Краят на едно дълго лято - Syberian (OLD 3)

Работилничка за нови автори... и критици ;)

Moderators: Trip, Random, Marfa

Post Reply
User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Краят на едно дълго лято - Syberian (OLD 3)

Post by Roland » Mon Oct 16, 2006 4:37 pm

Краят на едно дълго лято

Земята беше сива като олово, гладка като стъкло и студена като лед. Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета. Дали можеше наистина да падне? Надали. На това странно място нищо не се променяше, светът беше застинал. Във въздуха не се усещаше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма. Камъкът поглъщаше звука от стъпките и отнемаше бавно топлината на лапите му. Между сивото небе и сивата земя той беше единственото живо същество.

Не знаеше от колко дълго върви. Единственият начин да отмерва изминалото време беше да брои ударите на сърцето си, но той се вслушваше толкова напрегнато за стъпките й, че беше забравил да брои. Защото някак усещаше, че не е съвсем сам в пустошта. Тя... беше някъде там.
Безсмислено. Беше решил да прекоси равнината от край до край, ако се наложи, но да я открие. А имаше ли всъщност край, до който да стигне?
- Здравей. Къде отиваш?
Думите идваха от далеч. Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето.
- Знаеш ли накъде отиваш?
Може би бяха плод на собственото му въображение, или пък бяха изречени преди хиляди години и едва сега имаше кой... сияние. Бледа златиста светлина, петънце, което беше вътре в камъка - може би точно под повърхността, а може би много по-дълбоко. Малко тлеещо пламъче. Чезнещо.
- Ще вървиш ли след мен?
Още едно. И още едно. Той тръгна по-бързо, без да откъсва поглед от блестящата следа. Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. Бяха следи от стъпки.
В цялата вселена съществуваха само те: вълкът и огнената линия.

Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. Бе съсредоточил цялото си внимание върху следата и не би вдигнал поглед от нея, ако изведнъж не бе доловил промяната във въздуха. Подозрение, враждебност, горчивина. Най-вече горчивина, примесена с миризмата на нещо много старо.
Дървото растеше на хоризонта, там, където сивата земя и сивото небе се допираха и разтваряха едно в друго. Вдъхваше страх. Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време, пролазваше по гърба му, карайки сивата козина да настръхва, и му заповядваше да спре. Но нейните стъпки, които сега бяха ясни огнени отпечатъци, продължаваха напред. И той продължи с тях.
Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото беше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе. Девет. Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво. Дървото не беше изсъхнало, но изглеждаше като мъртво.
Стъпките свършваха пред него. Вълкът не можа да провери дали продължават от другата страна, защото земята поддаваше под лапите му. Като рядка кал. Не можеше да върви по-натам.
Той се сви в черните корени и с притворени очи загледа как стъпките бавно избледняват. Започна да брои ударите на сърцето си. След време осъзна, че дървото му говори. "Корените ми пият от водите на забравата - казваше то. - Аз израснах на границата между земята на сънищата и земята на кошмарите. Знаеш ли къде отиваш?"
- Дърво, не ти ли липсват слънцето и вятъра? Тук валял ли е дъжд някога?
Враждебността беше изчезнала и във въздуха се усещаше само тежката миризма на горчилка. Думите се отрониха като сухи есенни листа. "Когато слънцето изгрее тук, голите ми клони ще се отрупат с кървави цветове. Когато тук повее вятър, отровата ми ще се разнесе на изток и ще убие всяка твар в земята на сънищата. Затова тя държи слънцето и вятъра далеч от тук. Пазителката на Портите, която ти търсиш." Дървото замълча и вълкът усети, че горчивата миризма го приспива.
Когато се събуди, тя вече беше дошла.

- Толкова време те чакам! - каза тя, щом очите му се отвориха.
Имаше дълги коси с цвят на сребро и очи като смарагди.
- Ще дойдеш ли с мен? - попита и се приближи до него. - Нали ще дойдеш?
Изглеждаше като дете и говореше като дете, и може би ако се страхуваше от него, той би я взел за малко момиченце. Но в нея нямаше никакъв страх. Само спокойствие и радост, които миришеха по-сладко от мед.
- Ще дойда - отвърна.
Тя се изправи и извади от джоба си малка книжка, откъсна една страница и я сгъна няколко пъти. После я хвърли към мястото, където земята омекваше. Хартията докосна сивата повърхност и се превърна в малка червена лодка. Двамата се качиха в нея и отплаваха на изток, все по-далеч и по-далеч от дървото.

- Името ми е Нев - каза среброкосото момиче и се усмихна. - Ти кой си?
- Вълците нямат имена - отговори той и се сви в краката й. - Наричай ме както желаеш.
Нев го погали по главата.
- На мен не ми приличаш на вълк. Сигурен ли си, че не си нещо друго?
Лодката разпери две червени крила и бавно ги размаха. Сивата вода се беше разтворила в сивото небе и сега летяха отвъд хоризонта, някъде далеч от всички познати места.
- Съвсем сигурен.
- Е, добре тогава... знаеш ли къде отиваме?
- Не.
- Тогава защо си тръгнал натам?
Той осъзна, че е забравил всичко. Откъде идва, къде отива и защо.
Крилатата лодка бавно се спусна към езеро с цвят на слънчева светлина и се плъзна по повърхността му. Дъното остърга сините камъчета на брега, и когато Нев и вълкът слязоха, във водата остана само едно мокро, смачкано листче. Момичето се наведе, изтръска го от блестящите капки и грижливо го прибра обратно в книгата.

Нев живееше на края на обширната долина, където се издигаше Портата. Тя беше толкова висока, че по изгрев дългата й сянка стигаше до стените на къщата, но според вълка от нея нямаше никаква полза. Всеки би могъл просто да я заобиколи и да мине между покритите със син мъх руини на отдавна разрушената стена.
- Това е вратата към земята на сънищата - обясни Нев. - Аз живея тук, за да я пазя. Това е единствената причина да съществувам.
- Глупаво е - каза вълкът. - Решетките и ключалките не спират никого. А ти си толкова мъничка, че не би могла да попречиш на който и да е да мине от другата страна.
- О, не, грешиш! Аз съм достатъчно силна, за да пазя вратата. И освен това, аз не спирам тези, които искат да влязат. Задачата ми е да не разреша нещо да излезе.
Вълкът не видя голяма разлика, но прие обяснението. Вече нищо не го тревожеше.
На това място съществуваше само спокойствие. Понякога усещаше, че някакъв смътен спомен се опитва да изплува от дълбините на забравата, някаква цел или задача, причината за неговото собствено съществуване. Но преди да успее да докосне тази важна мисъл, тя изчезваше и не се завръщаше дълго време. А дните на това място наистина бяха дълги и слънцето беше като че ли по-близко и по-ярко, отколкото където и да е другаде. През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше от рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило.

Понякога слънцето изгряваше от запад и тогава Нев си оставаше у дома и му четеше от дебелата си готварска книга. "Това са философски разсъждения, затова нямат голям смисъл - каза тя веднъж, - но звучат интересно. Не мислиш ли?" Вълкът не мислеше така, но не каза нищо.
Когато момичето със сребърни коси отваряше книгата, белите букви се отделяха от страниците и оставаха да се реят над хартията, а шарената котка Поли се качваше на облегалката на креслото и ги следеше с пресметлив поглед. После Нев започваше да чете.
- Нима нещо е невъзможно за човешкото съзнание? Въображението създава светове. Умът може да ги направи реални, може да ги достигне. Ако една фантазия стане реалност, има ли значение дали реалността е плод на нечие въображение? Има ли разлика между истинския и измисления свят? Има ли някой, който да открие разликата? Дали всичко около нас не е в съня на една пеперуда?
- Разбира се, че не е! - възкликна вълкът. - Това е истинско!
Нев се усмихна.
- Но ако има някой, който е способен да превърне мечтите си в реалност, защо да не може да стори същото и със сънищата си?
- Няма такъв човек.
- Откъде знаеш?
Вълкът не отговори. Не знаеше.
Последваха много дни, когато слънцето изгряваше от изток, а котката Поли изчезна. Следващия път, когато Нев остана у дома, бяха само двамата.
- Всеки има право да създава - зачете тя. - Да построи къща, да напише книга, да отгледа дете или да даде живот на свой собствен свят. Но има ли някой право да унищожава? Така, както не би разрешил да срутят къщата му, са изгорят ръкописа му, да убият детето му или да разрушат света му, никой няма право да стори това сам. Дори да си създал нещо, то не ти принадлежи, то принадлежи на себе си. Животно, човек или предмет, не можеш да му кажеш "изчезни" и да очакваш да изчезне. Единственото унищожение е смъртта и никой жив няма право да унищожава.
- Глупости - заключи вълкът. - Как може една къща да принадлежи на себе си? Къщите принадлежат на хората. Ако ги няма хората, къщата ще рухне, защото никой не се грижи за нея.
- Така ли? А може би ще умре, защото никой не живее в нея и тя не намира смисъл в съществуването си?
- Къщите не умират, защото не са живи, и не намират нищо, защото не могат да търсят. Те са просто предмети.
- Сигурен ли си? Мислех, че вълците не строят къщи. Откъде знаеш толкова много за тях?
Той не знаеше. Нев се засмя и затвори книгата.

Вълкът обичаше да лежи на брега на езерото и да гледа водата. През нощта жълтото сияние изчезваше и тя ставаше толкова прозрачна, че се виждаше всеки камък по дъното.
- Това е най-чистата вода - каза му веднъж Нев. - Дори разтопеният сняг не е толкова чист. Такава вода е по-ценна от злато и няма да намериш другаде. Казват, че ако се огледаш в това езеро, можеш да се видиш такъв, какъвто си в действителност.
- Истина ли е?
- Не, разбира се. Тази вода не отразява нищо.
Това не го притесни особено. Нямаше значение.
Преди слънцето отново да изгрее от запад, котката на Нев се върна и роди четири шарени котенца.
Дните ставаха все по-къси, а нощите - по-студени и споменът все по-настойчиво опитваше да изплува. Жълтото езеро губеше цвета си ден след ден и водата в него започна да изглежда съвсем обикновена. В деня, когато падна първата слана, той попита дали идва зима.
- Не - отвърна Нев и се загърна плътно със синята си наметка. - Тук няма зима. Просто наближава краят на света. Страхуваш ли се?
Вълкът не знаеше. Този ден прекара, взирайки се във водата. Беше сигурен, че ако вълните изчезнат, ще види отражението си.

След още няколко студени нощи, бледото слънце изгря от запад.
- Това е последното - каза Нев, разгръщайки страниците.
- Но книгата е толкова голяма!
- Да, но няма да имаме време да я прочетем цялата. Освен това, надали те интересува как да си приготвиш огретен. Ще ме слушаш ли?
Той седна до огъня и се приготви да чуе поредното безсмислено разсъждение.
- Ако този свят не е истински, - четеше Нев, - дали ние сме всъщност живи? Ако сме нечия болезнена халюцинация, живеем ли всъщност, или кротко следваме начертаните за нас пътеки? Струва ли си да се борим, ако не можем нищо да променим, има ли смисъл да съществуваме, ако всяко вдишване е контролирано от някой над нас? Какво ще стане, ако сънуващият бог се събуди? Има ли някой правото да прониже спящата пеперуда с игла? Какво ще се случи с нас, ако пеперудата умре?
Нев затвори книгата и я прегърна.
- Щастлив ли си тук? - попита.
- Разбира се.
- Нещо те тревожи.
- Не мога да си спомня...
- А трябва ли? Може би ако си спомниш, ще бъдеш много, много нещастен. Може би ще си спомниш, че трябва да убиеш пеперудата.
Вълкът впери уплашени очи в нейните.
- Шегувах се, разбира се! Казах ти, че тези неща са безсмислени.

Следващия ден заваля сняг на тежки, мокри парцали, а слънцето не изгря.
- Нев, защо днес няма слънце?
- Защото е другаде, глупчо. Слънцето изгрява от другата страна на мъглите. Там, където расте Горчивата Май.
- Онова старо дърво?
- Да.
- Но тя ми каза, че когато слънцето изгрее там, тя ще убие всичко в земята на сънищата. Тук, нали?
- Да, разбира се. Нали ти казах, че идва краят на света.
- Но ако всички ще умрат... защо да не убия пеперудата?
- Защото ако я убиеш, няма да умрем. Ще спрем да съществуваме. Ще изчезнем и никога няма да ни е имало. Да не би да си спомни нещо?
Вълкът се сви в краката й и затвори очи.
- Не, не съм.
- Радвам се.
Мълчанието беше дълго и тежко. Той чуваше как снегът покрива сините хълмове.
- Защото... тя се събужда, нали? Сънят свършва. Светът свършва. И тя ще се събуди.

Нев не каза нищо.
Last edited by Roland on Tue Nov 21, 2006 1:44 pm, edited 1 time in total.
And you can't dance with a devil on your back...

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Nov 02, 2006 5:52 pm

Такааа :) Приятен разказ, чете се леко и бързо, Поздравления за което.

Проблемът му, поне с мен, е че е твърде онесен и може би мъничко безцелен. Т.е. няма някакъв по-сериозен сюжет, но няма и нещо по-специално, което да казва в рамките на повествованието. Но хайде по ред на номерата.


Сюжет и герои:

За сюжета вече казах. Ще добавя, че някои неща конкретно не ми станаха ясни. Първо, ролите на двамата герои. Каква беше Нев в този сън? Пазителка, която да не пуска кошмарите в него? А вълкът, който не беше вълк? Наистина не разбрха ролята му, а предполагаш нещо повече с онова "убиване на пеперудата". Още, ако това е сън, то той беше доста постен сън. Една гола равнина с отровно дърво, а после гола поляна с езерце, котка и Нев... Някак, не ми стига като за дриймуърлд, пък дори ако трябва да е просто носител на спокойствие и уют.

По отношенеи на героите - вълкът е хубав образ, но много недоразвит. Твърде нарядко и в малки дози ни показваш, че той има някакви колебания, страхове и че нещо го гложди отвътре, че го тласка напред. Всъщност само го споменаваш на два пъти. Нев е същата. Някаква такава никаква нимфа, която чете разни неща (какви впрочем? от готварска книга все пак...). Дете, което е много силно, но защо? Каква сила? Откъде? Срещу какво? Кошмарите ли?

И така, на моменти просто имах чувството, че не ти се е занимавало да направиш нещо по-сериозно от това да нахвърляш няколко щриха. Което само по себе си не е лошо, но ако няма сериозен сюжет или нещо, което да искаш да кажеш чрез разказа, начинанието добива малко самоцелен облик, дори да не си го мислила така :)


Стил:

Тук забележки имам съвсем малко, защото пишш, както вече казах в началото, с лек и четивен стил, приятен и без каквито и да било дразнещи дефекти :)

Онова, което малко ме подразни, конкретно в началните няколко параграфа, е доста клишираният ти подход при избор на описания. Земята е "сива като олово", "гладка като стъкло" и "студена като лед". Небето е "мрачно" и "тежко", и "сиво". Светлината е "златиста", а клоните "приличаха на човешки ръце". Разбираш ли, просто това са първите сравнения, които ти идват наум, и това автоматически ги прави най-неподходящите :) Не, че всеки от нас не ги използва, но някакси ми се сториха много и накуп. Неизбежно е в една или друга степен, те повечето поетични или не чак толкова поетични сравнения вече са измислени, но пак има по-типични и по-малко типични. Защо земята не е гладка като "порцеланова маска" примерно? Отново създава усещане за студ, дистанцираност и безрадостност, поне за мен. Не казвам, че е добро сравнение, сега ми хрумна. Но е различно. Небето може да не е "мрачно", а "угнетяващо". Нищо нестандартно, но пък малко по-нетипично :)

И останалото са някои дребни нещица, които ми направиха впечатление, но се надявам някой да ме отмени, тъй като наистина изпуших откъм време вече :(

За да отбия номера, ще ти препоръчам да си погледнеш пак първата половина, където на места "му", използвано по отношение на вълка, води до някои смислови неточности или двусмислия.

И толкова. Сори, че не съм особено подробен, но това не означава, че разказът не ми хареса :) Сладък е, просто мисля, че малко му липсва фокус и доизвеждане на идеите. Кийп ит ъп доу ;)
And you can't dance with a devil on your back...

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Nov 02, 2006 7:40 pm

Syberian, то и аз си падам по Wolf’s Rain и отвлечената японска съзерцателност, но преимуществото на анимето са готините картинки, които могат и да поприкрият липсата на сюжет, но в текст като твоя липсата на класическата завръзка и развръзка се усеща твърде силно. Всичко е картинно, което е хубаво, но освен като snapshots на нещо така и неразказано текстът ти е само една стъпка над есето, вярно в правилната посока (имаш диалози!), но също толкова самоцелно написан заради самата красота на думите и образите. Подчинявай тази образност на сюжета, а не обратното. Струва ми се, че все още не ти е ясно какво искаш да кажеш и как. Така че аз този текст го приемам по-скоро като упражнение в писане, отколкото като разказ в тесния смисъл.

Това, което се набива най-много, е, че текстът ти звучи незряло и несигурно. Сравненията и метафорите, които използваш, са плахи и все едно недовършени. Пиши по-смело, дай по-отчетлив глас на въображението си. Липсва ти дълбочина на усещанията точно поради твърде обикновения език. Липсва ти някакъв обрат в очакванията на читателя. Губи се връзката между отделните части на текста. Нямам нищо против фрагментарното писане, но при теб е твърде разпокъсано, пълно е с образи, които се появяват и изчезват, без да допринасят с нищо. Разказът завършва абсолютно антикулминационно. Светът/сънят свършват, а на мен, както явно и на героите, хич не ми пука. Меланхолията и съзерцателността са отлично предадени, но ти така и не ги балансираш с някакви други усещания.

Диалозите ти са малко тромави и твърде експозиционни. Ако искаш да придадеш някакво чувство на нереалност, на сън, можеш да го постигнеш с по-плавни диалози и най-вече нетолкова обяснителни, още повече че конкретна информация за героите от тях не се получава. Част от мистерията изчезва, защото Нев е твърде рязка, твърде обяснителна, да не кажа груба в отговорите си.

В описанията ти има доста приказни елементи, но тъй като самата идея и сюжет на разказа не са за деца, си мисля, че им е необходим по-зрял прочит. Използваш познати символи (котки, врати, книги, езера и прочие), но без да предложиш някакво свое тълкуване. Или изненадай очакванията на читателя или подбери други, по-оригинални образи. Леките залитания по абсурдизма и псевдодетското възприемане на света за мен лично са излишни на фона на сериозния тон на текста.

Героите са ми прекалено безлични. Когато вълкът за трети път деликатно си замълча, вместо да поразпита Нев, аз леко се отегчих. Какъв е смисълът от тези намеци за паралелна реалност, предишен живот и прочие, ако до края всичко е изтежки мълчания и екзистенциална немощ. Предполагам, че по-скоро не си знаела накъде отива разказът. Герой, който през повечето време спи или гледа замислено в една точка, не ми е особено интересен.
Нев дразни с непрекъснатите си въпроси и философски търсения ни в клин, ни в ръкав. Syberian, един съвсем искрен съвет – избягвай да вкарваш в художествен текст толкова очебийни опити за философстване. За есе става с известни уговорки, но тук имаш разказ и така предложени, идеите по-скоро подценяват интелигентността на читателя и надценяват търпението му. Да не говорим, че по никакъв начин нито подпомагат действието, нито изясняват сюжета.

Стилът ти не е лош, макар и незрял. Малко ми е трудно да го преценя на сто процента, защото явно още ти е трудно да се отпуснеш в писането. Особено когато описваш действия, изреченията се объркват и се оплиташ в излишни пояснения. Старай се да си представяш по-ясно нещата и най-вече внимавай за двусмислия и неясноти.

Конкретни забележки:

Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета. – без някак и можеше, къде долу

Дали можеше наистина да падне? Надали. – подходът авторът сам да се пита и сам да си отговаря не е много елегантен. А и не схващам смисъла на тази констатация.

Не знаеше от колко дълго върви. – или колко дълго или от колко време

Единственият начин да отмерва изминалото време беше да брои ударите на сърцето си, но той се вслушваше толкова напрегнато за стъпките й, че беше забравил да брои. – имаш повторение на брои

Защото някак усещаше – без някак

А имаше ли всъщност край, до който да стигне? – пак излишна реторика

Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето. – след като е толкова тихо, той как ги чува

Може би бяха плод на собственото му въображение, или пък бяха изречени преди хиляди години и едва сега имаше кой... сияние. – кое е плод на въображението му и последната част е абсолютно неясна

Бледа златиста светлина, петънце, което беше вътре в камъка - може би точно под повърхността, а може би много по-дълбоко – какъв камък и каква информация дава това „може би точно под повърхността, а може би много по-дълбоко”.

Още едно. И още едно – още едно какво, заради репликата на Нев не се разбира в първия момент за какво говориш

Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. – не разбирам защо противопоставяш двете изречения

Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. – в какъв смисъл е трябвало

не би вдигнал поглед от нея – колкото е по-просто времето, толкова по-добре, нямаше да вдигне

Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време – така и не става ясно какво точно е това неприятно чувство

Стъблото беше сгърчено и извито - мисля, че е по-добре дънер

Вълкът не можа да провери дали продължават от другата страна, защото земята поддаваше под лапите му. Като рядка кал. Не можеше да върви по-натам. - Вълкът не разбра дали минават от другата страна на кое, защото земята поддаваше под лапите му като рядка кал и той не можеше да продължи напред.

Пазителката на Портите, която ти търсиш - Тази, която търсиш – Пазителката на портите.

Толкова време те чакам! - От толкова време те очаквам

После я хвърли към мястото, където земята омекваше – излишно обяснително

Щом Хартията докосна сивата повърхност и се превърна в малка червена лодка. – с това „и” звучи малко разговорно

Тя беше толкова висока, че по изгрев дългата й сянка стигаше до стените на къщата, но според вълка от нея нямаше никаква полза –от кое по-точно няма полза

Задачата ми е да не разреша нещо да излезе – позволя?

Но преди да успее да докосне тази важна мисъл – този спомен по-скоро

слънцето беше като че ли по-близко и по-ярко, отколкото където и да е другаде. – последната част е абсолютно излишна

През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило. – празното шише си е празно, така че светлината няма как да е синя

Последваха много дни, когато слънцето изгряваше от изток, а котката Поли изчезна – изчезването не е ли все пак еднократно събитие.

Следващия път, когато Нев остана у дома – а тя някъде ходи ли

никой няма право да стори това сам – има двусмислие с това сам

Животно, човек или предмет, не можеш да му кажеш "изчезни" и да очакваш да изчезне. Единственото унищожение е смъртта и никой жив няма право да унищожава. – този изказ ме разби

Ако ги няма хората, къщата ще рухне, защото никой не се грижи за нея. – тук от толкова подчинени изречения му се губи края

През нощта жълтото сияние изчезваше и тя ставаше толкова прозрачна, че се виждаше всеки камък по дъното. – и това става в тъмното

Дори разтопеният сняг не е толкова чист. – задължително чист ли е разтопеният сняг

- Това е последното - каза Нев, разгръщайки страниците. - последното какво

кротко следваме начертаните за нас пътеки - предначертаните?

User avatar
Syberian
Misting
Posts: 338
Joined: Mon Sep 19, 2005 9:47 pm
Location: Logos Naki World
Contact:

Post by Syberian » Thu Nov 02, 2006 8:13 pm

Роланд, прав си в критиките си, особено тази за самоцелността :) проблемът е, че не бях писала от адски дълго време... повече от година, струва ми се. Обаче много ми се участваше в Уъркшопа, хрумна ми някаква идея и реших да видя какво ще излезе. Много лейм извинението, знам, но това е истината -.- Трип беше писал в темата за предложенията, че краткият разказ "Твърде лесно може да се превърне от разказ в някаква импресия или mood-piece, а такива сме ги виждали много, при това слаби." и имах чувството, че конкретно за този говори =)
Идеята, общо взето, е следната: вълкът е злодеят, тръгнал да унищожава света, пък Нев е доброто същество, което ще му попречи. И понеже е наистина добро същество, вместо да го - примерно - убие, му затрива спомените и си живее с него в мир и любов, само между другото опитвайки да набие в тъпата му глава, че не-трябва-да-унищожава-света-защото-е-много-неприлично. Готварската книга е именно готварска, за да стане ясно, че в нея не пише нищо от това, което Нев "чете". И не че не ми се занимаваше да направя нещата ясни в самия разказ, ами просто... не можех :) много е смазващо да искаш да напишеш нещо, пък да не можеш, особено ако преди ти е било лесно :/ (но може би и фактът, че писах към три през нощта след четири кафета също има нещо общо с цялата... безцелност) Следващият път ще работя по-сериозно по сюжета :) промис.
А за сравненията в началото... мда, то наредени клише сред клише там. Само за клоните като ръце не се съгласявам, те трябва да са си точно такива.

Торн, май вече стана ясно защо точно звучи несигурно написано :) да взема да отговоря на конкретните забележки (където не отговарям, съм съгласна с поправките)
Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето. – след като е толкова тихо, той как ги чува - ми явно не ги чува, а са предадени директно в мозъка? Телепатия, такива работи.
Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. – не разбирам защо противопоставяш двете изречения - м... как да го обясня... с идеята, че ако е достатъчно бърз, ще ги проследи до края преди да изчезнат съвсем, нещо такова
Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. – в какъв смисъл е трябвало - ами крещяща некомпетентност е да не забележи по-рано. Да го изненада някакво дърво. Да беше някоя демонична твар - хубаво. Но дървото си стои там, без дори да се опита да се крие, и той да не го забележи по-рано?
Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време – така и не става ясно какво точно е това неприятно чувство - пояснява страха от предното изречение
Стъблото беше сгърчено и извито - мисля, че е по-добре дънер - ако е дънер, звучи по-скоро като отрязано
Но преди да успее да докосне тази важна мисъл – този спомен по-скоро - мисъл.
През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило. – празното шише си е празно, така че светлината няма как да е синя - по стените на празните шишенца остава тънък слой засъхнало мастило.
През нощта жълтото сияние изчезваше и тя ставаше толкова прозрачна, че се виждаше всеки камък по дъното. – и това става в тъмното - не, става в присъствието на синята светлина. Освен това вълците виждат на тъмно.
Дори разтопеният сняг не е толкова чист. – задължително чист ли е разтопеният сняг - да :)

А, да :) аз пък не си падам особено много по Wolf's Rain :p
За останалото си прав :) тоест, ако искам това наистина да е разказ, ще трябва доста да поработя :) Благодаря и на двамата за критиките :)
You tell me love - tell me where the stars sleep
Tell me why your eyes weep, I really want to know

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Thu Nov 02, 2006 8:53 pm

вълкът е злодеят, тръгнал да унищожава света, пък Нев е доброто същество, което ще му попречи.
Идеята е готина, но поне на едно място загатни, че има такива намерения, защото през цялото време звучи сякаш просто търси нещо.

Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето. – след като е толкова тихо, той как ги чува - ми явно не ги чува, а са предадени директно в мозъка? Телепатия, такива работи. – ами поясни го този момент с едно изречение

Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. – не разбирам защо противопоставяш двете изречения - м... как да го обясня... с идеята, че ако е достатъчно бърз, ще ги проследи до края преди да изчезнат съвсем, нещо такова – да де, но сама казваш, че изчезват бавно

Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. – в какъв смисъл е трябвало - ами крещяща некомпетентност е да не забележи по-рано. Да го изненада някакво дърво. Да беше някоя демонична твар - хубаво. Но дървото си стои там, без дори да се опита да се крие, и той да не го забележи по-рано? – ами щом не е опасно, защо да трябва да го забелязва тогава и с какво може да го изненада, да не се е блъснал в него

Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време – така и не става ясно какво точно е това неприятно чувство - пояснява страха от предното изречение – тогава допълни „и това неприятно чувство”

Стъблото беше сгърчено и извито - мисля, че е по-добре дънер - ако е дънер, звучи по-скоро като отрязано – стъбло е на трева, цвете, такиви ми ти работи

Но преди да успее да докосне тази важна мисъл – този спомен по-скоро - мисъл. – сама го наричаш спомен по-горе: „Понякога усещаше, че някакъв смътен спомен се опитва да изплува от дълбините на забравата, някаква цел или задача, причината за неговото собствено съществуване.”

През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило. – празното шише си е празно, така че светлината няма как да е синя - по стените на празните шишенца остава тънък слой засъхнало мастило. – поясни точно този момент

Дори разтопеният сняг не е толкова чист. – задължително чист ли е разтопеният сняг - да :) – мне, в града например не е така, поясни за какъв сняг става дума – планински или нещо такова
А, да :) аз пък не си падам особено много по Wolf's Rain :p
Кофти :D.
Иначе сериозно - просто го доразвий разказа, има още какво да се разкаже.

User avatar
Syberian
Misting
Posts: 338
Joined: Mon Sep 19, 2005 9:47 pm
Location: Logos Naki World
Contact:

Post by Syberian » Thu Nov 02, 2006 9:07 pm

През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило. – празното шише си е празно, така че светлината няма как да е синя - по стените на празните шишенца остава тънък слой засъхнало мастило. – поясни точно този момент - ще стане твърде пояснително :) но си прав, кой в днешно време е виждал шишенца от мастило...

Дори разтопеният сняг не е толкова чист. – задължително чист ли е разтопеният сняг - да :) – мне, в града например не е така, поясни за какъв сняг става дума – планински или нещо такова - това в града не е сняг, то е киша. Снегът по дефолт е чист. Като не е чист, значи е изцапан с нещо и вече не е чист сняг. Все пак добре, ще поясня че е планински.. примерно.

Ще видя наистина какво мога да направя с разказа :) пък всеки има право да харесва или да не харесва Wolf's Rain :p
You tell me love - tell me where the stars sleep
Tell me why your eyes weep, I really want to know

thorn
Sorcerer
Posts: 488
Joined: Wed Aug 24, 2005 10:45 am

Post by thorn » Fri Nov 03, 2006 12:46 am

Уф, Syberian, май нещо не можем да се разберем. Тук не става въпрос виждали ли сме мастилени шишета/разтопен сняг или не. Тук става въпрос за определенията, които си използвала и първичните образи, които оставяш у читателя. Празно шише, независимо от какво, си е просто празно, прозрачно такова. Ако ти е твърде пояснително, просто кажи като през синьо стъкло и готово. Сложни образи (хем светулки, хем мастилено шише, хем празно, хем не знам си кво) само объркват. А пък разтопеният сняг аз като градски жител си го представям първо като тази киша, а не като символ на чистотата.

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 4060
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Sat Nov 04, 2006 2:40 pm

Приятен разказ, ненатоварваш, създаде ми хубави асоциации с детството и някакво съзерцателно настроение. По принцип такива отвлечени образи и картини, ситуирани никъде и никога, оставени да плуват по потока на читателското въображение, ми допадат доста. При този също се е получило добре, но въпреки това, някои от идеите, които си вмъкнала са доста сериозни, за да ги нахвърляш толкова неглижирано. Пък и са ценни образи, в които има потенциал за развитие - дървото, страната на сънищата, портата и т.н. Тоест, може би малко повече конкретика или поне по-голямо богатство от действия, около които да облечеш идеите, за да не са чак толкова отнесени. От друга страна, много ми хареса именно чувството, че хем се задават важни събития и всичко е натоварено с Дълбок Смисъл, хем времето тече спокойно и е изпълнено със заряд на невинност и чисто детска радост. Не знам какво точно си целяла, но на мен вълкът ми заприлича точно на дете, доста повече отколкото Нев всъщност. В крайна сметка, не знам дали разказът би спечелил от едно евентуално разширяване, вкарване на някакъв сюжет, придаване на обем на образите и дълбочина на идеите. Ако успееш да го съчетаеш с тази детска невинност и съзерцателност... може би. Този избор си е изцяло твой, като писател, който чувства текста и собствените си идеи най-добре.

Относно стила почти нямам забележки, тъй като е съвсем лек и лесночетивен, а и си се ограничила до известна степен до стил, който би паснал на гледната точка на вълка. Поздравления, за което, хареса ми. Може би няма да е зле да пробваш да подсилиш тук-таме описанията, тъй като разказът разчита до голяма степен на картинността, а ти не си представила кой-знае колко впечетляващи картини - приятни са, да, но няма нищо силно впечеляващо и оригинално, имам предвид като подбор на лексика. Примерно пустоща или пък дървото можеха да бъдат описани доста по-ефектно, нищо, че гледната точка е тази на вълк. Тук-таме имам и някоя дребна забележка.

"Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета." – това е по-скоро съвет, съобразен с моите виждания. Разни сравнения от сорта на "сякаш еди-какво-си", "някак ненам-кво-си", "като че ли..." и т.н. не звучат добре. По-добре давай с директни действия и определения, пък дори и да са в сферата на чисто невъзможните сравнения и предположения.

"Не знаеше от колко дълго върви." – чисто смислова грешка, смени "дълго" с "време" и всичко е екстра. Или пък "колко дълго е вървял", за да избегнеш повторението на "време" в следващото изречение.

"Тя... беше някъде там." – сори, не ми обръщай внимание, но тови ми прозвуча като досиетата хикс Може би поне многоточието може да се махне...

"Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво." – не съм особен, че съществува горчив мирис.

"във въздуха се усещаше само тежката миризма на горчилка." – пак същото. Има го и на още няколко места по-долу. Това, че примерно асоциираме една или друга миризма с нещо, което е сладко или горчиво на вкус, не значи, че самата миризма притежава тези качества.


И това е. Хубав разказ, носи приятни усещания за краткото време, което четенето му отнема. Оттук нататък си остава за теб да решиш дали го центрираш по някакъв начин като усещане и да го направи по "триизмерен" и дълбок откъм иаче интересните идеи, които си загатнала.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
Syberian
Misting
Posts: 338
Joined: Mon Sep 19, 2005 9:47 pm
Location: Logos Naki World
Contact:

Post by Syberian » Mon Nov 06, 2006 8:25 pm

Рандъм, благодаря за мнението =) съжалявам, че се забавих толкова дълго с отговора, но критиката ти е много положителна и ми трябваше известно време, докато реша как точно да отговоря :oops: радвам се, че ти е харесал. Относно разширяването - все още смятам да опитам, а дали ще стане по-добре или обратното... е, ще си проличи =)
Съгласна съм с всичките ти критики, освен тази за горчивия мирис. Наистина такъв няма, но това е все пак от вълча гледна точка (или би трябвало да бъде). Горчивата миризма е нещо като... синия звук. Или като враждебността във въздуха. Практически тези неща ги няма, но с някакви различни от човешките сетива биха могли да се усетят по такъв начин. Евентуално. И освен това ми се щеше да има (голяма) доза нелогичност и сюрреалност в разказа (например звукът, който издават облаците и който подразни Торн) :)
You tell me love - tell me where the stars sleep
Tell me why your eyes weep, I really want to know

User avatar
Random
Ascendent
Posts: 4060
Joined: Thu Feb 05, 2004 12:18 am
Location: electromagnetic steamboat

Post by Random » Tue Nov 07, 2006 4:11 pm

Е, да, не се сетих да го погледна по този начин:) Така си е екстра, вероятно просто не съм бил достатъчно концентриран, за да го загрея.
Random's 23 cents.
===
S.M.I.²L.E.

User avatar
deadface
Merchant
Posts: 96
Joined: Fri Mar 31, 2006 10:15 am
Location: 6 feet under

Post by deadface » Sat Nov 11, 2006 1:38 am

Хареса ми атмосферата на разказа. Напомни ми по някакъв начин на "Алиса в страната на чудесата". Това, което не ми хареса, е сюжетът, който е доста мъгляв, особено към финала. Много неща остават неизяснени. В разказа има няколко чудесни идеи, но те не са доразвити. Другото, което не ми хареса особено, е стила, най-вече през първата половина на разказа. След като вълкът среща момичето, нещата се пооправят и историята тръгва по-гладко (въпреки че сюжетно става по-объркана). Но първата половина според мен се нуждае от редакция, стилът е малко тромав и текстът се нуждае от повече местоимения. Има изречения, като "Когато се събуди, тя вече беше дошла.", в които е добре да се вмъкне "той" (или "вълкът") - "Когато той (вълкът) се събуди, тя вече беше дошла.". Главните герои не ми се иска да коментирам, защото в толкова кратък разказ те не могат да бъдат развити достатъчно пълнокръвно, а само да бъдат загатнати като образи. Но все пак не мога да не отбележа, че в случая героите ми се струват леко повърхностни, липсват обяснения за постъпките им. Какви мотиви определят действията им? Защо вълкът търси толкова отчаяно Пазителката на Портите? (И как всъщност се е озовал в тази пуста земя, където не след дълго би умрял от глад?) А Пазителката с каква цел го извиква при себе си? Тази информация е много важна, не само за пълнокръвността на героите, но и за самия сюжет.

А ето и няколко конкретни предложения за редакция:

- "Във въздуха не се усещаше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма."

За да се избегне ненужното повторение на "усещаше", изречението може да се преработи в "Във въздуха не се долавяше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма."

- "Камъкът поглъщаше звука от стъпките и отнемаше бавно топлината на лапите му. Между сивото небе и сивата земя той беше единственото живо същество."

Тук може според мен да се вмъкне едно "му" - "Камъкът поглъщаше звука от стъпките му и отнемаше бавно топлината на лапите му.", а второто изречение се нуждае от обратен словоред: "Той беше единственото живо същество между сивото небе и сивата земя."
Освен това според мен местата на двете изречения трябва да се разменят и те да отидат от края на първия абзац в началото на втория.

Ето как трябва (според мен) да изглеждат първите два абзаца след известна редакция:

"Земята беше сива като олово, гладка като стъкло и студена като лед. Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета. Дали можеше наистина да падне? Едва ли. На това странно място нищо не се променяше, светът беше застинал. Във въздуха не се долавяше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма.
Вълкът беше единственото живо същество между сивото небе и сивата земя. Камъкът поглъщаше звука от стъпките му и отнемаше бавно топлината на лапите му. Не знаеше от колко време върви. Единственият начин да отмерва изминалото време беше да брои ударите на сърцето си. Но той се ослушваше толкова напрегнато за стъпките й, че забравяше да го прави. Защото нещо му подсказваше, че не е съвсем сам в пустошта." ("Тя... беше някъде там." може спокойно да отпадне.)

- "Безсмислено. Беше решил да прекоси равнината от край до край, ако се наложи, но да я открие."

Кое е безсмислено? Нещо не разбрах...

- "Думите идваха от далеч. Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето."

Трябваше да прочета два пъти този абзац, за да разбера какво имаш предвид. Според мен е по-добре да стане така: "Думите идваха от далеч и бяха почти недоловими. Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, дори облаците издаваха по-силен звук, докато плуваха високо в небето."

- "В цялата вселена съществуваха само те: вълкът и огнената линия."

Вместо "линия" го промени на "диря".

- "Бе съсредоточил цялото си внимание върху следата и не би вдигнал поглед от нея, ако изведнъж не бе доловил промяната във въздуха."

"и не би вдигнал поглед" трябва да се промени на "и нямаше да вдигне поглед"

- "Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време, пролазваше по гърба му, карайки сивата козина да настръхва, и му заповядваше да спре."

Промени го на "Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време, пролазваше по гърба му, караше сивата му козина да настръхва и му заповядваше да спре."

- "Но нейните стъпки, които сега бяха ясни огнени отпечатъци, продължаваха напред."

Промени го на "Но нейните стъпки, сега ясно различими огнени отпечатъци, продължаваха напред."

- "Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото беше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе."

Тук многоточието според мен е напълно излишно. И не "стебло", а "ствол". Освен това клоните на всички дървета са протегнати към небето, така че тази част от изречението се обезсмисля. Ако все пак искаш да я запазиш, махни изречението с многоточието и промени следващото изречение на "Стволът на дървото беше сгърчен и извит, а клоните му се протягаха към пустото небе като чудовищни ръце."

- "Девет. Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво."

Направи го "Бяха девет. Единият беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво."

- "Вълкът не можа да провери дали продължават от другата страна, защото земята поддаваше под лапите му. Като рядка кал."

Не мисля, че една кал е в състояние да спре един вълк. Не забравяй, че за да ловуват прези зимата, вълците са принудени не само да газят в кал, но и да тичат в дълбок сняг. По-добре подскажи на читателя, че в близост до дървото почвата преминава в мочурище или нещо подобно.

- "Не можеше да върви по-натам."

Направи го "по-нататък".

- "Аз израснах на границата между земята на сънищата и земята на кошмарите."

Кошмарите също са сънища.

- "Изглеждаше като дете и говореше като дете, и може би ако се страхуваше от него, той би я взел за малко момиченце."

Това изречение изобщо, ама изобщо не ми харесва, трябва изцяло да се пренапише.

- "Всеки би могъл просто да я заобиколи и да мине между покритите със син мъх руини на отдавна разрушената стена."

"просто" според мен е излишно

User avatar
Black_Sun
Merchant
Posts: 84
Joined: Tue Aug 30, 2005 7:27 am

Post by Black_Sun » Thu Jan 24, 2008 6:52 pm

Имам предложение, Syberian - замени употребата на глагола "беше" с по-конкретни по смисъл глаголи. Давам пример:

"Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото беше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе. Девет. Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво. Дървото не беше изсъхнало, но изглеждаше като мъртво.
"
Так не е ли по-добре:

"Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото се извисяваше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе. Девет. Един стърчеше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво. Дървото все още имаше сокове, но вече изглеждаше като мъртво.
"

- извисяваше - що годе удачен избор (при напъване може да се сетя и за по-добри варианти), защото се вързва с описанта пустота на пеизажа, заради която единично дърво неизбежно ще изглежда на фона на небето по-високо, отколкото всъщност е.

- стърчеше отрязан - мисля, че в случая няма нужда да обяснявам какви асоциици създава словосъчетанието "стърчеше отрязан". По пренцип отсечените клони не изглеждат успокяваща гледка, а и в случая говорим за някакво много специално дърво.

- сравнително удачна е и замяната на "Дървото не беше изсъхнало, но изглеждаше като мъртво" с Дървото все още имаше сокове, но вече изглеждаше като мъртво.

Пояснявам - това са примерни поправки. Опазил ме бог да не решиш, че те уча как да пишеш. Но идеята ми е да замениш повсеместната употреба на глагола "беше" с по-конкретни по-смисъл глаголи. От това може само да се спечели (понякога дори помага да пишеш по-кратко).
Ефирен сън е Вечността
рояци пеперуди
те мене - спящия - сънуват.

User avatar
Roland
Site Admin
Posts: 30165
Joined: Sat Dec 20, 2003 10:36 pm
Location: Chicago, IL
Contact:

Post by Roland » Thu Jan 24, 2008 8:26 pm

Ъм, Сибериан не е влизала във форума от около година и нещо :roll:
And you can't dance with a devil on your back...

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 2 guests