перфектно. Но откакто я нарисува абсолютно всеки се влюбваше в нея.
Това му се струваше странно. Беше добър, но не можеше да се сравни с нито един от великите художници. Но тази картина сякаш се нарисува сама, използайки го като инструмент. След това не само приятели го хвалеха, но и хора, които никога не бе виждал. Дори организаторите на една изложба го бяха помолили да нарисува по-голям вариант за тях. Но той вече не беше там, а висеше на стената му.
Вратата на стаята се отвори и жена му влезе вътре. Кирил погледна часовника и забеляза, че без да се усети беше гледал картината вече поне един час. Пак.
- Какво става с теб? – попита го тя. – Не сме говорили с дни. Какво правиш през това време? Чак толкова работа ли имаш?
- Ъ, да, точно така, това е.
- Хм, не виждам да си нарисувал много. Върна ли парите на онзи? Не ми харесва да дължим на престъпници.
- Да, нали ти казах – докато лъжеше отвори прозореца на стаята, извади една цигара и се готвеше да запали.
- Не знам нищо вече. Започна и да пиеш. Затова излизаш вечер, нали? Поне не го правиш в апартамента. И тази картина... Защо я донесе тук? Вече за втори път те виждам да я гледаш странно – каза тя. Изглеждаше уморена, но това не й пречеше да се ядоса. За щастие не знаеше, че всеки ден наблюдаваше картината с часове.
- Какво искаш да ти кажа, а? Права си, имам проблеми. Но не се безпокой, всичко ще се оправи.
- Ха ха, само така, нали? Добре, ще отида в гостната и ще бъда сама, пак. Ако ти се води истински разговор, а не лъжи и недомлъвки, чувствай се поканен.
Тя излезе и трясна вратата по пътя си. Глупачка. За каква се мислеше тя? Погледна пак към картината на стената. Всеки път като го правеше се чувстваше все едно лети. Не вярваше, че има нещо по-прекрасно на този свят. С мъка извърна поглед и излезе от стаята. Веднага почувства отчаяние. Колкото и да си мечтаеше това щеше да си остане най-обикновена картина.
Влезе в кухнята и реши да хапне нещо. Намаза си филия с лютеница и я изяде набързо. После забеляза, че на показалеца си има доста широка рана, от която течеше кръв. Огледа се, но никъде не беше изцапано. Това най-вероятно означаваше, че бе текло директно върху филията. Отиде в стаята си и извади бинт от едно чекмедже. Докато се превързваше му звънна мобилния телефон. Беше Ивайло Попа, човекът на когото дължеше пари.
- Здравей Кириле. От доста време не сме се чували, а?
- Да, съжавам, имах работа – каза той и седна на леглото. Беше срещал Попа и преди да разбере, че е опасен престъпник. Тогава преподаваше рисуване и често го беше виждал да взима сина си след часовете му. Изглеждаше спокоен и приятен човек, но скоро след това бе разбрал точно колко глави беше счупил, за да стигне там където е. Синът му вървеше по неговите стъпки. Постоянно се биеше, бягаше от часове и всеки петък го виждаше на едно и също място да пуши трева. Но естествено никой не предприемаше нищо. В Благоевград не беше лесно да се скриеш, когато организираната престъпност те търси.
- А, не искам да те притеснявам. Ама преди известно време като взимах момчето от училище се сетих за една снимка във вестника на твоя картина. Решихме да я разгледаме, че много ни хареса, ама я нямаше в изложбата. Да знаеш нещо по въпроса?
- Да, при мен е – каза Кирил и веднага съжали.
- А, чудесно! Абе май имаше някви пари да ми връщаш, пък рекох защо вместо това не ми продадеш картината, а? Това не съм го правил досега, ама защо пък не?
- Абе я си еби майката – каза той и изключи телефона. Четвъртък следобяд не беше особено подходящо време за излизане, но не издържаше вече тук. Отиде в коридора и си взе якето. В гостната телевизорът бе пуснат високо. Отвори входната врата и излезе.
Реалността го блъсна като влак още като стъпи на улицата. Тази картина му оказваше неестествено влияние. Тя действаше така на всеки. Това беше единственото доказателство, че не се е побъркал. Жена му отбягваше да я гледа, сякаш осъзнаваше, че в нея има нещо нередно. Но това отиваше отвъд всякакви граници. Работата му се трупаше. Отношенията му със жената никога не са били толкова лоши. Сети се за порязания си пръст. Чувстваше загуба на контрол всеки пък като влизаше в апартамента си. Отчаяно се опита да измисли някакво решение. Можеше да се опита да избяга и да отиде в къщата на чичо си, който не бе в момента в града. Дори можеше да вземе колата му и да отиде в София. Но какво щеше да каже на жена си? Не, да премахне картината беше единственото разумно решение
Изведнъж се сети за Попа и го обхвана ужас. Краката му олекнаха и веднага приклекна. Започна да диша тежко. Беше мъртвец. Не виждаше никакво спасение. Досега си мислеше, че картината го обича, но това не беше истина. Тя искаше да унищожи бавно живота му. И преди се бе опитвал да я махне от стаята си. Това, което го спираше е че вече единствено с нея чувстваше истинска емоция. Всичко друго сякаш беше жалка имитация. Но не можеше да си позволи да пропада повече. Събра решителност и тръгна обратно към апартамента.
Докато вървеше чу вик. Обърна се в посоката му. Видя едър мъж, който стоеше на
другата страна на улицата. Очевидно носеше черни дрехи, тъй като забелязваше предимно бръснатата му глава. Викът се повтори, последван от плач. Мъжът се изхили и продължи да рити падналата си жертва. Кирил не можеше да я види добре. Ядоса се. Знаеше, че имаше твърде много проблеми и без това. Но такива „хора” го дразнеха изключително много. Светът беше достатъчно лошо място и без тях. Но не искаше онзи да види лицето му. Със сигурност си имаше приятелчета, които после щяха да искат да проверят на колко точно ритника в главата би могъл да издържи. Затова взе с дясната ръка един камък от улицата и започна да се приближава бавно. Съжали, че не е взел пистолета от апартамента си, просто за всеки случай. Онзи продължаваше да удря падналата жертва. Кирил се надяваше все още да е жива. Почти беше стигнал до него когато по невнимание плъзна крака си по земята и издаде неприятен звук. Веднага замахна с камъка преди мъжът да може да се обърне. След удара той веднага се стовари на земята. Кирил приклекна до него и го огледа. Щастието му веднага се стопи като видя, че човекът не дишаше. От едната страна на главата му имаше голяма рана, от която течеше кръв. По дяволите!
От паниката не бе преценил силата на удара. И сега той бе мъртъв. Знаше, че трябва да се чувства виновен. Бе станал убиец. Но единственото, за което можеше да мисли бе как да се отърве от тази ситуация.
- Благодаря. – каза жената и се изправи. Беше висока, мургава и доста красива. Кирил видя, че там където бе лежала имаше локва. Роклята й бе мокра и по лицето й имаше кал. Но изглеждаше напълно спокойна, все едно нищо не се бе случило.
- Чакай малко, виждал съм те! – каза Кирил. – Ти ми гледа на ръка веднъж. Помня ясно лицето ти. Всичко, което ми каза се сбъдна!
- Да, и аз те помня – жената се усмихна и махна калта от лицето си. После погледна към падналия труп. – Но първо трябва да се отървем от този нещастник.
- Аз... не исках да го убия.
- Това няма значение. Никой няма да го съжалява. Баща му е продал всичко, за да си купува хероин, а майка му отдавна го е напуснала. Единствения му останал приятел бе застрелян от полицай, за което дори не казаха по новините. Атакува ме, за да изпусне малко пара. Лесно бих могла да се справя с него, но той ме изненада и не можех да се концентрирам.
- Ама ти го познаваш?
- Не, за пръв път го виждам. Мисля, че ще трябва да използвам магия.
- Моля? - вместо да отговори тя взе малка бутилка парфюм от чантата си и пръсна няколко пъти трупа. Изведнъж Кирил почувства вледеняващ, неестествен студ. Усети силна клаустрофобия, все едно бе затворен в ковчег. Чувстваше се самотен и уязвим като изоставено дете. Видя как дрехите на тялото се разскъсват. После кожата започна да се отделя. Костите, мозъкът и останалите вътрешни органи бяха видими за момент преди да започнат да се разтапят и се събраха в обща тъмночервена течност. Тя се сгъсти и постепенно почерня, докато не заприлича на обикновена кал. Усещането за уязвимост и изостаналост изведнъж го напусна.
- Толкова за този. Видя ли белия му дроб? Щеше да развие рак до месец. Твърде самонадеян бе, за да отиде на лекар преди да стане твърде късно. Щеше да си умре и без това скоро. Няма за какво да се тревожиш – каза тя. Кирил гледаше безмълвно калта. Искаше да избяга, но се чувстваше напълно вцепенен. Успя да събере сили и каза:
- Какво стана по дяволите? Почувствах се все едно се намирам в гробница.
- Всеки истински магьосник използва силата на мъртвите за да изпълнява желанията си. А да, представата ти за света сигурно е плахо свита в ъгъла, нали? Ама не може да не си подозирал, че има нещо нередно още откакто нарисува тази картина.
- Откаде знаеш за толкова много за мен? Какво си ти?
- Чета хората като книга. Е, поне най-важните неща. Например сега виждам, че отвъд страха и несигурността, която изпитваш в момента се молиш да ти дам това, за което мечтаеш напоследък.
Кирил усещаше как сърцето му ще се пръсне. Нима имаше предвид... Нямаше какво друго да да е.
- Можеш ли? Можеш ли да ми я дадеш?
- Да. Но аз мога само да ти помогна, ти ще трябва да платиш цената.
- Каква е тя?
- Нарисувал си нещо толкова прекрасно, че то е получило собствена душа. Но тя не може да обитава нашия свят без тяло. Това трябва да й осигуриш.
- Искаш да кажеш труп?
- Да, женски, и трябва да е била труп от не повече от десет минути. Повярвай ми, не искаш да знаеш какво ще се получи иначе. Чакай малко. – Тя извади друга малка бутилка от чантата си, този път с червеникава течност и я подаде на Кирил. – Вземи. Пръсни веднъж на картината и после на тялото, в този ред. Не се притеснявай за нищо друго – каза тя. Изведнъж тялото й се разтресе силно и тя падна на колене.
- Какво стана, добре ли си?
- Да, просто сега дългът ми е платен. Довиждане Кириле, пътищата ни няма да се срещнат отново – каза магьосницата, изправи се, обърна му гръб и започна да върви бързо. Кирил се поколеба дали да не я спре, но последните й думи му се сториха доста категорични. Седна на една от пейките до входа си. Прибра бутилката в джоба си. Чувстваше се уморен и объркан. Най-сетне най-силното му желание изглеждаше постижимо. Но дали щеше да получи наистина това, което искаше? Или просто някакво чудовище с лице на ангел? И най-важното, нямаше ли той самият да се превърне в чудовище след като плати тази ужасна цена? Не. Бе допуснал нещата да стигнат твърде далеч.
Мина през входа и тръгна към апартамента си. Вече бе взел решение. От днес щеше да започне да възстановява живота си. Знаеше каква е първата стъпка. Тя щеше да бъде най-трудна.
Още като доближи вратата почувства неустоимата сила, която искаше да умъртви разсъдъка му. Усещаше как защитите му намаляват. Ако не побързаше скоро в него щеше да остане само сляпо обожание. Имаше чувството, че това неуловимо присъствие се чувства заплашено и се опитва да го изкуши използвайки цялата си мощ. Сега го теглеше към гостната. Влезе вътре.
Жена му седеше на дивана. Картината бе поставена на малка черна маса със стъклено покритие пред нея. В един от ъглите на стаята имаше гардероб. Трябваше да страни от него, защото в най-долното чекмедже беше пистолета му. Жена му се изправи, отиде до него и го прегърна.
- Очаквах да се върнеш. Не знам защо, но го очаквах. Осъзнаваш точно колко се
объркал живота ни, нали? – каза тя. Трябваше да се държи нормално. Какво означаваше това? Така. Първо я притисна към себе си. След това я погледна в лицето и я целуна. Да, това беше добре. Сега трябваше да действа.
- Трябва да унищожим това нещо.
- Радвам се, че го разбра. В него има нещо неестествено и плашещо. Именно то застава между нас – каза тя и преди той да може да й отговори грабна картината, изправи се и тръгна към вратата. Кирил се опита да затвори очи, но чувстваше, че това е физически невъзможно. Те сякаш сами се извъртяха и попаднаха върху нейното лице. Той се изправи и с невероятна бързина блъсна жена си в стената. Тя падна на пода и изстена. На очите й се появиха сълзи. Кирил се дръпна назад. Усети се, че диша тежко. Беше победен. Започна да се приближава към жена си без да знае какво смята да направи.
- Спри! – изкрещя тя и се довлачи до гардероба в ъгъла на стаята. Преди Кирил да може да реагира тя отвори малкото чекмедже и взе пистолета от там. Той вдигна ръце още преди дулото да бъде насочено срещу него. Жена му се изправи и взе мобилния си телефон от масата. Започна да набира номер.
Нямаше смисъл да я моли да спре. Какво можеше да й каже – че не е напълно побъркан? Той самият не бе убеден в това. Но не можеше да остави нещата да свършат така. Ако го направеше пътят бе ясен – затвор или лудница. Предпочиташе да умре хиляда пъти пред този кошмар.
Започна да се приближава. Надеждата му беше, че ще е твърде объркана за да реагира. Ако й скочеше тя със сигурност щеше да се панира и стреля. Затова вървеше бавно към нея. Тя го гледаше в очите и си личеше, че едва удържа плача си. Изведнъж Кирил забеляза решителност в погледа й, който можеше да означава само едно нещо. Веднаха й хвана дясната ръка и я дръпна нагоре. Очакваше от нея да стреля, но вместо това тя просто стоеше като парализирана. Телефонът й падна на пода. Беше безмълвна и не оказваше каквато и да е съпротива. Взе пистолета и пусна ръката й. Бутна я и тя се строполи върху дивана. Изглеждаше сякаш не разбира какво се случва.
Изведнъж се осъзна, скочи и се опита да стигне вратата, но Кирил й препречи пътя. Сълзите течаха свободно по лицето й. Направи опит да го заобиколи, но той я хвана за рамото и я извътя към масата. Преди тя да може да реагира Кирил я притисна надолу и тя падна на колене. Започна да удря челото й в черната маса. Направи го поне десетина пъти преди да почувства, че тялото й вече е напълно безжизнено. Пусна косата й и трупът падна на пода. Стъкленото покритие на масата беше счупено и по него имаше кръв.
Кирил взе бутилката от джоба си и пръсна малко върху картината и после тялото. След това седна на дивана и зачака. Започна да получава всякакви спомени, които смяташе за забравени. Не бяха прекарали особено интересен живот, просто се срещнаха на средата на двадесетте си години и след като поживяха няколко месеца заедно решиха да се оженят. Ходене на българското черноморие, излизане на планина, обикновени забавни разговори – всичко това пълнеше ума му. Но не можеше да си спомни нищо, с което да определи каква е била в действителност. Осъзна, че през цялото си време заедно са живеели като непознати. Всичките му спомени бяха шеговити разговори или спорове за книги и филми. Не можа да си спомни за нито едно изключително вълнуващо преживяване. Вината щеше да остане до края на живота му, но именно факта, че никога няма да успее да я опознае го изпълваше с непреодолима тъга. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му и той побърза да ги избърше. Все още държеше пистолета в едната ръка. Сложи го върху масата, но очите му не можеха да свалят поглед от него. Все още нищо не се бе случило. Килимът се напояваше от кръвта стичаща се от трупа. Въпреки това таеше малка надежда, която го спираше да прекрати болката.
Изведнъж дрехите й се разкъсаха и отделиха. После, както очакваше, ги последва и кожата. Всичко се сля в тъмночервена течност, която започна да оформя ново тяло. Този процес му се стори изключително неприятен и отвърна поглед. Очите му попаднаха върху картината. Всякаква магия от нея вече бе изчезнала. Сигурно всеки, който някога я бе възхвалявал щеше да се чуди какво е било това странно увлечение.
Чу лека въздишка. Погледна стреснато към тялото и я видя. Бе голо копие на жената от картината. Изглеждаше прекрасно, но все пак трябваше да си признае, че се чувства леко разочарован. Очакваше магията да се пренесе в жива форма, но тя сякаш бе изчезнала. Жената се опита неуспешно да се изправи. Кирил отиде до нея и внимателно й помогна.
- Бла...благодаря – каза тя с толкова тих глас, че едва успя да я чуе. След това се отпусна в ръцете му. Добре, поне можеше да говори. Видя, че е загубила съзнание. Изглеждаше болнава. Веднага я пренесе на дивана, взе две одеала от своята стая и я зави внимателно. Явно нямаше да спи тази вечер. Взе един стол и седна до нея.
Не бе сигурен какво трябваше да изпитва нито към нея, нито към себе си. Може би тя бе виновна за всичко, все пак заради нейното влияние извърши толкова ужасни неща. Или пък само си търсеше оправдание и чудовището винаги е било в него?
Тя спа чак до пет следобяд на следващия ден. Кирил пиеше вече петата си чаша кафе в кухнята и въпреки това се чувстваше готов да заспи всеки момент. Насочи се към гостната и видя, че жената седеше на дивана увита с едното одеало.
- Благодаря ти... Ти ми... Ти ми... .
- Даде живот?
- Да. Даде живот. Искам да се облека.
- Да, разбира се.
- Не разбираш. Трябва да ми... заповядаш.
- Защо?
- Ти ме съживи. Такива са правилата – каза тя с видимо неудобство.
- Да... облечи се. Има женски дрехи в гардероба в стаята. Можеш да се движиш свободно... в апартамента – каза той. Тя махна одеалото и тръгна към гардероба. Той се обърна и я попита:
- Гладна ли си?
- Да, много.
- Добре тогава. Седни на дивана след като се облечеш.
Отиде в кухнята и започна да приготвя закуска. Значи можеше да й заповяда всичко... Това създаваше интересни възможности, но реши да не прекалява. Чувстваше, че ако прекрачеше още малко границата нямаше да остане нищо от човечността му. Но също така не искаше и да я освобождава. Не знаеше нищо за нея и не можеше да й има никакво доверие.
Сложи храната в две чинии и ги остави на черната маса в гостната. Жената веднага започна да се храни. Беше пуснала телевизора на някакъв италиански канал.
- Ти знаеш италиански? - попита я той.
- Аз знам всичко – отговори му тя и се засмя. След това каза няколко изречения на различни езици, от които разпозна руски, японски и френски.
- Впечатлен съм. Аз съм Кирил, между другото. Как да те наричам?
- С името ми – каза тя и се засмя отново – Анджела.
- Подходящо. Е, Анджела, сигурно знаеш какво ще те попитам. Какво си ти? -
Тя придоби сериозно изражение. Очевидно въпросът не й бе приятен. Въпреки това отговори.
- Не знам. Имам всякакви различни познания. Знам за много държави все едно съм ги обитавала, мога да ползвам компютър и да карам кола. Но нямам спомени някога да съм живяла. Всичко започна откакто се събудих на твоя под. Знам какво искаш от мен. Обичам те и съм ти задължена, но те умолявам да изчакаш. Всичко е такъв шок за мен.
- Не се безпокой. Нищо няма да ти налагам – каза той и Анджела му се усмихна.
Изведнъж се сети за човека, на когото дължеше пари. Той щеше скоро да прати хора срещу него. Единственото спасение бе да напуснат града. Можеха да отидат в Стара Загора или някъде към морето. Надяваше се, че Попа нямаше да ги търси за една проста обида чак там. Може би дори все още не беше късно да се извини и да намери отнякъде парите? Не, не трябваше да рискува. Бягството беше най-сигурният вариант. Искаше в безопасност да може да заживее с Анджела. Това сигурно бе много повече, отколкото заслушаваше, но само в това животът му вече намираше смисъл и посока.
- Един много опасен човек ми има зъб – каза той. – Вероятно иска да ме убие. Ще трябва да бягаме. Но както казах, не мога да те задължа. Освобождавам те. Прави каквото искаш.
- Е, аз пък казах, че те обичам. И това е вярно. С теб съм – каза тя и го хвана за ръката. Кирил й се усмихна.
- Това е чудесно. Но ще трябва да се махаме от тук веднага. Ще можем да се нанесем при чичо ми. В момента той не е тук, но ми е оставил ключа. Там ще можем да се скрием и да премислим нещата. Опасно е да взимаме такси, тъй че най-добре да повървим.
След като се нахраниха той отиде в стаята си и събра в старата си ученическа раница парите и документите си, както и малко дрехи. Анджела настоя също така да вземат и картината.
- За какво ти е? – попита я той.
- Все пак е моят стар дом. Сигурно и ти ще чувстваш носталгия към това място.
Той огледа апартамента за последно и след това излязоха. На входа на блока си замалко да се сблъска с някакакъв възрастен човек. Беше говорил с него преди, но не можеше да си спомни името му.
- Кириле, няма да повярваш! Някакви хора те търсят напоследък. Видях Радостина да плаче днес, бая са я уплашили. А Иван от втори блок са го поударили даже. Какво става?
Кирил се опита да измисли някаква лъжа, но беше очевидно, че трябва да се измъкват от тук бързо. Започна да тича. Чу зад себе си стъпките на Анджела. Надяваше се мутрите все още да не са разбрали къде се намира апартаментът му. Но това беше само въпрос на време. Погледна назад и видя, че тя не изоставаше. Когато решиха да си поемат дъх вече бяха стигнали центъра на града. След това се запътиха към къщата на чичо му. Тя се намираше в по-високата част, където Благоевград сякаш се превръщаше в село с множество къщи, доста от които бяха в плачевно състояние. Тук лесно можеха да се загубят, но Кирил знаеше мястото добре.
Когато стигнаха до него вече бе започнало да се стъмнява. Той отвори вратата и двамата влезнаха вътре. Беше доста мръсно и прахът го накара да се задави. Кирил свали раницата си и взе от нея документите и ключовете. Анджела постави картината да виси закачена на един пирон на стената. Кирил се обърна към нея.
- Ще трябва да излезна за малко. Ще взема колата на чичо ми. Не мисля, че ще се забавя много.
- Не ми се остава сама тук. Искам да дойда с теб.
- Не, съжалявам, но трябва да го направя сам.
- Не те разбирам. Да не искаш да ме изоставиш тук? – каза тя и се приближи към него. Той се дръпна назад и извика:
- Казах ти да останеш тук!
Анджела го изгледа изненадано. Очевидно искаше да се възпротиви, но заповедта му й пречеше. Кимна примирено и тръгна към дивана в края на стаята.
- Извинявай. Ще се върна скоро, обещавам – каза й той и пое дълбоко въздух. Беше му трудно да запази спокойствие. Тя легна и се зави без да му отговори. Кирил взе пистолета от раницата и излезе от къщата.
Насочи се към колата. Чичо му я бе изоставил заради някакви механични проблеми. Не го разбра когато му ги бе обяснил. Работеше, но можеше да спре по всяко време. Това би могло да създаде големи проблеми при дълги пътувания.
Влезе в колата, но все още се колебаеше дали да тръгва. Не можа да каже на Анджела какво иска да направи. Не искаше да го признае дори и на себе си. Имаше чувството, че непрекъснато пропадаше. Осъзна, че отговорността за смърта на жена му бе изцяло негова. Той беше чудовището. Но трябваше да действа веднага. Оцеляването им зависеше от това. Плановете му за бягство бяха нереалистични. Попа не можеше да си позволи да оставя длъжници да му се измъкват. Вероятно имаше влияние сред много по-силни от него хора. Те можеха да го смачкат като хлебарка независимо в коя дупка беше решил да се скрие. Единственият му шанс бе да насочи вниманието на врага в напълно различна посока.
Кирил подкара колата и се насочи към училището, където беше работил преди. Наближаваше осем часът. Надяваше се синът на Попа да спазва своя график. Всичко щеше да пропадне ако не беше там където го очакваше. Това беше на двора между училището, което бе на по-висок терен и една сравнително голяма сграда. Уличните лампи наоколо бяха изпочупени и през нощта мястото бе доста добро укритие.
Спря колата точно до него и излезе, оставяйки фаровете включени. Държеше пистолета в ръката си. Първоначално не можа да се ориентира в тъмнината, но сладникавата миризма веднага му показа посоката. Момчето беше там. Не бе повече от
четиринадесет годишно. Кирил се доближи до него. То го видя, но му трябваха още няколко секунди, за да забележи насоченото срещу него дуло. Опита се да побегне, но краката му се преплетоха и падна на земята. Каквото и да бе пушил не му се бе отразило никак добре. Кирил го хвана за яката и го повдигна. Беше лек като перце. Заведе го до колата и го сложи до шофьорското място.
Вече беше подкарал, когато момчето започна да проявява малко съзнание. Опита се да изкрещи, но гласът му бе изключително нисък. След това започна да му говори. Постоянно сменяше темата между това колко пари можел да му даде неговият баща и заплахи, че щели да му „счупят топките” като го хванат. Когато вече почти бяха стигнали момчето просто спря да говори и се сви, прикривайки лицето си. Кирил паркира до къщата и го изкара от колата. Стоеше зад него и държейки го за рамото го накара да тръгне напред. Другата му ръка беше в джоба, хванала пистолета.
Влязоха в къщата и видя, че Анджела все още спеше. Пусна момчето. То се насочи към изхода, но Кирил го блъсна леко и то падна на пода. Състоянието му сякаш се влошаваше. То се сви в ембрионална поза и издаде неприятен писък. Остави пистолета на масата. Анджела се събуди, потърка очи и стана от дивана.
- Къде беше? Какво си направил?
- Нали ти казах за опасния човек? Е, това е синът му. Моля те, разбери ме. Единственият начин да се махнем оттук е като отклоним вниманието на хората, които искат да ни убият.
- Какво си направил на това момче? Изглежда сякаш съвсем не е на себе си. Колко време планираш да го държиш с нас?
- Не разбираш. Не искам да взимаме заложник. Не можем да го държим непрекъснато дрогиран. Ще трябва да изчезне безледно.
- Е, ако го застреляш някой може да чуе. Можем да използваме нож, но ще трябва да чистим после. Най-добре ще е да го удушим, а? – каза му тя. Изражението й беше плашещо. Все едно не говореше за убийство, а рецепта за любимо ястие. Беше толкова стъписан, че успя само да кимне. – Добре тогава. Ще взема една кърпа от кухнята.
Кирил остана сам с момчето в стаята. Не знаеше дали е разбрало разговора. Вече сякаш приличаше на труп. Имаше чувството че ей сега ще започне да се разлага и ще се превърне в обикновена кал, която после просто ще изметат от пода. Момчето не бе виновно за нищо. Но живееха в свят където невинните умираха, за да могат виновните да оцеляват.
Вратата на кухнята се отвори рязко. Погледна към нея и Анджела веднага залепи парче тиксо върху устата му. Намерението й моментално му се изясни когато видя ножът в дясната й ръка. Прокле се наум. Ако преди й бе казал просто „не ме убивай” това нямаше да се случва. Имаше два избора – да вземе пистолета от масата или да се опита да махне тиксото. Избра второто, но още като посегна към устата си тя скочи отгоре му. Двамата паднаха върху момчето. Устата му почти бе свободна когато тя заби ножа в гърлото му. Опита се да каже нещо, но сега бе способен да издава единствено гърлени звуци. Точно като чудовище. Анджела се изправи и взе пистолета. Чу изстрел и болката свърши.
Знаеше, че е мъртъв, но въпреки това имаше съзнание. Чувстваше се все едно още притежаваше тяло, но знаеше, че това е измамно усещане. Движеше се в някаква посока, но не виждаше нищо. Изведнъж зрението му се проясни. Очакваше да е в някакъв свят на мъртвите, но вместо това пред него бе стаята на къщата. Виждаше тялото си до момчето. Анджела гледаше директно в него сякаш знаеше, че е там. Това му се стори странно за момент, но изведнъж осъзна къде се намира. Съзнанието му се беше пренесло в картината!
- Какво си ти? – чу се да казва. В гласът му нямаше промяна.
- Предполагам, че ти дължа поне обяснение. Аз бях това, което си ти в момента. Умрях и се превърнах в душа и ако не беше огромната болка щях просто да се стопя и изчезна завинаги. Нали знаеш какво е първа любов? Аз имах това и след една проста автомобилна катастрофа го загубих. Не беше честно! Бях готова да потъна в забвение, но чух гласове. Хора ме викаха. Те искаха лична сила и аз бях способна да им я дам. Но аз определях цената и тя беше нов шанс.
- Но защо аз? Ти разруши живота ми. Защо просто не се махна след като получи това което искаш?
- Както видя новият живот не беше без последствия. Щях да съм ти подчинена докато си жив. Където и да се намирах щеше да си способен да ми влияеш дори само с ума си. Трябваше да те убия преди да разбереш как. Успокоявах се с факта, че го заслужаваш след като си убил жена си. Но не можех да те виня за това. Ти беше в моят капан и нямаше как да устоиш. Надявах се, че по някакъв начин ще успея да се разбера с теб. Но сега ти сам бе решил да извършиш нещо ужасно. Разбрах какво представляваш. Сега ще те освободя. Моля те, просто потъни в светлината. Не причинявай още болка и смърт – каза му тя и веднага след това всички усещания, че може още да е жив изчезнаха.
Усещаше как се топи в безкрайна светлина. Можеше да почувства, види и чуе всичко, да научи всяко умение, да говори всеки език. Но това, което наричаше „Аз” постепенно изчезваше. Светлината поглъщаше тревогите му, но именно те поддържаха идентичността му. Преди да се случи това искаше да научи отговорите на някои въпроси. Поиска да разбере кое е момичето в действителност. Съзнанието му веднага се изпълни с информация. Името й наистина бе Анджела, бе живяла в Ирландия и там бе срещнала приятеля му Радослав. Беше умряла защото шофьорът на таксито й е бил пиян и се блъснал в автобус. Нейното влияние го накарало да нарисува картината. Не бе избрала него само по случайност. Кирил се изпълни с болка и омраза и така успя да запази себе си.
Почувства тихо шептене, което не би чул въобще ако не го търсеше съзнателно.
Модерна Вуду жрица в Атлантик Сити правеше омагьосване срещу заплащане без тя самата да очаква някакъв резултат. Напушени студенти в Берлин правеха „магически ритуали” намерени в Интернет. Вещица-тинейджърка в Бристол молеше Богинята Майка най-накрая най-готиното момче от класа да я покани на среща. Чувстваше как сестрата на Анджела се готви да заспи. За какво ли си мечтаеше тайно тя? Щеше да разбере. Когато Анджела се върнеше в родината си, за да се прибере при опечаления си приятел я очакваше изненада.
Той щеше да си отмъсти.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Thu Apr 24, 2008 9:44 pm

Vash,

Идеята за оживялата картина доста ми допадна, наистина добре си я развил, няма някакви дупки или празнини в сюжета, от първи прочит разбрах всичко.Отвореният край наистина ме накара да поискам да прочета продължението(ако си замислял такова, де) Само в началото това ми направи впечатление като не на място:

Какво по дяволите?

Да, на английски what the fuck наистина звучи на място, но българския му еквивалент според мен не е атрактивен.Едно Какво ставаше!?! или Дявол го взел не затрива хубостта на разказа.
Мога само да ти предложа да напишеш някакво продължение, по адекватна критика не мога да ти предложа.
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6351
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Tue Apr 29, 2008 3:19 pm

Според мен разказът ти има три основни, и доста сериозни, проблема:

1. Сюжетът се крепи единствено на съвпадения, причинноследствеността не е никак добра.
2. Липсва добър фокус и усещане за цел на разказа, което при нещо силно сюжетноориентирано, като в твоя случай, е доста неприятно. Вкарана е много излишна информация и събития, а развръзката не ми допадна хич.
3. Събитията са твърде схематично нахвърляни, всичко се движи твърде бързо, реакциите и цялостното поведение на героите е в общи линии неадекватно.

Сред останалите неща ще отбележа стандартните, които тормозят всеки автор в ранните draft-ове на творбите му, независимо дали е опитен, или не: тромав изказ и не съвсем удачно разпределение на информацията, която трябва да знаем.

Ще разделя разказа на четири части и ще коментирам всяка от тях и връзките между тях.

А) Разговорът с приятеля, бекграунд инфото за циганката и картината, ситуацията със съпругата, разговора с попа.

Б) Излизането на Кирил, спасяването на циганката, разговора с него.

В) Кирил убива жена си, съживява Анджела.

Г) Двамата бягат, Кирил отвлича сина на попа, Анджела убива Кирил, финални обяснения.


А)
Може би най-схематичната от четирите части, най-много прозират механизмите на сюжета, а дори те скърцат сериозно.

А.1. – Тоя чат, след като изчетох разказа, ми се стори трик за фалшиво повишаване на интереса ми. Не можах въобще да разбера защо оня му се сърди, а финалното абсурдно съвпадение в самия край не ми отговори по никакъв начин. (проблеми 1. и 2.)

А.2. – Това с циганката е важен момент и предвид основната й роля по-нататък, по-подробно и загатващо за нещо интересно въведение би било много по на място. Както е сега, дори не я описваш с нещо по-подробно от „Тази обачи му направи впечатление с факта, че изглеждаше страхотно и бе добре облечена.” Следващия параграф с картината не следва логически от нищо преди това. Тази картина нали му виси на стената? Какъв е тоя комикс в чекмеджето. Кирил все едно го вади специално заради нас. И ако му е толкова важен, не би ли бил отгоре на бюрото му през цялото време?

А.3. – Скокът от един час между съзерцаването на картината и влизането на жената е твърде рязък и следва някаква информация, която не предполага толкова изминало време. На ситуацията със съпругата й липсва реалистичност. Жената влиза и започва да говори за семейните им проблеми без никакво предизвестие. Подобни пълни с горчивина разговори (както и всички разговори, всъщност) започват от нещо конкретно. Освен това в диалога е набутана твърде директна и твърде много информация. Също така репликите са утежнени от клишета: „Ъ, да, точно така, това е.”, или „Какво искаш да ти кажа?”, или „чувствай се поканен”, или „Не се безпокой, всичко ще се оправи”. Още нещо – диалозите започват от нещо конкретно и съдържат конкретни неща. В този диалог Кирил и жена му все едно нарочно говорят с абстракции, което прави нещата доста безинтересни.
Представи си добре ситуацията, и физическата, и психологическата: кое време от деня е? С каква цел би могла да влиза жена му в стаята? Кирил от вкъщи ли си работи по принцип? Ако да, има ли си специална стая, която можеш да опишеш, из която жена му (и той) може да върши някакви неща, докато говорят. Както е сега, все едно разговорът им се движи във вакуум. Какви детайли от досегашните им взаимоотношения можеш да въведеш. Имай предвид, че всяко въвеждане на персонаж трябва да е достатъчно интересно и информативно, че да не се чудим какво прави тоя човек в разказа и защо изведнъж научаваме неща за него, които е трябвало да ни бъдат показани по-рано.

А.4. - Инфото за попа е също толкова схематично и неконкретно, колкото и това за циганката. Предвид колко зъл го изкарваш, какви са тия псувни на Кирил по телефона? За да е логично нещо такова, трябва да видим Кирил като емоционално дестабилизиран, може би дори избухлив по природа, или нещо подобно. Въвеждащите ти параграфи са обаче обобщаващи, а където изразяваш отношението на Кирил към картината, го правиш между другото и използвайки клишета: „Всеки път като го правеше се чувстваше все едно лети” или пък с абстракции: „Разгърна страниците и я видя. Идеята не блестеше с нещо особено – просто рисунка на жена седяща на дървен стол. Дълга червена коса, тъмнозелена леко старомодна рокля, която й отиваше перфектно.”
А дали Кирил е псувал по същия начин и собственика на галерията, предложил му да нарисува картина за тях? А как въобще тази картина, дето му е на стената, е стигнала до вестниците? До вестниците би достигнал единствено reprint на илюстрацията в комиксите? И всъщност значи ли, че всяко копие на илюстрацията съдържа тази неустоима аура? Това създава милион усложнения....

Съжалявам, че ще спра дотук, но сега нямам възможност за повече. Утре ще коментирам по втората и евентуално третата сцена.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28816
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Tue May 06, 2008 5:33 pm

Ще започна с нещо, което се надявам да приемеш като добродушно заяждане. Една от причините силно да ненавиждам български сетинг за фантастична история е, че в повечето случаи (както е и тук, струва ми се) причината за избора му е просто "да си е нашенско ПЪК". Като резултат най-фантастичният елемент в разказа ти е съществуването на художник на комикси в Благоевград, чиито комикси достигат до Ирландия :lol:

Сега по ред.

Разказът ти има потенциал, но за съжаление малко... евтинее. Цялото му развитие се базира на абсолютно самоцелни и немотивирани екшън-сцени и абсурдно хипертрофирали реакции, породени от тях. От къде на къде се пръкна оня нападател, дето Киро спаси циганката от него например? Твърде плот кънвиниънт беше, можеш да се постараеш повече.

Още нещо - напълно безумно е героят ти да е художник на комикси. Не само заради горното, то е козметика и бъзик, но най-вече защото не ти се връзва със сюжета. Ако е художник на комикси и всички, които видят мацката, се влюбват, това означава, че всяко копие на илюстрацията съдържа магията и може да доведе ВСЕКИ читател до това състояние на потенциален маниак. Което, въпреки че ТИ като автор си го игнорирал, всъщност жестоко ти поразява историята.

Има и други аргументи - в комиксите няма безименни личности, появяващи се веднъж. В комикса героят е известен, има име, изобразен е на много места. Не можеш да имаш безименна мацка, изтипосана от нищото в комикс.

Прочее, и мисълта на нашия, че не може да се мери с големите майстори, е нелепа и смешна, при положение, че е в тоя практически и комерсиално ориентиран бранш.

Друга нелогичност в сюжета е как след като Анджела се събужда, Кирил първо си мисли как не може да й има доверие и затова няма да я освободи, а буквално две изречения по-надолу я освобождава, щото не можел да я държи @_@ Транзитът между двете практически липсва и читателят поувисва.


Нататък, по теми.



1. Началният инфодъмп и началната сцена.

Ужасен е и много боли. Започваш без никакво въвеждане в сцената и даваш на читателя точно тридесет и три думи време да навлезе в ситуацията, преди да го зашлевиш с мастодонтско пасивно разяснение. В един момент си направил нефелен опит да вкараш ситуационност насред инфодъмпа (нашият бърка в чекмеджето, вади комикса), но голямото "I have no reason to be thinking this other than to tell the reader" парче си стои все така монолитно. Честно ти казвам, че ако бях зачел разказа ти за забавление, нямаше да продължа след първите три параграфа, а вероятно и тях нямаше да изчета.

Началото в един текст е много важно. Ти започваш с потенциално интересна сцена, но не я развиваш (а повярвай ми, вкарвайки сетивност в текста, можеш да я направиш цялостна без изобщо да губиш краткостта на диалога). Нещо повече - тази сцена е абсолютно изолирана от контекста на останалата част от разказа и дори финалната връзка, която правиш с нея, е адски далечна и за някои читатели дори не става изобщо ясна. Плюс, най-вече, че нищо не ни носи. Щото е излишна в така предложеното повествование. Завъртял си някаква врътка с гаджето на приятеля и причината за това той да му е сърдит, но тази врътка не допринася реално за сюжета на разказа.



2. "Камериерката и иконома"

Това е специфичен инфодъмп-похват, при който героите повръщат информация за пред публиката. Твоят разказ блика от такива и това доста удря по убедителността му. Ето пример:
Вратата на стаята се отвори и жена му влезе вътре. Кирил погледна часовника и забеляза, че без да се усети беше гледал картината вече поне един час. Пак.
- Какво става с теб? – попита го тя. – (1)Не сме говорили с дни. Какво правиш през това време? Чак толкова работа ли имаш?
- Ъ, да, точно така, това е.
- (2)Хм, не виждам да си нарисувал много. (3)Върна ли парите на онзи? (4)Не ми харесва да дължим на престъпници.
- (5)Да, нали ти казах – докато лъжеше отвори прозореца на стаята, извади една цигара и се готвеше да запали.
- Не знам нищо вече. (6)Започна и да пиеш. (7)Затова излизаш вечер, нали? Поне не го правиш в апартамента. И тази картина... Защо я донесе тук? (8)Вече за втори път те виждам да я гледаш странно – каза тя. Изглеждаше уморена, но това не й пречеше да се ядоса. За щастие не знаеше, че всеки ден наблюдаваше картината с часове.
- Какво искаш да ти кажа, а? Права си, имам проблеми. Но не се безпокой, всичко ще се оправи.
- Ха ха, само така, нали? (9)Добре, ще отида в гостната и ще бъда сама, пак. Ако ти се води истински разговор, (10)а не лъжи и недомлъвки, чувствай се поканен.
Количеството информация, което ни даваш тук, е нелепо много за подобно кратко откъсче. Даже съм ги номерирал. Успяваш да ни вкараш ДЕСЕТ различни парчета контекст за разказа си (ако искаш, ще ти ги изброя), а това просто не се прави с тази скорост и в такава концентрация. Защото читателят започва да му бие алармата, че нещо не е наред с текста, дори да не схване какво.

В разказа има и други примери, но разчитам, че можеш и сам да ги разпознаеш и коригираш.

В тоя контекст има още един крайно дебилен момент:
Осъзна, че отговорността за смърта на жена му бе изцяло негова.
No shit, Sherlock! Ти я уби и отговорността за смъртта й е твоя? Ебаси, накъде върви светът!


3. Несъгласуване на времена.

Имаш няколко (аз изброих четири) странни времеви несъответствия:
Отношенията му със жената никога не са били толкова лоши.
Тук си личи как в ума ти е пулсирало английското "had never been that bad", но уви, в българския език това изречение просто не играе, при положение, че останалият текст е в минало просто. Правилното би било "никога не бяха били", но то пък е ултимативният символ на лошия превод, така че ще стои още по-зле от грешката ти в момента. Според мен трябва да промениш изцяло изречението и да не мислиш как биха го казали на английски. Варианти бол. "Отношенията с жената бяха по-зле отвсякога" например.
Това, което го спираше е че вече единствено с нея чувстваше истинска емоция.
Така, освен липсващата запетайка след "спираше" (или след "че" де, зависи коя философска школа следваш, а ако не разбираш за какво говоря, кажи и ще обясня), думата после трябва да е "беше" или "бе". Иначе изречението ти става минало-сегашно-минало. Конструкцията обаче пак е като в лош превод. Какво ще кажеш за "Ала само с нея чувстваше истинска емоция и това го спираше"? Принципно "който/която/което/които" частта е хубаво да се използва по-малко, когато е възможно, както и "беше".
Или пък само си търсеше оправдание и чудовището винаги е било в него?
Сходен с първото случай. Пак превеждаш буквално от английски и пак не съгласуваш времената. Всъщност дори не съм сто процента сигурен, че тук е грешно, но определено стои нескопосано. Тъй че пренаписване отново, мислейки НА БЪЛГАРСКИ, а не на английски ;)
Не го разбра когато му ги бе обяснил.
Така, както си го написал, излиза, че чичото му е обяснил, а нашият дълго време по-късно е решил да не разбере. Т.е. "му ги бе" те праща в по-предно действие от "не го разбра". Оправи го на "Не го разбра, когато му ги обясни".


4. Конкретни грешки.

Направиха ми впечатление няколко езикови грешки, отбелязал съм ги. Не бяха много, но може и да съм изпуснал някоя.
Кирил дръпна едно от чекмеджетата до бюрото си
Ъм, чекмеджетата къде са? Левитират във въздуха до бюрото, или?
Костите, мозъкът и останалите вътрешни органи бяха видими за момент преди да започнат да се разтапят и се събраха в обща тъмночервена течност.
Това можех и към несъгласуването на времената да го сложа всъщност, заради "преди да започнат да се разтапят и се събраха". Едното е начало на действие, другото е приключено действие. Двете заедно не си пасват. Или "преди да започнат да се разтапят и да се събират", или "преди да се разтопят и да се съберат", или "[точка] После се разтопиха и с събраха". Твойто е манджа с грозде.

Почернената думичка обаче на български не ми стои добре. На английски "visible" носи конотацията "видим, защото нищо не го скрива", но на български аз поне възприемам думата като "физически възможен за виждане". Т.е. както си го написал, излиза, че органите принципно са прозрачни или знам ли и аз, и съответно невидими, но тия за малко са станали видими.
- Довиждане Кириле, пътищата ни няма да се срещнат отново.
Извън дразнещия евтин драматизъм, пътищата се пресичат, а не се срещат ;) Срещат се хората.
Започна да получава всякакви спомени, които смяташе за забравени.
И как точно ги получаваше? По мейл? По гълъб? Димни знаци? Телеграма? Флагчета?
Изведнъж дрехите й се разкъсаха и отделиха.
Тук си представям някаква много аниме-стил сцена, даже по-скоро такава от японска игра - дрехите се пръсат на пърченца и политат във въздуха около тялото. В смисъл, как се "отделиха"? Това никакво пространствено описание не е, щом става дума за дрехи на труп, и никаква картина не ми създава в съзнанието. Освен онази, дето я описах де, ама едва ли нея си имал предвид.
влезна-излезна
Хората не влезват и не излезват, а влизат и излизат. Т.е. "той влезе/излезе", ако обичаш. Нека спазваме некъв правоговор поне в разказите ;)


5. Наивно, необяснено или с тромав стил.

Обща графа, в която вкарвам останалите неща, които ми направиха по-лошо впечатление. Става дума за конкретни пасажи, които сега ще коментирам.
Този брой изглеждаше като просто един от многото нарисувани от него.
It may have looked just like any other he had drawn, but in Bulgarian this is a particularly bad sentence and it has the grace of a dying giraffe. Не, сериозно, първо имаш "просто", при това не на място (ако ше го използваш, редно е да е преди "като), после имаш "един от многот", че накрая и с пасивна форма "нарисувани от него". Колкото и да не си падам по "който", тук едно "Броят не изглеждаше различен от останалите, които бе рисувал" или дори "от останалите му комикси" би било много по-плавно.
Не виждаше никакво спасение. Досега си мислеше, че картината го обича, но това не беше истина. Тя искаше да унищожи бавно живота му.
Ах бедни ми Йорик! Аз добре го познавах! Не, сериозно, що за евтина драма? It's like a fraking "CURSE YOU VILAIN" line screamed at the sky! И пак тежи повече от луната. В зелено съм ти отбелязал нещата, които могат спокойно да си заминат, а в червено - тези, които аз бих сменил. Моят вариант би бил нещо в стил:

"Не виждаше спасение. Досега вярваше, че картината го обича, но явно грешеше."

С което евтината мелодрама не намалява съществено, защото досега не си придавал все още никаква одушевеност на картината, а сега изведнъж не само го правиш, но и в контекста на такова драматично осъзнаване, че човек леко се изчервява от неудобство. Или трябва по-рано да споменеш неговата вяра в обичта й, или да разкараш изцяло тая част.
- Всеки истински магьосник използва силата на мъртвите за да изпълнява желанията си. А да, представата ти за света сигурно е плахо свита в ъгъла, нали? Ама не може да не си подозирал, че има нещо нередно още откакто нарисува тази картина.
Отново ме затрупваш с непосилна тежест. Защо "истински" магьосник, след като фалшивите явно никаква сила не използват? Защо "а да", все едно мацката се сеща за нещо? Защо "плахо свита в ъгъла"? Кой говори така? Защо "ама", след като нито спорят за нещо, нито тя се оправдава за нещо?" Какво изобщо значи последното ти изречение? "Нещо нередно" В КОЕ?

Знам, че е почти невъзможно един автор сам да започне да си задава тези въпроси, но е задължително да се мъчим да го правим колкото се може повече, защото иначе просто пишем глупости. Както си направил и ти, в опита си да придадеш индивидуалност на женицата.
Преди Кирил да може да реагира тя отвори малкото чекмедже и взе пистолета от там. Той вдигна ръце още преди дулото да бъде насочено срещу него. Жена му се изправи и взе мобилния си телефон от масата. Започна да набира номер.
Нямаше смисъл да я моли да спре. Какво можеше да й каже – че не е напълно побъркан? Той самият не бе убеден в това. Но не можеше да остави нещата да свършат така. Ако го направеше пътят бе ясен – затвор или лудница. Предпочиташе да умре хиляда пъти пред този кошмар.
Започна да се приближава. Надеждата му беше, че ще е твърде объркана за да реагира. Ако й скочеше тя със сигурност щеше да се панира и стреля. Затова вървеше бавно към нея. Тя го гледаше в очите и си личеше, че едва удържа плача си. Изведнъж Кирил забеляза решителност в погледа й, който можеше да означава само едно нещо. Веднаха й хвана дясната ръка и я дръпна нагоре. Очакваше от нея да стреля, но вместо това тя просто стоеше като парализирана. Телефонът й падна на пода. Беше безмълвна и не оказваше каквато и да е съпротива. Взе пистолета и пусна ръката й. Бутна я и тя се строполи върху дивана. Изглеждаше сякаш не разбира какво се случва.
Изведнъж се осъзна, скочи и се опита да стигне вратата, но Кирил й препречи пътя. Сълзите течаха свободно по лицето й. Направи опит да го заобиколи, но той я хвана за рамото и я извътя към масата. Преди тя да може да реагира Кирил я притисна надолу и тя падна на колене. Започна да удря челото й в черната маса. Направи го поне десетина пъти преди да почувства, че тялото й вече е напълно безжизнено. Пусна косата й и трупът падна на пода. Стъкленото покритие на масата беше счупено и по него имаше кръв.
Извинявай, тук няма да коментирам конкретните изречения. Само ще кажа, че не схванах нито сцената, нито ситуацията, нито последователсността на действията. Или, за да съм по-ясен, схванах ги, но не ги РАЗБРАХ на чисто ситуационно ниво. Някакъв хаос от думи, който не ти дава да схванеш нито кой какво мисли, нито къде е застанал, нито какво точно прави.
Всичко щеше да пропадне ако не беше там където го очакваше. Това беше на двора между училището, което бе на по-висок терен и една сравнително голяма сграда.
Почернената дума е неприложима в този контекст на това място. Не и в английския де, но в българския ;) Ако се отнася до "там, където го очакваше", а не до "момчето", в който случай пък имаме тежка двусмислица. Ако все пак е първото, както аз го разбрах, смени го с едно "А именно".


---------------

Толкоз от мен. Разказът ти има потенциал, пак го казвам, но му трябва доста работа. Измислил си някаква рамка на сюжета и тя е интересна, но за да не се отклониш от нея, си изплзвал доста изкуствени и насилени похвати като сцената с нападението над циганката или отвличането на момчето. Според мен не бива да се страхуваш, ако разказът ти тръгне в посока, която не си планирал. В крайна сметка дори Джордж Мартин пише така ;)
And you can't dance with a devil on your back...

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Thu May 08, 2008 9:51 pm

Извинявам се за закъснението!

Ще започна с това, че разказът ти е най-грамотно написания от всички в този кръг на уъркшопа досега. Това, разбира се, е достойно за уважение, но не бива да те кара да се възгордяваш, понеже според мен в него има прекалено много други слабости, които що-годе добрата езикова култура не може да превъзмогне. Само да уточня, че с думите си по-горе визирам най-вече правописа. Изграждането на изреченията (няма да коментирам параграфите, понеже във форума не мога да преценя как точно са оформени първоначално) ти е тъмна Индия, имаш и много грешки с времената.

Преди да започна да говоря за отделните моменти, които ми направиха впечатление, искам да споделя убедеността си, че една относително кратка история трябва да се стреми към стегнатост. В твоя разказ има огромно количество просто ненужни елементи. Повечето от тях могат да се разширят и да направят историята значително по-дълга, но има ли смисъл? Понеже мразя да говоря общи приказки, ще спомена сцената с храненето и порязаната ръка. С нея или без нея, разказът нямаше да мръдне и на йота.

По-неприятен за мен обаче е друг момент. Някои неща, които са от ключово значение за историята са споменати между другото (първите спомени на героя за циганката, например, въобще не загатват колко важна е тя в разказа), набързо (убийството на човека, който нападна въпросната циганка, беше описано малко като във вестникарските хроники - никаква емоция, насилен съспенс, само действие след действие след действие). Като казах вестникарски хроники, та се сетих - целият разказ върви изключително бързо, сякаш е описан в статия. Нямаше и един момент, в който да се почувствам емоционално свързан с някой от героите (а когато говориш за любов и убийства, емоциите трябва да бъдат представени). Кирил чувства неестествена привързаност към картината - това го разбрах на интелектуално ниво, понеже ти ми го разказа. Никъде не го показа, обаче. Той се чувства зле от убийството на човека на улицата или от това на съпругата си - пак същата ситуация.

Така че, ако мога да ти дам смислен съвет, той е да опиташ повече да загатваш какво чувстват героите ти, да го показваш чрез действията им, а не да ни го разказваш!

Инфодъмпове не искам да коментирам сега, тъй като ще поговоря повече за тях по-долу, но все пак: твърде много са и, ако ми позволиш дребното заяждане, повечето са елегантни като онзи метафоричен сблъсък с влак, който си описал.

Но да не се отклонявам, а да давам подред:
Кирил трясна по черната клавиатура и затвори лаптопа. Какво по дяволите?
Хъм, това изречение понякога звучи добре на английско (но често пъти не), обаче на български въобще не е така. Защо не: "Какво ставаше, по дяволите?", "Какво по дяволите си мислеше той?" или нещо от сорта.

И ето, че започва серията инфодъмпове. Добре де, важно е, че Радослав му е добър приятел и е в Ирландия, но всичко останало може да падне. Дори и това би могло да се вмъкне значително по-елегатно - например като вкараш споменаването на Ирландия в чата първоначално и после напишеш нещо от сорта на "Какво по дяволите ставаше? Та Радослав му беше добър приятел!" Точка. Не твърдя, че така е идеално, но определено не е и толкова тромаво, колкото в твоя вариант.
А сега когато най-сетне успя той му беше разсърден без никакво обяснение.
Ако ме послушаш, това изречение ще падне, но нека все пак да обясня какво не ми харесва в него (изключвам изпуснатите запетайки, понеже предполагам, че за тях и сам ще се сетиш :lol:). Радослав очевидно има обяснение за това, че се сърди на Кирил. Той може да му се е разсърдил "без видима причина" или "без да му даде обяснение". Просто не мисля, че структурата, която си използвал е възможна на български!
Това неочаквано го подсети как преди месец една цигънка му беше гледала на ръка.
ЦигАнка! Освен това, въпреки че изречението ти е граматически правилно, отново е ненужно тромаво. Казваме "това го подсети как преди един месец една циганка му гледа на ръка". Вярно, пуристите ще се възмутят от подобна структура, но тя определено не звучи толкова зле, колкото би звучала на английски (където на практика е невъзможна), и определено се използва масово.

Btw, втори инфодъмп. И то непосредствено след първия.
Тогава естествено я беше помислил за луда и не обърна особено внимание на това какво още му беше казала. А, да. „Ще създадеш нещо красиво, което ще превземе живота ти.”
Първото изречение ми звучи неестествено. Аз бих предпочел: "Тогава той естествено я помисли за луда и не обърна внимание на останалото, което тя му каза." Във второто изречение проблемът ми е от чисто логическо естество. Просто Кирил няма как да не е размишлявал МНОГО върху думите на циганката, след като е нарисувал картината си. "А да" означава, че се сеща на момента, което не ми звучи правилно. :mrgreen:
След като извади това, което търсеше той подреди останалите и затвори.
Използвам изпусната запетайка в това изречение най-вече като повод да поговоря за нещо, което значително ме притеснява. Значи, нашият герой е нарисувал комикс, който въздейства изключително силно върху хората. Всеки екземпляр на комикса ли има подобен ефект (нали съм прав, че други екземпляри има, след като и непознати са виждали картината)? Ако е така защо например Попа иска да купи картината, която Кирил е нарисувал за галерията, а не се задоволи просто с комикса? И това е най-малкият проблем.
Дори организаторите на една изложба го бяха помолили да нарисува по-голям вариант за тях. Но той вече не беше там, а висеше на стената му.
Тези изречения не ми звучат никак добре. Не разбирам защо имаме минало в миналото за първото от две последователни действия. Да де, знам, че целият разказ е в минало време, обаче подобна последователност пак не ми се струва правилна. Не виждам смисъла и от това "но" - второто изречение нищо не отрича (той все пак е нарисувал по-голям вариант за тях), а просто придвижва действието напред.

Освен това цялата ти концепция е излишно усложнена. Ако човекът беше нарисувал само картина, без изобщо да споменаваш за комикс, това изобщо нямаше да й се отрази. Но щеше да предотврати сложните опити да опишеш всичко, което си описал.

А, удобен момент да взема пример от собствената си безпринципна употреба на "но" и да те посъветвам да не започваш изречения (както си направил адски много пъти) с този съюз, освен ако не си абсолютно сигурен, че това е наложително.
Вратата на стаята се отвори и жена му влезе вътре. Кирил погледна часовника и забеляза, че без да се усети беше гледал картината вече поне един час.
Добре де, нали извади комикса да си го гледа? Какво стана с него? Изобщо, от този момент нататък комиксът почти не играе роля в историята, което ме кара наистина да смятам, че не си избистрил много идеята си за него. Друго - аз не бих казал, че вратата точно на стаята се е отворила в това изречение. Коя врата да се отвори? На шкафа? На хладилника? Затова (само един от много възможни варианти): "Вратата се отвори и жена му влезе в стаята". Освен това тафтологиите по принцип ме дразнят, особено когато спокойно може и да ги няма, затова и съм ти ги подчертал.

Ще продължа в нов пост, понеже не съм сигурен колко точно е максимумът от думи за един. :roll:
Last edited by Itilon on Thu May 08, 2008 10:01 pm, edited 3 times in total.

User avatar
Sandy
Smallfolk
Posts: 16
Joined: Fri Jan 04, 2008 9:58 pm

Post by Sandy » Thu May 08, 2008 9:58 pm

Ще започна с нещата, които най-много не ми харесаха в разказа ти. А именно липсата на нормални обяснения за куп събития. Защо Кирил иска жената в картината да оживее? Защо е взел пари от Ивайло Попа и защо не му ги връща.(никъде не казваш, че има проблеми с парите или е неуспешен художник.) Защо приятелят му Радо го обвинява за смъртта на приятелката му, като Кирил няма нищо общо? Много други въпроси изникват, които остават читателя да се чуди безсмислено. Другото, което дразни е това, че героите са абсолютно "all knowing". Кирил разбира, че картината го манипулира просто е така, докато си мисли. Жена му също знае за злото в картината и веднага иска да я унищожи. (Кой ще тръгне да обвинява картина за проблемите в брака си?!) А персонажът на циганката-магьосница е абсолютно плитък и комичен. (Щом тя толкова добре знае бъдещето, тогава защо не го предупреждава, че неговото желание ще го предаде и унищожи живота му, след като той и помага от лошия, който я рита просто е така, за да изпусне пара. :lol: ) А отностно главния герой Кирил...неговото внезапно полудяване и серия от убийства остават абсолютно странни и безпричинни, следователно читателят няма ни най-малко разбиране към действията му и не му съчувтства по никакъв начин.
Много е странен изборът ти действието да се развива в реални български градове и според мен стои доста смешно и неестествено, защото явно си избирал градовете просто е така. Благоевград не е известен с някаква особена организирана престъпност, а и защо Стара Загора да е някакъв успешен град за бягство? :roll:
SeeYa: Кво става бе човек, не сме се чували от два месеца??!
IrishPub: Kak moja? Misleh, che si mi priatel. Samo mi kaji, kak go napravi? I zashto?
Харесва ми, че си се сетил, че в чат обикновено разговора е на латински, но защо единият е на кирилица?
Но той вече не беше там, а висеше на стената му.
Този момент не го разбрах.
Влезе в кухнята и реши да хапне нещо. Намаза си филия с лютеница и я изяде набързо. После забеляза, че на показалеца си има доста широка рана, от която течеше кръв. Огледа се, но никъде не беше изцапано. Това най-вероятно означаваше, че бе текло директно върху филията. Отиде в стаята си и извади бинт от едно чекмедже.Докато се превързваше му звънна мобилния телефон. Беше Ивайло Попа, човекът на когото дължеше пари.
Всичко това води само до факта, че му звъннва телефона?!
Досега си мислеше, че картината го обича, но това не беше истина. Тя искаше да унищожи бавно живота му. И преди се бе опитвал да я махне от стаята си. Това, което го спираше е че вече единствено с нея чувстваше истинска емоция. Всичко друго сякаш беше жалка имитация.
Точно е това имах предвид като казах по-горе, че героят е all knowing. Разбирам, че искаш по някакъв начин да обясниш какво става, но този начин, героят просто да се сеща сам за всичко, лично на мен не ми допада.
Значи можеше да й заповяда всичко... Това създаваше интересни възможности, но реши да не прекалява.
Еее...защо? :oops: :lol:
Анджела настоя също така да вземат и картината.
- За какво ти е? – попита я той.
- Все пак е моят стар дом. Сигурно и ти ще чувстваш носталгия към това място.
Малко по-горе си казал, че тя помни откакто се е събудила на пода. Тогава откъде знае, че е била в картината. :shock: :twisted:
- Какво си направил на това момче? Изглежда сякаш съвсем не е на себе си. Колко време планираш да го държиш с нас?
- Не разбираш. Не искам да взимаме заложник. Не можем да го държим непрекъснато дрогиран. Ще трябва да изчезне безледно.
Не виждам как Кирил ще си спести гнева на Ивайло Попа, като убие сина му. Няма как никой да не е видял как го отвлича или никой да не намери трупа. БезСледно.

Искам да ти кажа, че идеята ти, картина да манипулира някой до безумие, ми хареса много. :) Краят на разказа също ми допадна(в смисъл, че ми хареса връзката с началния чат(който дотогава си мислех, че е сложен абсолютно безсмислено)) и като цяло разказа ти е без правописни грешки и е доста грамотен, което аз намирам за доста важно нещо в писането. Има само няколко пропуснати запетайки, които са явно по невнимание. :wink:
Last edited by Sandy on Thu May 08, 2008 10:16 pm, edited 1 time in total.
Beatles MANIA!

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Thu May 08, 2008 10:14 pm

Продължавам! :wink:

Разговорът със съпругата отново ни вкарва в инфодъмп. Просто хората обикновено не си говорят неща, които и без друго ги знаят, и целият диалог ми изглежда скърпен, само за да разкаже на читателите колко точно са се влошили отношенията в семейството.
Да, нали ти казах – докато лъжеше отвори прозореца на стаята, извади една цигара и се готвеше да запали.
Тук не ми харесва това, че едно продължително действие следва в последователност две прости - звучи ми несъгласувано някак.
Изглеждаше уморена, но това не й пречеше да се ядоса. За щастие не знаеше, че всеки ден наблюдаваше картината с часове.
Тя за щастие не знаеше, че той всеки ден гледа картината с часове. По начина, по който си го написал, ми казваш нещо малко по-различно.
Всеки път като го правеше се чувстваше все едно лети. Не вярваше, че има нещо по-прекрасно на този свят.
От летенето ли? :twisted:
Изглеждаше спокоен и приятен човек, но скоро след това бе разбрал точно колко глави беше счупил, за да стигне там където е.
В това изречение ситуацията е сходна с тази с жената, която ти посочих малко по-горе. Между другото, правиш тази грешка на адски много места, което навярно значи че трябва да се концентрираш върху изчистването й.
Постоянно се биеше, бягаше от часове и всеки петък го виждаше на едно и също място да пуши трева.
И пак!
Четвъртък следобяд не беше особено подходящо време за излизане, но не издържаше вече тук.
Ъъъ, това е дребна грешка, но ми направи впечатление. Казва се "следобед". Не питай защо - идея нямам (т.е. имам, но е по-скоро интуитивна и в момента не мога да проверя дали съм прав).
В гостната телевизорът бе пуснат високо.
Силно? Дори и така, най-добре да преработиш цялото изречение, понеже звучи прекалено много като разговорна реч.

EDIT: Събмитнах си коментара без да искам, а и не бях видял кое време е станало. Общо-взето мога да продължа още доста в същия дух и обещавам да постна поне още един коментар. Само че по-кратък.

И да, надявам се, нищо в думите ми да не е успяло да те обиди.

А, идеята на разказа е готина! :lol:

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Thu May 08, 2008 10:23 pm

Sandy wrote:Защо приятелят му Радо го обвинява за смъртта на приятелката му, като Кирил няма нищо общо?
Аз защо останах с идеята, че той го обвинява за това, че е нарисувал мъртвата му приятелка?

И, доколкото знам, в Благоевград си има бая организирана престъпност. :mrgreen:

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Thu May 08, 2008 11:19 pm

Ох, то се е видяло, че днес повече няма да се учи! 8-)

Докъде бях стигнал? Нашият човек излиза навън и
Реалността го блъсна като влак още като стъпи на улицата.
Това е много, много тежка метафора по мое мнение. Бих я приел, но само ако Кирил в този момент се срине и почне да се гърчи по тротоара. А на него всъщност почти нищо му няма. Тогава защо чак като влак? Чувал съм, че да те блъсне влак много боли. :mrgreen:
Отношенията му със жената никога не са били толкова лоши.
Да оставим настрана поредния инфодъмп в целия абзац. Това, което ме притеснява е, че подобни изречения разбиват цялото ми впечатление за един грамотен автор. Добре, ясно е, че това той си го мисли. Обаче ти го преразказваш и е редно да е на правилен български език. Не "със", а "с" и не жената, а поне "жена му". Нататък, "никога не са били толкова лоши" е сегашно перфектно време или както се казваше това на български. Миналото перфектно пък ще ти изиграе лоша услуга, понеже звучи ужасно, така че просто трябва да перефразираш по някакъв друг начин. Аз лично обаче изобщо не бих вкарвал тази подробност в разказа. Нали вече чухме разговора? Така и така знаем, че нещата "със жената" не вървят!
Сети се за порязания си пръст. Чувстваше загуба на контрол всеки пък като влизаше в апартамента си. Отчаяно се опита да измисли някакво решение. Можеше да се опита да избяга и да отиде в къщата на чичо си, който не бе в момента в града.
Тук не разбирам каква връзка има порязания пръст (аз по принцип не виждам мястото му в историята, де) със следващите изречения. Отново твърде много ни разказваш с второто изречение. Измисли една-две случки в апартамента, които да ни ПОКАЖАТ, че Кирил губи контрол и ние ще те разберем. Освен това историята ще спечели откъм дълбочина. Ти също ще спечелиш! И читателите.

Подчертал съм повторенията. Btw, защо "да се опита"? Това ми звучи много извинително. Направи Кирил по-твърд! Нека "да опита". Освен това словоредът на почернената част не ми харесва, но предполагам това си е субективно мнение. :lol:
Всичко друго сякаш беше жалка имитация. Но не можеше да си позволи да пропада повече. Събра решителност и тръгна обратно към апартамента.
Единият ми проблем в тези изречения е с това "но" в началото на второто. Повече ме тревожи цялата последователност на събитията, откакто Кирил е излязъл от вкъщи. Поне това, което аз разбрах, е че той излиза, мисли пет секунди, завива му се свят и прикляка и решава да се прибере. Очевидно междувременно доста е походил, но просто никъде не си го казал.
Докато вървеше чу вик. Обърна се в посоката му.
Няма да ти давам съвети за тези изречения. Просто ми звучат ужасно. Най-вече, заради подчертаното "му".
Видя едър мъж, който стоеше на другата страна на улицата.
"От другата страна", струва ми се!
Очевидно носеше черни дрехи, тъй като забелязваше предимно бръснатата му глава.
Е, сега това изречение ако може да ми обясниш каква е логиката зад него, защото аз просто не го разбрах. Възможни тълкувания: 1) Кирил носи черни дрехи и това му пречи да забележи друго освен бръснатата глава на мъжа; 2) Мъжът носи черни дрехи и те позволяват да се види само бръснатата му глава (а ако носеше бели, какво щеше да се види?); 3) Бръсната му глава носи черни дрехи и затова се откроява! Освен това, когато някого, когото видиш, носи определен цвят дрехи, то си е... ъъъ очевидно по дифолт. :wink:
Знаеше, че имаше твърде много проблеми и без това.
Няма как да стане така. Знаеше, че има!
Светът беше достатъчно лошо място и без тях. Но не искаше онзи да види лицето му.
Отново едно "но" за действия, които всъщност нямат нужда от подобен съюз. С кое първото изречение се противопоставя на второто? Изобщо има нещо нередно в цялата ситуация. Не разбирам действието на оживена улица ли се развива или не. Защо никой друг не се притича на помощ на жената? Откъде се появи този камък?

Следващото изречение:
Почти беше стигнал до него когато по невнимание плъзна крака си по земята и издаде неприятен звук.
допринася за визуализирането на ситуацията в главите на читателите (или поне в моята) горе-долу като черните дрехи от преди малко.
Щастието му веднага се стопи като видя, че човекът не дишаше.
Пак проблем с времената, струва ми се. Човекът "не диша"?

И така нататък, и така нататък. По-надолу, сцената със съпругата на Кирил ми се струва фалшива. Не мога да възприема Анджела като пълнокръвен герой. Не разбирам тя лъже ли го, че няма спомени и ако казва истината как така се държи толкова хладнокръвно. Освен това как разбира, че е излязла от картината? Не ми е ясно защо Кирил бяга от Попа? Просто не вярвам да има сериозен престъпник където и да е по света, който да те преследва просто защото си го напсувал. Това може да доведе до затвора, а никой не иска да попадне в затвора за глупости (други си е, ако го беше напсувал наживо - тогава Попа щеше да реагира инстиктивно).

За детето - първо реших, че го отвлича, за да постигне някакво споразумение. Чак после ми стана ясно, че иска да накара хората на човека да се заемат с търсенето му, за да не го преследват него самия. Да, ама щом Кирил се страхува толкова от човек, който само е напсувал, откъде събира смелост да убие сина му. След като разбере Попа никога няма да спре да го преследва!

Има и още. Но ще завърша с един цитат, който според мен е култов:
Когато стигнаха до него вече бе започнало да се стъмнява.

User avatar
Sandy
Smallfolk
Posts: 16
Joined: Fri Jan 04, 2008 9:58 pm

Post by Sandy » Fri May 09, 2008 2:31 pm

Itilon wrote:И, доколкото знам, в Благоевград си има бая организирана престъпност. :mrgreen:
А можеш ли да ми кажеш с какво Благоевград има повече престъпност от София или някой друг град в България? Едно е да кажеш примерно Детройт, който е град известен с престъпността си, а друго е Благоевград, който е известен с Пиринско Пиво. :lol:
Beatles MANIA!

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Fri May 09, 2008 3:08 pm

Хубаво де, човекът е оттам, доколкото знам. Сигурно е по-наясно от нас? Аз пък съм от Дупница родом и въпреки че в този град няма повече престъпност от София, усещането е, че единствените престъпници (едни Галевци, не може да не сте ги чували?) наоколо са много, ама много нагли. Все си мисля, че в повечето провинциални градове е същото. :lol:

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28816
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Fri May 09, 2008 4:01 pm

Itilon wrote:
Очевидно носеше черни дрехи, тъй като забелязваше предимно бръснатата му глава.

Е, сега това изречение ако може да ми обясниш каква е логиката зад него, защото аз просто не го разбрах. Възможни тълкувания: 1) Кирил носи черни дрехи и това му пречи да забележи друго освен бръснатата глава на мъжа; 2) Мъжът носи черни дрехи и те позволяват да се види само бръснатата му глава (а ако носеше бели, какво щеше да се види?); 3) Бръсната му глава носи черни дрехи и затова се откроява! Освен това, когато някого, когото видиш, носи определен цвят дрехи, то си е... ъъъ очевидно по дифолт. ;)
А аз, бтв, особено така извадено от контекст, си помислих, че причината нападателят да забелязва предимно бръснатата глава на Кирил, би трябвало да е, че очевидно носи черни дрехи.

Ясно, че не е така, но пълната липса на уточняващи местоимения или имена някакси създава каша.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6351
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Fri May 09, 2008 5:22 pm

Хм, ъъъ, както казах едно предишно вчера, ще си продължа критиката. За съжаление, няма да съм толкова подробен, колкото за първата сцена, се за което извинявам.

Б) Връзката между втората и първата сцена е изключително колеблива. Що за мотивация има нашият да налети на оня? "Такива хора изключително го дразнеха"?!?

В такива моменти героите ти ми приличат на механизъмчета на пружинка - вкарваш ги в предварително замислени от теб ситуации, където те се държат по неадекватен начин, за да оправдаят развитието на сюжета. Аз виждам три начина да оправиш този проблем:

1. Подготви ситуацията така, че да ни покажеш, че героят е наистина способен на това, което върши. За съжаление целият ти сюжет се гради на убийства и отвличания, а за да покажеш, че един художник на комикси е способен на нещо такова, трябва доста да се постараеш предварително; не мисля, че в случая може да се направи.

2. Слушай героя си и се диктувай от характера му при подбирането на сцени - за съжаление това може да означава да насочиш историята си в тотално различна от настоящата посока; всъщност точно това бих ти препоръчал.

3. Подбираш сцените така, че хем героите да не стоят дървено в тях, хем да водят до желания от теб завършек. Това всъщност е нещо като комбинация от 1) и 2) и май е най-трудно за реализация.

Разговорът с циганката е почти толкова зле като този със съпругата - най-вече реакцията на Кичо. Той не само не се изумява от очевадната и доста органична демонстрация на магия, ами и възприема "съвета" на извратената купанарка-некромантка като шанс "най-силното му желание" да се сбъдне.
И отново обяснението: Не, той ще го стори, защото така или иначе е допуснал нещата да стигнат твърде далеч.
Не мисля така.
Нямаме нито едно конкретно и въздействащо описание на това, че "нещата са стигнали твърде далеч". Кирил не се понася много със жена си (по негова вина); това не значи, че е готов да я убие, за Бога (!?!), при това садистично, блъскайки главата й в масата.


В) Тук според мен се съдържа ядрото на историята ти, каквато би ми въздействала на мен. Екшън-подходът, на който си заложил, рядко е успешен в кратки разкази; но разсъжденията на Кирил непосредствено след като убива жена си - как не само вината, а тъгата, че не я е опознал, ще го гложди винаги - могат да ти дадат една добра история, ако и не твърде оригинална. Опитай се да действаш от тази емоция? По какъв начин сбъднатото му желание - тази жена на мечтите му - може да изцели тъгата му, по какви начини може да я усили? Работи оттам.

Г) За мен това е най-безсмислената част от историята, където страхливото паникьорство на Кирил избива вече в абсурди; цялата работа с отвличането и отмъщението на Анджела идва отникъде и наникъде не отива. Краят не дава нищо на историята.

Опитай наистина да тръгнеш от някаква емоция, някаква слабост у себе си, ако щеш, следващия път - така поне ще е сигурно, че наистина ти пука за историята ти и ще си личи, независимо какво е изпълнението.
От сегашното й състояние обаче на мен лично ми се стори, че просто си опитал да наредиш едно след друго екшън-събития, които уж гарантират интереса на читателя. Краткият разказ не е подходяща среда за нещо подобно; докато по-дългите форми разполагат и с много повече възможности за контрол на темпото и на съспенса, най-добре е в кошницата от думи, която представлява разказът да има нещо, което си струва, пък ако ще и да е сплетена от неодялани върбови клонки.

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13463
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Sat May 10, 2008 4:09 pm

Първо, разказът ми хареса. Хареса ми идеята, хареса ми и това, че е разказан интелигентно. Именно затова не мога да дам цяла редица от цитати, които конкретно да поправям. Затова ще карам на неща, които не ми стоят като усещане.

Разказът има много действие, но самите герои като че ли са само щтрихирани. Много често неща се обясняват, когато би било по-добре да се покажат. Понякога се натъпква твърде много информация в няколко изречения. Освен това самият разказ е някак нефокусиран, има картина мафиотска история, мистериозна циганка... но някак не успяват да се слеят достатъчно в една история.

И... не знам как да ти го кажа, но циганките-магьосници са клише. Още повече, че в България циганите нямат онзи романтичен ореол, който имат на други места. А ти пишеш точно разказ ситуиран в България с особености на българското общество.
- Това няма значение. Никой няма да го съжалява. Баща му е продал всичко, за да си купува хероин, а майка му отдавна го е напуснала. Единствения му останал приятел бе застрелян от полицай, за което дори не казаха по новините. Атакува ме, за да изпусне малко пара. Лесно бих могла да се справя с него, но той ме изненада и не можех да се концентрирам.
- Толкова за този. Видя ли белия му дроб? Щеше да развие рак до месец. Твърде самонадеян бе, за да отиде на лекар преди да стане твърде късно. Щеше да си умре и без това скоро. Няма за какво да се тревожиш – каза тя.
Някак и двете са едно ненужно оправдаване на Кирил. Онзи е гадняр, биещ жена, за да "изпусне парата". Няма нужда и да си няма никой и да е смъртно болен.


Много е странно, че съпругата на Кирил така и не му се съпротивлява и не вика, дори когато я убива физически.

Странно е също, че жената трябва да му се подчинява, но може да го лъже и може да го наранява. Знам, че той де факто тогава не я питал направо и не й е заповядал направо, но изглежда малко съшито с бели конци.

Също така не ми е ясно защо момчето е чак толкова зле просто от пушене на марихуана.

Също така:
- Какво си направил на това момче? Изглежда сякаш съвсем не е на себе си. Колко време планираш да го държиш с нас?
Звучи недоволно, почти заядливо, което само по себе си не прилича на човек, който би трябвало да е изцяло подчинен на другия.
Но веднага след това имаме
- Е, ако го застреляш някой може да чуе. Можем да използваме нож, но ще трябва да чистим после. Най-добре ще е да го удушим, а? – каза му тя.
А в следващия момент тя напълно се съгласява, което изглежда твърде контрастно.

И задължителния буквализъм накрая:

цигънка - циганка
Наближаваше осем часът - осем часа
безледно - безследно
Намерението й моментално му се изясни когато видя ножът в дясната й ръка. - когато видя ножа
Какво по дяволите? - Какво, по дяволите?
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Sun May 11, 2008 9:09 pm

Така, ще започна с това, че идеята на разказа е много добра, но за съжаление не ми харесва реализацията й. Вярвам, че можеш да се справиш и по-добре. Трябва му доста солидна редактация. Диалозите въобще не ми харесват, да не говорим, че е пълно с абсурдни ситуации. Харесва ми това, че си избрал героите да са българи и действието да се развива в България. Малко от съвременните български писатели го правят. А сега да се върнем на разказа.
Не знам защо, но останах с впечатлението, че Кирил е изключително нервен човек и то реакциите му са доста странни на моменти - налага лаптопа, след като човека, с който чати, излезе offline; напсува Попа на майка без никаква видима причина; развика се на жената от картината, защото не искаше тя да излиза с него, когато отиде до отвлича сина на Попа...
Диалога, след като спаси жената, която му е гледала на ръка, звучи доста недостоверно. А защо въобще онзи я е атакувал? Да изпусне малко пара не е логично обяснение, дори за някой психопат.
Защо Кирил получава клаустрофобия насред улицата? До колкото знам може да получиш такъв пристъп само, ако наистина си затворен в много тясно пространство.
Не ми харесва как е описан ефекта от парфюма, с който магьосницата пръска трупа.
Също така този Кирил много лесно се реши да "освободи" жената от картината, след като си мислеше колко хубаво е това, че тя ще изпълнява желанията му. Това беше доста недообяснено, някак си не ми допадна.

Имаш много изречения, които започват с "но", а до колкото знам не е добре, пък и не звучи хубаво.

Моя съвет е да му удариш една здрава редактация, като направиш диалозите по-естествени и да преработиш някои от ситуациите, които звучат недостоверно. Общо взето това е от мен, ако съм прозвучал грубо, извинявам се. :)
Wanna whole lotta love?

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 2 guests