Смехът на Смъртта - BloodAti666
Posted: Tue Mar 25, 2008 7:03 pm
- Ало?
- Джими, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Татко е, майка ти дали е там?
- Да. Секунда...
Момчето остави слушалката и отиде да я извика.
- Мамо, татко е на телефона... Иска да говори с теб.
Моника отиде и вдигна слушалката.
- Здравей, Тил.
- Моника? Ти ли си? – той се закашля в слушалката.
- Да, аз съм.
- Не можах да те позная, гласът ти се е променил доста.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
- Съжалявам, не можах... Добре съм, как е Джими?
- Много добре, но му е мъчно, че не се обаждаш. Мисля, че ти е леко
сърдит.
- Нищо, ще му мине. А ти как си?
- Не много добре, притесних се, че може да ти е станало нещо.
- Спокойно, нищо ми няма. Исках да те помоля да дойдете с Джими –
той отново се задави – тук в Маями да ме видите...
- Тил, добре ли си? Звучиш ми леко разстроен.
- Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на
пределна възраст... – той направи дълга пауза, след което продължи – Напоследък имам чувството, че ... нали знаеш? Че...
- Тил, какво става? Кажи ми?
- Имам чувството, че не ми остава много.
- По дяволите, Тил! – тя заплака тихо в слушалката.
- Спокойно, Моника, моля те не плачи!
- Ще дойдем... Още утре ще купя билетите.
- Добре, моля те да се успокоиш. Ще се видим скоро... Чао.
- Тил?
- Да?
- Обичам те...
- И аз те обичам, Мони, до скоро!
***
На утрешния ден.
Моника отиде до телефонния апарат в хола и набра номерът на Тил. Имаше чувството, че чака цяла вечност преди той да вдигне слушалката.
- Ало? – гласът му беше дрезгав и звучеше доста отпаднал.
- Тил, как си?
- Състоянието ми се влошава... – той се изкашля силно в слушалката.
- Полетът е за в други ден. Предполагам, че няма да ни отнеме много
време да стигнем до Маями. Вечерта вече ще сме при теб.
- Добре. Радвам се, сега имам малко работа. Ще се видим в други ден.
- До скоро, Тил!
- Чакам ви... – той затвори слушалката.
***
След два дена. По обед.
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода. Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си. Стори му се, че изминаха часове преди да се добере до крайната си цел. Свали долнището на пижамата си леко надолу, колкото да може да извади онази си работа. Минаха двадесетина секунди, преди да започне да пикае. Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше. Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той. Ръката му се разтрепери при вида на урината му и изпръска плочките с червената течност... Не успя да се изпикае както трябва, болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката. Вдигна долнището на пижамата си и пое обратно към леглото си. За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му. Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше. Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много. Пусна телевизора, в момента даваха новините. Загледа се, след десетина минути се унесе, отпусна се и заспа...
- Събудете се, имаме важен разговор с Вас, г-н Фрайхман!
Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да
виждат както трябва. Някой застана пред прозореца и така направи сянка на Тил, на когото очите бавно, постепенно привикнаха към дневната светлина. С всяка изминала година той все по-трудно успяваше да фокусира, след като се събуди. Тил не успя да види добре този някой, който беше застанал пред прозореца. Само фигурата му се очертаваше, беше внушително висок и много едър. Непознатия се приближи до пердетата и ги дръпна. Сега вече Тил успя да види ясно странника – не приличаше на човек. Кожата му - цялата черна и набръчкана, очите му - големи и червени, не носеше дрехи, беше чисто гол. Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте.
Тил се опита да се надигне, но не успя да събера сила, започна отчаяно да се върти. Искаше да избяга, макар и да знаеше, че няма да може.
- Спокойно, г-н Фрайхман, успокойте се! Трябва да поговорим... –
съществото му говореше така бавно и учтиво, все едно имаха цялото време на света.
- Кой... какво си ти? – Тил едва говореше, заеквайки. Отново започна да
кашля.
Изчадието го изчака да спре, след което отново заговори:
- Не е важно кой съм аз. Важно е кой сте Вие, г-н Фрайхман.
- Защо ми говориш така? Не се казвам Фрайхман. Аз съм Тил
Стивънсън.
- Sind Sie sicher? (1)
- Моля? Не разбирам. – започна да диша тежко и се изпоти. Поднови
опитите си да стане.
- Wirklich? (2) – съществото избухна в гръмогласен смях.
- Bitte lassen Sie mich allein! (3) – Тил започна да крещи истерично.
- Ето, че сте знаел немски...
- Не... не знам!
- Така ли? Тогава какво казахте току що?
- Нищо... остави ме намира!
- Не, трябва да Ви отведа, г-н Фрайхман.
- Къде?
- Как къде! Във Вашия нов дом – Ада. – изчадието отново започна да се
смее на висок глас.
- Кой си ти по дяволите!? – Тил вече бе целият почервенял от
неуспешните си опити да се надигне от канапето.
- Ich bin niemand! (4)
- Никой?
- Ich bin Kurier des Teufels! (5)
- Защо си тук?
- Ich muß Sie mit mir nehmen. (6)
Тил целият започна да трепери, а сетне зарида. Очите му се насълзиха.
- Махай се! Ти не съществуваш! – той се разкрещя.
- Интересно... Нека Ви покажа нещо. – пратеника се приближи до Тил
и хвана ръката му. Изведнъж Фрайхман се почувства така все едно е отново е на двадесет години, не изпитваше болка, чувстваше се прекрасно. Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Беше краят на тридесетте години, или може би началото на четиридесетте. Тил веднага разпозна мястото – концентрационния лагер в Дахау. Огледа се, нямаше и следа от съществото, което го бе изпратило назад във времето. Пристъпи няколко крачки, нямаше му нищо, вървеше си нормално, като съвсем млад човек. Погледна ръцете си, за съжаление отново бяха същите - стари и сбръчкани. Нищо, важното бе, че отново може да се движи нормално. Започна да се разхожда наоколо. Оказа се, че е в някаква баня, приближи се до единственото огледало, което видя и се огледа в него. Да, спор нямаше, отново си бе същият сбръчкан старец, но в по-добра форма. Беше облечен в някаква дреха, която беше толкова изпокъсана, че можеше да мине и за дрипа, беше бежова на цвят. Погледна ръката си, на нея бе увита лента, на която бе изобразена еврейска петолъчка, започна да му причернява.
- Was tun Sie hier? (7) – чу се глас зад него.
Тил се завъртя и видя войник облечен в нацистка униформа, с пушка в ръка.
- Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden! (8)
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници. Тил се затича към първата врата която видя, но не успя да стигне далеч, преди да го заловят. Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Тил Фрайхман, комендант на концлагера в Дахау през периода
1939-1943 година, нареди намерения евреин да бъде закаран под “душовете”, заедно със следващата група евреи приготвени за газовите камери. Войниците съблякоха стареца чисто гол и го пъхнаха в помещението, където се намираха и останалите. Той знаеш какво ще последва, започна да крещи и да се моли да го измъкнат, че са сбъркали и че мястото му не е тук. Вече беше прекалено късно да се моли, от душовете поставени на тавана на дългото помещение започна да излиза газ, “Циклон Б” – помисли си Тил. Някои от хората около него започнаха да крещят, други да тичат безумно на където им падне, трети изпаднаха в истеричен смях, четвърти пък се разплакаха и паднаха на колене да се молят на Господ да ги измъкне. Но, този път никой не можеше да им помогне, дори Той...
Тил осети, че се задушава, падна на пода и започна да се гърчи в страшна
агония. Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха. В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо! Вече беше почти изгубил съзнание, когато в мъглата се появи голяма черна фигура.
- Sind Sie bereit, zurück zu gehen, M. Fraichmann? (9)
Тил го разпозна, беше пратеника на Дяволът. Съществото се наведе и го
хвана за ръката...
Отново бяха в хола, в апартамента на Тил, в Маями. Отново съществото
седеше близо до прозореца, а той беше седнал на канапето, телевизора все още беше включен.
- Съжалявам, наистина съжалявам... – Тил заплака, целият трепереше.
Започна да бърше сълзите си с горнището на пижамата му.
- Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара!
- Моля те, не ме отвеждай още. Искам да видя жена си и детето си,
преди това.
- Не може.
- Защо? – той се закашля и изплю кръв в ръката си.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
- Моля те, знам, че съм бил изчадие и се разкайвам за това, но моля те
остави ме да ги видя.
Пратеника, като на шега се направи, че има часовник на ръката и го
погледна.
- Es ist Zeit! (10) – усмихна се лукаво и тръгна с бавна крачка към
Тил.
- Не! Остави ме! Моля те! – Фрайхман започна да крещи и да се мята.
Съществото го сграбчи за раменете и го вдигна, като малко дете.
Изведнъж пода на апартамента на Тил се разтвори и разкри огромна дупка, беше толкова дълбока, че не можеше да и се види дъното. От нея излизаше ярко червена светлина. Тил Фрайхман се опитваше да направи нещо, за да се измъкне от хватката на пратеника, но не успя... Съществото скочи в дупката, като повлече след себе си и коменданта на концентрационният лагер в Дахау.
***
По-късно същият ден, Моника и Джими пристигнаха в апартамента на
Тил, намериха външната врата отворена и влезнаха направо. Намериха Фрайхман да лежи в хола, на пода, точно пред любимото му кожено канапе. Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...
1. Сигурен ли сте? (немски) – бел. пр.
2. Наистина ли? (немски) – бел. пр.
3. Моля те, остави ме намира! (немски) – бел. пр.
4. Аз съм никой! (немски) – бел. пр.
5. Aз съм пратеник на Дяволът! (немски) – бел. пр.
6. Трябва да Ви взема с мен. (немски) – бел. пр.
7. Какво правиш тук? (немски) – бел. пр.
8. Момчета, елате тук, намерих евреин! (немски) –бел. пр.
9. Готов ли сте да се тръгваме обратно, г-н Фрайхман? (немски) – бел. пр.
10. Време е! (немски) – бел. пр.
- Джими, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Татко е, майка ти дали е там?
- Да. Секунда...
Момчето остави слушалката и отиде да я извика.
- Мамо, татко е на телефона... Иска да говори с теб.
Моника отиде и вдигна слушалката.
- Здравей, Тил.
- Моника? Ти ли си? – той се закашля в слушалката.
- Да, аз съм.
- Не можах да те позная, гласът ти се е променил доста.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
- Съжалявам, не можах... Добре съм, как е Джими?
- Много добре, но му е мъчно, че не се обаждаш. Мисля, че ти е леко
сърдит.
- Нищо, ще му мине. А ти как си?
- Не много добре, притесних се, че може да ти е станало нещо.
- Спокойно, нищо ми няма. Исках да те помоля да дойдете с Джими –
той отново се задави – тук в Маями да ме видите...
- Тил, добре ли си? Звучиш ми леко разстроен.
- Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на
пределна възраст... – той направи дълга пауза, след което продължи – Напоследък имам чувството, че ... нали знаеш? Че...
- Тил, какво става? Кажи ми?
- Имам чувството, че не ми остава много.
- По дяволите, Тил! – тя заплака тихо в слушалката.
- Спокойно, Моника, моля те не плачи!
- Ще дойдем... Още утре ще купя билетите.
- Добре, моля те да се успокоиш. Ще се видим скоро... Чао.
- Тил?
- Да?
- Обичам те...
- И аз те обичам, Мони, до скоро!
***
На утрешния ден.
Моника отиде до телефонния апарат в хола и набра номерът на Тил. Имаше чувството, че чака цяла вечност преди той да вдигне слушалката.
- Ало? – гласът му беше дрезгав и звучеше доста отпаднал.
- Тил, как си?
- Състоянието ми се влошава... – той се изкашля силно в слушалката.
- Полетът е за в други ден. Предполагам, че няма да ни отнеме много
време да стигнем до Маями. Вечерта вече ще сме при теб.
- Добре. Радвам се, сега имам малко работа. Ще се видим в други ден.
- До скоро, Тил!
- Чакам ви... – той затвори слушалката.
***
След два дена. По обед.
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода. Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си. Стори му се, че изминаха часове преди да се добере до крайната си цел. Свали долнището на пижамата си леко надолу, колкото да може да извади онази си работа. Минаха двадесетина секунди, преди да започне да пикае. Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше. Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той. Ръката му се разтрепери при вида на урината му и изпръска плочките с червената течност... Не успя да се изпикае както трябва, болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката. Вдигна долнището на пижамата си и пое обратно към леглото си. За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му. Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше. Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много. Пусна телевизора, в момента даваха новините. Загледа се, след десетина минути се унесе, отпусна се и заспа...
- Събудете се, имаме важен разговор с Вас, г-н Фрайхман!
Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да
виждат както трябва. Някой застана пред прозореца и така направи сянка на Тил, на когото очите бавно, постепенно привикнаха към дневната светлина. С всяка изминала година той все по-трудно успяваше да фокусира, след като се събуди. Тил не успя да види добре този някой, който беше застанал пред прозореца. Само фигурата му се очертаваше, беше внушително висок и много едър. Непознатия се приближи до пердетата и ги дръпна. Сега вече Тил успя да види ясно странника – не приличаше на човек. Кожата му - цялата черна и набръчкана, очите му - големи и червени, не носеше дрехи, беше чисто гол. Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте.
Тил се опита да се надигне, но не успя да събера сила, започна отчаяно да се върти. Искаше да избяга, макар и да знаеше, че няма да може.
- Спокойно, г-н Фрайхман, успокойте се! Трябва да поговорим... –
съществото му говореше така бавно и учтиво, все едно имаха цялото време на света.
- Кой... какво си ти? – Тил едва говореше, заеквайки. Отново започна да
кашля.
Изчадието го изчака да спре, след което отново заговори:
- Не е важно кой съм аз. Важно е кой сте Вие, г-н Фрайхман.
- Защо ми говориш така? Не се казвам Фрайхман. Аз съм Тил
Стивънсън.
- Sind Sie sicher? (1)
- Моля? Не разбирам. – започна да диша тежко и се изпоти. Поднови
опитите си да стане.
- Wirklich? (2) – съществото избухна в гръмогласен смях.
- Bitte lassen Sie mich allein! (3) – Тил започна да крещи истерично.
- Ето, че сте знаел немски...
- Не... не знам!
- Така ли? Тогава какво казахте току що?
- Нищо... остави ме намира!
- Не, трябва да Ви отведа, г-н Фрайхман.
- Къде?
- Как къде! Във Вашия нов дом – Ада. – изчадието отново започна да се
смее на висок глас.
- Кой си ти по дяволите!? – Тил вече бе целият почервенял от
неуспешните си опити да се надигне от канапето.
- Ich bin niemand! (4)
- Никой?
- Ich bin Kurier des Teufels! (5)
- Защо си тук?
- Ich muß Sie mit mir nehmen. (6)
Тил целият започна да трепери, а сетне зарида. Очите му се насълзиха.
- Махай се! Ти не съществуваш! – той се разкрещя.
- Интересно... Нека Ви покажа нещо. – пратеника се приближи до Тил
и хвана ръката му. Изведнъж Фрайхман се почувства така все едно е отново е на двадесет години, не изпитваше болка, чувстваше се прекрасно. Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Беше краят на тридесетте години, или може би началото на четиридесетте. Тил веднага разпозна мястото – концентрационния лагер в Дахау. Огледа се, нямаше и следа от съществото, което го бе изпратило назад във времето. Пристъпи няколко крачки, нямаше му нищо, вървеше си нормално, като съвсем млад човек. Погледна ръцете си, за съжаление отново бяха същите - стари и сбръчкани. Нищо, важното бе, че отново може да се движи нормално. Започна да се разхожда наоколо. Оказа се, че е в някаква баня, приближи се до единственото огледало, което видя и се огледа в него. Да, спор нямаше, отново си бе същият сбръчкан старец, но в по-добра форма. Беше облечен в някаква дреха, която беше толкова изпокъсана, че можеше да мине и за дрипа, беше бежова на цвят. Погледна ръката си, на нея бе увита лента, на която бе изобразена еврейска петолъчка, започна да му причернява.
- Was tun Sie hier? (7) – чу се глас зад него.
Тил се завъртя и видя войник облечен в нацистка униформа, с пушка в ръка.
- Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden! (8)
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници. Тил се затича към първата врата която видя, но не успя да стигне далеч, преди да го заловят. Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години.
Тил Фрайхман, комендант на концлагера в Дахау през периода
1939-1943 година, нареди намерения евреин да бъде закаран под “душовете”, заедно със следващата група евреи приготвени за газовите камери. Войниците съблякоха стареца чисто гол и го пъхнаха в помещението, където се намираха и останалите. Той знаеш какво ще последва, започна да крещи и да се моли да го измъкнат, че са сбъркали и че мястото му не е тук. Вече беше прекалено късно да се моли, от душовете поставени на тавана на дългото помещение започна да излиза газ, “Циклон Б” – помисли си Тил. Някои от хората около него започнаха да крещят, други да тичат безумно на където им падне, трети изпаднаха в истеричен смях, четвърти пък се разплакаха и паднаха на колене да се молят на Господ да ги измъкне. Но, този път никой не можеше да им помогне, дори Той...
Тил осети, че се задушава, падна на пода и започна да се гърчи в страшна
агония. Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха. В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо! Вече беше почти изгубил съзнание, когато в мъглата се появи голяма черна фигура.
- Sind Sie bereit, zurück zu gehen, M. Fraichmann? (9)
Тил го разпозна, беше пратеника на Дяволът. Съществото се наведе и го
хвана за ръката...
Отново бяха в хола, в апартамента на Тил, в Маями. Отново съществото
седеше близо до прозореца, а той беше седнал на канапето, телевизора все още беше включен.
- Съжалявам, наистина съжалявам... – Тил заплака, целият трепереше.
Започна да бърше сълзите си с горнището на пижамата му.
- Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара!
- Моля те, не ме отвеждай още. Искам да видя жена си и детето си,
преди това.
- Не може.
- Защо? – той се закашля и изплю кръв в ръката си.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
- Моля те, знам, че съм бил изчадие и се разкайвам за това, но моля те
остави ме да ги видя.
Пратеника, като на шега се направи, че има часовник на ръката и го
погледна.
- Es ist Zeit! (10) – усмихна се лукаво и тръгна с бавна крачка към
Тил.
- Не! Остави ме! Моля те! – Фрайхман започна да крещи и да се мята.
Съществото го сграбчи за раменете и го вдигна, като малко дете.
Изведнъж пода на апартамента на Тил се разтвори и разкри огромна дупка, беше толкова дълбока, че не можеше да и се види дъното. От нея излизаше ярко червена светлина. Тил Фрайхман се опитваше да направи нещо, за да се измъкне от хватката на пратеника, но не успя... Съществото скочи в дупката, като повлече след себе си и коменданта на концентрационният лагер в Дахау.
***
По-късно същият ден, Моника и Джими пристигнаха в апартамента на
Тил, намериха външната врата отворена и влезнаха направо. Намериха Фрайхман да лежи в хола, на пода, точно пред любимото му кожено канапе. Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...
1. Сигурен ли сте? (немски) – бел. пр.
2. Наистина ли? (немски) – бел. пр.
3. Моля те, остави ме намира! (немски) – бел. пр.
4. Аз съм никой! (немски) – бел. пр.
5. Aз съм пратеник на Дяволът! (немски) – бел. пр.
6. Трябва да Ви взема с мен. (немски) – бел. пр.
7. Какво правиш тук? (немски) – бел. пр.
8. Момчета, елате тук, намерих евреин! (немски) –бел. пр.
9. Готов ли сте да се тръгваме обратно, г-н Фрайхман? (немски) – бел. пр.
10. Време е! (немски) – бел. пр.