Смехът на Смъртта - BloodAti666

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Tue Apr 01, 2008 9:23 pm

Добре , идеята за човека осъзнал грешките си при идването на дух,ангел,дявол и поправящ ги е меко казано често използвана.Хубавото е , че си се опитал да се измъкнеш от клишето , отказвайки втори шанс.Има обаче неточности (незнам , някой може да ти ги е показал вече) , които трябва да поправиш за да звучи разказът правдоподобно.

-еврейската звезда има шест лъча , а не пет.
-"Ад" на Данте Алигери го четох наскоро и там нямаше точно описание на дяволите , така че по добре го махни това изречение.
Грешки има с членуването , но да ти кажа честно мен те въобще не ми пречат да чета творението ти.(поправими са и вероятно от недоглеждане)

И само да попитам Тил защо е в Маями , не би ли следвало стар човек и със семейство да си живурка при тях ?

Някои от изречениеята ти ме озадачиха:
Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той.
Не , ял е захарен памук и затова.Очевидно е , че е кръв няма нужда да поясняваш.Бтв пише се Усети като усет
Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Изведнъж са в апартамента , после в небесата , после се връщат във времето>трябва малко изречения да набуташ около тези две.Да поясниш малко един вид
В този миг той прогледна. Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо!
Тук става малко спорно , нима той е бил толкова сляп , че като е избивал десетки хиляди хора не е бил грешник?Разбирам дяволът да го отведе като по-млад , но все пак нали е одъртял и следователно е имал време да помисли.(не се чувствай длъжен да отговаряш на това)

А , и дяволът , говорещ на немски е наистина добър похват(логично е да може да говори на всички езици , като се напрегнеш малко )

Като цяло -добре се е получило , само трябва да го разшириш тук-таме(телефонния разговор , малко описание на апартамента , на кабинета на хер коменданта)
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Tue Apr 01, 2008 9:24 pm

Sandy wrote:
Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше.

И има дете на 10 години ?! :shock:
Ай, ай, ай, май някой е чел критиките на другите преди да напише мнението си... ;) :P Никъде не се споменава, че е на 10 години, но в един от коментарите на другите участници имаше такова предположение, че детето е на 10 или 11 години, може би от там ти е хрумнало. Но, да, синът му е малък, точно заради това при редактацията ще получи един хубав шут по задника! :lol:

Мерси и за твойта критика и аз се надявам да е по-добър разказа, след като го редактирам. :)


EDIT:
Rayko, мерси и за твойто мнение. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 3840
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Thu Apr 03, 2008 10:47 pm

Така... да видим. Първо, да си кажа от рано - разказът не ми хареса. Чисто сюжетно е адски клиширан и предвидим, липсва му каквато и да е оригиналност. Ще ти посоча местата, които ме подразниха на чисто техническо и стилистично ниво, за да можеш да се поупражняваш върху тези си грешки, тъй като се повтарят един и същи неща и определено трябва да ги изгладиш, преди да се хващаш сериозно с писане. Всички неща са съвсем простички, но мисля, че е от първостепенна важност да изчистиш първо тях. Оттам нататък трябва да започнеш да разразботваш малко по-оригинални и сложни сюжети, за да имаш някакъв шанс да задържиш читателския интерес.

Първо - граматика. Не е толкова зле, не допускаш твърде много грешки, но членуването, както и пунктуацията при преминаване от пряка в непряка реч определено са ти тъмна Индия. На няколко места забелязах и неправилна употреба на времена. Определено ще е добре да си поусъвършенстваш уменията в тази област, тъй като това ще повдигне представителността на текстовете ти и ще ги направи по-лесни за четене.
- Ало?
- Джими, ти ли си?
- Кой се обажда?
- Татко е, майка ти дали е там?
- Да. Секунда...
Момчето остави слушалката и отиде да я извика.
- Мамо, татко е на телефона... Иска да говори с теб.
Моника отиде и вдигна слушалката.
- Здравей, Тил.
- Моника? Ти ли си? – той се закашля в слушалката.
- Да, аз съм.
- Не можах да те позная, гласът ти се е променил доста.
- Как си, Тони, защо не се обади толкова време?
- Съжалявам, не можах... Добре съм, как е Джими?
- Много добре, но му е мъчно, че не се обаждаш. Мисля, че ти е леко
сърдит.
- Нищо, ще му мине. А ти как си?
- Не много добре, притесних се, че може да ти е станало нещо.
- Спокойно, нищо ми няма. Исках да те помоля да дойдете с Джими –
той отново се задави – тук в Маями да ме видите...
- Тил, добре ли си? Звучиш ми леко разстроен.
- Моника, виж... не искам да те лъжа. Никак не съм добре. Вече съм на
пределна възраст... – той направи дълга пауза, след което продължи – Напоследък имам чувството, че ... нали знаеш? Че...
- Тил, какво става? Кажи ми?
- Имам чувството, че не ми остава много.
- По дяволите, Тил! – тя заплака тихо в слушалката.
- Спокойно, Моника, моля те не плачи!
- Ще дойдем... Още утре ще купя билетите.
- Добре, моля те да се успокоиш. Ще се видим скоро... Чао.
- Тил?
- Да?
- Обичам те...
- И аз те обичам, Мони, до скоро!
Разговорът ми се стори твърде неестествен. Твърде накъсан, без особено логични връзки между репликите, лишен от емоция, нищо че се предполага да пращи от такава. Освен това прекаляваш с многоточията и това важи за целия разказ. Слагал си ги където и както ти падне, а на повечето места една точка би свършила идеална работа.Сега имам чувството, че героите постоянно правят някакви глупави паузи посредата на мисълта си.
След два дена. По обед. (подобно въведение на мен поне някакси не ми се връзва, твърде рязко е, а останалата част от текста не е реализирана по този начин, т.е. като пиеса)
Тил се надигна от леглото си и тръгна към тоалетната да пусне една вода. Движеше се бавно, пристъпваше тежко, едва се държеше на краката си. Стори му се, че изминаха часове преди да се добере до крайната си цел. Свали долнището на пижамата си леко надолу (щом го сваля, няма начин да е нагоре, можеш да махнеш излишните думички), колкото да може да извади онази си работа. Минаха двадесетина секунди, преди да започне да пикае. Вече бе на седемдесет и пет години, пикаенето го затрудняваше (за няколко реда споменаваш пикаене, пускане на вода и т.н. няколко пъти, изрежи излишното). Осети остра болка, инстинктивно погледна надолу, урината му беше червена. “Кръв!?” – помисли си уплашено той (ами естествено, че това ще си помисли, какво друго?!). Ръката му се разтрепери при вида на урината (пак повторение) му и изпръска (технически не ръката му е изпръскала плочките, друго е било; не е голям проблем, но все пак малко или много спъва четенето, затова гледай да изчистваш подобни неща) плочките с червената течност... Не успя да се изпикае както трябва, болката беше много голяма, а и му прилоша от гледката. Вдигна долнището на пижамата си и пое обратно към леглото си (за пореден път – използваш твърде много излишни думи. В случая – можеш да минеш и без "пижамата", и без "си" след леглото. Говоря принципно, не конкретно за това изречение. Старай се да олекотяваш максимално, ако това няма да наруши смисъла или по някакъв начин да осакати посланието ти, остави читателя да си представи част от ситуацията и да запълни сам неизказаното, довери му се. Мозъкът в повечето случаи запълва празнотите почти автоматично, не е нужно постоянно да поясняваш кой предмет на кого е и кой какво точно е направил, когато може да стане ясно и с по-малко думи). За да стигне до спалнята трябваше да се мине през хола, някъде по средата на пътя му прилоша и седна на канапето, което се намираше пред телевизора му (*). Задави се, а сетне избърса сълзите си, винаги му се насълзяваха очите, когато кашляше. (Това изречение пък е супер объркано, най-малкото трябва да го разделиш на две, понеже му липсва всякакъв ритъм, а и логическа свързаност. И отново има излишни думички – "очите"…) Реши, че не иска да опитва повече да ходи големи разстояния из апартамента, ставаше му зле, а и краката му се натоварваха много. Пусна телевизора, в момента (*) даваха новините. Загледа се, след десетина минути се унесе, отпусна се и заспа...

- Събудете се, имаме важен разговор с Вас, г-н Фрайхман!
Тил бавно отвори очи, започна да мига, слънцето пречеше на очите му да
виждат както трябва (имам чувството, че много не се замисляш за логиката и връзката в най-простите действия, които описваш. Човек по принцип не вижда с очите си, най-малкото те са само част от зрителния процес. От литературна гледна точка пък е глупаво да използваш толкова тромаво изречение, при положение че можеш да напишеш просто "Слънцето го заслепяваше" или нещо подобно. Също така, прави ми впечатление, че доста често ползваш за разделител на изреченията запетаи, когато би било уместно да използваш съюз или просто да сложиш точка и да започнеш следващото изречение наново. Всичко опира до благозвучие и доколко написаното би било по-просто за обработване от мозъка. Съвет – пробвай да изговаряш изреченията си на глас и виж кои варианти са най-удачни. Сигурен съм, че скоро писането ще ти идва много по-лесно и естествено. Също така прехвърляй ситуациите, дори най-простите действия, в главата си, за да решиш дали ги описваш правдоподобно и не си допуснал логически пробойни. Да, тези ситуации не са централни за идеята на разказа или дори за историята му, но могат да спънат читателя и да го откажат от четенето рано-рано. В момента като че ли нямаш нужното внимание, за да описваш дребните детайли, а те са важни. Без да владееш това, няма как да пишеш, дори да имаш най-яката идея на света). Някой застана пред прозореца и така ("така" е излишна) направи сянка на Тил, на когото очите бавно (чиито очи поне да, макар пак да е тежко и няма твърде много смисъл – откъде на къде засенчването е свързано директно с привикването към светлината?), постепенно привикнаха към дневната светлина. С всяка изминала година той все по-трудно успяваше да фокусира (тук е мястото пък да уточниш, че именно погледът му трудно фокусира, иначе се получават леки двусмислици), след като се събуди (пообъркал си времената. Би трябвало да е "след като се събудеше" или още по-просто – "след ставане"). Тил не успя да види добре този някой, който беше застанал пред прозореца. Само фигурата му се очертаваше, беше внушително висок (звучи твърде неестествено, по скоро като някакво английско словосъчетание) и много едър. Непознатия се приближи до пердетата и ги дръпна. Сега вече Тил успя да види ясно странника – не приличаше на човек (отново – за чий използваш тире като обединител на изреченията? Не е нищо кой знае какво, но не звучи добре и не е логично. Дори да ги разделиш на две отделни изречения пак ще е по-добре, а има и други варианти). Кожата му - цялата черна и набръчкана, очите му - големи и червени, не носеше дрехи, беше чисто гол. Приличаше на някое изчадие описано в “Ад”-ът на Данте (това сравнение пък е точно ни в клин, ни в ръкав. Първо че стои не на място и по никакъв начин не се вписва в маниера на разказване до момента; второ – не носи НИКАКВА асоциация въпреки алюзията. Ако ще ползваш наготово чужди образи, ти трябва конкретика. В Ад на Данте има толкова много изчадия, че човек няма как да знае какво си имал предвид, ерго изречението в този си вид не носи информация, не пасва на текста и като цяло е напълно излишно).
Тил се опита да се надигне, но не успя да събера сила, започна отчаяно да се върти (как така се върти? В леглото ли? Не става съвсем ясно, а и дори така да е – тогава пък няма логика, защо ще се върти в леглото, когато иска да избяга?). Искаше да избяга, макар и да знаеше, че няма да може.
- Спокойно, г-н Фрайхман, успокойте се! Трябва да поговорим... –
съществото му говореше така бавно и учтиво, все едно имаха цялото време на света.
- Кой... какво си ти? – Тил едва говореше, заеквайки (деепричастията ги уважавам много, но трябва да се ползват сравнително рядко и на място, тоест когато наистина има нужда от тях. В българския поне, на английски е друга работа. Тук няма нужда от деепричастие.). Отново започна да
кашля.
Изчадието го изчака да спре, след което отново заговори:
- Не е важно кой съм аз. Важно е кой сте Вие, г-н Фрайхман.
- Защо ми говориш така? Не се казвам Фрайхман. Аз съм Тил
Стивънсън.
- Sind Sie sicher? (1)
- Моля? Не разбирам. – започна да диша тежко и се изпоти (значи, изпотяването не става за секунда, а твоето изречение подсказва точно това. В случая ти трябва "започна да се поти" или нещо не толкова свършено като действие). Поднови
опитите си да стане.
- Wirklich? (2) – съществото избухна в гръмогласен смях.
- Bitte lassen Sie mich allein! (3) – Тил започна да крещи истерично.
- Ето, че сте знаел немски...
- Не... не знам!
- Така ли? Тогава какво казахте току що?
- Нищо... остави ме намира!
- Не, трябва да Ви отведа, г-н Фрайхман.
- Къде?
- Как къде! Във Вашия нов дом – Ада. – изчадието отново започна да се
смее на висок глас.
- Кой си ти по дяволите!? – Тил вече бе целият почервенял от
неуспешните си опити да се надигне от канапето (отново, сигурно 3 пъти споменаваш "опитите" му. Остави читателя да рисува картината и се съсредоточи върху други детайли, които не си споменавал досега, така ще направиш картината по-реална и няма да досадиш с многобройни излишни повторения).
- Ich bin niemand! (4)
- Никой?
- Ich bin Kurier des Teufels! (5)
- Защо си тук?
- Ich muß Sie mit mir nehmen. (6)
Тил целият започна да трепери, а сетне зарида. Очите му се насълзиха.
- Махай се! Ти не съществуваш! – той се разкрещя.
- Интересно... Нека Ви покажа нещо. – пратеника се приближи до Тил
и хвана ръката му. Изведнъж Фрайхман се почувства така все едно е отново е на двадесет години, не изпитваше болка, чувстваше се прекрасно. Двамата хванати за ръка полетяха, започнаха да се носят в небесата. Върнаха се назад във времето...
Беше краят на тридесетте години, или може би началото на четиридесетте. Тил веднага разпозна мястото – концентрационния лагер в Дахау. (Твърде рязко и отникъде. С две изречения тотално смени перспективите, мястото и времето на действие. А досега дори не си описал добре апартамента на Тил. Да не говорим за "съществото", как точно се чувства Тил, какво му прави впечатление… Това, което искам да ти кажа, е че трябва да изградиш нещо от жизнена важност за всеки разказ – нарича се гледна точка. Ако решиш да разказваш през очите на Тил – трябва наистина да влезеш в главата му и да излееш на белия лист един правдоподобен разказ за начина, по който той се чувства. Трябва да накараш читателя да се почувства физически "вътре" в ситуацията, да съчувства на героя, дори да не го харесва. Всичко това става с натрупване на детайли. При теб такова нещо няма. Имаш няколко неубедителни и скучни описания, след което се появява някакъв много страшен гад, който ние обаче така и не виждаме истински, и се прави на Духа на миналите Коледи. Неубедително е най-слабата дума.) Огледа се, нямаше и следа от съществото, което го бе изпратило назад във времето. Пристъпи няколко крачки, нямаше му нищо, вървеше си нормално, като съвсем млад човек. Погледна ръцете си, за съжаление отново бяха същите - стари и сбръчкани. Нищо, важното бе, че отново може да се движи нормално. Започна да се разхожда наоколо. Оказа се, че е в някаква баня, приближи се до единственото огледало, което видя и се огледа в него. Да, спор нямаше, отново си бе същият сбръчкан старец, но в по-добра форма. Беше облечен в някаква дреха, която беше толкова изпокъсана, че можеше да мине и за дрипа, беше бежова на цвят. Погледна ръката си, на нея бе увита лента, на която бе изобразена еврейска петолъчка, започна да му причернява.
- Was tun Sie hier? (7) – чу се глас зад него.
Тил се завъртя и видя войник облечен в нацистка униформа, с пушка в ръка.
- Die Jungen, hergekommen, fand ich einen Juden! (8)
След няколко секунди дотичаха още двама, трима войници. Тил се затича към първата врата която видя, но не успя да стигне далеч, преди да го заловят. Заведоха го при коменданта на лагера. Когато войниците го вкараха в стаята, лицето на коменданта му се стори познато, чак по-късно разбра, че всъщност това е той, на не повече от тридесет години. (Пак същото – никакъв преход, никакво нагнетяване на обстановката, никакви детайли, никаква гледна точка. Препускаш с една едничка цел – да си разкажеш идеята, а от това добър разказ няма как да излезе.)
Тил Фрайхман, комендант на концлагера в Дахау през периода
1939-1943 година, нареди намерения евреин (*) да бъде закаран под “душовете”, заедно със следващата група евреи (*) приготвени за газовите камери. Войниците съблякоха стареца чисто гол и го пъхнаха в помещението, където се намираха и останалите. Той знаеш какво ще последва, започна да крещи и да се моли да го измъкнат, че са сбъркали и че мястото му не е тук. Вече беше прекалено късно да се моли, от душовете поставени на тавана на дългото помещение започна да излиза газ, “Циклон Б” – помисли си Тил. Някои от хората около него започнаха да крещят, други да тичат безумно на където им падне, трети изпаднаха в истеричен смях, четвърти пък се разплакаха и паднаха на колене да се молят на Господ да ги измъкне. Но, този път никой не можеше да им помогне, дори Той...
Тил осети, че се задушава, падна на пода и започна да се гърчи в страшна
агония. Около него постоянно падаха евреи, които също като него се задушаваха. В този миг той прогледна (ми ясно ми е какво искаш да кажеш, но звучи глупаво, все едно, че се е излекувал от временна слепота. Подбирай си добре и с повече мисъл думите.). Разбра, колко мъка е причинил на десетките хиляди хора убити в този лагер, през времето когато той е бил комендант. Видя десетките гърчещи се около него хора, разбра, че и той точно, като всеки друг е човек, че не е повече от тях с нищо! Вече беше почти изгубил съзнание, когато в мъглата се появи голяма черна фигура.
- Sind Sie bereit, zurück zu gehen, M. Fraichmann? (9)
Тил го разпозна, беше пратеника на Дяволът. Съществото се наведе и го
хвана за ръката...
Отново бяха в хола, в апартамента на Тил, в Маями. Отново съществото
седеше близо до прозореца, а той беше седнал на канапето, телевизора все още беше включен.
- Съжалявам, наистина съжалявам... – Тил заплака, целият трепереше.
Започна да бърше сълзите си с горнището на пижамата му.
- Разбира се, че ще съжалявате, г-н Фрайхман. Видяхте ли какъв
боклук сте бил? Един изверг, за когото човешкият живот не струва и пукната пара! (А между другото защо пратениците на Дявола се държат като морализатори? Няма никаква логика и е толкова плоско, че чак прозира.)
- Моля те, не ме отвеждай още. Искам да видя жена си и детето си,
преди това.
- Не може.
- Защо? – той се закашля и изплю кръв в ръката си.
- Да не би да сте дали някога шанс на някой евреин да се види със
семейството си преди да го убиете, а, г-н Фрайхман?
- Моля те, знам, че съм бил изчадие и се разкайвам за това, но моля те
остави ме да ги видя.
Пратеника, като на шега се направи, че има часовник на ръката и го
погледна.
- Es ist Zeit! (10) – усмихна се лукаво и тръгна с бавна крачка към
Тил.
- Не! Остави ме! Моля те! – Фрайхман започна да крещи и да се мята.
Съществото го сграбчи за раменете и го вдигна, като малко дете.
Изведнъж пода на апартамента на Тил се разтвори и разкри огромна дупка, беше толкова дълбока, че не можеше да и се види дъното. От нея излизаше ярко червена светлина. Тил Фрайхман се опитваше да направи нещо, за да се измъкне от хватката на пратеника, но не успя... Съществото скочи в дупката, като повлече след себе си и коменданта на концентрационният лагер в Дахау.
Нещата в червено далеч не изчерпват всичко, което ми е прозвучало зле. Просто са по-силни примери. Стилистично разказът определено страда от доста слабости, най-вече от неспособността ти да си представиш както трябва ситуацията и да я облечеш в подходящ и достатъчно лек на синтактично и лексикално ниво текст; също така и от твърде голямата ти прибързаност. Разгледай както съм ти писал и ако решиш, че има някаква истина в него, имай едно на ум, когато редактираш/пишеш нови текстове. Научи се да внимаваш именно за тези слабости и се старай да ги избягваш.
По-късно същият ден, Моника и Джими пристигнаха в апартамента на
Тил, намериха външната врата отворена и влезнаха направо. Намериха Фрайхман да лежи в хола, на пода, точно пред любимото му кожено канапе. Приближиха се до него, Моника се наведе и се опита да го събуди, но не успя. Тил Стивънсън (както и бе известен на нея) беше мъртъв...
Така и не разбрах каква функция имат майката и детето, нито как главният герой има малък син на тази възраст, нито защо ги е изоставил... изобщо, всичко е нахвърляно твърде бързо и без мисъл. И да има някаква логика, не успях да я уловя, а останалата част от текста не ме стимулира да я търся особено усърдно.

Това от мен засега. Надявам се няма да се обидиш, правя си труда само с цел да съм ти полезен, надявам се наистина да съм до някаква степен.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Thu Apr 03, 2008 11:26 pm

Полезен си ми и то много! Мерси за критиката, има над какво да се замисля. Граматиката ми се нуждае от един много голям ъпдейт, работя над това. :roll:
Wanna whole lotta love?

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6341
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Mon Apr 07, 2008 6:36 pm

БлъдАти, тъй като пиша с голямо закъснение, си позволих да прочета критиките на останалите, за да не се налага да четеш едни и същи неща и от мен.

Вместо това, ще се опитам да синтезирам няколко общи положения от конкретните пропуски, които видях в разказа ти.

Първо - майката и сина. Другите са прави, като ти казват, че са излишни. Но според мен можеш да извлечеш нещо полезно от грешката си с тях - да се научиш да мислиш във функции, които всеки от елементите в разказа ти изпълнява.

И също - докато пишеш разкази, непрекъснато си задавай въпроси. Ето първия и най-основен - "Тая ситуация/детайл не са ли клиширани? Може ли да използвам нещо, което не е толкова клиширано, но има същия ефект върху историята?"

Защо си решил да му плеснеш семейство на клетника? Аз виждам две причини:

(1) За да има накрая кой да го намери, та да видим как е свършила цялата работа.

(2) За да предизвикаш някакъв емоционален отклик у читателя чрез емоционалните преживявания на майката и сина.

По (1) - няма нужда да го намира никой. Трябва да се научиш да оставяш някои неща недоизказани.

По (2) - семейството в случая е добавяне на излишна и клиширана сантименталност. Тук влиза в действия горния въпрос "Какво друго може да измисля, което да изпълнява същата функция?"

А например: Не може ли да вдигнеш малко емоционалния заряд, като създадеш емоционална връзка на (младия) Тил с някоя сочна еврейка (евреин) от лагера или нещо подобно? Или някой от подчинените му? Въобще нещо, което да не стои залепено за структурата на разказа.

Друг основен въпрос, който трябва да си задаваш

"Даже и да избера някаква клиширана ситуация, как мога да я развия живо и въздействащо, така че да прикрия клишето възможно най-добре?"

Това е изключително важен въпрос. Както писах и на Столи, конкретиката е всичко. Защото, замисли ли се човек, като основни ситуации и сюжети, голяма част от най-великите литературни произведения са сравнително тривиални. Това, което крепи скелетите им, е конкретиката. А опиташ ли се да си представиш интензивно и с детайли сцената/действието/дървото/буболечката/въобще всяко нещо, за което пишеш, можеш да се натъкнеш на детайлчета (цветове, части от декора, жестове, докато си представяш интензивно героите в ума си), които да ти помогнат да развиеш историята си в неочаквана посока.

Казвам това, защото в разказа ти е пълно с неща, които не са описани въобще, а са твърде важни за развитието на историята. Примерно:

Лагера Дахау. Как изглежда? Множество малки, кални улички или огромен кален път със схлупени бараки от двете страни? Има ли растителност? Голямо буково дърво, на което някога са обесили затворник, опитал да вдигне бунт? По-хубави бараки за жените в лагера, които плащат за това с телата си? Ами обитателите? Какви евреи са? Немски, полски, руски? Някои от тях може да са се присламчили към ръководството на лагера, като прислужници например. Не е нужно да развиваш който и да е от тия детайли в някакви подробности, но наличието на такъв детайл неизменно обогатява разказа ти.

Също - откриващата сцена. Макар, разбира се, да няма правило против това да започнеш разказа си с чист диалог, тук възниква същия проблем като това да започнеш разказа си с чиста мисъл - няма конкретика. Аз лично не бих ползвал повече от 4-5 реда диалог преди да дам някакво описание на околната обстановка или жестовете/мимиките на някой от героите, или най-малкото конкретно и неклиширано описание на това как е звучал гласът на някой от разговарящите. Пак повтарям - конкретика!

Още нещо, отнасящо се до това, един вид общ съвет - избягвай клишето, когато даваш описания. Без "той прокара пръсти по косата си", или "каза той с крива усмивка", или "той нервно дръпна от цигарата си". Тия неща ме карат да се чувствам все едно гледам долнопробен филм и вървят само, ако са сложени сред достатъчно други, свежи детайли. Избягвай да си представяш ситуациите, които пишеш, по този начин, защото подобна клишираните образи в главата ти пораждат клиширано развитие на сцените ти.

Пак нещо във връзка с детайлите - избягвай незначителните и безцелните детайли, примерно разходката на Тил до банята и кървавата му пикня и разходката му обратно. Описано е излишно надълго и нашироко.

Ето нещо, което може да правиш - както казах на Столи, когато си четеш разказа отново, го хвани параграф по параграф и го чети изречение по изречение. Гледай внимателно в кои изречения даваш една и съща информация и я махай, където се повтаря. Текстът ти ще изглежда много по-чист.

Накрая - ако докато четеш критиките ни, ти изникват някакви въпроси в главата, ако някоя наша забележка те накара да си представиш някоя ситуация от разказа си по-ясно или по-иначе, споделяй веднага с нас. Ще се получи много по-жива и полезна дискусия ;)

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Mon Apr 07, 2008 7:37 pm

Trip,
Не се притеснявай за закъснението. :)
Благодаря и за твоята критика.
Мисля да пренапиша разказа, като ще го променя в голяма степен. Ще започва в началото на 40-те години на XX век в лагера на Дахау. Там ще се опитам максимално добре да опиша обстановката с детайли, подобни на тези, които ти спомена. Също така ще покажа Тил, по възможно най-отблъскващия начин, за да може читателя да го намрази. Чак след това действието ще се принесе в наше време, където демона идва да го навести, този път няма да му държи речи, кое е правилно и кое не. Роднините мисля да ги изключа.

И още веднъж да благодаря на всички за критиките им, ще ги имам предвид при редактацията. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28200
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Apr 07, 2008 7:55 pm

Един съвет - пусни редакцията тук, в този топик :) Ще е много желан прецедент.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Mon Apr 07, 2008 8:04 pm

Добре. Само, че преди събота или неделя надали ще е готова. :)
Wanna whole lotta love?

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28200
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Mon Apr 07, 2008 8:05 pm

Няма проблеми :)
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
PrivateRaio
Misting
Posts: 342
Joined: Tue Jun 20, 2006 4:01 pm
Location: София

Post by PrivateRaio » Tue Apr 08, 2008 10:30 am

само за инфо - в лагера е имало евреи. около 30% от около 200 хил. жертви са били такива. Това е първият лагер изобщо и е използван като модел за останалите, по-големи такива. Имало е и отделение за писатели, хора на искуството, политици и членове на държавната администрация. Също така няколко баварски благородници също са били избити там. Имало е и специална барака за духовници, кадето доста католически и други духовници са намерили смъртта си.

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Tue Apr 08, 2008 11:43 am

Мерси много за информацията, ще я имам предвид. :)
Wanna whole lotta love?

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest