Котки - Sandy
Posted: Tue Mar 25, 2008 7:07 pm
Слънцето залязваше зад една от къщите в малкото селце Истлуд. Беше привечер, и на главната улица си играеха няколко малки деца. През работните дни, тя беше много натоварена по това време на деня, но сега в събота, беше пуста. Едно дете се присъедини към другите и те спряха играта си, когато видяха, че държи малко коте в прегръдката си.
- Вижте какво намерих. – каза малката Ана.
- Еха! Къде го намери? Много е сладко. – каза Том. Той беше на 9 години и то най-възрастния от тях.
- Махнете тази помия от тук. – обади се сърдито Джим.
- Това, че ти си алергичен не ти дава право да наричаш котето помия.
- Млъквай Том.
- Ти млъквай. – каза последният от групата. Това беше Кайл – брата на Ана. – Къде го намери Ана ?
- Пред вратата на г-жа Джоунс.
- Значи сигурно това е едно от нейните котки. Трябва да и го върнеш, знаеш колко много обича котките си. – каза Том.
- Не-еее. Тя има толкова много. Сигурно дори няма да забележи, че го няма. Много е сладко, искам да го задържа. – заяви, почти разплаквайки се Ана.
- Правилно е да и го върнем Ана. Как ще се почувстваш, ако някой вземе, твоята котка.
- Оф, добре Том. Ще и го върна.
- Е, аз си тръгвам, щом ще се занимавате с тая космата топка. – каза сърдито Джим и се запъти към вкъщи.
- Еми още не е тъмно, слънцето едвам залязва. Хайде да и го занесем сега. – каза Кайл.
Трите деца се запътиха към къщата на г-жа Джоунс. Нейната беше най-голямата в селото, но тя рядко излизаше, поради старата си възраст. Беше известна с огромния брой котки, с които живееше. Често някоя котка се измъкваше и хората трябваше да и я връщат. Голям въпрос беше как тя успяваше да ги изхрани, защото броят им, надвишаваше 50.
Децата стигнаха до предната ограда на къщата и забелязаха, че врата е открехната. “Значи ето как се е измъкнало котето” – помисли си Том. Те влязоха в двора и се запътиха към входната врата. Тя беше висока поне 3 метра и звънеца до нея беше стар и леко открехнат от стената, но въпреки това работещ. Кайл го натисна, и неговия звън се чу като ехо в огромната три етажна къща. След около минута се чу гласът на старицата да се провиква:
- Кой звъни ?
- Намерихме едно от котките ви, г-жо Джоунс. – каза Кайл.
- Ето сега идвам.
Старицата отвори вратата и когато ги видя се усмихна щастливо, поради което се видя липсата на половината зъби в устата и.
- Благодаря ви юнаци, че ми донесохте малкият Джес. Моля влезнете, да ви почерпя нещо.
- Става късно, а мама каза да сме вкъщи до 18:30. – каза Ана.
- Е, имате още време. А пък и имам боровинков пай. Поне елате да го опитате.
- Добре. – каза щастливо Кайл, тъй като стомаха му говореше вместо ума му, след което те влязоха.
Том не беше влизал в огромната къща на г-жа Джоунс и беше удивен от високия таван и огромния брой врати към различни стаи и коридори. Той започна да чувства вълнение и желание за изследване и приключенство. Старицата ги поведе към кухнята, но Том спря за момент, защото нещо го препъна в краката. Беше малкото коте, което бяха намерили. То мяукаше и писукаше, след което тръгна към стълбите за горния етаж. Но постоянно спираше и се обръщаше към Том, като че ли му казваше да го последва…както той й направи.
Другите две деца влязоха в кухнята заедно със старата баба и се стреснаха от огромния брой котки там. Тя леко избута една от тях, която стоеше пред хладилника.
- Махни се Джери. – изкряска бабата.
- Нима сте ги наименували всичките?! – учудено каза Ана.
- Ами да. Абсолютно всичките имат имена.
Тя започна да ги посочва едно след друго и да изрича различни имена на всяко едно.
- Това е Хари, а тази там е Кис, този тук до мен е Сай, а малкото там е Сид… След миг в стаята влезе една огромна и дебела котка. Тя беше бяла на цвят и тромаво извървя пътя до масата, като всички котки се отдръпнаха от пътя и.
- Ето това е Сандър. Той ми е най-стария котарак.
- Малеее…колко е огромен. – каза учудено Ана.
- Тежи 12 килограма. И е постоянно гладен. – каза тъжно бабата изваждайки чиния с пай от хладилника.
Котаракът гледаше злобно към децата и тихо измяука към Ана.
- А…къде е Том? – запита Кайл.
През това време Том следваше котето по коридора на горния етаж. Малко по малко то забързваше крачка по дългия коридор. Накрая зави към една от вратите и влезе вътре…Том го последва. Стаята представляваше огромен килер със стари вещи и боклуци. Малкия котарак се допря до един стар чувал в ъгъла на стаята. Момчето го отвори.
- Явно си е тръгнал. – каза старицата.
- И на нас ни е време да си тръгваме. – каза вече леко уплашен Кайл.
- Еее…но вие не сте ми опитали пая още.
- Съжаляваме г-жо Джоунс, но наистина трябва да тръгваме. – каза Ана. – Може утре да дойдем пак.
- Добре де, добре. Хайде чао. – каза старата Баба. Но те не и отговориха, а директно излязоха през вратата. Дебелият котарак мъркаше ядосано след тях, но те вече бяха далече. Когато стигнаха до вратата, през която бяха влезли, забелязаха, че пред нея стоят три по-големи котки.
- Хайде, котета мръднете се. Трябва да си тръгваме. – каза Кайл, посягайки към дръжката на вратата. Едно от котките скочи върху ръката му и го одра. Момчето изпищя от болка. След миг двамата бяха заобиколени от още 4-5 котки. Всичките започнаха да мяукат злобно и бавно се приближаваха към децата. Ана започна да писка, но виковете и бързо затихнаха.
Том изкочи назад уплашен, а чувала падна отворен на земята. От него започнаха да се търкалят човешки кости. Малкото коте почна да мяука като ненормално. “Като, че ли ми казва да бягам” – помисли си Том. Той излезе от килера и тръгна да бяга към стълбите, като котето продължаваше да търчи зад него и да мяука. Но пред стълбите го спряха 5 големи котки. Той замръзна на място. Те го гледаха право в очите и бавно тръгнаха към него. Малкото коте застана пред него и започна да мяука. Но едно от тях го избута настрани. То се ядоса и го захапа за опашката. Котарака издаде ужасен звук на болка, след което другите се нахвърлиха върху малкия. Сърцето на Том затуптя ненормално, когато видя как котките откъсват главата на малкото и започват да го ядат. Една от котките се обърна към момчето и измяука злобно. Муцуната й беше в кръв и от острите й зъби падаха капки кръв. Том побегна в обратната посока и котките тръгнаха след него. Той тичаше през коридорите уплашено и крещеше безмислено за помощ. Опита се да отвори вратите, но всичките бяха заключени. Накрая намери една отключена и я отвори. Беше гардероб със стари дрехи и от него изкочи една котка право върху лицето му. Тя започна да го дере и той запищя от болка. Хвана котката и я хвърли към останалите. Една от тях го захапа за крака и той я изрита. Останалите стояха на 2 метра от него и мяукаха войнствено. Бавно почнаха да ходят към него, а той отстъпваше назад, докато се допря до стената. Избърса кръвта от очите си и се огледа за изход, но нямаше такъв. Прозорецът в дъното на коридора беше отворен, но той знаеше, че е на втория етаж и неможе да скочи. Беше изгубил всякаква надежда, когато видя отворената шахта за мръсни дрехи. Без колебания се засили и скочи право в нея. Имаше късмет, че шахтата беше широка и лесно се плъзна надолу, но обра сумати паяжини, докато накрая падна в прашен леген със стари дрехи. Чу някой да идва и се скри под дрехите. След миг някой отвори врата и бавно започна да слиза по стълбите, но остана неподвижен под купчината дрехи.
Изведнъж чу непознат глас – беше мъжки, но стар и дрезгав:
- Хайде момче…покажи се. Няма къде да избягаш.
Том подаде леко глава от легена, но не видя никой в мазето. След малко чу още някой да идва и отново се скри. Някой светна лампата и се чу гласа на г-жа Джоунс:
- Том, това ти ли си ? Има ли ти нещо ?
След тези думи той изкочи от скривалището си.
- Г-жо Джоунс?! Трябва бързо да се махнем от тук. Котките ви са кръвожадни убийци, мисля че се опитаха да ме изядат. Трябва да избягаме преди да е късно.
- Спокойно момчето ми. – каза тя хващайки го за раменете. - Това е просто, защото са гладни и трябва да ядат сурово месо, иначе ще се изядат едни други. Станали са толкова много, че нямам друг избор вече, освен да ги храня с хора.
Очите на Том светнаха, той се опита да избяга, но старицата го беше хванала здраво. Тогава чу отново мъжкия глас:
- Няма смисъл да се съпротивляваш момче, твоите приятели вече ги няма. А ние сме все още гладни. Том се спогледа на всички страни, за да види, откъде идва гласът, докато накрая погледна надолу, за да види една дебела и тромава котка. Която говори
- Ще те хапнем набързо момче, няма да усетиш нищо…ха-Ха-ха-Ха-ха.
В мазето почнаха да влизат още котки. Първо само две, но след тях дойдоха още три и още и още, докато почнаха да влизат като армия. “Ще ме изядът жив” – помисли си той. Тогава го обзе още по-голяма паника и започна да се дърпа от хватката на бабата. Започна да крещи за помощ, докато накрая яростно я изрита в коляното. Тя извика от болка, наругавайки момчето. То се измъкна от хватката и. Тръгна да бяга към стълбите, но бързо беше заобиколен от котките.
- Няма накъде момче. Заобиколен си. Каза дебелият котарак.
- Да. Заобиколен си. – казаха в хор всичките котки, което го накара да настръхне.
Тогава се огледа и видя малко прозорче под ръба на тавана. “Това ми е единствения шанс” – помисли си той. След миг се затича към прозорчето, което се оказа отключено. Бутна капака нагоре и се опита да се промуши. Наведе главата си на настрани, за да мине и двете му ръце минаха също. Но тазът му се заклещи. Котките го захапаха за краката и започнаха да го дърпат назад. Той усети ужасна болка и започна да вика, но никой не го чуваше или виждаше, заради оградата на двора на г-жа Джоунс. Вече почти го бяха издърпали, но той се хвана с ръцете си за стената и даде един последен напън, като захвърча с краката си и разбута котките, успя да измъкне таза си, след което и краката. Чувстваше ужасна болка в краката си, но страха му помогна да я пренебрегне и той избяга. Зад него се чуваха виковете на старият котарак:
- Неее….защо го оставихте да се измъкне. Шибана, стара дъртофелница…защо го пусна.
- Аз? Изрита ме в коляното, нищо неможех да направя.
- Е ние сме все още гладни. И ако трябва ще се заситим, с твоето старо месо.
- Какво ?!
Котките се нахвърлиха върху нея. Тя успя да ги отблъсне и да изрита няколко от тях. Но големият котарак я повали на земята. Всичките се качиха върху нея и започнаха да я ядат. Тя беше жива, дори когато и изгризаха очите, но неможеше да вика, защото един от котараците и отхапа езика. Но когато вече и ядяха червата, беше отдавна мъртва.
- Вижте какво намерих. – каза малката Ана.
- Еха! Къде го намери? Много е сладко. – каза Том. Той беше на 9 години и то най-възрастния от тях.
- Махнете тази помия от тук. – обади се сърдито Джим.
- Това, че ти си алергичен не ти дава право да наричаш котето помия.
- Млъквай Том.
- Ти млъквай. – каза последният от групата. Това беше Кайл – брата на Ана. – Къде го намери Ана ?
- Пред вратата на г-жа Джоунс.
- Значи сигурно това е едно от нейните котки. Трябва да и го върнеш, знаеш колко много обича котките си. – каза Том.
- Не-еее. Тя има толкова много. Сигурно дори няма да забележи, че го няма. Много е сладко, искам да го задържа. – заяви, почти разплаквайки се Ана.
- Правилно е да и го върнем Ана. Как ще се почувстваш, ако някой вземе, твоята котка.
- Оф, добре Том. Ще и го върна.
- Е, аз си тръгвам, щом ще се занимавате с тая космата топка. – каза сърдито Джим и се запъти към вкъщи.
- Еми още не е тъмно, слънцето едвам залязва. Хайде да и го занесем сега. – каза Кайл.
Трите деца се запътиха към къщата на г-жа Джоунс. Нейната беше най-голямата в селото, но тя рядко излизаше, поради старата си възраст. Беше известна с огромния брой котки, с които живееше. Често някоя котка се измъкваше и хората трябваше да и я връщат. Голям въпрос беше как тя успяваше да ги изхрани, защото броят им, надвишаваше 50.
Децата стигнаха до предната ограда на къщата и забелязаха, че врата е открехната. “Значи ето как се е измъкнало котето” – помисли си Том. Те влязоха в двора и се запътиха към входната врата. Тя беше висока поне 3 метра и звънеца до нея беше стар и леко открехнат от стената, но въпреки това работещ. Кайл го натисна, и неговия звън се чу като ехо в огромната три етажна къща. След около минута се чу гласът на старицата да се провиква:
- Кой звъни ?
- Намерихме едно от котките ви, г-жо Джоунс. – каза Кайл.
- Ето сега идвам.
Старицата отвори вратата и когато ги видя се усмихна щастливо, поради което се видя липсата на половината зъби в устата и.
- Благодаря ви юнаци, че ми донесохте малкият Джес. Моля влезнете, да ви почерпя нещо.
- Става късно, а мама каза да сме вкъщи до 18:30. – каза Ана.
- Е, имате още време. А пък и имам боровинков пай. Поне елате да го опитате.
- Добре. – каза щастливо Кайл, тъй като стомаха му говореше вместо ума му, след което те влязоха.
Том не беше влизал в огромната къща на г-жа Джоунс и беше удивен от високия таван и огромния брой врати към различни стаи и коридори. Той започна да чувства вълнение и желание за изследване и приключенство. Старицата ги поведе към кухнята, но Том спря за момент, защото нещо го препъна в краката. Беше малкото коте, което бяха намерили. То мяукаше и писукаше, след което тръгна към стълбите за горния етаж. Но постоянно спираше и се обръщаше към Том, като че ли му казваше да го последва…както той й направи.
Другите две деца влязоха в кухнята заедно със старата баба и се стреснаха от огромния брой котки там. Тя леко избута една от тях, която стоеше пред хладилника.
- Махни се Джери. – изкряска бабата.
- Нима сте ги наименували всичките?! – учудено каза Ана.
- Ами да. Абсолютно всичките имат имена.
Тя започна да ги посочва едно след друго и да изрича различни имена на всяко едно.
- Това е Хари, а тази там е Кис, този тук до мен е Сай, а малкото там е Сид… След миг в стаята влезе една огромна и дебела котка. Тя беше бяла на цвят и тромаво извървя пътя до масата, като всички котки се отдръпнаха от пътя и.
- Ето това е Сандър. Той ми е най-стария котарак.
- Малеее…колко е огромен. – каза учудено Ана.
- Тежи 12 килограма. И е постоянно гладен. – каза тъжно бабата изваждайки чиния с пай от хладилника.
Котаракът гледаше злобно към децата и тихо измяука към Ана.
- А…къде е Том? – запита Кайл.
През това време Том следваше котето по коридора на горния етаж. Малко по малко то забързваше крачка по дългия коридор. Накрая зави към една от вратите и влезе вътре…Том го последва. Стаята представляваше огромен килер със стари вещи и боклуци. Малкия котарак се допря до един стар чувал в ъгъла на стаята. Момчето го отвори.
- Явно си е тръгнал. – каза старицата.
- И на нас ни е време да си тръгваме. – каза вече леко уплашен Кайл.
- Еее…но вие не сте ми опитали пая още.
- Съжаляваме г-жо Джоунс, но наистина трябва да тръгваме. – каза Ана. – Може утре да дойдем пак.
- Добре де, добре. Хайде чао. – каза старата Баба. Но те не и отговориха, а директно излязоха през вратата. Дебелият котарак мъркаше ядосано след тях, но те вече бяха далече. Когато стигнаха до вратата, през която бяха влезли, забелязаха, че пред нея стоят три по-големи котки.
- Хайде, котета мръднете се. Трябва да си тръгваме. – каза Кайл, посягайки към дръжката на вратата. Едно от котките скочи върху ръката му и го одра. Момчето изпищя от болка. След миг двамата бяха заобиколени от още 4-5 котки. Всичките започнаха да мяукат злобно и бавно се приближаваха към децата. Ана започна да писка, но виковете и бързо затихнаха.
Том изкочи назад уплашен, а чувала падна отворен на земята. От него започнаха да се търкалят човешки кости. Малкото коте почна да мяука като ненормално. “Като, че ли ми казва да бягам” – помисли си Том. Той излезе от килера и тръгна да бяга към стълбите, като котето продължаваше да търчи зад него и да мяука. Но пред стълбите го спряха 5 големи котки. Той замръзна на място. Те го гледаха право в очите и бавно тръгнаха към него. Малкото коте застана пред него и започна да мяука. Но едно от тях го избута настрани. То се ядоса и го захапа за опашката. Котарака издаде ужасен звук на болка, след което другите се нахвърлиха върху малкия. Сърцето на Том затуптя ненормално, когато видя как котките откъсват главата на малкото и започват да го ядат. Една от котките се обърна към момчето и измяука злобно. Муцуната й беше в кръв и от острите й зъби падаха капки кръв. Том побегна в обратната посока и котките тръгнаха след него. Той тичаше през коридорите уплашено и крещеше безмислено за помощ. Опита се да отвори вратите, но всичките бяха заключени. Накрая намери една отключена и я отвори. Беше гардероб със стари дрехи и от него изкочи една котка право върху лицето му. Тя започна да го дере и той запищя от болка. Хвана котката и я хвърли към останалите. Една от тях го захапа за крака и той я изрита. Останалите стояха на 2 метра от него и мяукаха войнствено. Бавно почнаха да ходят към него, а той отстъпваше назад, докато се допря до стената. Избърса кръвта от очите си и се огледа за изход, но нямаше такъв. Прозорецът в дъното на коридора беше отворен, но той знаеше, че е на втория етаж и неможе да скочи. Беше изгубил всякаква надежда, когато видя отворената шахта за мръсни дрехи. Без колебания се засили и скочи право в нея. Имаше късмет, че шахтата беше широка и лесно се плъзна надолу, но обра сумати паяжини, докато накрая падна в прашен леген със стари дрехи. Чу някой да идва и се скри под дрехите. След миг някой отвори врата и бавно започна да слиза по стълбите, но остана неподвижен под купчината дрехи.
Изведнъж чу непознат глас – беше мъжки, но стар и дрезгав:
- Хайде момче…покажи се. Няма къде да избягаш.
Том подаде леко глава от легена, но не видя никой в мазето. След малко чу още някой да идва и отново се скри. Някой светна лампата и се чу гласа на г-жа Джоунс:
- Том, това ти ли си ? Има ли ти нещо ?
След тези думи той изкочи от скривалището си.
- Г-жо Джоунс?! Трябва бързо да се махнем от тук. Котките ви са кръвожадни убийци, мисля че се опитаха да ме изядат. Трябва да избягаме преди да е късно.
- Спокойно момчето ми. – каза тя хващайки го за раменете. - Това е просто, защото са гладни и трябва да ядат сурово месо, иначе ще се изядат едни други. Станали са толкова много, че нямам друг избор вече, освен да ги храня с хора.
Очите на Том светнаха, той се опита да избяга, но старицата го беше хванала здраво. Тогава чу отново мъжкия глас:
- Няма смисъл да се съпротивляваш момче, твоите приятели вече ги няма. А ние сме все още гладни. Том се спогледа на всички страни, за да види, откъде идва гласът, докато накрая погледна надолу, за да види една дебела и тромава котка. Която говори
- Ще те хапнем набързо момче, няма да усетиш нищо…ха-Ха-ха-Ха-ха.
В мазето почнаха да влизат още котки. Първо само две, но след тях дойдоха още три и още и още, докато почнаха да влизат като армия. “Ще ме изядът жив” – помисли си той. Тогава го обзе още по-голяма паника и започна да се дърпа от хватката на бабата. Започна да крещи за помощ, докато накрая яростно я изрита в коляното. Тя извика от болка, наругавайки момчето. То се измъкна от хватката и. Тръгна да бяга към стълбите, но бързо беше заобиколен от котките.
- Няма накъде момче. Заобиколен си. Каза дебелият котарак.
- Да. Заобиколен си. – казаха в хор всичките котки, което го накара да настръхне.
Тогава се огледа и видя малко прозорче под ръба на тавана. “Това ми е единствения шанс” – помисли си той. След миг се затича към прозорчето, което се оказа отключено. Бутна капака нагоре и се опита да се промуши. Наведе главата си на настрани, за да мине и двете му ръце минаха също. Но тазът му се заклещи. Котките го захапаха за краката и започнаха да го дърпат назад. Той усети ужасна болка и започна да вика, но никой не го чуваше или виждаше, заради оградата на двора на г-жа Джоунс. Вече почти го бяха издърпали, но той се хвана с ръцете си за стената и даде един последен напън, като захвърча с краката си и разбута котките, успя да измъкне таза си, след което и краката. Чувстваше ужасна болка в краката си, но страха му помогна да я пренебрегне и той избяга. Зад него се чуваха виковете на старият котарак:
- Неее….защо го оставихте да се измъкне. Шибана, стара дъртофелница…защо го пусна.
- Аз? Изрита ме в коляното, нищо неможех да направя.
- Е ние сме все още гладни. И ако трябва ще се заситим, с твоето старо месо.
- Какво ?!
Котките се нахвърлиха върху нея. Тя успя да ги отблъсне и да изрита няколко от тях. Но големият котарак я повали на земята. Всичките се качиха върху нея и започнаха да я ядат. Тя беше жива, дори когато и изгризаха очите, но неможеше да вика, защото един от котараците и отхапа езика. Но когато вече и ядяха червата, беше отдавна мъртва.