Смехът на Смъртта - BloodAti666

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Смехът на Смъртта - BloodAti666

Post by Roland » Tue Mar 25, 2008 7:03 pm

- Ало?
- Джими, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Татко е, майка ти дали е там?
- Да. Секунда...
Момчето остави слушалката и отиде да я извика.
- Мамо, татко е на телефона... Иска да говори с теб.
Моника отиде и вдигна слушалката.
- Здравей, Тил.
- Моника? Ти ли си? – той се закашля в слушалката.
- Да, аз съм.
- Не можах да те позная, гласът ти се е променил доста.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
- Съжалявам, не можах... Добре съм, как е Джими?
- Много добре, но му е мъчно, че не се обаждаш. Мисля, че ти е леко
сърдит.
- Нищо, ще му мине. А ти как си?
- Не много добре, притесних се, че може да ти е станало нещо.
- Спокойно, нищо ми няма. Исках да те помоля да дойдете с Джими –
той отново се задави – тук в Маями да ме видите...
- Тил, добре ли си? Звучиш ми леко разстроен.
- Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на
пределна възраст... – той направи дълга пауза, след което продължи – Напоследък имам чувството, че ... нали знаеш? Че...
- Тил, какво става? Кажи ми?
- Имам чувството, че не ми остава много.
- По дяволите, Тил! – тя заплака тихо в слушалката.
- Спокойно, Моника, моля те не плачи!
- Ще дойдем... Още утре ще купя билетите.
- Добре, моля те да се успокоиш. Ще се видим скоро... Чао.
- Тил?
- Да?
- Обичам те...
- И аз те обичам, Мони, до скоро!

***

На утрешния ден.
Моника отиде до телефонния апарат в хола и набра номерът на Тил. Имаше чувството, че чака цяла вечност преди той да вдигне слушалката.
- Ало? – гласът му беше дрезгав и звучеше доста отпаднал.
- Тил, как си?
- Състоянието ми се влошава... – той се изкашля силно в слушалката.
- Полетът е за в други ден. Предполагам, че няма да ни отнеме много
време да стигнем до Маями. Вечерта вече ще сме при теб.
- Добре. Радвам се, сега имам малко работа. Ще се видим в други ден.
- До скоро, Тил!
- Чакам ви... – той затвори слушалката.

***

След два дена. По обед.
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода. Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си. Стори му се, че изминаха часове преди да се добере до крайната си цел. Свали долнището на пижамата си леко надолу, колкото да може да извади онази си работа. Минаха двадесетина секунди, преди да започне да пикае. Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше. Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той. Ръката му се разтрепери при вида на урината му и изпръска плочките с червената течност... Не успя да се изпикае както трябва, болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката. Вдигна долнището на пижамата си и пое обратно към леглото си. За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му. Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше. Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много. Пусна телевизора, в момента даваха новините. Загледа се, след десетина минути се унесе, отпусна се и заспа...

- Събудете се, имаме важен разговор с Вас, г-н Фрайхман!
Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да
виждат както трябва. Някой застана пред прозореца и така направи сянка на Тил, на когото очите бавно, постепенно привикнаха към дневната светлина. С всяка изминала година той все по-трудно успяваше да фокусира, след като се събуди. Тил не успя да види добре този някой, който беше застанал пред прозореца. Само фигурата му се очертаваше, беше внушително висок и много едър. Непознатия се приближи до пердетата и ги дръпна. Сега вече Тил успя да види ясно странника – не приличаше на човек. Кожата му - цялата черна и набръчкана, очите му - големи и червени, не носеше дрехи, беше чисто гол. Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте.
Тил се опита да се надигне, но не успя да събера сила, започна отчаяно да се върти. Искаше да избяга, макар и да знаеше, че няма да може.
- Спокойно, г-н Фрайхман, успокойте се! Трябва да поговорим... –
съществото му говореше така бавно и учтиво, все едно имаха цялото време на света.
- Кой... какво си ти? – Тил едва говореше, заеквайки. Отново започна да
кашля.
Изчадието го изчака да спре, след което отново заговори:
- Не е важно кой съм аз. Важно е кой сте Вие, г-н Фрайхман.
- Защо ми говориш така? Не се казвам Фрайхман. Аз съм Тил
Стивънсън.
- Sind Sie sicher? (1)
- Моля? Не разбирам. – започна да диша тежко и се изпоти. Поднови
опитите си да стане.
- Wirklich? (2) – съществото избухна в гръмогласен смях.
- Bitte lassen Sie mich allein! (3) – Тил започна да крещи истерично.
- Ето, че сте знаел немски...
- Не... не знам!
- Така ли? Тогава какво казахте току що?
- Нищо... остави ме намира!
- Не, трябва да Ви отведа, г-н Фрайхман.
- Къде?
- Как къде! Във Вашия нов дом – Ада. – изчадието отново започна да се
смее на висок глас.
- Кой си ти по дяволите!? – Тил вече бе целият почервенял от
неуспешните си опити да се надигне от канапето.
- Ich bin niemand! (4)
- Никой?
- Ich bin Kurier des Teufels! (5)
- Защо си тук?
- Ich muß Sie mit mir nehmen. (6)
Тил целият започна да трепери, а сетне зарида. Очите му се насълзиха.
- Махай се! Ти не съществуваш! – той се разкрещя.
- Интересно... Нека Ви покажа нещо. – пратеника се приближи до Тил
и хвана ръката му. Изведнъж Фрайхман се почувства така все едно е отново е на двадесет години, не изпитваше болка, чувстваше се прекрасно. Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Беше краят на тридесетте години, или може би началото на четиридесетте. Тил веднага разпозна мястото – концентрационния лагер в Дахау. Огледа се, нямаше и следа от съществото, което го бе изпратило назад във времето. Пристъпи няколко крачки, нямаше му нищо, вървеше си нормално, като съвсем млад човек. Погледна ръцете си, за съжаление отново бяха същите - стари и сбръчкани. Нищо, важното бе, че отново може да се движи нормално. Започна да се разхожда наоколо. Оказа се, че е в някаква баня, приближи се до единственото огледало, което видя и се огледа в него. Да, спор нямаше, отново си бе същият сбръчкан старец, но в по-добра форма. Беше облечен в някаква дреха, която беше толкова изпокъсана, че можеше да мине и за дрипа, беше бежова на цвят. Погледна ръката си, на нея бе увита лента, на която бе изобразена еврейска петолъчка, започна да му причернява.
- Was tun Sie hier? (7) – чу се глас зад него.
Тил се завъртя и видя войник облечен в нацистка униформа, с пушка в ръка.
- Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden! (8)
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници. Тил се затича към първата врата която видя, но не успя да стигне далеч, преди да го заловят. Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Тил Фрайхман, комендант на концлагера в Дахау през периода
1939-1943 година, нареди намерения евреин да бъде закаран под “душовете”, заедно със следващата група евреи приготвени за газовите камери. Войниците съблякоха стареца чисто гол и го пъхнаха в помещението, където се намираха и останалите. Той знаеш какво ще последва, започна да крещи и да се моли да го измъкнат, че са сбъркали и че мястото му не е тук. Вече беше прекалено късно да се моли, от душовете поставени на тавана на дългото помещение започна да излиза газ, “Циклон Б” – помисли си Тил. Някои от хората около него започнаха да крещят, други да тичат безумно на където им падне, трети изпаднаха в истеричен смях, четвърти пък се разплакаха и паднаха на колене да се молят на Господ да ги измъкне. Но, този път никой не можеше да им помогне, дори Той...
Тил осети, че се задушава, падна на пода и започна да се гърчи в страшна
агония. Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха. В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо! Вече беше почти изгубил съзнание, когато в мъглата се появи голяма черна фигура.
- Sind Sie bereit, zurück zu gehen, M. Fraichmann? (9)
Тил го разпозна, беше пратеника на Дяволът. Съществото се наведе и го
хвана за ръката...
Отново бяха в хола, в апартамента на Тил, в Маями. Отново съществото
седеше близо до прозореца, а той беше седнал на канапето, телевизора все още беше включен.
- Съжалявам, наистина съжалявам... – Тил заплака, целият трепереше.
Започна да бърше сълзите си с горнището на пижамата му.
- Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара!
- Моля те, не ме отвеждай още. Искам да видя жена си и детето си,
преди това.
- Не може.
- Защо? – той се закашля и изплю кръв в ръката си.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
- Моля те, знам, че съм бил изчадие и се разкайвам за това, но моля те
остави ме да ги видя.
Пратеника, като на шега се направи, че има часовник на ръката и го
погледна.
- Es ist Zeit! (10) – усмихна се лукаво и тръгна с бавна крачка към
Тил.
- Не! Остави ме! Моля те! – Фрайхман започна да крещи и да се мята.
Съществото го сграбчи за раменете и го вдигна, като малко дете.
Изведнъж пода на апартамента на Тил се разтвори и разкри огромна дупка, беше толкова дълбока, че не можеше да и се види дъното. От нея излизаше ярко червена светлина. Тил Фрайхман се опитваше да направи нещо, за да се измъкне от хватката на пратеника, но не успя... Съществото скочи в дупката, като повлече след себе си и коменданта на концентрационният лагер в Дахау.

***

По-късно същият ден, Моника и Джими пристигнаха в апартамента на
Тил, намериха външната врата отворена и влезнаха направо. Намериха Фрайхман да лежи в хола, на пода, точно пред любимото му кожено канапе. Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...



1. Сигурен ли сте? (немски) – бел. пр.
2. Наистина ли? (немски) – бел. пр.
3. Моля те, остави ме намира! (немски) – бел. пр.
4. Аз съм никой! (немски) – бел. пр.
5. Aз съм пратеник на Дяволът! (немски) – бел. пр.
6. Трябва да Ви взема с мен. (немски) – бел. пр.
7. Какво правиш тук? (немски) – бел. пр.
8. Момчета, елате тук, намерих евреин! (немски) –бел. пр.
9. Готов ли сте да се тръгваме обратно, г-н Фрайхман? (немски) – бел. пр.
10. Време е! (немски) – бел. пр.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Stoly
Adept
Posts: 236
Joined: Sat Dec 08, 2007 9:32 pm

Post by Stoly » Sat Mar 29, 2008 9:33 am

Страхотно е! Най- много ми хареса онази част в която Тил Стивънсън моли да се види със семейството си, а пратеникът на дявола му отказва. Много добре си улучил защо трябва да иде в ада, тоест това с еврейте беше яко. Само не разбрах защо дявола говореше на немски( Немски е, нали?). Да не би Сатаната да е шваб? :lol:
Image

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Sat Mar 29, 2008 11:13 am

Не, просто защото Тил отрича да е нациста, все пак живее, под друга самоличност. И пратеника заради това му говори на немски на места, защото това е майчиния език на главния герой. Все пак демона би трябвало да знае всички езици за да може да разговаря с хора от всякакви националности...
Малко зле го обясних, но се надявам да си ме разбрал. :roll:

Тук е и подходящото място да спомена, че немските ми фрази са превеждани с помоща на онлайн преводача babelfish и предполагам са доста неточни. Ако някой знае немски добре, ще съм му благодарен да ми каже къде са грешките. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Stoly
Adept
Posts: 236
Joined: Sat Dec 08, 2007 9:32 pm

Post by Stoly » Sat Mar 29, 2008 11:16 am

сега като уточни звучи доста якичко.
Image

User avatar
Vash
Paragon
Posts: 609
Joined: Fri Jan 27, 2006 12:17 am
Location: София

Post by Vash » Sat Mar 29, 2008 9:22 pm

Бих те посъветвал да промениш края или поне да добавиш нещо след него. Също както при разказа на Столи от един момент се създават очаквания у читателя как ще продължи до края и те се оправдават напълно. В случая е моментът в който дяволът идва. Връщането в миналото ми хареса, обогатява историята. Няма да е зле да развиеш героя повече. В началото с диалога се виждат взаимоотношенията със семейството му, но те не са използвани въобще. Има няколко въпроса, на които не е отговорено: Съжалявал ли е някога за това, което е извършил? Вярвал ли е наистина в това, което прави и ако не, защо го е правил? Опитвал ли се е по някакъв начин да изкупи вината си? Как е избягал след войната? Защо е разделен от семейството си? Какво е наказанието му накрая? Вярвам, че ако им отговориш разказът ти може да стане доста по-добър.
В изреченията си често допускаш грешката да описваш последователни събития като просто слагаш запетайка между тях:

Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да виждат както трябва.

Не мисля, че е правилно. По принцип по този начин се описват събития, които се случват едновременно. „Вратата на кухнята беше отворена, лампата пусната, чешмата течеше.” И иначе не звучи никак добре. Нищо не пречи да разделиш това изречение на две:
Тил бавно отвори очи и започна да мига. Слънцето му пречеше да вижда както трябва.

Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена.
Ето същия проблем. Мога да дам и още примери. Дори да е граматически правилно(най-вероятно не е), това фрагментиране на изреченията не звучи никак добре. Частите на изречението звучат логически несвързани.
Доста по-добре би било:
След като усети остра болка той погледна инстинктивно надолу и видя, че урината му беше червена.

Ето пак:
Пристъпи няколко крачки, нямаше му нищо, вървеше си нормално, като съвсем млад човек.
Текстът ти е пълен с подобни изречения. Потърси други такива места и намери начин да ги оправиш.

Има повторения, не толкова на думи, колкото смислови. Виж само това:
Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си.
Това изречение е ужасно. Смисълът, че на героя му е трудно да върви градира, но частите пак са разделени само от запетаи, това не става дума за някакво развитие в действието.

Ето пак:
Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата.

Ето още няколко изречения, които не ми харесаха:
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода.
Не ти препоръчвам да използваш такива изрази, освен ако не показваш мислите на героя и отношениета му към света около него. В по-голямата част от текста си ти описваш нещата като страничен наблюдател, така че такава фамилиарност с читателя не ми стои добре. Същото важи и за „онази му работа”.

Тил не успя да види добре този някой, който беше застанал пред прозореца.
Звучи зле. Можеш да го промениш на „Тил не успя да види добре застаналия до прозореца човек.”

Някои от хората около него започнаха да крещят, други да тичат безумно на където им падне, трети изпаднаха в истеричен смях, четвърти пък се разплакаха и паднаха на колене да се молят на Господ да ги измъкне.
Бааа...
Всъщност това е основният проблем на текста ти – ненужно тежък е. Препоръчвам ти да се опиташ да направиш изреченията си по-ясни.

Сега, за немския. Хареса ми, че си го използвал, но не съм сигурен доколко са правилни някои от изреченията. Не съм много добър, добре ще е ако потърсиш помощ и от някой друг.

Ich bin Kurier des Teufels!
Задължително трябва да има определителен член. Мисля, че в случая е der Kurier.
Ich muß Sie mit mir nehmen.
Вероятно е грешно. Препоръчвам ти „Sie mussen mit mir kommen.”
Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden!
Почти със сигурност е грешно. Ich habe einen Juden gefunden звучи по-добре.
Sind Sie bereit, zurück zu gehen, M. Fraichmann? Възможно е да е грешно. Със сигурност не трябва да има запетайка. Името би трябвало да е Freichmann. Господин по принцип е Herr, но може би дяволът нарочно го нарича Mr. Препоръчвам ти Willen Sie zurückgehen, Mr. Freichmann? За това съм най-малко сигурен.
Es ist Zeit
Пак липсва определителен член, в случая е die. Това е женски род, така че изречението не е правилно. Nun ist die Zeit!, т.е „Сега е времето!” е по-добре.
Едит: Бях допуснал някаква грешка при постването и част от мнението ми бе изхвърчала. Сега е оправено.
Last edited by Vash on Sun Mar 30, 2008 1:24 pm, edited 2 times in total.

"It was an octopus, centipede, spider kind o' thing, but they was a haff-shaped man's face on top of it..."

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Sun Mar 30, 2008 12:21 pm

Vash,
Мерси за мнението. Знам, че съм пълен с такива изречения, които се нуждаят от сериозна редактация. Ще оправя разказа максимално тези дни.
Колкото до немските фрази, предполагах, че не са правилни. Мерси за помощта. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Morwen
Shadowdancer
Posts: 13468
Joined: Sat Dec 20, 2003 1:20 am

Post by Morwen » Mon Mar 31, 2008 3:23 pm

Така, като начало тази тема със сгрешилият на младини човек, който впоследствие бива заставен да осъзнае грешките си (жестокостта си, егоизма си) е доста използвана и като идея разказът не блести.

От друга страна, доста ми хареса как беше разгърната тази по същество клиширана идея. Знаех много добре какво ще се случи и как, но въпреки това разказът не ме отегчи.

И все пак, някакви критики и по съдържанието.

Разказът е сравнително кратък, а началният телефонен разговор ми се вижда несъразмерно дълъг. Разговор, в който има много реплики, които не давата информация за хода на повествованието - цялото прехвърляне на слушалката от момчето на майка му ( да, секунда/викане/татко е на телефона - всичко това е излишно усложнение за читателя). В един дълъг разказ или роман може би това би стояло добре, за да бъде предадено преживяването по-пълно, но тук стои несъразмерно разтеглено по отношение на останалото темпо на разказа).
На утрешния ден.
На следващия ден, не утрешния. Така човек остава с впечатлението, че говориш за бъдещето, а не разказваш случила се история. И дори така стои като надпис под кадър във филм. По добре да се обединят в нещо от рода на "На следващия ден Моника отиде..."
гласът му беше дрезгав и звучеше доста отпаднал.
По-добре "отпаднало" или "и звучеше като че ли той е доста отпаднал".

За следващата сцена в тоалетната съм много раздвоена. От една страна е много добре описана, от друга страна пуританската ми душа се бунтува срещу сцените в тоалетната, когато могат и да не са там. Но всъщност ако това ти е натурализмът - добре балансиран е. И все пак е хубаво да решиш от какво е болен този човек - бъбреци, бели дробове, рак? Защото има симптоми на какво ли не...
Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше.
Ок, знам, че само по себе си това изречение не е шедьовър, но много ми хареса. Защото (без излишни подробности) придава много повече реализъм и картинност на сцената. Някакъв елемент, който е малък, но някак те кара да се чувстваш като че ли си бил там. Може би само малко словоредът може да се смени -"очите му винаги...".
Кожата му - цялата черна и набръчкана, очите му - големи и червени, не носеше дрехи, беше чисто гол.
По-добре е първото тире да е "беше". Така е излишно безглаголно някак.
Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Ми малко бие на... нещо хубаво. А дори летенето в небесата не ехубаво, като те е гепило изчадие адово за ръката. Може би би било по-добре да се връща само той.
на която бе изобразена еврейска петолъчка
Евреите носят звезда с шест лъча, звездата на Давид. Петолъчките са на комунистите.
8. Момчета, елате тук, намерих евреин! (немски) –бел. пр.
Добре де, нали са в концлагер? Би трябвало да гъмжи от евреи о намирането на такъв да не е особено събитие.
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници.
Тоест двама-трима? Или са дотичали пъро двама после са станали трима? Защото така не изразяваш точно това...
Вече беше прекалено късно да се моли, от душовете поставени на тавана на дългото помещение започна да излиза газ, “Циклон Б” – помисли си Тил.
Разбий това изречение на няколко. Така в едно изречение става дума за няколко съвсем различни неща.
Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха.
Така звучи малко като отчитане на факт. И сякаш ефектът от газа е най-вече падането. Иначе останалото е похвално добре описано, макар че бих те посъветвала да сложиш повече подробности, както си сложил за мъката от болестта му, примерно.
В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо!
Ми... не, не бива така. Има ли някаква логика, той наистина да не е разбирал, че като отрови 1000 човека с газ, той им причинява мъка? Колко тъп трябва да е, за да го разбере чак сега. От този пасаж изглежда сякаш той е бил някакъв добър, но не е съзнавал, че избивайки евреите прави нещо лошо. Е, такъв филм просто няма. Катарзисът е ужасно изкуствен. Съжалявам.
Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара!
Мне, малко е прекалено един дявол да поучава и да чете морал. А и няма нужда да бъде казано с размахан пръст, достатъчно е да се покаже.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
Дяволът продължава да е моралист и да натяква:(
Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...
Мхм, можеш да го замениш с "той/мъжът беше мъртъв" или да споменеш и двете му имена, ако искаш да наблегнеш на двойната му личност.

Две дребни поправки -
в други ден - вдругиден
осети - усети
Но предполагам, че може и да си ги сбъркал неволно.

Като цяло, сюжетът на разказа не ми хареса - връщането назад в грешките е преексплоатирана история от Дикенс чак до сега. Краят е много моралистично-поучителен и предвидим. Хареса ми обаче как е написана, стилът е изразителен и стегнат на места и през повечето време аз четох с удоволствие само заради него. Личното ми впечатление е, че можеш да пишеш, но просто трябва да намериш за какво.
Още нещо. Забелязвам в теб една склонност към излишно дълги сложни съчинителни изречения. Неща от рода на "Погледнах през прозореца към плажа, слънцето светеше ярко над леките вълни, една топка ме удари по лицето, аз извиках от болка, Гошо дойде да види какво става." звучат много по-добре като отделни изречения чисто смислово. Примерът, разбира се, е хиперболизран.
I don't wanna die
But I ain't keen on living either

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Mon Mar 31, 2008 9:21 pm

Мерси, ще имам предвид това, което каза при писането на бъдещите ми разкази, както и при редактацията на този.
Радвам се, че разказа ти е харесал поне в известна степен. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Mar 31, 2008 10:31 pm

Добре, да видим сега какво мога да ти кажа.

На първо място, историята ти е клише. И за съжаление ти не си направл опит да я измъкнеш от модела, въпреки че си заменил ангела с дявол и втория шанс с неумолима смърт. Подобно нещо е козметика. Кофтито е, че моделът се запазва - man meets death, death teaches man a valuable lesson, man changes.

Оттук насетне мисля да обърна внимание на някои определени моменти, които са ми направили впечатление, без да си разграфявам коментара на отделни теми. Един съвет - имаш дупки в познанията за граматиката. Не са големи, но на места си личат, тъй че е хубаво да ги запълниш ;)
- Ало?
- Джими, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Татко е, майка ти дали е там?
- Да. Секунда...
Момчето остави слушалката и отиде да я извика.
- Мамо, татко е на телефона... Иска да говори с теб.
Моника отиде и вдигна слушалката.
- Здравей, Тил.
- Моника? Ти ли си? – той се закашля в слушалката.
- Да, аз съм.
- Не можах да те позная, гласът ти се е променил доста.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
- Съжалявам, не можах... Добре съм, как е Джими?
- Много добре, но му е мъчно, че не се обаждаш. Мисля, че ти е леко
сърдит.
- Нищо, ще му мине. А ти как си?
- Не много добре, притесних се, че може да ти е станало нещо.
- Спокойно, нищо ми няма. Исках да те помоля да дойдете с Джими –
той отново се задави – тук в Маями да ме видите...
- Тил, добре ли си? Звучиш ми леко разстроен.
- Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на
пределна възраст... – той направи дълга пауза, след което продължи – Напоследък имам чувството, че ... нали знаеш? Че...
- Тил, какво става? Кажи ми?
- Имам чувството, че не ми остава много.
- По дяволите, Тил! – тя заплака тихо в слушалката.
- Спокойно, Моника, моля те не плачи!
- Ще дойдем... Още утре ще купя билетите.
- Добре, моля те да се успокоиш. Ще се видим скоро... Чао.
- Тил?
- Да?
- Обичам те...
- И аз те обичам, Мони, до скоро!
Разговорът е твърде накъсан. твърде бързо се сменят говорещите и се получава хаос. Не, че не се разбира кой говори, но според мен текстът ти ще спечели от малко забавяне на темпото. Вмъкни малко сетивност - какво прави момчето, когато вдига телефона? Ами докато говори? А какво прави жената? Не си ли мисли нещо за хриптенето на гласа на Тил? Ей такива неща, които ще позволят на читателя да прескача от реплика на реплика без да има чувството, че е на конно състезание.

И още нещо, свързано с целия текст, което ми мина през ум, докато четях - защо изобщо жена му и синът му са на майната си, а не при него? Ако са женени отскоро, защо той е толкова стар? А ако не, защо синът е още с майка си?
На утрешния ден.
След два дена. По обед.
Това ме дразни, все едно чета комикс. Както си си структурирал разказа, може би е нужно, но пак ме нервира.
На утрешния ден.
Моника отиде до телефонния апарат в хола и набра номерът на Тил. Имаше чувството, че чака цяла вечност преди той да вдигне слушалката.
- Ало? – гласът му беше дрезгав и звучеше доста отпаднал.
- Тил, как си?
- Състоянието ми се влошава... – той се изкашля силно в слушалката.
- Полетът е за в други ден. Предполагам, че няма да ни отнеме много
време да стигнем до Маями. Вечерта вече ще сме при теб.
- Добре. Радвам се, сега имам малко работа. Ще се видим в други ден.
- До скоро, Тил!
- Чакам ви... – той затвори слушалката.
Напълно излишен абзац, който обезсмисля целия начален. Защо трябва да звъни пак, а не използваш още първия разговор, за да кажеш същото? Какво ни даваш с това повтаряне?
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода. Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си. Стори му се, че изминаха часове преди да се добере до крайната си цел. Свали долнището на пижамата си леко надолу, колкото да може да извади онази си работа. Минаха двадесетина секунди, преди да започне да пикае. Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше. Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той. Ръката му се разтрепери при вида на урината му и изпръска плочките с червената течност... Не успя да се изпикае както трябва, болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката. Вдигна долнището на пижамата си и пое обратно към леглото си. За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му. Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше. Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много. Пусна телевизора, в момента даваха новините. Загледа се, след десетина минути се унесе, отпусна се и заспа...
Доста тежко и напълно излишно в подробността си описание на пикаенето. Първо думата "пикаене" си я повторил три пъти, близо един до друг. Излишно груба е за останалата част от текста ти, и излишно си наблегнал на нея с тия повторения.

Воро:
Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той.
Не, ебати, сок от моркови! Напълно излишно възклицание, мисля, че читателят може да открие топлата вода и без теб. Класическото правило - "показвай, а не казвай". Ти в случая си направил и двете.

Трето, което важи и за други части от текста - много често използваш запетайката вместо точка. Половината ти изречения изглеждат неадекватно, защото са напълно отделни едно от друго, а не си ги разделил пунктуационно. Примери:
Не успя да се изпикае както трябва,[точка] болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката.
За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, [точка]някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му.
Задави се, а сетне избърса сълзите си, [точка]винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше.
Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, [точка]ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много.
Пусна телевизора, [точка]в момента даваха новините.
Както виждаш, ужасно много са.

Изведнъж Фрайхман се почувства така все едно е отново е на двадесет години, не изпитваше болка, чувстваше се прекрасно. Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Откъде, за бога, знае Тил, че са се върнали назад във времето? Авторовото всезнание е напълно легален похват, но не и когато е изолиран случай в целия разказ. Дотогава гледната точка е на Тил, читателят знае само каквото той знае. И изведнъж научаваме нещо, което той няма откъде да знае, или ако е разбрал инстинктивно, авторът не ни го казва.
Погледна ръката си, на нея бе увита лента, на която бе изобразена еврейска петолъчка, започна да му причернява.
- Was tun Sie hier? (7) – чу се глас зад него.
Тил се завъртя и видя войник облечен в нацистка униформа, с пушка в ръка.
- Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden! (8)
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници. Тил се затича към първата врата която видя, но не успя да стигне далеч, преди да го заловят.
Доста тъпа ситуация. Разбирам идеално целта й, но погледни от гледна точка на чистата логика. Какъв ще го крепи дедо с еврейска звезда по себе си в концлагер? И защо никой не е изненадан да го види? Е, ясно, че просто нашият бива назидаван, но можеш да си по-елегантен. След като това не е реално, няма никаква нужда изобщо да даваш обяснение защо те го смятат за евреин. Можеш дори да сложиш неговите опити да отрече, неразбирането му защо го мислят за такъв.
Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Тил Фрайхман, комендант на концлагера в Дахау през периода 1939-1943 година, нареди намерения евреин да бъде закаран под “душовете”, заедно със следващата група евреи приготвени за газовите камери.
Първо - БОООРИНГ. Предвидимо още от момента, в който нашият отрича да знае немски. Ситуацията с прикрит и водещ нормален щастлив живот зъл нацист е предъвквана твърде много пъти вече.

Второ - Второто изречение пак страда от синдрома на непоставената точка. Още - кога "по-късно" Тил схваща, че гледа себе си? Описваш ситуацията като нещо много кратко, почти мигновено. Нашият няма време за "по-късно", а на теб не ти е и нужно. Така или иначе никого не изненадваш с разкритието, сложи го по-естествено и плавно. Например
Заведоха го при коменданта на лагера, който го гледаше със собственото му лице, но на не повече от тридесет години.

Нататък...
Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха. В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо!
Puhlease!!! "В този миг той прогледна"? Що за дебил е тоя бе? С какви амарантови очила трябва да гледаш на света, за да не знаеш, че причиняваш болка, като трепеш хора с газ? "че и той точно като всеки друг човек не е повече от тях с нищо"? Че и с удивително накрая? Що за сълзлива и мелодраматична гняс? Стига, Ати, можеш много повече. Тия бабини поучения трябва да хванат пътя със страшна скорост. Отново приказваш, при това назидателно, вместо да показваш, а съм уверен, че не ти е нужно.

Съжалявам, наистина съжалявам... – Тил заплака, целият трепереше.
Започна да бърше сълзите си с горнището на пижамата му.
- Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара!
- Моля те, не ме отвеждай още. Искам да видя жена си и детето си,
преди това.
- Не може.
- Защо? – той се закашля и изплю кръв в ръката си.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
Blah blah blah, още патетична смрад. Тоя дявол ми е толкова сълзливо морален и справедлив, че е одрайфващо. Що за поведение? Нали е създание на злото? Не трябва ли да му се кефи и същевременно да го гаври? Хем не ползваш ангел (гледал съм го тоя филм, як беше), хем дяволът ти се държи като такъв.


С което стигаме до финалът, който е една (буквално) предизвестена смърт. Сцената с жената и сина може и изобщо да я няма, толкова е предвидима.


Вместо финал: Ати, не ти липсва талант, на разказа ти пък не му липсват качества. Но за да превърнеш тази клиширана история в нещо, с което човек би искал да изгуби някакво време от живота си, трябва да се постараеш много повече. Трябва да напишеш точно това, което си написал, за да видиш какво НЕ БИВА да има в него. Трябва да тръгнеш оттам, за да стигнеш другаде, за да отведеш читателя си до място, до което този предъвкван сюжет не го е водил досега ;) Смятам, че би могъл, ако положиш усилия.

И сори за тона, с температура съм :oops:
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Mar 31, 2008 10:41 pm

Още нещо - Столи, искам да видиш една моя критика, една критика на Трип, една на Морви, една на Ваш и една на Рандъм. После виж една своя. Да, няма я. Идеята на уъркшопа не е да си пуснем разказа и да гледаме сеир, а да помогнем и на другите. Мнения от рода на "Много яко!" не важат, пише го и в правилата. Целта освен това не е само да се научиш да бъдеш добър писател, но и добър критик. Щото добрият писател винаги е добър критик, а добрата критика винаги можеш да си я правиш сам, ако знаеш как, и така да си помогнеш на писането.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Mon Mar 31, 2008 10:43 pm

За тона няма проблеми, доста ми беше забавно докато четох коментара ти, не в лошия смисъл. Просто използваш cool думи за да показваш недостатъците на разказа ми. Хареса ми критиката ти и то много, имах нужда от нещо такова. :)
Още преди да напиша разказа знаех, че сюжета е клише, а сега вече се разкайвам за това! :lol:
Леле, още до ден-два започвам мощна редактация. :)
Wanna whole lotta love?

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Tue Apr 01, 2008 3:39 pm

От къде да започна? На първо място е хубаво, че се справяш относително добре с граматиката и правописа. Все пак, предвид обема на разказа, имаш много грешки. Убеден съм, че със съвсем малко усилия ще успееш да ги намалиш до приемливия минимум. Най-големият ти проблем в тази посока са тафталогиите. Правиш прекалено много напълно излишни повторения.

Второ, разказът ти не ми хареса по няколко основни причини. Темата е изтъркана, а историята е клише, но пък аз съм последния човек, който би трябвало да те критикува за това.

Важно правило при използването на кратките форми е да не включваш в тях нищо излишно. Опитай се да прочетеш написаното от теб, но без първите два и последния абзац. Нищо не се променя, нали? Разказът не е по-различен, мотивацията на героя не може да бъде обяснена по-добре, всъщност така вписани в цялостния контекст съпругата и синът му нямат роля в историята.

Малко ме притесняват и фактологическите неточности - ето например, прочитайки разказа ти разбираме, че съществува нещо, наречено "еврейска петолъчка". Всъщност, Звездата на Давид има шест лъча. Петолъчката (която в случая най-малкото трябваше да е пентаграма) е кабалистки, оттам сатанински, а по неведоми пътища и комунистически символ.

Няма как главният герой да се е върнал в края на 30-те (освен ако не описваме собствените му мисли, изкривени от възрастта, в това изречение) - окончателното решение датира от 1942г., оттогава са и т.нар. "душове". Да не говорим, че изобщо не съм сигурен, че Дахау е бил лагер за евреи (въпреки че тук трябва да се изкаже някой, знаещ повече от мен) - доколкото си спомням той е създаден още в началото на хитлеровото управление за политическите му противници и е немският еквивалент на "Гулаг", т.е. трудов, а не изтребителен лагер.

По-надолу ще коментирам пасажите, които са ми направили впечатление:
- Здравей, Тил.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
Първо, научаваме, че човекът на телефона се казва Тил, но след това съпругата му се обръща към него с "Тони". Това някакъв прякор ли е? Може би галено име?
Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на пределна възраст...
Тук пък героят ни говори по начин, който никой никога не би използвал в реалния живот.

И още нещо - от диалога в началото оставам с впечатлението, че Джими е малък, най-много на 10-11 години. Не че не е възможно Тил да му е баща, но звучи донякъде неправдоподбно.

Изобщо, цялата ти първа сцена е фалшива - героят ти обяснява на съпругата си неща, които за нея са очевидни (че е на пределна възраст), тя избухва в плач прекалено лесно, той първо й казва, че нищо му няма, а в следващата си реплика обявява, че умира. Не е като да не си противоречи, нали?
На утрешния ден.
Този и подобните му начини за въвеждане на времето са изключително тромави. Изобщо бих те посъветвал на първо време да забравиш за елиптичните изречения. По-късно ще се научиш как да ги използваш добре, но за това се иска повече опит.

Следващият пасаж, който започва именно с такова въведение, пък ми се вижда излишен. Освен това е самоцелно натуралистичен, а това не е нещо, което ще направи впечатление на една образована публика.
Ръката му се разтрепери при вида на урината му и изпръска плочките с червената течност...
Горното изречение ни казва нещо различно от това, което си имал предвид. А именно, че ръката му е изпръскала пода.
Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте.
Да оставим настрана, че имаш проблеми с пълния и краткия член. Тук има нещо друго. Не знам дали ще се съгласиш с мен, но всички, които познавам, оприличават физически хората на герои от филми, любими актьори, персонажи от комикси или картини. Не помня Данте да е описал толкова добре външния вид на демоните, че някой първо да се сети за него, а не за филма на ужасите, който е гледал онзи ден (или пък за стената на Сикстинската капела или нещо такова).
Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Тук ми обягва връзката между издигането в небесата и връщането назад във времето.
Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Конструкцията ти е тромава, а освен това случката не е добре обоснована логически. Защо по дяволите отвеждат Тил при коменданта?
В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант.
Искаш да кажеш, че дотогава не е знаел? Ама наистина, като убиваш хора им причиняваш мъка!

Има и малко логическо несъответствие между цялото това проглеждане на главния герой и факта, че накрая попада в Ада. Тъй като демонът ти очевидно е вдъхновен от християнството, е добре да следваш и останалите религиозни клишета. Според християнската именно догма осъзнаването на греховете и разкаянието трябва да те измъкнат от пропастта, а не да те вкарат в нея. :twisted:
Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...
Първото изречение би следвало да се разбие на две. Между другото подобен проблем със сложните изречения имаш в още няколко случая. Текстът в скобите пък е доста тромав и напълно излишен.

Накрая искам да кажа, че коментарът ми няма за цел да те засегне или нещо такова. Също така се извинявам, ако мисълта ми не е достатъчно ясна на места. Пиша този пост в интервалите между няколко статии и един превод, и съм сигурен, че после ще се наложи да го редактирам.

EDIT: Да, наложи се! :lol:

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

!?

Post by BloodAti666 » Tue Apr 01, 2008 5:39 pm

Не се засягам от коментари.

За граматиката съм съгласен с тебе, доста ми обягва.

За "петолъчката" е моя грешката, ще я оправя.

Колкото и странно да звучи сега наистина осъзнах, че семейството му е напълно излишно, даже така вкарани предизвикват несъответствия.

За Дахау четох в Уики, но не съм сигурен дали там е имало еврей или не, колкото до душовете си прав наистина от 1942г. чак се появяват... Явно съм допуснал грешка, въпреки, че го прочетох в Уики.

"- Как си, Тони" - тук също съм се объркал, мерси, че ме поправи.

"той първо й казва, че нищо му няма, а в следващата си реплика обявява, че умира." - Хмм, казва й, че нищо му няма за да не я тревожи, но после решава да не крие нищо.

Прав си и за "Ад" на Данте, описанията не са подробни, да. Не знам и аз защо съм го написал...

Тил го отвеждат при коменданта, защото грешката отново е моя! :lol:

Общо взето яко съм насрал нещата, какво да се прави, ще оправя разказа в най-скоро време. Само чакам всички участници да коментират...

Мерси за мнението.
Wanna whole lotta love?

Itilon
Paragon
Posts: 590
Joined: Thu Mar 13, 2008 5:38 pm
Contact:

Post by Itilon » Tue Apr 01, 2008 5:46 pm

"той първо й казва, че нищо му няма, а в следващата си реплика обявява, че умира." - Хмм, казва й, че нищо му няма за да не я тревожи, но после решава да не крие нищо.
Звучи правдоподобно, да, но според мен трябва и да го вкараш в текста по някакъв начин, за да не караш читателя да се чуди. Например: "Нищо ми няма! - Тил замълча за момент - Не, всъщност не е така". :mrgreen: Това си е доста произволен вариант, де.

User avatar
Sandy
Smallfolk
Posts: 16
Joined: Fri Jan 04, 2008 9:58 pm

Post by Sandy » Tue Apr 01, 2008 8:31 pm

БлудАти,
искам да ти кажа, че разказа ти ми беше интересен до момента, в който се появява дявола и двамата се връщат назад във времето. След това той става много тромав и прекалено бързо се развива действието. Може би тази тема трябваше да я развиеш в по-дълъг разказ, където да се разбере нещо повече за семейството на Тил, (защо те не са при него в Маями или дали знаят или незнаят за миналото му и т.н.) а и да опишеш още тирании, които е причинявал в Даухау, за да може да не му съчувстваме, когато отиде в Ада. За жалост и историята ти е леко клиширана и изтъркана - появява се дух (може и да е ангел), който показва на грешника неговите пороци и той се разкайва and changes his ways! :wink: . Но при теб бях приятно изненадан, че беше дявол и независимо, че Тил се разкая, той бе пратен в Ада. :twisted: Понякога разкаянието не е достатачно! :wink:
Така че, бих казал, че не е чак толкова клиширан разказа! :)

Ще ти покажа някои от изреченията, които са ми направили някакво по-голямо впечетление, като нуждаещи се от редакция. :)
Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше.
И има дете на 10 години ?! :shock:
Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да
виждат както трябва.
"както трябва" е излишно според мен.
и така направи сянка на Тил, на когото очите бавно, постепенно привикнаха към дневната светлина.
...на Тил, чийто очи бавно и постепенно...
Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте.
Това сравение не върви особено много. На твое място бих го махнал. :wink:
Нищо, важното бе, че отново може да се движи нормално.
"че отново можеше"
Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Не си уточнил кога е това по-късно ? Когато е в Ада ли ? :mrgreen: Аз бих го заменил с "...след миг осъзна, че..."
Тил го разпозна, беше пратеника на Дяволът. Съществото се наведе и го
хвана за ръката...
Отново бяха в хола, в апартамента на Тил, в Маями. Отново съществото
седеше близо до прозореца, а той беше седнал на канапето, телевизора все още беше включен.
Малко трябва да поработиш и над началния диалог, който ми наподобява на чат от скайп. :mrgreen: Хубаво е да използваш по надежден източник, от Бабелфиш за немски или всякакъв друг чужд език. Вижда се, че имаш много голям потенциял, но ще е по-хубаво да го реализираш в по-голям разказ, като Убиец в Града. :wink: С нетърпение чакам да видя редакцията на разказа ти или може би удължена версия. :wink:

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 3 guests