Триптих за Юнаци и злодеи - kalein (OLD 4)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Триптих за Юнаци и злодеи - kalein (OLD 4)

Post by Roland » Sun Jan 27, 2008 9:23 pm

Триптих за Юнаци и злодеи

I. Център

Имало едно време един Юнак...


Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена “едно време” не е като едно време, затова разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси правда и мир, и не се скъпи да раздава надежда и обич...

...Ала, за да стане такава, ето какво й се случило...


Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта й в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния.

В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът й смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом я погледнел в очите. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата й в света, и все повече – легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия била пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и загинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни... Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите търсели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите търсели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи. Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.

Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.

За да бъде прикритието й пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство. Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – “земята” на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав значело да се простиш с нея: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още... Две зими й трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята й Юнаци – знаела, че това ще й бъде последна задача, и й се отдала с цяло сърце. После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко, и потеглила към съдбата си.

Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в разпрострените градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях. Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея – истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)

Била зимна вечер, насред равно поле, докъдето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло, чудно красив; като вечер от приказка. Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я били упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите й и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.

Изведнъж една пряспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.

На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.

Той също се взирал в нея през парцалите сняг, и хем се намръщил, хем се засмял.

– Хубава стойка имаш... но не се бия с жени.

Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът й, истинският й гняв.

(Пренебрежението е път пред гнева.)

– Защо – рекла му, – те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?

Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.

– Чакай – настигнал го тихият глас. – Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият...

Миг по-насетне вече връхлитал връз нея.

– Няма – издишал – да има – посегнал сърце да изтръгне – десети...

Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. И се намерил завързан, от своите си ръце и двата й крака, и болка... и болка... и болка...

– Няма да има – казала тя върху него. – Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?

Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.

– Оня наместник... той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.

После прехапал устни.

– Но какво ти разправям... Нали си деветият...

– Тършувал в хазната, казваш... А другият? А джебчията?

Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:

– За него... не знаех...

Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева й и стяга на коленете.

– А обирите? Отвличанията? Масовото убийство в Каел?

– И до Каел ли съм стигнал? – въздъхнал той. – Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли.

В следващия миг тя стояла права до него и му казала:

– Разкажи ми.

В следващия миг той я притискал в снега, но не стягал пръстите си на шията й, а я гледал в очите.

– ...Разкажи ми – преглътнала с мъка – ... как е било...

Дей отпуснал ръка, после бавно се вдигнал от нея – тя за пръв път видяла с колко болка се движи.

– Ти си по-умна... А на мен много не ми остава. Е, разбрах, че можеш да слушаш – но виж първо.

И запретнал ръкави и показал моравите вадички, що пълзели от мишниците към китките му.

– Гладната чума – издишала тя.

– И за нея си чувала, значи?... Не зная какво ми остава, утре или още година. Жреците казаха, че живея девети живот... А семейните ми ги няма вече десет лета.

Тя го слушала, и само черните й зеници говорели какво й се случва отвътре.

– От храната, приказват жреците – новата, евтината, излъсканата, дето идва от ваш’те земи... Само че не тя погуби моите – тях ги погуби гладът... Дойдоха ония, които са те пратили тебе, донесоха тяхната храна, евтината, излъсканата, донесоха тяхното злато, многото, лъскавото. Не им стигна да купят всичките най-хубави ниви – забрана издадоха, да не гледаме друга храна освен тяхната, да не вземем да ги изтровим. А пък житото им – купиш му семето, изкласи веднъж, засееш го пак – и в новата пролет нищо не никне. Така било безопасно, разправяха. Елате да купите ново.

Тя го слушала, и само бръчката между веждите й издавала какво се надига отвътре.

– А когато не смогвахме повече тук, опитахме в града, като другите. Градът не ни искаше. Не искаше езика ни – признаваше го уж, но хората се отдръпваха, щом ни чуеха. Нищо – ние научихме езика му, волю-неволю. – Последното казал на конфед’ския, що говорел всеки цивилизован човек. – И се оказа, че пак не ни иска... Не искаше обичаите ни... връстниците на сестра ми започнаха да странят от нея в мига, в който върза коси с лико от върба. Не искаше и уменията ни. Грешно било хората да цериш с древни илачи, можело човек да убиеш – така казваха врачовете ви. Грешно било да им казваш къде да копаят за кладенец – така казваха вододайниците ви. И хвърлиха баща ми в тъмница за едно лято; а той, щом се върна вкъщи, не продума и дума за там, доугасна безмълвно...

Тя го слушала; и сълзите не й пречели, само я разтваряли по-цяла за думите.

– И лицата ни не искаше, вашият град. Виж...

Дей разперил криви пръсти на лява ръка.

– Тук ме ритаха. Тука с нож – посочил лявата буза. – “Махай се, смугъл придошлек” – отново говорел конфед’ски, в дъщкия тая дума я нямало, – “връщай се в блатото, дето ти е местото!”... И когато умря и сестра ми... радост бе туй, след седмици на бълнуване и огнени гърчове – се върнах. В блатото. С максимум още година живот... Десет години, девета – десет години така.

Помълчал, дълбаел снега с поглед.

– Казвали ли са ти – и тук потръпването едва не хвърлило тялото му обратно в снега – и че крада? Не ония чутовни обири, не... Крада, за да не погина от глад, и заради хората в онова село, дето не дават никой да купува овес или грънци от тях, понеже старейшините им призовавали към война с Конфед’ия...

Гласът му най-сетне секнал, Дей вдигнал глава, видял я. И я гледал ли, гледал ли, гледал, дордето се побояла да не е онемял завинаги (и помислила, че – аха! – в ума й ще проговори). Доближил я тогава, едва уловимо накуцвайки, и попил с показалец влагата по едната й скула.

– Когато ми рече, че си деветият, исках да те погубя, заклевам се в Дей. И щях да сторя нечувано зло... Ала кажи ми – престрашил се и пак се взрял в нея, – що щеше да сториш, ако беше на мен?

В тишината Юна отронила:

– Аз... не зная...

И помислила: “Много по-лошо, приятелю Дей... много по-лошо. Нямаше само ръце и крака да съм чупила; нямаше само с гласа ми да плашат децата...”

Нямало нужда да пита за жените, за старците, за приписваното. Разбрала била. И дори не се разгневила на лъжите, що делят хората на “нас” и “онези”. В сърцето й имало само мъка, а мъката е врата от гнева.

– Слушай – вдигнала поглед към него, незнайно колко по-късно, и се смутила, че още е там. – ...Какво мога да сторя за теб? Миналото не мога да променя; нито ще ми повярват и ще те опростят...

Той се взрял в нея втори път.

– Деца имаш ли?

Този път тръпката едва не разкъсала нея.

– Брат ми е жив още – той свел глава, – и за него крадях...

Тогава видяла, че е по-млад от нея, а изглеждал като света стар, сякаш свят бил понесъл на плещите си.

– Не умее нищо полезно – говорел Дей, – конфед’ски дори не успя да научи... Трудно приказва с другите хора въобще. Ала съм му предал всичко, което назнайвам – и за илачите, и за водата, и...

– Ще го взема... ще се грижа за него.

Дей отстъпил назад, поклонил се сковано и рекъл:

– Аз съм Деян.

– Аз съм Джоан – рекла му, и преметнала ръката му през рамото си, и го повела през преспите, сякаш уж той я водел.

Три дни по-късно стигнали до землянката. Посрещнал ги брат му: “Пей... Пеяне – това е Джоан”. Гостил ги с бульон от корени на неяда – най-вкусното ястие в живота на Юна. Не казвал и дума, само ги гледал с топлите си очи.

– Не... приказва – закашлял се Дей.

На другия ден преминал. Казват, че снегът, под който легнало тялото му, е по-мек на допир и никога не се стапя докрай.

* * *

Юна взела Пей със себе си, да се грижи като за свой. С времето го научила на конфед’ската знакова реч и на слушане със сърце... колко му трябвало – нежност, обичане и желание да го разберат. Той пък я учел на древни илачи, вода да открива, да рисува вълшебните дъщки картини. Сякаш Дей живеел чрез двамата; все едно целият дъщки народ оживявал чрез тях. Тя показвала как да вижда нощем през магическите й стъкълца. Той на нея – как да вижда без тях. И сравнявали, и откривали нови неща за света, заедно. Излъгала се била Юна: откриването на Дей не било последната й задача. Имала си задача за доживот – да расте редом до друг.

Пей й станал пръв помощник и най-верен спътник. А ги чакал дълъг път сред света – да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка; да се учат как да лекуват, с тревите на дъщите, с бодливите камъни на надийците, с дъха и дланта си по тейтски; да записват преданията и поговорките, приказките и песните, откъдето преминели, да не се изгуби вековната мъдрост безследно; на хората да разказват, големи и малки, за причините, що ги правят различни, и за еднаквото, дето ги свързва; да дадат много надежда, утеха и помирение – безспир себе си да раздават. Благодарни, хората ги нарекли Юна и Пей Меди Атор, що значи “сред людете действащи”.

* * *

Разказват, че и до днес вървят по света. Ако чуеш песен зад следващия завой, ако зърнеш усмихващ се спътник до пееща спътница, спри и се вгледай: те ли са?

Ще ги познаеш ли, щом ги срещнеш?



II. Ляво

Имало едно време една Юнакиня...


...Но преди него време, преди името Юна да се запее в Конфед’ия, имало една конфед’ска девойка. Тя намерила Юна, разказват конфед’ските мъдреци, щом загубила наведнъж двама обични люде.

И са прави, само че бъркат начина, по който се случило...


Имало едно време една конфед’ска девойка на име Джоан. Джоан била като другите дъщери на Конфед’ия: хем чувствителна, хем практична в девичите си дела, наглед по-крехка от конфед’ските момци, а вътрешно – по-корава. Само гласът й я откроявал. Чудно хубав глас бил; а станал хубав, понеже Джоан обичала да си пее. Пеела при пробуждане, пеела, плакнейки коси или месейки, пеела си и когато разгръщала свитъци в конфед’ските библиотеки, едва чуто, да не я пъдят вардяните. И пеейки, чувствала как расте. Не навън: тя останала дребничка външно; растяла отвътре.

Имало и един конфед’ски Юнак. Той вече бил особен Юнак – на служба понякога, понякога неоткриваем по никоя от двайсет и седемте земи на Конфед’ия; див, непокорен, каквито отдавна не ги правят. И очите му такива, особени. Умни очи – което се срещало; но и нежни – а това си е рядкост. И пръстите му: на двете пламтящи ръце, които умеели да прогарят стени, пръстите били като жарещи вейки. С едно докосване изпарявали сълза.

Джоан и Юнакът се срещнали – намерили се. Не им трябвало много: две нейни песни, две сълзи, изпарени от него.

(Вие какво – като пеела, да не би да не плачела? Вие какво – да не би само от мъка да плачем?)

И почнали да се учат да живеят един с друга. Заедно правели всичко: калявали телата си с древните бойни умения на тейтите и надийците, въздигали гласовете си в нови хармонии, обличали поривите на чувството си в одежди, които сам човек не може да носи. Той бил див, непокорен; само край нея очите му гледали нежно и се смирявал. Джоан пък, край него, месела песните си в сладкиши. И от тия сладкиши пръстите му ставали още по-огнени, още по-жарещи... като снежна милувка по скулите.

Имало и трети – Рогатош. С Джоан се познавали от мъничета – бил й най-старият, най-довереният приятел. Много мъдър човек бил – почти колкото бил висок. Как побирал толкова мъдрост, никой не знаел; както и как толкова дълъг човек не се чупи, докато крачи. Някои разказват, че обичал Джоан като повече от приятел. Някои се смеят – какво е то да обичаш като повече от приятел? Някой разказват, че завидял на радостта им. Някои се смеят – що за приятел би бил? Тъй или инак, Джоан споделяла с него, както споделяме със стар, най-доверен приятел. И го слушала, слушала мъдрите му, спокойни слова; и сравнявала с другия, мерела Роги и своя Юнак, дори без да ще.

Един ден Юнакът си дошъл у дома, а в очите му, в пръстите нямало огън. Счупен изглеждал, или утихнал. Същия тоя ден Джоан не пеела. В нейните пък очи се мъгляла умисленост. Тук мъдреците се двоумят, триумят, стоумят... Кое е това, дето кара човек, роден с песен, да спре да пее, даже за ден? Кое угася плама на горенето, дето ни движи?

Той се прибрал счупен, тя го посрещнала тиха. Прегърнали се, притиснали се, държали се.

– Има ли смисъл? – прошепнал й, след миг или вечност. – Това, дето правя, има ли смисъл от него?

Тя само издишала.

– Пак ме пращаха да... налагам доброто. Реда на Конфед’ия да налагам... И аз пак... по моя си начин. За трети път тоя месец заповед нарушавам. За трети път пускам човек, дето не бива да пускам. После се карам. С ония със заповедите. Има ли смисъл да бъда... слуга? Има ли смисъл да... кова от идеали дела? Има ли смисъл да гоня човеци, за... доброто, за реда на Конфед’ия?

Джоан вдишала и след миг (или вечност) прошепнала:

– А защо... не се сети по-рано? Какво, мислиш, ми е на мен... когато те няма?

Той се стегнал в ръцете й.

– Какво, мислиш ми е, когато се питам – ще убиеш ли тоя път? Теб ще убият ли? Кого ще убиеш? Докога тъй?

И тъй, без да знае, пробола Юнака си.

Е. Юна, когато станала Юна, била всеизвестна със слушането си. Умеела камък да чуе, че го боли за притиснато охлювче, да знае как да го донамести, та охлювчето да се спаси. Ала Джоан била млада – още се учела.

Тя усетила стяга в стомаха му, видяла как очите му се затръшват, разбрала, че нещо, дето не бива да става, е станало. Ала била млада – още боляла заради себе си повече от за друг. И последният мъничък глас, който напявал у нея, сега млъкнал. А с другия казала:

– Как решаваш кого да пожалиш, кого да затриеш? Мигар мислиш, че не те виждам как се сгърчваш насън, че не чувствам как дланта ти стиска дланта ми, аха да я смаже? Може ли тия злини да не те изменят, да не те отдръпват от мен... да не ни разделят? Защо – взряла се в него немигащо, – защо това си избра да правиш, любов моя?

Той също ще да е бил глупав, също ще да е бил млад – защото тогава на свой ред я мушнал. Стиснал зъби и процедил:

– А ти защо не ме пита по-рано? И защо ми го казваш сега, така?

И се почнало.

– Чак днес набрах смелост да споделя... С Роги споделях.

– С... Рогатош...

– Пита ме дали си толкова потаен и с мен. И не ставаш ли по-жесток с времето – гледала го, а устната й потръпвала. – И какво ще се случи, ако някой ден твоите произволи омръзнат на Мъдрите и те пратят на заточение – или по-лошо...

– А не можеше ли... мене да пита?

– ...с мен какво ще се случи.

– С тебе... – изохкал. – Рогатош е питал какво ще се случи с тебе...

– Да, любов моя – насреща го гледали кремъци, – за Роги съм важна. Знаеш го много добре.

Той мълчал, после продумал през стиснати клепки:

– А защо избра мене за спътник, Джуне?

Сега ахнала тя, а прегръдката им се скъсала неусетено.

– И щом аз съм ти спътник, кому вярваш повече?

– Престани!

– Не ми стига да ме съди в Съвета, къде разбрал, къде – не, а сега и от тебе... чрез тебе...

– Стига! Роги ме знае от по-рано! И ме мисли повече, отколкото ти! А ти... ти винаги си желал да ни разделиш!

В очите му нямало нищо нежно, за първи път от години, когато зейнали срещу нея.

– Да разделя, значи... Джоан, защо изобщо си с мен? И защо – пак те питам, наистина – защо сега, защо не ми каза по-рано?

Тя замижала срещу толкова много болка и ударила в мрака.

– Ти сляп ли си, та сам не видя? Глупав ли си? Роги разбира и от половин вдигната вежда...

И улучила, както улучва кама след финалния финт на Коремната роза – улучила. Разбрала по тишината. В тишината клепките й подскочили, а когато видяла Юнака си, поискала цяла да скочи към него. Бил се свлякъл на пода, безшумно. С две ръце стискал главата си, досами лявото си ухо, а очите му...

Джоан не успяла да направи и крачка.

Разказват, че той, който я учел на убиващите изкуства, в оня ден я научил на погледа, който убива. Юна с неназовимия поглед, Юна с погледа, с който сразявала, щом не й стигал гласът.

Изправил се бавно, привел глава, сляпо търсейки твърда опора наоколо. Спрял се за миг, полюлял се, после посегнал, с главата си, не с ръце, и се хласнал в стената. А когато вадите алено прокапали през брадичката му, отметнал коси и я посякъл. През зениците му изригнал огън и я хвърлил сред мрак... пронизал я в сплита, попарил сърцето й, прогорил очите й, тя се люшнала и се срутила – дори не усетила как главата й среща ръб.

Когато дошла на себе си, него го нямало. Оставил й бил само левия си ръкав, от любимата бяла дантелена риза, за превръзка през слепоочието. Оставил й бил и болката, която се връщала в ненадейни моменти на сриваща ярост, и й припомняла.

За него говорят, че поел към Отвъдното кралство.

За нея се знае, че изчезнала и се върнала след година, друга. Гласът й звънче сега блъскал като камбанария пред Свършека. Сълзите й се били вледенили в кристални, разсичащи ръбове. Но най-страшни били очите й. Помни се, до Свършека ще се помни, че били страшни тия очи, макар никой да не знае как точно – в тях никой не смеел да гледа.

След година се върнала друга, казват, и се родила легендата за Рогатош Безкръвни.

Но това вече е друга приказка.



III. Дясно

Пояснение от автора: Изписал съм част от текста с цвят, който (би трябвало да) се слива с фона, така че да може да го четете само ако нарочно го маркирате - тоест ако нарочно поискате да го прочетете. Предпочитам да не обяснявам защо го правя, за да не влияя на отзивите ви. Единствената ми молба, ако решите да четете и "скрития" текст, е да ми кажете как ви въздейства повече тази част: със или без него. Благодаря.

Първа е песента.

Разперва криле зад завоя – едно дълго, изящно; другото по-късо, измамно немощно – и се издига в мъгливото конфед’ско небе, танцувайки с капките дъжд.

Ръцете му потъват още навътре в полите на дрехата. Търсят успокоение.

Песента носи усмивки – като лястовиче цвърчене в земите на Дъщия, като рев на надийски тъпир, като камбанките, които пророхкват пръстта на Отвъдното кралство напролет. Всяка нейна извивка се смее...

...Точно като извивката на устата й.

Мракът в качулката му някак омеква. После блъвва навън, два пъти по-студен.

Песента е хвърчило. Ветровете я грабват и я задърпват напред, към завоя; към него. Скоро се мярват и двете нейни криле: тя – дългокосата, изящна и в бяга си; той – чужденецът, безгласно пригласящият.

Тя...

Когато го виждат, ги чака, изправил снага, свел глава. Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует... нужна е ласкавост без резерв, усмивки до хоризонта.

(Усмихват се, чува го в дружното им приветствие.)

– Двамата Меди Атор – вместо приветствие, той.

– Ти!

Гласът й го кара да вдигне глава; и, вместо да прободе с “Помниш ли?”, да се взре в двата кладенеца насреща си, без мяра дълбоки; да се взре в жарта, пламнала върху изненадата.

Тя върви към него, с все по-разперващи се ръце, с все по-разтварящи се очи (...нима е възможно?) – и за миг дланите му омекват, пръстите му потръпват с милувка. Миг преди да го повлекат струите ярост; всичкият огън отляво; всичките сладостни спомени... скъсани... стъпкани... Пръстите стисват по-силно.

Тя върви. На десет крачки от него. Осем... шест... пет...

Другият, зад гърба й, леко встрани, се усмихва с доверие, като дете очи в очи с вълкодав; а това събужда гнева му.

“Различен е от Рогатош” – Камите изскачат от робата, – “но се усмихва” – и се люшват пред него. Иглен ръб на върха на надиплена в бяло десница към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав – сребърна роза за Джун.

“Юна” – поправя се.

– Не се приближавай.

А тя не трепва и прави крачка.

“Вярно говорят – заслужила си е ранга.”

– ... дошъл съм, за да се свърши.

Изящният връх сочи слънчевия й сплит.

– От това няма нужда...

– Не се приближавай.

Тя отново пристъпва напред.

– Нима ще ме нараниш?

– Ще се нараниш, Юна.

И отново; и чувството, бликащо от кладенците насреща му, най-сетне го стига и го облива, и го посича, като поглед през алени вадички, и го понася...

Той затваря очи, но кинжалът остава. Чувства – усеща я, през всичките тия години – че и тя е отпуснала клепки; чувства как прави поредната крачка. Сега острието докосва до топло – до плът...

– Моля те... мигар е нужно... сега? – Безкрайно нежен, гласът й.

– Не се приближавай... Недей... Моля те... – Почти секнал, неговият.

Стягането на корема й пробягва по дръжката. Сетне тя отхвърля молбата му.

(Ще си спомня звука на последната крачка – на прегръдката между плът и сребро – нощ подир нощ подир нощ.)

– Мразя те... – теква от него, като струя кръв по сребро – толкова дълго те мразя...

Простенват като едно... болката... нейната болка... болката им...

Очите му са отворени, повече, повече, повече! (...нима е възможно?) и я виждат, през прозореца на сълзите й, виждат я, в извивката на негаснещата усмивка, виждат я.

(Другият – сив силует в сивия дъжд, като всичко на крайчеца на света – е навел глава и блести неподвижно: сив е, но вадичките по скулите му блестят.)

– Ти си си... Ти си си – шепне му, и се свличат като едно, свличат се през вика му:

– Глупаче!... Приятелко...

Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки отвор над пъпа й. Лявата му ръка хваща нейната, застиваща длан, отстъпваща пред Студа; очите я викат, изригват потоци от лава, помитат Вселената с пожара на първородния огън, само и само да удържат искричката срещу себе си от угасване. С тази кама обаче, с тази кама, ще му е нужна всичката помощ, която могат да му дадат...

– Пеяне... на помощ...

...И когато най-после вдига глава, без да вдигат ръце от лежащото между тях тяло, вижда в очите на другия онова доверие – на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече...



И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват със нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.

Няма я... няма я...
Last edited by Roland on Tue Mar 25, 2008 6:42 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Mon Feb 04, 2008 1:16 am

За първата част нямам почти никакви критики - допада ми гласа на разказвача, както и ритъма на текста, тя заедно с по-голямата част от втората направо се четат като за на глас. Харесва ми, че изреченията изненадват, както и вкарването на дето им викат plotty details и плавното поднасяне на бексторито (наистина кара читателя да иска да научи повече за Юна и света й). Героите са симпатични, харесва ми и преобръщането на добри-лоши през цялото време.

Това, което ме притеснява основно са:

Диалозите - това, което ми прави впечатление е, че пълнежът между отделните реплики на героите може да се направи по-плавен. Действията на героите насичат диалозите и понякога не идват естествено. Аз имам подобен проблем, затова може би ми се набива в очите повече от необходимото. Самите диалози според мен са най-добри в първата част, но оттам нататък имат нужда от изглаждане, репликите стават по-лаконични, а това не е в плюс, щото са и леко автоматични. Липсва характерността от разговора между Юна и Дей, да не говорим, че на моменти героите звучат твърде съвременно:

„...за Роги съм важна. Знаеш го много добре.„
или
„Джоан, защо изобщо си с мен? И защо – пак те питам, наистина – защо сега, защо не ми каза по-рано?”

А диалогът между Юна и Юнака в третата част е малко over the top, има нужда от по-скрит драматизъм и по-естествени реплики.

Третата част - това, което не разбирам, е логиката в появата на третата част като сюжет. Не знам дали идеята ти е трите части да са цялостен разказ или не, но аз лично, следвайки структурата на текста, очаквах да разкажеш за Рогатош или за другия човек, когото Юна е изгубила (в случай, че не става дума пак за Рогатош). За мен финалът на първата част е и финалът на цялата история на Юна.
Третата част ми се струва не на място и защото е съвсем различна като стил и като настроение, а самият й финал е твърде трагичен, не се връзва с чувството, което оставят предишните две части. Другото, което ме притеснява е, че докато в тях балансираш между прозата и поетичното, в третата губиш границата, натоварваш текста с много образност и губиш от четивността.

(Скритият текст обаче не разбрах кой е, тук май всичко се вижда, така че не мога да кажа дали е по-добре с него или без. )

„Вадички” се среща твърде често в текста, леко на паразитна дума почва да прилича. И съкращаването от Рогатош на Роги звучи малко смешно, още повече, че както описваш героя, въобще не му подхожда да се говори за него с умалително име.

Някои стилови моменти:
Тук-там използваш думи, които не се връзват с приказно-архаичния стил:

С максимум още година живот
с бульон от корени на неяда
хем чувствителна, хем практична
кова от идеали дела
след финалния финт на Коремната роза
нужна е ласкавост без резерв

Друг проблем са някои изрази, които на мен лично не са ми ясни като смисъл:

в разпрострените градове – ъъ, разпрострелите се не е ли по-удачно

като житен клас мека – не ми звучи като сравнение, житният клас не е мек

казала тя върху него – двусмислие

Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли – звучи странно, малко ни в клин, ни в ръкав

показал моравите вадички – това белези, рани, нещо стичащо се ли е

и сълзите не й пречели, само я разтваряли по-цяла за думите – в какъв смисъл по-цяла

и тук потръпването едва не хвърлило тялото му обратно в снега – нещо структурата на изречението ме притеснява

що щеше да сториш, ако беше на мен? – разбирам какво искаш да кажеш, ама ми звучи пак двусмислено

защото тогава на свой ред я мушнал – изразът е някак несериозен

после продумал през стиснати клепки – двусмислие

отметнал коси и я посякъл – не става ясно за кого говориш

Сълзите й се били вледенили в кристални, разсичащи ръбове – значи не могат да се вледенят в ръбове, ръбовете са част от нещо

Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу – в какъв смисъл отдолу, кого приласкава, неясно е

Камите изскачат от робата – пак звучи кофти

Сега острието докосва до топло – се докосва до топло или докосва топлина

Пръстите му вече прегръщат мъничкия, мъртвешки отвор над пъпа й. – ужасяващо изречение, в буквалния смисъл

Борея
Smallfolk
Posts: 6
Joined: Fri Nov 24, 2006 8:53 am

Post by Борея » Mon Feb 04, 2008 1:07 pm

Здравейте отново!

Сега ще опитам да ползвам системата за цитиране - дано се получи по-лесно за възприемане. :~)

Както и предишния път, ще предложа моя редакция на първите няколко страници от текста. После ще цитирам само ония части, които (!) истински са ме запленили; или (?) силно ме подтикват да ги пренапиша. Във втория случай направо ще давам моята версия.
Триптих за Юнаци и злодеи

I. Център

Имало едно време един Юнак...


Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена “едно време” не е като едно време, затова разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси правда и мир, и не се скъпи да дава надежда и обич...

...Ала, за да стане такава, ето какво й се случило...


Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта й в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния.

В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже, – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. Тогава гласът й смразявал, а който не рухвал пред него, рухвал, щом видел очите й. Казват, че така побеждавала враговете си. Ала с времето се смирила и започнала да превръща гнева си на песни; и, лека-полека, се отказала от Юначните си дела. Още се чувала, тук и там, и в Отвъдното кралство дори: как си пее, да не стресне без време живинките по пътя си, да излее събиращата се мъка и радост. Ала все по-малко били вестите за появата й в света, и все повече – легендите и лъжите.

Имало, пак по онуй време, и един злодей. Цяла Конфед’ия била пропищяла от злодеянията му. Хвърлял отрова в конфед’ските извори, та людете, пили вода, три дни не можели да се трудят по людски, а топлели седалата на едните места. Отвличал конфед’ските вестоносци и ги оставял в несвяст и без памет, през седем провинции в осма. Веднъж дори ползвал таен прах, за да срути с гръм незапомнен съкровищницата на конфед’ско пристанище. Тъмна доба било и загинали само двамина: окъснял висш сановник и местен джебчия, който търсел подслон от дъжда. Но злочинството го отприщило сякаш: почнал да граби кервани, да насилва девойки, цяло село затрил в планините, говорят, изнамерил най-черна магия, що изпразнила за една нощ две големи хазни... Пропищяла Конфед’ия, пратила подир него потери Юнаци. Всуе: потерите търсели тук, конфед’атите пропищявали там; потерите търсели там, а той се изгубвал за дълго. И после, едва ги разпуснели, за два дена три пъти удрял, в три различни конфед’ски земи. Съвещали се конфед’ските власти, решили: ще пращат Юнаци сами, да проникнат по родните му места, сред далечната Дупкия, да разпитат местните хора, да открият следите му, да го хванат. Пратили, един подир друг, осем Юнака, кой от кой по-Юначни. Първият не се върнал; не се върнал и осмият.

Вместо тях се завърнала Юна. Чула била за безлюдното село и сама се предложила за Юнак-Преследвач. Властите, волю-неволю, склонили – не обичали гласовитата Юнакиня, дето все им задавала неуместни въпроси, нелепи такива, мъчни за отговор, и не спазвала заръките точно, ами по-инак, според неин някакъв ред – все едно по-добре преценявала що е право от сбраните мъдри мъже на Конфед’ия. Ала нямало що да сторят, нямали други Юнаци да жертват – пък и някои от тях затаили надежда да не я видят вече, непокорната дева Юнак.

За да бъде прикритието й пълно – и понеже из Дупкия можело да се случат лоши неща на самичка жена, – тръгнала в мъжки одежди. Ала тръгнала чак след две зими; две зими първо учела дупкската реч и говорела със свои другари от оня край на света, и четяла книги за Дупкия и такива, написани от дупкейци, и попивала дупкско изкуство. Дупкия, научила тя, всъщност се казвала Дъщия – “земята” на дъщки език. Да протегнеш на дъщ ръка в поздрав, значело да останеш безрък: дъщите се докосвали едва щом имали пълно доверие в другия, понякога – месеци след първата среща. И още, и още... Две зими й трябвали да се готви; ала тя не бързала, нито значела нещо за нея насмешката в погледите на братята й Юнаци – знаела, че това ще й бъде последна задача, и й се отдала с цяло сърце. После, една зимна утрин, излязла от Конфед’ската библиотека, вдишала острия въздух дълбоко, дълбоко, и потеглила към съдбата си.

Щом пристигнала в Дъщия, си потърсила дом, и нови приятели, и прехрана. Учела дъщите на конфед’ски език и порядки, по-лесно да се оправят, когато са на гурбет. Учела ги да яздят на кон, за да смогват овреме да стигат от място на място в разпрострените (? нарушава мелодията, но не съм сигурна с какво може да се замести) градове на Конфед’ия. И участвала рамо до рамо с тях в делничния им труд и в празнуването: учела се от тях. Три години отминали, за да я приемат за своя; и три още да попадне на диря от Дей. (Така казвали на злодея; истинското му име никой не знаел, затова го били кръстили на дъщкия бог на разрухата и градежа.)

Била зимна вечер, насред равно поле, додето ти стигат очите. И сняг – бял, чак синеещ от бяло; като вечер от приказка. Юна, сгушила шия до шията на жребеца си, се носела накъдето я упътили старейшините от близкото село, все доверени хора на Дей. Белите, чак сини снежинки милвали скулите й и я връщали към отдавнашни мигове нежност, и я карали да забравя къде се е устремила.

Изведнъж една пряспа изсвирила и жребецът на Юна замръзнал, ей така, сред галопа си. Юнакинята се търкулнала през врата му, оттласнала се от преспите още докато се въргаляла и стъпила на крака, с учестен дъх, но ясни очи.

На десет крачки от нея стоял възрастен мъж, с черти нито остри, нито пък меки, ами изсечени, от скулптор, що не повтаря, и с умни очи – навярно някога нежни, само горящи сега. Щом ги видяла, Юна трепнала с болка. Спомнила си отдавна загубен човек, онзи, чиято загуба я направила Юна. Трепнала с болка – а болката е врата към гнева.

Той също се взирал в нея през парцалите сняг, и хем се намръщил, хем се засмял.

– Хубава стойка имаш... но не се бия с жени.

Юна нямала време за изненада, че я познал толкова лесно; заглушил я гневът й, истинският й гняв.

(Пренебрежението е път пред гнева.)

– Защо – рекла му, – те сами ли ти се отдават, преди да им вземеш честта?

Мъжът трепнал, но не отвърнал нищо. Обърнал се и закрачил през преспите.

– Чакай – настигнал го тихият глас. – Тук съм за теб, Дей. Аз съм деветият...

Миг по-насетне той връхлитал връз нея.

– Няма – издишал – да има – посегнал сърце да изтръгне – десети...

Тя се дръпнала край ръцете му, като житен клас мека, нежна като повей през лятото, ядна като младата Юна, и светът изведнъж оставил Дей без опора: снегът се надигнал, препънал го, проснал го по корем. И се намерил завързан, от своите си ръце и двата й крака, и болка... и болка... и болка...

– Няма да има – казала тя върху него. – Аз съм последният. А ти, щом не се биеш с жени, с кой се биеш? С деца, старци? С разни сановници из хазните?

Той потръпнал отново и изохкал в железния ключ.

– Оня наместник... той тършувал по разни работи негови, не за ушите на простите хора. Нито време му е било, нито мястото там.

После прехапал устни.

– Но какво ти разправям... Нали си деветият...

– Тършувал в хазната, казваш... А другият? А джебчията?

Дей помълчал малко и едва чуто рекъл:

– За него... не знаех...

Друго не казал, но Юна умеела да слуша и чула нещо в гласа му, което смекчило гнева й и стяга на коленете.

– А обирите? Отвличанията? Масовото убийство в Каел?

– И до Каел ли съм стигнал? – въздъхнал той. – Стига, девета. Приключвай с това. Мислех те по-умна – а и след малко ще почне наистина да боли.

В следващия миг тя стояла права до него и му казала:

– Разкажи ми.
(!)
сълзите не й пречели, само я разтваряли по-цяла за думите
(!)
Нямало нужда да пита за жените, за старците, за приписваното. Разбрала била. И дори не се разгневила на лъжите, що делят хората на “нас” и “онези”. В сърцето й имало само мъка, а мъката е врата от гнева.


(!)
да се вслушват в шума на дърветата, в песните на делфините, в невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка
(!)
Вие какво – като пеела, да не би да не плачела? Вие какво – да не би само от мъка да плачем?
(!)
обличали поривите на чувството си в одежди, които сам човек не може да носи
(!)
Умеела камък да чуе, че го боли за притиснато охлювче, да знае как да го донамести, та охлювчето да се спаси.
(!)
насреща го гледали кремъци
(!)
В тишината клепките й подскочили, а когато видяла Юнака си, поискала цяла да скочи към него.
(!)
Гласът й звънче сега блъскал като камбанария пред Свършека.

На въпроса на kalein: "Дясно" ми харесва повече без "скритите" части. Нали сама предпочитам по-краткото и недоизказаното... :~)

(!)
Песента им прибира криле и ги приласкава отдолу, с тая ласкавост, с която се взират през капките. Студените сиви гори, ръмящото сиво небе, самотният сив силует...
(!)
Иглен ръб на върха на надиплена в бяло десница (или "Иглен връх на надиплено в бяло десница") към потръпналия й спътник; а в левицата с липсващ ръкав – сребърна роза за Джун.
(!)
Ще си спомня звука на последната крачка – на прегръдката между плът и сребро – нощ подир нощ подир нощ.

– Мразя те... – теква от него, като струя кръв по сребро – толкова дълго те мразя...
(!)
на детето, което почесва по гушата вълкодав и поставя ръчичка в пастта му, и чудовището не може да сключи челюсти, никога вече...

(!!!)
И когато тялото ми си спомня да плаче, част от мен се надига и литва: сред сивото, тъй безумно красиво конфед’ско небе. Капките затанцуват със нея, дърпат я ветрове, гушват я облаци. И след миг вече я няма.

Няма я... няма я...

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 904
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Mon Feb 04, 2008 8:14 pm

thorn, Борея - благодаря!
thorn wrote:...
(Скритият текст обаче не разбрах кой е, тук май всичко се вижда, така че не мога да кажа дали е по-добре с него или без. )
Ай, ай, ай... това например четеше ли се - "С тази кама обаче, с тази кама, ще му е нужна всичката помощ, която могат да му дадат..."?

Понеже под Файърфокс, Опера и всичко, базирано на Мозилата, едва се вижда, каквото беше и идеята... може ИЕ пак да е омазал нещата. :(

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 19287
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Mon Feb 04, 2008 8:25 pm

Хм, не би трябвало да има проблем под никой браузър (макар под Опера да не съм го тествал). Но може Торн да е на някой от другите стилове, където спойлерите не работят съвсем добре (в смисъл да не е на стил "Shadowdance") или изобщо ги няма.
This is it. Ground zero.

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 904
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Mon Feb 04, 2008 8:31 pm

Жоро, аз съм ползвал color=background, не спойлери горе. Ти нали виждаш дупки в текста - и само като се напрегнеш (или селектираш скрития текст), можеш да прочетеш какво пише там?

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 19287
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Mon Feb 04, 2008 8:42 pm

Хм, нямам идея защо си решил, че това би трябвало да работи.. не мисля, че пхпББ поддържа такава дума + дето аз и под ИЕ, и под ФФ си виждам черно.

Смених скрития текст на бял. Така пак не се вижда, според мен поне.
This is it. Ground zero.

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 904
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Mon Feb 04, 2008 8:48 pm

Например защото при мене (на всичките изброени браузъри, под Линукс) работи? *doh*

Иначе - с бял цвят ми изглежда добре.

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm

Post by grellian » Mon Feb 04, 2008 9:12 pm

Първо, поздравления за разказа! Сигурно и останалите ще го споменат, но не бях очаквал да прочета нищо подобно. Вече ми става навик (ако за навик може да се приеме повторението на едно и също изречение два пъти...) да започвам “критиката” си по този начин, но за това произведение е доста слабо.

Хареса ми. “Триптих за Юнаци и злодеи” е от онези разкази, които са всичко друго, но не и това каквото си очаквал. Но това вече го казах. Нека сега да отговоря на въпроса ти спрямо трета част – за мен е по-въздействащо БЕЗ “бледите” добавки. Главно защото има мисли в скоби, а аз съм върл опонент на толкова силен авторов глас. Ако държиш да ги има тези “вметки”, намери начин да ги свържеш логически с текста, за да не изглеждат като кръпки. В момента стоят повече или по-малко като такива. Друг е въпросът, че БЕЗ тях разказът е по-четивен и разбираем.

Въпреки положителното ми мнение, има неща (как определящо звучи, а?), които не ми допаднаха. Първото беше фрагментарността на разказа – оттук е взето нещо, после оттам. На първо четене хвърля читателя в ужас. Предпоставка за това като че ли е неубедителният диалог – под “неубедителен” имам предвид някои ненужни коментари, представени като пряка реч, както и нелогичните реплики.

Сега мисля, че е време за малко “+” отзиви. Стилът ме грабна напълно , разказът определено има какво да покаже. Поетичен е, с някои сравнения, които звучат особено добре в контекста, въпреки че е трудно да си ги представим понякога. “Старинният” начин, по който е написан “Триптих за Юнаци и злодеи” го прави интересен и успешен (поне за мен).

Можеш да поработиш по-сериозно в посока начина на представяне на сюжета, защото има някои особено мъгливи моменти (например краят на втори и целият трети епизод).

Аз самият не съм образец по граматика, но тук определено ми “скри шапката”. Малко са хората, които наистина сядат и редактират разказите си, преди да ги пратят на някое състезание или workshop, в този случай (колко самоизобличаващо прозвуча...). По-надолу ще поставя някои “нещица”, които звучат странно.

Ще отбелязвам с “?” – “предполагаема редакция”, с “!” – “задължителна редакция”, а с “-” – “може да се поработи в тази насока”. Още веднъж повтарям – не се стремя да обременя с мнението си нито разказа, нито автора. На някои от по-надолу цитираните ще слагам коментар, на други – не.

“-” и “?” В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже – що изригвало в ненадейни моменти като буря от сриваща ярост. – вметнатото стои особено ненужно, при наличието на “що изригвало...”

“?” та людете,??? пили вода – “???” изпусната дума?

“-” топлели седалата на едните места – това не го разбрах особено добре

синеещ от бяло И сини снежинки – хмм, не мога да си представя бялото да синее. Звучи наистина поетично, но... Остави го ;)

“!” що щеше да сториш, ако беше на мен? – разбирам какво искаш да кажеш, но го редактирай

“-” мъката е врата от гнева – ето това спокойно можеш да го изпуснеш на едно-две места. Текстът няма да загуби нищо

“!” На другия ден преминал. – Къде преминал?

невъздъхнатите въздишки и неизболяната болка – подобно на синият сняг

“-”С едно докосване изпарявали сълза.

“!” Той се прибрал счупен

“???” И тъй, без да знае, пробола Юнака си. – Пак е неясно и мъгливо. Ако добавиш някакъв детайл/и...

“!!!” насреща го гледали кремъци

“!” прегръдката им се скъсала - а след това има една дума, която според мен е сгрешена – може би трябва да е “неусетно”

“-” камбанките, които пророхкват пръстта


И така, критиката ми е почти завършена. Не виждам особени грешки, освен в неяснотата на някои моменти, но с още редакции ще стане много, много добър. Practice makes perfect, ама ти си знаеш.

User avatar
Trip
Moderator
Posts: 6353
Joined: Sat Dec 31, 2005 7:30 am
Contact:

Post by Trip » Tue Feb 05, 2008 11:11 pm

Само да предложа нещо на Борея във връзка с критиката й -
Би ли могла да отбелязваш редакциите си на текста с някакъв цвят, че и с обяснение защо си направила промяната? Мисля, че би било от голяма полза. :)
А удивителните може също да ги слагаш направо там, за да се чете всичко в контекст.
И недей (според мен) да си даваш толкова труд да редактираш подробно част от текста, а по-скоро отбелязвай отделни, симптоматични неща по целия текст, като споделяш мнението си по неща като сюжет и герои.

Нещо към всички, понеже виждам, че си започвате постовете едва ли не с disclaimer "аз не знам как се прави, ама..." - не е нужно критиката да е нещо много висше и специално. Просто опишете по-подробно впечатлението си от текста като читатели. Сцена по сцена примерно. Къде не ви е вързало смисъл, къде сте били приятно/неприятно изненадани от развоя на нещата, изненадал ли ви е въобще, достатъчно интересно ли ви е било началото, за да продължите, ако бяхте хванали случайно в книжарница книга с тоя разказ, ей такива неща.

Не се старайте да си променяте гледната си точка, четейки разкази, за да ги критикувате. Запазете я и след това я споделете малко по-подробно, независимо каква е. Общи размишления на тема "писане" и как се описва дадено нещо в разказ също са приети. Приети са и конкретни предложения по сюжет, герои и обстановка, така че да ви се хареса повече разказът на вас :)

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 904
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Tue Feb 05, 2008 11:28 pm

grellian wrote:Друг е въпросът, че БЕЗ тях разказът е по-четивен и разбираем.
Само проверявам дали те разбирам: Смяташ, че третата част е по-разбираема без "бледите" пасажи? (Питам, понеже в нея изобщо не съм се стремял към разбираемост и мнението ти ме изненада.)

Не коментирам засега нищо по другите отзиви - нека Rayko и BloodAti също пишат (и евентуално Roamer, ако още участва активно), после аз ще реагирам според нещата, които са проблем за всички.

(Ех, че било хубаво да те четат внимателно... :D)

User avatar
RRSunknown
Elder God
Posts: 9513
Joined: Thu Nov 01, 2007 9:54 am

Post by RRSunknown » Tue Feb 05, 2008 11:47 pm

Не че имам право да коментирам тук но не мога да се въздържа:
Идеята за пасажите с бяло които се четат само като ги селектна е велика- това е нещо което в книга няма как да се направи!

User avatar
shayhiri
Elder God
Posts: 6111
Joined: Mon Dec 20, 2004 7:15 pm

Post by shayhiri » Wed Feb 06, 2008 1:56 am

Trip wrote:Само да предложа нещо на Борея във връзка с критиката й -
Би ли могла да отбелязваш редакциите си на текста с някакъв цвят, че и с обяснение защо си направила промяната? Мисля, че би било от голяма полза. :)
А удивителните може също да ги слагаш направо там, за да се чете всичко в контекст.
И недей (според мен) да си даваш толкова труд да редактираш подробно част от текста, а по-скоро отбелязвай отделни, симптоматични неща по целия текст, като споделяш мнението си по неща като сюжет и герои.

Нещо към всички, понеже виждам, че си започвате постовете едва ли не с disclaimer "аз не знам как се прави, ама..." - не е нужно критиката да е нещо много висше и специално. Просто опишете по-подробно впечатлението си от текста като читатели. Сцена по сцена примерно. Къде не ви е вързало смисъл, къде сте били приятно/неприятно изненадани от развоя на нещата, изненадал ли ви е въобще, достатъчно интересно ли ви е било началото, за да продължите, ако бяхте хванали случайно в книжарница книга с тоя разказ, ей такива неща.

Не се старайте да си променяте гледната си точка, четейки разкази, за да ги критикувате. Запазете я и след това я споделете малко по-подробно, независимо каква е. Общи размишления на тема "писане" и как се описва дадено нещо в разказ също са приети. Приети са и конкретни предложения по сюжет, герои и обстановка, така че да ви се хареса повече разказът на вас :)
Слушайте Трип! :idea:
passer-by wrote:А, сетих се. Гледайте "Големият Стан". В programata.bg беше злостно оплют, ама трейлърът ми допадна, рекох да рискувам и го гледах оня ден. Доста приятна комедийка. Напомни ми на оная другата с Адам Сандлър и затворническия футбол, но в по-добър вариант.

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 19287
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Wed Feb 06, 2008 2:03 am

Моля да не се спами в темите за коментари. Има отделна тема за хора, които не са участници, използвайте нея

Че местенето на постове в момента е счупено и ще съм принуден да трия. Нека не пречим на участниците.
This is it. Ground zero.

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Wed Feb 06, 2008 9:05 am

Речника описва думата Триптих като трикрила икона на дъсчици - средната двойно по широка,а страничните се прегъват и я закриват.Тая дума наистина трябваше да я проверя.Формулировката на текста е оригинална-центърът,ляво и дясно ги разбрах чак като ми стана ясно какво е Триптих.Поздравления оригинално е.Скрития текст не ми въздейства особено,повече ми допадна първата част или центърът.Там наистина си постигнал едно епико-легендарно звучене-всичките "що","онзи" и прочие много допринасят за атмосферата.Имаше обаче няколко думи които нарушават архаиката на текста:
разбързаните ни времена
-забързаните ни времена малко по добре пасва,don't you agree?
(Пренебрежението е път към гнева)
малко е силничък авторовия глас,но ако приемем че го разкава някой народен разказвач що годе пасва.
Масовото убийство
-бих го заменил с Клането.
С максимум още година живот
- едно простичко Най-много една година ми остава или нещо такова е по добро от това максимум.
На другия ден преминал
- по принцип дните преминават,така че ти предлагам да промениш преминал на издъхнал.
Само тези грешки ми направиха впечатление в център,иначе си се справил доста добре.Дясно и ляво или втора и трета част губят малко от легендарното звучене,но пък там получаваме много чувства,който пък правят героите по пълнокръвни.Особено това изречение:
Тук мъдреците се двоумят,триумят,стоумят
изби рибата в езерото :mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:
Добър е разказа,прочетох го един път за чисто удоволствие даже,заглавието пак казвам е оригинално,граматически грешки не видях,продължавай да твориш и общо взето това е от мен.Ако не си съгласен за нещо с мен спокойно можем да дискутираме :D
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 9 guests