Незабравимо - grellian (OLD 4)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Незабравимо - grellian (OLD 4)

Post by Roland » Sun Jan 27, 2008 5:35 pm

Незабравимо

Седяхме около масата, а една самотна свещ осветяваше събраните близо лица – моето, на Марк и Шийла. Шепнехме тихо и съставяхме план за бягство, въпреки натрапчивото чувство, че времето ни е ограничено.
Тъмните завеси не пропускаха лунната светлина, не че някой щеше да й обърне внимание, ако я видеше да прекарва сребристите си пипала по излъскания, дървен под. Огледах другите двама - изглеждаха като мъртъвци - скулите им бяха изпълкнали, а бузите - придобили онзи нездрав червен цвят. И аз изглеждах като тях.
Отстрани стояха два чувала - сякаш ги пазехме. Но не беше така. Течността, която се прусмукваше в килима изглеждаше тъмна, почти черна. Знаехме какво е - кръв и само кръв. Най-страшните ми кошмари се изпълниха тук. А дори не знам дали сънят е свършил или тепърва предстои.
Станах, за да се поразходя малко. Тясното таванско пространство не ми даваше възможност да раздвижа напълно вкочанените си крайници, но поне можех да се съсредоточа в едно действие, което не изискваше мислене върху проблема как ще избягаме от тази ужасна вила.
Парчета счупено огледало покриваха онази част от пода, където в бързината си да заключа вратата, бутнах шкафа. Приближих се и взех най-голямото от тях. Бях прав, като предположих, че изглеждам като удавник - някога вечно усмихнатото ми лице беше изпито, бледо и начумерено. Страхът беше отпечатан и върху превързаните ми пръсти. Парчетата плат, които ги обвиваха, бяха напоени с кръвта ми.
Устните ми се извиха в подобие на презрителна усмивка, като си спомних как започна всичко - с едно от моите желания...

В паметта ми изкочи образът на старата вила, докато слизахме от спортния автомобил - каменните й неприветливи стени, студени като стелещата се наоколо мъг-ла. Беше късен следобед, когато пристигнахме и на никой не направиха впечатление тъмните прозорци на втория етаж, приличащи на черни дупки към някое измерение на Ада. Бяхме с приповдигнато настроение - трябваше да отпразнуваме началото на лятната ваканция и, без да предупредим когото и да било, запазихме една старинна вила за уикенда, където щяхме да прекараме два дни, далеч от града. Два дни, изпълнени с веселие и неспирни купони.

Аз резервирах вилата. Намерих я в един интернет сайт и видът й ми направи голямо впечатление. Връщах се на същия адрес неколкократно, докато накрая не реших да споделя с някои от приятелите си за “новото ми откритие”, както Шийла го нарече, след като пристигнахме.
Тогава не ми изглеждаше странно, но сега, след всичко, което се случи, се чудя как съм могъл да не се осъмня дори за момент, да не се запитам защо гласът на собственикът беше толкова стържещ, предупреждаващ.
- Да, моля?- попита един мъжки глас. - С какво мога да ви помогна?
- Ами... видях вилата ви в един уеб-сайт и искам да попитам дали ще я дадете под наем за два дни... – грубата резервираност на мъжа ме свари неподготвен и аз се запрепъвах в запитването си.
- Къщата ми не е заета - акцентира на “ми”. - Затова предполагам, че може да я наемете. Колко предлагате?
Въпросът му ме втрещи. Не очаквах, че толкова бързо ще задвижа наемането. Стрелях направо в мрака:
- Две хиляди. – едно наистина несправедливо предложение от моя страна, но финансите ни не позволяваха повече, тъй като повечето от нас бяха наказани заради “училищни приключения”.
- Добре, ще ви очаквам. - и затвори. Няма спорове, няма нищо. Само един силно недружелюбен глас, който аз с присъщото си лекомислие приех за знак на умора или раздразнение.
Точно тогава в стаята влезе високият Айзък. Забеляза стъписаното ми изражение и попита:
- Какво е станало? Изглеждаш странно превъзбуден.
- Наех къщата... за две хиляди! - извиках щастливо.
- Какво!? Наистина?! Това е страхотна новина! - усмихна се с неговата ус-мивка, жизнерадостна и радваща всяко момиче, което я получеше. Разроши тъмно-рижавата си коса и попита:
- И как успя да постигнеш подобен резулат? Видях разпечатката - къщата изглежда наистина великолепно! Очаквах да искат най-малко десет хиляди.
Точно затова го харесвах - остроумен и ведър, Айзък беше идеален приятел, винаги помагаше и всички го харесваха. Имаше качестеството да се разбира с всеки. Вълнуващият му живот беше оставил отпечатък върху вида му - той беше като един млад Индиана Джоунс. В семейство на световноизвестни изследователи, Айзък бе имал възможността да обиколи някои наистина невероятни места, което го правеше безценен събеседник по всяка тема, която подхванеше.
- Не знам, човекът звучеше доста потиснат - Ухилих се в отговор. –Сигурно, когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуства яко прецакан.
Засмяхме се и след малко решихме, че ще бъде добре да полеем “добрата сделка” и да се обадим на останалите. След няколко приповдигнати разговора, тръгнахме към киното, където имахме среща с Шийла и една нейна приятелка, която щеше да ни придружи през уикенда. Никой от двамата не я беше срещал.
Докато Айзък купуваше напитки и нещо за ядене, аз седнах на масата и заварих двете момичета в оживен разговор за, както правилно предположих, момчета. Не че Шийла можеше да ме изненада с нещо, но тя сякаш нарочно се опитваше да ме дразни, при положение, че бяхме заедно от една година.
Приятелката й беше красиво момиче, очевидно по-малка от нас. Казваше се Натали. Русата й коса се стелеше на малки вълнички, докато се смееше. Поздрави ме добродушно и скромно. Подаде ми ръка, усмихна се и впери огромните си очи към приятеля ми, който се беше върнал от бара. Постепенно усмивката замръзна на лицето й.
- Айзък? Това ти ли си? - Резкият й тон ми подсказа, че се задава конфликт. -Останала бях с впечатлението, че си се преместил.
Сконфузеното му изражение затвърди подозренията ми.
- Айзък се върна съвсем скоро - Добавих бързо, и без да се замислям особено казах. -Живееше известно време в Нигерия и сега се върна. Преди няколко седмици...
- А, добре – прекъсна ме, очевидно облекчена. - Значи не е такъв лъжец, какъвто очаквах.
И разговорът продължи нормално.

Дори сега ми става забавно, когато си спомням как нацупеният Айзък произнася тихо “Нигерия”. Кръвнишкия му поглед беше още по-смешен. За момент се озърнах, очаквайки да го видя наоколо. Тогава болката се завърна. Спомних си. Всичко.

Изражението на мъжа беше ледено. Неприветливостта му остави своя отпечатък върху всички. Оживените разговори секнаха и ние продължихме мълчаливо, докато той ни развеждаше из стаите, които скоро щяха да бъдат изцяло в наше владение.
- Не трябва да се качвате на втория етаж. Той не е за гости. - Студеният му глас и каменното лице не оставяха и следа от шеговитост. Предполагам, че някои от нас биха са обадили и спорили на друго място, но тогава никой не се сети да противоречи на тайнствения собственик. – Тук ще ви бъде достатъчно широко, затова ви казвам още веднъж - Не се качвайте горе!
С Марк и Айзък си разменихме погледи, пълни със сарказъм и малко любопитство. Веселостта ни се завърна доста по-бързо от очакваното. Попитахме собственика дали иска сега да му платим, но той отказа.
След като разпределихме двете стаи и качихме багажа, се събрахме в огромния хол. Двете момичета се впуснаха в готвене, а ние тримата се заехме да запалим камината. Половин час по-късно огънят пращеше, а ние седнахме по столовете. Може и да звучи странно, но чак тогава обърнах внимание на стаята - ярките гоблени, по-криващи стените, меките килими и мебелите, говорещи за богатство и охолие. В онзи момент си казах, че мога да изживея тук целия си живот.

Сега тази мисъл ми звучи пророчески. Не е останала и капка съмнение, че никой от нас няма да се измъкне от тук.
Шийла стана от масата и се приближи към мен.
- Знам как се чувстваш. И аз скърбя за тях, но сега трябва да впрегнем всичките си сили, за да открием начин да се измъкнем. – Изглеждаше уморена и изнервена, затова не исках да й кажа за какво всъщност си мислех. Някога перфектната й коса стоеше мръсна, несресана, а лицето й беше същото като моето.
Радвах се, че тя беше тук. Опора за толкова много време и сигурно скоро дори това щеше да свърши. Нашата връзка, любовта ни. Думите й нямаше как да не ми направят впечатление. Измъчваше се. Аз се чувствах по същия начин, но действията ни не можеха да се върнат назад.

Започна като подигравка към Натали, която предложи да играем на криеница. При думите й всички избухнахме в смях. Само тя стоеше напълно сериозна, излегнала се на пухкавия диван. Спомням си онзи момент ясно, като жигосан в паметта ми е. Шийла ме прегърна и зашепна някакви неща. Не я слушах. Гледах израженията на оста-налите - лукавството, изписано на лицето на Майк, спокойствието на Натали и за-мечтания поглед на Айзък, гледащ към нея. Така и не разбрах какво е било миналото на двамата. Не попитах нито веднъж. Само правих шеговити намеци на приятеля ми, който стоически издържаше и не казваше нищо. Сега съжалявам за толкова много неща, които не бяхме обсъждали. Когато той загина, една голяма празнина се появи в живота ми. Достатъчно ми беше тежко да съм затворен в това място, но без неговия бликащ оптимизъм беше още по-тежко.
И така, решихме да играем на криеница. Първите няколко игри бяха забавни, особено когато загасихме светлините. Постепенно обаче холът започна да не ни стига. Криехме се по стаите- под леглата, зад вратите... На около петнадесетата игра, когато Натали броеше, аз и останалите две момчета отидохме в момичешката стая. Шийла се скри зад една закачалка в антрето, докато ние тримата решихме да се бъдем на едно място.
Писъкът, който разцепи нощта, беше ужасяващ. Веселото настроение се изпари, когато стъписани се върнахме в хола. Тогава, преди да влезем, си мислехме, че това е някаква шега, начин за по-бързо завършване на играта. Спомням си, че Шийла мина първа, а след нея беше Айзък. Аз и Марк влязохме и ги видяхме да се взират в нещо на пода.
Приближих се и видях Натали - просната, безжизнена, с гротескно изкривено тя-ло. Сребристата ръкохватка на нож се подаваше от гръдния й кош. Нямаше много кръв, но самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо. Никой не смееше да се приближи. Погледнах към Айзък, чиято долна устна трепереше. Не бяха нужни думи. Беше извършено престъпление.
Шийла ме прегърна и заедно седнахме на масата. Сграбчих най-близкия клетъчен телефон, но видях, че няма обхват. И с останалите беше така. Докато аз пра-вих неуспешни опити да се обадя в полицията, Марк и Айзък започнаха да претърсват стаята - убиецът не би имал достатъчно време да изчезне от местопрестъплението. Въп-реки това, те не откриха никого.
Сякаш тишината се стовари помежду ни. Притеснението за първи път откакто пристигнахме ме загложди. Стана ми студено, крайниците ми натежаха. Изведнъж светлините спряха. Останаха само свещите и аз заспах, без да искам. Гмурнах се в един неестествен сън на размазани образи, на разкривени в агония лица, които смразяваха кръвта...
Събудих се рано сутринта. Бях сам. Останалите ме бяха оставили сам-самичък, въпреки нощното убийство. Станах и тръгнах из празния долен етаж. Постепенно ме завладя паниката. Ами ако те бях мъртви? До един? Как щях да се противопоставя на този потаен убиец?
Докато минавах през мрачния коридор тръпки ме полазиха по гърба. Сякаш ня-кой ме наблюдаваше. Светкавични движения, удар, два и нещо ме хвана в хватката си. Причерня ми. Колкото и да се дърпах от задушаващата прегръдка на смъртта, нямаше измъкване.
- Бен? - попита един глас.
И аз потънах обратно в тъмнината.

Събуди ме един плесник в лицето. Лежах в леголото си, а около мен се бяха надвесили Шийла и Марк. Бяха силно притеснени.
- Какво става? Кой ме зашлеви? - попитах.
- Съжалявам, но бяхме започнали да се отчайваме, че няма да се събудиш. След като те намерихме да лежиш и то с тези следи по врата... - заобяснява се Шийла и аз инстинктивно докоснах единствените доказателства за опита за убийство.
- Не си спомням почти нищо от снощи. След като видяхме Натали и светлините изгаснаха нещо ми стана. Унесох се... - Шийла прекъсна разказа си и ме погледна право в очите. Неизплаканите сълзи ясно личаха в пепелявозелените й очи.
- Айзък е изчезнал. Когато се събудих тази сутрин и се намерих в стаята си, реших, че сте си направили някаква шега с мен. Но Натали...
- Не беше шега - мрачно каза Марк. - и при мен беше по същия начин - събудих се в хола и нямаше следа от който и да било от вас. Само тя беше там- безчувствена и...
Предпочетох да не го слушам. Следите от шока дори за толкова кратко време бяха оставили своя отпечатък.
Поговорихме още малко и решихме да разузнаем заедно, за да открием Айзък. Докоснах гърлото си и изведнъж се сетих за задушаващата хватка на онова същество - възможността такава сила да е човешка ме изумляваше и ужасяваше. Заклех се мислено да разбера кой е виновникът.
Погледите, които си разменяхме, бяха многозначни. Нито един не смееше да стане и да тръгна из къщата, за да последват другите примера му. Реших, че достатъчно сме стояли, без да правим нищо. Изправих се бавно, но краката не ме държаха и се подпрях на Марк.
Половин час по-късно, когато целият първи етаж беше прегледан, погледнахме към полираното стълбище, водещо към втория. Сетих се за собственика – недруже-любен и студен в отношението си към нас. Тогава си помислих, че знам кой е извършителя на убийството на Натали. Споделих на другите двама подозренията си и те охотно се съгласиха с мен.
Тогава в мозъка ми изникна един въпрос. Къде изчезна той, когато ни остави по стаите? Не се бях запитал снощи. В плен на радостта от времето, прекарано с приятелите, не се бях запитал какво ще прави собственика, след като заемем обитаемия етаж.
Отговорите на всичките ни въпроси се крият на втория етаж, това си помислих тогава. Знаех, че съм прав. Знаех, че не бива да отиваме горе, но въпреки това го направихме.
Изкачихме се по стълбището, което вчера неволно избягвахме да поглеждаме. Докато стъпвахме по скърцащите греди имахме време да огледаме обграждащите ни гравюри на горски животни. Въпреки монументалността им, вниманието ни беше насочено към тъмната врата на върха на стълбището. Когато стигнахме до последното стъпало, забелязахме, че тя беше леко открехната. На пода лежеше дълга ръждясала верига и един голям катинар.
Марк се наведе и го вдигна. В мига, в който предметът достигна до височината на гърдите му, той започна да излъчва тъмночервена светлина. Малки огнени кълбенца дим се стелеха около нас, а в центъра на всичко това беше Марк. Черваната стена се сгъсти и макар че беше на сантиметри от нас, приятелят ни изчезна. След секунди, ко-гато болезнаното сияние се изпари, видяхме, че Марк беше изчезнал заедно с катинара.
Шийла се притисна силно към мен и двамата продължихме. Страхът стисна гър-лата ни и не можехме даже да продумаме. Сякаш неочакваната светлина и сега сумракът се просмукваха в костите ни и пречеха да мислим, да извикаме, да се втурнем надолу, далеч от ужасяващата вила.
Докоснах леденостудената стоманена дръжка и отворих вратата. Разнесе се про-тяжен, скърцащ звук и двамата с Шийла пристъпихме на площадката към втория етаж, без колебание. Не се бях сетил да взема фенер или някакво осветително средство, затова се движихме бавно, опипом.
Притеснанието ми се увеличи, когато чух шепот. Не знаех откъде идва, сякаш преминаваше през стените. Така и не разбрах какво казва, защото в онзи момент се от-вори врата. На прага беше застанал Айзък. В мига, в който го видях тръгнах бързо към него.
Нещо в погледа му ме накара да спра. Той започна да се движи към нас. Едва на няколко стъпки разбрах, че нещо не е наред - движенията му бяха забавени, накъсани. Изглеждаше ранен.
- Бягайте... веднага... оттук - гласът му беше по-страшен дори от предсмъртния писък на Натали.- Бягайте... веднага!
При последните думи той ме хвана с желязна хватка за рамото и приближи лице-то си до моето. Оттдръпнах се шокирано- кожата на най-добрия ми приятел беше восъчно-бяла, а кръвта ярко контрастираше на това мъртвешко платно.
- Сега... бягайте... -продължи хрипливо. После с неочаквано ясен глас каза - Той ще ви убие, затова бягайте докато можете или ще загинете.
Хватката му се разхлаби и той падна на колене пред нас. Задържах го за минута, и когато накъсаното дишане вече не се чуваше, го оставих на пода. Нямах какво да кажа - думите бяха излишни, както и сълзите. Аз и Шийла прегърнахме тялото, но нямаше как да върнем времето назад- той беше мъртъв. Завинаги.
Старовремските лампи, закачени с пирони по стените се запалиха.
- Елате, де, вече ме дразните - един глас се обади. И двамата с Шийла под-скочихме и се огледахме объркано, докато се опитвахме да разбрем откъде идва. За първи път от толкова много време... два дни, а сега ми се струват като векове... някой говореше силно, без да се страхува, че ще бъде чут.
Хванах я за ръка и пристъпихме към вратата, от която се беше появил мъртвият вече собственик. Още преди да бутна тежкото дърво, тя зейна отворена.
Докато гледам Луната сега, не мога да не си спомня за първата си среща с Него. Когато хилядите светлини избухнаха, нямах никакво време да огледам обстановката. Постепенно обаче очите ми свикнаха с ярко осветената стая и пред мен изникна картина като от някой демоничен филм - по пода отворени стояха дълбоки дупки, запълнени с огън, стените бяха заместени с безбройна колекция сталактити и ста-лагмити, които правиха стаята да изглежда като неизбродим лабиринт, като пещера, но без сенки.
На централно място стоеше един мъж с прошарена коса. Чертите на лицето му бяха незабележими под маската, която си беше сложил. Тя изобразяваше демонско лице с дълги, извити рога. Само черните му очи се виждаха, впити в мен и Шийла.
- Ето ги и останалите приятели. Надявам се, че сте в идеално здраве... -Констатацията му ми се стори особено груба и неуместна в този момент. Страхът и яростта избухнаха, , а потресът от смъртта на Айзък бликна и аз извиках:
- Ти си ги убил, нали, чудовище? Виж се, страхуваш се да покажеш лицето си. Вече има двама убити и още един е изчезнал. Ти стоиш зад това, нали? Изрод! Направил си истинска Адкска дупка... Няма голяма нужда - там ще гниеш до края на света!
Стъписах се, когато гротескно напуканите устни се изкривиха в жестоко подо-бие на усмивка. Смехът му беше също толкова неприятен колкото и цялостното му из-лъчване, колкото и бърлогата, която искрено ме отвращаваше. Не можех да си пред-ставя, че някой ще се радва толкова на чуждата болка. Не можех да повярвам, че някой ще се смее минути след смъртта на Айзък.
- Та така, малки дечица, мислите си, че можете да ме обиждате, а? - Иронията в гласа му накара всичко да забушува в мен. Точно щях да се извикам, когато сякаш някакво менгеме притисна гърдите ми и ми пречеше да дишам. Паднах на земята, чух и Шийла. В смешните си опити да изтръгна невидимите клещи се сетих за по-раншния опит за убийството ми. Титаничната сила тогава наподобяваше сегашната. Със сетни сили, опитвайки се да поема чудотворна глътка въздух, погледнах към убиеца. Ръцете му привлякоха вниманието ми - описваха сложна траектория от движения, напомнящи силно змийско приплъзване.
Ще умра... Ще умра и никой няма да разбере... В паметта ми се върнаха спомените от детството, когато заедно с Айзък играеме на катерушките и падахме, но не се отказвахме. Продължавахме да опитваме, докато накрая, насинени и измръзнали, се връщахме обратно в топлата къща.
С този спомен омразата ми към мъжът с маската се засили - ненавиждах го за това, което ни беше причинил, за всичко, което не причиняваше сега. Хватката се отхлаби... Не бяха минали и три секунди, когато тя напълно изчезна и с дълбоко вдишване, паднах назад, облекчен, че ще живея още малко. До мен Шийла направи същото.
Очите ми се фокусираха и потърсиха силуетът на убиеца, но той беше изчезнал - до “тронът” му стоеше само един огненочервен камък, отразяващ светлината, която идваше от многобройните източници. С неподозирани сили и без капчица страх се повдигнах и помогнах на Шийла да стане. След като се уверих, че няма и следа от Него, отидох до скъпоценния камък и се наведох. В мига, който бях само на няколко сантиметра от повърхността, той измени формата си - на негово място стоеше кати-нарът, изчезнал заедно с Марк.
Внимателно го повдигнах, ясно осъзнаващ какво може да се случи с мен. Червената светлина се появи отново, за да блесне ослепително, но после бързо изгасна...
На пода до себе си видях Марк, който не помръдваше. Клекнах до него. Имаше пулс. С няколко плесника от страна на Шийла го събудихме и започнахме да търсим из-ход. Под краката ни премина трус, после още един. Разбрахме, че е жизнено важно да излезем от къщата. Минахме през вратата и стигнахме до стълбището. Спряхме обър-кани, когато видяхме облаците прах, които се бяха вдигнали - изглежда част от покрива се беше... срутена. Страхът ми достигна връхна точка.
Трескаво се заоглеждах, а заедно с мен и останалите. Плъзнах поглед от погре-баното под камънаците стълбище към вратата, водеща към мястото, от което току що бяхме избягали. Едва сега забелязах издайничиските следи, показващи че има втара на-ляво от другата...

И ето ме тук сега, забравен от бога, заедно с Шийла и Марк, на място, където мо-жехме само да гадаем какво ще се случи. От собственикът нямаше и следа, а праша-салите стълби, прочистени от краката ни, не проскърцваха издайнически. Оставаше ни само да чакаме, докато Той се появи - човекът с дяволската маска, убиецът на най-добрия ми приятел, странникът с още по-странни сили.
Вчерашните трусове отново се появиха някъде около полунощ, ако биоло-гичният ми часовник се обаждаше правилно. Смятах, че има някаква връзка с изчез-ването Му и дълбоко в себе си знаех, че съм прав.
Отношенията с другите бяха обтегнати, не говорехме много, вглъбили се в мислите си. Всеки мислеше за загубите на добри приятели. Разбирах го по очите им, които се пълнеха със сълзи, по обезсърдечните лица, които ме гледаха, без да ме виж-дат.
Подскочих в паника, когато чух шум от стъпки по стълбите. Почукване и аз се втурнах към вратата, за да я залостя допълнително. От другата страна се извиси един познат глас - сега бих го познал навсякъде - гласът на собственика, на човека, когото ни зароби в тази къща.
- Отдръпни се от вратата, момче - заповедният тон ме направи още по-гневен. -Иначе ще се простиш с някой крайник.
Отдръпнах се в нишата, където беше счупеното огледало. След секунда вратата се отвори с трясък - люшна се на пантите си, а масата и гардеробът, с които бяхме барикадирали входа, буквално изчезнаха.
- Ето ме и мен. Заплахата е премахната... засега. Съжалявам за приятелите ви. -тези думи пресушиха всяко чувство в мен, различно от гняв. С яростни юмруци заблъсках по гърдите на собственика... След това не помня нищо - сякаш бях попаднал в онези сънища за смъртта на Айзък и Натали...

Взирам се в люлеещите се дечица, щастливи в игрите си, неразбираеми за възрастните. Такива бяхме някога. Вече не сме, поне аз. Промяната настъпва внезапно, без да я очакваме, без да я искаме - един ден си чирак, а другия - вече провъзгласен за пълноправен магьосник.
Никога, никога няма да забравя последното си изпитание, което остави дълбок отпечатък в мен. То включваше един кошмар с любимите ми хора и с най-свирепите ми страхове. Шийла, Марк, Натали и , разбира се, Айзък са живи и здрави, с лека опасност за живота, ако още веднъж се опитаме да забъркаме отвара за Вечност. Тук е и господинът по елементална наука, който винаги ме е ужасявал с привидното си безразличие и избухливия характер... Липсват само вманиеченият убиец, който не е убиец, и страховитата вила... Не че някой се нуждаеше от тях.
Last edited by Roland on Tue Mar 25, 2008 6:43 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Feb 21, 2008 10:23 pm

Грелиан, разказът ти има страхотно начало и оттам нататък само нереализиран потенциал. Случва след добър старт човек да блокира и ако се насили да завърши нещата, рядко се получава, защото тръгва да пише по инерция. Не знам дали и в твоя случай е така, но при всички положения ми се струва, че началото е поводът за разказа, а останалото е по-скоро пълнеж.

Освен това проблемът на разказа е, че започваш някакви сюжетни линии и ги оставяш така да си висят. Нито двата чувала от началото, нито точната история между Айзък и Натали, нито тази на убиеца или на собственика се връзват накрая. А самият финален параграф ме хвърли в оркестъра. Не че е кофти, напротив. Понеже използваш разни познати похвати и сцени, аз като читател добивам една представа за нещата и когато стигна до финала, въобще не успявам да го свържа с останалия текст. Между тях просто липсва вътрешна логика.

Сами по себе си много неща ми допадат – отношенията между младежите, колкото и да са недоразвити, намесването на някаква паралелна реалност, на магичност, силната начална сцена. Обаче като елементи в разказа въобще не вършат работа. Изглеждат нахвърляни, само за да ги има. Самото преследване из къщата и срещата с демона са абсолютно невъздействащи, защото сме ги виждали хиляди пъти в разни слашърски филми и не стряскат въобще.

Моят съвет е да обмислиш много добре какво имаш предвид с разказа. Ако искаш да е тип хорър, зарежи финала, той само озадачава. Разшири преследването из къщата, вкарай нещо нестандартно като случки, развий отношенията между героите, направи ги по-симпатични като образи, така че когато някой умре, смъртта му да не е безразлична на читателя. Зарежи и тези мистични елементи – светлини, огньове, демони, нещата трябва да са по-брутални и натуралистични.

Ако пък държиш на идеята на финала (която и на мен ми допада повече), разказът има нужда от яко пренаписване. Най-малкото защото до самия край нищо не подсказва, че героите не са това, което са, че това е изпитание и прочие. Запази началото и края и всичко останало напиши наново. Мога да измисля какъв тип история би излязла в този случай, ако бях на твое място, но тексът е твой, така че ти си решаваш. На мен нещо като градско фентъзи ми струва добър вариант. Има потенциал идеята ти, не я зарязвай в този вариант, спред мен може да се получи чудесен разказ.

Стилът ти е особен – леко скован, леко старомоден, като от разказ на По, но когато се стараеш, хваща точно заради това. Въобще на моменти е силната страна на текста, в други го дъни.

Страхът беше отпечатан и върху превързаните ми пръсти. – не го разбирам като израз

- Да, моля?- попита един мъжки глас. - С какво мога да ви помогна?
...грубата резервираност на мъжа – не виждам какво в думите на мъжа е грубо или резервирано

"Точно тогава в стаята влезе високият Айзък
Разроши тъмно-рижавата си коса и попита:
- И как успя да постигнеш подобен резулат?
Точно затова го харесвах - остроумен и ведър, Айзък беше идеален приятел, винаги помагаше и всички го харесваха. "– тромав начин да вкараш инфо за героя

Русата й коса се стелеше на малки вълнички, докато се смееше. – косата ли се смее

Поздрави ме добродушно и скромно. – пак звучи тромаво

- А, добре – прекъсна ме, очевидно облекчена. - Значи не е такъв лъжец, какъвто очаквах. – честно, сцената е адски наивна

някои от нас биха са обадили и спорили на друго място – в какъв смисъл на друго място, по-добре в друга ситуация

С Марк и Айзък си разменихме погледи, пълни със сарказъм и малко любопитство. – "С Марк и Айзък се спогледахме" е достатъчно

Двете момичета се впуснаха в готвене – кофти израз

Опора за толкова много време и сигурно скоро дори това щеше да свърши. – пак кофти

но действията ни не можеха да се върнат назад – случилото се не можеше да се поправи

пухкавия диван – ?

начин за по-бързо завършване на играта - тромаво

но самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо – не го съобщавай, опиши го

Притеснението за първи път откакто пристигнахме ме загложди.- малко слаба дума ми струва в ситуацията

Погледите, които си разменяхме, бяха многозначни – многозначителни по-скоро, а и самото изречение не носи никаква информация само по себе си

недружелюбен и студен в отношението си към нас – пак си твърде директен

в мозъка ми - в ума ми

обграждащите ни гравюри на горски животни. Въпреки монументалността им – монументален означава огромен, грандиозен, не се връзва за гравюри

За първи път от толкова много време... два дни – два дни не са много време

вратата, от която се беше появил мъртвият вече собственик. – въобще не разбрах за какво говориш

стените бяха заместени с безбройна колекция сталактити и ста-лагмити – неясно описание

Констатацията му ми се стори особено груба и неуместна в този момент. – пак много директно

Няма голяма нужда – ни в клин, ни в ръкав е тва изречение

мислите си, че можете да ме обиждате, а? – не е на място репликата

движения, напомнящи силно змийско приплъзване - движения като змийско приплъзване

Не бяха минали и три секунди, когато тя напълно изчезна и с дълбоко вдишване, паднах назад, облекчен, че ще живея още малко. До мен Шийла направи същото – кое по-точно от всички действия на героя

светлината, която идваше от многобройните източници. – няма никакъв смисъл от подчиненото изречение

Страхът ми достигна връхна точка - тромаво

Трескаво се заоглеждах, а заедно с мен и останалите – трескаво се заоглеждахме

погребаното под камънаците стълбище към вратата – какви камънаци

Едва сега забелязах издайничиските следи, показващи че има втара наляво от другата... – какви по-точно са тези следи или са само за удобство

прашасалите стълби, прочистени от краката ни – или са прашасали или не, и тва прочистени от краката ни е тромаво

се втурнах към вратата, за да я залостя допълнително – с какво

Борея
Smallfolk
Posts: 6
Joined: Fri Nov 24, 2006 8:53 am

Post by Борея » Fri Feb 22, 2008 12:32 pm

Озовах се затисната от проблеми и опитите ми да пиша истинска критика се провалиха. Съжалявам... :~(

Искрено моля за прошка организаторите на уъркшопа и авторите, на които предложенията ми не помагат; ще се постарая при следващото си участие да поупражня предварително вашите начини. Възхищавам се на всички ви, които успявате да кажете какво и защо харесвате... Аз не умея да говоря за написаното, то просто ми идва по точно този, а не онзи начин... или не идва въобще.

Помолих Grellian да постъпя както и досега, и той се съгласи. Затова отново предлагам моя редакция на първите няколко страници. После цитирам пасажите, които (!) истински са ме запленили; или (?) силно ме подтикват да ги пренапиша. Във втория случай направо давам моята версия.
Незабравимо

Седяхме около масата. Самотна свещ осветяваше събраните близо лица – моето, на Марк и на Шийла. Шепнешком съставяхме план за бягство, въпреки натрапчивото предчувствие, че нямаме време.
Тъмните завеси не пропускаха лунната светлина. Не че щяхме да й обърнем внимание, дори сребристите й пипала да плъзнат по гладкия дървен под. Огледах другите двама. Приличаха на мъртъвци: скулите им бяха изпъкнали, а бузите - придобили онзи нездрав червен цвят. Надали се различавах от тях.
Отстрани стояха два чувала - сякаш ги пазехме. Но не беше така. Течността, която се просмукваше в килима, изглеждаше тъмна, почти черна. Знаехме какво е - кръв. Най-страшните ми кошмари се сбъднаха тук. А даже не знаех дали сънят е свършил или едва предстои.
Станах, за да се разкърша. Тесният таван не ми позволяваше да раздвижа напълно вкочанените си крайници, но поне можех да се съсредоточа в някакво действие, вместо да мисля как да избягаме.
Парчета счупено огледало покриваха пода там, където в бързината да заключа вратата, бутнах шкафа. Приближих се и взех най-голямото. Наистина изглеждах като удавник - някога вечно усмихнатото ми лице се взираше в мен сковано и бледо. Дори превързаните ми пръсти носеха белега на страха. Парчетата плат бяха напоени от кръв... моята кръв.
Устните ми се извиха в подобие на презрителна усмивка, като си спомних как почна всичко - с едно от моите желания...

В паметта ми изскочи образът на старата вила, докато слизахме от спортния автомобил - каменните й неприветливи стени, студени като мъглата наоколо. Беше късен следобед, когато пристигнахме. Сега осъзнавам, че прозорците на втория етаж бяха тъмни, макар меката светлината да падаше върху тях. Тогава никой не се впечатли. Бяхме с приповдигнато настроение - готвехме се да отпразнуваме началото на лятната ваканция. Без да предупредим когото и да било, бяхме запазили една старинна вила за уикенда, където щяхме да прекараме два дни далеч от града. Два дни на веселие и неспирни купони.

Аз резервирах вилата. Намерих я в интернет и видът й ме смая. Връщах се в сайта няколко пъти, а накрая реших да споделя с приятели "новото ми откритие”. (Шийла така го нарече, като пристигнахме.)
Тогава не ми изглеждаше странно. Сега се чудя как съм могъл да не се усъмня и за миг, да не се запитам защо гласът на собственика стържеше толкова.
- Да, моля? - попита той. - С какво мога да ви помогна?
- Ами... видях вилата ви в един уеб-сайт и искам да попитам дали ще я дадете под наем за два дни... – Грубата нотка ме свари неподготвен и аз претупах дълго мисления въпрос.
- Къщата ми не е заета - акцентира на “ми”. - Затова предполагам, че може да я наемете. Колко предлагате?
Въпросът му ме втрещи. Не очаквах, че толкова бързо ще стане. Стрелях в мрака:
- Две хиляди. – Беше несправедливо, но финансите ни позволяваха само толкова. Повечето от нас бяха лишени от джобни заради “училищни приключения”.
- Добре, ще ви очаквам. - И затвори. Няма спорове, няма нищо. Само враждебен глас, който аз лекомислено приех за знак на умора или раздразнение.
Точно тогава в стаята влезе Айзък. Забеляза стъписаното ми изражение и попита:
- Какво е станало? Изглеждаш странно превъзбуден.
- Наех къщата... за две хиляди! - извиках щастливо.
- Какво!? Наистина?! Това е страхотна новина! - усмихна се с неговата усмивка, жизнена, радваща всяко момиче, което я получеше. Разроши тъмнорижавата си коса и попита:
- И как успя да постигнеш подобен резулат? Видях разпечатката - къщата изглежда наистина великолепно! Очаквах да искат най-малко десет хиляди.
- Не знам, човекът звучеше доста потиснат - ухилих се в отговор. – Сигурно когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуства яко прецакан.
Засмяхме се и след малко решихме да полеем “добрата сделка” и да се обадим на другите. След няколко приповдигнати разговора тръгнахме към киното. Имахме среща с Шийла и една нейна приятелка, която щеше да ни придружи през уикенда. Никой от двамата не я беше срещал.
Докато Айзък, добрата душа, купуваше напитки и нещо за ядене, аз доближих до масата на двете момичета. Заварих ги оживено да бъбрят за, както и предполагах, момчета. Не че Шийла имаше с какво да ме изненада; просто тя сякаш нарочно се мъчеше да ме дразни, при положение че вече година бяхме заедно.
Приятелката й беше красиво момиче, очевидно по-малка от нас. Казваше се Натали. Русата й коса се стелеше на малки вълнички, докато се смееше. Поздрави ме добродушно и скромно. Подаде ми ръка, усмихна се и впери огромните си очи в приятеля ми, който се беше върнал от бара. Постепенно усмивката й замръзна.
- Айзък? Това ти ли си? - Каза го рязко, задаваше се конфликт. - Останала бях с впечатлението, че си се преместил.
Сконфузеното му изражение затвърди подозренията ми.
- Айзък се върна съвсем скоро - обадих се бързо и без да се замислям особено, добавих: - Живееше известно време в Нигерия и сега се върна. Преди няколко седмици...
- А, добре – прекъсна ме, очевидно облекчена. - Значи не е такъв лъжец, какъвто очаквах.
И разговорът продължи нормално.

Дори сега ми става забавно, когато си спомням как Айзък просъсква “Нигерия”. Кръвнишкият му поглед беше още по-смешен. Озървам се, очаквайки да го видя наоколо. И болката се завръща. Спомням си. Всичко.
(?) Неприветливостта му се предаде на всички.

(?) Сега тази мисъл ми звучи пророчески.
(празен ред, без "Не е останала и капка съмнение, че никой от нас няма да се измъкне от тук.")
Може да съкратиш подробните размишления и по-нататък.

(?) Опора за толкова много време... сигурно скоро дори това щеше да свърши.

(?) Тишината сякаш се стовари помежду ни. Стана ми студено, крайниците ми натежаха.

(?) Останаха само свещите и аз... заспах. Гмурнах се в сън на размазани образи, лица, разкривени в агония, гърчещи се тела...

(?) Когато се събудих, в очите ми грееше слънце. Бях сам... останалите ме бяха оставили сам-самичък, въпреки снощи!

(?) и нещо ме сграбчи. Причерня ми. Задушавах се.
Задърпах се с всички сили, но не можех да се измъкна.

(?) Разменихме си няколко многозначителни/колебливи (или?) погледа.

(?) Половин час по-късно, когато бяхме претърсили целия първи етаж, погледнахме към полираното стълбище
Прегледай още веднъж за пропуснати повторения.

(?) Въпреки монументалността (на гравюрите с горски животни - в смисъл?)

(?) Страхът стисна гърлата ни (без "и не можехме даже да продумаме")

(?) двамата с Шийла пристъпихме на площадката към втория етаж (без "без колебание")

(?) когато накъсаното дишане вече не се чуваше, го пуснах на пода.

(?) - Елате, де, вече ме дразните - се обади един глас.

(?) Хванах я за ръка и пристъпихме към вратата, от която се беше появил мъртвият вече собственик (наистина ли е мъртъв? Не съм го видяла да умира дотук, затова питам...)

(?) дълбоки дупки, в които се виеше с огън, вместо стени пред очите ми проблясваха безброй сталактити и сталагмити

(?) Чертите на лицето му бяха скрити от маската, която носеше.

(?) Страхът, яростта, потресът от смъртта на Айзък избликнаха наведнъж:

(?) Направил си истинска адска дупка... Нямаше нужда - там ще гниеш до края на света!

(?) Паднах на земята, чух как пада и Шийла.

(?) Докато се борех безплодно с невидимите клещи, в мислите ми изплува по-раншният опит да ме убият.

(?) Ръцете му описваха сложни движения, като плъзгащи се змии.

(?) прашасалите стълби, по които личаха следите ни, не проскърцваха издайнически.

(?) Не говорехме помежду си. Всеки се беше вглъбил в собствения си свят. Преживявахме отново загубата на приятелите - разбирах го по влагата в очите им, по обезсърчените празни лица.

(?) Тези думи спаружиха всяко чувство освен гнева.

(?) Никога, никога няма да забравя последното си изпитание (без "което остави дълбок отпечатък в мен"). Кошмарът, който събра моите най-любими хора с моите най-свирепи страхове. Шийла, Марк, Натали и Айзък са живи и здрави. (важен щрих ли е отварата? Май досега не се е появила)

(?) Без "Не че някой се нуждаеше от тях."

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm

Post by grellian » Fri Feb 22, 2008 8:10 pm

Благодаря и на двамата за критиката. С повечето от нещата съм съгласен, като по-надолу ще сложа цитати, както и коментари към някои от промените, които сте предложили.

@Thorn
и ако се насили да завърши нещата, рядко се получава, защото тръгва да пише по инерция
С това съм напълно съгласен. При мен случаят беше подобен. Просто толкова исках да го завърша, че тотално размесих сюжета.
започваш някакви сюжетни линии и ги оставяш така да си висят
Да, така е. Наистина изглежда повърхностен, сега като го чета.


За стилът ми – примерите, които си дал, обикновено биха ме накарали да се превивам от смях... само че аз съм ги писал тези неща, което никак не е добре.
монументален означава огромен, грандиозен, не се връзва за гравюри
Съгласен съм и с това.


Особено съм доволен от критиката ти, защото ми помогна да осмисля тромавия си изказ на (доста) места . Като цяло, желанието ми се изпълни – да получа критика, която да е предпоставка за, да се надяваме - подобрение. Това беше и главната причина, поради която участвам в Уъркшопа, а и тук целта е същата – да се учим от грешките си.


@Борея

И на теб искам да благодаря, макар че се повтарям за вече трети? път. Редактираният текст ми допада страшно много и се радвам, че си отделила време, за да пренапишеш част от разказа.

От последвалите ‘(?)’ – и те са полезни също, като не мога да се съглася само със “спаружените...”.

Подобно на Thorn, и ти си ми от голяма помощ с предложената редкация.


Какво друго да кажа, освен “Благодаря” ?
Надявам се поне малко да съм ви доставил удоволствие със словоизлиянията си.

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Fri Feb 22, 2008 10:01 pm

Много добро начало.Класическо да не кажа-героите са изплашени,атмосферата е подходяща всичко е на 6.Адски ми хареса мъглата около вилата а и самата вила(почитател съм на старинните имения).Въобще отначало е доста fine and dandy,но към края с демона малко си претупал.Напълно те разбирам обаче,тъй като аз си пратих разказа към 12 през ноща 24-25 и е възможно от това да е пострадал малко.Отначало изглежда като тийн-хорър но после това впечатление напълно изчезва,за което те поздравявам.Има няколко правописни грешки,но те се допускат предполагам от не-имане на уърд който поправя грешките на български фонт.
осъмня
-усъмня само тази бие на очи отначало,другите не толкова.
охолие
- охолство май е по-добре а ?
ус-мивка
по-криващи
за-мечтания
тя-ло
пра-вих
Въп-реки
ня-кой
под-скочихме
това някакъв ефект ли е ?

Краят за отварата е приличен,поне не съм го срещал в много разкази.
Keep up the good work !
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm

Post by grellian » Sat Feb 23, 2008 9:30 am

Благодаря и на теб за критиката.

Цитатите с "-" не са с цел по-добра стилистика, а по-скоро заради двойното подравняване на Уърд. Там, като ако не пренесеш някоя дума, изречението изглежда странно разтеглено (ама и аз едно обяснение направих...), и затова има няколко думи, които във форума изглеждат по този начин.

Правописните грешки са допуснати по-скоро от бързане и недоглеждане на последната част. ("вманиечения" вместо "вманиачения"; "издайничиските" :lol: ;"Адкска" вместо "Адска", и т.н.) Въпреки това, доста ще ме е срам да коментирам останалите разкази в този аспект, при положение, че съм направил 1001 грешки.


:)

едит: Предпоследното ти изречение леко ме стъписа, защото отварата не играе никаква съществена роля. Както спомена и thorn, съм оставил много сюжетни линии незавършени.

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Sat Feb 23, 2008 10:22 am

Аз края го възприех като обяснение ,че всичко това е било някакакъв изпит,а имай предвид ,че прочетох разказа внимателно 4 пъти,ето защо писах отварата-възприех я като част от изпита.
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm

Post by grellian » Sat Feb 23, 2008 11:25 am

Шийла, Марк, Натали и , разбира се, Айзък са живи и здрави, с лека опасност за живота, ако още веднъж се опитаме да забъркаме отвара за Вечност.
Не възнамерявах отварата да е свързана с т. нар. изпит, но ако се прочете целия абзац, читателят наистина остава с впечатлението, че двете са свързани.

Задава се *яка* редакция

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Sun Feb 24, 2008 2:23 pm

Мисля, че началото на разказа беше доста добро и после с всеки изминал ред започва да става все по-отегчителен. Краят, най не ми хареса, някак си не беше доизмислен. Може би си нямал търпение да го завършиш както трябва и си го претупал... След като прочетох разказа ти останах с чувството, че имаше какво още да се каже, че имаше как да го завършиш много по-добре. Има потенциал в теб, но трябва да го развиеш още. На места имаше доста клишета, щеше да е по-хубаво да ги избягваш, но нищо - така си сметнал, така си направил! :)
Също така не успях да свържа краят с останалият текст!? На места текста не се връзва... Пък и ми се струва, че щеше да е много добре, ако бе написал повече за героите (например за връзката на Айзък и Натали), защото така, като някои от тях умре мен въобще не ми пука. Имам предвид, че героите са доста повърхностни и не успяваш да ме накараш да съпреживявам тяхните емоции, страхове и т.н.

Направиха ми впечатление само няколко грешки. Не че е важно, но все пак:
- Не знам, човекът звучеше доста потиснат - Ухилих се в отговор. –Сигурно, когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуВства яко прецакан.
докато ние тримата решихме да се бъдем на едно място.
- Мисля, че това "се" е излишно.
Погледите, които си разменяхме, бяха многозначни. Нито един не смееше да стане и да тръгна из къщата, за да последват другите примера му.
- тръгне...
Не се бях сетил да взема фенер или някакво осветително средство, затова се движихме бавно, опипом.
- Може би тук ще е по-добре "опипвайки". Нещо не ми звучи както трябва това "опипом", пък и не съм чувал такава дума... Извинете, ако грешката е в мен. :roll: :)
ненавиждах го за това, което ни беше причинил, за всичко, което не причиняваше сега.
- ни...
Хватката се отхлаби...
- Дали не е по-добре да използваш "разхлаби"? :roll:
изглежда част от покрива се беше... срутена
- срутила...

Също така ми стана интересно защо на места има думи написани по този начин:
за-мечтания
;
оста-налите
;
тя-ло
;
пра-вих
и т.н. Ако може да ми обясниш, защото не разбрах смисъла от това да са написани по този начин!?

Като цяло разказа ми допадна, но както и по-горе споменах има още какво да се желае. Може би разказа не успя да ме впечатли, защото попринцип не съм много голям фен на сюжета "група тийн-ове отиват някъде да се забавляват, а попадат на маниакален убиец". :roll:

P.S. Извинявам се, че критиката ми не е достатъчно изчерпателна, но за стотен път казвам, че да пиша критики ми е изключително трудно! :(
grellian, съжалявам за голямото закъснение... :?

EDIT:
Чак сега, когато прочетох критиките на другите видях, че ти си обяснил защо има "-" на някои думи... :)
Наистина ще е добре да му удариш една "яка" редактация. :P
Wanna whole lotta love?

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 904
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Fri Mar 14, 2008 2:04 am

Grellian, извинявам се искрено за ужасното закъснение. През последните 15 дни не са ми се събирали три неразкъсани часа нито веднъж - а за такива анализи ми трябва съсредоточаване...

(Важни пояснения за оценките ми)

Тук внасям и нов елемент: с -> ще отбелязвам триковете, които ползвам самият аз, докато пиша/редактирам. Ако ти вършат работа – възползвай се.


1. Фантастичност

Впечатления: Разказът има фантастични елементи, но фокусът му по-скоро е върху създаването на усещане за ужас – тоест е хорър/трилър. Историята няма да пострада, ако пренапишем леко сцената с изчезването на Марк (пропада в отвор на пода, вместо в стена от светлина), махнем картината от „демоничен филм“ към края и обяснението на финала; тоест фантастичното не оформя сюжета, а го украсява.

-> Може да запазя сцените, чиято цел е да ужасяват, но ще развия и сцените, които показват фантастичното: какво неземно създание е тайнственият собственик? Как функционира къщата? Навярно самата тя е организъм? Какви магически сили имат героите? Как ги използват?

Оценка: 2


2. Оригиналност

Впечатления: Като тема вече съм виждал „купонджийска компания се сблъсква с лоша изненада в самотна вила“ много пъти. Идеята на финала, освен че ми се струва пришита (обяснявам подробно в следващия критерий), също ми е добре позната.
-> Наблягам върху уникалните черти на ситуацията: това вече съм го виждал в тоя филм или оная книга... само че какво ще стане ако героите не постъпят по същия начин? Какво искам да кажа/покажа на читателя, което на мен досега никой не ми го е казвал?

Има отделни оригинални детайли в стила и подредбата на разказа (отбелязал съм ги с + в съответните критерии), но са прекалено малко, за да ми оставят ярък спомен.
-> Старая се да не ползвам изрази и похвати, които съм срещал прекалено често: как да го кажа по-запомнящо се? Как да подредя сцените по-стряскащо/неочаквано? (виж и критерии 6 и 7 долу)

Оценка: 2


3. Логика на повествованието

Впечатления: За мен в това отношение „Незабравимо“ куца най-много. Действията на героите не ми изглеждат обосновани, те се движат като марионетки, не като живи хора.

Например: Защо не могат да избягат от вилата? (Не ги виждам да се опитват изобщо.)
От какво умира Айзък?
Каква е мотивацията на мъжа с маската? (Репликите му до една са в стил „аз съм зъл, лош и проклет, ама не знам защо“.)
А на собственика – ако това въобще е друг човек?

-> Питам се: Аз какво бих направил/измислил на мястото на тоя герой? А някой по-колоритен (или агресивен, или разсъдлив, или какъвто е съответният образ) от познатите ми?

Финалът ме смущава най-много, понеже е от типа „универсално измъкване“ - можеш да го закачиш към всякаква история, не само тази. Нищо, което се е случило преди „Взирам се в люлеещите се дечица ...“, не ми подсказва, че това е само изпитание; тази последна секция от текста не произтича от предишните. Като читател не съм доволен, понеже ми се струва, че автора го е хванал мързелът тъкмо накрая. И хоп! - „Не че някой се нуждаеше от тях.“ Ама... от цялата история нуждаехме ли се?!

-> Старая се да измисля такава развръзка, която да е възможна само в този разказ – прехвърля ли я в друг разказ, да не се връзва. Нямам универсално решение в такива случаи – логиката на текста като че ли е най-специфичното му свойство, разгръща се по-различен начин от разказ в разказ. Все пак, полезен въпрос е: Това, което написах току-що, как следва от предишното? Мога ли да вкарам някакви подсказки по-рано, че цялата история върви насам – без да я издавам прекалено много?

Например тук: щом това е изпитание за магьосници, къде да вмъкна реакции на героите, така че да си проличи, че са адепти?


По-малки проблеми:

? „А дори не знам дали сънят е свършил или тепърва предстои.“ - за този сън става ли дума някъде по-нататък? Така ми стои кръпкаво.

? „Устните ми се извиха в подобие на презрителна усмивка“ - кого презира в случая?
-> може би „иронична“?

? „Две хиляди. – едно наистина несправедливо предложение от моя страна, но финансите ни не позволяваха повече“ - какво две хиляди? По принцип не бих се спънал, когато авторът остава нещо на въображението на читателя си, обаче тука както и да го мислих, не се сетих каква е тая валута, при която две хиляди хем е малка сума, хем е прилично за наем на къща за два дни. Шведски крони? :)

Оценка: 1.5


4. Емоционален заряд

Впечатления: Случките се редуват прекалено бързо, а героите ги преживяват (или не ги преживяват ;) ) прекалено леко/повърхностно, за да мога да изпитам някакво силно чувство.

Например тук:
Приближих се и видях Натали - просната, безжизнена, с гротескно изкривено тя-ло. Сребристата ръкохватка на нож се подаваше от гръдния й кош. Нямаше много кръв, но самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо. Никой не смееше да се приближи. Погледнах към Айзък, чиято долна устна трепереше. Не бяха нужни думи. Беше извършено престъпление.
Шийла ме прегърна и заедно седнахме на масата. Сграбчих най-близкия клетъчен телефон, но видях, че няма обхват. И с останалите беше така. Докато аз пра-вих неуспешни опити да се обадя в полицията, Марк и Айзък започнаха да претърсват стаята - убиецът не би имал достатъчно време да изчезне от местопрестъплението. Въп-реки това, те не откриха никого.
Сякаш тишината се стовари помежду ни. Притеснението за първи път откакто пристигнахме ме загложди. Стана ми студено, крайниците ми натежаха. Изведнъж светлините спряха. Останаха само свещите и аз заспах, без да искам. Гмурнах се в един неестествен сън на размазани образи, на разкривени в агония лица, които смразяваха кръвта...
„излъчването на трупа беше отблъскващо“ „Не бях нужни думи. Беше извършено престъпление.“ до едно са очевидни неща, които ме разсейват, вместо да ми покажат какво се случва с героя. Той толкова ли често вижда трупове на приятели, че се сеща да заключи с хладнокръвна рационалност „Беше извършено престъпление“? После: какво чувства, докато се мъчи да се свърже с полицията? Не е нужно да казваш „отчаяно правех опити да се свържа“, може да покажеш как пръстите му не уцелват верните бутони например. А „аз заспах, без да искам“ е толкова умилително – и неуместно, сред ужаса, който той преживява...

-> Като при „Логика на повествованието: Аз какво бих чувствал, ако ми се случеше това? А някой познат, подобен на героите ми?

Харесва ми, че между героите все пак има прояви на чувство: Шийла, която поддържа разказвача, Алекс, който се опитва да ги спаси с предсмъртните си думи. Бих засилил тези моменти.

Оценка: 2


5. Динамика

Впечатления: Събитията се случват сравнително бързо, не ме оставят да скучая.

Доскучава ми само когато започнат да се въртят около една и съща мисъл – например вариации на „сега ще се мре“.
-> Какъв нов елемент мога да внеса, когато пак стигна до позната ситуация?

Прекалените обяснения (оглеждай се за ПНК в 6.) забавят действието – по-добре без тях.

Оценка: 3

6. Структура

Впечатления: Няма да ги обобщавам, само ще отбележа с + и – някои по-открояващи се места.

+ „Тогава не ми изглеждаше странно, но сега, след всичко, което се случи, се чудя как съм могъл да не се осъмня дори за момент, да не се запитам защо гласът на собственикът беше толкова стържещ, предупреждаващ.“ - добър контраст между минало и настояще: напряга атмосферата + много естествено вмъква описание на гласа на собственика
(аз бих махнал „предупреждаващ“, прекалено директно ми идва)

- „не че някой щеше да й обърне внимание, ако я видеше да прекарва сребристите си пипала по излъскания, дървен под“ - „сребристите пипала на луната“ (както отбелязвам по критерий „Стил“) е силен образ и привлича вниманието ми като читател. Така обаче се получава противоречие с първата част – героите няма да обърнат внимание на нещо, което за мене се набива на очи...
-> Разделям изречението на две, може би не съседни изр.
ИЛИ заменям „не й обръща внимание“ с „не забелязва“ (хем ефектът става по-зловещ)

- Същият проблем в „на никой не направиха впечатление тъмните прозорци на втория етаж, приличащи на черни дупки към някое измерение на Ада“ - доста силен образ във втората част, а като кажеш „на никого не направиха впечатление“, вместо да се смая/сплаша от образа, се зачудвам кой тогава ги е видял тия прозорци, че чак и така картинно ги е описал...

- „аз с присъщото си лекомислие приех за знак на умора или раздразнение“: показвай, не казвай (ПНК) - „с присъщото си лекомислие“ ми стои като кръпка, по-добре е да стане ясно от действията му

- „Точно затова го харесвах - остроумен и ведър“: тези определения не следват от предишните реплики на Айзък – не съм го видял да е остроумен или ведър (пак ПНК). Целият следващ пасаж, който го представя, е инфодъмп, а някои от чертите на Алекс така и не се проявяват в разказа – например къде го виждаме като „безценен събеседник по всяка тема, която подхванеше“?
-> отбелязвам си на лист/отделен файл качествата на героя (ако не ги помня всичките) и почвам да ги вмъквам в различни сцени, като реакции и действия, не като „беше еди-къв си“

+ „Дори сега ми става забавно... За момент се озърнах, очаквайки да го видя наоколо“ - редуване на ретроспекции/спомени и настояще: рязката смяна на настроението се запомня

- „тогава никой не се сети да противоречи на тайнствения собственик“ - „тайнствения собственик“ пренасочва вниманието ми в съвсем нова посока; знам, че често се слагат такива изрази, за да се избегне повторение, но предпочитам да са по-незабележими
-> само „собственика“ или още по-добре „да му противоречи“

+ „В онзи момент си казах, че мога да изживея тук целия си живот.

Сега тази мисъл ми звучи пророчески.“ - чудесен преход
Но бих махнал „Не е останала и капка съмнение, че никой от нас няма да се измъкне от тук.“ - прекалено обяснително-разводнително

- „Думите й нямаше как да не ми направят впечатление. Измъчваше се. Аз се чувствах по същия начин, но действията ни не можеха да се върнат назад.“ - обясняване без съответни действия (ПНК)
-> заменям цялото с „Нима можехме да ги спасим?“ или махам изобщо

- „Когато той загина, една голяма празнина се появи в живота ми. Достатъчно ми беше тежко да съм затворен в това място, но без неговия бликащ оптимизъм беше още по-тежко.“ - ПНК

- „Писъкът, който разцепи нощта, беше ужасяващ“ - ПНК
-> „Когато писъкът разцепи тишината, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха“ (почвам да давам банални предложения – умората си казва думата)

- „самото призрачно излъчване на трупа беше отблъскващо“ - ПНК
и т.н.

Оценка: 2.5


7. Стил

Впечатления:

Ярки попадения: сребристите пипала на луната; сравнението „прозорци – черни дупки“ (но вмъкнеш ли и Ада, се претрупва)

Общи проблеми:

- повторения: не са много („ще бъде добре да полеем “добрата сделка“), а някои и не се набиват толкова, като „Огледах другите двама - изглеждаха като мъртъвци“ или „жизнерадостна и радваща“, но ме дразнят, като ги срещна, още повече че явно си работил да ги чистиш

- излишни думи: „шепнехме тихо“ („шепна“ предполага „тихо“), „малки вълнички“ („вълнички“ е умалително само по себе си) - разводняват действието, намалят интензивността
-> За всяко прилагателно/наречие си задавам въпроса: внася ли нещо ново, нещо важно? Губи ли се нещо без него? Може и за по-дълги фрази.

Единични предложения:

- „Страхът беше отпечатан и върху превързаните ми пръсти. Парчетата плат, които ги обвиваха, бяха напоени с кръвта ми.“ - „отпечатан“ не ми стои на място
-> „Страхът извираше и от превързаните ми пръсти; парчетата плат поаленяваха все повече от кръв.“ (аз бих го оставил без „от кръв“, читателите сами да си тълкуват метафората)

- „аз се запрепъвах в запитването си“ -> „аз се запрепъвах във въпроса си“: „запитване“ е по-официално (браво за „запрепъвах“)

+ „Сигурно, когато пристигнем и му дадем кинтите, ще се чуства яко прецакан.“ - ми точно така си говори младежта – все едно слушам брат ми :)

- впери огромните си очи към приятеля ми -> впери огромните си очи в приятеля ми

- Неприветливостта му остави своя отпечатък върху всички – неудачен израз
-> Неприветливостта му се предаде и на нас?

- Студеният му глас и каменното лице не оставяха и следа от шеговитост -> не издаваха

- не върви да наричаш гравюри „монументални“

Оценка: 2.5


8. Граматика и правопис

Впечатления: Като цяло, много добри. При още едно изчитане ще мернеш печатни грешки и дребни нещица – например „- Айзък се върна съвсем скоро - добавих бързо и без да се замислям особено, казах: - Живееше известно време в Нигерия...“, забравените тиренца за пренасяне на думи. Още по-добре е, ако изчитането го направи втори човек.

По-неочевидни проблеми:

при положение че – няма запетайки вътре, само пред цялата фраза

Оценка: 4


9. Общо впечатление

„Незабравимо“ ми идва прекалено познат като идеи и подход и с твърде малко храна за въображението, за да ми е интересен – не бих се върнал да го препрочитам. (Това автоматично слага таван 3 на оценката ми по тоя критерий; пиша над 3 само на разкази, които бих поискал да чета пак.) Донякъде ме отблъсква и с фокуса си върху страха на героите – темата не ме вълнува, а и не ми се струва убедително представена (критерий „Емоционален заряд“). Като реализация има слабости (критерии „Структура“ и „Стил“), но не толкова много, че да ме отблъсне.

От друга страна, има свежи моменти, ненадейни изблици на нежност (добре де... доста се поуморих и почвам да се лигавя – не че изблиците на нежност не са хубаво нещо :D) и видима грижовност на автора към текста, така че не мога да го закопая с 2 или по-малко.

Оценка: 2.5


Обща оценка: 47

Общи препоръки: Когато идеята на един разказ не е оригинална, е много трудно да го спасиш/направиш интересен – трябва да си стилист от ранга на Уилям Гибсън или Зелазни, при който всяка думичка и образ показват нещо ново даже в познатото до болка. Ако обаче държиш на точно тази история – използвай въпросите, които ти предложих в 1.-4., за да развиеш аспекти от нея, които никой друг автор не е развивал.

За формата: личи си, че си се старал по нея, затова си мисля, че няма да те затрудни да я изчистиш още.

И, grellian – за Бога, само смей да спреш да пишеш заради горния анализ! Той, колкото и да съм го аргументирал, си остава мой анализ – на един човек/читател. Ако срещнеш друг – дори да е само един, - който силно се е развълнувал, като е чел нещо твое – значи си заслужава да продължиш.

Смятам аз. ;)
Аз съм мазохист. От грубостта и агресивната глупост ме боли ужасно, но нещо ме кара да продължавам...

Ако не харесваш думите ми, спомни си: винаги можеш да ми спретнеш бан.

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm

Post by grellian » Fri Mar 14, 2008 7:09 pm

Благодаря много за анализа! Ще обърна внимание само на част от препоръките и критиките ти, тъй като не мога да пиша постоянно “съгласен съм”.

Започваме от края на критиката:
за Бога, само смей да спреш да пишеш заради горния анализ!
Заради анализите на останалите участници ще продължа да пиша. Само свободното време е малко, но какво да се прави ;)

Напълно съм съгласен, че разказът е далеч от оригинален, въпреки че се опитах да го направя по-“развлекателен”. “Опитах се” е правилният израз в случая.
Ярки попадения: 1)сребристите пипала на луната; 2)сравнението „прозорци – черни дупки“ (но вмъкнеш ли и Ада, се претрупва)
За 1) – и на мен ми харесва страшно много като израз, макар че си мислех да го махна.
2) – смятам, че си прав. Като се замисля, в Ада няма черни дупки...
„Точно затова го харесвах - остроумен и ведър“: тези определения не следват от предишните реплики на Айзък – не съм го видял да е остроумен или ведър
Прав си – още нещо, върху което трябва да се поработи (едва ли има върху какво да не се работи)



Има още стотина неща, които мога да добавя, но смятам, че е достатъчно показателно – разказчето ми е доста недодялано и има много работа върху него. Все пак се радвам, че съм получил подобна оценка :D

Съжалявам, че не се включвам напоследък в коментара на разказите, носъм зает и нямам възможност да бъда по-деен. Най-вероятно и критиките за останалите три разказа ще се появят в един и същи ден.

Още веднъж – благодаря за отделеното време!

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest