Ренесанс - thorn (OLD 4)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 28194
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Ренесанс - thorn (OLD 4)

Post by Roland » Sun Jan 27, 2008 5:26 pm

Ренесанс

Марк
Той тичаше като обезумял. Зад него се чуваха викове и острият звук от изстрели. Само можеше да се надява, че стрелят във въздуха.
Да не си посмял да позволиш да те хванат. Ако трябва, ще си изповръщаш дробовете, но ще избягаш.
Цялата тази история отне повече време, отколкото очакваше. Имаше още два часа до изгрев, но вече чувстваше познатното изтръпване на кожата си.
Майната му, майната му. Дяволите го взели и него, и онова алчно копеле Хенеси и неговото „Посредникът е напълно сигурен.„
Само че не беше и Марк трябваше да го научи от удар в лицето, когато тъпакът се опита да му измъкне парите, а полицията нахлуваше през задния вход. Беше чист късмет, че успя да избяга в последвалата суматоха.
Въпреки всичко - опасността, провалената сделка, закъснението, той не можеше да отрече тръпката от преследването. Фактът, че има какво да губи, беше вдъхновяващ, реши той, след като прекоси някакъв вътрешен двор и прескочи оградата. Още едно доказателство, че е жив. Прииска му да извика: „Тъпаци, никога няма да ме хванете.” и точно тогава се спъна в кофа за боклук, капакът й се изтърколи на земята с оглушителен трясък и той се разсмя.
Една кола почти го прегази, когато изскочи на улицата. Вмъкна се във входа на най-близката сграда и изчака няколко минути, за да се убеди, че никой не го следва. И вече можеше да си поеме дъх. Стоеше приведен, облегнал длани на коленете си, дишаше тежко и сега когато облекчението се плъзна успокояващо по тялото му, не можеше да спре да се смее. Смя се на нощното небе, на себе си, на полицаите. Смя се, докато набираше номера от уличен телефон. Опита се да звучи сериозно, докато обясняваше на полуспящия Хенеси, че нещата са се объркали.
- Парите са още у мен. – каза той насред ругатните.
Това рязко прекъсна потока думи.
- Марк, прибирай се и се наспи. Аз ще се погрижа за всичко.
- Трябваше да го направиш по-рано. – каза Марк и трясна слушалката.
Махна на едно такси. Даде адреса на шофьора и затвори очи, за да не гледа циферблата на часовника си през секунда.
Замота се пред вратата, докато се опитваше да си отключи. Вътре настъпи обувките й, изруга тихо и накрая след трескаво опипване на стените, успя да се навре в банята. Огледа лицето си на гадната, изкуствена светлина. Лявата му скула беше подута. Наведе се над умивалника и подложи лицето си под струята студена вода за няколко минути. После рови в аптечката зад огледалото за нещо подходящо за отока, но имената на повечето шишета не му говореха нищо. С изключение на рисперидона, който познаваше твърде добре. Той се възползва от случая да го изсипе в тоалетната. Накрая реши да го остави така – вероятно на сутринта щеше да му се наложи да се обяснява, но нямаше време за повече суетене. Измъкна парите на Хенеси от джоба на якето си и ги скри зад книгите в библиотеката. Съблече се, натъпка дрехите в коша за пране и се отправи към спалнята.
Кай спеше по корем, с лице, полускрито от разпиляната коса. Той я наблюдава известно време, присвил устни. После се наведе и докосна рамото й.
И всичко си дойде на място.

Кай
Будилникът изписука. Сутрешната, оранжева светлина се процеждаше през щорите и клепачите й. Някой (Марк) делово каза:
Май е време за ставане.
О, господи. Тя се изправи в леглото като мумия от саркофаг, но умът й все още спеше и сънуваше. Тя разглежда ноктите си известно време, защото в моменти като този те бяха единственото познато нещо, със своите нащърбени, остри ръбове и перлени полумесеци. Необходими й бяха още няколко секунди преди да се събуди напълно и да стане от леглото. Избута с крак пантофите изпод леглото, обу ги, отвори вратата на спалнята си и автоматично тръгна по коридора, към банята.
Застана пред огледалото, за да си измие зъбите и като видя отражението си, изплю пастата в умивалника. Очите й бяха сиви – оттенък, който мразеше, защото не беше никакъв цвят, но сега зачервеният оток под лявото й око правеше ириса син.
- Шибан ненормалник!
Драскането на кикота му.
Голяма работа, една синина. До утре ще я няма.
- Какво си направил този път?
Нищо. Тоест нищо, с което да я предизвикам.
Тя докосна кожата под окото си.
- Не искам да знам. – каза уморено.
Тогава не питай.
Кай не каза нищо и пусна душа.
Мислих да сложа нещо на синината, но не знаех какво.
Някакво лошо предчувствие я обзе. Тя се пресегна през душа и отвори аптечката.
- Какво си направил с рисперидона?
С кое?
- Не се прави на идиот! С проклетото лекарство!
Изхвърлих го.
Тя спря душа и седна капака на тоалетната чиния.
- Марк, това беше дозата за месец.
Кай, кога ще схванеш, че не ти трябва?
Тя плъзна пръсти по лицето си.
- А ти кога ще схванеш, че ако не го взимам, ще тикнат и двама ни в лудницата?
Единственото, което ти липсва, е самоконтрол.
Тя изсумтя презрително.
- Виж кой го казва.
В кухнята се замота за малко, докато си направи кафе и после звънна на Доналд.
- Здрасти, Кай. – той звучеше бодро. – Случило ли се е нещо?
Тя се намръщи и се опита да не обръща внимание на хиленето на Марк.
- Ами, тъпо е, но изпуснах рисперидона в тоалетната. Ще ми трябва нова рецепта. Кога мога да мина през кабинета ти?
- Кай, в момента не съм в града, но ще те пратя при един колега.
- По дяволите.
- Съжалявам, но няма какво друго да направя.
Тя въздъхна.
- Добре. Запиши ми час.
Доналд позвъня след няколко минути и й даде адреса. Тя го надраска в ъгъла на някаква скица и Марк недоволно изръмжа.
Ако нямаш уважение към труда си...
- Гледай си работата.
В таксито към галерията се зачуди дали ще се наложи да обяснява откъде е синината.
Представям си физиономиите им.
- Млъквай. – изсъска тя тихо, но шофьорът я чу и я изгледа.
В галерията цареше обичайната суматоха преди изложба. Кай се промъкна между работниците, асистентите на Бъроуз и няколко колеги. Бъроуз беше зад стъкленото бюро в офиса си и говореше по телефона. Намигна й и тя седна в алуминиевия стол. Кай се възползва от случая да разгледа каталозите върху бюрото.
- Всичко ще готово за утре. Да. Няма да има проблеми. – той затвори телефона и въздъхна дълбоко. – Ще ме съсипете. – той се вгледа в нея. – Какво ти е на лицето?
Тя размаха един от каталозите.
- Мога ли да го взема?
Той кимна.
- Разбира се. – стана от бюрото. – Ела.
Картината й беше във втората зала и заемаше цялата стена. Кай стоеше, присвила очи. Бъроуз запали цигара и зачака мнението й.
- Става. – каза накрая Кай.
Става? Наред ли си? Трябва да е в първата зала. Кой ще се довлече дотук, щом поркането е другаде? И освен това светлината е кофти...
Бъроуз я погледна с благодарност.
- Чудесно. Тогава остава тук.
Кай не слушаше гневната тирада в главата си.
- Идвам, по дяволите. - една от асистенките му махаше. – Извини ме, Кай.
Тя остана пред картината си. Опитваше се да види през очите на бъдещите посетители.
- Твърде е голяма. – промърмори.
Млъквай, Кай. Точно такава е каквато трябва да бъде.
Тя мразеше абстрактната живопис и му го беше казвала хиляди пъти. Но този път Марк беше твърде настоятелен и накрая Кай се съгласи. Рисуването й беше буквално болезнено - на няколко пъти й идеше да зареже всичко, но тогава показа една нейна снимка на Бъроуз и той беше толкова въодушевен колкото от никоя друга нейна работа. Марк беше толкова самодоволен, че й се прииска да го удуши.
Талантът ти е единственото извинение за съществуването ти.
- Благодаря. – отвърна тихо Кай.
Поне бяха честни един с друг.

Марк
Кай се мота из галерията още два часа, губейки си времето с празни приказки с всички некадърници, които този педал Бъроуз бе събрал. Марк се отегчи на н-та степен. В дванайсет и половина го обзеха угризения за сутринта и реши да се извини, като я подсети за часа й при лекаря.
Кай хвана такси и се изръси десет минути по-рано, за което обвини него. Кабинетът на доктор беше в тухлена сграда близо до някакъв бар.
- Малко подраних. – каза Кай на сестрата по типичния си идиотски начин, сякаш се извиняваше за това, че диша.
- Не се притеснявайте. Доктор Норис ще ви приеме.
Доктор Норис се оказа тъмнокос, по-млад от очакваното и накара Марк за момент да забрави за какво бяха дошли. Но после докторът измъкна някакви листа и Марк си спомни защо мразеше лекарите толкова.
- Ударила сте си лицето. – тонът беше преднамерено безучастен.
- Спънах се.
Норис я погледна и после каза:
- Доналд ме помоли да преценя дали дозата ви има нужда от промяна. Затова ми изпрати картона ви по мейла.
Казах ти! Казах ти да не...
- Не виждам защо е необходимо. – гласът на Кай беше хладен.
- Той поиска и моето мнение за случая ви.
Все едно не им знаеш номерата.
Кай се облегна назад.
- Добре, щом се налага.
Просто си тръгни, по дяволите. Той не е лекуващият ти лекар. Няма право да те разпитва.
- Случаят ви е интригуващ.
Кай ровеше в чантата си.
Случаят ти е интригуващ, Кай. Какво ще кажеш? Истинско предизвикателство за модерната психиатрия.
- Мога ли да запаля?
- Да, разбира се. – той бутна пепелника към нея.
Няма да слушам за десет хиляден път глупостите в картона ти, Кай. Чуваш ли ме?
Тя закрепи пепелника на коляното си и каза:
- Слушам ви.
- На петнайсет е бил първият ви психотичен епизод, така ли?
- Да.
Кажи му, че искаш да го чукаш и той ще реши, че вече пренасяш чувства.
- Помните ли какво го отключи?
Кай, защо ни причиняваш това?
- Пубертетът, предполагам.
Той вдигна поглед от листата.
- По-конкретно.
- Училището, родителите. Страх ме беше да не се проваля и да не ги разочаровам.
Марк не можеше да не й се възхити. Кай вече лъжеше толкова убедително.
Защото родителите на Кай нямаха никакви особени амбиции, нито за тях, нито за детето си. В началото той почти се задави в обикновения им живот. Всичко пак се повтаряше, още един глупаво, безсмислено съществуване, на което трябваше да бъде свидетел. Но Кай беше мечтател, твърде затворена в себе си и с въображение, далече по-голямо, отколкото произходът й от преградията подсказваше. Когато рисунките й станаха нещо повече от обикновените детски драсканици, той дори не посмя да обнадежди, защото реши, че това може да е някакво ново наказание.
- Лекували са ви месец с хлорпромазин...
Но на четиринайсет тя се разчупи като кристална чаша (детинско чувство за вина, болезнена чувствителност и пълната неспособност на родителите й да я разберат доведоха до това пропадане) и изведнъж Марк можеше да разговаря с нея. Тя полудяваше, той знаеше това, и за да отвори ума й, за да събори стените, които разделяха нейното съзнание от неговото, той я тласна към ръба с думи. Трябваше им време, на нея, за да разбере, че той не бе проекция на лудостта й, и на него, за да усмири жестокостта си.
- Вторият психотичен епизод е три години по-късно. Този път сте били хоспитализирана за осем месеца...
Марк помнеше всичко това прекалено добре. Кай изведнъж имаше нужда от нормален живот, приятели и любовници и той се оказа пречка за това. Тя почти се самоубеди, че той бе халюцинация и потърси помощ. В началото бе твърде доверчива – към родителите си, към лекарите. И въпреки че той я молеше, заплашваше, заповядваше да си държи езика зад зъбите, тя така и не го послуша. А Марк беше още твърде слаб, твърде объркан, за да реагира навреме. В Сейнт Андрюс я натъпкаха с толкова лекарства, че тя не можеше да каже дори името си. Тези осем месеца той самият бе на ръба на полудяването, заклещен в мислите й, по-безпомощен от всякога.
- На деветнайсет правите опит за самоубийство. – Марк го наблюдаваше през синкавия дим от цигарата на Кай.
Това беше първият път, в който Марк се опита да се измъкне. Кай се бе съгласила да спре лекарствата (разиграваха цели представления пред родителите й, за да не ги хванат) и в един момент той не устоя на изкушението. Беше болезнен и крайно неудовлетворителен опит, в резултат на който Кай си преряза вените с бръснача на баща си. Спасиха ги, защото тя така и не успя да свърши качествено работата – разрезите на китката й бяха твърде плитки и кръвта се съсири твърде бързо, затваряйки раните.
- Глупава постъпка.
- През това време не сте лекувала.
- Малко трудно е да приемеш на деветнайсет, че цял живот ще гълташ хапчета.
Норис имаше наглостта да изглежда съчувстващ за момент.
- И после?
Кай загаси цигарата си в ръба на пепелника и го върна на бюрото.
- След като излязох от болницата, се преместих тук, записах се в академията, завърших и сега се опитвам да устроя живота си.
После двамата проведоха онзи сериозен разговор. Марк бе пределно откровен с нея. Единственото нещо, което ги свързваше, бе талантът й на художник.
- А Марк?
Спокойно, Кай.
- Какво за него?
- Това е другото ви аз, нали?
- По-скоро въображаем приятел.
- Все още ли го чувате?
- Отвреме-навреме. Ако съм притеснена. Или забравя да взема лекарствата.
Докато смъртта ни раздели...
- Още ли се опитва да ви контролира?
Кай се усмихна.
- По-скоро държи да изказва мнението си.
Норис отвърна на усмивката й.
Ще се издрайфам. Не го поощрявай, Кай.
- Понякога дава добри съвети.
Марк изсумтя.
- Това е удобно донякъде, нали? – Кай го погледна въпросително. – Да има на кого да разчитате.
Господи, Кай, толкова е прозрачен.
- Разчитам само на себе си, доктор Норис. В края на краищата колкото и да не ми се иска, това са мои мисли.
Норис я погледна.
- Задавам ви рутинни въпроси.
- Не съм загубила чувството си за критичност. И кажете на Доналд, че наистина изпуснах лекарствата в тоалетната.
- Вижте, той сметна, че може да сте притеснена покрай изложбата.
Кай повдигна вежда.
- И това ли ви е казал?
- Е, притеснена ли сте?
Кай сплете пръсти.
- Не особено. Показвам само една своя картина.
- Какво рисувате?
Кай го погледна изпитателно.
- Наистина ли ви интересува?
Норис се усмихна и Марк не можа да подтисне лекия пристъп на паника.
Кай, знаеш накъде води това.
- Доналд каза, че наистина ви бива.
- Можете сам да се уверите. – тя му подаде визитка на галерията.
Кай, по дяволите, ако толкова ти се иска, винаги можем да уредим нещо безопасно.v
- Утре, от седем.
- Благодаря, ще дойда.
Мътните те взели, Кай.

Кaй
Рисуването е вдъхновяващо само в два момента – когато направиш първите контури и силуетите започнат да се изплуват като призраци от белотата на хартията и накрая, когато нарисуваното в своята завършеност изглежда сякаш е дело на някой друг. Всичко между тях е вбесяващо, мъчително и неблагодарно.
Сега тя рисуваше трескаво, бързи и незадоволителни скици, които се трупаха на пода около босите й крака. Колкото й да не й искаше, Марк беше прав. Тя не можеше да рисува в това състояние.
Сама си си виновна.
Моливът се плъзна, раздра хартията и графитът се счупи толкова рязко, че тя почти подскочи.
- По дяволите, Марк!
Обикновено той не й пречеше, когато тя работеше. Рисуването беше нещо твърде важно и за двамата. Но днес той не спря да мърмори – нито в таксито на връщане от лекаря, нито в аптеката, нито вкъщи, когато взе предписаната доза, а не наполовината, както се бяха разбрали. Тогава той направо избухна.
Ако искаш да се върнем към старите истории, добре. Отлично знаеш, че не можеш да ме контролираш.
- Млъкни, Марк.
Тя се чувстваше вече леко замаяна, отпусната. Лекарството започваше да действа.
Мисля, че се бяхме разбрали, Кай. Чуваш ли ме?
Чуваше го, но някак приглушено, сякаш през стена. Тя се усмихна.
Кай, ако си въобразяваш, че ще прекараш нощта, зяпайки тавана, жестоко се лъжеш.
Тя се облегна назад. Моливът се изплъзна от пръстите й и падна на килима с леко тупване.
- Изобщо не ми пука. – каза тя, сливайки думите в нещо без смисъл.
Той продължи да говори. Сега, когато бяха разделени от хаотичното стържене на блокирани рецептори, тя не разбираше езика му, мелодичен и гневен. В ума й сложни анатомични схеми от времето, когато си въобразяваше, че всичко това има някакво разумно обяснение ... таламус и хипокамп, ядра и нервни пътища... се разгръщаха и избухваха, оставяйки вкус на горчиви бадеми и шум на море.
- Кай. – някой я разтърсваше за рамото. - Кай.
Тя отвори очи. Сякаш стоеше пред огледало. Същата тъмна коса, същите сиви очи, но по-тънки устни и по-широка челюст.
- Марк. – сети се най-накрая.
Изсумтяване.
- Същият. – длани върху раменете й. – Хайде, Кай, ставай.
Тя се опита. Той въздъхна и я повдигна на ръце. В банята тя послушно остана под душа, докато студената вода течеше и умът й бавно се проясняваше.
- Достатъчно. – Кай протегна ръка и завъртя крана.
Тя тръсна глава, пръскайки вода навсякъде. Отметна мократа коса от лицето си и погледна към ъгъла, където Марк стоеше, скръстил ръце. Изведнъж й стана студено и започна да трепери. Марк й подаде хавлията.
Преоблече се в спалнята. През това време го слушаше как ругае в кухнята, докато се опитва да включи кафемашината. Марк така и не свикна с всичките железарии, както презрително ги наричаше. Той навря чашата кафе в ръцете й и седна срещу нея.
- Трябва да поговорим. – каза той сериозно.
- Добре. - ръцете й още трепереха леко.
- Май трябва да се извиня. – той потри нос и погледна настрани. – Бях невнимателен. Хенеси е такъв задник.
Кай остави чашата на масата. Пушеше й се.
- Ще помоля Доналд да увеличи дозата.
Той стисна устни.
- Не говориш сериозно...
- Марк, всяка вечер изчезваш.
- Имам нужда от също толкова независимост, колкото и ти.
- Дори не знам какво правиш, когато излизаш.
- Работя, Кай. Да не мислиш, че всички тези пари растат по дърветата.
- Не съм те молила да ни издържаш.
- Ъхъ, все едно щяхме да преживяваме със смешните хонорари от рисуването ти.
- Да ти го начукам, Марк.
Той й показа езика си. После стана сериозен.
- Не виждам какво те притеснява. Нали винаги се прибирам навреме.
Тя не успя да подтисне паниката, която изпъна лицето й. Марк се усмихна разбиращо.
- Това ли те плаши, Кай. И какво толкова, ако се случи. – той повдигна рамене в небрежен жест. - Някой ден просто няма да се събудиш, нищо повече, без болка и истерии.
- Просто млъкни.
Той се захили.
- Господи, Кай, толкова е лесно човек да те предизвика.
- Глупак.
Той изведнъж стана сериозен.
- Трябва да си имаме доверие.
Понякога тя го мразеше толкова силно, че изпитваше желание да го удуши. Проклет самодоволен идиот, който си мислеше, че знае всичко.
- Може би имам нужда от време само за себе си. Без да ми се месиш с глупавите си съвети. – каза тя сухо.
Той присви очи. После изражението му отново стана подигравателно.
- Аха, май схванах. Реши да се позабавляваш и трябва да разчистиш терена.
- Какво?
- Норис. „Защо не дойдете сам да се убедите?” – имитацията беше достатъчно добра, за да я изкара от релси.
- Мръсник такъв, на теб пръв ти потекоха лигите.
Той размаха пръст.
- А, точно там е разликата между нас. Аз мога да схвана кое е разумно и кое не.
Тя се вторачи в него.
- Не мога да повярвам на глупостите, които ръсиш.
- Кай, аз притежавам чувство за самосъхрание, каквото на теб напълно ти липсва.
Чашата с кафе прелетя на милиметри от ухото му и се разби в стената.
- Ето за това говорех.
Той успя да хване ръцете й преди тя да замахне към него.
- Кай! – той я разтърси грубо. – Не забравяй кой съм.
За миг лицето срещу нея вече не беше мъжката версия на нейното собствено.
Нямаш и представа какво съм извършил, за да заслужа това.
И тогава я заля същият онзи непреодолим ужас от детството, когато чудовището не беше в гардероба или под леглото, а в нея самата, когато същият този глас не я оставяше на мира, непрекъснато шепнеше и превръщаше всичко в разкривен кошмар.
- О, по дяволите. – той я прегърна. – Кай, успокой се, нищо няма да ти направя.

Марк
Марк потърка брадичка замислено. Хенеси го наблюдаваше внимателно. Русокосата, която седеше в скута му, прошепна нещо в ухото му. Хенеси се разсмя.
- Хайде. – каза той. Провлаченият му говор лазеше по нервите на Марк. – Няма да го измислиш, Айнщайн.
Марк побутна два чипа към купчината в средата на масата. Дланите му се бяха изпотили.
- Удвоявам. – той облиза устни със сух език.
Хенеси изсумтя. Мадамата му развълнувано се разбърбори:
- Били, той не може да има...
- Млъквай. – Хенеси го изгледа изпод вежди. – Какви са тези изпълнения?
Марк разстла картите си на масата.
- Ако залогът ти е твърде висок, винаги можеш да се откажеш. – той намигна на момичето, което го зяпаше с отворена уста.
Хенеси задиша шумно. Погледът му беше страховит.
- Плащам. – пресегна се към чиповете си, но Марк го хвана за ръката.
- Нека променим залога. – каза той, без да обръща внимание на почервенялото лице на Хенеси. – Ако загубя, ще платя още хиляда.
Другият забрави да отдръпне ръката си от изумление.
- А ако спечелиш? – попита той.
Марк се усмихна широко.
- Ще те изчукам пред приятелката ти.
Момичето изпищя задавено. Лицето на Хенеси стана мораво.
- Мръсно, откачено...
Един от костюмираните мъже в ъгъла на залата се раздвижи предупредително. Хенеси се овладя. Той се изправи рязко. Извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата.
- Да си тръгваме. – каза той на момичето, което гледаше сащисано Марк.
Марк прибра парите със самодоволна физиономия. Охраната се приближи до масата му.
- Мистър Джоунс, ще ви помоля да не създавате излишни проблеми в клуба.
- Опазил ме Господ. – каза Марк и стана от стола си.
На изхода срещна Кауфман.
- Мистър Джоунс, тъкмо с вас исках да говоря.
Марк погледна часовника над вратата.
- Нямам много време.
- Само да ви покажа нещо. Знаете, че държа на оценката ви.
Марк кимна. В пушалнята Кауфман извади пакет от дипломатическото си куфарче и разви внимателно оризовата хартия. Марк се надвеси над пакса.
- Е, какво ще кажете?
- Колко сте платил за него?
- Двеста хиляди.
- Мазо Финигуера. Ниело. – Марк се усмихна и прекара пръсти по лицето на Мадоната, без да докосва метала.
Кауфман го наблюдаваше с усмивка.
- Благодаря ви, мистър Джоунс. И да имах някакви съмнения относно автентичността му, вие ги разсяхте напълно.
- За мен е удоволствие да ви помогна, доколкото мога.
- Непременно трябва да дойдете другата седмица в Кристис.
- Знаете, че не мога. Ако имате нужда от мен, можете да ме намерите тук.
Кауфман го гледаше изпитателно.
- Нарочно ли държите на тази мистичност около себе си?
Марк повдигна рамене.
- Повярвайте, отдавна съм се освободил от всякакви илюзии за себе си.
- На колко години сте всъщност, мистър Джоунс?
- На двадесет и пет.
- И вече правите такива драматични изявления за себе си?
Марк се разсмя гърлено.
- Простете, но наистина трябва да тръгвам.
Той стисна предложената му ръка и излезе навън в хладната нощ. Зави зад ъгъла и там го очакваше Хенеси, подпрян на колата си, с вдигната яка срещу острия вятър. До него стояха двамата му бодигарда. Марк отстъпи няколко крачки назад, докато не почувства грапавите тухли зад гърба си. Почти изгуби дъх от страха и възбудата, които се разтвориха ниско долу в корема му.
- Малък плъх. – каза Хенеси почти мило.
Юмрукът на по-едрия бодигард го улучи право в челюстта и Марк се стовари на паважа.
- По-добре не ставай оттам. – меко го предупреди Хенеси. – Нямам нищо против, че ми измъкна хилядарката, но не позволявам да ме унижаваш пред дамата. – той поклати глава.
Марк се подпря на лакът. От сладникавия вкус на кръвта в устата кожата му настръхна.
- Вчера за малко щеше да прецакаш всичко. – каза той. – Не ми се бе случвало да бягам от полицията с толкова пари в джоба.
- А това ли. – Хенеси махна небрежно с ръка. - И да те бяха арестували, щях да те измъкна.
Марк се озъби.
- Ако ченгетата ме бяха арестували, на сутринта щеше да ми е все тая дали ще ме измъкнеш или не.
- Марк, колкото и да се старая, не мога да разбера някои твои странности.
Марк присви очи.
- Искам да съм сигурен, че това няма да се повтори. – каза тихо той.
- Няма да се повтори, Марк. – Хенеси бръкна дълбоко в джобовете на палтото си. – Утре пристигат няколко гравюри от Германия. Кога ще ти е удобно да ги погледнеш?
- Вдругиден.
Хенеси кимна одобрително.
- Тогава ще ги донеса в клуба.
Той се наведе и го повдигна за реверите. Марк присви очи от болка, когато Хенеси го подпря внимателно на стената. После той и бодигардовете му се качиха в колата и заминаха. Марк се свлече бавно на земята и се засмя въпреки болката в челюстта си. По дяволите, толкова хубаво беше да си жив.

Кай
Парите бяха на тоалетката заедно с бележката. Марк пишеше с правописни грешки и старомоден почерк.
Опитвам се да се извиня. Така че днес ще те оставя на мира.
Тя усещаше присъствието му дълбоко в ума си, далечно и свито като спирала, но винаго бдящо. Той умееше да разделя съзнанията им, когато бе необходимо.
Кай се облече и за миг, преди да излезе, застана пред огледалото в коридора, намръщено разглеждайки се. Отражението я плашеше със своята двойнственост. Тя изглеждаше като момче, лишена от сантименталността, която майка й толкова се бе старала да й насади в опитите си да я направи нормална.
В ден като този тя си припомняше колко трескав и оживен бе светът. Телефонни обаждания, и-мейли, бързи разходки до галерията, нервни и докачливи хора, кратки разговори и несъзнателни докосвания – всичко това бе досадно и изтощително и въпреки това в тези моменти тя осъзна, че й липсва.
„Трябва да пожертваш нещо.” й бе казал Марк веднъж. „Или глада си за компания, или таланта си.” Тогава тя не го разбра, защото все още имаше енергия и безкрайна толерантност към хората, но с времето започваше да се пита дали не бе прав.
Нейният живот бе статичен, затворен в кръга на колеги и хора със сходни интереси. Имаше извинението, че й е необходима сигурност, за да рисува, но истината бе друга. Беше я страх.
Бъроуз я заведе на обяд
- Ако картината ти се приеме добре, можем да помислим за самостоятелна изложба. – каза той някак между другото, докато разглеждаше менюто.
- О.
Тя не знаеше какво повече да каже. Той я погледна и се усмихна.
- А тя ще се приеме добре.
Кай изведнъж реши да е откровена.
- Не мисля, че искам да рисувам така.
- Да съм казал нещо за това как да рисуваш?
Тя се загледа през витрината.
- Кай – каза той внимателно. – аз имам доверие на способностите ти, но не знам дали ти си вярваш достатъчно.
Марк вярваше. До един момент това беше достатъчно.
- Не искам да се натрапвам на никого. – каза тя накрая.
Бъроуз се разсмя.
- Господи, Кай, наистина си те бива. Хайде, избери си нещо от менюто.
Едва през късния следобед в кафене край реката я обзе неспокойство. За момент се изкуши да изтича до галерията и да ги накара да махнат картината й. Изведнъж всички малки дефекти, всички недостатъци, за които знаеше, станаха очевидни и тя бе абсолютно сигурна, че ще й се подиграят и ще я нарекат некадърник. Това бе безсрамен ексхибиционизъм, който не оставяше нищо скрито. Тя се зачуди дали биха осъзнали колко уязвима ще е. Все повече й се отдаваше да се държи арогантно, когато бе необходимо, но това бе утеха с вкуса на изстиващия чай, а не увереността, от която отчаяно се нуждаеше.
Понякога й се струваше, че живее нечий чужд живот и всеки избор, който се налага да направи, няма да има никакви последици за истинското й аз. Понякога бе сигурна, че тя, а не Марк безпристрастно наблюдава през очите й и тогава се чувстваше странно развълнувана от мисълта, че тя е този, който изкупва неописуеми грехове. И каквото и да бе сторила, повече нямаше да се налага да взима решения. Това не бе наказание, а благословия.
Но нещата изобщо не стояха така, мислеше си тя по пътя към дома. Независимо колко й бе неприятно, това бе нейният живот, една четвърт от който вече бе пропиляна, а останалата част звучеше като такова забавление, само ако го позволеше.

Марк
Скъпото шампанско и ордьоври правят чудеса с хората. Марк не можеше да го отрече – Бъроуз знаеше как да размекне критиците.
Кай бе мълчалива и съсредоточена. Трябваше да се срещне с твърде много хора. Бъроуз я представяше с необходимите думи и тя определено правеше впечатление с тази смесица от несигурност и студенина. Щеше да отнеме известно време преди хората да започнат да я свързват с платното във втората зала. Картината бе яростен, внезапен сблъсък на цветове, неочаквана топлина и движение в ъгъла на окото. Този дисонанс правеше нещата още по-интересни.
- Нервна ли си? – попита я Бъроуз.
Тя се усмихна слабо в отговор.
- Не би трябвало. Сега няма да кажат нищо особено. Това, от което трябва да се страхуваме, са утрешните вестници.
Тогава Марк го видя сред тълпата – висок и уверен. Той изруга, но нямаше какво да направи, не и тук, сред толкова хора, които ги наблюдаваха. Така че можеше само да гледа, докато Норис ги наближаваше.
- Здравейте.
- Надявам се, че нямате нищо против...
- Ни най-малко. Радвам се, че дойдохте.
Той се огледа.
- Е, коя е вашата?
Тя го заведе в залата и двамата застанаха пред картината й. Той мълчеше.
- Какво мислите? – в гласа й имаше леко нетърпение.
- Не мога да кажа, че съм ценител на изкуството...
Кай се изсмя. Той доби смутен вид.
- Просто може да излъжете, че ви харесва. Не е необходимо да сте специалист за това.
Той се поколеба.
- Нямам представа какво сте нарисувала.
- Нито пък аз. – каза тя. – Но харесвам цветовете й.
Той се усмихна.
- Да, доста ярки.
- Трябва да видите и другите картини.
Тя го разведе наоколо, представи го на колегите си. Марк съсредоточено го наблюдаваше. Имаше нещо загадъчно в него, нещо, изпълзващо се, невъзможно да се определи.
- Не е ли непрофесионално? – попита внезапно Кай и Норис се сепна.
- Още не. – той бързо се окопити от нечестния удар.
- Е – каза тя, гледайки над ръба на чашата си. – Трябва да знам накъде отиват нещата. Имам предвид дали сте просто учтив или загрижен или...
- Необходимо ли е да дам точен отговор?
- Да. – думата падна твърдо и безкомпромисно между двамата.
Той повдигна рамене.
- Заинтересуван съм.
Тя прие откровеността му с леко кимване.
- Разбирам.
Тя се наведе над масата и надраска телефонния си номер на брошурата за изложбата.
- Ето. – каза. – В случай че станете повече от заинтересуван.
На лицето му имаше любопитно изражение.

Кай
Ела, каза той, вечният изкусител. Какво очакваш от живота си?
Музиката бе яростна, грапав език върху кожата й, изпращаща вибрациите си до алвеолите на дробовете й с всеки дъх, който поемеше. Трябваше да чувства някакъв възторг, но нямаше нищо подобно, така че тя го остави да я води сред тълпата. Лазерни светлини замразяваха света в отделни кадри, сенки срязваха лица и устни и тя изведнъж не бе сигурна дали това бе реално или само проекция върху сребърночерните стени на клуба.
Усещаш ли я, попита той, собствената си значимост сред всички тези хора, постигната цел сред толкова потребност? Или имаш нужда от още увереност? Тя не знаеше. Не знаеше защо е необходимо да си различен, особено тук, където всеки бе просто продължение на музиката.
Така че той я накара да пие. И алкохолът с цялата си острота направи нещата още по-маловажни и тя най-накрая можа да отвори очи и да види истината. На никого не му пука за теб повече от това, което можеш да му дадеш. Никой не знае колко дълбоко през теб минава страхът ти, като гръбнака на твоята устойчивост.
Момчето бе с слабо, гъвкаво тяло под черната тениска, устата и очите му – тъмни петна в сиянието на лазерите. Една от дългите му, бледи ръце бе обвита около раменете на русо момиче. Той я загледа, докато тя минаваше покрай тях. Отне й момент колебание, замайващо чувство на отместване и непринадлежност на себе си, преди да му се усмихне и да се наведе към ухото му. Не можеше да повярва на собствените си думи или на начина, по които очите (толкова близо тя видя, че са много светли – вероятно сини) се разшириха и тогава той кимна. Момичето попита нещо, но тя чу само гласа й, дрезгав и нисък, не и думите.
Остави я на мен, измърка Марк. Тя почувства, видя как той съблазни момичето с плътни, лепкави думи, пръстите й (но този път неговите) бяха безгрижни и опасни. Докато й говореше, погледът й се плъзна към момчето, което ги наблюдаваше съсредоточено и Марк му се усмихна с нейните устни. Какво правеше плътта толкова изкусителна? Тя се приближи, докато усети дъх и топлина и поканата.
Кожа солена и горчива, плъзгаща се през пръсти и устни. Поглед към огледалата над умивалниците и тя изглеждаше толкова чужда сама на себе си. Непознато същество, разглобено от желание и нужда за докосване. Плът почти прозрачна в острата светлина, отразена от метала и черните плочки.
Момичето коленичи пред нея и тя изви гръб назад, докато не усети хладното стъкло под главата си. Бледите ръце зад нея я притиснаха и повдигнаха и тя чу суровата мелодия, в която се бе превърнал гласа на Марк. Не се отричай от мен. Всичко бе толкова правилно в този момент, без болка, без срам, само докосвания и техните отговори. Тя повдигна момичето и облиза устните й, опитвайки от собствената си соленост. Момчето вече бе в нея, бавни движения, все още контролирани, но не за дълго. Марк изкрещя, остро и яростно, разтрошавайки ума й със своето нетърпение. Тя плъзна пръсти в момичето и то въздъхна в устата й и се облегна на нея. Това, което последва, бе само плавният ритъм на хълбоци и ръце.
Тя бе побъркана и го знаеше, докато седеше в таксито на път към дома и разглеждаше синините и следите от ухапвания по кожата си, които бележеха умората в слабините й. Затова се плъзна в леглото под завивките, омота се в чаршафите и едва тогава се почувства у дома. Най-накрая.
...- Кай, Кай. – леко докосване по рамото й. – Събуди се.
Тя се носеше в сън от метални повърхности, срязващи свят от чернота.
- Хайде. Трябва да видиш това.
Марк седеше гол на ръба на леглото й, с разрошена коса и искрящи очи, сякаш се бе подпалил.
- Виж, Кай. Ти успя.
Марк държеше вестник.
- За какво е всичко това? – устата й бе суха.
- Ставай.
Той я издърпа от леглото и тя се облегна на него, премигвайки. Главата й се въртеше.
- О, Боже. – измърмори той. – Явно алкохолът не ти понася.
Той отиде в кухнята и се върна с чаша чай, толкова черен и силен, че зъбите й изтръпнаха. После я избута на терасата и те застанаха там, и двамата голи, и двамата треперещи в остротата на утринта, докато той четеше и заекваше, акцентът му по-очевиден от всякога.
Тя не разбра повечето от прочетеното – съобщението бе за изложбата, но те говореха за нейната картина, за талант, който има нужда само от увереност и време, за да се развие.
Марк погледна към нея от смачканите страници.
- Не схващаш ли? – попита той. – Започваш.
Започваше какво?
Грациозен и лек като котка, той скочи на парапета, който опасваше терасата. Тя ахна. Марк изглеждаше ужасно слаб и почти безплътен, сякаш вятърът щеше да го отвее всеки момент.
- Светът е твой. - той се разсмя. – Ела и виж.
Тя се страхуваше, но той бе непреклонен. Така че тя се покатери внимателно, без да смее да поглежда надолу. Той я държеше здраво.
- Виждаш ли? – той махна с ръка.
А там бяха сградите от червена тухла, кафенето зад ъгъла, малкият парк две пресечки по-нагоре, офисите от стомана и стъкло, улиците, които бавно се изпълваха с хора, коли и шум. Тя нямаше нужда от това, защото вече го бе опитала и вкусът му бе блудкав. Не се дръж детински, помисли той. Толкова близо, с кожи, които се опитваха да се слеят, тя можеше да чуе ума му. Притеглянето на плътта стана непоносимо и тогава той я целуна кратко и гневно, досега никога не го беше правил, и остави силите, които бяха по-силни и много, много по-древни от него, да го надвият. И тя стана едно цяло. Вече нямаше ръце около нея и за миг си помисли, че губи равновесие и ще падне, право надолу, към света, който покоряваше.

Марк
Това беше негов спомен, един от малкото, на които все още държеше. Топла вечер (тогава всички вечери бяхи топли), смях, долитащ от градините му, той гол до кръста, излегнат в любимото си, износено кресло, слушащ младия човек пред себе си. Под мишницата си младежът държи скици, които все още се смущава да покаже. Марк бе чул, че самият Буонароти го е нарекъл събрат по призвание. Той харесва стареца, у него има толкова възторг и вулгарност, но също така познава слабостите му и затова е предпазлив в преценката си. Младежът е вежлив и смирен, красноречив и с внезапни изблици на поезия, които наистина му влизат под кожата. Ако господинът желае да го препоръча пред Негово Високопреосвещенство за тази поръчка, той ще остави сърцето и душата си на стените на параклиса. Бог може и да е сляп за красивото, но не и Марк. Скиците са почти неразбираеми под плътните, нервни линии на въглена, но сред хаоса от черно и бяло Марк може да види напрежението и яростта на фигурите. Така че той кимва и младежът засиява и изрича думи на благодарност, каквито могат да ти хрумнат само в тази гореща, задушаваща, красива страна.
Марк бе убит преди стенописите да бъдат завършени. Той все още страдаше, че не успя да ги види в цветове и светлина и понякога се изкушаваше да помоли Кай да го заведе там, но знаеше, че не може. Можеше да преживее всичко друго, но не и това.
Това беше затворена страница от живота му.
Истинското наказание бе да му оставят спомените от живота му, от интензивността на движенията и емоциите. Нямаше утеха в такъв дар, само мъчение. Защото преди Кай той можеше само да наблюдава.
Сега знаеше какво изгражда човешкото същество, след като го бе наблюдавал толкова пъти. Не беше красив процес. Вина, срам и страх ставаха костите, похот и потребност – кръвта, провали и посредственост – вкостените прешлени. Но все още не можеше да каже какво дава зрялост на таланта. Знаеше в какво се превръща Кай – съвършеният егоист, хедонистът и самовглъбеният артист. И дефектен човек също. Такъв избор не бе лесен и понякога той бе почти благодарен за болестта й, защото не й се наложи да го направи. Тя просто го прие.
Той се досещаше, че тя никога нямаше да се сдобри с родителите си, или да допусне някого близо да себе си, или да има деца. Не че това имаше значение. Той се бе постарал да не допусне тя някога да изгуби време в прагматизма на обикновения живот или в трагедиите на ежедневието. Все пак понякога той се чудеше дали определени трудности, идващи не от самата нея, а от света, който и двамата дълбоко презираха, биха й дали зрелостта, от която всеки артист има нужда.
Така че сега Марк беше в затруднение. Онзи мъж го караше да се чувства нервен, предпазлив и загрижен като стара квачка. А тя изведнъж бе толкова упорита.
- Не можеш да ми казваш какво да правя.
- Това не е нито правилният момент, нито правилният човек, Кай.
Те спореха всяка възможна секунда – на закуска, когато тя се бе съсредоточила в храната си, сякаш вкусът й щеше да изличи всичко, в тоалетната на галерията след дългия и сериозен разговор с Бъроуз за бъдещето й, обратно в апартамента й, докато тя се опитваше да подреди портфолиото си.
- Не взимай прибързани решения, Кай.
Каквото и да кажеше, тя нямаше да го послуша. Той се чувстваше толкова безсилен, както първия път, когато отвори очи и разбра, че това не е той. Сега, дори със собствено тяло той бе по-безпомощен, отколкото векове по-рано, когато бе само зрител на собственото си изтезание.
Тогава телефонът й звънна и двамата се сепнаха. Изведнъж му се прииска да каже нещо глупаво и сантиментално, абсолютно не на място. Но изгуби ценно време, докато се опитваше да изрече тази безсмислица и тя вдигна телефона.

Кай
Норис не се интересуваше от изкуство, както неколкократно и неучтиво й каза. Но тя си мислеше, че самият той бе произведение на изкуството. Черната коса, която падаше в очите му, щом наведеше глава, нервните пръсти, които обгръщаха чашата, извивката на ключицата под ризата му – в очите й всичко това бе много по-красиво от всяка нейна рисунка.
- Харесваш ли работата си? – попита тя, след като всичките й лични въпроси бяха ловко отбягнати.
Той срещна погледа й с внезапна усмивка.
- Понякога я мразя.
Е, поне това беше обнадеждаващо.
- Трябва да кажа, че престъпвам задълженията си с това.
- Така ли? – провлачи тя.
Тя пушеше в апартамента му – малко, безлично жилище в покрайнините. Не приличаше на нещо, притежавано от лекар. Той кимна.
- Става въпрос за така наречената професионална етика.
- Аз съм пациент на Доналд.
Той стоеше с гръб към нея, загледан в улицата навън.
- Не е толкова просто.
Вероятно не бе. Нищо с нея не бе просто. Особено когато знаят за състоянието й. Тя протегна крака напред и токът й се заплете в червения мокет.
- Не искам да оставаш с погрешно впечатление.
Това прозвуча толкова старомодно и нелепо, че тя се разсмя.
- Ела. – каза накрая. Нещо в него й вдъхваше повече увереност, отколкото мислеше, че е способна. Тя остави цигарата в пепелника и протегна ръка. – Не е необходимо това да означава нещо.
Той се обърна с гръб към прозореца. Студената светлина на вечерта обгърна силуета му и изведнъж направи лицето му остро и непреклонно.
- Чувствам се отговорен за теб, Кай.
Тя наклони глава.
- За кое по-точно?
- За всичко. За болестта ти, за таланта ти, за бъдещето ти.
Той звучеше точно като Марк. Тя се запита дали полът й правеше мъжете толкова глупаво покровителствени.
- Мога да се грижа за себе си.
- Можеш ли? – гласът му беше нежен сякаш разговаряше с дете. – Или Марк се грижи за всичко?
Изведнъж се почувства толкова ядосана.
- Това някакъв сеанс ли е? Зашото определено имаш подход.
Този път той се приближи и докосна лицето й.
- Да, страхувам се, че е, но определено ми липсва подход. Съжалявам, Кай, може и да не изглежда така, но се опитвам да постъпя правилно.
Тя го погледна, ръката му все още беше на бузата й.
- Трябваше да ми кажеш. – отвърна безизразно. – Щом е от такъв професионален интерес за теб, ще ти отговоря.
За момент Норис изглеждаше сякаш щеше да каже нещо, но после отдръпна ръка и кимна.
- Наистина трябва да знам.
Тя си пое въздух.
- Мога да се справя сама. Нямам нужда от закрилник, от баща или невидим приятел. Имам нужда само да рисувам.
Той се намръщи.
- Само това ли?
- Да.
- Присъствието на Марк пречи ли ти?
Тя затвори очи. Изведнъж умората от всички минали дни се стовари върху й.
- Щом се научих да живея с него, вероятно ще мога и със себе си. – тя се усмихна леко. – Как би нарекъл това?
Той се разсмя някъде в далечината, докато тя се унесе в сън от топлина и спокойствие.
- Любов, предполагам. – отвърна той.

Марк
Хенеси му изплати комисионната за оценката на гравюрите и го накара да обещае, че ще отиде на предварителния оглед в Кристис. Беше опасно, защото Кай ставаше известна в артистичните среди, но този път Хенеси бе непреклонен – той имаше нужда от експерт. А те двамата с Кай - от пари.
Марк запали лампите в коридора. Кай още не се бе върнала – той не усети присъствието й, обичайното настръхване на кожата. Значи щеше да прекара нощта с него. Марк не знаеше дали да е недоволен или не – така поне имаше шанс по-бързо да й омръзне.
В кухнята вечеря с сандвич и се замисли дали да не погледа телевизия (стига да се справеше с дистационното), докато я чакаше да се прибере. В един ужасяващ момент му хрумна, че е като в някаква съпружеска мелодрама и се ядоса толкова, че реши да й звънне.
Телефонът стоеше в хола, обикновено под някоя възглавница на дивана. Той влезе в стаята и протегна ръка към ключа на стената.
- Тя е в безопасност.
Той замръзна в нелепата поза.
- Включи лампата, Марк. – гласът бе леко развеселен. – Трябва да поговорим.
Той се подчини автоматично. Норис седеше на дивана.
- За мен е удоволствие да ви срещна лице в лице. – каза той.
О, боже. Марк се облегна на стената.
- Какво искате? – устата му сякаш бе пълна с пясък.
Другият въздъхна.
- Марк, отлично знаеш отговора. Наруши правилата. Нямаш право да говориш с гостоприемника си, не можеш да взимаш тялото му, търпеливо ще излежиш присъдата си и ще се разкаеш за греховете си. Това твое прегрешение не можеше да остане незабелязано.
Дланите му оставиха влажни петна по тапета.
- Не беше правилно от самото начало. – прошепна той. – Защо изведнъж можех да говоря с нея? Преди никога не се бе случвало. Когато се опитвах да направя нещо, когато почти се изнасилвах да го направя, беше като да крещиш с откъснат език.
Норис го наблюдаваше със съжаление. И изведнъж Марк разбра. Капанът, който му бяха заложили.
- Какво се опитвате да направите?
- Какъв смисъл имаше от наказанието ти, Марк? Оцени ли обикновения живот без амбиции? Раждането и отглеждането на деца, детството или остаряването? Научи ли се на търпение и смиреност?
Марк не чуваше нищо от това, което му се говореше.
- Не. – успя да каже накрая. – Не е честно, защото този път не става въпрос само за мен. Не можете да направите нищо, без да нараните и нея.
Норис кимна.
- Не, не можем. Но това не означава, че няма.
- Исусе. – той се свлече на пода. – Милостиви Боже.
- Това бе твое решение, Марк, да обвържеш съдбата си с нейната. Не наше. – Норис направи сложен жест във въздуха. – Свободна воля дори в ада. Това е нашата милост.
Марк скри лице в ръцете си.
- Тогава искам да предложа друга сделка. – изграчи.
Норис скръсти ръце.
- Нима.
- Още едно хилядолетие в замяна на живота й.
- Но ще излежиш остатъка от дължимото в нейното тяло. И този път ще се погрижим да си ням.
Марк кимна.
- Помисли си, Марк. Тя е зависима от теб, без теб ще се разпадне. И ти ще го наблюдаваш. Безучастно. Можем да го спестим и на двамата.
Марк стисна зъби.
- Тя ще се справи, задник такъв. Ще се справи въпреки всичко.
Норис се изправи толкова рязко, че Марк се сепна.
- Тогава приемам. - той облече палтото си. – Кай ще се върне на сутринта. На твое място бих се наслаждавал на последните си часове като живо същество. Сбогом.

Кай
Кай се събуди на дивана и в първия момент не можа да се сети къде е. В слабата светлина апартаментът изглеждаше ужасно. Таванът се лющеше, тапицерията под бузата й бе прашна и миришеше на мухлясало. Тя се претърколи по корем и погледът й се плъзна по мръсния под, покрит със счупени стъкла и стари вестници.
Господи. Колко беше часът? Тя погледна часовника си – имаше още време. Само Марк да не беше откачил, докато я чакаше. Тя стана и излезе в антрето, което директно се отваряше в коридорите на сградата. Разкривени графити по стените, миризма на урина, улична котка изскочи от друг изоставен апартамент и се втренчи в нея със златисти очи. Това е лудост, помисли си тя, докато се опитваше да намери изхода. Трябва да си била наистина пияна, за да му позволиш да те доведе тук. Тя не си спомняше много – май му беше предложила да се изчукат и после водиха този странен разговор за ... Тя бе забравила. Когато най-накрая се отзова на улицата, й стана смешно. Очевидно и той си имаше проблеми.
Тя хвана автобуса и седна отзад. Толкова рано сутрин всички лица около нея изглеждаха сънливи и разфокусирани. Може би ще му се обадя, ще е интересно да чуя какво ще обясни. Дъхът й остави бяла следа по стъклото и тя нарисува отгоре й деликатен профил с кичури коса, падащи в очите му. В края на краищата Марк може би щеше да го хареса.
Тя слезе от автобуса и измина двете пресечки до апартамента си. Докато отключваше вратата и влизаше, докато си събуваше обувките и влизаше в спалнята, тя осъзна отново, че това наистина е домът й. С картините й, с мебелите втора ръка. И с Марк. Той беше там, проснат на леглото, хъркайки леко. Почти празна бутилка лежеше на пода и също смачкани хартии, пръснати навсякъде. Тя вдигна няколко от тях. На всяка от тях пишеше „Съжалявам.”, зачеркнато отново и отново, докато хартията се скъса.
- О, Марк. – каза меко тя и съблече якото си.
И двамата бяха толкова зле. Тя седна на леглото и се загледа за известно време в бледото небе зад прозореца, без да мисли за нищо особено. От тази тишина на съня и сутринта й се доспа и тя легна и издърпа завивките върху тях. Той се раздвижи и измърмори нещо неясно. Кай се притисна към него, той беше топъл и миришеше на алкохол, и обви ръце около него. Притисна лице към тила му и косите му погъделичкаха носа й. Тя зачака момента на сливането, но той така и не дойде и Марк продължи да е в ръцете й, докато часовникът отброяваше минутите в стаята.
- Марк - прошепна тя в ухото му. – Нещо е различно.
Той изскимтя и скри лице във възглавницата. Тя го притисна още по-силно, докато не почувства твърдите кости под горещата кожа и най-накрая чувството бе като да прегръщаш някой друг.

Бъроуз
Интервюто мина наистина добре и той го каза на Кай в таксито на път за хотела. Тя му се усмихна леко и обърна глава към прозореца.
- Тук ми харесва. – каза тя изведнъж.
- Хмм? – той вдигна поглед от факсовете, които четеше. – А, градът… Все пак това е Флоренция.
- Да. Красиво.
Той повдигна рамене. Флоренция отдавна бе изгубила очарованието си за него и вече беше град като всеки друг, с изключение на туристите, които го правеха непоносим. Но общо взето беше добро място за бизнес, защото жителите му считаха за своя привилегия да покровителстват изкуствата.
- Мисля да купя къща тук. – каза тя.
Това вече привлече вниманието му.
- Тук? Имаш ли представа от цените на недвижимата собственост? А туристите? – той потръпна. – Нямаш си идея.
- Мога да си го позволя. – каза тя. – И не е необходимо къщата да е в центъра.
Той се подсмихна.
- Да не се опитваш да заемеш позата на класическия артист? Защото тогава ще се наложи да купиш и апартамент в Париж. Une mansarde. – френският му не струваше и тя се намръщи.
- Все още нищо не съм решила. – каза, цупейки се.
- Добре. – отвърна той. – Защото трябва да мислиш за по-важни неща.
Тя му се усмихна за миг.
- Нервен ли си? – попита.
- Малко. – призна си той. – Все още смятам, че ще решат, че е арогантно.
Картините й, сблъскващи се с класическите стандарти, без да ги отричат, вече получаваха противоречиви реакции. И изложба тук, в сърцето на класическото изкуство, бе самонадеяно дори за нея. Но тя настоя, че всичко ще е наред, а той се бе научил да се доверява на инстинктите й. „Само тук ще бъдат видяни истински.”, му бе казала. „Където контрастът е най-суров.”
- Рискът си струва. – каза тя.
- Искрено се надявам.
Тя стисна ръката му и му намигна.
Марк ги чакаше в хотела, увит в шал и изглеждащ абсурдно млад. Лицето на Кай засия, щом го видя.
- Мислех, че няма да дойдеш. – каза тя.
- Е, дойдох. – той звучеше леко смутено. - Хенеси ми услужи със самолета си. А и градът наистина се е променил.
- Бил си и преди тук? – Бъроуз се здрависа с брат й.
- Преди много време. – отвърна Марк. – Всичко наред ли е?
- Аха. – каза Кай. – Бях на интервю и мина добре.
- Взе ли си стая? – попита го Бъроуз.
- Не, ще бъда при Кай. Нали твоята е двойна?
- Да. – отговори Кай преди Бъроуз да каже нещо. – Ела, ще те заведа.
Тя хвана Марк под ръка и подпря брадичка на рамото му. Когато бяха толкова близо един до друг, приликата им бе още по-стряскаща.
- Ще се видим утре. – каза тя на Бъроуз и той кимна.
Те се отправиха към асансьорите и той чу как Марк казва:
- Открих параклиса с стенописите му. Трябва да дойдеш с мен да ги видим.
Кай се разсмя и миг преди вратите на асансьора да се затворят, Бъроуз ги видя да се целуват. Той въздъхна. След всичките тези години отношенията им не бяха тайна за него, но мисълта все още му оставяше неприятно чувство. Той знаеше, че Кай си имаше своите странности, но това вече беше опасно и на него не му се мислеше какво би станало, ако пресата научеше. „Щастлива ли е?”, беше го попитал Деймън една сутрин в кухнята им, когато той сподели за пръв път подозренията си. „Предполагам.”, отвърна той. „Тогава какво те интересува? И двамата са достатъчно големи.” „Защото не е правилно.”, искаше да каже, но си замълча. Той не беше човекът, който можеше да решава това.
В стаята си отвори бутилка уиски и се зачуди дали да не звънне вкъщи, защото внезапно се почувства самотен и подтиснат от непознатата обстановка. Така че си легна с дрехите на леглото и зяпа тавана, докато имаше алкохол. После заспа.

Всичко ще бъде наред, Кай. Всички съмнения, страхове, съжаления, всичко ще отмине. И времето е примка сребро около китката ти. Цяла вечност предстои, преди сделката да влезе в сила. Защото две неща спряха вселената в безкрайния й въртеж. Стенопис в малък параклис във Флоренция, на който един от каещите се грешници носи лицето на мъжа, изслушал преди векове един младеж. И момиче от покрайнините на Лондон, което рисуваше въпреки или заради гласа в главата си. Всичко останало е без значение.
Last edited by Roland on Tue Mar 25, 2008 6:41 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 899
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Mon Jan 28, 2008 12:01 am

(Важни пояснения за оценките ми)

1. Фантастичност

Впечатления: Без свръхестествения елемент цялата история рухва, изобщо нямаше да се е случила – тоест е подчертано фантастична.

Оценка: 5

2. Оригиналност

Впечатления: Темата за съжителстващи в едно тяло личности вече съм виждал страхотно разработена от (примерно) Brian Stableford в неговите истории за Grainger. Тук специално бие и на Джекил/Хайд, да?

Стана ми по-интересно, че я преплиташ с размишления за художника/изящните изкуства – знам малко фантасти, които са се занимавали с това. (В тоя не особено свеж момент ми хрумва S. P. Somtow, а него го познавам само бегло... Трябва да питам и armydreamer.) Там обаче може да задълбаеш още. Ако искаш да дълбаеш – ще ти дам конкретни пасажи за доразвиване.

Темата за свръхествествената сделка е опасно клише. Разчупва ли го този разказ? Понеже условията на сделката са оставени доста неясни, не мога да кажа. В тоя й вид обаче по-скоро стои банална. Финалът също ме озадачи – виж бележките ми към „Логика на повествованието“.

Открояващи се щрихи:
+ споменаването на Мазо Финигуера (конкретните препратки, особено към малко известни понятия/имена, се набиват в съзнанието и се задържат повече)
? А какво е „пакс“? (Мазо го намерих в една статия на Калин Николов, да ни е жив и здрав ;)

Оценка: 3

3. Логика на повествованието

Впечатления: Добре издържана, без очебийни лапсуси. (Неочебийни може и да има – поуморен съм, ще разчитам на другите да хванат фини грешки. Виж и финала.) На някои места има още накъде да задълбаеш (мотивировка, реалистичност на реакцията). Ако го правиш, гледай да не се получи забавяне на действието (-динамика).

Пример:
„- Повярвайте, отдавна съм се освободил от всякакви илюзии за себе си.
- На колко години сте всъщност, мистър Джоунс?
- На двадесет и пет.
- И вече правите такива драматични изявления за себе си?“
Ако диалогът беше подминал репликата „отдавна съм еди-какво-си“, без да задълбае, щеше да остане на ниво high-and-mighty тежкарлък а ла лоша епическа сцена – пренебрегвайки факта, че „мистър Джоунс“ наистина е млад. Прекъсването с гърления смях и „трябва да тръгвам“ е малко клиширано обаче – би могло да се случи в каквато и да е неловка ситуация, не произлиза непременно от тази. Ако измислиш реплика, която е подходяща само тук, сцената ще спечели още повече убедителност.

Пробойни:
- „Опитвам се да се извиня. Така че днес ще те оставя на мира.“ vs. „Марк пишеше с правописни грешки“ - къде ги? :)

? Норис не е ли малко тъп за психотерапевт? Нормално ли е да признае „Нямам представа какво сте нарисувала“? „Да, доста ярки“ пък е определено реакция на първосигнален човек, без образование... Аха, стигнах и до частта, която го обосновава. :) Но пак не разбирам защо играе роля на лаик – той би могъл да бъде всичко, след като не е простосмъртен.

- Ауч. Ако Марк наистина е толкова възрастен, защо не мисли/не се държи невъобразимо *смиг* зряло? Например тук надали ще се изпусне да ругае: „тя ще се справи, задник такъв.“ Принципно: адски трудно е да описваш дълговечни образи. Винаги имай обяснение защо се държат като нормални хора – даже и да не го споделиш директно с читателя, загатни го.

- Финалът:
1) „Свободна воля дори в ада. Това е нашата милост.“ vs. „не можем [да направим нищо, без да нараним и нея]. Но това не означава, че няма.“ - а къде остава нейната свободна воля тогава? Защо тя да понася наказание заради решението на Марк?

2) А как изобщо се осъществява наказанието? Защото „ще излежиш остатъка от дължимото в нейното тяло“ и „На твое място бих се наслаждавал на последните си часове като живо същество“ никак не ми се връзва с оставането на Марк в плът и кръв, самостоятелен и говорещ...?

3) „времето е примка сребро около китката ти“ - алюзия към какво е примката сребро?

4) „две неща спряха вселената в безкрайния й въртеж“ - това само поетичен троп ли е? Ако не е – в какво се изразява „спирането на вселената“? Каква е връзката със стенописа с каещия се грешник (Марк, предполагам) и с това, че Кай рисува?

Оценка: 3.5

4. Емоционален заряд

Впечатления: Има моменти на по-силно вълнение (сцените на интимна близост), но като цяло ме държи на разстояние от героите, не ме провокира да съпреживявам. Нарочно ли е?

Принципно: повече заряд се постига, като покажеш още от болката на героите, респективно радостта, депресията, всяко обхващащо ги чувство. В действия, жестове, по-експресивни мисли. (Ако е с „нея я болеше, толкова я болеше“, пиша минус точки по „Структура“... но ти това го знаеш, споменавам само за по-начинаещите. :)

Оценка: 3

5. Динамика

Впечатления: Стегнат ход, добър баланс между събития, разговори и мисли. За да стане „5“ - махни вмъкнатите пояснения от рода на „преди да излезе“, „Той умееше да разделя съзнанията им, когато бе необходимо“, „в гласа й имаше леко нетърпение“, „Марк не чуваше нищо от това, което му се говореше“. (С риск да загубиш ония читатели, които обичат да им се обяснява по-подробно.)

Особено задъхващи: сцените, в които има секс (макар акцентът да не е върху него)

Оценка: 4

6. Структура

Впечатления: Разделянето „Марк – Кай“ разнообразява перспективата + допринася за по-добра динамика (5.) и стилово разнообразие (7.) Не пиша „5“ само защото вече съм го виждал правено достатъчно на брой пъти, за да не ме смае.

Поздравления за лекото поднасяне на съществената информация – винаги вплетено съвсем естествено в хода на историята и диалозите, на достатъчно малки парчета, за да не претовари способността ми да асимилирам нова информация. Същевременно не подценяваш другата ми способност като читател: да „донагласям“ пъзела и да изчаквам развитието по-нататък за липсващи парченца. (Пример: Когато виждам репликата „Ако нямаш уважение към труда си...“ за първи път, нямам идея какъв труд визира Марк – но подозирам, че по-късно ще науча, и продължавам да чета с удвоено внимание.) Постепенно поднесената история на Марк също е чудесен пример.

? „Нейният живот бе статичен, затворен в кръга на колеги и хора със сходни интереси. Имаше извинението, че й е необходима сигурност, за да рисува, но истината бе друга. Беше я страх.“ - понеже сме в главата на Кай, приемам, че тя просто „преговаря“ собствената си ситуация; иначе е граничен инфодъмп – ако прецениш, че няма нужда от него, вкарай малки случки, които загатват същото (по-надолу става донякъде ясно от „Кай бе мълчалива и съсредоточена. Трябваше да се срещне с твърде много хора. Бъроуз я представяше с необходимите думи и тя определено правеше впечатление с тази смесица от несигурност и студенина.“ - още по-добре ще е с разговор с непознат любопитко, да речем)

? „останалата част звучеше като такова забавление, само ако го позволеше“ - не разбрах какво забавление

? „Нещо в него й вдъхваше повече увереност, отколкото мислеше, че е способна“ - нещо пропуснато?

Оценка: 4

7. Стил

Впечатления: Рядко блести, рядко спъва. Стегнат, обикновено без излишни думи. Малко сух за вкуса ми.

Проблемни тенденции:
- Прекалено много местоимения – „тя“, „той“, „този“... Където могат да отпаднат, без да се създаде нежелано двусмислие – махай.
Примери:
„Този дисонанс правеше нещата още по-интересни.“ (има „тази“ две изречения по-нагоре) -> „Дисонансът правеше нещата...“
„изгуби ценно време, докато се опитваше да изрече тази безсмислица“ -> безсмислицата (или, за още оживяване: докато скалъпи някаква безсмислица“)
„Той звучеше точно като Марк. Тя се запита ...“ -> „Звучеше точно като Марк. Тя се запита...“
„той имаше нужда от експерт. А те двамата с Кай - от пари“ -> „имаше нужда от експерт. А Марк и Кай – от пари“

- „... каза той някак между другото, докато разглеждаше менюто.
- О.
Тя не знаеше какво повече да каже.“
+ мноооого „каза“ в авторовите пояснения (особено към края) -> „обади се, вметна, промърмори...“ (на бг се предпочита разнообразието vs. in English, "said" is plain great ;)

Единични проблеми:
„Да не си посмял да позволиш да те хванат.“ - много подчинени изр. -> „Не им давай да те хванат.“

„губейки си времето с празни приказки“ - „губя си времето“ вече предполага, че приказките са празни

„когато взе предписаната доза, а не наполовината“ -> ...а не половината

? „Той й показа езика си“ - „Той й се оплези“?

„без да обръща внимание на почервенялото лице на Хенеси“ -> ...на почервенялото му лице

„- Малък плъх. – каза Хенеси почти мило.
Юмрукът на по-едрия бодигард го улучи право в челюстта и Марк се стовари на паважа.“ - „го“ тук замества „Хенеси“, не „Марк“
-> „- Малък плъх. – каза Хенеси почти мило.
Юмрукът на по-едрия бодигард улучи Марк право в челюстта и той се стовари на паважа/и го стовари на паважа.“

„безсрамен ексхибиционизъм, който не оставяше нищо скрито“ -> „безсрамен ексхибиционизъм“ (подсказва останалото)

„толкова близо тя видя“ -> „от толкова близо ...“

„Поглед към огледалата над умивалниците и тя изглеждаше толкова чужда“ -> „Поглед към огледалата над умивалниците: тя изглеждаше толкова чужда“

„следите от ухапвания по кожата си, които бележеха умората в слабините й“ -> съпровождаха? Допълваха? Отразяваха?

Харесах си:
+ „Музиката бе яростна, грапав език върху кожата й“

Оценка: 3

8. Граматика и правопис

Впечатления: Наистина грамотен текст.

Проблемни тенденции:
- излишни точки в пряка реч преди началото на авторовата. Пример: „- Парите са още у мен. – каза той насред ругатните.“ - след „мен“ няма точка
НБ! Но в случаи като следващия има, по преценка на автора: „- На деветнайсет правите опит за самоубийство. – Марк го наблюдаваше ...“ - понеже „наблюдаваше“ не описва акта на произнасяне на думите, а си е отделно действие. В българския, за разлика от английския, е позволено да стане и без точката – тогава логическата пауза между репликата и описанието е по-малка. Ето тук примерно: „И какво толкова, ако се случи. – той повдигна рамене в небрежен жест“ (без точката, с малка буква за „той“)

- преди „преди да“ по принцип има запетая
Малко по-сложен случай: „Щеше да отнеме известно време, преди хората да започнат“

- пунктуацията при мисли в кавички: „Трябва да пожертваш нещо – й бе казал Марк веднъж. - Или глада си за компания, или таланта си.”

Единични проблеми:
„беше толкова въодушевен, колкото от никоя друга нейна работа“
„Всичко ще готово за утре“
„Кабинетът на доктор“
десетхиляден
„Кажи му, че искаш да го чукаш и той ще реши“ - след „чукаш“ има запетая (огражда подчиненото изречение, започващо с „че“; съюзът „и“ да не те бърка, той свързва „Кажи му“ и „той ще реши“); същото при „Тя почти се самоубеди, че той бе халюцинация и потърси помощ“ (на повечето места слагаш запетаите, тия са явно по невнимание)
„не посмя да обнадежди“
? „Това е другото ви аз“ - в такива случаи „аз“ не се ли огражда с кавички?
от време на време
„Колкото й да не й искаше“
„нещо, изпълзващо се“ -> „нещо изплъзващо се“
„бе с слабо“
„начина, по които“
„Плът почти прозрачна в острата светлина“ (запетая пред „почти“ - обособена част)
„се бе превърнал гласа“
видени
? „се отзова на улицата“
„с стенописите“

(Впрочем досега не бях обръщал внимание на разликата между „Оток“ и „оттОк“ - нито че ударението е на друго място. Ето че работилницата вече дава плодове и за мене... благодаря!)

Оценка: 4

9. Общо впечатление

Добре написан разказ, но няма да се върна да го препрочета. (Това, напомням, ми е чисто субективният критерий.)

Не ме развълнува достатъчно; имаше някакъв transcending ефект (идеята, че възмездието и адът не са тъй нечовешки ;) + загатнатата възможност за надмогване на наказанието... ма как мразя безвъзвратните неща), но ми беше слаб; не ме разсмя. Нито пък: ми стана скучно; ме отврати; си представих (ни за миг) как авторът гори на клада от писанията си. :evil:

Оценка: 3


Обща оценка: 76

Общи препоръки: 76 е много близо до чертата ми за По-желаване. :)

За да я минеш (само моята... но стига съм се оправдавал, ясно е, че всеки пише само каквото е видял – и каквото на него му се иска): Засили емоционалните залози (от „София и мага“ се убедих, че можеш) – това неминуемо ще се отрази и на transcending ефекта, тоест на общото ми впечатление. Какво наистина има да губят а) Марк; б) Кай? („Тя е зависима от теб, без теб ще се разпадне. И ти ще го наблюдаваш. Безучастно. “ не е никак достатъчно да ме стресне, особено при толкова ведър финал.) Ако доразвиеш темите за изкуството и за характера на сделката с Марк, ще спечелиш оригиналност и логика – и пак общо впечатление. За стила – както загатнах, падам си по по-сочния... но не знам дали тук не е избран такъв нарочно. Позачисти го от малките ненужности... и питай за каквото не съм обяснил добре. Твой ред е. ;)
Аз съм мазохист. От грубостта и агресивната глупост ме боли ужасно, но нещо ме кара да продължавам...

Ако не харесваш думите ми, спомни си: винаги можеш да ми спретнеш бан.

Борея
Smallfolk
Posts: 6
Joined: Fri Nov 24, 2006 8:53 am

Post by Борея » Mon Jan 28, 2008 2:43 pm

Здравейте!

Никога преди не съм участвала в писателски уъркшоп, а и не познавам добре теорията на литературата, затова се надявам да не правя много грешки. Ще се постарая да се уча. :~)

Разгледах как сте процедирали в предишните кръгове, замислих се какво умея и какво желая да постигна аз, докато пиша... и ето как реших да се включвам, поне отначало:

Ще редактирам разказите тук, първите им две или три страници, така, както аз бих ги написала – като максимално се придържам към стила на автора им. Сигурно ще ми е трудно да се впиша в толкова много чужди стилове... но предизвикателството ми харесва. :~)

По-нататък ще цитирам частите от текста, които (!) са ме запленили истински; или (?) силно ме подтикват да ги пренапиша – ще предлагам как.

Ако авторите имат несъгласия ил въпроси, нека да ми пишат. Виждам, че kalein ви моли същото... то е практика в такива уъркшопи, нали?

И тъй...

Ренесанс

Марк
Той тичаше като обезумял. Зад него се чуваха викове и изстрели. Само можеше да се надява, че гърмят във въздуха.
Да не си посмял да ги оставиш да те хванат. Ако трябва, ще си изповръщаш дробовете, но ще избягаш.
Цялата история отне повече време, отколкото очакваше. Имаше още два часа до изгрев, но вече чувстваше познатото изтръпване на кожата си.
Майната му, майната му. Дяволите го взели и него, и онова алчно копеле Хенеси с неговото „Посредникът е напълно сигурен.„
Само че не беше и Марк трябваше да го научи от удар в лицето, когато тъпакът се опита да му измъкне парите, а полицията нахлуваше през задния вход. Беше чист късмет, че успя да избяга в последвалата суматоха.
Въпреки всичко - опасността, провалената сделка, закъснението - той не можеше да отрече тръпката от преследването. Фактът, че има какво да губи, беше вдъхновяващ, реши, след като прекоси някакъв вътрешен двор и прескочи оградата. Още едно доказателство, че е жив. Прииска му се да извика: „Тъпаци, никога няма да ме хванете!” и точно тогава се спъна в кофа за боклук, капакът й се сгромоляса на земята, а той се разсмя.
Една кола почти го прегази, когато изскочи на улицата. Вмъкна се във входа на най-близката сграда и изчака няколко минути, за да се убеди, че никой не го следва. Вече можеше да си поеме дъх. Стоеше приведен, облегнал длани на коленете си, пуфтеше и сега, когато облекчението се разстла по тялото му, не можеше да спре да се смее. Смя се на нощното небе, на себе си, на полицаите. Смя се, докато набираше номера от уличен телефон. Опита се да звучи сериозно, докато обясняваше на полуспящия Хенеси, че нещата са се объркали.
- Парите още са у мен – каза той насред пороя думи.
Ругатните секнаха.
- Марк, прибирай се и се наспи. Аз ще се погрижа за всичко.
- Трябваше да го направиш по-рано – каза Марк и тресна слушалката.
Махна на едно такси. Даде адреса на шофьора и затвори очи, за да не гледа циферблата на часовника си през секунда.
Замота се пред вратата, докато се опитваше да си отключи. Вътре настъпи обувките й, изруга тихо и след трескаво опипване на стените накрая успя да се навре в банята. Огледа лицето си на гадната, изкуствена светлина. Лявата му скула бе подута. Наведе се над умивалника и подложи лицето си под струята студена вода за няколко минути. После рови в аптечката зад огледалото за нещо против отока, но имената на повечето шишета не му говореха нищо. Освен рисперидона. Възползва се от случая да го изсипе в тоалетната. Накрая реши да остави насъбралата се кръв – вероятно на сутринта щеше да му се наложи да се обяснява, но нямаше време за повече суетене. Измъкна парите на Хенеси от джоба на якето си и ги скри зад книгите в библиотеката. Съблече се, натъпка дрехите в коша за пране и се отправи към спалнята.
Кай спеше по корем, с лице, полускрито от разпиляната коса. Той я наблюдава известно време, присвил устни. После се наведе и докосна рамото й.
И всичко си дойде на място.

Кай
Будилникът изписука. Сутрешната оранжева светлина се процеждаше през щорите и клепачите й. Някой (Марк) делово каза:
Май е време за ставане.
О, господи. Тя се изправи в леглото като мумия от саркофаг, но умът й още спеше и сънуваше. Известно време разглежда ноктите си - в моменти като този бяха единственото познато нещо, с нащърбените си, остри ръбове и перлени полумесеци. След още няколко секунди се досъбуди и стъпи на земята. Избута с крак пантофите изпод леглото, обу ги, отвори вратата и автоматично тръгна по коридора, към банята.
Застана пред огледалото, за да си измие зъбите, и като видя отражението си, изплю пастата в умивалника. Очите й бяха сиви – оттенък, който мразеше, защото не беше никакъв цвят, но сега зачервеният оток под лявото й око правеше ириса син.
- Шибан ненормалник!
Драскането на кикота му.
Голяма работа, една синина. До утре ще я няма.
- Какво си направил този път?
Нищо. Тоест нищо, с което да я предизвикам.
Тя докосна кожата под окото си.
- Не искам да знам – каза уморено.
Тогава не питай.
Кай мълчаливо пусна душа.
Мислих да сложа нещо на синината, но не знаех какво.
Обзе я лошо предчувствие. Тя се пресегна през душа и отвори аптечката.
- Какво си направил с рисперидона?
С кое?
- Не се прави на идиот! С проклетото лекарство!
Изхвърлих го.
Тя спря душа и седна на капака на тоалетната чиния.
- Марк, това беше дозата за месец.
Кай, кога ще схванеш, че не ти трябва?
Тя плъзна пръсти по лицето си.
- А ти кога ще схванеш, че ако не го взимам, ще тикнат и двама ни в лудницата?
Единственото, което ти липсва, е самоконтрол.
Тя изсумтя презрително.
- Виж кой го казва.
В кухнята се замота за малко, докато си направи кафе, и после звънна на Доналд.
- Здрасти, Кай – той звучеше бодро. – Случило ли се е нещо?
Тя се намръщи и се опита да пренебрегне хиленето на Марк.
- Ами, тъпо е, но изпуснах рисперидона в тоалетната. Ще ми трябва нова рецепта. Кога мога да мина през кабинета ти?
- Кай, в момента не съм в града, но ще те пратя при един колега.
- По дяволите.
- Съжалявам, но няма какво друго да направя.
Тя въздъхна.
- Добре. Запиши ми час.
Доналд позвъня след няколко минути и й даде адреса. Тя го надраска в ъгъла на някаква скица и Марк недоволно изръмжа.
Ако нямаш уважение към труда си...
- Гледай си работата.
В таксито към галерията се зачуди дали ще се наложи да обяснява откъде е синината.
Представям си физиономиите им.
- Млъквай – изсъска тя тихо, но шофьорът я чу и я изгледа.
В галерията цареше обичайната суматоха преди изложба. Кай се промъкна между работниците, асистентите на Бъроуз и няколко колеги. Бъроуз беше зад стъкленото бюро в офиса си и говореше по телефона. Намигна й и тя седна в алуминиевия стол. Възползва се от случая да разгледа каталозите върху бюрото.
- Всичко ще е готово за утре. Да. Няма да има проблеми. – Бъроуз затвори телефона и въздъхна дълбоко. – Ще ме съсипете. – Той се вгледа в нея. – Какво ти е на лицето?
Тя размаха един от каталозите.
- Мога ли да го взема?
Той кимна.
- Разбира се – стана от бюрото. – Ела.
Картината й беше във втората зала и заемаше цялата стена. Кай стоеше, присвила очи. Бъроуз запали цигара и зачака мнението й.
- Става – каза накрая Кай.
Става? Наред ли си? Трябва да е в първата зала. Кой ще се довлече дотук, щом поркането е другаде? И освен това светлината е кофти (? Марк не трябва ли да говори по-витиевато, щом е преживял толкова години?)...
Бъроуз я погледна с благодарност.
- Чудесно. Тогава остава тук.
Кай не слушаше тирадата в главата си.
- Идвам, по дяволите. - Една от асистентките му махаше. – Извини ме, Кай.
Тя остана пред картината си. Опитваше се да я види през очите на бъдещите посетители.
- Твърде е голяма – промърмори.
Млъквай, Кай. Точно такава е, каквато трябва да бъде.
Тя мразеше абстрактната живопис и му го беше казвала хиляди пъти. Но този път Марк бе твърде настоятелен и накрая Кай се съгласи. Буквално я болеше, докато рисува - на няколко пъти й идеше да зареже всичко, но после показа снимка на картината на Бъроуз и той бе по-въодушевен от всеки друг път. Марк толкова се наду, че й се прииска да го удуши.
Талантът ти е единственото извинение за съществуването ти.
- Благодаря – отвърна тихо Кай.
Поне бяха честни един с друг.

(...)

(?) Защото родителите на Кай нямаха никакви особени амбиции, нито за себе си, нито за детето си. В началото той почти се задави (? друга дума?) от обикновения им живот. Всичко пак се повтаряше, поредното глупаво, безсмислено съществуване, на което трябваше да бъде свидетел.

(?) когато взе предписаната доза, а не половината, както се бяха разбрали.

(?) Сложни анатомични схеми от времето, когато си въобразяваше, че всичко това има някакво разумно обяснение ... таламус и хипокамп, ядра и нервни пътища... се разгръщаха и избухваха в ума й, оставяйки вкус на горчиви бадеми и шум на море.

(?) Проклет самодоволен идиот. (без "който си мислеше...")

(?) - Малък плъх – каза Хенеси почти мило.
Юмрукът на по-едрия бодигард улучи Марк в челюстта и той се стовари на паважа.

(?) В такива дни си припомняше колко трескав и оживен е светът. Телефонни обаждания, и-мейли, бързи разходки до галерията, нервни и докачливи хора, кратки разговори и несъзнателни докосвания – всичко бе досадно и изтощително, ала в този момент тя осъзна, че й липсва.

(?) - Да съм казал нещо как да рисуваш?
Тя се загледа през витрината.
- Кай – поде той внимателно, – аз имам доверие в способностите ти, но не знам дали ти си вярваш достатъчно.

(?) Понякога й се струваше, че живее нечий чужд живот и всеки избор, който се налага да направи, няма да има никакви последици за истинското й аз. Понякога бе сигурна, че тя, а не Марк безпристрастно наблюдава през очите й, и тогава се чувстваше странно развълнувана от мисълта, че онзи, който изкупва неописуеми грехове, е самата тя. И каквото и да бе сторила, повече нямаше да се налага да взима решения. Това не бе наказание, а благословия.
Но нещата изобщо не стояха така, мислеше си тя по пътя към дома. Независимо колко й бе неприятно, това бе нейният живот, една четвърт – вече пропиляна, а останалата част щеше да е забавление, само ако си го позволеше (? не знам дали разбрах правилно).

(?) Тя прие откровеността му с леко кимване.
- Разбирам.
После се наведе над масата и надраска телефонния си номер на брошурата за изложбата.

(!) Лазерни светлини замразяваха света в отделни кадри, сенки срязваха лица и устни и тя изведнъж не бе сигурна дали това бе реално или само проекция върху сребърночерните стени на клуба.
Усещаш ли я, попита той, собствената си значимост сред всички тези хора, постигната цел сред толкова потребност? Или имаш нужда от още увереност? Тя не знаеше. Не знаеше защо е необходимо да си различен, особено тук, където всеки бе просто продължение на музиката.
...
Кожа солена и горчива, плъзгаща се през пръсти и устни. Поглед към огледалата над умивалниците (тя изглеждаше толкова чужда сама на себе си). Непознато същество, разглобено от желание и нужда за докосване. Плът, почти прозрачна в острата светлина, отразена от метала и черните плочки.
Момичето коленичи пред нея и тя изви гръб назад, докато не усети хладното стъкло под главата си. Бледите ръце зад нея я притиснаха и повдигнаха и тя чу суровата мелодия, в която се бе превърнал гласа на Марк. Не се отричай от мен. Всичко бе толкова правилно в този момент, без болка, без срам, само докосвания и техните отговори. Тя повдигна момичето и облиза устните й, опитвайки от собствената си соленост. Момчето вече бе в нея, бавни движения, все още контролирани, но не за дълго. Марк изкрещя, остро и яростно, разтрошавайки ума й с нетърпението си. Тя плъзна пръсти в момичето, то въздъхна в устата й и се облегна на нея. Сетне - само плавният ритъм на хълбоци и ръце.

(!) А там бяха сградите от червена тухла, кафенето зад ъгъла, малкият парк две пресечки по-нагоре, офисите от стомана и стъкло, улиците, които бавно се изпълваха с хора, коли и шум. Тя нямаше нужда от това, защото вече го бе опитала и вкусът му бе блудкав. Не се дръж детински, помисли той. Толкова близо, с кожи, които се опитваха да се слеят, тя чуваше ума му. Притеглянето на плътта стана непоносимо и тогава той я целуна кратко и гневно, досега никога не го бе правил, и остави силите, които бяха по-силни и много, много по-древни от него, да му надвият. И тя стана едно цяло. Вече нямаше ръце около нея и за миг си помисли, че губи равновесие и ще падне, право надолу, към света, който покоряваше.

(?) Все пак понякога той се чудеше дали определени трудности, идващи не от самата нея, а от така презирания и от двамата свят, биха родили в нея зрелостта, нужна на всеки артист.

(?) Изведнъж му се прииска да каже нещо глупаво и сантиментално, абсолютно неуместно. Но изгуби ценно време, докато се опитваше да сглоби безсмислицата, и тя вдигна телефона.

(?) - Тя ще се справи, задник такъв (? не е ли прекалено грубо за такава ситуация?).

(?) Докато отключваше вратата, докато си събуваше обувките и влизаше в спалнята, тя осъзна отново, че това наистина е домът й. С картините й, с мебелите втора ръка. И с Марк. Той беше там, проснат на леглото, хъркайки леко. Почти празна бутилка лежеше на пода и също смачкани хартии, пръснати навсякъде.

(?) И двамата бяха толкова зле (? в смисъл?).

(?) Кай се притисна към него - бе топъл и миришеше на алкохол - и го обви с ръце. Притисна лице към тила му и косите му погъделичкаха носа й. Тя зачака момента на сливането, но той така и не дойде. Марк продължи да е в прегръдките й, докато часовникът отброяваше минутите.

(?) - Да не се опитваш да се преструваш на класик?

(?) Знаеше, че Кай си има странности, но това вече беше опасно. Не му се мислеше какво би станало, ако пресата научи.

(?) Не бе човекът, който можеше да го отсъди.

User avatar
Rayko
Scholar
Posts: 148
Joined: Wed Dec 26, 2007 10:17 am

Post by Rayko » Mon Jan 28, 2008 4:11 pm

Малко ми е трудно да критикувам,тъй като ми е за пръв път,но ще се опитам.Разказът е добре замислен,оригинален донякъде- в общи линии идеята ми хареса.Това че си озаглавил всеки параграф с името на един от двамата главни герои-Марк и Кай също ми допадна доста тъй като засилва разликата и начина на мислене на всеки от двамата-придава им нужната доза индивидуалност (също ми напомни за Песен за Огън и Лед,където всяка глава започваше с името на действащия герой,което ми въздейства доста положително).Правописни грешки почти няма,на едно две места си пропуснал запетая,но това не е фатално,тъй като разказът като цяло е изключително грамотен и просто гали окото с липсата на много пунктоационни и правописни грешки.Нямаше фантастични елементи,като изключим предпоследната част озаглавена "Марк",но предполагам че просто си искал да наблегнеш на чувствата и взаимоотношенията между двамата-което си постигнал.Добре си им вкарал образите в цялата картинка-второстепенните образи на Бъроуз,Норис,Хенеси бяха изпипани.Диалогът между Кай и Марк си беше на ниво само едно нещо ми се наби на очи-изразът "безсрамен ексхибиционизъм,който не оставяще нищо скрито"-само "безсрамен ексхибиционизъм" е достатъчно за да направи впечателнение.Разказът ми напомня на нещо като психо-роман,което си е един вид новаторство,тъй като досега не съм попадал на преплитане между двата жанра(но това може да се дължи че съм едва на 16 и не съм имал време да изчета всичкото фентъзи на света,като някои хора тук).Свалям ти шапка за добрия разказ,личи си че си хвърлил труд върху него и продължавай да твориш...
Slaughter the mutant, purge the unclean, burn the heretic!

User avatar
grellian
E'lir
Posts: 194
Joined: Fri May 25, 2007 7:48 pm
Contact:

Post by grellian » Mon Jan 28, 2008 8:33 pm

Първо – поздравления за разказа!

Сюжетът е интригуващ, интересен, въпреки че идеята за двама души в едно тяло влиза в графата “леко експлоатирано”. “Ренесанс” е разказ, в който няколко показателя го правят цялостен и четивен. Персонажите – Марк и Кай, са много добре описани. Читателят има възможност да съди за тях по действията и мислите им. Плюс е и разграничаването на двамата, което засилва усещането за две души, заключени в една плът.
Историята, както споменах горе, е също оригинална.

Според мен, би било по-добре, ако още малко разкриваше за връзката Кай-Марк. Как е възникнала, а също и нещо повече за “сделката”, за миналото на Марк... Ако разказът се пообогати с добре поднесена информация, със сигурност ще бъде още по-добър (може да вмъкнеш и още някой-друг епизод). Ако това се промени, тоест някои места се осветят, читателят нямаше да бъде оставен с вкуса за нещо, планирано като прелюдия или финал на някое по-голямо произведение. Въпреки това и сега разказът е много добър, четивен е.

Според мен няма сериозни минуси, които да развалят общото “+” впечатление. Срещат се правописни и пунктуационни грешки, които ще сложа по-надолу. Стилът е лек, не е натруфен, действието върви гладко, логично.

Ето ги и обещаните правописни грешки, които открих:
Познатното;
Подтисне – срещнах го два пъти. Пише се “потисне”;
Самосъхрание;
Дистационното ,
и т.н. Общо взето, все грешки, допуснати не от незнание, а от бързане, които могат да бъдат избегнати при една бъдеща редакция.

Искам да обърна и внимание на някои изрази, изречения и други субекти, които могат да се променят.

ще си изповръщаш дробовете – на мен не ми звучи добре, прекалено е “изповръщаческо”;

полуспящия Хенеси – “полузаспалия” би било по-добре;

Рисуването й беше буквално болезнено - на няколко пъти й идеше да зареже всичко, но тогава показа една нейна снимка – чия? На Кай или на рисунката? Изобщо на някои места се срещат двусмислици. Още нещо, което може да бъде отстранено с минимални усилия.

Талантът ти е единственото извинение за съществуването ти. – може би ако махнеш първото “ти”, ще бъде по-добре? ;

произходът й от преДградията подсказваше – Съветвам те да вмъкнеш предградията някъде другаде и да оставиш само “произходът й подсказваше”.

Сребърночерните – сребристо-черните ?


времето е примка сребро около китката ти – съжалявам, но това така и не го разбрах. За какво става въпрос тук? С какво е свързана сребърната примка? А кои неща са спряли Вселената?

Не искам да се натрапвам с мнението си, но смятам, че променяйки горните елементи, разказът ще стане още по-добър. Не съм изчерпателен в критикете, защото съм сигурен, че останалите ще изброят достатъчно други примери.

Повече от постното ми мнение изразява само положителните ми емоции. Даже мога да твърдя - хареса ми толкова много, че вече не мога да съдя безпристрастно. Изчистен, лек стил, без ненужни подробности, стегнато действие...

Поздравления за thorn за хубавия разказ. Личи си, че има опит, и по-важно - има какво да разкаже! :) Успех!

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Wed Jan 30, 2008 5:59 pm

Благодаря на всички за коментарите :) По-долу отговорям на някои неща малко по-подробно.

@Калин:
Мерси за критиката, повечето неща напълно приемам. За емоционалността пропускът си е мой, но тук така или иначе няма кой знае какви страсти, просто двама души порастват малко. За оригиналността на разказите си никога нямам претенции – знам със сигурност, че всеки достатъчно чел човек ще намери сума ти произведения с подобни теми. Стиловите проблеми са ми открай време, трудно се освобождавам от тях, някъде почнаха да заприличват на маниерност в лошия смисъл на думата.
„Опитвам се да се извиня. Така че днес ще те оставя на мира.“ vs. „Марк пишеше с правописни грешки“ - къде ги? :)
– ами, винаги ми е било странен този мета момент, нужно ли е наистина да ги има правописните грешки, в крайна сметка само затруднявам читателя да ги търси
Но пак не разбирам защо играе роля на лаик – той би могъл да бъде всичко, след като не е простосмъртен.
– би могъл да бъде и доста повече, и доста по-малко от простосмъртен ;)

Пакс е ето това: http://www.gutenberg.org/files/18212/18 ... fig019.jpg и това http://www.1911encyclopedia.org/Pax

Относно логиката на повествованието за повечето неща мога да се обоснова надълго и широко, но щом се налага да го правя извън текста, значи просто не се е получило и си губи смисъла. Все пак понеже и Грелиан попита нещо подобно за финала, ще се пробвам да отговоря:
- Финалът:
1) „Свободна воля дори в ада. Това е нашата милост.“ vs. „не можем [да направим нищо, без да нараним и нея]. Но това не означава, че няма.“ - а къде остава нейната свободна воля тогава? Защо тя да понася наказание заради решението на Марк?
– Кай не понася нищо, в момента Марк е изпитваният. Думите на Кай определят решението на Норис.
2) А как изобщо се осъществява наказанието? Защото „ще излежиш остатъка от дължимото в нейното тяло“ и „На твое място бих се наслаждавал на последните си часове като живо същество“ никак не ми се връзва с оставането на Марк в плът и кръв, самостоятелен и говорещ...?
– ок, да го кажа така – случилото се е още един тест за Марк
3) „времето е примка сребро около китката ти“ - алюзия към какво е примката сребро?
– голям смисъл не носи, освен че всичко случващо се зависи от Кай.
4) „две неща спряха вселената в безкрайния й въртеж“ - това само поетичен троп ли е? Ако не е – в какво се изразява „спирането на вселената“? Каква е връзката със стенописа с каещия се грешник (Марк, предполагам) и с това, че Кай рисува?
– може би факта, че Марк има шанс за изкупление заради двама души, които не го мразят?

@Борея
Мерси за подробната критика, но ми беше малко трудно да се ориентирам какво точно е редактирано, признавам си, въобще не си помня текстовете. Ако не е проблем, можеш да слагаш и оригиналната до редактираната версия, така ще е много по-лесно на човек да каже дали е съгласен или не. Голяма част от корекциите ти идват от разликите ни в моето и твоето чувство за ритъм на текста, заради което ми е малко по-трудно да ги приема.
Марк не трябва ли да говори по-витиевато, щом е преживял толкова години?
– Марк е живял 25 години нейния живот, а преди това и столетия чужди животи, естествено е да говори като гостоприемниците си.

User avatar
BloodAti666
Commoner
Posts: 49
Joined: Tue Jan 02, 2007 2:37 pm

Post by BloodAti666 » Wed Jan 30, 2008 11:34 pm

Първо искам да се извиня за краткото ми мнение, но наистина ми е доста сложно да критикувам. Все още съм начинаещ писател (ако може въобще да се каже "писател", само на 15 години съм - най-младия участник в "Workshop"-а) и не съм много добър - нито в писането, нито в критиките... :roll: Е, надявам се поне критиката ми да не е прекалено плоска!

Ето го и мнението ми:
Доста ми хареса разказа и в никакъв случай не може да се каже, че е скучен, задържа вниманието! Не видях правописни грешки, но тук таме беше изял някоя буква, но това не е важно. ;) Само ми се искаше да има малко повече информация за отношенията между Марк с Хенеси (откъде се познават и т.н.) Също не можах да разбера как Марк остана на земята ЖИВ, като брат на Кай, след като Норис му беше казал, че ще остане затворен в Кай за едно хилядолетие:
- Още едно хилядолетие в замяна на живота й.
- Но ще излежиш остатъка от дължимото в нейното тяло. И този път ще се погрижим да си ням.
Други неясни моменти в разказа няма, или поне така ми се струва. :) Като цяло останах много доволен от разказа и въобще не съжалявам, че го прочетох! Поздравления, иска ми се някой ден и аз да пиша, като теб (знам, звучи тъпо, но въпреки това :P).

P.S. Скромно, но от сърце както се казва. Изсмуках го от пръстите си, ще се постарая на другите разкази да се помъча повече. Още един път извинявайте за кратката критика! :?

User avatar
kalein
Arcanist
Posts: 899
Joined: Tue Feb 15, 2005 5:08 am
Location: smiling next to you
Contact:

Post by kalein » Thu Jan 31, 2008 12:31 pm

thorn wrote:...
„Опитвам се да се извиня. Така че днес ще те оставя на мира.“ vs. „Марк пишеше с правописни грешки“ - къде ги? :)
– ами, винаги ми е било странен този мета момент, нужно ли е наистина да ги има правописните грешки, в крайна сметка само затруднявам читателя да ги търси
Като читател ме смущава моментът "хем пише с правописни грешки ( = казано), хем не виждаме такива в никоя от бележките ( = (не) показано)".

Финалът и след обясненията ти ми стои неясен - ако по-нататък пуснеш пренаписан вариант, ще го ръчкаме заедно. Най ме озадачава дупката между "сега вече те чака живот само в тялото на Кай, без право на глас" и решението все пак да му дадат още един шанс, в отделно тяло - нищо в текста не ме подготвя за второто.

А кой е вторият човек, който не мрази Марк?

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Jan 31, 2008 1:51 pm

Ok, явно текстът се дъни тук. Би трябвало диалогът между Кай и Норис да загатне нещата. Идеята ми бе следната – тъй като Марк не може да изпълни наказанието си – тоест да приеме, че човешкият живот и без особени амбиции има смисъл, то той получава втори шанс за изкупление (заради Кай и младежа от спомена си). В случая Норис първо иска да знае дали Кай има нужда от него и за това я пита. След това изпитва Марк – дали заради нея би направил саможертва, дори ако условието е отново затвор. В крайна сметка това е неговото изкупление, а от друга страна това е и най-правилният избор за Кай.

Борея
Smallfolk
Posts: 6
Joined: Fri Nov 24, 2006 8:53 am

Post by Борея » Fri Feb 01, 2008 4:36 pm

thorn, съжалявам, но не знам как да изпълня молбата ти технически. :~(

Можеш ли да опиташ да сравняваш твоя текст с моята редакция, като ги отвориш в два различни прозореца?

~Б~

User avatar
Moridin
Global Moderator
Posts: 17978
Joined: Fri Dec 19, 2003 10:21 pm
Location: On the other side
Contact:

Post by Moridin » Fri Feb 01, 2008 4:42 pm

Единият вариант е да използваш оцветяването на текст във форума, когато постваш (ще го видиш над мястото за текст като "font colour").

Другият вариант е което предлагаш ти, като това може да бъде улеснено от програми като CsDiff или WinMerge, с които Торн да сравнява текстовете.
This is it. Ground zero.

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest